Стивън Ериксън
Сакатият бог (16)

13.

Да, имаше веднъж една любов,

изваях я с ръцете си

и в очертанията й видях

лъчи на изгрев, бисерни потоци,

роса по утринни ливади.

 

Побра се лесно във торбата ми

и утешаваше

годините на странстване

в горите тъмни в отстъпление

и на реката по трагичното течение.

 

В деня, когато се прекършихме

на бряг далечен,

избягах аз премръзнал и ограбен

през пелени от пепел

и ледени високи проходи.

 

Сред купищата плячка

на триумфиращ враг

се лута любовта ми

сама сред ближните, сломени

от ударите безпощадни.

 

Сега, когато дните ми залязват,

в съня на жалостта

сънувам мека нежна глина

и ваят старите ръце,

и вятър пее за любов.

 

Гори в отстъпление

Фишер кел Тат

Хилядите подковани ботуши отъпкваха път през прегорялата трева и вдигаха огромни облаци прах. Вятърът от север бе отслабнал, но продължаваше да подкарва колоните с вяла крачка и ги заслепяваше за света. Конете измършавяваха, главите им клюмаха унило, очите им помръкваха.

Араникт смуши коня си, за да настигне Брис, но животното изобщо не реагира.

Яздеха откъм западната страна на колоната. Тук-там се вдигаха прашни лица да проследят минаването им, но повечето войници гледаха в земята, твърде уморени, за да имат време за любопитство.

Знаеше как се чувстват. Самата тя бе понесла своя дял вървене пешком, макар и без допълнителното бреме на походната торба, натежала от броня и оръжие. Бяха се придвижвали в усилен марш, за да се приближат до легиона Евъртайн на Болкандо, който на свой ред бе изостанал на една трета ден зад перишите. Щит-наковалня Танакалаян се беше оказал по-суров от Кругава в напрягането на Сивите шлемове. Бързината им беше убийствена. Сякаш не се съобразяваха със съюзниците си.

Брис беше притеснен, кралица Абрастал също. Дали перишите бързаха единствено от жажда за слава, със свирепото рвение на фанатици? Или тук действаше нещо много по-неприятно? Араникт си имаше своите подозрения, но все още не искаше да ги сподели, дори с Брис. Танакалаян не бе останал доволен от настояването на адюнктата Геслер да поеме върховното командване. Може би възнамеряваше да направи този пост несъществен, поне по отношение на перишите. „Но ако е така, защо иска да го направи?“

Подминаха последните няколко фургона и през валмата прах видяха ариергарда — десетина копиеносци от Блуроуз, струпани около трима непознати. Араникт се надигна в седлото и погледна на запад — знаеше, че К’Чаин Че’Малле са някъде там. Все така извън погледа им, но продължаваха да се движат успоредно на ледериите. Чудеше се кога Геслер, Сторми и Калит ще ги посетят отново. „Още спорове, още смут, по-гъст от тези облаци прах.“

Отново насочи вниманието си към тримата опърпани новодошли. Две жени и един мъж. Без никакъв багаж, в жалко състояние.

И без униформи. „Не са малазански дезертьори значи. Не са и по-лошото: оцелели.“

Брис забави коня си, погледна я през рамо и щом видя облекчението му, тя кимна. Беше се опасявал от същото. Но в някои отношения това бе по-обезпокоително, осъзна тя. Все едно Ловците на кости наистина бяха изчезнали, неизвестно къде и защо. Като призраци.

С усилие се пребори с мисълта, че вече са мъртви. Виждаше в ума си празни очни кухини, съсухрена кожа, която се цепи над костите — образът бе ужасяващ и в същото време я привличаше. Виждаше края на Стъклената пустиня на изток, зноят потръпваше в непроницаема стена, извисила се като преграда, отвъд която земята бе напълно безжизнена.

Спряха. Брис огледа за миг тримата странници и каза:

— Добре дошли.

Жената отпред извърна глава и заговори на спътниците си.

— Гесрос ладерии стиган тал. Ур лежт.

Другата жена, ниска и пълна, с покрити с петна хлътнали скули, издаващи обезводняване, се намръщи и рече:

— Хегоран стиг дару?

— Ур хедон ап — отвърна първата. Беше по-висока от другата, с дълга до раменете тъмнокафява коса. Имаше очите на същество, свикнало с болката. Обърна се отново към Брис и каза: — Ладерии ерлии? Вие говори ли ерлии? Говори ли вие ладерии?

— Ледерий — поправи я Брис. — Езикът на Първата империя.

— Първа империя — повтори жената, уподобявайки съвършено интонацията на Брис. — Бедняшка… ъъ, неблагородна… Ерлитан.

Пълната жена заговори рязко:

— Турул берис? Турул берис?

Първата въздъхна.

— Моля. Вода.

Брис махна с ръка на командващия пиконосците Преда.

— Дайте им вода. Много са зле.

— Командире, запасите ни…

— Преда, трима души повече в армията ни бездруго е все едно. И намерете лечител — слънцето ги е опекло. — Кимна на първата жена. — Аз съм командир Брис Бедикт. Тръгнали сме на война. Добре сте дошли да пътувате с нас толкова дълго, колкото пожелаете, но след като влезем във вражеска територия, освен ако не останете с нас, не мога да гарантирам сигурността ви.

„Разбира се, не се нарече принц. Просто командир. Благородните титли го притесняват.“

Жената кимаше замислено.

— Пътувате на юг.

— Засега — отвърна той.

— А после?

— На изток.

Тя се обърна към другата жена.

— Гесра илит.

— Илит? Корл местр ал’ахамд.

Жената се обърна към Брис.

— Аз съм Фейнт. Ние вървим с вас, ту… извинете. Илит. Изток.

Араникт се покашля. В устата й щипеше вече от няколко дни. Сърбеше я под мокрите дрехи. Запали пръчка ръждивец. Знаеше, че Брис се е извърнал в седлото си и я гледа. През булото дим срещна погледа му и каза:

— По-младата е маг. Мъжът… има нещо странно в него, все едно е само предрешен като човек, но този външен образ е отчасти разкъсан. Зад него… — Сви рамене и дръпна от пръчката. — Като вълк, който се преструва, че спи. Има желязо в ръцете си.

Брис погледна мъжа и се намръщи.

— В костите — поясни тя. — Сигурно може да пробие дупка и през крепостна стена.

— Желязо ли, Атри-Цеда? Сигурна ли си? Възможно ли е това?

— Не знам. Може и да греша. Но виждаш, той не носи никакви оръжия, а кокалчетата на пръстите му са ужасно ожулени. В него има някаква демонична поквара… — Замълча, след като Фейнт заговори бързо на младата магьосница.

— Хед хенап вил нен? Ул стиг Атри-Цеда. Цеда гес кералу. Уст келан варад харада унан ю? Текел еду.

Очите им се впиха в Араникт и всички за миг се смълчаха.

Младата магьосница присви очи и се обърна към Фейнт.

— Келан варад. В’ап геруле ю мест.

Каквото и да беше казала, явно не изискваше отговор от Фейнт, която заговори на Араникт:

— Ние загубили. Търси Крепости. Път за дома. Даруджистан. Ти керал… ъъ, ти хвърля магия? Келан Варад? Висш маг?

Араникт се озърна към Брис и той сви рамене. Тя помълча малко, помисли и рече:

— Да, Фейнт. Атри-Цеда. Висш маг. Името ми е Араникт. — Кривна глава настрани и попита: — Ледерийския, който говориш, висша реч ли е, или не? Къде го научи?

