Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crippled God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Сакатият бог. Стивън Ериксън

Серия Малазанска книга на мъртвите, №10

Американска, първо издание

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2011 г.

ИК „Бард“ ООД, 2011 г.

ISBN: 978-954-655-249-5

История

  1. — Добавяне

Пета книга
Ръка над съдбите

Имах видения за бъдещето и всяко от тях свършва на едно и също място. Не ме питайте какво означава това. Вече знам. Това е проблемът с виденията за бъдещето.

 

Император Келанвед

14.

Къде е смисълът във този поход крак след крак?

Защо земята трябва да пълзи така под нас по пътя ни?

За да ни върне само там, отгдето тръгнахме в началото,

и да намерим чуждо мястото, забравено и непознато?

Кой тази просека проправи и колко трябва да се уморя,

преди като сълзи да стане мек дъждът по челото?

Додето долината се превърне във река със цвят на пясък

и дървеса с листаци прашни увенчаят небесата?

И колко трябва да се умориш, докато дрънкаш със веригите,

удавен в смисъла на мрачното знамение?

Ако споделяш моето мъчение

във този поход крак след крак,

то знай, това е моето проклятие, страстта жестока

на отказа от връщане назад.

А щом кръвта ни смеси се в прогизналата сива пръст

и щом лицата замъглят се пред очите в най-сетния от дните,

ще се обърнем, за да видим просеката, що проправихме с годините,

и ще ридаем безутешни за неща, останали невидими,

защото туй е легионът на живота от истина тъй чужда и неведома,

така невъзвратима, че не знаем

какво ще преживеем, докато свърши пътят.

Красив мой легион, край пътя остави ме да отдъхна,

докато продължава маршът ти към слънцето кръжащо

където сенките чертаят вечен ден.

И струпай камъни във знак оттук че минах,

не казвай нищичко за мен,

не казвай нищо:

безлико е пълчището, безлико трябва да остане,

безлико колкото небето.

 

Вопълът на черепа

Аномандарис

Фишер кел Тат

Бели като кост, пеперудите пърхаха на огромен облак. Жужащият рояк затулваше слънцето с благословения дар на сянката, преди да се разпадне отново, доказвайки че всеки дар таи проклятия и че благословението може да отмине с едно мигване на окото.

Око гъмжащо от мухи. Бадале можеше да ги усети и дори да ги види, струпани в ъгълчетата. Можеше да ги усети как пият сълзите й. Не я дразнеше жаждата им, а трескавото им пълзене и бръмчене носеше прохлада по опърлените й страни. Онези, които налитаха в устата й, изяждаше, когато можеше, бяха горчиви, като ги схрускаше, а крилцата бяха като люспи суха кожа и беше почти невъзможно да ги глътне.

Откакто Елитрите си бяха отишли, останаха само пеперудите и мухите, а в тези две последни сили имаше нещо чисто. Едната бяла, другата черна. Само крайностите оставаха: от неподатливата земя долу до празното небе горе. От тласкането на живота до тегленето на смъртта. От затаения в гърдите дъх до последния, напуснал паднало дете.

Мухите се хранеха от живите, но пеперудите чакаха мъртвите. Нищо не беше останало между едното и другото. Нищо освен това ходене, раздраните стъпала и петната, които оставяха след себе си, падащите телца и газенето през тях.

В главата си Бадале пееше. Усещаше присъствието на други — не тези напред или зад нея, а призрачни неща. Невидими очи и забулени мисли. Нетърпение, неистово желание да се съди. Сякаш самото съществуване на Змията бе оскърбление. И трябва да бъде пренебрегнато. Отречено. Да се избяга от него.

Но тя нямаше да позволи на никого да избяга. Не бяха длъжни да харесват това, което виждаха. Изобщо не бяха длъжни да харесват нея. Нито Рут или Хелд, или Садик, или когото и да е от останалите едва хиляда все още живи. Можеха да се надсмиват на мислите й, на поезията, която намираше в самото ядро на страданието, все едно че няма никакъв смисъл за тях, никаква стойност. Никаква истина. Можеха да правят всичко това. Все пак нямаше да им позволи да избягат.

„Аз съм най-истинското нещо, което сте виждали някога. Едно умиращо дете, изоставено от света. И казвам това: Няма нищо по-истинско. Нищо.“

„Бягайте от мен колкото искате. Обещавам, че ще ви терзая. Това вече е единствената ми цел, единственото, което ми е останало. Аз съм оживяла история, която не се крепи на нищо друго освен на вярата. Аз съм всичко, за което не искате да мислите, с пълния корем и с утолената жажда там, сред всичките ваши удобства, обкръжени от лица, които познавате и обичате.“

„Но чуйте ме. Чуйте моето предупреждение. Историята има нокти.“

Садик все още носеше съкровището си. Влачеше го след себе си. В торба, скърпена от дрехи, които вече не трябваха на никого. Драгоценното му имане. Неговите… неща. Какво искаше да прави с тях? Какъв смисъл се криеше в тази торба? Всички онези глупави късчета, лъсканите камъчета, парчетата дърво. И как при всяко мръкване, когато не можеха повече да вървят, ги изваждаше всички, за да ги гледа — защо я плашеше това?

Понякога той заплакваше, без никаква причина. И стискаше юмручета, сякаш искаше да натроши всичките си дрънкулки на прах, и тогава тя разбираше, че Садик също не знае какво означават те. Но нямаше да ги остави. Тази торба щеше да е неговата смърт.

Представяше си мига, в който той щеше да падне. Момчето, което бе готова да превърне в свой брат. На колене, ръцете му скрити в ръкавите, пада напред така, че лицето му се забива в земята. Ще се опита да се вдигне отново, но няма да може. А мухите ще го връхлетят, докато вече не може да се вижда — само кипяща лъскава чернилка. На мястото на Садик.

Ще изядат последния му дъх. Ще изпият последните сълзи от очите, които сега гледаха. Ще нахлуят в отворената му уста, за да я направят суха като пещера, дупка на паяк. А после роякът ще изригне и ще отлети, за да потърси още от сладката вода на живота. И ще се спуснат пеперудите. За да изядат кожата му. И онова, което ще остане — с торбата си, — няма вече да е Садик.

„Садик ще си е отишъл. Щастлив Садик. Блажен Садик, зареян призрак, гледащ отгоре торбичката си. Ще имам думи за него, за неговото заминаване. Ще стоя над него, взряна във всички пърхащи крилца, досущ като листа, и ще се опитам още веднъж да проумея смисъла на тази торба, торбата, която го уби.“

„И няма да мога. Думите ми ще се окажат малко. Слаби. Песен на незнаещата. Единственото, което имам за своя брат Садик.“

„Когато дойде това време, ще знам, че е време и аз да умра. Когато дойде това време, ще се предам.“

Тъй че пееше. Песен на знаещата. Най-силната песен от всички.

Беше им останал ден, най-много два.

„Това ли исках? Всяко пътуване трябва да свърши. Тук не е останало нищо освен краища. Никакви начала не са останали. Тук нямаме нещо освен нокти.“

— Бадале. — Думата бе тиха като смачкан плат и тя усети как забърса сетивата й.

— Рут.

— Не мога повече.

— Но ти си Рут. Главата на змията. И Хелд, която е езикът.

— Не. Не мога. Ослепял съм.

Тя се обърна и огледа старческото му лице.

— Подути са. Затворени са, Рут. Това е за да ги пази. Очите ти.

— Но не мога да виждам.

— Няма нищо за виждане, Рут.

— Но не мога да водя.

— За това няма по-добър от теб.

— Бадале…

— Дори камъните ги няма. Просто върви, Рут. Пътят е чист. Докъдето мога да видя, пътят е чист.

От устата му се изтръгна хлип. Мухите налетяха и той се преви, закашля и повърна. Залитна и тя го задържа да не падне. Рут се изправи и стисна здраво Хелд. Бадале чу тихия хленч и на двамата.

„Никаква вода. Това ни убива сега.“ Примижа и погледна назад. Садик не се виждаше никакъв — беше ли паднал вече? Ако беше, толкова по-добре, че не го беше видяла. Други лица, смътно познати, се взираха в нея и Рут и чакаха Змията да започне да пълзи отново. Стояха изгърбени на място и се олюляваха. Стояха с превити рамене и издути кореми, сякаш щяха всеки момент ще изтърсят бебе. Очите им бяха бездънни езера и мухите се събираха да пият от тях. Язви покриваха носовете, устите и ушите. Кожата на бузите бе пропукана и лъснала под ивиците полепнали мухи. Много бяха оплешивели, с окапали зъби и кървящи венци. И не само Рут беше сляп.

„Нашите деца. Виж какво им направихме. Нашите майки и бащи ни оставиха на това, а сега и ние на свой ред ги оставяме. Нямат край поколенията на глупавите. Едно след друго и след друго, и в някакъв момент всички сме започнали да кимаме и да мислим, че така е трябвало и трябва да бъде, тъй че дори не се опитваме да променим нещата. Всичко, което предаваме на децата си, е същата глупава усмивка.“

„Но аз имам нокти. И ще съдера от лицата ви тази усмивка. Заклевам се.“

— Бадале.

Беше започнала да пее на глас. Без думи, тихо отначало, а след това гласът й започна да става по-силен и плътен. Докато не започна да усеща в себе си повече от един глас, докато всеки от тях не започна да се влива в песента. Да изпълва въздуха. Песента, в която се вливаха, бе песен на ужас — усещаше как нараства силата й. Как расте.

— Бадале?

„Имам нокти. Имам нокти. Имам нокти. Покажи ми онази глупава усмивка още веднъж. Покажи ми я, моля те! Дай ми да я съдера от лицето ти. Дай ми да забия ноктите си дълбоко, да остържат чак зъбите ти! Дай ми да усетя кръвта и ми дай да чуя как се цепи месото и ми дай да погледна в очите ти докато ти срещаш моите и ми дай да имам нокти да имам нокти да имам нокти…“

— Бадале!

Някой я удари, събори я. Замаяна, тя зяпна лицето на Садик — кръглото му сбръчкано лице. И от очите му потекоха червени сълзи през прахта, полепнала по набръчканите му страни.

— Не плачи — прошепна му тя. — Всичко е наред, Садик. Не плачи.

Рут коленичи до нея и зашари с ръка, пръстите му забърсаха челото й.

— Какво направи?

Тонът му я стъписа. „Платът е разкъсан.“

— Твърде слаби са — каза тя. — Твърде слаби, за да изпитат гняв. Затова го изпитах заради тях — заради всички вас… — Замълча. От пръстите на Рут капеше кръв. Усещаше парчетата кристали, впити в гърба й. „Какво?“

— Ти ни задвижи — каза Садик. — Това… болеше.

Чак сега чу стоновете. Змията се гърчеше от болка.

— Тръгнах… Тръгнах да търся.

— Какво? — попита Рут. — Какво да търсиш?

— Нокти.

Садик поклати глава.

— Бадале. Ние сме деца. Нямаме нокти.

И тогава слънцето помръкна и тя примижа нагоре покрай Садик. Но пеперудите ги нямаше. „Мухи, виж всички тези мухи.“

— Нямаме нокти, Бадале.

— Прав си, Садик. Нямаме. Но някой има.

Силата на песента все още се беше вкопчила в нея, яростна като закана. „Някой има.“

— Водя ни там — каза тя и се вгледа в широко отворените очи на Садик.

Той се отдръпна и я остави да се взре в небето. Мухи, кипнали като огромен облак, черен като Бездната. Бадале се вдигна на крака.

— Хвани ръката ми, Рут. Време е да вървим.

 

 

Стоеше присвита и загледана нагоре към портала. Рухналите развалини на Дома Кетъл под него сякаш бяха смачкани от нечия пета. Нещо подобно на кръв се процеждаше от корените й и изравяше дерета надолу по склона. Вярваше, че е мъртва, но, разбира се, нямаше как да е сигурна.

Нищо величаво нямаше в провала. Килава бе научила това много, много отдавна. Отминаването на един век винаги бе свързано с разпад, с последна въздишка на умора и примирение. Беше видяла как родствениците й бяха изчезнали от света — продажният фарс, наречен Т’лан Имасс, едва ли тежеше повече от прах на везните на оцеляването — и добре разбираше тайните желания на Олар Етил.

Може би вещицата щеше да успее. Духовете знаеха, узряла бе за избавление.

