Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crippled God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Сакатият бог. Стивън Ериксън

Серия Малазанска книга на мъртвите, №10

Американска, първо издание

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2011 г.

ИК „Бард“ ООД, 2011 г.

ISBN: 978-954-655-249-5

История

  1. — Добавяне

Четвърта книга
Юмруците на света

Ако има по-добро място,

ще го потърсиш ли?

Ако мирът е за теб достижим,

ще го прегърнеш ли?

А хиляди стоят на този път

и плачат за всичко отминало.

Пътуването е към края си,

приключили сме със делата стари,

но те не са приключили със нас

и капка въздух не остана

във стиснатия ни юмрук

и е изтръгнат сетният ни дъх

и идва избавление.

И ето ти децата

седнали и чакат

да наследят сметта,

погребани под дарове, от нас оставени.

Познавам място по-добро,

видял съм като сън мира,

той в края е на пътя,

където тинята се сбира

и гласовете стенат като съпровод

на сетната прегръдка.

И камъкът плътта ми взе

и задържа ме здраво

с очи невиждащи

и с дъх пресекнат,

с юмрука стиснат в тъмното,

с ръка протегната

и вие в марш минавате пред мен

и хвърляте монети пред нозете ми.

Потърсих място по-добро

и толкова за мир копнеех,

ала това е разказ неразказан

и живот несвършен.

 

Дървосекачи

Табличка IV

Хетра от Ейрън

11.

Издигнаха се пред очите ми високо в онзи ден

и в извисяването си години на раменете си крепяха,

издигаха се като богове, в които те да се превърнат щяха,

и пот по мишците блестеше, и алчни лешояди

ме дебнеха от пламналите им очи.

Виждам знание, пълзящо под вратата,

залостил съм я и задъхан в ужас

затиснал съм я с гръб.

Но там се трупат доказателства за откровение,

там зад вратата на ума ми

децата властват като богове

и малкото телце не тръпне в края на злочестината.

Издигнаха се пред очите ми високо в онзи ден —

окаян пантеон на утрешното сред петната

по камъка, където гърчеше се псе

насред гора от тънички крачета

и пръчки и парчета тухли падаха

и вдигаха се — като строители на храмове,

където купели от бронз преливат

и статуи от мрамор като гълъби мълчат.

Видели ли сте всички тези божии лица?

Тъй извисени, за да ни покажат съвършенството

на светостта на собствените ни лица?

Но празни са ръцете им

без тухлите и пръчките сега,

когато вече са пораснали,

къде е вярата, която да пречисти

детската жестокост?

Не ще ли някой бог да защити

квичащото на плочника кутре

от малките му негови подобия,

нападнали безпомощното и сакатото?

Ако сме създадени каквито искаме

да сме, то ние сме създателите.

А ако там се извисява Бог

и въплъщава всичко туй, което сме,

то този бог сме ние, а децата,

пребиващи до смърт едно сакато псе

там зад вратата, зад вратата,

са мярата на волята, помислена,

опитана — изплюта или пък погълната —

на всемогъщото в екстаза.

 

Деца като богове

Фишер кел Тат

Екипите теглеха с песен въжетата. Колони от черен мрамор се изправяха в кръг около искрящата могила. Прахта в устата на Спиндъл имаше вкус на надежда, а болката в раменете и кръста бе като обещание за спасение.

Беше я видял днес и тя беше… по-добре. Все още дете всъщност, жестоко употребено, и само някой кучи син щеше да твърди, че всичко е било за добро. Че намирането на вяра може да дойде само от ужасно страдание. Че мъдростта се ражда от рани. Все още дете, проклятие, прочистено от мръсните пороци, но погледът й си беше там, в състарените й очи. Познанието за убийствени аромати, разпознаването на собственото ти същество, оковано във веригите на слабостта и страстта.

Тя беше Висшата жрица на Избавителя. Беше я взел в прегръдката си и тя бе последната, познала този дар.

Бяха изкопали цели кошове жертвоприношения. От Т’лан Имасс най-вече. Парчета лъскава кост, раковини и кехлибар, които се изсипваха по страните на гробната могила. Големите гипсови фризове, по които работеха сега в Корал, вече побираха тези странни, любопитни дарове в широките си изящни ивици, обкръжаващи Деветте свещени сцени.

Спиндъл се подпря на фургона с вода и зачака реда си с очуканото тенекиено канче в напуканата си мазолеста длан.

Беше морски пехотинец някога. Подпалвач на мостове. Беше се обучавал като всеки малазански морски пехотинец във военно инженерно дело. А сега, три месеца след завръщането си от Даруджистан (леле какъв ужас бе там!), бе станал началник на група изкопчии, но също като през войнишките си дни нямаше да седне и да остави на другите да вършат цялата тежка работа. Не, честно.

Не беше му минавала през ума убийствена мисъл от седмици. Добре де, от дни.

Слънцето грееше ярко над блатистата низина. По западния път огромни фургони лъкатушеха от и към кариерите. А колкото до града на юг… Той се обърна натам и примижа. Величествена светлина. Куралд Галайн си бе отишъл. Черен Корал вече не беше черен.

Отишъл си беше. Тайст Андий бяха изчезнали и онзи червен дракон — с тях. И бяха оставили всичко — книги, съкровища, всичко. Нито дума на никого, нито намек. Адски загадъчно, но пък какво му беше странното на това? Те не бяха хора. Не разсъждаваха като хора. Всъщност…

Богове на бездната!

Внезапно изригване от високия дворец и кулите, вихрещ се мрак, който се разпръсна на кипнали облаци и след това се разсипа на парцали.

Екипите се развикаха. Страх и тревога. Ужас.

Далечни крясъци… Порой от крясъци.

Спиндъл бе паднал на колене, тенекиеното канче се изплъзна от разтрепераните му ръце. Последния път… богове! Последния път, когато бе видял…

Велики гарвани изпълниха небето. Хиляди. Кръжаха и се извисяваха с оглушителен грохот. Дори слънцето изчезна за миг зад огромния им облак.

Усети старите сълзи, надигнали се от дълбокия кладенец вътре в него. Беше мислил, че е запечатан. Забравен. Но не.

Приятелите ми — прошепна той. — Тунелите… о, сърцето ми, сърцето…

Великите гарвани. Изригваха от високите части на града, излитаха все по-високо, трупаха се и се понасяха над залива.

Отиват си. Отиват си.

И докато извираха над града, докато кипваше ятото им над морето на изток, стотици ужасни, съкрушителни спомени закръжиха в душата на Спиндъл и накацаха там.

Само мръсник щеше да твърди, че всичко е било за добро. Че намирането на вяра може да дойде само от ужасно страдание. Че мъдростта се ражда от рани. Само мръсник.

Беше коленичил.

И плачеше както може да плаче само войник.

 

 

Нещо привлече Банашар към групата войници. Може да беше просто любопитство. Поне така трябваше да изглежда, но истината бе, че вече всяко негово движение от едно място на друго беше неговият начин да избяга. „Да избягам от сърбежа. Сърбежа за храмови мазета, за всичко онова, което ми бе подръка. Но откъде можех да знам? Как можеше да знам?“

Стъклената пустиня го предизвикваше. Съвършеният лукс на пиянския рай, безбройните делви вино, което не беше му струвало и един петак, всичко това беше свършило. „Сега съм прокълнат. Както се заклех на Блистиг, както им казах на всички, трезвост е сполетяла горкия стар Банашар. Нито капка в жилите му, нито намек в трескавия му дъх. Нищо от човека, който беше.“

„Освен сърбежа.“

Войниците — редовна пехота според него — се бяха събрали около един преобърнат камък. Бяха го обърнали, за да затиснат единия ъгъл на кухненската палатка. Нещо се беше крило под камъка.

Банашар се приближи да погледне.

Червей, свит на кълбо за сън, макар че бе започнал да се размърдва и вдигна сляпата си глава. Дълъг колкото змиорка в залива на Малаз, но приликата свършваше дотук. Това същество имаше усти по цялото тяло.

— Изобщо не ми харесва тая гад — рече един от войниците.

— Бавно изглежда обаче — отбеляза друг.

— Понеже още не се е събудило. Всичките тия гладни усти… Дъх на Гуглата, май няма да е зле да обърнем всички камъни из лагера. Само като си помисля как ще легна да спя и тия ще плъпнат да ядат…

Един от мъжете се обърна и видя Банашар.

— Ха, ето го и оня негоден за нищо жрец на Д’рек. Какво, чеденцето ли си дошъл да видиш?

— Безброй са формите на Червея на Есента…

— Какво е това? Червей мирид ли, а?

— Виждал съм такива — каза Банашар и им махна да замълчат. „В сънищата си. Когато сърбежът се превръща в нещо, което хапе. Когато дъвче и гризе и не мога да го видя, не мога да го намеря. Когато крещя нощем.“ — Наистина ще плъпнат, така че прочистете лагера — кажете на всички. Намерете ги. Избийте ги до едно.

Петата на нечий ботуш стъпка червея малко зад главата. Той се сгърчи, а след това вдигна глава като змия, готвеща се да нападне.

Войниците отстъпиха назад с ругатни.

Някой избута Банашар настрани. Блесна желязо, изсвистя острие и посече червея на две. Банашар вдигна очи и видя Фарадан Сорт. Тя изгледа войниците кръвнишки.

— Стига сте си губили времето с глупости. Ще става все по-горещо. Свършете си работата и си намерете сянка.

Двете парчета от червея се сплетоха в смъртоносна битка.

Някой хвърли монета и тя тупна в прахта.

— За по-късия мирид.

— Аз съм за по-дългия. — Втора монета тупна до първата.

Мечът на Фарадан Сорт посече още веднъж и отново, парчетата на червея запотрепваха в бялата прах.

— Значи, само още веднъж да чуя за бас или нещо такова, глупаците ще мъкнат вода оттук до Източния океан. Ясна ли съм? Добре. Залавяй се на работа, всички.

Войниците се пръснаха, а Фарадан се обърна към Банашар и го изгледа критично.

— Изглеждаш по-зле от обикновено, жрецо. Намери някоя сянка…

— О, слънцето ми е приятел, Юмрук.

— Само човек без приятели може да каже това. — Тя присви очи. — Изгорял си. Ще боли. Съветвам те да потърсиш лечител.

— Благодаря за съвета, Юмрук. Дали очаквам болка? Да. Всъщност мисля, че ще е добре дошла.

Видя отвращението в очите й.

— Богове на бездната, не съм те виждала толкова скапан.

— Нима? Колко мило, че ми го казвате.

Фарадан Сорт се поколеба за миг, сякаш се канеше да каже още нещо, но след това му обърна гръб и тръгна.

Той погледа след нея, докато навлизаше в лагера на редовната пехота — войниците вече бяха почнали да обръщат камъните с ножове и мечове. Оръжията бляскаха и кънтяха ругатни.

Умората на това място го изумяваше. Твърдите късове кристал, родени в неистов натиск някъде далече долу, а след това изтласкани нагоре, за да прорежат кожата на земята. Гледаше наоколо и си представяше болката от всичко това, неумолимата воля зад тези сили. Вдигна очи и се взря на изток, където слънцето едва-едва се открехваше, като око на гущер.

— Нещо е умряло тук — прошепна Банашар. — Някой… — Потрес беше раздрал тази земя. И изригналата сила бе нанесла на Спящата богиня такава рана, че тя сигурно бе проплакала в съня си. „Убили са плътта й. Вървим по мъртвата й плът. Кристали като рак, прорасли във всички посоки.“

Продължи да обикаля безцелно из лагера; сърбежът го хапеше по петите.

 

 

Юмрук Блистиг се провря през множеството и влезе в палатката.

— Всички вън! Освен интенданта.

Тълпата, обсадила седналия зад сгъваема маса гладко избръснат Поурс, бързо се изниза.

Блистиг дръпна входното платнище, погледна Поурс и изсумтя:

— Лейтенант. Старши сержант. Интендант. Колко точно звания и титли имаш?

— Ами, Юмрук Блистиг, те си идват според задълженията ми. Та какво мога да направя за вас, сър?

— Колко вода изразходвахме от снощи?

— Твърде много, сър. Само воловете и конете…

— По твои сметки колко дни можем да издържим без попълване на запасите?

— Ами, зависи, Юмрук.

Блистиг се намръщи.

— Всички войници, които бяха тук, Поурс. Какво правеха?

— Искаха, сър. Излишно е да казвам, че трябваше да им откажа на всички. Бързо става ясно, че водата придобива стойност на диаманти и злато. С две думи, превърна се във валутата на оцеляването. В тази връзка, радвам се, че сте тук, Юмрук Блистиг. Предвиждам време — не далечно, — когато моленето ще прелее в гняв, а гневът — в насилие. Бих искал да помоля за повече охрана на фургоните с вода…

— Пестиш ли?

— Разбира се, сър. Но е трудно, тъй като, изглежда, нямаме достоверна информация колко дни ще ни отнеме да прекосим тази пустиня. Или по-скоро, колко нощи. — Поурс замълча, след което се наведе над масата. — Сър, ако може да поговорите с адюнктата. Разправят, че имала карта. Че знае колко е дълга тази проклета пустиня, но не казва. Защо не казва? Защото…

— Защото е твърде далече — изръмжа Блистиг.

Поурс вдигна ръце в жест „Точно така е, уви“ и се отпусна отново назад.

— Безгрижните ми дни свършиха, сър. Това сегашното е адски сериозно.

— Напълно си прав.

— Адюнктата ли ви изпрати, сър? Да не би да ви наредиха да направите рапорт за провизиите ни? Ако е така, имам един опис тук…

— Колко дни ни остават, докато свърши водата? — настоя Блистиг.

— При най-пълни икономии и като приспаднем за товарните животни, около пет.

— А без животните?

— Без воловете накрая ще се наложи да теглим фургоните сами — тежка работа, жадна. Не мога да съм сигурен, но подозирам, че всички изгоди бързо ще бъдат сведени до нулата от все по-голямото изчерпване на теглителната сила…

— Но това ще намалява с времето, нали? Понеже каците ще се изпразват.

— Прав сте. Юмрук, заповед на адюнктата ли е това? Да изколим воловете? Конете?

— Когато тази заповед дойде, Поурс, няма да я съгласувам с вас. Готов съм да подсиля охраната около фургоните обаче.

— Чудесно, но…

— Благонадеждна охрана — прекъсна го Блистиг и впи очи в очите му.

— Разбира се, сър. Кога ще…

— Ще заделите порцион вода за една рота, интендант. Обозначете каците с моя печат. Да се посяга на тях само по моя лична заповед и порционите ще се отпускат на имената от списъка, който ще ви се даде. Никакво отклонение.

Поурс присви очи.