Фейнт поклати глава.

— Грас. Седем града. Ерлитан. Низша реч, в гета. Ти говориш като курва.

Араникт дръпна силно от ръждивеца и се усмихна.

— Е, това вече е забавно.

 

 

Призракът на Суитист Сафърънс вдигна глинената си лула и примижа в къдрещия се от нея дим.

— Виждаш ли това, Фейнт? Това е съвършеният дъх на всеки животворящ бог, съществувал някога. По-свято от тамяна. Ако жреците пълнеха мангалите си с ръждивец, храмовете щяха да са пълни до пръсване с богомолци, като солена риба в каца…

— Богомолци ли? — Фейнт изсумтя. — Наркомани имаш предвид.

— Вариации на тема, скъпа. Спряла си да трепериш при всяко вдишване, виждам.

Фейнт се отпусна върху завивките.

— Чу Прешъс. Онази Араникт гребе Древна магия…

— И още нещо, каза тя. Новородено го нарече — какво означава това, в името на Гуглата?

— Все ми е едно. Знам само, че спря да ме боли навсякъде.

— И мен.

Суитист изпуфка доволно няколко пъти и рече:

— Бяха изнервени покрай Емби обаче, нали? — Погледна смълчания мъж, седнал до входа на палатката. — Сякаш изобщо не са виждали някой Боул досега, а, Емби?

Той с нищо не издаде, че я е чул, което за Фейнт бе донякъде повод за облекчение. „Сигурно си мисли, че съм превъртяла, с този мой еднопосочен разговор. Но пък може и да е прав. Нещо ми е прещракало, предполагам.“

Суитист Сафърънс завъртя очи към Фейнт.

— Видя ли сбруята на коня на командира им? — попита Фейнт тихо. — Моделът е различен от този на пиконосците. Ремъкът през рога на седлото. Ъгълът на стремето…

— За какво ми говориш, Фейнт?

— Конят на принца, идиотко. Сбруята е в малазански стил. Суитист Сафърънс я изгледа намръщено.

— Съвпадение? — Махна с ръка. — Извинявай, все едно не съм го казала. Странно, нали? Не мога да си представя, че малазанците са стигнали толкова далече. Но може и да са. О, добре, трябва да са, щом си видяла каквото си видяла…

— Главата ти се замая, нали?

— Бих могла да изпълзя навън и да повърна всеки момент. Емби, ще се дръпнеш от платнището, нали? Значи малазанска сбруя. Какво може да значи това според теб?

— Ако Прешъс и Араникт намерят начин да си поговорят, може и да разберем.

— Използваме ли изобщо Крепостите, Фейнт?

— Не преднамерено. Не. Майстор Квел разправяше разни истории обаче. Ранните дни, когато нещата са били доста по-диви от това, което ние търпим — когато не са знаели как да контролират или дори да избират порталите си. От време на време някой впряг скачал в някой свят, за който не знаели, че дори съществува. И се набутвали в големи неприятности. Квел веднъж ми каза за едно селение, където буквално нямало никаква магия. Акционерите, озовали се в тая дупка на Качулатия, доста се озорили, докато се върнат.

— М-да, нашата беше лесна, нали?

— Докато майстора ни не го изкормиха, да, Суити.

— Знаеш ли, съмнявам се, че Прешъс ще измъкне нещо полезно от Висшия маг.

— Защо мислиш така?

Суитист сви рамене.

— Защото нямаме какво да им предложим. Не можем да се пазарим и да сключим сделка.

— Разбира се, че можем. Връщат ни у дома и Тригали ще им предложат безплатна доставка. Каквото и да е, където и да е.

— Мислиш ли? Защо? Не вярвам, че може да сме толкова важни, Фейнт.

— Не си чела всички клаузи, нали? Ако изпаднем в беда, можем да се спазарим с пълната подкрепа на Гилдията и те ще уважат споразуменията до последната буква.

— Наистина ли? Е, значи се грижат добре за акционерите си. Впечатлена съм.

— Не можеш да им го отречеш — съгласи се Фейнт. — В смисъл, освен ако не изпаднем от впряга в движение и не ни разкъсат и изядат. Или не ни накълцат, докато се пазарим неуспешно. Или не ни размажат от бой на местната арена. Или не ни повали някоя чужда болест. Или не изгубим някой крайник, или не ни се размътят мозъците, или…

— Гигантски гущери не долетят от небето и не ни убият, схванах, да. Стига, Фейнт. С нищо не помагаш така.

Фейнт затвори очи.

— Просто се опитвам да не мисля за онези хлапета и дъртата, която ги взе.

— Те не бяха акционери, миличка.

„Ах, ето я пак моята Суитист.“

— И все пак. Беше жестоко, Суити, и още ме измъчва. Наистина.

— Мисля вече да изляза и да повърна.

Шмугването покрай Емби беше лесно за призрак, Фейнт го видя с очите си.

 

 

Прешъс Тимбъл потърка лицето си — беше леко изтръпнало.

— Как го правиш това? Тикаш думи в главата ми.

— Празната крепост се е пробудила — отвърна Араникт. — Тя е Крепостта на Невидимото, селенията на ума. Възприятие, знание, илюзия, заблуждение. Вяра, отчаяние, любопитство, страх. Оръжието й е лъжовната вяра в шанса, в сляпата съдба.

Прешъс клатеше глава.

— Слушай. Шансът е реален. Не можеш да кажеш, че не е. И лошият шанс също. Каза, че армията ви се е въвлякла в битка, която никой не е търсил — какво означава това?

— Страх ме е да мисля — отвърна Араникт. — Но те уверявам, че не беше сляпа случайност. Във всеки случай речникът ти се подобри чувствително. Разсъждаваш стабилно…

— Тъй че можеш да спреш да ми тъпчеш още неща, нали?

Араникт кимна.

— Пий. И си почини.

— Твърде много въпроси имам за това, Атри-Цеда. Защо Крепостта е празна?

— Защото е дом на всичко, което не може да бъде притежавано, не може да бъде владяно. Също така и тронът в Крепостта е празен, оставен е вечно незает. Защото в самото си естество владеенето е илюзия, заблуда и продукт на голям заговор. За да има владетел, човек трябва да избере да бъде управляван, а това налага възгледи за неравенство, докато не бъдат, мм, официализирани. Докато не станат централни във възпитанието, съществени като свързваща сила в едно общество, докато всичко съществуващо не започне да крепи онези на власт. Празният трон ни напомня за всичко това. Е, на някои от нас поне.

Прешъс Тимбъл се намръщи.

— Какво имаше предвид, като каза, че Крепостта се е пробудила?

— Пустинните земи са наречени така, защото са увредени…

— Знам това. Но не мога да направя нищо по въпроса.

— И аз, до скоро. — Атри-Цеда извади пръчка навит ръждивец и бързо я запали. Димът сгъсти въздуха в палатката. — Представи си къща, която изгаря. Оставя само купища пепел. Това се е случило с магията в Пустинните земи. Дали изобщо ще се върне някога? Дали някога ще се изцери? Може би точно това виждаме тук, но силата просто не се показва. Тя расте и вече си мисля, че трябва да започне да покълва по определен начин. Да започне със… странстване. А после да стигне до Крепостите, като пускащи корен растения. — Махна с ръка. — Много странстване има в тези Пустинни земи напоследък, нали? Могъщи сили, толкова много насилие, толкова много воля.