Килава бе излъгала. Онрак, Удинаас, Улшун Прал и неговия клан. Не беше имало избор. Оставането и тук щеше да ги убие всичките, а тя нямаше да приеме това на съвестта си.

Когато раната се отвореше, Елейнт щяха да нахлуят в този свят. Нямаше никаква надежда да бъдат спрени. Тиам не можеше да се отрече, не и при това, което предстоеше.

Единственото неизвестно за нея бе Сакатия бог. Форкрул Ассаил бяха съвсем ясни, подчинени на безумието на окончателните аргументи също като Тайст Лиосан. Близки духом бяха. А тя вярваше, че знае какво възнамерява да направи брат й, и щеше да го остави, и ако благословията й означаваше нещо, добре, имаше я, даваше му я с цялото си сърце. Не, Сакатия бог бе единствената сила, която я безпокоеше.

Помнеше болката на земята, когато го бяха смъкнали от небето. Помнеше яростта му и агонията му, когато бе окован. Но боговете не бяха приключили с него. Връщаха се отново и отново, съкрушаваха го, осуетяваха всеки негов опит да намери място за себе си. И да зовеше за справедливост, никой не го слушаше. И да виеше в злочестото си страдание, те просто обръщаха гръб.

Но Сакатия бог не бе единственият, подложен на това пренебрежение. Светът на смъртните бе пълен със също толкова наранени като него, също толкова прекършени и забравени. По този начин всичко, в което се беше превърнал — самото му място в пантеона, — бе създадено от самите богове.

И сега те се страхуваха от него. Сега бяха решили да го убият.

„Защото боговете няма да отвърнат на тленното страдание. Твърде много… работа.“

Трябваше да знае какво възнамеряват — сигурна беше в това. Трябваше отчаяно да търси изход, спасение. Независимо от всичко нямаше да умре без борба. Не беше ли точно това смисълът на страданието?

Котешките й очи се присвиха към портала. Старвалд Демелайн бе огненочервена резка в небето, растяща и все по-нажежена.

Скоро — прошепна тя.

Щеше да побегне пред тях. Да остане тук бе твърде опасно. Унищожението, което щяха да донесат на този свят, щеше да надмине дори мечтите на Форкрул Ассаил. А след като излетят над тленния свят, толкова претъпкан с жалките човешки същества, щеше да има касапница в колосални мащаби. Кой можеше да им се противопостави? Усмихна се при тази мисъл.

Те са малко, нали? Твърде малко. Не, приятели, оставете ги да се развихрят. Тиам трябва да се прероди, да се изправи срещу своя най-древен враг. Хаос срещу ред, нищо по-просто от това. Не заставайте на пътя им — никой от вас не би могъл да се надява да го преживее.

А децата и?

Скъпи братко, да видим, а? Сърцето на вещицата е разбито и тя ще направи всичко, което е по силите й, за да го изцери. Презирай я, Онос — духовете знаят, тя не заслужава нищо друго, — но не я пренебрегвай. Недей.

Изглеждаше много сложно.

Килава Онасс погледна нагоре към раната.

Но не е. Изобщо не е.

В Дома Кетъл — дома на котела — изпращя камък и я стресна. Ръждиви мъгли се завихриха от срутените стени.

Несъвършена беше Кетъл, с недостатъци. Твърде слаба, твърде млада. — Какво наследство може да се намери у дете, оставено само, изоставено на съдбите? Колко истини се криеха в малките разпръснати кости? Твърде много, за да е поносима самата мисъл за тях.

Още един камък изпращя и звукът отекна като скършена верига.

Килава отново се загледа в портала.

 

 

Грънтъл се смъкна до огромната канара под жаркото слънце, отпусна глава върху топлия камък и затвори очи. „Инстинктът е мръсна работа.“ Богът, който го бе прокълнал, бе като изгарящо присъствие вътре в него, изпълваше го с непонятна настойчивост. Нервите му бяха изопнати. Беше капнал от изтощение.

Пътувал беше през неизброими светове в отчаяния си стремеж да намери най-бързия път, който да го отведе… къде? „Портал. Бедствие, което всеки момент ще се развихри. От какво толкова те е страх, Трейк? Защо не можеш просто да ми кажеш, жалък дъвчещ плъхове кучи сине? Покажи ми враг. Покажи ми някой, когото мога да убия заради тебе, след като това е единственото, което те радва.“

Въздухът вонеше. Заслуша се в бръмченето на мухите, пълзящи по труповете около него. Не знаеше къде е. Широколистни дървета обкръжаваха поляната. Беше чул крясъка на гъски високо горе. Но това не беше неговият свят. Усещането беше… различно. Беше място, покварено от болест — и не болестта, поразила двадесетината окаяни човешки същества, обезобразила кожата им с гнойни пъпки, издула гърлата им и изтикала езиците им през изприщените устни. Не, всичко това бе само симптом на някакво по-дълбоко заболяване.

„Имало е намерение. Тук. Някой е призовал Полиел и я е накарал да порази тези хора. Показва ми се истинско зло — това ли искаш, Трейк? Да ми напомниш колко ужасяващи можем да бъдем? Хората те проклинат и покварата на допира ти съсипва безброй животи, но няма свят, на който да не те познават.“

„Тези хора… някой те е използвал, за да ги убие.“

Мислеше, че е видял най-лошите пороци в човешката природа още в Капустан, във Войната на Панион. Цял народ съзнателно доведен до лудост. Но ако разбираше истините, криещи се зад войната, то там, в сърцевината на Домина, бе имало нещо наранено, нещо, което можеше само да се развихри с оголени нокти — толкова необятна и всепоглъщаща беше болката му.

И макар все още да не бе готов за това, разбираше отчасти, че е възможна прошка; от улиците на Капустан до трона в Корал — и може би извън тези граници — споменаваха за същество, пленено в портал, запушило рана със собствената си жизнена сила. Можеше да намери основание във всичко това и то му даваше усещане близко до покоя. Достатъчно силно, за да го понесе.

„Но не и тук. Какво престъпление са извършили тези нещастни хора, за да заслужат такова наказание?“

Усещаше как сълзите засъхват по страните му. „Това е… непростимо. Моя гняв ли искаш, Трейк? Затова ли съм тук, да се събудя отново? Стига срам, стига скръб и самоосъждане, това ли ми казваш?“

„Е добре, не става. Единственото, което виждам тук, е това, което сме способни да направим.“

Липсваше му Гъноуз Паран. И Итковиан. Приятели, с които би могъл да поговори. Сякаш бяха част от друг живот, живот, който отдавна бе изгубил. „Харло. Ах, би трябвало да видиш съименника си, приятелю. О, колко щеше да го обичаш — тя щеше да те гони, да зазижда вратите си, за да не станеш неговия баща. Щеше да си й показал какво значи да обичаш едно дете безусловно.“

„Стони, липсва ли ти Харло толкова, колкото на мен?“

„Но ти си имаш момчето. Имаш си сина. А аз обещах да се върна. Обещах.“

— Какво щеше да направиш тук, Господарю на Колодата? — Безмълвието на поляната погълна въпроса му. — Какъв избор щеше да направиш, Паран? Не беше щастлив жребият ни, нали? Но ние все пак го спипахме. За гърлото. Предполагам, че още го държиш здраво. А аз? Ах, богове, колко оплесках нещата.

В сънищата си беше виждал нещо почерняло, с почервенели нокти и зъби, от които капеше кръв. Лежеше задъхано, издъхващо върху разровената земя. Въздухът беше убийствено студен. Вятърът пердашеше бясно. Що за място бе това?

„Това място ли? Богове, точно там отивам, нали? Битка ме чака. Ужасна битка. Съюзница ли ми е тя? Моята любима? Имаше ли я изобщо?“

Време беше. Край на тези нездрави мисли, на това самосъжаление. Знаеше добре, че да даде глас на определени чувства, да ги оголи с цялата си искреност означава да стане уязвим на присмех. „Не ни докосвай с чувствата си. Не ти вярваме.“ Примига, отвори очи и огледа наоколо.

По клоните бяха накацали врани, но и те все още не бяха готови за своя пир.

Грънтъл стана на крака и се приближи до първия труп. Млад мъж с тъмна бронзова кожа и сплетена катраненочерна коса. Облечен като скитник риви. Каменни сечива, дървен кривак на кръста му — красиво резбован и оформен като закривен меч, ръбът смазан и излъскан.

— Обичаше този меч, нали? Но не ти помогна. Не и срещу това.

Обърна се, огледа поляната и разпери ръце.

— Умряхте окаяно. Сега ви предлагам нещо повече. Втори път.

Настръхна. Духовете се бяха приближили.

— Бяхте воини. Елате с мен и бъдете воини отново. И ако трябва да загинете, ще бъде по-добра смърт. Мога да ви предложа това, но нищо повече.

Последния път, когато бе направил това, следовниците му бяха живи. До този момент дори не беше знаел, че е възможен този пробив в бариерата на смъртта. „Всичко се променя. Не мисля, че ми харесва.“

Духовете се понесоха към телата си. Мухите се разлетяха.

Малко след това потръпнаха ръце и крака, уста се отвориха със сух хрип. „Хайде, Трейк, не можем да ги вземем така, нали? Изцери плътта им, жалко безсмъртно говно.“

Поляната се изпълни със сила, излъчване, което изтласка мръсното проклятие на този свят, всички ликуващи гримаси на злото, тържествувало тук, бяха пометени. Отхвърлени.

Спомни си как седи край лагерен огън, заслушан в приказките на Харло и откъслеци от думите се върнаха в ума му. Лицето отсреща, издължено и потръпващо зад пламъците. „Войната, Грънтъл. Харесва ли ни, или не, тя тласка цивилизацията.“ И кривата усмивка след това.

— Чуваш ли това, Трейк? Току-що проумях защо ме дари с този дар. Всичко е изгода при теб. Едната ръка благославя, другата чака отплатата. И ще ти се плати, все едно как. Все едно как.

Двадесет и един безмълвни воини вече стояха пред него — здрави и изцерени, с блеснали очи. Можеше да е жесток и просто да ги вземе със себе си.

— Трябва да се е погрижил да можете да ме разбирате. Поне така мисля.

Те кимнаха колебливо.

— Добре. Можете да останете тук. Можете да се върнете при своите — ако все още са останали живи. Можете да се опитате да отмъстите на тези, които са ви убили. Но знайте, че ще загубите. Срещу злото, сполетяло земята ви, сте обречени.

— Вие сте воини. Тръгнете ли с мен, знайте, че ни чака битка. Това е нашият път. — Замълча и плю настрани. — Има ли величие във войната? Елате с мен и нека разберем.

Когато пое на път, двадесет и един воини го последваха.

А щом пробуди силата в себе си, се стекоха жадно около него. „Това, приятели мои, се нарича преобразяване. А това, приятели мои, е тяло на тигър.“

„Доста голямо.“

Тримата чудато облечени странници, които намериха по пътя напред, едва имаха време да вдигнат криваците си, преди Грънтъл да връхлети сред тях. Когато продължи напред, от тримата бледи мъже не беше останало много и той усети ликуването на спътниците си, и не остана чужд за него. „Само едно нещо може да се направи със злото. Да го стиснеш с челюстите си и да го съкрушиш.“

А след това напуснаха света.

 

 

„Що за място изхвърля кости като плавей по бряг?“ Маппо присви очи към плоската ослепително бяла ивица напред. Кварц и гипс бяха осеяли безцветната мъртва повърхност като гнезда кактуси. Хоризонтът се простираше равен зад тръпнещите вълни от зной, сякаш тази пустиня стигаше до самия край на света.

„Трябва да я прекося.“

Наведе се, вдигна една дълга кост и я огледа замислено. „Бедерин? Може би. Още неотраснал напълно.“ Взе друга. „Вълча или кучешка челюст. Тази пустиня е била прерия някога. Какво се е случило?“ Костите паднаха и изтракаха. Маппо бавно се изправи и си пое дъх. „Мисля… Мисля, че се уморих да живея. Омръзна ми. Нищо вече не е като някога. Пукнатини се появяват, признаци, че нещата се разпадат. Отвътре. В самото ядро на духа ми.“

„Но трябва да свърша още едно нещо. Само още едно нещо остана и след това мога да приключа с всичко това.“ Усети, че се е отнесъл, не за първи път. Отново бе намерил онова място, където всяка мисъл дрънчеше като вериги и можеше само да се влачи в кръг, бремето им да отнема силата му и волята да продължи напред.