— Ротен порцион ли, Юмрук?

— Да.

— А мога ли да допусна, сър, че допълнителната ви охрана ще пази изключително грижливо точно тези каци?

— Ясни ли са указанията ми, интендант?

— Да, сър. Съвършено ясни. Сега за разпределението. Колко души допълнителна охрана ще назначите?

— Десет трябва да стигнат, мисля.

— Десет? За една смяна на караула ще им е трудно да държат под око пет фургона, сър, да не говорим за десетки и десетки…

— Тогава преразпредели съответно другите от охраната си.

— Да, сър. Ясно, сър.

— Разчитам на твоята компетентност и на дискретността ти. Ясен ли съм?

— Напълно, Юмрук Блистиг.

Блистиг излезе доволен от палатката, спря пред входа и огледа намръщено десетината чакащи отвън войници.

— Първият войник, заловен при опит да купи вода, ще бъде осъден за измяна и екзекутиран. Е, още ли имате повод да се видите с интенданта? Не мисля.

Тръгна към палатката си. Горещината се усилваше. „Тя няма да ме убие. Не съм тук, за да умра за нея или за някаква си шибана слава. Истинските «незасвидетелствани» са тези, които оцеляват, които излизат от прахта, когато всички герои са мъртви. Направили са каквото е трябвало, за да живеят.“

„Поурс разбира. Същият е като мен. Сто на сто си е скътал някъде свой личен склад. Е, не е единственият умен кучи син в тази армия.“

„Няма да ме хванеш, Тавори. Няма.“

 

 

Намръщен, Поурс стана и закрачи около походната маса. Три обиколки и изсумтя, обърна се и извика:

— Химбъл Тръп, тук ли си?

Ниският кръглолик мършав войник се шмугна вътре.

— Тук съм, сър. Чаках да ме извикате.

— Какъв образцов чиновник си станал, Химбъл. Списъкът готов ли е?

— Тъй вярно, сър. Какво поиска милорд Юмрукът, между другото?

— Ще стигнем и до това. Да видим гения ти, Химбъл — о, ето го, я да го разгънем. Знаеш ли, удивително е, че изобщо можеш да пишеш.

Химбъл се ухили и вдигна ръце. Пръстите му бяха отсечени от ставите.

— Лесно е, сър. Всъщност никога не съм бил по-добър писар.

— Още си имаш палци, затова ли?

— Точно така, сър, точно така.

Поурс огледа пергамента, после погледна писаря.

— Сигурен ли си?

— Да, сър. Лошо е. Осем дни със зор. Десет дни с клизма. Кой от двата пътя хващаме?

— Това ще го реши адюнктата. — Сгъна пергамента и го върна на Химбъл. — Това не го връчвай още. Юмрукът ни праща десетима отбрани главорези да му пазят личната собственост — продоволствие за една рота — и преди да си ме попитал, не, не мисля, че се кани да я споделя с когото и да било, дори с блюдолизците си.

— Точно както казахте, сър. Че няма само редници да подсмърчат за глътка. Той ли е първият?

— И единственият, мисля, поне от този ранг. Ще има и няколко лейтенанти, предполагам. Може би дори един-двама капитани, да търсят за подчинените им войници. Шишетата за пикня как са?

— Вече са притеснени, сър. Човек би си помислил, че ще се мръщят, но още не.

— Защото са умни, Химбъл. Глупаците умряха. Останаха само умните.

— Да, сър, като вас и мен.

— Точно. Сега сядай и се приготви да пишеш. Кажи ми, като си готов. — Поурс закрачи отново.

Химбъл извади полевата си кутия със стилото, восъчни таблички и лампа с фитил. Запали лампата с огниво и нагря върха на стилото. Щом приключи, каза:

— Готов съм, сър.

— Пиши: „Лично послание, от лейтенант старши сержант полеви интендант Поурс до Юмрук Кайндли. Най-горещи поздрави и благопожелания за вашето повишение, сър. Както би могло да се отбележи, вашият напредък в кариерата, както и моят, са повод за голямо задоволство. Колкото и да съм щастлив винаги да си кореспондирам с вас, за да обсъждаме всевъзможни теми с всякакви възможни идиоми, уви, тази тема е с доста по-официален характер. Накратко, изправени сме пред криза от най-висш порядък. Ето защо покорно моля за вашия съвет и бих предложил да уредим изключително лична среща при най-ранната удобна възможност. Сърдечно ваш, Поурс.“ Написа ли го, Химбъл?

— Да, сър.

— Прочети ми го.

Химбъл се покашля и примижа към табличката.

— „Поурс до Кайндли среща тайно кога?“

— Отлично. Изпрати го веднага, Химбъл.

— Преди или след онова до адюнктата?

— Мм, преди, мисля. Не казах ли „криза от най-висш порядък“?

Химбъл примижа отново към табличката и кимна.

— Казахте, сър.

— Добре тогава. Действай, ефрейтор.

Химбъл заприбира инструментите си и си затананика под нос.

Поурс го изгледа.

— Щастлив ли си, че те разкараха от тежките, Химбъл?

Мъжът замълча, помисли и отвърна:

— Да съм щастлив ли, сър? Не, щастлив — не. Като ти отсекат пръстите, какво можеш да правиш?

— Чух, че един от приятелите ти получил специална кожена сбруя, направена от…

— Той си загуби само едната ръка, сър. Аз загубих лявата с щита при първата отбрана и другата с меча при четвъртата атака.

— И сега си писар.

— Да, сър.

Поурс го изгледа мълчаливо, после каза:

— Тръгвай, Химбъл.

Химбъл излезе, а Поурс продължи да крачи и да си мърмори:

— Да не забравя да говоря с оръжейника и ковача. Да видим дали можем да измислим нещо. Нещо ми подсказва, че старите дарби на Химбъл много скоро ще станат нужни. С цялото уважение към благосъстоянието и дълголетието на Поурс, смирен и най-покорен офицер от Ловците на кости. — Намръщи се. „Осем със зор. Десет с клизма. Боговете дано да са ни на помощ на всички.“

 

 

Юмрук Кайндли прокара длан по главата си, сякаш за да си приглади косата, и за един кратък миг на Лостара Юил жестът й се стори мил. Мигът отмина, след като си напомни за репутацията му. Във всеки случай тревогата, изписана на лицето му, бе притеснителна и тя ясно видя затаения в очите му страх.

Фарадан Сорт свали металните си ръкавици и каза:

— Адюнкта, днешният преход беше тежък. Пресеченият терен разбива фургоните, а и воловете и конете не издържат. Седем товарни животни окуцяха и трябваше да се заколят. Плюс два коня на хундрилите и още един от щабното стадо.

— Ще става още по-лошо — измърмори Кайндли. — Тази Стъклена пустиня с право е наречена така. Адюнкта… — Погледна Фарадан Сорт и след това Рутан Гъд. — Бихме искали да споделим с вас опасенията си. Този поход като нищо може да ни съсипе. Дори да успеем да преминем тази пустош, ефективността ни като бойна сила ще бъде под всякаква критика.

Фарадан Сорт добави:

— Маговете са единодушни в мнението си, че няма никаква вода, освен ако не спрем за няколко дни и не се опитаме да изкопаем кладенци. Много дълбоки кладенци, адюнкта. И дори тогава проблемът е, че маговете нямат нищо, от което да извлекат. Безсилни са. Нито един лабиринт не им е достъпен, което означава, че не знаят има ли вода дълбоко под нас, или няма. — Въздъхна. — Съжалявам, че нямам някоя добра новина — не би била излишна.

Адюнктата стоеше до масата и гледаше картите. Като че ли оглеждаше земите на Коланси, както бяха отбелязани върху промазана кожа от някой търговец на Болкандо преди петдесет години: бележките бяха на език, който никой тук не можеше да разчете.

— Ще трябва да прехвърлим тази верига хълмове или насипи ето тук — тя посочи, — преди да можем да навлезем в долината на провинция Естобанси. Подозрението ми обаче е, че врагът ще стигне до нас преди това. Или от проходите, или от изток. Или и двете. Очевидно бих предпочела да не се налага да се сражаваме на два фронта. Проходите ще са ключът към всичко това. Заплахата от Естобанси е по-голямата от двете. Юмрук Кайндли, убийте всички щабни коне освен един. Помолете хундрилите да избият своето стадо до един кон на воин и десет резервни. Юмрук Сорт, започнете да формирате екипи за теглене на обозните фургони — воловете няма да издържат още много нощи.

Кайндли отново прокара ръка по черепа си.

— Адюнкта, времето, изглежда, е против нас. Дали не бихме могли да увеличим продължителността на всеки нощен преход? До две камбани след разсъмване и една камбана повече преди залез-слънце. Ще ни изтощи, естествено, но това бездруго ни очаква.

— Фургоните, опразнени от провизии — добави Фарадан Сорт, — могат да поемат бронята и тежкото оръжие на войниците, за да облекчим малко товара им. Бихме могли също да започнем да облекчаваме обоза от допълнителен материал. Да намалим оръжейниците и ковачите. Всичко това е повече или по-малко в прилично състояние — войниците не губят много време в кърпене и поправяне на снаряжението. Ако оставим две трети от желязото и повечето ковачници и въглищата, ще можем да преразпределим храната и водата на повече фургони, поне в началото, което ще облекчи воловете и екипите, да не говорим, че ще намали повредите на фургоните, след като ще карат по-малко.

— Бихме могли и да утроим броя на войниците в отдельонните палатки — каза Кайндли.

— Задържаме всички палатки и плат — заяви адюнктата, без да вдига очи от картата. — Колкото до предложенията ти, Фарадан, разпореди се да се изпълнят. И, Юмрук Кайндли, по-дългите преходи започват от тази вечер.

— Адюнкта — отвърна Кайндли. — Това ще е… брутално. При този боен дух скоро може да се изправим пред неприятност.

— Новината за поражението на На’Рук помогна — каза Сорт, — но последният половин ден и цяла нощ преход изтощиха усърдието. Адюнкта, войниците имат нужда от нещо повече, за което да се държат. Нещо. Каквото и да е.

Тавори най-сетне вдигна глава. Изгледа мрачно Фарадан Сорт със зачервените си очи и попита глухо:

— И какво точно да им дам според теб?

— Не знам, адюнкта. Слуховете…

— И какви точно са тези слухове?

Фарадан Сорт млъкна и извърна очи.

— Кайндли — каза Тавори, — Юмрук Сорт, изглежда, изгуби дар слово.

— Адюнкта. — Кайндли кимна. — Слуховете. Добре. Някои са безумни. Други режат почти до кокал.

— Че сме в съюз с Древните богове и сте решена да пролеете кръвта на войниците си в едно голямо последно жертвоприношение — на всички — за да постигнете своето възнесение — заговори Рутан Гъд. — Има друг, че сте сключили таен договор с Висшите домове и по-младите богове. Ще се спазарите с тях, като използвате Сакатия бог — затова се каним да го отмъкнем, да откраднем от Форкрул Ассаил каквото е останало от него. Има и още много, адюнкта.

— Притежавате тайно знание — добави Кайндли. — Придобито кой знае откъде. И след като никой не знае откъде, всеки си измисля собствени обяснения.

— Но във всяко от тях — рече Рутан Гъд, вече гледаше Тавори в очите, — вие коленичите пред бог. А кой малазански войник не изпитва горчивина от това? Кой малазански войник не помни историята на Дасем Ълтър? Преклонението пред бог от страна на командир винаги е струвало кръвта на подчинените му. Огледайте се, адюнкта. Ние вече не служим на Малазанската империя. Служим на вас.

Адюнктата промълви едва чуто:

— Всички служите на мен, така ли? Всички сте готови да рискувате живота си за мен? Моля, който и да е от вас тук, кажете ми, какво съм направила, за да заслужа това?

Тонът й ги накара да замълчат стъписани.

Тавори Паран ги изгледа един по един и в очите й нямаше гняв, нито укор или възмущение. Лостара Юил видя в очите й по-скоро нещо безпомощно. Смутено.

След дълга и много крехка пауза Кайндли най-сетне отрони:

— Адюнкта, ние отиваме да спасим Сакатия бог. Проблемът е, че като за бог той не е много харесван. Няма да намерите и един негов поклонник сред Ловците на кости.

— Нима? — Гласът й изведнъж стана суров. — И нито един войник в тази армия — в тази палатка — не е страдал? Нито един тук не се е прекършвал, нито веднъж? Не е плакал? Не е бил наскърбен?

— Но ние няма да почитаме това! — отвърна Кайндли. — Няма да коленичим пред такива неща.

— Радвам се да го чуя. — Огънят в нея бе угаснал също толкова бързо, колкото беше пламнал. Тавори отново бе присвила очи над картата, мъчеше се да намери най-добрия изход. — Погледни отсреща тогава, над тази огромна пропаст. Погледни в очите на онзи бог, Юмрук Кайндли, и направи мислите си корави. Направи ги хладни. Безчувствени. Направи ги всичко, което трябва, за да не изпиташ нито едно жегване, нито един трепет. Погледни в очите му, Кайндли, преди да ги извърнеш. Ще го направиш ли?

— Не мога, адюнкта — отвърна Кайндли с разтреперан глас. — Защото той не стои пред мен.

А Тавори отново го погледна в очите.

— Така ли?

Едно изтупване на сърцето, и още едно, преди Кайндли да отстъпи. И да извърне лице.

Лостара Юил ахна. „Тя каза, че ще го направи.“

Но Тавори нямаше да го остави.

— Храм ли ти трябва, Кайндли? Изваяна статуя? Жреци ли ти трябват? Свещени текстове? Трябва ли да си затвориш очите, за да видиш един бог? Толкова величав на трона си, толкова извисен и, о, да не забравим, милостивата ръка, вечно протегната към нас, хората. Това ли ти трябва, Кайндли? И на вас, останалите? Това ли ви трябва, за да бъдете благословени с истината?

Платнището на входа грубо се дръпна настрани и влезе Банашар.

— Призован ли бях? — Усмивката, с която ги удостои, бе нещо ужасно, озъбване, което им разкри целия му смут, мъчението на живота му. — Чух едно-друго на влизане. Твърде много всъщност. — Погледна адюнктата. — „Благословени с истината.“ Скъпа ми адюнкта, би трябвало вече да го знаеш. Истината не благославя никого. Истината може само да проклина.

Адюнктата сякаш се сви. Погледът й се смъкна към картата на масата и тя промълви:

— Тогава моля, септарх, прокълнете ни с няколко думи истина.

— Едва ли е нужно — отвърна той. — Вървяхме през нея тази нощ, и отново ще вървим, под сиянието на Нефритените странници. — Замълча и изгледа намръщено събралите се. — Адюнкта, да не би да бяхте под обсада? И да не би аз, по силата на някое неволно чудо, да я разбих?