— А от Крепостите към лабиринтите — промълви Прешъс и кимна замислено.

— А, малазанците също говорят за това. Тези „лабиринти“. И да е предопределено да се появят тук, още не са, Прешъс Тимбъл. Освен това съществува притеснение, че са болни, нали?

— Малазанците — изсъска Прешъс. — Приказват така, все едно те са изобретили лабиринтите. Имаше заболяване известно време, да, но това отмина.

— Крепостите винаги са били източникът на магическа сила на този континент — каза Араникт и сви рамене. — В много отношения ние, ледериите, сме доста консервативни, но започвам да мисля, че е имало други причини тук нещата да останат непроменени. К’Чаин Че’Малле са останали. А Форкрул Ассаил господстват в земите на изток. Дори съществата, известни като Т’лан Имасс, вече са сред нас, а и несъмнено Крепостта на Лед е във възход, което означава, че Джагът са се върнали. — Тя поклати глава. — Малазанците говорят за война между боговете. Боя се, че това, което предстои, ще се окаже по-ужасно, отколкото дори можем да си представим.

Прешъс облиза пресъхналите си устни и извърна очи. Палатката сякаш се беше стегнала около нея като изпъната смъртна плащаница. Тя потрепери.

— Искаме просто да се върнем у дома.

— Не знам как мога да ви помогна — рече Араникт. — Крепостите не са селения, през които пътуваш с охота. Всяко извличане от силата им носи хаос и лудост. Те са коварни места, пълни със смъртоносни капани и трапове, водещи към непознати светове. Още по-лошото е, че някои ритуали изискват кръв.

Прешъс се овладя и погледна Атри-Цеда в очите.

— На изток. Там има нещо — усещам го. Нещо с огромна мощ.

— Да — отвърна Араникт.

— Вие отивате там, нали? Тази армия и войната, която предстои. Отивате да се биете за онази сила, да я вземете за себе си.

— Не съвсем, Прешъс Тимбъл. Онази сила… искаме да я освободим.

— И ако го направите? Тогава какво става?

— Не знаем.

— Непрекъснато говориш за малазанците. Те тук ли са? Те ли са една от армиите, тръгнали на тази война?

Араникт като че ли се канеше да отвърне нещо друго, но премисли и рече:

— Да.

— Аз съм от Едноока котка, град в Дженабакъз — каза Прешъс. — Бяхме завладени от малазанците. За тях е важно само да печелят и нищо друго, Атри-Цеда. Ще ви излъжат. Ще ви пронижат в гърба. Каквото и да виждате на повърхността, не вярвайте. Недейте. При тях нищо не е такова, каквото изглежда, никога.

— Сложен народ са…

— От първия им император започна всичко — изсумтя Прешъс. — Коварството, гибелното подвеждане — всичко, с което Малазанската империя си спечели лоша слава, започна с него. И макар той вече отдавна да е мъртъв, нищо не се е променило. Кажи на командира си, Араникт. Кажи му. Малазанците ще ви измамят. Ще ви предадат.

 

 

— Успя ли да говориш с нея? — попита Брис, щом тя влезе в палатката.

— Да, след като свърших малко странна работа — както казах, силата на Крепостите расте. Преди изобщо не можех да боравя с Празната крепост както тази нощ. Всъщност… — Отпусна се на постелята и започна да си смъква ботушите. — Не ми е никак приятно, но трябваше да го направя. Когато приключих, дори и най-интимните й мисли не останаха скрити за мен. Чувствам се… опетнена.

Той се приближи и я прегърна.

— Никакъв друг начин ли нямаше?

— Не знам. Може би. Но този беше най-бързият. Тя има някои интересни мнения за малазанците.

— О?

— Не им вярва. Народът й е пострадал по време на малазанското завоевание на Дженабакъз. Но въпреки цялата си неприязън отчасти признава, че накрая от това е произлязло нещо добро. Налагането на закони и правосъдие, и прочие. Не е притъпило омразата й обаче.

— Доверието. Винаги труден проблем.

— Е — каза Араникт. — Тавори наистина крие нещо.

— Вярвам, че това, което крие, е осъзнаването колко нищожни са шансовете й, Араникт.

— Но точно това е проблемът. Според това, което успях да доловя от Прешъс Тимбъл, малазанците никога не правят нещо, в което има вероятност да се провалят. Тъй че ако шансовете на Тавори са толкова лоши, колкото всички ние, изглежда, си мислим, какво пропускаме?

— Виж, това е интересен въпрос — призна Брис.

— Все едно. Те идват с нас до Коланси.

— Това ясно. А можем ли да им вярваме?

Араникт легна и тежко въздъхна.

— Не.

— Аха. Ще се окаже ли проблем това?

— Съмнявам се. Ако Прешъс Тимбъл се опита да извлече от Крепост, главата й ще се пръсне от цялата тази сурова сила. Твърде млада е и не знае какво прави.

— Хм. Може ли едно такова лично нещастие да изложи някой друг на риск?

— Би могло, Брис. Добре, че ме взе с теб, нали?

Той легна до нея.

— Какво стана с онази свенлива боязлива жена, която направих моя Атри-Цеда?

— Ти я съблазни, глупако.

 

 

— Блудния да ме бутне дано!

Тя се смъкна на колене с клюмнала глава, дишаше задъхано. Спакс навлече гамашите и се отдръпна от постелята в дъното на палатката.

— Най-хубавият десерт на света — подхвърли през рамо. — Бягай сега. Трябва да видя майка ти, а ако те мерне наблизо, ще разбере.

— И какво от това? — сопна се Спултата. — Не че и тя си е отваряла краката на теб, нали?

— О, и още как — изсумтя Спакс. — Като кралска хазна.

— Не си достатъчно хубав. И миришеш.

— Мириша като гилк от Бялото лице на Баргаст, жено, и едва ли си се оплаквала.

Тя стана и заоправя туниката си.

— Сега го правя.

— Майка ти става все по-грижовна към дъщерите си — рече той и зачеса с две ръце брадата си. — Духове на бездната, този прах влиза навсякъде.

Спултата се шмугна покрай него без повече приказки. Той погледа след нея, докато се скри в нощта, а след това тръгна покрай снабдителната палатка на кралския обоз. Отсреща бе палатката на кралицата, с двама стражи пред входа.

— Готова ли е за мен? — попита ги Спакс.

— Много късно е за това — отвърна единият, а другият се изсмя. Отдръпнаха се да го пропуснат. Той влезе в преддверието и после и във вътрешното помещение.

— Може ли да ходи? — попита кралицата.

— Ваше величество?

Абрастал допи останалото вино и вдигна бокала.

— Този ми е третият. Не чакам с особено нетърпение това, а това, че трябваше да слушам как една от дъщерите ми врещи като мирид с ръката на пастира на задника й, едва ли подобри настроението ми.

— Не е научена как го правят истинските мъже — отвърна Спакс. — Къде ме искаш сега?

Абрастал посочи единия ъгъл на палатката.

— Там. С извадени оръжия.

Бойният главатар вдигна вежди, но си замълча и отиде където му показаха.

— Това ще е нещо като портал — обясни Абрастал. — Може да преминат разни неща, а още по-лошото е, че ще ни е трудно да разберем какво виждаме — между нас ще има було. Ако положението се влоши, може да се разкъса било от онова, което е от другата страна, или ако ти преминеш.

