Стивън Ериксън
Сакатият бог (6)

3.

„Време е да излезеш в студената нощ.“

И този глас бе толкова студен,

че ме събуди вцепенен;

зовяха ме към небесата викове,

ала земята ме държеше здраво —

да, толкова отдавна беше,

но в тази неприветна утрин

крилете ми са сенки виснали от раменете;

звездите пък по-близки са от всякога.

Боя се, че е време да подиря

аз онзи глас и до ръба да стигна.

„Време е да излезеш в студената нощ“

изречено с досада и омраза —

не, нищо ценно не намирам в тази фраза:

ако за свобода последната надежда е сънят за полет,

ще се помоля за криле с последния си дъх.

 

Студена нощ

Билийгър

Димът висеше на гъсти валма. Всички прозорци бяха отворени, но въздухът не се раздвижваше и душният зной ближеше оголената плът като трескав език. Фелаш, Четиринадесетата дъщеря на кралица Абрастал, се покашля да махне досадното сърбене горе в гърдите и отпусна глава върху меката прогизнала и влажна възглавница.

Слугинята й се засуети да напълни отново лулата й.

— Сигурна ли си за датата? — попита Фелаш.

— Да, ваше височество.

— Хм, сигурно би трябвало да съм възбудена. Стигнах до петнайсетата си година, нека се веят знамената. Не че се вее нещо наоколо. — Затвори за миг очи, след това ги отвори и примига. — Вълнение ли беше това?

— Нищо не усетих, ваше височество.

— Горещината е това, което не одобрявам. Разсейва. Шепне за тленност, вдъхва едновременно униние и странно нетърпение. Казвам си, ако скоро ще умирам, нека просто да се свършва.

— Лека конгестия, ваше височество.

— А болките в кръста?

— Обездвиженост.

— Сухото гърло?

— Алергии.

— Всички тези болежки навсякъде?

— Ваше височество — попита слугинята, — има ли моменти, когато всички тези симптоми изчезват?

— Хмм. Оргазъм. Или ако, ъъ, изведнъж се окажа заета с нещо.

Слугинята разпали наргилето и подаде мундщука на принцесата.

Фелаш изгледа накриво сребърната тръбичка.

— Кога започнах с това?

— С ръждивеца ли, ваше височество? Бяхте на шест.

— И защо, казваш?

— Иначе щяхте да си издъвчете ноктите, ваше височество.

— Ах, да, детските навици. Благодаря на боговете, че съм излекувана. Е, смяташ ли, че мога да рискувам да изляза на палубата? Кълна се, че усетих вълнение преди малко, което трябва да вдъхва оптимизъм.

— Положението е бедствено — каза слугинята. — Екипажът е изтощен от работата на помпите, а все още се накланяме лошо. Никаква суша не се вижда и безветрието е пълно. Рискът да потънем е много голям.

— Нямахме никакъв избор, нали?

— Капитанът и първият помощник не са съгласни с тази преценка, ваше височество. Загубихме няколко души, едва плаваме…

— Маел е виновен — отсече Фелаш. — Не знаехме, че кучият син е толкова гладен.

— Ваше височество, никога преди не сме сключвали такава сделка с Древен бог…

— И никога повече! Но майка ми чу, нали? Чу. Как може това да не си заслужава жертвите?

Слугинята не отвърна нищо. Седна и се отпусна в съзерцателна поза.

Фелаш я изгледа с присвити очи.

— Чудесно. Мненията се различават. Е, успяха ли най-после да надделеят по-благоразумните глави?

— Не мога да кажа, ваше височество. Дали да…

— Не. Както каза, движението няма да ми помогне. Избери ми подходящо облекло, нещо удобно и по-представително в същото време, като за зрялата ми възраст. Петнайсет! Богове, хлъзгането надолу започна!

 

 

Първият й помощник едва се справяше по наклонената палуба, забеляза Шурк Елале. Не му бяха останали достатъчно здрави части по тялото, за да гарантират повече увереност все пак. Но макар и тромаво, успяваше да се движи бързо въпреки охкането и потръпването при всяка крачка. Болката не е нещо приятно, не и ден след ден, нощ след нощ, не и с всеки проклет дъх.

— Наистина ти се възхищавам, Скорген.

Той спря пред нея на кърмовата палуба и примижа.

— Капитане?

— Понасяш го с гримаса и нищо повече. Има много форми на кураж, мисля, повечето от които минават невидими за мнозинството от нас. Не винаги опира до това да се изправиш срещу смъртта, нали? Понякога въпросът е да се опълчиш на живота.