Кайндли посегна за шлема си.

— Трябва да събера офицерите си. — Изчака застанал мирно, докато Тавори не вдигна ръка да го освободи, без да откъсва очи от картата.

Фарадан Сорт го последва навън.

Лостара Юил засече погледа на Рутан Гъд и му кимна да я придружи.

— Адюнкта, ще бъдем пред палатката.

— Вървете да си лягате — каза Тавори.

— Да, адюнкта, както благоволите.

Тавори се усмихна вяло.

— До скоро. Вървете.

Лостара видя как Банашар се отпусна на едно седло вместо на стол. „Богове, с такава компания чудно ли е, че е каквато е?“

Висшият жрец изпъна пръст към Рутан Гъд, докато той го подминаваше, и направи странен жест, сякаш пише във въздуха.

Рутан Гъд се поколеба за миг, след това с кисело изражение се почеса по брадата и излезе от палатката. Лостара го последва.

 

 

— Добре ли си? — попита Фарадан Сорт.

Кайндли се намръщи.

— Разбира се, че не съм добре.

— Виж. Опитахме се да…

— Не можеш да разчиташ на чувствата на войниците. Ако могат да чувстват, свършени са. — Погледна я в очите. — Как може да не разбира това? Трябва да се втвърдим — за всичко, което правим. Трябва да станем по-твърди от своя враг. Вместо това тя иска да тръгнем мекушави. Да чувстваме. — Поклати глава и тя видя, че трепери — от гняв и безсилие.

Гъд и Лостара Юил излязоха от командната палатка и Кайндли се обърна към Рутан.

— Който и да сте всъщност, капитане, няма да е зле да й набиете малко ум в главата, защото се оказва, че никой друг не може.

Рутан Гъд се намръщи.

— Какъв точно ум да е, Юмрук?

— Убиваме хора за препитание — изръмжа Кайндли.

— Не мисля, че тя иска да промени това — отвърна капитанът.

— Иска да пролеем кръвта си за Сакатия бог!

— По-тихо, Кайндли — предупреди го Фарадан Сорт. — И я по-добре да се отдалечим малко от лагера.

Тръгнаха. Рутан се поколеба, но Лостара Юил го дръпна да тръгне. Никой не проговори, докато не оставиха постовете далече зад себе си. Жаркият зной ги изгаряше, блясъкът ги заслепяваше.

— Няма да стане — заяви Кайндли, скръстил ръце. — Ще има метеж, а след това бой — за вода — и скоро след това повечето от нас ще сме мъртви. Дори проклетите морски пехотинци и тежките няма да могат да задържат тази армия цяла…

— Явно нямаш високо мнение за редовните ми — рече Фарадан Сорт.

— Колко от тях са се записали доброволно, Сорт?

— Не знам.

— Малазанската политика е да се взимат по-напористите и да се правят морска пехота или тежки. Осъдените, безимотните и принудително вербуваните отиват в редовната пехота. Фарадан, наистина ли си сигурна във войниците си? Бъди честна — едва ли някой тук ще се забърка в клюки.

Тя извърна очи и примижа.

— Единственото странно у тях, доколкото съм забелязала, Кайндли, е, че не говорят много. За каквото и да било. Трябва да им извиваш ръцете, за да изтръгнеш някакво мнение. — Сви рамене. — Знаят, че са безлични. Винаги са били такива повечето, много преди да се озоват в армията. Това… това просто е като всичко друго.

— Може да не казват нищо, докато можеш да ги чуеш, Сорт. Но се обзалагам, че имат много неща да си кажат един на друг, когато наоколо няма офицери.

— Не съм сигурна.

— Забрави ли собствения си живот като редови войник?

Тя трепна, после поклати глава.

— Не съм го забравила, Кайндли. Но мога да постоя на петдесет крачки от един лагерен огън, достатъчно близо, за да видя движещи се усти, да видя жестове, придружаващи един спор — и няма нищо такова. Признавам, изглежда необичайно, но войниците ми като че ли нямат какво да кажат, дори помежду си.

Дълго никой не проговори.

Рутан Гъд чешеше брадата си с пръсти, изражението му беше замислено и някак разсеяно, сякаш се бореше с нещо на хиляда левги оттук. „Или може би на хиляда години.“

Фарадан Сорт въздъхна.

— Метеж. Грозна дума, Кайндли. Като че ли си готов да я хвърлиш в краката на пехотинците ми.

— Боя се от това, Фарадан. Не оспорвам командването ти — знаеш го, нали?

Тя помисли малко и изсумтя.

— Е, всъщност точно това оспорваш. Аз не съм Юмрук Блистиг и смея да кажа, че репутацията ми сред войниците ми е съвсем прилична. Да, може да ме мразят, но не е убийствена омраза. — Погледна Кайндли. — Не ми ли говори веднъж колко е важно войниците ни да ни мразят? Ние трябва да сме магнитът за тях и когато видят, че го понасяме, когато видят, че нищо от това не може да ни огъне, те също на свой ред стават по-силни. Или съм те разбрала погрешно?

— Не си. Но те вече не гледат така на нас, Сорт. Не, вече ни виждат като свои потенциални съюзници. Срещу нея.

Гласът на Рутан Гъд беше сух:

— Готов ли си да поведеш бунт, Кайндли?

— Попитай ме още веднъж това и ще те убия на място, капитане.

Рутан Гъд отвърна със студена усмивка:

— Съжалявам, не съм тук, за да ви дам лесен изход, Юмрук.

— Всъщност не ни даваш нищо.

— Какво искате да кажа? Тя не иска войниците й да плачат или да леят кръвта си по цялата земя, защото са се размекнали. Иска да са тъкмо обратното. Не просто твърди. — Огледа бавно тримата. — Свирепи. Неумолими. Упорити като скали срещу морето.

— В командната палатка…

— Не разбрахте — прекъсна го Рутан. — Вече си мисля, че всички не разбрахте. Тя каза да погледнете отсреща, в очите на Сакатия бог. Да погледнете и да почувствате. Но вие не можете да го направите, Кайндли, нали? Ти, Юмрук Сорт? Лостара? Който и да е от вас?

— А ти? — сопна се Кайндли.

— Изключено.

— Тя ни разби всички — какъв беше смисълът от това?

— А защо не? — отвърна Рутан Гъд. — Поискахте от нея повече. А след това аз я издигнах на проклет пиедестал с онова безумие, че й служим. Тя отвърна на удара и това, приятели, беше най-човешкият момент, който съм виждал някога у адюнктата. — Изгледа ги един по един. — Дотогава бях разколебан. Да остана ли? Или да си тръгна и да се махна от всичко това? Ако си тръгнех, нямаше кой да ме спре, нали?

— Но си тук — каза Фарадан Сорт.

— Да. И ще съм с нея толкова дълго, колкото има нужда от мен.

Юмрук Кайндли вдигна ръка, сякаш за да го удари.

— Но защо?

— Още не го разбирате. Никой от вас. Чуйте. Ние не смеем да погледнем в очите на един страдащ бог. Но, Кайндли, тя смее. Поискахте от нея повече — богове на бездната, какво повече може да даде? Тя е готова да изпита цялото състрадание, което никой от вас не може да си позволи да изпита. Зад студено желязо тя ще изпита това, което не можем ние. — Очите му се спряха на Кайндли. — А ти я помоли за повече.

Камъните пращяха от горещината. Кръжаха насекоми с искрящи крилца.

Рутан Гъд се обърна към Фарадан Сорт.

— Вашите редовни не казват нищо? Бъдете спокойна, Юмрук. Може би най-сетне разбират, на някакво инстинктивно ниво, какво е взела тя от тях. Какво таи в себе си и го пази. Най-доброто, което имат.

Фарадан Сорт поклати глава.

— Е, кой сега е човекът с твърде много вяра, Рутан Гъд?

Той сви рамене.

— Горещо е тук навън.

Загледаха се след него: самотна фигура, затътрила се обратно към лагера. Нямаше прах във въздуха — тази пустиня не вдигаше прах.

Най-сетне Кайндли се обърна към Лостара Юил.

— Подозираше ли го, че се кани да драсне?

— Какво? Не. Този човек е една проклета загадка, Юмрук.

— Как да стане това? — попита Фарадан. — Когато трябва да повдигна духа на войниците си, какво, в името на Гуглата, мога да им кажа?

Мълчание. След малко Лостара Юил се покашля и рече:

— Не мисля, че изобщо трябва да им казвате нещо, Юмрук.

— Какво имаш предвид? И не ми бълвай думите на Рутан — той влага твърде много в сърцето и ума на простия войник. Това, че си посветил живота си на убиването, не носи някаква особена мъдрост.

— Не съм съгласна с това — отвърна Лостара. — Вижте, само с това, че стоите с нея, с адюнктата, вие казвате всичко, което има нужда да се каже. Истинската заплаха за тази армия е Юмрук Блистиг, който не крие противопоставянето си на адюнктата и съответно на всички ви. Ако започне да събира последователи… е, тогава ще започне неприятното.

Кайндли изтри потта от челото си.

Има мъдрост, Фарадан. Мъдростта, която идва с научаването — до самото ядро на душата ти — колко точно крехък е животът всъщност. Печелиш тази мъдрост, когато отнемаш живота на някой друг.

— А тези, които изобщо не се замислят? Мъдрост? Едва ли. По-скоро… това започва да ти харесва. Онази тъмна вълна на наслаждение, с която… толкова се привиква. — Извърна очи. „Знам. Стоях на Стената.“

Лостара посочи.

— Някакъв войник идва… за някой от нас.

Войникът беше слаб и кръглолик, с осакатени ръце. Отдаде чест с дясната и поднесе с лявата восъчна табличка на Кайндли.

— Поздрави от лейтенант старши сержант интендант Поурс, сър.

Кайндли взе табличката и я огледа.

— Войник.

— Сър?

— Слънчевата топлина е стопила восъка. Надявам се, че сте запомнили съобщението.

— Да, сър.

— Да го чуем.

— Сър, посланието беше лично.

— От Поурс? Наистина нямам време за това. Словесните дуели ги зарязахме отдавна. Хайде казвай, войник.

— Сър. Цитирам: „Лично послание, от лейтенант старши сержант полеви интендант Поурс до Юмрук Кайндли. Най-горещи поздрави и благопожелания за вашето повишение, сър. Както би могло да се отбележи, вашият напредък в кариерата, както и моят, са повод за голямо задоволство. Колкото и да съм щастлив винаги да си кореспондирам с вас, за да обсъждаме всевъзможни теми с всякакви възможни идиоми, уви, тази тема е с доста по-официален характер. Накратко, изправени сме пред криза от най-висш порядък. Ето защо покорно моля за вашия съвет и бих предложил да уредим изключително лична среща при най-ранната удобна възможност. Сърдечно ваш, Поурс.“ — След това войникът отново отдаде чест и рече: — Трябва да изчакам за отговора ви, сър.

В озадаченото мълчание, което последва, Фарадан Сорт присви очи към войника.

— Ти беше от тежката пехота, нали?

— Ефрейтор Химбъл Тръп, Юмрук.

— Държат ли бойците, войник?

— Държат здраво, Юмрук.

— Редниците говорят ли много за адюнктата, войник? Това извън протокола.

Воднистите му очи пробягаха за миг към нея и отново се извърнаха.

— Понякога, сър.

— И какво говорят?

— Не много, сър. Предимно, всички ония слухове.

— Обсъждате ги.

— Не, сър. Дъвчем ги, докато нищо не остане. А после измисляме нови, сър.

— За да сеете брожение?

Веждите се вдигнаха под ръба на шлема.

— Не, Юмрук. Това е… ъъ… забавление. Надвива скуката, сър. Скуката води до мързел, сър, а мързелът може да убие войника. Или другаря му до него, което е още по-лошо. Мразим скуката, сър, нищо повече.

— Кажи на Поурс да ме намери в командната ми палатка, когато иска — рече Кайндли.

— Слушам, сър.

— Свободен си, войник.

Мъжът отдаде чест за трети път, обърна се кръгом и си тръгна.

Кайндли изсумтя.

— Това са то тежките — подхвърли Фарадан Сорт. — Измислят гадни слухове за забавление.

— Гадни са само ако някой реши, че един е верен, предполагам.

Фарадан го погледна в очите.

— Заради нищо ли изпадаме в паника, Кайндли.

Той въздъхна.

— Честно казано, всъщност не знам вече.

 

 

Рутан Гъд смъкна подплатеното долнище от лъсналото си от пот тяло и за миг се наслади на прохладата след непоносимата жега.

— Е, това вече ме събуди — каза Сканароу от постелята.

— Богоподобната ми физика ли?

— Миризмата, Рутан.

— Ах, благодаря ти, жено, направо засиях от гордост.

Седна до нея и отпусна глава в ръцете си.

— Пак ли? — попита Сканароу.

— Не знам колко още ще може да издържи — отвърна той иззад пръстите си.

— Едва от два дни сме в пустинята, Рутан. Надявам се да е по-корава, отколкото мислиш.

Той свали ръцете си и я погледна.

— Аз също. — Погледа я още миг и рече: — Може би трябва да ти го кажа. Мислех да… напусна.

— О.

— Не теб. Тази армия.

— Рутан, аз съм в тази армия.

— Мислех да те отвлека.

— Разбирам.

Той въздъхна.

— Днес тя ме разубеди. Тъй че, обич моя, ще бъдем в това до горчивия край.

— Ако това е предложение за брак… май ми харесва.

Рутан я изгледа. „Богове, бях забравил…“

 

 

Иззад кухненските палатки, където миячите търкаха котли с шепи чакъл, се носеше шумно дрънчене. Кътъл затегна ремъка на походната си торба, изправи се, разкърши гръб и изохка.

— Богове, наистина голяма жега. Корик, тия оставяш ли ги?

Полукръвният сети беше захвърлил военните си подковани ботуши на една страна и с един объл камък заглаждаше гънките по чифт изтъркани племенни мокасини.

— Много е горещо.

— Тия няма ли да се съдерат? — попита Смайлс, беше седнала на походната си торба. — Ако почнеш да куцаш, Корик, не ме търси за помощ.

— Метни ботушите във фургона — рече Кътъл. — Просто за всеки случай, Корик.

Мъжът сви рамене.

Сержант Тар се върна от командната палатка на ротата и нареди:

— Приключвай с товаренето. Тръгваме. Някой успя ли да поспи?

Отвърна му мълчание.

— М-да. Като гледам, утре ще е същото — изсумтя Тар. — Чака ни дълго влачене. Оръжията годни ли са? Казвай всички. Шортноус?

Тежкият вдигна глава и малките му очи лъснаха в сумрака.