— Аз да премина? Ваше величество…

— Млък. Наела съм те и ще правиш каквото ти се каже.

„Блатни говна, наистина сме й развалили настроението. О, добре.“ Извади дългите си ножове и се присви в готовност.

— Ако знаех, щях да си взема брадвите.

— Какво ти казват шаманите ви, Спакс, за вашите баргастки богове?

Той примига.

— Ами, нищо, Огнекоса. Защо да ми казват? Аз съм Бойният главатар. Занимавам се с военните работи. Всички други глупости са тяхна грижа.

— А те са ли?

— Какво да са?

— Загрижени.

— Те са вещери, винаги са загрижени.

— Спакс…

Той се намръщи.

— Баргастките богове са идиоти. Като шестнайсет деца, заключени в малка стая. Дни наред. Ще започнат да се ядат едни други.

— Значи са шестнайсет?

— Какво? Не. Просто подхвърлих числото ей така — духове на бездната, Огнекоса, непрекъснато ме разбираш буквално — аз съм Спакс, забрави ли? Измислям си неща, за да се забавлявам. Искаш да говоря за моите богове? Ами, по-лоши са от мен. Вероятно са се самоизмислили.

— Какво казват шаманите ви?

Спакс се намръщи.

— Не ме интересува какво казват!

— Толкова ли е лошо?

Той сви рамене.

— Боговете ни току-виж може изведнъж да поумнеят. Може току-виж да осъзнаят, че най-добрият им шанс да оцелеят в това, което предстои, е да си кротуват и да се спотайват. Или пък да изцерят злините на света с една сладка целувка. — Вдигна ножовете си. — Но няма да затая дъх.

— Не им се моли, Спакс. Не и тази нощ, не сега. Разбираш ли ме?

— Не мога дори да си спомня кога за последен път им се молих, ваше величество.

Абрастал си наля четвърти бокал.

— Събери онези кожи там. Ще ти потрябват.

„Кожи?“

— Огнекоса, аз…

Тъмно петно зацапа пространството в центъра и миг след това от него изригна убийствено студен въздух и покри със скреж всичко. Дробовете на Бойния главатар пареха при всеки дъх. Грънците, струпани пред едната стена, се пропукаха, натрошиха се и съдържанието им се изсипа на замръзнали буци.

С насълзените си от болка очи Спакс видя как в мразовитото петно се оформиха фигури. Най-отпред, срещу Абрастал, се появи ниска добре закръглена жена — млада, помисли си той, въпреки че не можеше да е сигурен. „Фелаш. Това ли е тя? Да, трябва да е тя, коя друга да е?“ Вляво от нея стоеше по-висока жена, макар че единствената подробност, която успя да различи, бе нещо като искрящ диамант на челото й, от който се изливаха необичайно пъстри цветове.

След това вдясно от Четиринадесетата дъщеря се въплъти друга фигура. Неестествено висока, облечена в черно, намек за ризница под наметалото. Качулката бе смъкната и се виждаше мършаво демонско лице. От долната челюст израстваха тъмни бивни като извити ножове. Дупките на очите на съществото бяха тъмни. „Проклет Джагът. Което ме кара да се питам колко точно ужасии от детството ми са реални?“

Джагътът сякаш огледа дълго Абрастал, а след това главата му се обърна и Спакс усети, че е зяпнал в безжизнените дупки. Изсъхналите устни помръднаха и привидението проговори.

— Баргаст. — Изрече го като оскърбление.

— Аз съм гилк — отвърна Спакс. — Имаме много врагове и всички се страхуват от нас. Можеш да станеш един от тях, Джагът.

— Майко — каза дъщерята. — Виждам, че си добре.

Абрастал наклони бокала си. Изсипа се твърда буца вино.

— Наистина ли беше нужно това? Замръзнах на стола си.

— Омтоуз Феллак, майко — древният крал на Крепостта се е върнал. Стои до мен.

— Той е мъртъв.

Джагътът отново се обърна към кралицата.

— Чувал съм по-добри обиди от паленцата си, смъртна. — После посочи Спакс. — Като стана дума за палета, какво смяташ да правиш с твоето?

— Предпазна мярка. — Абрастал сви рамене.

Другата жена, непознатата за Спакс, заговори:

— Ваше величество, преди няколко дни този Джагът отхапа лицето на Форкрул Ассаил. — Отстъпи назад и огледа баргаста. — Не размахвай тези ножове, воине — ще се строшат.

— Майко — каза Фелаш, — намерихме нов съюзник в нашите… начинания. Кралят на Крепостта на Лед вече стои на наша страна.

— Защо?

— Мисля, че не харесват Форкрул Ассаил, ваше величество — каза другата жена.

— Ти трябва да си капитан Шурк Елале. Чувала съм интересни неща за теб, но това ще трябва да изчака за друг път. Четиринадесета дъщеря, отново ли сте по морето?

— Да. На кораба „Смърт“. Мислиш, че на теб ти е студено? — Едната й ръка изпърха. — Ние сме на по-малко от две седмици от Зъбите.

— А флотата на перишите?

Фелаш поклати глава.

— Никаква следа. Трябва да допуснем, че сме пристигнали — дали още има блокада… — Сви рамене. — Майко, внимавайте. Форкрул Ассаил знаят, че идваме — всички ние. Знаят го.

— Можем ли да поддържаме тази линия за връзка?

— Не за много дълго — отвърна Фелаш. — Щом се доближим до владението на Ассаил, тяхната Крепост ще надделее.

— Дори срещу краля на Крепостта Лед? — изсумтя Спакс. — О, колко жалко.

Джагътът отново го изгледа.

— Когато Драконъс стъпи на този свят, пропусна да настъпи неколцина от расата ти. Станал е немарлив в старостта си. Следващия път щом се срещнем двамата, баргаст, ще си поговорим по въпроса.

— Имаш ли си име, Джагът? — попита Спакс. — Искам да знам кого да кълна. Искам името на тази жалка гниеща леш, която гледам сега.

Устата се разтвори отново.

— Не можеш ли да се досетиш, баргаст? Докато клечиш и трепериш в дъха ми?

— Майко — каза Фелаш, — сигурна ли си, че искаш да продължиш с това? Срещу силите, които се събират сега, ние сме нищо.

— Мисля — каза Абрастал, — че е дошло време да сме по-откровени за нашите съюзници тук в Пустинните земи. Изглежда, сме спечелили на своя страна сила от, мм, гущери. Големи, могъщи, добре въоръжени. Наричат се К’Чаин Че’Малле и ги командват двама малазанци…

Млъкна, защото джагътът се разсмя.

Звукът стигна до костите на Спакс и те задрънчаха като ледени висулки. Очите му, впити в джагъта, изведнъж се разшириха. „Неговият дъх? Но как… Не. Да, виж това наметало, гуглата.“ Той се изправи и изду гръд.

— Никога не съм се страхувал от теб.

Качулатия спря да се смее и го изгледа.

— Разбира се, че не си, Боен главатар Спакс. Но пък след като вече ме позна, страхът е неуместен, нали?

— Особено след като вече си мъртъв!

Дълъг кокалест пръст се вдигна и се размаха към Бойния главатар.

— А, но как би могъл да знаеш? Представи си, че умираш, а след това усещаш как се питаш: „Сега какво?“ В деня, в който се озовеш от грешната страна на смъртта, Спакс, ела ме намери и в горчивата истина на равните с теб ще обсъдим истинския страх. — Качулатия се разсмя отново.