— Щом казвате, капитане.

— Какво имаш да докладваш?

— Потъваме.

Добре. Тя си представи как ще поплува малко по течението, а след това бавно ще се понесе надолу като издута торба с мокри билки, докато не стигне морското дъно. След това щеше да е ходене, но накъде?

— На север, мисля.

— Капитане?

— „Вечна благодарност“, разбира се, заслужава по-добра съдба. Подготви лодките. С колко време разполагаме?

— Трудно е да се каже.

— Защо?

Здравото око на Скорген примижа.

— Не ми се ще да казвам това, което имам предвид, капитане. Лош късмет, да речем?

— Скорген, трябва ли да приготвя пътния си сандък?

— Взимате си сандъка? Ще плува ли? Искам да кажа, ако го вържем отзад за спасителната лодка? Имаме само две, които ще плават, и двете са малко поочукани. Двайсет и деветима останаха от екипажа, плюс нас двамата и гостите ни. По десет в лодка и ще ни обърне първата по-голяма вълна. Не ме бива много с числата, но мисля, че сме в повече. Някои сигурно биха могли да се задържат над водата. Но не задълго, с всичките тия акули, дето се въртят наоколо. Идеалното е по осем души в лодка. Трябва бързо да се спрем на това. Но сандъкът ви, хм, обърква ми сметките.

— Скорген, да си спомняш да си товарил мой сандък?

— Не.

— Защото нямам. Казах го фигуративно.

— Е, това поне е облекчение. Пък и все едно, едва ли ще имате време да го приготвите. Можем да се обърнем на следващия дъх, както ми казаха.

— Блудния да ме вземе, бързо доведи гостите ни тук!

Той посочи зад нея.

— Благородничката тъкмо излиза, капитане. Виж, тая ще плува над водата поне докато аку…

— Спусни лодките и събери екипажа, Скорген — каза Шурк, обърна се и тръгна към принцесата.

— Капитане, искам да ви благодаря за… — почна Фелаш.

— Няма време, ваше височество. Вземете слугините си и каквито там дрехи ще ви трябват да ви е топло. Корабът потъва и трябва да се качим на лодките.

Фелаш примига лениво и се огледа.

— Струва ми се доста крайно.

— Нима?

— Да. Представях си, че напускането на кораб е най-последното нещо, което човек би пожелал да направи, когато е в морето.

Шурк Елале кимна.

— Самата истина, ваше височество. Особено в открито море.

— Е, няма ли алтернатива? Не ви е присъщо да изпадате в паника.

— Изглеждам ли изпаднала в паника?

— Екипажът ви е…

— Скромно казано, ваше височество, след като няма достатъчно място да вземем всички, което означава, че някои от тях скоро ще умрат в челюстите на акулите. Струва ми се, че такава смърт е доста неприятна, меко казано.

— О, богове. Добре, какво може да се направи?

— Открита съм за предложения, ваше височество.

— Може би един ритуал на спасяване…

— Какво?

Пълничките пръсти изпърхаха към устните.

— Хайде да преценим положението, искате ли? Бурята е разцепила корпуса, права ли съм?

— Ударихме нещо, ваше височество. Надявам се да е било главата на Маел. Не можем да направим ремонт, а помпите не успяват да удържат на напора. Както може би забелязвате, откъм десния борд сме почти наводнени до средата на кораба. Ако не беше безветрието, вече щяхме да сме се преобърнали.

— Предполага се, че трюмът е пълен с вода.

— Вярно предположение, ваше височество.

— Значи трябва да се…

Под краката им се разнесе ужасно скърцане и Фелаш се ококори.

— О, какво е това?

— Това сме ние, ваше височество. Потъваме. Споменахте за някакъв ритуал. Ако той включва един определен Древен бог на моретата, трябва да ви предупредя, че не мога да гарантирам за благополучието ви, ако екипажът ми научи за това.

— Нима? Колко отчайващо. Е, ритуал като този, който предлагам, може да не включва задължително онзи определено неприятен индивид. Всъщност…

— Простете, че ви прекъсвам, ваше височество, но току-що ми хрумна, че точно това състезание по омаловажаване всеки момент ще бъде прекъснато фатално. Макар да ми беше изключително приятно, вече съм убедена, че бяхте неволен участник в него. Колко добре можете да плувате, тъй като вярвам, че няма да ни остане време да стигнем до лодките…

— Замълчете, за бога.