— Аха.

— Коураб?

— Да, сержант. Още я чувам как стене от бруса…

— Не е жена — рече Смайлс. — Меч е.

— Тогава защо стене?

— Никога в живота си не си чувал жена да стене, тъй че откъде знаеш?

— Звучи като жена.

— Все едно, аз не чувам никакви стонове — отсече тя и извади бойните си ножове. — Оръжията са добри, сержант. Само ми дай малко мека плът да ги забия в нея.

— Задръж тази мисъл — посъветва я Тар.

— За пет месеца някъде, Смайлс. — Корик вдигна глава и я изгледа изпод невързаната си коса. — Можеш ли?

Тя изръмжа.

— Ако ще отнеме пет месеца да прекосим тази пустиня, сме по-умрели от умрелите, идиот. — Потупа с единия нож по глиненото шише, пъхнато в плетената мрежа, стегната за торбата й. — И няма да си пия пикнята.

— Искаш ли моята? — попита Ботъл, както се беше изтегнал със затворени очи и ръце под главата.

— Това предложение ли е, или размяна? Богове, Ботъл, ти си болен, знаеш ли?

— Слушай, ако трябва да я пия, по-добре да е женска, защото тогава, ако много се постарая, може и да се престоря, че ми харесва. Или нещо такова. — След като никой не отвърна нищо, Ботъл отвори очи и се надигна. — Какво?

Кътъл понечи да се изплюе, овладя се и се обърна към Тар.

— Фид има ли да каже нещо ново, сержант?

— Не. Що, трябва ли?

— Ами, в смисъл смята, че ще можем да я минем, нали?

Тар сви рамене.

— Предполагам.

— Не може да изпълни оная мисия, ако не го направим.

— Точно така, сапьор.

— Казва ли нещо за всичко това, за пиенето на собствената ни пикня?

Тар се намръщи, но Корик заговори:

— Естествено, Кътъл. Всичко е в оная негова Драконова колода. Нова карта. Пияч на пикня, Върховен дом.

— Върховен дом какво? — попита Смайлс.

Корик само се ухили, а после вдигна очи към Кътъл и усмивката му стана студена.

— Картата е с твоето лице, Кътъл, голямо като на живо.

Кътъл изгледа полукръвния с ритуалните татуировки, нашарили тялото му с някакви йероглифи на езика на сетите, които Корик сигурно разбираше едва наполовина. Тъпите му мокасини. Изведнъж нещо прегради погледа му и тъмните, измамно спокойни очи на Тар се впиха в неговите.

— Просто го остави — измърмори му тихо сержантът.

— Помисли си, че ще направя нещо ли?

— Кътъл…

— Помисли, че ще му пробия още няколко задника ли? Ще му натикам последната си острилка и после ще го метна във фургона? Нещо такова ли си помисли, сержант?

Корик зад Тар изсумтя.

— Качвай си торбата на фургона, Кътъл — отсече Тар.

— Слушам, сержант.

— Останалите, вдигай багажа и се приготви — нощта ни зове и каквото е там.

— Продавам си пикнята — рече Смайлс.

— Да бе — изсумтя Корик. — Срещу теглото й в злато. Само че няма да иде на фургона, Смайлс. Трябва да запазим дъното чисто за цялата плячка, която ще спечелим. Така че ще трябва да си я носиш. — Нахлузи едната мокасина и дръпна каишките. Те се откъснаха в ръцете му и той изруга.

Кътъл хвърли торбата си във фургона и се отдръпна встрани. Коураб го последва, а другите се наредиха след него, Корик последен на опашката с две развързани мокасини. Сапьорът се обърна, подмина ефрейтора, Ботъл и Смайлс, а после юмрукът му се стрелна и шибна Корик в слепоочието. Пукотът бе толкова силен, че воловете се сепнаха. Полукръвният тупна тежко на земята и повече не мръдна.

— Добре де — изръмжа Тар, — сега като дойде ред да се биеш с тоя войник до тебе, как ще разчиташ на него?

— Това, което направих току-що, е без значение — отвърна Кътъл. — На него вече изобщо няма да разчитам. Той се размрънка още в окопа — пред самия Фидлър. И оттогава е увесил нос. Външно може да показваш кураж колкото искаш, но ако отвътре си се скапал, не струваш и едно говно, сержант. — Спря и огледа дясната си ръка. — Ще ида да потърся резач, сержант. Счупих му главата на тоя шибаняк.

— Тъпанар такъв… хайде върви, махай ми се от очите. Коураб, Ботъл, вдигнете Корик на фургона. Чакай. Жив ли е поне? Добре, във фургона. Май няма да се събуди, докато не свърши походът тая нощ.

— Проклетият му късмет — измърмори Смайлс.

 

 

Проехтяха рогове. Ловците на кости се раздвижиха, вляха се в дълга колона и маршът започна. Ботъл се шмугна зад Коураб, Смайлс бе от лявата му страна. На три крачки зад тях вървеше Шортноус. Походната торба на Ботъл бе лека — повечето му багаж бе отишъл в резервите, а като във всички армии по света, не съществуваше такова нещо като свръхрезерви, поне доколкото ставаше дума за полезен багаж. „Безполезен, виж, това е друга работа. Ако бяхме в Малаз или в Седемте града, щяхме да имаме много. Пера и никакво мастило, ремъци и никакви шила и игли, фитили и никакъв восък — все пак нямаше ли да е хубаво да сме в Малаз? О, я стига, Ботъл. Нещата са достатъчно зле и без да влагаш безсмислена носталгия.“ Все едно, беше загубил повечето си полезен багаж. Само за да открие, че всъщност изобщо не му трябва.

Глиненото шише се въртеше в увисналата на бедрото му мрежа и се люшкаше при всяка стъпка. „Добре, за мен поне беше логично. Винаги бих могъл да помоля… Не знам. Флашуит? Или… богове на бездната, Мейсан Джилани! Сигурен съм, че тя би…“

— Ела тука до мен, Ботъл.

— Сержант?

— Фид нареди да ти задам няколко въпроса.

— Вече обсъдихме каквото помня…

— Не онова. Древна история, Ботъл. Та коя беше онази битка? Все едно. Задръж малко по-назад, Коураб. Не, още си ефрейтор. Спокойно. Просто трябва да си поприказвам малко с Ботъл тука — той е нашият отдельонен маг, нали?

— Ще съм точно зад вас, сержант.

— Благодаря, ефрейтор. Не мога да ти опиша колко успокоително ми действа дъхът ти на врата ми.

— Още не съм пил пикня, сержант.

Докато го подминаваше, Ботъл го изгледа навъсено.

— Коураб, защо напоследък говориш като по-тъпия брат на Кътъл?

— Аз съм морски пехотинец, войник, това съм, и ние морските говорим така. Та както казва сержантът, коя битка беше онази? Древна история. Бием се с някого? Кога? Такива неща, схващаш ли?

— Най-добрите морски пехотинци, Коураб, си държат скапания език зад зъбите — изръмжа Тар.

Коураб стисна многозначително уста.

— Ефрейтор Коураб?

— Извинявам се. Така ли, сержант?

— Идеално.

Ботъл видя Балм и отделението му десетина крачки напред. Троутслитър. Детсмел. Уидършинс. „Това ли е? Само това ли остана от тях?“

— Никакви лабиринти наоколо, а?

— Сержант? А, да. Нищо. Та тия въпроси на Фид?

— Значи е съвсем умряло.

— Да. Като изсмукана кост.

— Което значи, че никой не може да ни намери тук — продължи Тар. — Нали?

Ботъл примига и се почеса по брадичката. По ноктите му останаха люспи изгоряла кожа и нещо, което приличаше на кристали сол. Погледна ги намръщено.

— Ами, да, предполагам. Освен ако нямат очи, разбира се. Или криле.

Кимна нагоре.

Дъхът леко изсвири от ноздрите на Тар.

— А за това трябва да са тук. Но тази пустиня уж трябваше да е непроходима. Никой с капка ум в главата няма да се опита да я прекоси. Това е гледната точка, нали?

„Гледна точка? Не е мнение, Тар. Това е факт. Никой с малко ум в главата не би се опитал да я прекоси.“

— Има ли някой конкретен, който може да се опитва да ни намери, сержант?

Тар поклати глава.

— Капитанът е тоя с Колодата, не съм аз.

— Но ония карти ще са студени тук. Безжизнени. Тъй че говорехме за гледането му преди да навлезем тук. Приближаваше ли се някой, сержант?

— Няма смисъл да питаш мен за това, Ботъл.

— Слушай, това е нелепо. Ако Фидлър иска да ме пита за разни неща, може просто да ни дочака и да го направи. Така и аз ще мога да го попитам разни неща.

— Дали са слепи, Ботъл. Това искаше да разбере Фид. Не ние. Те.

„Те.“

— Да. Гледат и нищо не виждат.

Тар изсумтя.

— Добре.

— Сержант… можеш ли да си спомниш кой ни измисли името? Ловците на кости?

— Може да е била самата адюнкта. Първия път, когато го чух, беше от нея. Мисля.

„Но това е невъзможно. Ейрън. Не е могла да го знае. Не и тогава.“

— Защо, Ботъл?

— Нищо, просто се чудех. Това ли е? Може ли да се сменим пак с ефрейтора?

— Още един въпрос. Жив ли е Бързия Бен?

— Вече казах на Фид…

— Този въпрос не е негов, Ботъл. Мой е.

— Не знам. И казах същото на Фид. Не ги разбирам ония хора.

— Кои хора?

— Подпалвачите на мостове. Ония. Мъртвия Хедж, Бързия Бен — дори самия Фидлър. Не са като нас. Като теб и мен, сержант, или Коураб отзад. Не искай да обяснявам какво имам предвид. Работата е, че не мога да ги проумея, да ги разгадая. Понякога все едно, че са… не знам… Призраци. Мушкаш и минаваш през тях. Друг път са като планина, толкова голяма, че самото слънце не може да се изкатери над тях. Не знам, това ми е отговорът.

Тар го изгледа с присвити очи.

— Казваш всичко това за капитана?

— Не знам дали Бързия Бен е мъртъв, или жив, сержант, но ако трябва да се обзаложа, хм, мога да се сетя за няколкостотин Ловци на кости, които с радост биха заложили срещу мен — повече от няколкостотин всъщност. Но ако трябва да направя същия залог за Хедж или Фидлър… — Ботъл поклати глава, плесна се по врата и размаза нещо хапещо.

— Обзалагаш се, че е мъртъв?

— Не, обзалагам се, че е жив. И за нещо повече се обзалагам. Обзалагам се, че все още е в играта.

Сержантът изведнъж се ухили.

— Страхотно е, че се върна, маг.

— Не бързай толкова, Тар — сержант, исках да кажа. Не забравяй, не го видях там накрая. А според това, което чух, е било гадно.

— Възможно най-гадното.

— Тъй че… за това не правя залози.

— Гуглата знае какво изобщо е видял Фид у теб, войник. Хайде, махай ми се от очите.

След като си размениха местата в редицата с Коураб, Кътъл заговори от лявата му страна:

— Слушай…

— За кого, в името на Гуглата, ме взимате напоследък, за самия Фишер ли?

— Какво? Не. Нещо, което каза Корик…

— Кое нещо? Онова за Пияча на пикня? Фид не си прави сам картите, Кътъл. Не е от ония шарлатани с Колодата. Тъй че…

— За плячката, войник. Онова нещо за плячката.

— Мисля, че беше сарказъм.

Вдясно от него Смайлс изсумтя, но не се обади.

— Точно така е — каза Кътъл. — Значи, всъщност Дасем Ълтър сложи край на всичко това с плячкосването… Ние завоювахме, не правехме набези. Когато окупираш град, е лоша практика да плячкосваш и изнасилваш гражданите. Дразни ги и докато се усетиш, започват да убиват войниците ти от окупационния гарнизон по време на нощния патрул. Тъй че все едно, не го правехме, но дори тогава все пак имахме шанс да забогатеем. Всяка рота си имаше писар и всичко се разпределяше. Събрани оръжия и броня. Коне и така нататък. Спечелването на битка означаваше бонуси.

— Всичко това добре, Кътъл — съгласи се Ботъл. — Но ние тука си имаме храмово съкровище. Ведомостите за заплати още се поддържат. Фактът, сапьор, е, че сме се вмирисали от богатство.

— Стига да доживеем да го вземем.

— Винаги е така. Не те разбирам.

Малките очи на сапьора лъснаха в тъмното.

— Кажи ми — изръмжа той, — даваш ли гъза на една нахта за това? А, Ботъл?

Той помисли. Четири, пет, седем крачки.

— Не. Но пък никога не ме е интересувало много. Не съм тук заради богатство.

— Ти си млад, да. Приключението те влече. Но виждаш ли, стигаш до определена възраст, видял си вече достатъчно и почваш да мислиш за живот, когато си приключил с всичко това. Почваш да си мислиш за някоя хубава къщичка или, да речем, за прилична стая над някоя свястна кръчма. Да, знаеш, че сигурно никога няма да стане, но все едно, мечтаеш си за това. И там отива цялата пара.

— И?

Гласът му стана по-тих.

— Ботъл, вече не мисля за повече от следващата седмица. Не съм мислил за заплатата си от месеци. Чуваш ли ме? Никаква къща, никаква кръчма. Никаква хубава рибарска лодка или, боговете да не дават, градина. Нищо такова.

— Защото сме живи мъртъвци, нали?

— Така мислех, но след онова, което каза Фид предната нощ, вече не.

Ботъл го погледна с любопитство.

— Кажи тогава.

Кътъл сви рамене, сякаш изведнъж му стана неловко.

— Нещо стана с нас, това е. С Ловците на кости. Може би беше завладяването на Ледер. Може би беше град Малаз или дори Ю’Гатан, не знам. Виж ни. Ние сме армия, която не мисли за плячка. Защо според тебе Корик се подигра със Смайлс за парите за пикнята й?

— Защото се е скапал — отвърна Смайлс. — И ревнува.

— Защото на никой не му пука за злато и сребро, за купуване на вмирисани имения, за гледане на коне или презморска търговия. Ние сигурно сме единствената армия на света, на която не й пука.

— Чакай малко, сапьор — изсумтя Смайлс. — Не мислиш, че след като сме накълцали някой и стоим там на бойното поле — не мислиш, че ще почнем да режем пръсти и всичко останало? Че ще товарим торкви, пръстени и хубави мечове, и каквото е там, нали?

— Не, Смайлс.

— Мисля, че съм съгласен с Кътъл за това — рече Ботъл. — Но пък може би ти ще…

— Защо? Изобщо не говорех за себе си…

— За пръв път ще е — измърмори Ботъл.