„Едно нещо остана. Всичко опира до това да овладееш ресурсите. Да съхраниш волята си. Да си проправиш пътя през всички горчиви истини. Можеш да живееш толкова дълго, Маппо. Нямаш друг избор освен да живееш толкова дълго, иначе всичко това ще се окаже напразно.“

„Виждам края на света. Чака ме.“

Затегна ремъците на торбата си и тръгна. „Това е само една пустиня. Преминал съм много истини през живота си. Няма да огладнея. Няма да ожаднея, а каквото и изтощение да ме споходи, просто ще свърши, когато всичко свърши.“

С всяка стъпка нервите му сякаш се стягаха от отвращение. Това място беше увредено, огромна рана върху земята. И въпреки всичката смърт, очертала странния бряг на пустинята зад него, тук имаше живот. Враждебен, омерзителен живот. И този живот имаше цел.

„Усещаш ме, нали? Аз те оскърбявам. Но не това е желанието ми. Остави ме да премина и ще приключим един с друг.“

Наоколо забръмчаха мухи. Той тичаше в лек тръс и дишаше дълбоко и ритмично. Насекомите не изоставаха и се трупаха все повече. „Смъртта не е наказание. Тя е освобождение. Виждал съм го през целия си живот. Въпреки че не я желаех, въпреки че си казвах неща, които уж доказват обратното. Всяка борба трябва да свърши. Вечен ли е покоят, който идва след това? Съмнявам се. Съмнявам се, че изобщо ще се измъкнем толкова лесно.“

„Чувствам отсъствието ти, Качулати. Кой ни очаква сега отвъд портата? Толкова много злочестина идва от това да знаем, че всеки от нас трябва да я премине сам. За да разберем след това, че щом я преминем, оставаме сами — не, това е твърде непоносимо.“

„Можеше да съм се оженил. Да си остана в селото. Можех да съм баща и във всяко свое дете да виждам нещо от живота си, нещо от мен. Не придава ли това достатъчно смисъл на един живот?“

„Можеше да убия Икариум… но пък той има инстинкти за такива неща. Лудостта му се пробужда толкова бързо, че можеше да не успея — а след като ме убие, яростта му би намерила нова жертва и много други щяха да са загинали.“

„Наистина нямаше избор. Никога не е имало. Чудно ли е, че съм толкова уморен?“

Мухите вече кръжаха на гъст лъскав облак. Опитваха се да стигнат до очите му, но те се бяха присвили на цепки. Кръжаха около устата му, но издишванията от ноздрите му ги гонеха. Някогашните му сънародници бяха пастири. Разбираха от мухи. Не обръщаше внимание на жужащата им прегръдка — нищо не означаваше за него — и продължаваше да тича.

„Но пък смъртта ми щеше да наскърби скъпите на сърцето ми хора, а в скръбта няма нищо приятно. Тя е гореща и суха на допир. Тя е слабост, поета отвътре. Може да се надигне и да удави един живот. Не, радвам се, че така и не намерих жена, така и не станах баща на деца. Не бих могъл да понеса да съм причината за тяхната скръб.“

„Как може човек така свободно да се отдаде на обич към друг, когато крайният изход е измяна? Когато единият трябва да напусне другия — умиращият да се окаже предателят, останалият жив да се окаже предаденият. Как може да е равностойна размяна това, след като в края чака смъртта?“

Тичаше и времето минаваше. Слънцето преполови пътя си по небето. Топлата болка в краката му отново и отново изтласкваше терзаещите мисли и го въвеждаше в свят, изпразнен от всичко. „Колко съвършено е бягането. Тази велика илюзия за бягство. Все по-далече от демоните ни, докато дори стоновете на същността ни се изгубят по дирята ни.“

„Съвършено, о, да. И достойно за презрение. Никакво разстояние не може да те измъкне. Никаква бързина не може да изпревари тази твоя същност и цялото й гъмжило от тревоги. Единствено сладката умора, която следва, е това, което толкова ценим. Умора толкова чиста, че е най-близкото нещо до смъртта, до което можем да се домогнем, без да умрем.“

Поетите можеха вещо да говорят за метафори. Ако животът е ходене, то бягането е целият жизнен цикъл ускорен, и да отиграваш отново и отново в един ден всичко, от раждане до смърт, носи вкуса на съвършенството, защото преповтаря неоспорими истини. „Малки смърти, отдаващи почит на истинските. Избираме ги в безброй форми и се наслаждаваме в ритуала. Бих могъл да бягам, докато се износя. Всяка става, всяка кост и всеки мускул. Бих могъл да тичам, докато сърцето ми грохне, по-старо от годините си, и накрая се пръсне.“

„Бих могъл да прокълна поетите и да превърна метафората им в истина. Всички ние сме самоунищожителни. Това е неразделна част от същността ни. И ще тичаме дори когато няма накъде да се тича и нищо ужасно, от което да се бяга. Защо? Защото да вървим е също толкова безсмислено. Просто отнема повече време.“

През пелената от бръмчащи мухи видя нещо в небето напред. По-тъмен облак, нещо извисяващо се на вихрушка. Прашна буря? Нямаше никаква прах. Вихър? Може би. Но въздухът бе неподвижен. Беше на пътя му, макар и все още далече. Загледа го, за да проследи пътя му.

Облакът оставаше точно пред него. Просто ставаше по-голям.

„Иде право към мен.“

„Още мухи?“

Насекомите, които го обкръжаваха, изведнъж изпаднаха в паника и той долови нещо в безумното им бръмчене. „Съучастници сте в това, нали? Търсачи на живот. И щом го намерите… призовавате.“

Вече чуваше облака, по-дълбок и по-плашещ монотонен звук, който бързо заглуши рояка мухи.

„Скакалци.“

„Но това е безсмислено. Тук няма нищо, което да ядат. Тук няма абсолютно нищо.“

Всичко това бе някак сбъркано. Маппо забави крачка. Спря. Мухите продължиха кръженето си още за миг и се пръснаха. Той задиша дълбоко, присвил очи към огромния вихрещ се стълб от скакалци.

А след това изведнъж разбра.

„Д’айвърс.“

Нещо наподобяващо бяла пяна се разгръщаше от облака скакалци и се понесе напред на безредни вълни. „Богове на бездната. Пеперуди.“

— Всички вие сте д’айвърс. Всички сте едно нещо, едно същество — мухите, скакалците, пеперудите — и тази пустиня е обиталището ви. — Спомни си костите на границата. — Тази пустиня… вие сте я направили.

Пеперудите го достигнаха и запърхаха около него — толкова много, че вече не можеше да види земята в краката си. Трескавият полъх на крилата им изсуши потта му и той затрепери.

— Д’айвърс! Искам да говоря с теб! Слей се в едно! Превърни се! Покажи ми се!

Скакалците затулиха половината небе и погълнаха слънцето. Закръжиха отгоре, а след това се спуснаха на яростна вълна.

Маппо се смъкна на колене и скри лицето си с ръце, присвит и изгърбен.

Заудряха по гърба му като градушка от стрели.

Изсипваха се все повече и той изпъшка под тежестта им. Костите му запращяха. Дишаше с усилие, стиснал зъби от болка.

Щипеха го с челюстите си, полудели от допира и миризмата на жива плът.

Но той беше Трелл и кожата на расата му бе жилава и твърда.

Скакалците не можеха да пуснат кръв. Но тежестта им стана огромна, стремеше се да го премаже. В пролуката, оставена между ръцете за лицето му, той се взря в мастилена тъмнина, вдишванията му вдигаха прах от земята. Продължаваше да се държи, оглушен от безсилното щракане на острите челюсти и погребан в бушуващия мрак.

Вече можеше да усети ума на д’айвърса. Гневът му не беше единствено към него. „Кой те ужили така? Кой те подгони в тази пустиня? Защо бягаш?“

Съществото беше древно. Не се беше сливало от много време — от хиляди години, а може би повече. Вече изгубено в първичните инстинкти на насекомите. „Елитри опали диаманти геми листа пиячи…“ Думите пропълзяха в него, дошли сякаш отникъде, напевен момичешки глас, който вече ехтеше в ума му. „Елитри опали диаманти геми листа пиячи — махнете се!“

С оглушителен рев огромното бреме върху гърба на Маппо се пръсна, сякаш изригна във въздуха.

Той свали ръце от очите си и вдигна глава.

— Елитри опали диаманти геми листа пиячи — махнете се! Махнете се!

Песен за прокуждане!

Облакът се надигна нагоре, изви се и профуча покрай него. Нова кипяща вълна пеперуди, а после и те изчезнаха.

Замаян, Маппо се огледа. Беше сам. „Къде си, дете? Такава сила имаше в песента ти — Форкрул Ассаил ли си? Все едно. Маппо ти благодари.“

Беше покрит с отоци. Всяка кост го болеше. „Но все още съм жив.“

— Дете, пази се. Този д’айвърс е бил някога бог. Някой го е разкъсал на толкова много късчета, че никога не може да се изцери. Не може дори да намери себе си. Единственото, което вече познава, е глад — не за теб или мен. За нещо друго. За самия живот навярно. Дете, песента ти притежава сила. Внимавай. Това, което прогонваш, можеш и да го призовеш.

Чу отново гласа й, вече по-смътен и заглъхващ:

„Като мухите. Като песента на мухите.“

Изпъшка и се изправи. Развърза торбата и извади мях. Отпи дълбоко, въздъхна, пи още и отново натика меха в торбата. Затегна ремъците, обърна се на изток и затича отново.

Към края на света.

 

 

— Хубав меч.

— Уви, този трябва да задържа. Ще ти дам двата си ледерийски меча.

Риад Елеис отпусна гръб на възлестия камък на стената на пещерата.

— Как са докарали драконите на това острие?

Силхас Руин продължи да оглежда изваденото от ножницата оръжие. Пламъците на огнището танцуваха по дългото лезвие.

— Има нещо сбъркано в това — рече той. — Домът на Хуст изгоря до основи с всичко останало — не самият Карканас, разбира се, градът не изгоря. Но Хуст, хм, онези ковачници бяха ценна плячка, виждаш ли. А това, което не можеше да се владее, трябваше да се унищожи.

Риад извърна очи към перленото небе отвъд устието на пещерата. Дошло беше ново утро. Беше стоял сам доста време. Събуди се и видя, че Тайст Андий се е върнал някъде през нощта, издухан вътре като преспа сняг.

— Не разбирам за какво говориш.

Бялото лице придоби почти човешки цвят, окъпано в светлината на огъня. Но червените очи си оставаха все така изнервящи.

— Мислех, че знаеш всичко за оръжията, изковани от Хуст. Дори странните.

— Това не изглежда странно, Силхас. Прилича на оръжие на герой. Прочуто оръжие. С име.

— Щом казваш — отстъпи Силхас. — Не съм толкова стар да забравя древното предупреждение да не вярваш на сенки. Не, този, който ми даде този меч, играе някаква игра.

— Някой ти го е дал ли? В замяна на какво?

— Де да знаех.

Риад се усмихна.

— Никога не се спазарявай, ако знаеш цената само на едната страна от сделката. Онрак ми каза това веднъж. А може би беше Улшун Прал.

Силхас го изгледа накриво.

Риад сви рамене и стана.

— Е, продължаваме ли пътуването си?

Силхас прибра меча в ножницата и също се изправи.

— Стигнахме достатъчно далече, мисля.

— Какво имаш предвид?

— Трябваше да те изведа от Старвалд Демелайн и вече го направих. — Обърна се към Риад. — Ето какво трябва да научиш. Кръвта на Елейнт в теб е отрова. И аз я имам, разбира се. Двамата с брат ми си го избрахме — предусетихме необходимост, но точно това е фаталната съблазън на силата, нали? С кръвта на Тиам в жилите ни можехме да донесем мир на Куралд Галайн. Разбира се, това означаваше да съкрушим всеки Дом, който ни се противопостави. Жалко, но точно това чувство, съжалението, бе единственото, което отровата позволи да проникне в мислите ни. Хилядите, които умряха, не можаха да ни разколебаят, не можаха да ни спрат да продължим. Да избием други хиляди.

— Не съм с тебе, Силхас Руин.

— Няма и да бъдеш, ако зависи от мен.