Малко след това трите привидения изчезнаха. Убийственият студ остана и в стаята се завихриха облаци мъгла. Коравият поглед на кралица Абрастал се впи в Спакс.

— За какво беше всичко това, Боен главатар?

Той се намръщи.

— Нито за миг не се съмнявам в твърдението на капитана. Отхапал лице на Ассаил, а? Изненадан съм, че не е била цялата проклета глава. — Спакс потисна поредния трепет. — Твърде много мечове са в огъня, Огнекоса. Лошо.

— Други идеи?

— Повече, отколкото смея да изброя. — Дъхът изригна студен от ноздрите му. — Време е да предложа съвет, все едно дали го харесваш, или не. Знам, че си се обрекла на този риск и че каквото и да кажа, няма да те разубеди — предстои ни да воюваме срещу Форкрул Ассаил. — Изгледа я с присвити очи. — Искала си това от дълго време. Виждам истината. Но чуй, има времена, когато един избран курс започва сам да набира сила. Инерция, която ни помита всички по пътя си. Огнекоса, тази река, на която сме, изглежда съвсем спокойна. Засега. Но течението се усилва и усилва и скоро ще е твърде късно дори да потърсим спасителния бряг.

— Чудесно слово, Спакс. Бойният главатар на гилките съветва за предпазливост. Отбелязваме го. — Изправи се рязко. — Моята Четиринадесета дъщеря не е от тези, които можеш да въргаляш зад багажната палатка. Като оставим това, не мисля, че тя е поканила онзи немрящ Джагът в съюза ни — по-скоро подозирам, че е нямала какво да каже по въпроса.

— И течението става неудържимо.

Тя го изгледа.

— Иди до ледерийския лагер. Уведоми принц Брис за този обрат на събитията.

— Сега ли?

— Сега.

— А перишите?

Кралицата се намръщи, след това поклати глава.

— Няма да наредя един от малкото ни здрави коне да тича до смърт само за да отнесе вестта на Сивите шлемове. Не знам какво се опитват да докажат с тази бясна скорост…

— Аз знам.

— Нима? Много добре, Спакс, да го чуем.

— Опитват се да ни направят незначителни, Огнекоса. Теб, Брис, и особено К’Чаин Че’Малле.

— Искат славата за себе си?

— Щит-наковалня Танакалаян. — Изсумтя отвратено. — Той е млад и има твърде много да доказва. Но не това ме притеснява, ваше величество. Вече не вярвам на мотивите му — не бих могъл да твърдя, че целта, към която се стреми, изобщо е свързана с целта на адюнктата. Тези Сиви шлемове, те са аватарите на войната, но служат не на войната между хората, а на войната на природата срещу хората.

— Значи е по-голям глупак, отколкото изобщо можем да си представим — каза Абрастал. — Той не може да спечели тази война. Природата не може да спечели — никога не е печелила.

Спакс помълча за миг, а след това каза тихо:

— Убеден съм, че е обратното, ваше величество. Това е война, която ние не можем да спечелим. Всички наши победи са временни — не, илюзорни. Накрая губим, защото дори печелейки все пак губим.

Абрастал излезе. Спакс повдигна вежди и я последва.

Навън, под огряното в зелено нощно небе, покрай двамата стражи.

Тя тръгна през централния кръг между офицерските палатки, после покрай кухненските биваци, ямите за смет, редиците нужници. „Като обелване на подредената фасада, вече надолу сред мръсната смет, която оставяме. Ах, Огнекоса, не съм толкова сляп да пропусна смисъла на тази разходка.“

Заведе го извън североизточните постове и спря. За да стигне Спакс до лагера на ледериите, трябваше само да продължи на север и леко да възвие на запад. Виждаше мъждукащата светлина от позицията на принца.

Абрастал се обърна на изток, където точно зад ивицата бяла кост на Стъклената пустиня имаше море от ярки блещукащи звезди, окъпани в нефритена светлина.

— Пустинните земи — промълви тя.

— Ваше величество?

— Кой спечели тук, Спакс?

— Както виждаме, никой.

— А в Стъклената пустиня?

Той примижа.

— Ранява окото, Огнекоса. Кръв е пролята там, мисля. Безсмъртна кръв.

— Би ли приписал това престъпление на хората?

Той изсумтя.

— Ето, че цепите косъма на две, ваше величество. Врагът на природата е своенравният ум, защото от това своенравие идва арогантността…

— И презрението. Боен главатар, в такъв случай, изглежда, ще се изправим пред ужасен избор. Заслужава ли да бъдем спасени? Ти? Аз? Моите деца? Народът ми?

— Да не би решимостта ви вече да е разколебана?

Тя се обърна към него.

— А твоята?

Спакс зачеса брадата си с две ръце.

— Всичко онова, което каза Кругава, когато я изгониха. Премислял съм го много пъти. — Намръщи се. — Изглежда, че дори и Спакс от гилките може да ревизира възгледите си. Време на чудеса, явно. Мисля, че ще предпочета да го видя ето така: щом природата трябва да спечели накрая, то нека смъртта на нашия вид да е сладка и бавна. Толкова сладка и толкова бавна, че дори да не го забележим. Нека изчезнем и се стопим в своята тирания, от свят до континент, от континент до страна, от страна до град, от град до квартал, до дом, до земята под краката ни, и най-сетне до безсмислените триумфи в черепите на всеки от нас.

— Това не са думи на воин.

Тонът й беше рязък. Той кимна в тъмното.

— Ако е истина и Сивите шлемове се стремят да бъдат мечовете на възмездието на природата, то Щит-наковалня не е разбрал. Откога природата се интересува от възмездие? Огледайте наоколо. — Спакс махна с ръка. — Тревата израства отново там, където може. Птиците свиват гнездо, където могат. Почвата диша, когато може. Тя просто продължава, ваше величество, по единствения начин, който познава — с това, което е останало.

— Също като нас — промълви тя.

— Може би точно това Кругава можа да види ясно, а Танакалаян не може. Когато воюваме срещу природата, ние воюваме срещу себе си. Няма разлика, никаква разделителна линия, никакъв враг. Ние поглъщаме всичко в страст към самоунищожение. Сякаш това е единственият дар на разума.

— Единственото проклятие, имаш предвид.

Той сви рамене.

— Предполагам, че има дар в това да можеш да видиш какво правим дори докато го правим. И с виждането стигаме до разбиране.

— Знание, което избираме да не използваме, Спакс.

— Нямам отговор на това, Огнекоса. Пред нашето бездействие съм безпомощен като всеки друг. Но е възможно всички да се чувстваме така. Колкото и да сме умни поотделно, заедно ставаме глупави, изумително глупави. — Отново сви рамене. — Дори боговете не могат да ни намерят изход през това. А и да го бяха намерили, нямаше да ги слушаме, нали?

— Виждам лицето й, Спакс.

„Лицето й. Да.“

— Не е кой знае какво лице, нали? Толкова простовато, така… безжизнено.

Абрастал потрепери.

— Намери друга дума, моля те.

— Студено тогава. Но тя не полага никакво усилие, нали? Нищо величествено в облеклото й. Нито един накит. Никаква боя на лицето й, или на устните й, а косата й — толкова къса, толкова… ах, ваше величество, защо това изобщо ме безпокои? Но ме безпокои и не знам защо.