— О, ще мина да огледам телата, да — съгласи се тя. — Ще намеря някой да диша и ще му клъцна гърлото. Но пръстени и други говна? Забрави.

— Точно каквото казвах. — Кътъл впи очи в Ботъл. — Точно това е, Ботъл. Тази армия се е побъркала.

 

 

— Фид е капитанът сега — изръмжа Балм. — Какво повече ви трябва да знаете? Той ще ни оправи. Беше от Подпалвачите на мостове, нали? Вижте му старото отделение, момчета — не са загубили и един проклет войник. И това ако не е гледащо отгоре милостиво божие око, какво тогава?

Уидършинс се приближи до Троутслитър, Детсмел и сержанта и попита:

— Някой от вас чу ли Ботъл отзад? Онова за името ни?

Троутслитър се навъси.

— Какво?

— Питаше как сме си получили името.

— Е?

— Ами, просто си мисля… хм… мисля, че е важно. Мисля, че Ботъл знае нещо, но го държи в тайна…

— Запушено в бутилката за пикня ли? — попита Детсмел.

Пискливият смях на Троутслитър предизвика ругатни по колоната и той даже се притесни.

— Съжалявам, изпуснах се.

— Ами стискай по-здраво. Ако искаш, може да ти сложим и тапа. Даже две — едната отзад.

Троутслитър едва не се задави, докато се мъчеше да спре поредния врясък.

— Детсмел, престани — заповяда Балм. — Сериозно ти казвам.

— Нищо не съм казал, сержант…

— Видя какво направи Кътъл на Корик, нали? Ще те просна долу, Детсмел.

— Не можеш — ти си ни сержантът.

— Означава, че го мога, идиот.

— Ботъл е маг, също като мен — заговори Уидършинс. — Имаме обща връзка. Мисля, че мога да поговоря с него все пак. Има нещо, което не казва. Знам го.

— Е — разсъди Детсмел, — момчето все пак оцеля от кухненската палатка на На’Рук, тъй че си е впечатляващо.

— И се върна с капитан Рутан Гъд. Има някакъв вътрешен кръг, да ви кажа. Подозирах го отдавна.

— Уидършинс, знаеш ли, че може да си налучкал нещо тука — рече Детсмел. — Посветени хора. Знаят… нещо.

— Повече от нас, точно така.

— Може и на картата да са го нахвърляли. Как да минем през тая пустиня и след това да свалим още някоя империя, както завзехме Ледер.

— И както разбихме Вихъра също. И се измъкнахме от град Малаз. Тъй че вече няма да си правиш майтап с мен, Детсмел, нали?

Четиримата морски пехотинци се извърнаха като един назад и погледнаха намръщено тътрещото се зад тях отделение. Сержант Тар повдигна вежди.

— Чуваш ли ни, Тар? — подвикна му Балм.

— Нито дума, Балм.

— Добре.

Отново се обърнаха напред и Уидършинс се приближи още повече до сержанта.

— Можем да се сетим кои са от посветените. Фид и Рутан Гъд…

— И Ботъл — каза Детсмел. — Защото е излъсканият ашик на Фид.

— Мейсан Джилани…

— Какво? Сериозно?

— Още една, прикрепена към свитата на адюнктата — не убиха коня й, разбрахте ли го това? Два й запазиха всъщност. — Уидършинс се почеса по брадичката. — Студено става, като залезе слънцето, нали? После имаме Лостара Юил, която направи онзи Танц на Сянката — тя със сигурност. Кой още?

— Кенеб, ама той умря — рече Балм. — Бързия Бен също.

Уидършинс се изсмя тихо.

— По този въпрос съм на едно мнение с Ботъл. Той е там някъде. Може би с Геслер и Сторми…

— Разбира се! — прекъсна го Балм. — Гес и Сторми! А изтърсаците не са ли с тях?

— Синн и Гръб, да.

Уидършинс кимна.

— Цялата конспирация може да е там. Вътрешният кръг, за който говорех…

— Коварната кабала — каза Детсмел.

— Да…

— Тайната завера.

— Точно така.

— Лукавите пазители на истината…

Смехът на Троутслитър прониза нощта.

 

 

Синтър потръпна от врясъка зад тях.

— Богове, ще ми се да престане да го прави.

— Нищо особено смешно няма в това — съгласи се Бадан Грук. — Но пък това е Троутслитър, нали? Тоя човек ще се смее и над умиращата си сестра. — Поклати глава. — Не разбирам хора като него. Да се забавляваш в нещастието и мъчението. Какво има за смях тука? Това говори за разстроен ум.

Тя го изгледа с любопитство. Лицето му бе огряно от зеленото сияние на Нефритените копия. Призрачно. Безплътно.

— Какво те гложди, Бадан?

— Оная конспирация на Уид. — Погледна я подозрително. — Трябва и теб да включва, нали?

— Гуглата да ме вземе, как пък не.

— Бъбрихте си с Мейсан Джилани и… — кимна към фургона, който се друсаше и скърцаше малко пред тях — със сестра ти.

— Просто се опитвахме да разберем това-онова, за да помогнем на адюнктата…

— Защото знаеш нещо. Онези усещания, дето ги имаш. Знаеше, че сме в беда, много преди да се появят гущерите.

— Не че ни помогна много. Не разбираш ли? Знаех, но не знаех. Можеш ли да си представиш колко безпомощна ме кара да се чувствам това?

— Та какво предстои, Синтър?

— Нямам представа… и точно така искам да е. — Тя се потупа по шлема. — Всичко е тихо, нито шепот. Мислиш, че съм в някакъв вътрешен кръг? Грешиш.

— Добре. Забрави го.

Тишината между двамата се проточи и Синтър се почувства като в пашкул или в паяжина, в която са оплетени. Борбата само го правеше още по-лошо. В хълмовете високо над родната й савана имаше древни гробници, всечени в стръмните скали. Малко след първото си кървене беше ходила със сестра си и други две момичета, за да проучат тайнствените пещери.

Нищо освен прах. Десетки каменни саркофази бяха струпани във всяка камера и Синтър помнеше как стоеше там в студеното, стиснала факлата, и на мигащата, треперлива оранжева светлина беше зяпнала най-долния ковчег на издигащата се пред нея камара. Някои народи погребваха мъртвите си вместо да поднасят трупа на лешоядната богиня. Или ги затваряха под тежки каменни капаци. И помнеше как си бе помислила, помнеше смразяващата вълна, която я обля: „Но ако са сгрешили? Ако не са били умрели?“

В годините след това бе слушала ужасяващи приказки за нещастници, погребани живи, затворени в ковчези от камък или дърво. Животът в казармата бе пълен с разкази, предназначени да накарат човек да тръпне. По-лоши от публичните заплахи на жреците от амвона — а всички знаеха, че те го правят за пари. И цялото онова приятно споделяне на страх.

„А сега… сега се чувствам сякаш скоро ще се пробудя. От дълъг сън… Виждам само мрак и чувам само странно глухо ехо. Пресягам се и напипвам студен мокър камък. Капките ме събудиха. Кондензираните капки от собствения ми дъх.“

„Скоро ще се събудя и ще открия, че съм била погребана жива.“

Ужасът не я напускаше. „Тази пустиня е на мъртвите. Песента й е песента на умиращите.“

Във фургона пред тях седеше сестра й, отпусната, май спеше. Кракът й зарастваше бавно — в това мъртво място, никой лечител не можеше да й помогне. Сигурно я болеше. И все пак спеше.

„Докато ние крачим в поход.“

„Дезертьорката така и не стана дезертьорка в края на краищата. Кой можеше да предположи, че ще намери нещо в себе си, нещо, което надхвърля проклетия й егоизъм? Не можем, нали? Никога не можем да познаваме другия, та дори да е от собствената ни кръв.“

„Кисуеър. Трябваше да избягаш. Можех да се справя с всичко това, можех. Ако знаех, че ти си в безопасност — някъде много далече.“

Спомни си отново онзи миг, когато сестра й се появи с хундрилите — онази опърпана, жалка група оцелели. Млади майки, стари майки, осакатени воини, непуснали първата си кръв деца. Едва кретащи старци, като предвестници на разбита вяра. И тя сред тях — залиташе с набързо стъкмената патерица, патерица като онези, които носят осакателите ветерани по улиците на чужди градове, докато просят храна. „Богове на бездната, Малазанската империя поне знае как да почете своите ветерани. Не ги забравяш просто така. Не ги пренебрегваш. Не ги прекрачваш в канавките. Почиташ ги. Дори близките на загиналите получават пари и има празничен ден в тяхна почит…“

Знаеше, че съществуват всякакви видове ковчези. Всякакви начини да откриеш, че си погребан жив. Колко хора се страхуват да си отворят очите? Да ги отворят истински? Колко хора изпитват ужас от онова, което ще открият? Онзи каменен сандък. Онази плътна тъмнина. Неподвижните стени и капакът, и невъзможната тежест.

Сестра й отбягваше да я погледне в очите. Отбягваше дори да говори с нея. „Но се върна все пак. И войниците видяха това. Видяха и разбраха, че е отишла да доведе хундрилите, да намери помощ за онзи ужасен ден.“

„Разбраха също и какво трябва да е изпитала сред жалките оцелели хундрили. Да, беше пратила останалите от тях на смърт. Достатъчно, за да унищожи най-силните сред тях, да. Но вижте я. Като че ли може да го понесе. Счупеният крак? Щеше да язди и в онзи съдбоносен щурм, ако не беше паднал конят й, приятели.“

Не, те вече гледаха Кисуеър със сериозност, която говореше неизразимо много за окончателната принадлежност, която говореше за това, че виждат по нея пресните рани от единствения ритуал на преход, който си заслужава да бъде уважен — оцеляването и пълната цена, заплатена за тази привилегия.

„Добре. Това е моята сестра, нали? Въпреки всичко тя ще блести. Ще блести.“

 

 

Кисуеър усети как изтракаха зъбите й, готови всеки момент да се натрошат, щом фургонът изтропа над поредния камък, и затаила дъх зачака изригването на зашеметяващата болка. Тръгна нагоре от костите на крака й, разцъфтя като ярки цветя в бедрата й, извиси се по тялото й като дърво с хиляда жилещи клони и десет хиляди бодливи клонки. И още по-нависоко, безумните режещи листа, които се разгърнаха в черепа й и разцепиха мозъка й.

Понесе се над тази лудешка вълна, над влудяващо усилващата се агония, а след това, след като пулсирането заглъхна, след като се изцеди, бавно издиша киселия си дъх. Вонеше на страдание; усещаше вкуса му на подутия си език. Изливаше го по мръсните дъски под себе си.

Трябваше да я оставят. Самотна палатка в сметта на изоставения лагер. Щеше да е акт на милост. Но откога пък армиите мислеха за това? Цялата им работа бе да отказват милост и огромното каменно колело на мелницата на унищожението се въртеше и въртеше. Никому не бе позволено да си иде… къде? Усети, че се усмихва. „Да си иде дори в смъртта, да.“

Вторачи се в дебелата превръзка от кожи на мириди, стегнала натрошения й крак. Провисналата коса криеше от очите й Бадан Грук, Синтър и всички останали, толкова безполезни в тътренето си напред, толкова унили сред всичките призраци, които вече носеха и под чиято тежест се огъваха.

„Поурс ли беше, или Кайндли? Да, Поурс. «Пусни я тази коса да порасте, жено!» Или беше «срежи я»? Не мога да си спомня. Как така не мога да си спомня? Толкова отдавна ли беше?“

„Поурс, докато се правеше на Кайндли. Откъде идва този негов кураж? Тази… дързост? Този знаещ поглед ще бъде в очите му чак докато го тикнат през Портата на Гуглата. Нали?“

„Как се възхищавам на такива хора. Как исках да съм като тях.“

„Бадан Грук, вземи си урок от Поурс, моля те. Стига с тези тъжни очи, с този наранен поглед. Виждам го и искам да пронижа по-дълбоко. Да ударя. Искам да направя основателни всички тези твои жалки притеснения, всички рани в сърцето ти. Да ги видим как кървят!“

Фургонът пак подскочи. Тя изохка. Цветя и дървета, листа от огън, пламнали зад очите й. Нямаше време за мислене. Всяка мисъл се опитваше да избяга, само за да изригне в леса. „Да изригне и да съживи всички листа, високо в короните, и всяка мисъл да отлети.“ Като птици в небето.

Кракът й беше забрал. Имаше треска и никой нищо не можеше да направи. Билките воюваха добре или щяха да воюват, ако ги имаше. Ако бе помолила за тях. Ако бе казала на някого. Мехлеми и мазила, отвари и еликсири — развели знамена войници, настъпващи срещу ухиленото лице на болестта.

„Никой не те пуска да си идеш.“

„Стой тук в този друсащ се фургон, зад вонящата сладникава пот на воловете. Имаме си своята война, приятели. Не можем да спрем и да си бъбрим. Имаме си война и никой не може да си иде. Никой не може да се махне. Никой не може да…“

 

 

— Мамка му! — изруга Синтър и забърза напред.

Кисуеър току-що бе паднала назад, главата й издумтя в дъските.

Синтър се качи на фургона.

— Богове на бездната, цялата гори. Бадан… доведи резач, бързо. — Надигна се и се надвеси над вързопите снаряжение. — Ръфъл! Изкарай тоя фургон от колоната! Бързо!

— Слушам, сержант!

 

 

— Излизат от колоната, сержант. Да се върнем ли да видим какво става?

Хелиан се намръщи.

— Продължавай напред, ефрейтор.

Беше тъмно, но може би не чак толкова, колкото трябваше. Хората грееха в зелено, но пък май винаги бе така, когато не пиеше. „Нищо чудно, че пия.“

— Слушай всички — изръмжа тя. — Отваряй си очите.

— За какво? — попита Брети.

— За кръчма, за какво. Идиот.

Бяха получили две попълнения. От Седмо отделение. Два меча, единият накуцваше, а другият беше с лице като на болен кон. „Лимп беше името на единия. Но кой от двамата? Оня другия беше… Кръмп. Сапьор? Кръмп ли е сапьорът? Освен ако Кръмп не е тоя със счупеното коляно. Да бе, куц сапьор. Слагай заряда и бягай! Куцай си, куцай! Колкото можеш по-бързо.“

„Сапьори. Тъпо. Счупи им единия крак на всички и бързо ще станат изчезваща порода.“

— Ста’а студено, сержант.

Хелиан се намръщи още повече.

— Какво искаш да направя по въпроса, да ти пръдна да те стопля?

— Не. Просто казвах. А и Лимп едва се влачи — трябваше да го качим на фургона.

— Я кажи пак кой беше?

— Мейби съм аз, сержант. С вас съм от началото.