Риад отиде до входа на пещерата и се загледа в голата разядена скала и ослепителните навеи сняг, където слънчевата светлина бе плъзнала по долината под тях. Другаде, в сенките, снегът беше син като небето.

— Какво си направил, Силхас?

Тайст Андий зад него отвърна:

— Каквото сметнах за… нужно. Не се съмнявам, че Килава е успяла да изкара народа ви от онова селение — няма да умрат, не и там, не и тогава. Удинаас е умен мъж. През живота си е осъзнал практичността на оцеляването. Вече трябва да е извел имассите оттам. И ще им намери нов дом, някъде, където да се скрият от хората…

— Как? Това не е възможно.

— Ще потърси помощ.

— От кого?

— От Серен Педак — отвърна Силхас. — Старата й професия я прави добър избор.

— Детето й вече трябва да се е родило.

— Да. Дете, за което знае, че трябва да го опази. Когато Удинаас дойде при нея, тя ще разбере, че нейната нужда и неговата могат да се съчетаят. Тя ще отведе имассите до скрито убежище и там ще скрие и себе си, и детето. Пазени от Онрак и от Имасс.

— Защо не може просто да бъдем оставени на мира? — Риад долови мъката в собствения си глас и затвори очи срещу ослепителния блясък навън.

— Риад Елеис. Има един вид риба, живее в реки. Когато е малобройна — две или три риби, — е съвсем мирна. Но щом пасажът нарасне, щом се стигне до определен праг, тази риба полудява. Започва да разкъсва всичко. Могат да погълнат живота в една река на цяла левга дължина и се разбягват чак когато коремите им започнат да се пръскат.

— Какво общо има това? — Риад се извърна и го изгледа ядосано.

Тайст Андий въздъхна.

— Когато порталът на Старвалд Демелайн се отвори, Елейнт ще влязат през него на огромна чет. Повечето ще са млади, сами по себе си неголяма заплаха, но сред тях ще са и последните Древни. Гиганти с чудовищна мощ — но те са непълни. Ще дойдат, за да потърсят свои събратя. Риад, ако двамата с теб бяхме останали, за да се опитаме да се противопоставим на отварянето на онзи портал, щяхме да изгубим умовете си. Обладани от безумна страст, щяхме да се присъединим към Бурята на Елейнт. Щяхме да последваме Древните — никога ли не си се питал защо във всички селения освен в самия Старвалд Демелайн никога не можеш да намериш повече от пет или шест дракона на едно място? Дори това изисква владичеството на поне един Древен. Всъщност, за да са в безопасност, Елейнт обикновено пътуват по трима. — Силхас Руин се приближи, застана до Риад и се загледа навън. — Ние сме кръвта на хаоса, Риад Елеис, а когато твърде много от нас се съберат на едно място, кръвта завира.

— Значи Елейнт идват и няма кой да ги спре — прошепна Риад.

— Самата истина. Но ти си в безопасност.

— Аз? А ти?

Ръката на Силхас Руин се отпусна на дръжката на меча.

— Мисля, че вече трябва да те напусна. Не го замислях и не ме радва мисълта, че ще те изоставя…

— И всичко, което говорихме преди, беше лъжа — прекъсна го Риад. — Опасната ни мисия — всичко това е било лъжа.

— Баща ти разбра. Обещах му, че ще те спася, и го направих.

— Защо?

— Защото си достатъчно опасен сам, Риад. В една Буря… не, не бих рискувал това.

— Значи все пак възнамеряваш да се биеш с тях?

— Ще защитя свободата си, Риад…

— Какво те кара да мислиш, че ще успееш? След това, което каза за Древните…

— Защото съм от тях, Риад. Древен.

Риад зяпна високия белокож воин.

— Би ли могъл да ме принудиш, Силхас Руин?

— Нямам никакво желание дори да опитвам, Риад. Хаосът изкушава — усетил си го. И скоро може да видиш пълния израз на това проклятие. Но аз съм се научил да се противопоставям на изкушението. — Изведнъж се усмихна и добави с ирония: — Ние, Тайст Андий, имаме опит в самоотричането. В края на краищата сме имали много време да го усъвършенстваме.

Риад придърпа кожите около себе си. Дъхът му излизаше леден. Съсредоточи се за миг и в отговор пламъците в огнището зад него лумнаха. Блъвна вълна от зной.

Силхас хвърли поглед през рамо към внезапно забушувалия огнен ад.

— Наистина си син на майка си, Риад.

Той сви рамене.

— Омръзна ми студът. — После погледна Силхас накриво. — И тя ли беше Древен Елейнт?

— Първите няколко поколения соултейкън се числяха към Древните, да. Кръвта на Тиам бе най-чиста тогава, но тази чистота е мимолетна.

— Има ли други като теб, Силхас? В този свят?

— Древни ли? — Помълча за миг и кимна. — Няколко.

— Когато дойде Бурята, какво ще направят те?

— Не знам. Но всички ние, което не сме пленени в Старвалд Демелайн, притежаваме обща страст за независимост и свобода.

— Значи ще се борят? Като теб?

— Може би.

— Тогава защо аз не мога да се бия редом до теб?

— Ако се наложи да те защитя, докато защитавам себе си — вероятно ще се проваля и в двете.

— Но аз съм син на Менандори…

— При това могъщ, да, но ти липсва контрол. Един Древен ще те види — ще види всичко, което си — и ще те вземе, ще разкъса ума ти и ще пороби останалото.

— Ако ти беше направил същото — с мен, — представяш ли си колко могъщ щеше да си, Силхас?

— Вече знаеш защо драконите толкова често си изменят един на друг в разгара на битката. Страхът е това, което ни кара да поразяваме съюзниците си — преди те да могат да ни ударят. Дори и в Бурята Древните няма да се доверяват на никого от равните си и всеки ще притежава десетки по-низши роби, като защита срещу предателство.

— Изглежда ужасен живот.

— Не разбираш. Не е само това, че сме кръвта на хаоса, а че сме жадни да кипим. Елейнт се наслаждават на анархията, на това да събарят режими сред Кулите, с пълно избиване на победените и невинните. Да виждаме пожари на хоризонта, да виждаме как лешоядите енкар’ал се спускат над осеяна с трупове равнина — това зарежда сърцето ни и нищо друго.

— И Бурята ще развихри всичко това? На този свят?

Силхас Руин кимна.

— Но кой може да ги спре?

— Другите ми мечове са до постелята ти, Риад Елеис. Достойни оръжия са, макар и досадни понякога.

Кой може да ги спре?

— Ще видим.

— Колко време трябва да чакам тук?

Силхас Руин се вгледа в очите му с нетрепващ поглед на влечуго.

— До мига, в който разбереш, че е време да тръгнеш. Всичко добро, Риад. Може би ще се срещнем отново. Когато видиш отново баща си, кажи му непременно, че направих каквото обещах. — Помълча, после добави: — Кажи му също така, че вече мисля, че с Кетъл действах… припряно. И съжалявам за това.

— Олар Етил ли е?

Силхас Руин се намръщи.

— Какво?

— Нея ли отиваш да убиеш, Силхас Руин?

— Защо да я убивам?

— Заради онова, което каза.

— Тя каза истината, Риад.

— Нарани те. Нарочно.

Той сви рамене.

— Какво от това? Само думи, Риад. Само думи.

Тайст Андий се надвеси напред, скочи от ръба на скалата и се скри от очите му. След миг се извиси отново, костенобял дракон, бял като снега долу, където крилатата му сянка се хлъзна да го догони.

Риад постоя още миг, след което се обърна към огъня. Пламъците се разгоряха и мечовете запяха в зноя.

 

 

Виж се само, затънал така в собствената си мръсотия. Какво стана с голямата гордост на Фенн — не се ли казваше така? Онзи воин Теблор? Той умря, приятелю — това не значи, че трябва да паднеш толкова ниско. Отвратително е. Върни се отново в планините… о, чакай малко. Я да видим този боздуган — ще смъкнеш калъфа, нали?

Облиза напуканите си щипещи устни. Цялата му уста бе подпухнала отвътре. Имаше нужда от пиене, но портата беше заключена. Беше спал до нея цялата нощ, заслушан в пеенето вътре в кръчмата.

Покажи ми го, Теблор — сигурно бихме могли да се спазарим.

Надигна се, колкото можа.

Не мога да боравя с това. Това е Елейнт’арал К’ет. С тайно име — извървях Пътищата на смъртта, за да спечеля това оръжие. Със собствените си ръце прекърших врата на Форкрул Ассаил…

Но стражът се смееше.

Значи струва четири корони, а не две, а? Дъх на Косача, и вие можете да ги въртите тия, така ли? През Портата на смъртта си минал, а? И си се върнал оттам? Голям подвиг за един пиян Теблор, вмирисан на свинска тор.

Не съм бил винаги така…

Не си, приятел, но сега си така. Пие ти се, та две не видиш, и само аз стоя между тебе и кръчмата. Може пак да е Портата на смъртта, ако си помислиш, а? Щото ако те пусна, ми то следващия път може да излезеш с краката напред. Искаш ли да те пусна, Теблор? Трябва да платиш с монетата на Косача. Тоя боздуган… я ми го дай.

Не мога. Не разбираш. Когато се върнах… не можеш да си представиш. Бях видял къде свършваме всички, разбираш ли? Когато се върнах, пиенето ме теглеше. Помага ми да забравя. Помага ми да се скрия. Това, което видях, ме прекърши, това е. Моля те, виждаш го — как ме прекърши. Моля…

Просяци тука не вървят. Нямаш с какво да платиш входа — да те няма. Марш обратно в горите, сух като вещерски скут, това е. Виж, за тоя боздуган, е, ще ти дам три корони. Даже ти не можеш изпи три корони за една нощ. Три. Ей на, давам ги. Какво ще кажеш?

Татко.

Разкарай се, момче. С татенцето ти се спазарихме тука за размяна.

Няма сделка, страж, не и за това оръжие…

Татенцето ти ще направи каквото намери за добре…

Не можеш дори да го вдигнеш.

Не се и каня да го вдигам. Но горе на стената на кръчмата на брат ми, е, голяма гледка ще е, не мислиш ли? Славно място за вас теблорите, точно над огнището.

Съжалявам, сър. Сега ще го върна в село.

До утре вечер — или другата седмица — слушай, момче, не можеш да спасиш тия, дето не щат да ги спасят.

Знам. Но Убиеца на дракони мога да спася.

Убиец на дракони? Дръзко име. Колко лошо, че дракони не съществуват.

Синко, нямаше да го продам. Заклевам се…

Чух, татко.

Нямаше.

Древните се съгласиха, татко. Сетният камък чака.

Нима?

Ей, ей, вие двамата! Момче, Сетният камък ли каза?

Направете се, че не сте чули, сър.

Тая гадост е забранена — заповед на краля! Ти — татенцето — синът ти казва, че Древните ще те убият. Под една голяма шибана канара. Можеш да поискаш убежище…

Сър, ако го вкарате в крепостта, няма да имаме никакъв избор.

Избор ли? Освен да направите какво?

По-добре това изобщо да не става, сър.

Ще извикам капитана…

Ако го направите, всичко ще излезе наяве. Сър, искате ли да тласнете теблорите към война? Искате ли да сринете новата си колония до основи? Искате ли да ви подгоним и да ви избием всички? Деца, майки, старите и мъдрите? Какво ще си помисли Първата империя за една замлъкнала колония? Ще прекосят ли океана, за да разследват? А следващия път, когато хората ви слязат на брега ни, ще ги срещнем ли не като приятели, а като врагове?

Синко… погреби оръжието с мен. И бронята — моля те…

Младият кимна.

Да, татко.

Този път, когато умра, няма да се върна.

Така е.

Живей дълго, синко, колкото може по-дълго.

Ще се опитам. Страж?

Махайте се от очите ми, и двамата.

Нагоре по горската пътека. Далече от търговския пост, мястото, където теблорите идваха, за да предадат всичко, като се започне с достойнството. Държеше ръката на сина си и не поглеждаше назад.

Няма къде да се пие в света на мъртвите.

Съжалявам, татко…

Аз не, синко. Аз — не.

 

 

Ублала се надигна рязко и изтри очите си.

— Те ме убиха! Отново!

Ралата до него се размърда, изви се, вдигна глава и го изгледа с размътени очи. След малко главата й отново се скри под кожите.