— Нищо… величествено — повтори замислено Абрастал. — Ако това, което казваш, е истина — и да, и на мен така ми се струва, — тогава защо щом я погледна виждам… нещо…

„Което не видях преди. Или което не разбрах. Все израства в ума ми, тази адюнкта Тавори.“

— Благородно.

Тя ахна.

— Да!

— Тя не воюва срещу природата, нали?

— Толкова ли е просто? Това ли е всичко?

Спакс поклати глава.

— Ваше величество, казвате, че непрекъснато виждате лицето й. Същото е и с мен. Обсебен съм и не знам защо. Рее се зад очите ми и се взирам в него отново и отново, сякаш очаквам. Очаквам да видя изражението, което ще придобие, онова единствено изражение на истината. Идва. Знам го и затова я гледам, и не мога да престана да я гледам.

— Тя смути всички ни — каза Абрастал. — Не допусках, че мога да се чувствам толкова обезпокоена, Спакс. Не е в нрава ми. Като някой древен пророк, тя всъщност ни отведе в пустошта.

— Докато ни доведе до дома.

Абрастал се обърна и пристъпи към него, с блеснали очи.

— А ще го направи ли?

— В онова благородство, Огнекоса — отвърна той шепнешком, — намирам вяра. — „Срещу отчаянието. Като Кругава. И в малката длан на адюнктата, като зрънце, чакащо да бъде посято, има състрадание.“

Видя как се разшириха очите й, а след това ръката й бе зад главата му и тя го притегли към себе си. Една силна целувка и го избута назад.

— Става студено — каза и тръгна към лагера. През рамо добави: — Би трябвало да можеш да стигнеш до лагера на ледериите преди разсъмване.

Спакс зяпна след нея. „Добре, изглежда, ще го направим в края на краищата. Качулатия, богът на смъртта, стоеше пред мен и говореше за страх. За страха на мъртвите. Но ако мъртвите познават страха, каква надежда имаме ние?“

„Тавори, бог ли стои в твоята сянка? Готов да ни предложи дар заради жертвата, която ще направим? Това ли е твоята тайна, нещото, което отнема целия ти страх? Моля те, наведи се и ми я прошепни.“

Но онова лице, там зад очите му, беше далечно като самата луна. И ако боговете дойдеха накрая да се струпат около нея, щяха ли и те да гледат в почуда крехката магия в шепата й? Щеше ли да ги изплаши?

„След като толкова плаши всички нас?“

Погледна нагоре към мъртвите звезди, поднесени като свещен дар от Стъклената пустиня. „Тавори, блестиш ли вече ярко сред тях, само още една от падналите?“ И щеше ли да дойде време, когато костите й щяха да допълзят до този бряг, за да се съберат с другите? Спакс, Бойният главатар на гилките на Баргаст, потръпна като дете, оставено голо в нощта, и се отправи към лагера на ледериите.

 

 

Винаги беше смятала идеята за самонаказание за жалко самоизвинение и онези, които бяха тръгнали в тази посока, избирайки самотата и самоотричането в някоя далечна пещера или схлупена колиба, не бяха за нея нищо повече от страхливци. Етиката на света принадлежеше на обществото, на тази отчаяна вихрушка от отношения и връзки, където логичният аргумент и страстните чувства водят вечна война.

Но ето, че сега седеше сама под огряното в зелено небе, единствено с дремещия кон за компания, и всичките й лични аргументи бавно заглъхваха, все едно че преминаваше от едно помещение в друго, оставяйки все по-далече зад себе си някаква величествена зала, в която ехти буйният спор. Раздразнението, признак на безсилие, най-после си бе отишло и в тишината напред тя усещаше благодатта на мира.

Изсумтя. Може би всички онези отшелници и аскети бяха по-мъдри, отколкото подозираше. Танакалаян сега стоеше на нейното място, начело на Сивите шлемове, и щеше да ги отведе накъдето пожелае. Беше заварена неподготвена от логиката на аргумента му и като вълк, хванат натясно от хрътки, се оказа съкрушена.

Противоречие. В света на рационалното тази дума бе унищожително обвинение. Доказателство за дефектна логика. Да го разкриеш в позицията на противника бе равносилно на смъртоносен удар и тя си спомни победоносния блясък в очите му в мига, в който удари. Но, чудеше се сега, къде бе престъплението в това най-човешко качество: да носиш в сърцето си противоречие, да го оставиш непредизвикано, неподвластно на примирението. Всъщност да бъдеш две личности едновременно, като всяка е вярна на себе си и не отрича присъствието на другата? Що за необятни закони на космологията бяха нарушени от този човешки талант? Самата вселена ли се беше разцепила? Реалността ли бе объркала пътя си?

Не. Всъщност като че ли единственото владение, където противоречието имаше някаква сила, бе тъкмо владението на рационалния аргумент. И, призна Кругава, беше започнала да се съмнява в самопровъзгласеното достойнство на това владение. Разбира се, Танакалаян щеше да твърди, че ужасното й престъпление е довело Сивите шлемове на Периш до криза. На чия страна щяха да застанат те? Как можеха да служат на повече от един господар? „Няма ли да се бием за Вълците? Няма ли да се бием за Дивото? Или ще коленичим пред някаква жалка смъртна жена? Тази криза, Кругава, бе причинена от теб.“ Или думи в същия дух.

Може би беше точно така — причинена от нея. И все пак… В самата нея не бе имало никакъв конфликт, никаква назряваща буря. Беше избрала да тръгне редом до Тавори Паран. Заедно бяха прекосили половин свят. И, Кругава бе сигурна, в самия край щяха да са останали редом една до друга, две жени срещу бушуващия пожар. В този момент успехът или провалът щяха да изгубят всякакво значение. Триумфът беше в това да стоиш. „В упорството. Защото то е същината на самия живот. Човешко и диво, в този момент всички сме едно и също. Противоречие ли, Танакалаян? Не. Бих искала да ти покажа този последен дар. Човешко и диво, всички сме едно. Бих показала на вълчите богове истината за това. Все едно дали я харесват, или не.“

„И това твое противоречие, Щит-наковалня, би изчезнало като облаче дим.“

„Какво търсех в нашата вяра? Исках да поправя невъзможната криза, която е нашият култ към Дивото, нашето боготворене на всичко, което сме оставили зад себе си и към което никога не можем да се върнем. Търсех примирение. Приемане на жестокото противоречие на нашия човешки живот.“

Но след това адюнктата я бе отхвърлила. Имаше една стара поговорка сред перишите, че стая пълна с жени е представата на продавача на ножове за рая. „Ще има предателство.“ О, да, как ли не. Предателство. Толкова неочаквано, толкова болезнено, че Тавори като нищо можеше да е прерязала гърлото на Кругава и да гледа как кръвта й изтича на пода на командната палатка.

А сега Смъртният меч бе изгубена.