— Коя врата?

— Какво?

— Улицата, на която живяхме в Картуул. Ти коя врата беше.

— Не съм от Картуул, сержант. Исках да кажа от началото на отделението. Това имах предвид. Ейрън. Седемте града. Първия път, когато минавахме през шибана от Гуглата пустиня.

— В Ю’Гатан ли сме пак? Нищо чудно, че съм гадна. Носиш ли нещичко в това шише, войник?

— Само пикнята ми, сержант.

— Късмет имаш, че не си жена. Пробвай да пикаеш в шише, когато си жена. Ю’Гатан. Богове на бездната, колко пъти трябва да го превземаме?

— Не вървим към Ю’Гатан, сержант. Ние сме… о, все едно. Определено е пустиня обаче. Студена.

— Ефрейтор Тъчлес!

— Сержант?

— Какво имаш в това шише?

— Пикня.

— Кой го продава това между другото? Проклет гений.

— Чух, че интендантът връзвал мехове на жребците на хундрилите — каза Мейби. — На чеповете на жребците.

Хелиан се намръщи.

„Блести зелено, да. И всички тия камънаци и парчетии там, където са паяците. Малките очички скупчени там, гледат ме как минавам. Трезва съм. Не мога да се престоря, че ги няма, вече не.“

„И никаква кръчма наоколо.“

„Това е лошо. Много лошо.“

— Чу ли? — попита тя. — Беше проклета хиена.

— Беше Троутслитър, сержант.

— Убил е хиена? Браво на него. Къде е Балгрид, между другото?

— Мъртъв е.

— Проклет кръшкач. Аз ще поспя. Ефрейтор, поемаш командата…

— Не може да спиш сега — възрази Бретлес. — Ние вървим, сержант…

— Най-доброто време за сън значи. Събудете ме, като изгрее слънцето.

 

 

— Е, не е честно как го прави това.

— Чувал си за тях непрекъснато обаче — изсумтя Бретлес. — Ония ветерани, дето могат да спят в поход. — Помисли и изсумтя отново. — Не знаех, че е от тях.

— Сега е трезва — измърмори Мейби. — Това й е новото.

— Видя ли я как се върнаха с Ърб и Тар в окопа? Вече почти се бях предал и тогава я видях, измъкна ме все едно имах синджир на врата. Мен и Тъчи. Помниш ли, Тъчи?

— Да. Та какво?

— Бяхме свършили. Като видях какво стана с Бързия Бен, все едно някой ме изтърбуши. Целият станах кух отвътре. Изведнъж разбрах, че е време да умирам.

— Сбъркал си обаче — изръмжа Мейби.

— Имаме си добър сержант, това казвам.

Мейби кимна и се обърна отново към Кръмп.

— Слушаш ли, войник? Не се скапвай.

Високият мъж с конското лице примига смутено.

— Стъпиха на проклетиите ми. Не ми останаха повече.

— Можеш да използваш тоя меч на колана ти, сапьор.

— Какво? Това ли? Защо? Ние просто вървим.

Тътрещият се зад тях Лимп заговори задъхано:

— Кръмп имаше цяла торба муниции. И мозъка си беше натикал в нея. За, ъъ, резерва. Всичко гръмна, На’Руци се разхвърчаха навсякъде. Само един празен череп му остана, Мейби.

— Значи не може да се бие? А да стреля с арбалет?

— Не съм го виждал да се е пробвал. Но да се бие? Кръмп се бие, не се притеснявай.

— Добре де, но с какво?

— С голи ръце, Мейби.

— Е, страхотно тогава.

— Ние просто вървим — повтори Кръмп и се засмя.

 

 

Ърб хвърли поглед към тътрещото се на пет крачки зад хората му отделение. Тя вече нямаше нищо за пиене. Събуждаше се. Връщаше се към онова, което беше всъщност. И може би не харесваше това, което виждаше. Не беше ли пиенето точно заради това? Потърка се по врата и отново се обърна напред.

Трезва. С ясен поглед. Достатъчно ясен, за да види… е, не че бе проявила всъщност някакъв интерес. А и той наистина ли искаше толкова да се оплете с жена като нея? Изправена сигурно само за да падне отново. За хора като нея това бе тясна пътека и трябваше да искат да вървят по нея. Иначе падаха отново, рано или късно. Всеки път.

Разбира се, ако казаното от Фид беше вярно, имаше ли всичко това изобщо някакво значение? Те бяха вървящите мъртъвци и си търсеха място, където да сложат край на всичкото това вървене. Тъй че междувременно, ако изобщо имаше някакъв шанс за каквото и да е, защо да не опита? Тя обаче нямаше да го приеме сериозно, нали? Щеше да се надсмее на самата идея за любов — просто щеше да се изсмее.

Не беше достатъчно смел за това. Всъщност изобщо не беше смел, за нищо. Не и когато се биеше с На’Рук или с ледерии, или с фанатиците от Вихъра. Всеки път, когато се наложеше да извади меча си, ставаше студен като лед отвътре. Отпуснат, разтреперан, ужасът набъбваше от стомаха му и отнемаше топлината от крайниците му. Вадеше меча си с очакването, че ще умре — и ще умре жалко.

Но щеше да направи каквото може, за да я опази жива. Винаги го беше правил. Винаги щеше да го прави. Обикновено тя беше твърде пияна, за да го види дори. Или навярно бе толкова свикнала той да е наблизо, когато е важно, че за нея не бе нищо повече от каменна стена, на която да подпре гръб. Но не беше ли дори това достатъчно за него?

Трябваше да е, защото нямаше кураж за нищо повече. Това да си ходещ мъртвец нямаше нищо общо с храбростта. Беше просто начин да се гледа на времето, което ти остава, да се стегнеш и да не се оплакваш. Можеше го това. Беше го правил през целия си живот всъщност.

„Бил съм ходещ мъртвец през цялото време и дори не го знаех.“ Тази мисъл го омаломощи, все едно някакъв невидим нож се беше забил дълбоко в душата му. „Непрекъснато си повтарях, че това е да си жив. Това тук. Това… криене. Мечтаене. Копнеене. Чакане. И през цялото време какво виждат всички останали, когато ме погледнат?“

„Тихият Ърб. Не става кой знае какво там вътре, нали? Но е добър войник. На мястото си. Стана сержант, да, но не си и помисляй, че ще се издигне повече. Няма го отвътре, виждаш ли. Тихо е там вътре като в пещера, но, е, трябва все пак да му се възхитиш. Той е човек без тревоги. Човек, който го преживява леко, ако ме разбираш.“

„Това е сержант Ърб. Ще свърши работа, докато се появи по-добър сержант.“

„Криенето не е живеене. Криенето е просто да си ходещ мъртвец.“

Вдигна очи към огряното в нефритена светлина нощно небе и огледа зловещите ивици, прорязали мрака. Вече огромни, готови сякаш да се врежат в лицето на самия свят. Потръпна. „Но ако съм ходещ мъртвец, защо все още ме е страх?“

 

 

Ефрейтор Класп изостана от Ърб, изравни се със Солтлик в ариергарда и продължи до него.

— Може ли да си кажем някоя дума тихичко?

Той я погледна и примига.

— Аз съм си тих.

— Забелязах го, Солтлик. Така ли е в това отделение?

— В смисъл?

Тя кимна напред.

— Сержант Ърб. С него сте еднакви. Нищо не казвате, не се издавате. Виждаш ли, всички знаехме, че имаше… е, нещо като елитна група. Отделения и няколко тежки. Всички някак си по-близо до Фидлър, още докато беше сержант. По-близо от нас останалите. Знаехме го. Виждахме го. Фидлър, а около него Геслер и Сторми, Балм и Хелиан, Корд и Шард. И Ърб. С Бързия Бен, който наминава от време на време, а после Хедж. И накрая някои от вас, тежките. Шортноус, Мейфлай, Флашуит. Ти. Знам, всичко това бе свързано с Фидлър и тези, които привличаше около себе си. Тези, които избираше.

Солтлик я гледаше все едно е луда.

Класп направи гримаса.

— Виж войниците ми. Погледни Сад. Знаеш ли какво е тя? Проклета вещица от Семк. Семк. Знаеш ли какво прави, когато се подготвя за бой? Все едно. Сам ще видиш, стига да оцелеем в тази пустиня. После Бърнт Роуп, Изгореното въже. Сапьор. Но ме изненада в траншеята. Както и нашият лечител — знаеш ли, веднъж взе, че отиде при Геслер и Сторми — земляци фаларийци, нали? Ние го пратихме. Пратихме Лап Туърл при Гес и Сторми да ги пробва. Да види дали можем да влезем.

— Да влезете ли?

— В онзи елит. Вътрешните, нали? Е, не стигна доникъде. Бяха съвсем дружелюбни и тримата се напоркаха — в Ледер беше. Напиха се зверски и наеха цял бардак курви. Но Лап се опази малко по-трезвен и когато прецени, че е добре, просто взе, че помоли. Помоли ги да ни вкарат. Знаеш ли какво каза Геслер?

Солтлик поклати глава.

— Кучият син го отрече в лицето на Лап. Каза, че не съществувало. Излъга Лап в лицето. Тъй че за нас няма влизане.

Солтлик продължаваше да я гледа съсредоточено. След няколко крачки рече:

— Та защо ми казваш това?

— Ърб е един от най-добрите сержанти, които ни останаха на нас, морската пехота. Знаем го. Всъщност това адски ни изнервя. Напрежението става непоносимо, Солтлик. Не можем и една дума да измъкнем от него. И можеш да го видиш в очите му — адски е разочарован, че го вързаха с нас.

— Добре — рече Солтлик.

Тя го погледна намръщено.

— Какво „добре“?

— Вътре сте, ефрейтор. Ти и войниците ти. Всички сте вътре.

— Наистина ли? Сигурен ли си?

— Вътре сте.

Тя се усмихна. Тръгна отново напред, спря, погледна през рамо и кимна. Той също й кимна в отговор и видя колко лека стана стъпката й. Видя как се наведе към Лап Туърл, двамата си заговориха шепнешком и с жестове, а след малко Сад и Бърн Роуп се доближиха до тях да слушат. Извърнаха се и погледнаха към него.

Той им махна с ръка.

„Нямам търпение да видя Флашуит като чуе това.“

Размърда се неловко. Беше се потил много в палатката и сега грубият плат на долните гащи го жулеше. Почти усещаше как се изприщва. „Мамка му, адски щипе. Няма да е зле утре да си проветря топките.“

 

 

Сержантът гледаше сърдито към нея и жестикулираше. Флашуит се намръщи.

Мейфлай я сръга.

— Иска да говори с тебе.

— Защо?

— Има седем въпроса. Откъде да знам? Отивай, принцесо. Идиотът загуби цялото си отделение. Вероятно иска да се опита да го обясни. За да не получи нож в гърба.

— Не бих забила нож в гърба му — рече Флашуит и поклати глава. — Каквото и да е направил.

— Нима?

— Ако ги е убил всичките и ми го каже, просто ще му скърша врата. Нож в гърба е страхливо.

— Не е — възрази Мейфлай. — Подходящо е. Жертвата не заслужава да я погледнеш в очите, когато я убиваш. Жертвата няма защо да знае какво я е довършило, просто трябва да разбере, че е свършило и че Портата на Гуглата я вика.

— Но понякога не улучваш.

— Хайде върви, че се изнервя.

Флашуит изсумтя и тръгна напред към сержант Гонтай. Не беше никак дружелюбно лицето му. Но беше лице, което се запомня, с тая лошотия в него.

— Сержант?

— Не знаеш ли езика на жестовете, войник?

— Кой език? А, оня. Знам го, да. Повечето. Ходом. Спри. Залегни. В атака. Я се еби. Тия неща.

— Един морски пехотинец трябва да може да сглоби цели изречения, Флашуит.

— Тъй ли? Аз съм от тежките, сержант.

— Кажи ми за женчото.

— С ръцете? Не мога, сержант. В смисъл, трябва да пробвам да попитам „Кой женчо?“, а не знам как.

— Скълдет. Говори, войник. С думи — но по-тихо.

— Никога не съм повишавала глас, сержант. Нито веднъж, през целия си живот.

— За Скълдет.

— Какво по-точно?

— Защо е такъв женчо, примерно?

— Той е принц, сержант. От някакво племе в Седем града. Наследникът е всъщност…

— Тогава какво търси тук, в името на Гуглата?

Тя сви рамене.

— Пратили са го да израсне някъде другаде. С нас. Да види широкия свят и прочие.

Гонтай оголи кривите си зъби.

— Но съжалява за това.

— Няма причина да съжалява — отвърна Флашуит. — Засега поне.

— Глезили са го като момиченце значи.

— Предполагам.

— Как е получил това тъпо име тогава?

Флашуит присви очи към сержанта.

— Ще ме прощавате, сержант, но къде бяхте вие с отделението си? В траншеите имам предвид?

Той я изгледа свирепо.

— Какво значение има това?

— Ами не сте могли да го видите, явно. Скълдет. Той скача високо, видите ли. Беше единственият, който режеше гърлата на На’Рук. Високо скача, както казах. Виждате ли ония осем щръбки на лявата му китка?

— Изгорените?

— Да. За всеки На’Рук, на който лично е прерязал гърлото.

Гонтай изсумтя.

— И лъжец при това. Точно както си мислех.

— Но той изобщо не ги броеше, сержант. Никога не го прави. Ние видяхме, че оправи осем. Онези, които изобщо го видяха, искам да кажа. Говорихме за това, сравнявахме и прочие. Осем. Тъй че му казахме и той си изгори белезите на китката. Когато го попитахме колко е разпрал, каза, че не знае. Ние пък не можахме да се разберем за бройката. Доста повече от осем обаче. Но след като го видяхме как се изгаря решихме да не му казваме колко са. Щеше целият да е изгорял, нали? А какъвто е хубавичък, щеше да е срамота.

Замълча да си поеме дъх. Беше си счупила някъде към три ребра в боя, тъй че от говоренето болеше. Повече от дишането, от което болеше достатъчно лошо. Говоренето беше по-лошо. Това бяха най-многото думи, които бе изговорила от битката насам.

— Дроуфърст и Мейфлай — рече Гонтай. — И ти. Всички сте тежки.

— Да, сержант.

— Връщай се в строя, Флашуит.

Тя му се усмихна широко, което сякаш го стъписа, и изостана покрай едноръкия ефрейтор Риб — който я изгледа малко подозрително, — после до Дроуфърст и Скълдет, докато отново не се озова до Мейфлай.

— Е?

— Сбърка — отвърна Флашуит с дълбоко задоволство.

— За кое?

— Ха. Зададе ми само шест въпроса.

Гонтай отново хвърляше злобни погледи назад към отделението си.