Ублала се огледа. Видя застаналия наблизо Драконъс, но вниманието на воина остана приковано в хоризонта на изток, където новородената светлина на слънцето бавно разкриваше камениста блещукаща пустиня. Великанът потърка сънено лицето си и се надигна.

— Гладен съм, Драконъс. Измръзнал към, стъпалата ме болят, имам мръсно под ноктите и някакви неща бъкат в косата ми. Но сексът беше чудесен.

Драконъс го погледна през рамо.

— Бях започнал да се съмнявам, че ще отстъпи, Тоблакай.

— Беше отегчена, разбираш ли. Скуката е добра причина, нали? Май е така. Ще го правя по-често вече, с жени, с които искам да правя секс.

Едната вежда се повдигна.

— Ще ги отегчаваш, докато ти отстъпят ли, Ублала?

— Да. Веднага щом си намеря други жени. Ще ги отегчавам, докато паднат. Онова, в което се превърна, дракон ли беше? Трудно се виждаше, целият беше един такъв мътен и черен като дим. Можеш ли да го правиш това винаги, когато си поискаш? Вие боговете сте добре май, като можете да правите такива неща. Ей, а този огън откъде се взе?

— По-добре започни да готвиш закуската, Ублала, много имаме да извървим днес. И ще е през лабиринт, защото тази пустиня отпред не ми харесва.

Ублала го засърбя и се почеса по темето.

— Щом можеш да летиш, защо просто не идеш където отиваш? Ние с жена ми можем да си намерим друго място, където да идем. И мога да си заровя боздугана и бронята. Ей тука. Не ги обичам. Не ми харесват сънищата, които ми дават…

— Наистина ще ви оставя, Ублала, но още не. Колкото до оръжията, боя се, че скоро ще ти потрябват. Ще трябва да ми се довериш за това, приятелю.

— Добре. Сега ще направя закуската — половин прасе ли е това? Къде е другата половина? Винаги се питам това, знаеш ли, когато съм на пазара и видя половин прасе. Къде е другата половина? Избягала ли е? Ха-ха… Ралата? Чу ли ме как се пошегувах? Ха-ха. Сякаш половин прасе може да бяга! Не, ще трябва да подскачат някак, нали? Скок-подскок.

Ралата изсумтя под завивките.

— Ублала.

— Да, Драконъс?

— Вярваш ли в справедливостта?

— Какво? Нещо лошо ли казах? Какво направих? Няма да се шегувам повече, обещавам.

— Нищо лошо не си направил. Разбираш ли когато нещо е нечестно?

Ублала се заозърта отчаяно.

— Не в този момент, приятелю. Искам да кажа, изобщо. Когато видиш, че нещо е несправедливо, нечестно, правиш ли нещо по въпроса? Или просто обръщаш гръб? Мисля, че знам отговора, но трябва да съм сигурен.

— Не обичам лоши неща, Драконъс — измърмори Ублала. — Опитвах се да го кажа на тоблакайските богове, когато излизаха от земята, но те не слушаха, тъй че с Лоста трябваше да ги убием.

Драконъс го изгледа продължително и рече:

— Мисля, че току-що направих нещо подобно. Не заравяй оръжията си, Ублала.

 

 

Беше излязъл от палатката си много преди смрачаване, за да тръгне по дължината на колоната сред неспокойните войници. Спяха лошо или изобщо не заспиваха и не един чифт зачервени сънени очи проследиха Рутан Гъд, докато вървеше към ариергарда. Жаждата завладяваше ума като напаст. Изтласкваше всички нормални мисли и изпъваше времето, докато го скъса. От всички мъчения, измислени за да прекършат хората, нищо не можеше да се сравни с жаждата.

Вече бе сред фургоните, пълни със сухо опушено месо, увито в кожи. Дългите дебели въжета бяха навити и сложени до хомотите пред всеки фургон. Воловете ги нямаше. Вече ги бе заменила човешка сила. Да влачи храна, която никой не иска да яде. Храна, която засяда на буци в корема, храна, която те гърчи в жестоки спазми и те смъква на колене.

По-натам по пътя бяха болничните фургони, натоварени с вече предалите се, полупобърканите от слънцето и обезводняването. Стражи в пълно снаряжение бдяха над каците с вода, използвана от лечителите, и това го отчая. Дисциплината се разпадаше и Рутан добре разбираше това, което виждаха очите му. Че простата нужда има силата да съкруши цели цивилизации, да надвие целия ред в човешките дела. „Да ни сведе до неразумни зверове. И вече се прокрадва в този лагер, сред тези войници.“

Тази армия скоро щеше да се разпадне. Жаждата глождеше безмилостно.

Слънцето кацна на хоризонта на запад, червен като безкръвна рана. Скоро пъклените мухи щяха да се пробудят, отпървом сънливо във враждебния студ, а след това щяха да връхлетят и да заиграят по всяка оголена част от кожата, все едно че самата нощ се е пробудила със сто хиляди крака. А след тях щяха да дойдат гъмжащите облаци пеперуди, да се понесат неуморно отгоре като сребърни облаци, прошарени с нефритенозелено — първия път бяха дошли, за да се хранят от труповете на последните заклани волове, а сега се връщаха всяка вечер, гладни за още.

Тръгна между фургоните със стенещия им товар, като кимаше на резачите, които се движеха сред подопечните си с мокри парцали, за да ги притиснат до подутите устни.

Никакви постове нямаше отвъд отходната траншея — като че ли нямаше много смисъл от тези неща, — само редица гробни могили с екип от десетина копачи, които довършваха още няколко с кирки и лопати. Под напечената от слънцето повърхност нямаше нищо освен корави като камък наноси, дълбоки един човешки ръст. Понякога, когато кирката изкъртеше по-голяма буца, отдолу се разкриваха вкаменени рибешки кости, на видове, каквито едва ли някой бе виждал. Рутан Гъд бе видял скелета на едно такова, някакво чудовище: грамадни челюсти в отдавна спеклата се тиня, огромни очни кухини над няколко реда дълги остри зъби.

Беше послушал малко равнодушните предположения и след това бе отминал, без да добави свой коментар. „От най-дълбоките недра на океана“, щеше да им каже, но това щеше да предизвика много въпроси зад гърба му, а нямаше желание да отговаря. „Откъде, мамка му, знаеш това?“

Хубав въпрос.

„Не, лош въпрос.“

Така че си беше замълчал.

Подмина и копачите, които се изправяха, подпрени на лопатите, и зяпваха след него. Продължи назад по оставената от колоната диря — нещо като път, острите камъни по който бяха изритани настрани от преминаването на хиляди ботуши. Двайсет крачки. Трийсет, вече далече от лагера. Спря.

„Е, добре. Сега се покажете.“

Зачака, като разчесваше с пръсти брадата си, да види как прахта се завихря във въздуха и придобива форма. Самата поява на Т’лан Имасс го потискаше. Има нещо срамно в това да направиш погрешен избор — само глупак би го отрекъл. И както си длъжен да живееш с избора си, така си принуден да живееш със срама си. Е, може би да живееш не беше подходящата дума в случая, не и с Т’лан Имасс.

„Горките глупци. Да се превърнат в слуги на войната. Да предадат всичко останало. Погреби спомените си. Престори се, че изборът е бил благороден и че това окаяно съществуване е съвсем добро. Откога възмездието е отговор на каквото и да било? На каквото и да е ценно?“

„Знам всичко за наказанието. За отплатата. Бих искал да не беше така, но знам. Всичко се свежда до премахването на това, което оскърбява. Сякаш можеш да опразниш света от негодници, да го прочистиш от злодейства. Е, това би било хубаво. Толкова по-зле, че не става. А цялото онова удовлетворение се оказва мимолетно. С вкус… на прах.“

Никой поет не можеше да намери по-могъщ символ на безсилието от Т’лан Имасс. Безсилие и упорита глупост. „В една война ти трябва нещо, заради което воюваш. Но вие премахнахте това, нали? Всичко, заради чието съхраняване да воювате. Осъдихте целия си свят на забрава и изчезване. И какво остана? Каква бляскава цел, която да ви тласка все напред?“

„О, да, спомням си. Възмездието.“

Никакви вихрушки от прах. Само две фигури се появиха от мъртвешки бледия загърнат в прах запад и се затътриха по дирята на Ловците на кости.

Мъжкият беше грамаден и изгърбен. Каменният му меч, почернял от засъхнала кръв, почти се влачеше по земята. Женската изглеждаше по-крехка от повечето Т’лан Имасс, беше облечена в изгнили тюленови кожи и над рамото й стърчеше цяла гора от дървени и костени харпуни. Двете фигури спряха на пет крачки от Рутан Гъд.

Мъжкият сведе глава.

— Древен, поздравяваме те.

Рутан се намръщи.

— Колко още от вас има там?

— Аз съм Калт Урманал, а Гадателката на кости до мен е Ном Кала от клана Бролд. Само двамата сме тук. Ние сме дезертьори.

— Така ли? Е, при Ловците на кости дезертьорството се наказва със смърт. Кажи ми, след като това явно няма да подейства в случая, как Т’лан Имасс наказват дезертьорите, Калт?

— Не ги наказват, Древен. Дезертьорството е достатъчно наказание.

Рутан Гъд въздъхна и извърна очи.

— Кой води армията на Т’лан Имасс, Калт? Армията, от която избягахте?

Отговори женската, Ном Кала.

— Първи меч Онос Т’уулан. Древен, има миризма на лед около тебе. Джагът ли си?

— Джагът ли? Не. Приличам ли на Джагът?

— Не знам. Никога не съм виждала джагъти.

„Никога… Какво?“

— Не съм се мил от доста време, Ном Кала. — Почеса брадата си. — Защо ни проследихте? Какво искате от Ловците на кости? Не, чакайте, на това ще се върнем по-късно. Казвате, че Онос Т’уулан, Първият меч, предвожда армия на Т’лан Имасс — кои кланове? Колко Гадателки на кости? През тази пустиня ли минават? Колко далече са от нас?

— Далече на юг, Древен — отвърна Калт Урманал. — От Гадателките на кости има малко, но от воините има много. Забравени кланове, останки от армии, разбити на този континент в древни конфликти. Онос Т’уулан ги призова…

— Не — прекъсна го Ном Кала, — призивите дойдоха от Олар Етил, в създаването на Онос…

— Мамка му! — изруга Рутан.

Двамата Т’лан Имасс замълчаха.

— Пълна каша. — Рутан отново се почеса по брадата и изгледа навъсено двамата немрящи воини. — Какво замисля тя? Знаете ли?

— Смята да завладее Първия меч, Древен — отвърна Ном Кала. — Търси… изкупление.

— Тя ли ти го каза, Гадателко на кости?

— Не, Древен. Тя гледа да е далече от Онос Т’уулан. Засега. Но аз съм родена на тази земя. Тя не може да върви по нея безнаказано, нито да крие силата на желанията си. Пътува на изток, успоредно с Онос Т’уулан. Първият меч също знае за нея, но остава непокорен.

— Той е Детеубиец, Древен — каза Калт Урманал. — Черна река е удавила ума му и тези, които избраха да го последват, вече не могат да се измъкнат от ужасното й течение. Не знаем какво е намерението на Първия меч. Не знаем какъв враг ще избере. Но той жадува за унищожение. Тяхното или неговото — все му е едно как ще паднат костите.

— Какво го е довело до това? — попита Рутан Гъд, смразен от думите на воина.

— Тя — отвърна Ном Кала.

— Той знае ли това?

— Да, Древен.

— Възможно ли е тогава да избере Олар Етил за свой враг?

Двамата Т’лан Имасс помълчаха за миг, а след това Калт Урманал рече:

— Не бяхме обмисляли тази възможност.

— Изглежда, че го е предала — изтъкна Рутан. — Защо да не й го върне?

— Той беше благороден някога — каза Калт. — Доблестен. Но сега духът му е наранен и върви сам, колкото и души да го следват. Древен, ние сме същества, склонни към… необузданост. В чувствата.

— Представа нямах — отвърна сухо Рутан. — Значи избягахте от един кошмар и намерихте друг, уви.

— Дирята ви е пълна със страдание — рече Ном Кала. — Не беше трудно да я проследим. Не можете да преминете тази пустиня. Никой смъртен не може. Бог е умрял тук.

— Знам.

— Но не си е отишъл.