„Противоречие. Само достойното ли си готов да избереш да прегърнеш, Щит-наковалня? Тогава това, което правиш, не е прегръдка. Това е награда. И ако това, което ще опиташ, е само вкусът на добродетелни души, как изобщо ще намериш силата да надвиеш пороците в собствената си душа? Щит-наковалня Танакалаян, чакат те трудни времена.“

Седеше сама, навела глава, плътно загърната с коженото наметало. Оръжията оставени настрана, вързаният кон — зад нея. „Рун’Турвиан, къде си, стари приятелю? Ти отказа прегръдката му. Душата ти е оставена да скита където пожелае. Вървял ли си с мен? Можеш ли да чуеш молитвата ми?“

„Бях предадена и предадена отново. Ако съм жестока, то ненавременната ти смърт би могла да бележи първото от трите. И навсякъде около себе си виждам… противоречие. Ти беше дестраянтът. От теб идва гласът на нашите богове. Но сега псетата не могат да ни кажат нищо, защото ти си безмълвен. Сивите шлемове се водят от Щит-наковалня, който се е самоизбрал за единствен съдник за праведност. Заклех се да служа на адюнкта Тавори Паран, само за да бъда прогонена от нея.“

„Нищо не е както изглежда…“

Затаи дъх. „Ледът на повърхността на езерото изглежда здрав и можем да се плъзгаме бързо от едно място на друго. Но ледът е тънък и това е опасността, цената на невниманието. Не оспорвах ли престъпното в противоречието?“

Стана и се обърна към Стъклената пустиня.

— Адюнкта Тавори — прошепна Кругава. — Твърде уверено ли съм се плъзгала по леда? Ако не съм обезпокоена от собствените си противоречия, защо избирам да гледам на твоите като на престъпление? Като на предателство?

„Онзи Боен главатар на гилките — той ли говореше, че Тавори се е предала на отчаяние? На очакванията си за провал? На желанието си да ни спести засвидетелстването на този провал?“

„Или не е нищо повече от това, което каза тя: тактическа необходимост?“

— Дестраянт — стари приятелю. Моите хора ли ще се окажат предателите? Ние ли ще се окажем ножът, който фатално поразява Тавори Паран и нейните малазанци? Рун’Турвиан, какво трябва да направя?

„Би могла да препуснеш назад до лагера, жено, и да забиеш една педя студено желязо в кучия син.“

Тя поклати глава. Сивите шлемове спазваха твърди закони и нямаше да позволят да бъдат водени от убиец. Щяха да я екзекутират. „Но поне няма да има Танакалаян. Кой би поел командването? Хевет, Ламбат? Но пък как ще се чувстват, обвързани с намеренията на последния си командир?“

„Чуй се, Кругава! Наистина мислиш за убийство на свой събрат, Сив шлем!“

Не, това беше грешната посока, грешният път. Щеше да остави перишите на съдбата, която им е намерил Танакалаян. Но измяната — е, това нямаше да бъде приписано на нея.

Извърна лице към Стъклената пустиня. „Ще ида при нея. Ще я предупредя.“

„И ще стоя до нея до самия край.“

Всякакво съмнение изчезна и тя стана и взе оръжията си. „Виждаш ли колко чист е станал ледът, Рун’Турвиан? Мога да видя дебелината му. По това цяла армия би могла да премине без страх.“

Кругава вдиша дълбоко студения нощен въздух и се обърна към коня си.

— Ах, приятелю, още едно нещо остана да те попитам…

 

 

Ве’Гат стояха отпуснали глави, сякаш съзерцаваха безжизнената земя в краката си, но Геслер знаеше, че просто спят така — или по-скоро почиват, защото, доколкото можеше да прецени, огромните воини влечуги никога не затваряха очи. „Като да командваш десет хиляди хрътки. Но тия са по-умни от хрътки, което го прави още по-лошо.“ Крилата на Ловците К’елл оставаха много извън лагера, като че ли неуязвими за трудностите с храна, вода и почивка — издръжливостта им го караше да се чувства мек. „Но не толкова мек като Сторми. Чуй как хърка кучият му син — сигурно могат да го чуят чак в ледерийския лагер.“

Знаеше, че трябва да спи, но го бяха споходили лоши сънища. Неприятни. Достатъчно притеснителни, за да го изкарат от кожените завивки, макар утрото все още да беше на две камбани време. Сега стоеше и гледаше струпаните легиони на Ве’Гат. Бяха спрели в строй, като унили статуи, сиви като потъмняло желязо под зловещото нощно небе.

Беше паднал сломен на колене сред безброй разкъсани тела. Кръвта се беше просмукала през гамашите му и вече засъхваше по кожата на коленете и прасците му. Някъде извираше огън от самата скала и към небето се къдреха облаци смъртоносни газове… а в онова небе, щом се взря нагоре, видя… нещо. Облаци? Не можеше да е сигурен, но имаше нещо чудовищно в тях, нещо, което разкъсваше гърдите му като нокти. Беше зърнал движение, все едно самото небе дишаше. „Портал? Би могло. Но никой портал не би могъл да е толкова голям. Обхващаше цялото небе. И защо имах чувството, че аз съм виновен за това?“

Можеше да е изкрещял в този момент. Достатъчно, за да се събуди. Беше останал да лежи под кожите плувнал в пот и разтреперан. Близките редици на Ве’Гат се раздвижиха — миризмите на злочестината му бяха разбудили спящите К’Чаин Че’Малле.

Армия, спряла на лагер без кухненски огньове, без палатки, без въжените заграждения за животни или тълпата цивилни. Не изглеждаше правилно. Всъщност изглеждаше нереално.

Уикският браничар, Бент, ги беше намерил. Смазана муцуна, едното око размътено, лъсналите натрошени зъби — никога не беше виждал толкова много рани по едно животно. Но щом звярът се приближи, Геслер си спомни един късен следобед на пътя за Ейрън.

„Търсехме оцелели. И каква жалка гледка беше това — две проклети кучета. Сред толкова трупове, споменът ме гложди до ден-днешен. Две проклети кучета.“

„А после онзи Трелл, там на фургона.“

„Всички ние на долницата, аз, Сторми, Трут и онзи Трелл. Искахме две издъхващи животни да се съживят. Трут — той плачеше, но ние знаехме за какво е всичко. Знаехме го, защото го изпитвахме. Толкова много ни бяха отнети този ден. Колтейн. Бълт. Лъл.“

„Дюйкър… богове, когато го намерихме разпънат така, в края на пътя, закован на последното ужасно дърво… не, не можехме да кажем на Трут за това. Затаихме го от него, аз и Сторми — но онзи Трелл ни разбра. И толкова по-добре, че си замълча.“

„Спасихме живота на две тъпи кучета и това бе като ново разсъмване.“

Погледна Бент в краката си.

— Помниш ли онзи ден, грозен кошмар такъв?

Широката глава се вдигна, движението изпъна разкъсаните устни от кривите зъби, изкълчената челюст, която трябваше уж да придава комичен вид на животното, но вместо това късаше сърцето. „Всичко, което направи в наше име. Толкова верен и храбър. И въпреки това не успя да ги защитиш. Щеше ли да си по-щастлив, ако те бяхме оставили да умреш? Да освободиш духа си да тича с онези, които обичаш?“

„Наранихме ли те в онзи ден? Аз и Сторми, Трут и онзи Трелл?“

— Чувам те — прошепна той, докато гледаше кучето. — Как тръпнеш, когато станеш след поредната нощ върху студената земя. Виждам как накуцваш в края на деня, Бент. — „Ти и аз, двамата се прекършваме. Това пътуване ще бъде нашият край, нали? Ти и аз, Бент. Краят ни.“ — Ще взема страната ти, когато дойде времето. Всъщност ще умра за теб, куче. Това е най-малкото, което мога да направя.