— Сега пък какво иска? — зачуди се Мейфлай.

И тогава сержантът посочи Скълдет.

— Ако ми пратиш още една целувчица, войник, ще ти увия червата около проклетия ти от Гуглата врат!

— Ох — изпъшка Флашуит.

Мейфлай кимна.

— Принцът винаги е улучвал досега, нали?

 

 

Хедж чу неистовия смях зад себе си и въздъхна тежко.

— Чуй това, Бейвдикт! Фид ги разпердушини, и още как. Знаех си аз!

Ледерийският алхимик дръпна отново повода на воловете.

— Уви, командире, не разбирам какво имате предвид.

— Бас държа, че им пробута стария лаф за „ходещите мъртъвци“. Пранги сече тоя. Имаше една нощ, виждаш ли, когато Дужек Едноръкия дойде лично в лагера на Подпалвачите на мостове. Работехме на Пейл тогава, тунелите — никога в живота си не съм местил толкова камънаци. Тъй че влезе и ни каза това, което вече знаехме. — Хедж смъкна опърлената си кожена шапка и се почеса по гладко обръснатия череп. — Че сме ходещи мъртъвци. После се разкара. Остави ни да мислим какво да направим по въпроса.

— И какво направихте?

Хедж отново нахлузи шапката си.

— Ами, повечето от нас, ъъ, умряхме. Преди изобщо да имаме шанс. Но Уискиджак, той не можеше да остави тая работа така. И Бързия Бен, и Калам, богове, те просто искаха да почнат да убиват. Няма какво да губиш, щом вече си ходещ мъртвец.

— Искрено признавам, командире, че не ми харесва много да бъда описван така.

— Изстинаха ли ти петалата?

— Винаги съм харесвал остроумието ви, сър — каза Бейвдикт. — Но изстинали петали не е точно това, което искам, ако ме разбирате.

— Стегни се тогава. Освен това какво има да казва Фид на неговите Ловци на кости си е негова работа. Нищо общо няма с нас, Подпалвачите на мостове.

— Вероятно защото Подпалвачите на мостове са ходещи мъртъвци още от, ъъ, Пейл.

Хедж го плесна по гърба.

— Точно така. Не е като да е някакъв недостъпен клуб, нали?

— Сър — плахо попита Бейвдикт, — не се ли оплаквахте днес следобед как старият ви приятел ви е обърнал гръб? Че се чувствате като прокажен…

— Нещата са по-лесни, когато си мъртъв. В смисъл, за него. Може да ме скъта на някоя лавица в черепа си и да ме остави там. — Хедж махна небрежно с ръка. — Разбирам го. Винаги съм го разбирал. Просто не ми харесва. Чувствам се обиден. Искам да кажа, върнах се. Всеки може да го види. Фид би трябвало да е щастлив. А Бързия Бен… е, видя го какво направи в битката, преди да духне. На Тайсхрен ни се направи. Следващия път като се срещнем, хубаво ще си поприказваме с него.

— Исках да кажа, сър, че Фидлър всъщност се е доближил до вас, ако наистина е говорил на войниците си, че са ходещи мъртъвци.

— Би могъл и така да си го помислиш — отвърна Хедж. — Но ще сбъркаш. Когато си мъртъв, Бейвдикт, нямаш братя. Нищо не ви държи заедно вече, поне доколкото аз съм видял. Да, мъртвите Мостоваци всички са заедно, но това са просто стари спомени, които са ги оковали един към друг. Просто едно призрачно ехо от времето, когато бяха живи. Казвам ти, алхимик, продължавай да правиш всичко каквото можеш, за да останеш жив колкото може по-дълго. Защото мъртвите нямат приятели.

Бейвдикт въздъхна.

— Искрено се надявам да не сте прав, командире. Не казахте ли, че Владението на смъртта се е променило — че самият Жътвар е предал Неживия трон? И че този Уискиджак…

— Никога не си го познавал. Уискиджак имам предвид. Тъй че просто трябва да ми повярваш, упорито копеле е той. Може би най-упоритото копеле, което е ходило някога по този свят. Тъй че може и да си прав. Той сигурно би могъл да го промени. Ако някой може, той е. — Плесна отново Бейвдикт по гърба. — Даде ми повод за размисъл. Фид никога не го е правил, знаеш ли. Всъщност не мога да си спомня какво изобщо ми е давал. Сега си мисля, че всъщност никога не ми е харесвал.

— Колко жалко. Харесвахте ли Уискиджак?

— Да, бяхме първи приятели. Много имаше за харесване, общо взето. У двама ни. Фид беше особнякът, извън играта, като си помисля.

— А сега Уискиджак язди с мъртвите.

— Трагично, Бейвдикт. Адски срамно.

— И вие го обичахте дълбоко.

— О, да. Да.

— Но Фидлър все още е жив.

— Да…

— А вие никога не сте го харесвал.

— Точно така…

— Всъщност обичате всички мъртви Подпалвачи на мостове.

— Разбира се!

— Просто не и последния останал жив.

Хедж го погледна намръщено и го плесна по главата.

— И защо ли говоря с тебе? Нищо не разбираш!

И отпраши напред да настигне ротата си.

Бейвдикт извади едно шишенце. Порцелан с инкрустирани скъпоценни камъни. Развинти капачката, отпи един пръст, огледа го и го потърка по венците си.

— Да умра ли? — измърмори. — Но аз нямам никакво намерение да умирам. Изобщо.

 

 

Джастара ги намери близо до челото на хундрилската колона. Беше впечатляващо как Ханават успяваше да издържа на тази бързина, как газеше упорито напред с всичкото допълнително бреме. Изобщо не беше лесно да си бременна. Първо гаденето, после си гладна непрекъснато, а накрая си голяма и издута като бедерин, докато всичко не свърши с разкъсващата болка. Помнеше първия си път, когато мина през всичко това с толкова блеснали очи и зачервена, само за да загуби проклетото нещо веднага щом излезе.

„Детето направи каквото трябваше да направи, Джастара. Показа ти пътя, който ще познаеш отново и отново. Направи каквото трябваше да направи и се върна в черните води.“

Но други майки не трябваше да минават през всичко това, нали? Едва ли Джастара бе благословена с живот във величие, нали?

„Омъжена за любимия син на Гал обаче, нали? Имаше амбиции, ако не за себе си, то за плода си.“

Амбиции. Тази дума вече висеше като проскубана врана от върха на копие, изгнило, съсухрено валмо пера и изсъхнала кръв.

„Пази се от вдовици. Видя ли как взе Гал при себе си? Какво правят нощем, когато децата заспят? Ханават да внимава, особено каквато е уязвима сега, с дете, готово да се изсипе всеки момент, а съпругът й избяга. Не, добре се вгледай в онзи гилк, вдовице Джастара.“

Има степени на отвращение, при които човек се отдръпва. А след това те се връщат и човек не се отдръпва толкова. А после пак, за трети път, и четвърти, когато ръката се протяга от тъмното, за да погали оголеното бедро, да бръкне под кожите… е, понякога отвращението е като траурно покривало, изведнъж толкова натежало, че не можеш да го носиш повече.

„Хайде, добре се вгледай в нея. Можеш да го видиш в очите й.“

Утешиш ли един отчаян мъж, поемаш отчаянието в себе си. Коя жена не знае това? Пукнатините се разпростират, зашепват във всичко наоколо. Това е проклятието на пияниците и на пристрастените към д’баянг, и на женкарите, и на курвите. Проклятието на мъже, които са покварили млади момчета и момичета — собствените си рожби понякога. Покварили ги завинаги.

Обвинения и доказателство, а след това — същият този срам, както е коленичил в прахта с ръце на очите. Или както е коленичила. И изведнъж цялото отвращение се връща, само че вкусът му вече е познат. Не, повече от познат. Вкусът е интимен.

„Чувствам ли се опетнена? Смея ли да погледна Ханават в очите?“ Въпросът я задържа на десетина крачки зад жената на Гал. „Моята свекърва. О, да, вижте Джастара сега. Но забравяте, тя изгуби мъжа, когото обичаше. Тя също бе наранена. Може би дори отчаяна. Разбира се, не можеше да го покаже, не можеше да се потопи в това, защото макар да не може да бъде повече жена, остава си майка.“

„А аз? А моята болка? Ръцете й са грешните ръце, но прегръдката й все още е топла и силна. Рамото му е попило сълзите ми. Какво да направя?“

Тъй че се задържа назад, а другите я гледаха. И си шепнеха.

 

 

— Куражът я е оставил — промърмори Шелемаса.

Ханават въздъхна.

— Може би утре.

— Не знам какво мисли, че може да каже — отвърна по-младата жена. — За да го поправи това. Да го изгони, това трябва да направи.

Ханават я погледна.

— Значи това говорят всички, нали? Твърдият тон, твърдите думи. Най-често сечените монети, които харчим толкова щедро, са и най-малоценните.

Шелемаса се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Когато започнеш да съдиш, всичката боя на света не може да скрие грозотата на лицето ти. Злобата избива и изкривява всяка черта.

— Аз… съжалявам, Ханават. Мислех за теб…

— И си готова да вземеш онова, което си въобразяваш, че са чувствата ми, и да ми говориш за тях. Обявяваш се за воин на моята страна, в редицата, която стои твърдо, за да ми даде утеха — разбирам всичко това, Шелемаса. И все пак това, което чувам от теб — което виждам в очите на другите, — няма нищо общо с мен. Молила ли съм за съжаление? Молила ли съм за съюзници в тази скрита война? Има ли изобщо някаква война? Много си въобразяваш.

— Тя няма да говори с теб…

— А колко храбра щеше да си ти на мое място? Свекърът й я е съблазнил, взел я е в леглото си. Или тя него, едното или другото, без значение. Мислиш ли, че не познавам собствения си мъж? Трудно е да му се възпротивиш и в най-добри времена, а сега, когато е наранен и в нужда… никой тук, жена или мъж, не би могъл да устои на волята му. Но виждаш ли, всички вие сте в безопасност. От него. Свободни сте да хвърляте присъдата си върху единствената жена, която е в примката му. Не върху моя съпруг обаче — защото какво би могло да каже това за мен? Не ми говори за страни в това. Няма страни. Има просто хора. Всякакви хора и всеки прави каквото може, за да се измъкне.

— А ако това, което правят, наранява другите? Ханават, мъченица ли искаш да станеш? И за Джастара ли ще плачеш, която всеки ден се крие в прегръдките му?

— А, виждаш ли как те ужилих? Теб и жестоката ти присъда. Съпругът ми е в нужда. Джастара е неговата слабост. Всички тези неща са актове на егоизъм. Актове на избутване.

— Как можеш да кажеш това? Презирам това, което ти причиниха!

— И вкусът е сладък, нали? Чуй ме. Аз също съм вдовица вече. И майка, която е загубила децата си. Имам ли нужда от прегръдка? Откраднат миг любов? Трябва ли да изпитвам омраза към Гал и Джастара, че са намерили това, което аз не мога?

Шелемаса беше втрещена. Сълзи се стичаха по бялата боя на лицето й.

— Не е ли твоят съпруг, при когото трябва да търсиш това?

— Докато все още извръща лицето си от мен, не мога.

— Тогава той е страхливецът!

— Да погледне в очите ми означава да види всичко, което някога споделяхме и сега сме изгубили. Твърде непоносимо е, и не само за съпруга ми. Да, нося неговото дете, а ако не е негово, това само аз трябва да знам, в сърцето си, но никога да не го изричам. Засега имам това — имам каквото ми трябва, за да продължавам да се държа. А сега го има и Гал.

По-младата жена поклати глава.

— Значи си сама, майко. Той е взел вдовицата на сина ти. Това е непростимо.

— Не е, Шелемаса. Не е добре. Виждаш ли, Джастара не заслужава омразата ви. Не и тези погледи, тези шепоти зад гърба й. Не, вместо това, за да сте истински нейни сестри, трябва да идете при нея. Да я утешите. И когато направите това — когато всички го направите, — тогава и аз ще ида при нея, и ще я взема в прегръдката си.

 

 

Хенар Вигълф помнеше деня, в който бе получил първия си кон. Баща му, чието бедро бе натрошено пет години преди това и времето му за езда бе свършило, закуцука до него с тояжката към пасището. От дивите стада по високите планински плата бяха подбрали нов табун и сега двайсет и три великолепни животни обикаляха неспокойно зад стобора.

Слънцето се бе издигнало високо, свиваше сенките под краката му, а вятърът метеше надолу по склоновете, решеше високите треви топъл и изпълнен с упойващите миризми на ранна есен. Хенар беше деветгодишен.

— Ще ме види ли някой? — попита баща си. — Ще ме избере ли някой?

Високият конегледач от Блуроуз го погледна отгоре и тъмните му вежди се вдигнаха.

— Онази нова слугиня е, нали? Онази с циците като дини и големите очи. От брега, а? Пълни главата ти с всякакви глупости.

— Но…

— Няма кон по целия широк свят, Хенар, който с радост да избира ездача си. Няма нито едно животно, копнеещо да служи. Нито едно, което да се радва да го прекършат, да надвият волята му. Да не са по-различни от теб или мен?

— Но кучетата…

— В името на Чернокрилия господар, Хенар, кучетата се учат да бъдат четирикраки роби. Виждал ли си вълк да се усмихва? Повярвай ми, не искаш и да видиш. Никога. Усмихват се точно преди да скочат към гърлото ти. Остави ги кучетата. — Посочи с тояжката. — Тия животни са диви. Живели са в пълна свобода. Е, кой ти харесва?

— Онзи пъстрият, отляво, дето е сам.

Баща му изсумтя.

— Млад жребец. Не е достатъчно силен все още, за да се състезава. Не е лош, Хенар. Но съм… хм, изненадан. Дори оттук едно животно изпъква. Наистина изпъква. Достатъчно голям си, бил си с мен достатъчно също тъй. Мислех, че ще го видиш веднага.

— Видях го, татко.

— Какво има тогава? Не чувстваш ли, че заслужаваш най-добрия кон?

— Не и ако това означава, че ще го прекърша.

А баща му отметна глава и се разсмя. Толкова силно, че сепна табуна.