— И това знам. Натрошен на милион къса, но всеки къс продължава да живее. Д’айвърс. И няма надежда да се слее отново в едно — твърде късно е и е минало много време. — Махна с ръка към мухите. — Лишени от разум, изпълнени с жалка потребност, неразбиращи нищо. — Кривна глава. — Не са много по-различни от вас.

— Низко паднахме и не го отричаме — отвърна Калт Урманал.

Рутан Гъд наведе поглед.

— С всички ни е така, Т’лан Имасс. Страданието тук е заразително, мисля. Просмуква се в нас, вгорчава мислите ни. Съжалявам за думите си…

— Не е нужно извинение, Древен. Ти каза истината. Дойдохме при вас, защото сме изгубени. Но все пак нещо ни държи тук, макар да ни зове забравата с обещанието за вечен покой. Може би също като вас търсим отговори. Може би също като вас копнеем за надежда.

Душата му се сви от тези думи и той извърна очи. „Не се поддавай! Не ги съжалявай!“ Надви сълзите си и рече:

— Не сте първите. Позволете да призова събратята ви.

Петима воини се извисиха от прахта зад него.

Уругал Втъкания пристъпи напред и заяви:

— Вече отново сме седмина. Най-сетне Дом на Вериги е пълен.

„Чу ли това? Всички вече са тук, Паднал. Не мислех, че ще можеш да стигнеш дотук. Наистина. От колко време градиш това сказание, тази своя неумолима книга? Всички ли са на местата си? Готов ли си за своя последен, обречен опит да спечелиш за себе си… каквото искаш да спечелиш?“

„Виж как се сбират боговете срещу теб.“

„Виж порталите, които отровата ти е покварила, готови да се раздерат и да развихрят опустошение.“

„Виж тези, които излязоха да прочистят пътя напред. Толкова много умряха. Някои умряха добре. Други умряха лошо. Ти ги взе всичките. Прие недостатъците им — фаталните им слабости. Прие ги и ги благослови.“

„И не беше особено мил в това, нали? Но пък и как можеше да си?“

С отчаяние си даде сметка, че никога няма да проумее пълния мащаб на приготовленията на Сакатия бог. Преди колко време бе започнало всичко това? На коя далечна земя? От чия неволна ръка на смъртен? „Никога няма да узная. Никой няма да го узнае. Победа или поражение, никой не ще го узнае. В това той е също тъй незасвидетелстван като нас. Адюнкта, започвам да те разбирам, но това не променя нищо, нали?“

„Книгата ще е шифър. За вечни времена. Неразгадаем шифър.“

Вдигна очи и видя, че е сам.

Зад него армията се вдигаше на крака.

„Вижте, нощ се роди. И трябва да вървим с нея… Прав беше за това, Галан. — Загледа как погребалният наряд спуска увити трупове в гробните ями. — Кои са тези клети жертви? Какви са имената им? Какъв е бил животът им? Знае ли някой?“

 

 

— Не е отворил нито една бъчва?

Поурс поклати глава.

— Още не. А е зле като всички нас, сър.

Кайндли изсумтя и погледна Фарадан Сорт.

— По-корав е, отколкото очаквах.

— Има нива на отчаяние — рече тя. — Още не е стигнал до следващото. Ще дойде. Въпросът е какво правим тогава, Кайндли? Разкриваме ли го? Гледаме как войниците ни го разкъсват? Адюнктата знае ли за всичко това?

— Ще ми трябва още охрана — каза Поурс.

— Ще говоря с капитан Фидлър — заяви Кайндли. — Ще сложим на тези постове морската пехота и тежките. Никой няма да посмее да се забърка с тях.

Поурс надраска нещо на восъчната си плочка, прочете написаното и кимна.

— Същинският бунт назрява при теглещите екипи. Храната ни убива. Вярно, дъвченето на сухо месо извлича сокове, но е все едно да дъвчеш плацента на крава бедерин, след като е стояла десет дни на слънцето.

На Фарадан Сорт й се догади.

— Кълна се в подножието на Стената, Поурс! Не можа ли да измислиш по-приятно сравнение?

Поурс вдигна вежди.

— Но, Юмрук, цял ден измислях това.

— Тази нощ ще е лоша — каза Кайндли и стана. — Колко още ще загубим? Вече залитаме като Т’лан Имасс.

— По-лошо от градинска веселба на некромант — подхвърли Поурс и си спечели още един навъсен поглед от Фарадан Сорт. Усмихна се вяло и отново заби очи във восъчната табличка.

— Дръж под око запасите на Блистиг, Поурс.

— Да, сър.

Кайндли излезе от палатката и в същия миг едната й стена изведнъж хлътна.

— Сгъват ме — подхвърли Поурс, надигна се от походното столче, изохка и си заразтрива кръста. — Чувствам се с трийсет години по-стар.

— Всички сме така — измърмори Сорт и също стана. — Ще търпиш.

— Търпението не отлага смъртта, Юмрук.

Тя спря на входа на палатката. Още една стена се смъкна.

— Грешиш, Поурс. Има изход от това. Трябва да има.

— Неопетнена вяра в адюнктата, тъй ли? Завиждам ви, Юмрук.

— Не очаквах да се сгънеш толкова бързо — подхвърли тя и го изгледа.

Поурс прибра счетоводната табличка в малкия си сандък и вдигна глава.

— Юмрук, тази нощ по някое време теглещият наряд ще пусне въжетата. Ще откажат да теглят фургоните и една стъпка повече, а ние ще продължим марша покрай тях без храна, а когато стане това, разбирате ли какво ще означава? Ще означава, че сме се предали — ще означава, че не можем да видим изход. Юмрук, Ловците на кости скоро ще обявят смъртната си присъда. С това ще трябва да се справя тази нощ. Първо аз, преди да се появи някой от вас.

— Тогава го предотврати!

Той я погледна унило.

— Как?

Фарадан потрепери.

— Пазенето на водата… можеш ли да го направиш само с морските пехотинци?

Той присви очи и кимна мълчаливо.

Тя го остави в смъкващата се палатка и тръгна през вдигащия се за поход лагер. „Говори с тежките, Фидлър. Обещай ми, че можем да се справим с това. Не съм готова да се предам. Не преживях Стената, за да умра от жажда в някаква шибана пустиня.“

 

 

Блистиг изгледа с яд Шелемаса и изпълнените му с омраза очи се впиха в конете на хундрилите. Усети как кипва гневът му. „Кучка — виж какво ни причиняваш заради някаква война, която дори не искаме.“

— Просто ги избийте — заповяда й той.

Младата жена поклати глава. Лицето му пламна.

— Не можем да хабим вода за коне!

— Не хабим, Юмрук.

— В смисъл?

— Конете получават водата, отредена за нас — каза Шелемаса. — А ние пием от конете.

Той се стъписа и я изгледа невярващо.

— Пиете пикнята им?

— Не, Юмрук, пием кръвта им.

— Богове на бездната! — „Не е чудно, че всички изглеждате полумъртви.“ Извърна очи. „Кажи истината, Блистиг. Само това ти остана.“ — Получихте си конния щурм, хундрили — каза й, загледан в минаващите покрай тях тежки — запътени в грешната посока. — Друг няма да има, тъй че какъв е смисълът?

Погледна я и видя, че е пребледняла. „Истината. Никой не е длъжен да я харесва.“

— Дошло е време за сурови думи — заговори той. — Вие сте свършили. Загубихте бойния си водач и вместо него си имате една старица, бременна при това. Воините, които са ви останали, не могат да подплашат и едно семейство берачи на малини. Адюнктата ви позволи да тръгнете с нея от жалост — не разбирате ли това?

— Стига — прекъсна го друг глас.

Обърна се, видя застаналата зад него Ханават и изръмжа:

— Радвам се, че чу всичко това. Трябваше да се каже. Избийте проклетите си коне. Безполезни са.

Тя го изгледа мрачно.

— Юмрук Блистиг, докато вие се криехте зад драгоценните стени на Ейрън, воините на Уик от Седма армия водиха битка в една долина и в тази битка предприеха щурм нагоре към вражеска стена. Спечелиха тази битка, когато изглеждаше, че ще я загубят. Но как? Ще ви кажа. Шаманите им бяха избрали един кон и със сълзи в очите се храниха с духа му, а когато свършиха, конят беше мъртъв. Но невъзможното бе постигнато, защото Колтейн не очакваше нищо по-малко от тях.

— Криел съм се зад шибаната стена, така ли? Аз бях гарнизонният командир! Къде другаде да бъда?

— Адюнктата ни помоли да опазим конете си и точно това ще направим, Юмрук, защото тя не очаква нищо по-малко от нас. Ако трябва да възразите, поднесете възраженията си на адюнктата. Колкото до вас, тъй като не сте Юмрукът, командващ хундрилите, заявявам ви, че повече не сте желан тук.

— Чудесно. Продължавайте тогава, задавете се с тази кръв. Дойдох от загриженост, а в отговор вие само ме оскърбявате.

— Знам причините, които се крият зад думите ви, Юмрук Блистиг — отвърна Ханават невъзмутимо.

Той срещна погледа й, без да трепне. Сви рамене и измърмори:

— Думи на курва.

После се обърна и си тръгна.

След като Юмрукът се отдалечи, Шелемаса издиша разтреперано и пристъпи към Ханават.

— Майко?

Тя поклати глава.

— Добре съм, Шелемаса. Жадната треска е поразила Юмрук Блистиг. Това е.

— Той каза, че сме свършили. Няма да бъда съжалявана! От никого! Хундрилите…

— Адюнктата вярва, че все още струваме нещо, аз също. Хайде да се погрижим за животните. Имаме ли достатъчно фураж?

Шелемаса се овладя и кимна.

— Дори повече, отколкото ни трябва.

— Добре. А водата?

Шелемаса потръпна.

Ханават въздъхна, изви гръб и простена.

— Твърде стара съм, за да мисля за нея като майка. И все пак го правя. Все още дишаме, Шелемаса. И все още можем да ходим. Засега би трябвало да е достатъчно.

Шелемаса пристъпи към нея — толкова близо, колкото можа да си позволи.

— Ти си родила деца. Любила си мъж…

— Много мъже, честно казано.

— Мислех, че един ден ще мога да кажа същото за себе си. Мислех, че ще мога да погледна назад, и да съм доволна.

— Не заслужаваш да умреш, Шелемаса. И няма да умреш. Ще направим каквото трябва. Ще преживеем това… — Замълча, а Шелемаса вдигна очи и видя, че се е загледала към лагера на хундрилите. Проследи погледа й.

Гал идваше, а до него стоеше Джастара, вдовицата на най-големия му син. Шелемаса пристъпи пред Ханават и изсъска:

— Боен водач, колко пъти още ще я нараняваш?

Воинът сякаш се бе състарил с десетина години, откакто го беше видяла за последен път, но това не охлади гнева й. А в нежеланието му да я погледне в очите видя само страх.

— Отиваме при синовете си тази нощ — отвърна той. — Кажи й това. Не исках да я нараня. Тази нощ или следващата. Скоро.

— Скоро — повтори мрачно Джастара. — И аз отново ще видя мъжа си. Ще вървя до него…

Лицето на Шелемаса се изкриви от отвращение.

— След като спа с баща му? Ще го направиш ли, Джастара? Тук ли е неговият дух? Вижда ли те? Знае ли какво си направила? И въпреки всичко си казваш, че ще вървиш отново до него — ти си луда! — Нечия ръка се отпусна на рамото й и тя се обърна. — Ханават… не…

— Винаги бързаш да ме защитиш, Шелемаса, и за това съм ти благодарна. Но сега ще говоря с мъжа си.

Джастара бе отстъпила при думите на Шелемаса и след миг побягна назад през тълпата, която вече се беше струпала. Няколко старици се обърнаха да я ударят, когато профуча покрай тях, а десетина млади, струпани наблизо, се изсмяха, едно момиче посегна за камък…

— Спри, съгледвач!

Момичето замръзна, чуло вика.

Капитан Фидлър влизаше в лагера на хундрилите, за да вземе съгледвачите си. Хвърли поглед към Гал, Ханават и Шелемаса и за миг сякаш бе готов да ги подмине и да продължи към подчинените си, но после се обърна и се приближи.