Обещанието звучеше глупаво и той се огледа да се увери, че няма кой да чуе. Единственият друг наблизо бе другото куче, Роуч, което ровеше бясно в някаква миша дупка. Геслер въздъхна. „Но кой казва, че животът ми струва повече от този на кучето? Или че неговият живот струва по-малко от моя? Кой стои и мери тези неща? Боговете? Ха! Добре. Не. Ние, и това е най-жалката шега от всички.“

Усети студа и разкърши рамене.

Бент клекна вляво от него, прозя се и зъбите му изстъргаха.

— Много неща видяхме с тебе, а? — изсумтя Геслер. — Всичкото това сиво по муцуните ни, приятел.

„Пътят за Ейрън. Слънцето беше горещо, но едва го усещахме. Трут пъди мухите от раните. Не ни харесва смъртта. Толкова е просто. Не я обичаме.“

Чу тихи стъпки зад себе си, обърна се и видя приближаващата се дестраянт Калит. Когато седна от другата страна на Бент и отпусна длан на главата му, Геслер потръпна, но кучето не помръдна.

— Не бях виждал Бент да дава да го галят, дестраянт.

— Южно от Стъклената пустиня — заговори тя. — Скоро ще навлезем в родната земя на народа ми. Не моите племена, но наши родственици. Еланите живееха по равнините, обкръжаващи Стъклената пустиня от три страни. Моят клан беше на север.

— Значи не можеш да си сигурна, че всички са мъртви — тези на юг.

Тя поклати глава.

— Сигурна съм. Убийците с глас от Коланси избиха и последния от нас. Тези, които не умряха от сушата, искам да кажа.

— Калит, щом ти си се измъкнала, успели са и други.

— Дано да не са — прошепна тя и се захвана да разтрива кучето браничар по раменете, по гърба и бедрата, и тихо и монотонно зареди нещо на своя език. Бент бавно затвори очи.

Геслер я гледаше, зачуден какво ли трябва да означава отговорът й. Изшепнат като молитва.

— Изглежда — промълви той след малко, — че нас, оцелелите, ни мъчи едно и също.

Тя вдигна очи и го погледна.

— Затова двамата с Щит-наковалня непрекъснато се карате. Все едно да гледаш как умират децата ти, нали?

Болката го жегна отвътре и той извърна лице.

— Не знам защо адюнктата го иска така, но знам защо таи всичко в себе си. Тя няма избор. Може би никой от нас няма — ние сме каквото сме и никакви приказки или обяснения няма да променят нищо.

Бент вече лежеше отпуснат и дишаше бавно в съня си. Калит отдръпна ръцете си.

— Току-що отне болката му, нали?

Тя сви рамене.

— Народът ми гледаше такива животни. Като деца всички учехме песните на мира.

— Песните на мира — повтори Геслер замислено. — Би било хубаво да се чуят още няколко от тях на този свят, нали.

— Няма да е скоро, боя се.

— Те просто те намериха, нали? Докато търсеха хора, които да ги поведат.

Тя кимна и изправи рамене.

— Не беше честно. Но се радвам на това, Смъртен меч. — Обърна се към него. — Наистина. Радвам се, че срещнах и теб. И Сторми — и тези кучета. Дори за Гръб.

„Но не за Синн. Никой не се радва на Синн. Горкото момиче — сигурно и самата тя го знае.“

— Тя изгуби брат си — рече той. — Но може да е превъртяла много преди това. Беше въвлечена в един бунт. — Погледна спящия Бент. — Никой не излезе невредим от него.

— Ти го каза. Проклятието на оцелелите.

— Не сме по-различни от К’Чаин Че’Малле — отбеляза той. — Изненадан съм, че им отне толкова време, докато го разберат.

— Майката на Гунт Мач го разбра и заради това я сметнаха за обезумяла. Ако не воюваме заедно, накрая воюваме помежду си. Тя умря преди да може да види плодовете на прозрението си. Умря с убеждението, че се е провалила.

— Калит, крилатият убиец, Гу’Рул. Продължава ли да ни пази?

Тя погледна към небето. Очите й се присвиха към Нефритените странници.

— Изпратих Шай’гал напред, да разузнае пътя ни.

— В Коланси? Не е ли рисковано?

Калит сви рамене.

— Всъщност Гу’Рул служи на Гунт Мач — тя го пуска при нас по своя команда. Този път обаче с Матроната бяхме съгласни. Смъртен меч, ако се съди по образите, които ми подаде Гу’Рул, не мисля, че Сивите шлемове приемат командването ти.

Геслер изсумтя.

— Благочестиви досадници. Всъщност това ме радва, честно казано. О, Кругава изглеждаше способна и така нататък, но повярвай ми, целият този култ към Вълците ме притеснява. — Забеляза как Калит вдигна вежда, сви рамене и продължи: — Да, и аз си избрах своя бог на войната, тъй че малко приличам на перишите. Работата, Калит, е, че е логично един войник да избере бог на войната. Нелогично е, когато бог на войната превърне във войници цял народ. Някак си е погрешно, нали? Има нещо изкривено в това — макар че всъщност не мога да ти кажа защо го чувствам така.

— Значи са свободни да правят каквото пожелаят?

— Предполагам. Не знам много за този Танакалаян, освен че щеше да се оправи добре в малазанския двор, ако е вярно това как е узурпирал властта на Кругава. Не вярвам на такива хора, Калит. Вкарвало ме е в беля през всички тези години. Все едно, щом Танакалаян иска да натика перишите си в гъза на Форкрул Ассаил, да го направи.

— Какво мислиш за ледерийския принц, Смъртен меч?

— Него го харесвам. Араникт също. Стабилни хора са тия двамата. Според това, което чух в Ледер, преди брат му да вземе трона Брис е бил нещо като лична охрана на ледерийския император. Ненадминат с меча. Това ми казва повече за него, отколкото си мислиш.

— В какъв смисъл?

— Всеки, който е усвоил едно оръжие — овладял го е истински, — е смирен човек. Нещо повече, знам как разсъждава и отчасти какво вижда. Как работи мозъкът му. И изглежда това, че е станал принц, изобщо не го е променило. Тъй че, Калит, за ледериите не се безпокой. Дойде ли денят, те ще са там.

— Остава само Болкандо…

— Мисля, че тя отстъпва пред Брис. Не го иска, но просто е така. Освен това има червена коса — добави той.

Калит се намръщи.

— Не разбирам.

— Двамата със Сторми сме фаларийци. Много червенокоси хора има във Фалар. Тъй че ще ти кажа каква е Абрастал. Убийствен нрав, като нажежено желязо, но майчинството я е научило на мъдростта да разбира какво е под нейна власт и какво — не. Не й харесва, но го търпи. Обича секса също, но е склонна към ревност — и цялото това вилнеене е само за показ. Вътрешно просто търси мъж като мен.

Тя ахна.

— Но тя е омъжена! И то за крал!

Геслер се ухили.

— Само исках да видя дали още слушаш, дестраянт. Видях, че вниманието ти се разсея.

— Един Ловец ме намери — ти си затворил сетивата си, а Сторми спи. Видян е ездач. Идва откъм лагера на перишите и навлиза в Стъклената пустиня.

— Повече подробности?

— Можеш да видиш каквото видя Ловеца, Смъртен меч.

— Вярно, че мога, нали? — Съсредоточи се за миг, след което изруга тихо. — Кругава.

— Къде…

— При адюнктата, обзалагам се. Но изобщо няма да стигне.

— Какво да направим?

Геслер се почеса по брадичката, след което се обърна.

— Сторми! Събуди се, дебел брадат вол такъв!