Спомнил си този миг от младостта си, грамадният воин се усмихна. „Помниш ли онзи ден, татко? Обзалагам се, че го помниш. А ако можеше да ме видиш сега. Да видиш жената, която върви до мен. Почти мога да чуя онзи красив рев на смеха ти.“

„Един ден, татко, ще я доведа при тебе. Тази дива, свободна жена. Ще стъпим на дългия бял път, ще тръгнем между дърветата — трябва вече да са големи — и ще влезем през портата на имението.“

„Ще те видя застанал до главния вход като статуя, властваща над самия камък. Нови бръчки на лицето ти, но онази извита усмивка още е там, сред посивялата вече брада. Подпрял си се на тоягата си и мога да надуша конете — като упоителната миризма на цвят във въздуха, и тази миризма ще ми подскаже, че съм се върнал у дома.“

„Виждам те как я оглеждаш, забелязваш ръста й, гъвкавата й увереност, дързостта в очите й. И ще се питаш дали тя ме е прекършила — не обратното — това можеш да видиш. Не обратното. Но тогава ще погледнеш в моите очи и усмивката ти ще стане още по-широка.“

„И ще отметнеш величествената си глава. И ще се разсмееш към небесата.“

„Ще е най-сладкият звук на света. Ще е гласът на нашата победа. На всички ни. Ти, аз, тя.“

„Татко, наистина ми липсваш.“

Мазолестата длан на Лостара намери неговата и той пое част от тежестта й, когато се облегна рамото му.

— Благословен да е Брис Бедикт — промълви тя.

Хенар кимна и отвърна:

— Подозирам сантиментална черта в командира си.

— Радвай се на това. Аз се радвам.

— Беше… неочаквано.

— Защо? Бих се за тебе, Хенар. Не за адюнктата. За теб. Той разбра…

— Не, ни най-малко, мила. Всичко… това. Където намерихме себе си. И как се намерихме един друг.

Тя се загледа нагоре към Странниците в нощното небе.

— Тъй че ни дава колкото време ни е останало. Не е толкова сантименталност, по-скоро… жалост. Ти имаш мрачна черта, Хенар — мисля, че предпочитам сантименталната на Брис. Може би ще се отърва от тебе и ще се върна при него.

— Ще трябва да се биеш с адюнктата за него, мисля.

— О, прав си, а не бих могла да направя това. Не бих го направила. Твърде много я харесвам. Е, изглежда, съм вързана за теб.

Той се усмихна. „Вързана. Ха.“

— Хенар.

— Да?

— Боя се, че няма да се върнем от това пътуване.

Той кимна. Не защото бе съгласен с нея, а защото знаеше, че се страхува.

— Ще умрем — каза тя. — Може би дори няма да успеем да прекосим тази пустиня.

— Има го този риск.

— Не е честно.

— Имах една слугиня някога, в селското ни имение. Цици като дини и големи очи…

— Какво?!

— Баща ми така казваше. Тъй че тя си остана с това, мм, паметно описание. Все едно, често ми разправяше приказки нощем. Дълги многословни приказки за герои. Изгубена любов, спечелена любов. Всеки край го правеше мил. За да направи сънищата ми едни и същи, разбираш ли?

— Точно каквото му трябва на едно дете.

— Предполагам. Но приказките не бяха за мен. Бяха за нея. Беше от брега и бе оставила зад себе си мъж, когото обичаше — това беше Ледер, не забравяй, и цялото им село бе затънало в живота на Длъжниците. Точно затова бе дошла да работи за семейството ни. Колкото до младия мъж, е, него го пратили по море. — Помълча малко, докато си спомняше, след което продължи: — Всяка нощ ми разказваше как иска да се обърне животът й — макар да не го разбирах тогава. Но истината беше, че искаше щастлив край. Искаше да вярва в него. За себе си и за всеки друг.

Лостара въздъхна.

— Какво стана с нея?

— Доколкото знам, все още е там, в селското ни имение.

— Сърцето ли се опитваш да ми разбиеш, Хенар?

Той поклати глава.

— Баща ми се справяше със системата по най-добрия възможен начин и не беше лош с Длъжниците си. Около година преди да замина да се обучавам с Пиконосците „Цици като дини с големи очи“ се омъжи за сина на един от конярите ни. Последният ми спомен за нея е с ей такъв издут корем и циците — още по-големи.

— Отказала се е от своя мъж от морето значи. Е, сигурно е било разумно, предполагам. Част от израстването.

Хенар я погледна, след което отново извърна очи към каменистия пейзаж.

— Мисля си за нея от време на време. — След това се ухили. — Дори съм си фантазирал за нея понякога, да, както правят младежите. — Усмивката му повехна. — Но най-вече я виждам как седи на ръба на леглото, разказва и маха с ръце, и очите й стават по-широки, а в онова легло е собственото й дете. Момче. Което ще сънува сладки сънища. А когато фенерът угасне, когато застане до вратата на стаята му, тогава сълзите потичат по бузите й. И си спомня за един млад мъж на брега на морето. — Дъхът на Лостара се бе променил някак и лицето й бе скрито от погледа му. — Мила?

Отговорът й бе приглушен.

— Няма нищо. Хенар, непрекъснато ме изненадваш.

— Ще преживеем това, Лостара Юил — промълви той. — И един ден ще те поведа за ръка до бащината ми къща. И ще го видим, застанал там и ни чака. И той ще се смее.

Тя вдигна глава и изтри сълзите си.

— Ще се смее ли?

— Има наслади на този свят, Лостара Юил, които не може да се опишат с думи.

„Чух някога една такава наслада. И ще я чуя отново. Ще я чуя.“

 

 

— Преди да стигна до високата позиция на неизтощима мастурбация, каквато е септарх на Демидрек от Великия храм — говореше Банашар, — трябваше да спазвам същите ритуали като всеки друг. И един от тези ритуали беше да съветвам простолюдието — кой знае защо изобщо ще търсят жрец на Червея на Есента, но пък истината е, че реалната и основна функция на жреците от всякакви цветове е просто да изслушват литания от стонове, страхове и изповеди, всичко това за укрепването на нечия душа — така и не разбрах на чия точно душа, но все едно. — Той замълча. — Всъщност слушате ли ме, адюнкта.

— Изглежда, нямам голям избор — отвърна тя.

Стъклената пустиня се простираше пред тях. Малък флангови отряд — съгледвачи, предположи той — се придвижваше вляво и северно пред авангарда, пеша като всички останали. Но точно пред Банашар и адюнктата нямаше нищо освен пресечен терен, осеян с кристали под призрачно небе.

Бившият жрец сви рамене.

— Е, това ако не е интересен обрат. Благословена жено, ще чуеш ли приказките ми за смъртната злочестина? Ще ми дадеш ли съвет?

Погледът, който му хвърли, беше неразгадаем и миг по-късно му хрумна, че толкова по-добре.

Банашар се покашля.

— Понякога някой от тях се оплакваше. От мен. Или по-скоро от нас, лицемерно набожните говна в тия нелепи халати и какво ли още не. Знаеш ли за какво най-много се дразнеха? Ще ти кажа. За любовта. За това.

Втори поглед, още по-кратък от първия.

Той кимна.

— Точно така. Питаха: „Ти, жрецо — да, ти, с тази, ръка под одеждите, какво в името на Гуглата знаеш ти за любовта? И по-важното, какво знаеш ти за романтиката?“ Виждате ли, повечето хора рано или късно започват да хленчат за връзките си. Повече, отколкото да си беден, сакат или болен, повече от всяка друга тема, която може да си представи човек. Любовници, съпрузи, съпруги, непознати, сестри — безкрайни изповеди и желания, и измени, и всичко останало. Точно затова рано или късно въпросът възникваше — това, че сме жреци, ни измъкваше от цялата бъркотия. Едва ли е силна позиция, от която да ръсиш празни баналности, минаващи за съвет. Следите ли мисълта ми дотук, адюнкта.

— Нищо ли нямаш за пиене, Банашар?

Той изрита грозд кристали — очакваше да се счупят, но уви. Изруга от болка и изкуцука няколко крачки.

— Какво знаех за романтиката? Нищо. Но след достатъчно години слушане на всички възможни твърдения по темата нещата, ъъ, по някое време започват да ти се изясняват.

— Нима?

— Да, адюнкта. Да изложа ли теорията си за любовта и романтиката?

— Бих предпочела да…

— Всъщност е математическо упражнение. Романтиката е преодоляване на възможности с цел постигането на онази неуловима цел, наречена любов. Ето, виждате ли? Обзалагам се, че очаквахте да продължавам и продължавам, нали? Но ми омръзна. Писна ми да обсъждам любовта и романтиката.

— Липсва му нещо на описанието ти, Банашар.

— Липсва му всичко, адюнкта. Всичко, което обърква и размътва, което прави мътно онова, което всъщност е едновременно просто и тъпо изящно. Или изящно тъпо, според отношението ви към темата.

Продължиха напред и дълго време никой не проговори. Дрънченето и пъшкането от колоната зад тях бе непрестанно, но освен по някой изригнал самотен смях далече назад нямаше никакви мръсни песни и подвиквания, никакви гръмки шеги или препирни. Макар адюнктата да беше наложила неумолима крачка, Банашар знаеше, че тези войници са достатъчно калени и че изобщо не мислят за това. Тишината беше изнервяща.

„Пустиня имаме да преминем. Студено е и изобщо не е толкова тъмно, колкото би трябвало да е. И онова чуждо сияние ни нашепва отгоре. Ако се вслушам внимателно, мога да чуя думи. Сипят се отгоре. На всички езици на света — но не на този свят, разбира се. Друг някой, където лица се вдигат с надежда към небесата. «Там ли сте?», питат. А небето не отвръща.“

„Докато тук ние вървим. Тук поглеждам нагоре и питам: «Там ли сте?», и гласовете се спускат. «Да. Тук сме. Просто… посегни.»“

— Бях трезвен жрец някога — каза той. — Сериозен. Слушах. Съветвах.

По някое време тя го погледна, но не каза нищо.

 

 

Фидлър погледна надясно. На юг, на четирийсет крачки напред, челото на колоната. Адюнктата. Жрецът до нея. Двама Юмруци зад тях.

Осем хундрилски младоци вървяха с Фидлър, измъкнали се изпод полите на майките си. Бяха го забелязали, че върви сам, и се бяха приближили. Любопитни може би. Или очакваха, че прави нещо, което може да е важно. Да разузнава, да пази фланга.

Не ги отпрати. Твърде много от тях имаха онзи объркан, обнадежден поглед в очите. Мъртви бащи, братя, майки, сестри. Огромни липси, през които виеха ветрове. Сега се бяха скупчили от двете му страни все едно, че той бе самата колона.

Фидлър мълчеше — а те бяха подели това мълчание все едно, че щеше да ги направи по-големи — тъй че единствените звуци бяха от камъните, мърдащи под краката им, скърцането на мокасини, тупането на ботушите. И стърженето на колоната.

Беше видял картата. Знаеше какво лежи напред. „Само невъзможното. Без вода никога няма да излезем от тази пустиня. Без вода всички нейни планове умират тук. И боговете ще връхлетят като чакали, а тогава Древните богове ще се намесят и ще се лее кръв.“

„Сакатия бог ще страда ужасно — всичките болки и терзания, които е познал досега, ще са само встъпление. Ще се хранят с агонията му и ще се хранят дълго, много дълго.“

„Твоята агония, Паднал. Ти си в Драконовата колода. Твоят дом е осветен. Ако се провалим, това решение ще се окаже най-тежката ти грешка. Ще те заклещи тук. Ще превърне страданието ти в свято писание — о, мнозина ще се стекат към теб. Никой не обича да страда в самота и никой не обича да страда без причина. Ще отвърнеш и на едните, и на другите и ще ги превърнеш в болест. На тялото, на духа. Докато изтезанието на душата ти продължава и продължава.“

„Никога не казах, че те харесвам, Паднал. Но и ти никога не каза, че съм длъжен. Нито на мен, нито на адюнктата, нито на никого. Просто ни помоли да направим каквото е правилно. Казахме «да». И свърши. Но не забравяй, ние сме смъртни и в тази предстояща война сме крехки — сред всички играчи ние сме най-уязвимите.“

„Може би така подобава. Може би е най-правилно точно ние да сме тези, които да вдигнат знамето ти, Паднал. А невежи историци ще пишат за нас, под маската на знание. Ще разсъждават за нашата цел — нещата, които сме се стремили да направим. Ще обръщат всяка канара, всеки надгробен камък, за да търсят мотивите ни. Да търсят податки за амбиция.“

„Ще съчинят «Книга на мъртвите».“

„И ще разсъждават за нейната значимост. Под маската на знание — но всъщност какво ще знаят? За всеки от нас? От това разстояние, от това студено, студено разстояние — човек трябва да примижи. Да се вгледа упорито.“

„Защото сме незначителни на земята.“

„Толкова… нищожни.“

Децата винаги го караха да се чувства неловко. Възможности за избор, които е изоставил, за бъдеще, което отдавна е предал. И изпитваше угризения, щом ги погледнеше. „Бяха престъпления по необходимост, всеки път, когато обръщах гръб. Всеки път, когато го правехме всички. Уискиджак, помниш ли как веднъж стояхме на бастионите на Твърдината на Мок? Ласийн тъкмо беше излязла от… сенките. Имаше едно дете, син на някакъв търговец. Беше смел. Ти му каза нещо, Уискиджак. Някакъв съвет. Какъв беше? Не мога да си спомня. Дори не знам защо изобщо си спомням това.“

Очите на майките бяха впити в децата, тяхното наследство, и щяха да се вкопчат в тях като нокти, ако можеха. „Но пропастите вече са зейнали и децата пристъпват към тях, за да запълнят онова, което е изгубено. А майките си казват, че стига, че трябва да стига.“

„Точно както аз ти казвам сега, Паднал: каквото и да успеем да направим, ще трябва да стигне. Ще допишем тази книга докрай, така или иначе.“

„И още нещо. Нещо, което осъзнах едва днес, когато неволно се озърнах и я видях, застанала там, малко преди да даде сигнал за началото на този марш. От самото начало сме живели приказката за адюнктата. Първо беше Лорн, още в Даруджистан. А сега е Тавори Паран.“

„Адюнктата никога не стои в центъра. Тя стои отстрани. Винаги. Истината е точно там, в титлата й — която тя никога няма да изостави. Тъй че какво означава тя? Ах, Паднал, означава това: тя ще направи каквото трябва да направи, но твоят живот не е в ръцете й.“

„Вече го разбирам.“

„Паднал, твоят живот е в ръцете на един убиец от малазанските морски пехотинци и тежки.“

„Твоят живот е в моите ръце.“

„И скоро тя ще ни отпрати по пътя ни.“

„В тази Малазанска книга на мъртвите, в тази Книга на падналите, историците ще пишат за нашето страдание и ще говорят за него като за страданието на онези, които са служили на Сакатия бог. Като за нещо… подобаващо. И при целия ни уж фанатизъм ще пренебрегнат всичко, което бяхме, и ще мислят само за онова, което сме постигнали. Или не сме успели да постигнем.“

„И с това ще пропуснат целия шибан смисъл.“

„Паднал, всички ние сме твои деца.“