— Моите уважения, Майко Ханават, но нямаме време за всички тези дивотии. Цялата ви история е това — куп приказки, които непрекъснато влачите със себе си, където и да идете. Боен водач Гал, цялата тази обреченост, за която дрънкаш, е само хабене на дъх. Не сме слепи. Никой от нас. Единственият въпрос, с който трябва да се справиш сега, е как ще посрещнеш края? Като воин или на проклетите си от Гуглата колене? — Без да обръща внимание на тълпата, Фидлър тръгна отново към бойците си. — Тази нощ сме върха на копието, съгледвачи. Взимайте копията и да тръгваме. Колоната е готова за марш.

Шелемаса се загледа след малазанеца, повел младите.

Ханават се изсмя тихо.

— „Моите уважения.“ А след това ни зашлеви през лицата.

— Майко…

— Не, той е прав, Шелемаса. Стоим тук съвсем голи, облечени само в гордостта си. Но виж колко тежи тя. Е, тази нощ мисля да стъпвам леко — в края на краищата какво ми е останало да губя?

„Детето си.“

Ханават сякаш разчете мисълта й. Пресегна се и я погали по бузата.

— Аз ще умра първа — прошепна й. — А детето в мен ще ме последва бързо. Щом трябва да е така, значи трябва да го приема. Като всички нас. — Обърна се към съпруга си. — Но не на колене. Ние сме хундрили. Изгорените сълзи.

— Ако не бях ни повел към Ейрън — каза Гал, — децата ни все още щяха да са живи. Аз убих децата ни, Ханават — имам нужда от омразата ти.

— Знам, съпруже.

Шелемаса ясно видя настойчивата нужда в зачервените очи на Гал. Но жена му не предложи нищо повече.

Той опита отново.

— Жено, Изгорените сълзи умряха в Щурма.

Ханават само поклати глава, а след това хвана ръката на Шелемаса и я поведе в лагера. Време беше да тръгват. Трябваше да се погрижат за конете. Шелемаса се озърна плахо назад и видя останалия сам Гал, покрил лицето си с ръце.

— В скръбта си — промълви Ханават — някои са готови на всичко, за да избягат от онова, от което не можеш избяга. Шелемаса, трябва да идеш при Джастара. Трябва да вземеш думите си обратно.

— Няма.

— Не е твоя работа да съдиш — и въпреки това колко често тези, които нямат правото да съдят, го правят първи, и то с такъв плам и злост! Поговори с нея, Шелемаса. Помогни й да намери малко мир.

— Но как, след като дори само мисълта за нея ме изпълва с отвращение?

— Не казах, че ще е лесно, дъще.

— Ще помисля.

— Добре. Просто не чакай дълго.

 

 

Армията се надигна и се раздвижи като звяр, затънал в тинята, последен уморен тласък напред, докато бремето го повлича надолу. Фургоните залитнаха зад теглещите екипи, след като хората се впрегнаха в яремите и изпънаха въжетата. Десетки палатки останаха вдигнати до пръснатите незагаснали огнища и мръсни дрехи, проснати по земята като стъпкани знамена.

Мухи забръмчаха на гъсти облаци и се спуснаха над изгърбените смълчани войници, а високо горе Нефритените странници бяха по-ярки от най-ярката лунна светлина, дотолкова, че Лостара Юил можеше да види всеки детайл по боядисаните щитове на редовните — носеха ги, за да си опазят гърбовете от мухите. Злокобно зеленикавата светлина очертаваше изпити набръчкани лица и придаваше призрачен вид на пустинята. Рояци пеперуди кръжаха над колоната като буреносни облаци.

Лостара стоеше с Хенар Вигълф и гледаше как адюнктата придърпа наметалото си и вдигна качулката. Беше повела лично авангарда, на пет-шест крачки пред всички останали освен тридесетината хундрилски младежи и девойки на капитан Фидлър, развърнати на стотина крачки напред — съгледвачи, които нямаше какво да разузнават. Очите на Лостара не се откъсваха от адюнктата.

— В Блуроуз — заговори Хенар — има един празник на Чернокрилия господар, веднъж на всеки десет години, в най-дългата нощ на зимата. Върховната жрица се загръща в черно и води процесията през града.

— Чернокрилият господар е вашият бог?

— Неофициално и под подозрителния поглед на ледериите. Силно отричан всъщност, но тази процесия е едно от малкото неща, които не забраниха.

— Празнували сте най-дългата нощ на годината?

— Не точно. Не така, както биха го правили селяци всяка зима, за да отпразнуват идването на сеитбения сезон — твърде малко ферми има около Блуроуз. Ние сме предимно морски народ. Предназначен е да призове бога ни, предполагам. Не разбирам много от тези неща. Пък и беше веднъж на десет години, както казах.

Лостара изчака. Хенар не беше от приказливите — слава на Гуглата, — но когато заговореше, винаги имаше да каже нещо полезно.

— Закачулена, тя вървеше по затихналите улици, следвана от хиляди също толкова неми, надолу до брега. Заставаше точно до прибоя. Един послушник идваше до нея, понесъл фенер, и тя го взимаше в едната си ръка. И в мига, в който се пробудеше зората, хвърляше фенера във водата и светлината изгасваше.

— Любопитен ритуал. Слънцето вместо фенера значи. Звучи сякаш сте почитали по-скоро идването на деня, отколкото нещо друго.

— След това изваждаше церемониална кама и си прерязваше гърлото.

Потресена, Лостара Юил го погледна, но не намери какво да каже. Никаква реакция сякаш не бе възможна. След това я порази неочаквана мисъл.

— И ледериите разрешаваха този празник?

— Слизаха долу да гледат, пируваха на брега. — Хенар сви рамене. — За тях е било една досадна Висша жрица по-малко, предполагам.

Погледът й се върна към адюнктата. Тъкмо беше тръгнала. Загърната плътно, скрита от всичко зад нея под грубата качулка. Войниците поеха след нея и единственият звук, който идеше от тях, бе глухото дрънчене на бронята им и тропотът на ботушите им. Лостара Юил потрепери и се притисна до Хенар.

— Качулката — промълви Хенар. — Напомни ми за това, нищо повече.

Тя кимна. Но я плашеше мисълта, че историята се е върнала, за да ги терзае.

 

 

— Не мога да повярвам, че умрях заради това — рече Хедж. Искаше му се да се изплюе, но нямаше достатъчно слюнка в устата си, а и трябваше да е луд да хаби водата. Извърна се и погледна намръщено трите вола, теглещи впряга на Бейвдикт. — Имаш ли още от онова питие, дето им го даде? Изглеждат адски здрави, алхимик — няма да ни дойде зле по някоя глътка на всички.

— Едва ли, командире — отвърна Бейвдикт с ръка на теглича. — Мъртви са вече от три дни.

Хедж присви очи към най-близкото животно.

— Е, успя да ме впечатлиш. Признавам го. Впечатлен съм, а това не може да се каже често за стария Хедж.

— Из Ледерас — заговори Бейвдикт — се мотаят стотици хора, които всъщност са мъртви, и то от доста време. Некромантската алхимия е една от най-напредналите от „неудобните изкуства“ при ледериите. Всъщност от всички прокълнати еликсири, които съм продал, този, който постига вечна не-смърт, е може би най-популярният — доколкото нещо, което струва цял сандък злато, може да е популярно.

— Би ли могъл да направиш това за цяла армия?

Бейвдикт пребледня.

— К-командире, такива неща са, ъъ, изключително трудни за постигане. Приготвянето на една-единствена стъкленица-проклятие например включва месеци убийствен труд. Денатуриран хайвер на утуулу — основната съставка — късмет ще имаш, ако докараш три капки за нощ, а събирането му е ужасно рисковано, да не говорим колко е изтощително дори за човек уж толкова опитен като мен.

— Хайвер от улатуло, а? Не бях чувал за това. Все едно. Беше просто хрумване. Но имаш още от това, нали?

— Не, сър. Прецених, че Подпалвачите на мостове имат най-голяма нужда от мунициите в този впряг…

— Шшт! Не използвай тази дума, глупак!

— Съжалявам, сър. Може би трябва да измислим друг термин тогава — нещо по-невинно — и да си го използваме спокойно.

Хедж се почеса по четината.

— Добра идея. Какво ще кажеш за… котенца?

— Котенца ли, сър? Защо не? Е, значи впрягът ни с котенцата не е нещо, което може да се изостави, нали, сър? И трябва да ви кажа, цялата рота Мостоваци няма достатъчно сила да го тегли.

— Сериозно? Хм, и колко точно котенца си напъхал там?

— Суровите съставки, сър. Бутилки, бурета и стъкленици и… ъм, инсталации. Кондензатори, дестилатори. Хм, без две котки от противоположните полове, сър, правенето на котенца не е лесна работа.

Хедж го зяпна за миг, после кимна.

— Аха. Разбира се, алхимик. Точно така. — Погледна надясно към отделението морски пехотинци, които току-що се бяха изравнили с тях. Но вниманието им бе съсредоточено върху фургона с храна и вода, който пазеха, или поне Хедж предположи така, понеже държаха ръцете си на дръжките на мечовете и гледаха войнствено. — Ами, пази го тогава, Бейвдикт. Котенцата никога няма да са ни в повече, нали?

— Точно така, сър.

На шест крачки зад двамата мъже Ръмджъгс се наведе към Суитлард.

— Имах си котенце някога, знаеш ли.

Суитлард я погледна равнодушно.

— Блудния знае, ще вземеш пари от всеки, скъпа.

 

 

Перчеше се много, това го помня. И как ми прилошаваше, стомахът ми гореше, все едно че съм глътнал въглени всеки път, когато се върнеше вкъщи. Мама, тя беше птица всъщност, от тия, дето прехвърчат насам-натам, сякаш нито един клон не може да й даде мира, нито едно листо да й даде хубава сянка. А очите й скачаха към него и пак настрани. И с онзи единствен поглед разбираше дали иде нещо лошо.

Ако идеше, пристъпваше по-близо до мен. Сойката е на дървото, пиленцето е в опасност. Но нищо не можеше да направи. Той тежеше два пъти колкото нея. Веднъж я хвърли през паянтовата стена на колибата. Това бе един вид грешка за тате, защото показа отвън това, което ставаше вътре, и хората видяха истината. Малкото ми семейство.

Някой съсед или минувач сигурно бе видял и беше решил, че това не му харесва. Ден по-късно тате го домъкнаха вкъщи пребит почти до смърт и ние, мама и двете й момчета — беше преди брат ми да избяга, — почнахме да се мъчим да го върнем към живота.

Глупаво, нали? Трябваше да довършим каквото бе започнал справедливият ни съсед.

Но не го направихме.

Помня последния ден на всичко това. Бях на седем, почти на осем. Джинанси Кроткия, който живееше горе по улицата и работеше като точилар на ножове, го бяха намерили удушен в уличката зад дюкяна му. Хората бяха разстроени. Джинанси беше стабилен човек, стар ветеран от Фаларийските войни, и макар да си имаше слабост към пиенето, не беше ужасен пияница. Изобщо. Удари повече ейл и налита да съблазни всяка жена, която му се мерне пред очите. С две думи, мила душа. Така казваше мама, а ръцете й пърхаха като криле.

Тъй че хората бяха разстроени. Беше пил предната нощ. Не бил в добра форма да се защити. Въжето, което го беше убило, бе оплетено от конски косъм — помня как хората говореха за това, все едно е важно, макар да не знаех тогава защо е важно. Но бяха намерили конски косъм в шията на Джин.

Стариците, които живееха в една къща на ъгъла, три, като че ли все поглеждаха към нас — бяхме отвън, слушахме как говорят всички, до един развълнувани. Мама беше станала бяла като оскубана птица. Тате седеше на пейката до вратата на колибата. Имаше обрив на дланите и бавно ги мажеше с шепа свинска мас. Имаше някакъв странен поглед в очите му, но за първи път не изказваше мнение по въпроса.

Конски косъм. Традиция сред външните, лагерите на дървосекачите извън града. „Как се бесят прелюбодейците, а?“ И стариците кимаха. „Но старият Джинанси, той пък никога…“ „Не го можеше, нали? Изгорял беше отдолу — бил на кораб, дето се подпалил, когато взеха пристана на Фалар. Нищо не можеше да направи.“

Пияният съблазнител, дето нищо не може да направи. Колко ли шибано жалко трябва да е било това? Да ти се скъса сърцето.

И винаги имаше добра дума за мама, когато ходеше при него да занесе единствения ни нож да го наточи. Че и едва ли й взимаше нещо. „С тоя нож мишка не можеш обръсна, ха! Ей, момче, мама давала ли ти е да обръснеш мишка? Хубаво упражнение, като ти се мерне някоя под носа! Малко са ти годинките още обаче.“

„Ревнивец ще е, значи“ — каза някой в тълпата. „Не, кажи го ревнив глупак. С дървен мозък.“ И няколко души се засмяха, но смехът не беше приятен. Хората се досещаха за нещо. Знаеха нещо. Стигаха до нещо.

Като птица в трънлив храст, мама се шмугна вътре без звук. Последвах я, като си мислех за горкия Джинанси и кой ще точи ножа на мама сега. Но тогава тате стана и влезе на стъпка пред мен. Стопената мас капеше от ръцете му.

Не помня какво точно видях. Само едно блясване всъщност. Горе към лицето на тате, точно под грамадната му брадата челюст. А той издаде хриплив звук и коленете му се огънаха, сякаш се канеше да седне — точно върху мен. Скочих назад, спънах се в прага и паднах в прахта до пейката.

От тате излизаха някакви звуци, все едно храчеше, но не от устата му. От шията. А когато падна на колене и се изви към входа, сякаш искаше да излезе навън, предницата на ризата му бе мокра и светлочервена. Погледнах в очите на баща си. И за първи и единствен път в живота си с него всъщност видях там нещо живо. Трепване, проблясък, който си отиде завинаги, щом се смъкна на прага.

Зад него мама държеше малкия нож в дясната си ръка.

Хайде дръж го, момче. Остър е достатъчно да обръснеш мишка — магия на Подпалвачите на мостове, каквато мога да направя с читаво желязо. Дай ни още една усмивчица, миличък Еладе, нищо друго не искам в отплата, скъпи.

 

 

Е, новобранец, можеш ли изобщо да стоиш мирно? Гледам те как все се въртиш като шугав. Я кажи, твоят старец да не е бил дворцов клоун или шут?

Не, старши сержант, тате беше дървосекач.

Нима? От кръвта на външните значи? Но си доста мършав за син на дървосекач. Не ставаше за занаята, а?

Той умря, когато бях на седем, старши сержант. Не исках да тръгна по неговия път. Повечето научих откъм страната на мама в семейството ни — имах леля и вуйчо, които работеха с животни.

Намерих ти име, момче.

Старши сержант?

Виж, написах го ей тук, правим го официално. Името ти е Уидършинс и вече си морски пехотинец. Сега ми се махай от очите — и кажи на някой да разкара ония кучета. Тоя лай ме побърква.

 

 

— Как е стомахът, Уид?

— Гори като въглени, сержант.

Шестима от редовната пехота се приближаваха към тях. Водачът им изгледа Балм накриво и рече:

— Юмрук Блистиг ни назначи към тоя, сержант.

— Тоя или оня, ефрейтор? — каза Балм.

Троутслитър се изсмя със зловещо пискливия си смях и редовните чак подскочиха.

— Помощта ви винаги е добре дошла — добави Балм. — Но отсега нататък тези фургони се охраняват от морската пехота.

Ефрейторът беше толкова изнервен, че Уидършинс го огледа внимателно. „Прекалено гладко лице за човек на три чашки вода дневно.“

Ефрейторът се оказа достатъчно упорит или тъп, за да пробва отново.

— Юмрук Блистиг…

— Не командва морската пехота, ефрейтор. Но знаеш ли, защо не идеш при него и да му кажеш всичко за този разговор? Ако има проблем, може да дойде при мен. Аз съм сержант Балм, девето отделение. Или ако рангът ми е много нисък за него, може да потърси капитан Фидлър, който е напред, в челото. — Балм кривна глава и се почеса по брадичката. — Май си спомням от новобранското ми време, че един Юмрук е над капитан… ей, Детсмел, така ли беше?

— Общо взето, сержант. Но понякога, хм, зависи от Юмрука. Колко здраво стиска.

— Виж, това да — разсъди Балм. — Лепкаво малко, като ръка под одеяло.

Вторият смях на Троутслитър ги прогони.

— Изглеждат доста свежи — промърмори Уидършинс, след като войниците се оттеглиха в тъмното. — Отначало, хм, горките глупаци просто изпълняваха заповеди, тъй че си помислих, че съм неучтив, сержант. Но вече имам някои подозрения.

— Обидата не беше кой знае каква — каза Детсмел. — Предположението ти е вярно, Уид.

— Скоро ще се случи, ако вече не е. Всички го знаем. Защо според вас Фид ни лепна за тия фургони?

— Чух, че щял да ни даде и тежките — добави Троутслитър. — Ама не.

— Нервен ли си, Троути? — попита Уидършинс. — Само четирима сме в края на краищата. Най-плашещото нещо у нас е ужасният ти смях.

— Но свърши работа, нали?

— Отидоха да хленчат на капитана си или който е там — рече Балм. — Ще се върнат с подкрепления, така мисля. Обаче имаме друго отделение от другата страна на фургоните — изтъкна Балм. — Някой ще види ли кое е?

Всички погледнаха, но трите редици впрегнати в хомотите мъже затулваха гледката им.

— Дори да е самият Уискиджак, ако стане беля, ще загазим — изсумтя Троутслитър.

— Какъв ти е проблемът? — настоя Балм.

Троутслитър се озъби.

— Тук си имаме работа с жажда, сержант… не, на всички ви говоря! Там, където съм се родил, сушите бяха чести и най-лошото беше, когато градът е обсаден — а при Ли Хенг, хм, при свадите ни със сетите това беше почти всяко лято. Тъй че знам какво е жажда, ясно? Удари ли треската, няма спиране.

— Можеш да млъкнеш вече, Троутслитър, и това е заповед.

— Мисля, че е отделението на Бадан Грук — рече Детсмел.

Балм изсумтя и Уидършинс го погледна намръщено.

— Това проблем ли е, сержант? Те са далхонийци също като тебе, нали?

— Не ставай идиот. Те са от южните джунгли.

— Ти също, нали?

— Даже и да бях, а не казвам, че съм или не съм, това не променя нищо, разбираш ли ме, Уид?

— Не. Самият Тайсхрен нямаше да схване какво каза току-що, сержант.

— Сложно е, това е. Но… Бадан Грук. Е, можеше да е и по-лошо всъщност. Макар че както каза Троути, и за тях, и за нас ще е трудно да се подкрепим. Жалко, че Фид изтегли тежките от нас. Какво е направил с тях според вас?

— Фарадан Сорт дойде да говори с капитана — каза Детсмел. — Не че подслушвах нарочно, просто случайно бях наблизо. Тъй че не хванах всичко, но май може да има някоя неприятност с теглещите храната отзад. Мисля, че тежките отидоха там.

— Да се натоварят и те на каруците?

Троутслитър се изкикоти пронизително.

 

 

Лап Туърл почеса пънчето на отрязания си нос и измърмори:

— Обидно е някак, да се наричат Подпалвачите на мостове.

Бърнт Роуп погледна ротата, която крачеше вляво от тях, и примижа към трите вола, тътрещи се като всички волове по света. „Ей така изглежда, когато накараш някой да прави нещо, дето никой не ще да прави. Товарни животни. Всичко е до глупостта, разбира се, нали? Свърши работата, на ти храна, свърши повече работа, на ти повече храна. И все така. Изобщо не е като нас.“

— Все ми е тая как се наричат, Лап. Вървят също като нас. В същата гадост, а когато от всички ни останат само бели кости, кой ще може да ни различи?

— Аз бих могъл — отвърна Лап Туърл. — Лесно. Само като погледна черепите. Мога да кажа дали е жена или мъж, млад или стар. Мога да кажа дали е градски тъпак или селски. Когато чиракувах във Фалар, майсторът ми имаше рафтове и рафтове с черепи. Изучаваше ги — можеше да различи напанец от кюонец, мъж от Дженабакъз от картулиец…

Ефрейтор Класп, който крачеше на стъпка пред тях, изсумтя високо и подхвърли през рамо.

— И ти повярва ли му, Лап? Бас слагам, че така си е изкарвал прехраната. Нали вие, фаларийците, бяхте онези, дето си зазиждате умрелите близки в стените на къщите? И като дойде някой да претендира за сградата, тичате да ви гледат на черепи.

— Майсторът ми беше прочут в решаването на спорове.

— Има си хас. Слушай, да разбереш мъж ли е, или жена, стар или млад, това да. Но другото? Забрави, Лап.

— Защо пак заговорихме за черепи? — попита Бърнт Роуп и след като никой не можа да му отговори, продължи: — Все едно, мисля, че е добре, че Подпалвачите са край нас, вместо ония редовни — ако ни налазят до тоя фургон тука, може да ги повикаме на помощ.

— Че защо да ни помагат? — попита Лап Туърл.

— Не знам. Но Мъртвия Хедж, той е истински Подпалвач на мостове и…

— Да бе — провлече Класп. — И аз го чух това. Пълни глупости. Те всички са мъртви. Всички го знаят.

— Не и Фидлър…

— Освен Фидлър…

— А Фидлър и Хедж са били в едно отделение. С Бързия Бен. Тъй че Хедж е истински.

— Е, добре, значи не са пълни глупости. Но той да ни помага си е глупост. Стане ли беля тук, няма кого да търсим за помощ. Отделението на Тар е от другата страна, няма как да стигнат до нас. Тъй че стойте нащрек, особено щом удари среднощната камбана.

Сержант Ърб пред тях отсече:

— Успокой се всички. Никаква неприятност няма да има.

— Откъде си толкова сигурен, сержант?

— Защото, ефрейтор Класп, Мостоваците крачат до нас. А те си имат котенца.

Бърнт Роуп закима мрачно с останалите. Ърб си знаеше работата. Късмет бяха извадили с него. Щяха да се оправят, нищо, че пратиха Солтлик назад по колоната. Погледна завистливо към огромния ледерийски впряг.

— Да си имах и аз няколко от ония котенца…

 

 

Да се откаже беше най-лесният избор. Всички други възможни избори се тълпяха, бутаха се противни пред него и го гледаха войнствено. Настръхнали в очакване. А толкова искаше да обърне гръб на всичките. Толкова искаше да се откаже.

Вместо това капитанът просто вървеше напред, съгледвачите му шепнеха наоколо като орда от детски спомени. Не ги искаше около себе си, но не можеше и да ги прогони. В това се беше натикал. „В това сме се натикали всички.“

Тъй че нямаше измъкване от всичко това. Знаеше какво иска адюнктата и какво иска от него. „И от моите морски пехотинци, и от тежките. И всичко това изобщо не е честно, и двамата го знаем, и това също не е честно.“ Онези други възможни избори, които толкова искаха да ги погледне, стояха пред него като настръхнал легион. „Вземи ни, Фидлър, ние сме всичко онова, което искаше да кажеш, хиляда пъти в живота си — когато погледна напред и запази мълчание, когато остави всичко да се плъзне назад покрай теб, вместо да се изпречиш на пътя на целия този боклук, на това жестоко страдание. Когато… се отказа. И усети как малки късчета от теб умряха, съвсем малки, едва ощипаха и ги нямаше. Но те се трупат, войник. Нали? Затова тя казва, не се отказвай този път, не се отдръпвай. Казва… е, знаеш какво казва.“

Фидлър не се изненада, че укоризненият глас вътре в него, гласът на всички онези корави избори напред, беше на Уискиджак. Почти виждаше очите на сержанта си, синкавосиви, с цвета на наточено оръжие, цвета на зимно небе, приковани в него с онзи разбиращ поглед, който казва:

„Ще се справиш, войник, защото не знаеш да правиш нищо друго. Справянето, войник, е единственото нещо, в което си добър.“

А ако боли?

„Толкова по-зле. Престани да се оплакваш, Фид. Освен това не си толкова сам, колкото мислиш.“

Той изсумтя. Тази мисъл пък откъде беше дошла? Все едно. Започваше да изглежда, че цялото това нещо е безполезно. Започваше да изглежда, че тази пустиня ще ги убие всички. Но дотогава трябваше просто да продължава, напред и напред. Да върви.

Да върви.

Малка мръсна ръчичка го дръпна за ръкава. Фид погледна надолу.

Момчето сочеше напред.

Фидлър примижа. Фигури. От тъмното напред в далечината изникваха фигури.

— Богове на бездната — прошепна той.