Фелаш се завъртя и огледа сцената във всички посоки. След това махна с ръка.

„Вечна благодарност“ потрепери. От палубния люк към трюма изригна разпенена вода. Такелажът изплющя като при ураганен вятър, прекършените мачти се разтърсиха. От двете спуснати лодки се разнесоха уплашени викове и Шурк Елале чу крясъци да режат въжетата. След миг видя как двете спасителни лодки се отдръпнаха от борда, и двете едва наполовина пълни, а останалите от екипажа и Скорген Кабан зареваха ругатни, струпани на левия борд. Водата заля палубата.

Принцеса Фелаш оглеждаше разположението на кораба, притиснала пръст към пълничките си боядисани устни.

— Първо трябва да пресушим трюма — рече тя, — преди да посмеем да вдигнем кораба по-нависоко. Съгласна ли сте, капитане? Иначе водната тежест ще прекърши корпуса.

— Какво правите? — попита намръщено Шурк.

— Ами, спасявам ни, разбира се. И кораба ви, който все още ни е нужен, въпреки плачевното му състояние.

— Плачевно? Много си е добре, проклета да сте! Или щеше да е, ако не бяхте…

— Хайде, хайде, капитане. Малко добро възпитание, моля ви. Благородничка съм все пак.

— Разбира се, ваше височество. Хайде, моля ви, спасете жалкия ми кораб, а след като го направите, ще можем да обсъдим другите въпроси на спокойствие.

— Чудесно предложение, капитане.

— Ако сте могли да направите това по всяко време, ваше височество…

— За можене, можех. Но дали трябваше? Определено не. Отново се спазаряваме с ужасни сили. И отново трябва да се плати цена. Толкова с „никога вече“!

Шурк Елале погледна към първия си помощник и екипажа. Палубата вече не беше под вода, а по дължината на кораба се носеше грохот от сто помпи. „Но ние нямаме сто помпи! А освен това долу няма никой.“

— Пак е Маел, нали?

Фелаш я погледна и дългите й мигли изпърхаха.

— Уви, не. Трудността, която имаме в момента, видите ли, произтича тъкмо от съзнателното ни избягване на този персонаж. В края на краищата това е негово владение, а той не обича съперници. Поради това трябва да наложим физически натиск, който да се опълчи на силата на Маел.

— Ваше височество, това кралското „Ние“ ли е?

— Ах… Усещате ли го, капитане?

Ето, че около кораба се заиздига на вълни гъста бяла мъгла… двете спасителни лодки изчезнаха от поглед, а виковете на екипажите им изведнъж заглъхнаха, сякаш хората в тях престанаха да съществуват. В последвалата зловеща тишина Шурк Елале видя как Скорген и останалите й дванайсетина моряци се присвиха на палубата и дъхът им заизлиза на бели облачета. След секунди наоколо им заблещука скреж.

— Ваше височество…

— Какво облекчение след одевешната горещина, не сте ли съгласна? Но сега трябва да сме твърди в позицията си. Да отдадем твърде много в този момент би могло да се окаже фатално.

— Ваше височество — опита отново Шурк, — с кого се спазаряваме сега?

— Крепостите са почти забравени от повечето, особено отдавна дремещите. Представете си, прочие, изненадата ни, когато един замръзнал труп се пробуди и отново се издигне в селението на живота след безброй столетия. О, те са досадна сган, джагътите, но, знаеш ли, все пак тая нежно отношение към тях, въпреки всичките им екстравагантности. Ами, в планините на Северна Болкандо има гробници, а колкото до Пазачите, е…

— Джагът ли, ваше височество? Това ли казахте? Джагът?

— Това определено е паника, капитане. Постоянните ви и все по-груби прекъсвания…

— Затваряте всички ни в лед?

— Омтоуз Феллак, капитане. Тронът на Лед, разбирате ли? Отново е съживен…

Шурк настъпи към Фелаш побесняла.

— Каква е сделката, принцесо?

— Можем да се безпокоим за това по-късно…

— Не! Ще се безпокоим за това веднага!

— Не мога да кажа, че ми харесва такъв властен тон, капитан Елале. Забележете колко стабилно застава корабът. Ледът е замразил пробойните в корпуса и трюмът е сух, макар и доста студен. Мъглата, за жалост, няма да можем да избегнем, тъй като охлаждаме водата почти до точката на замръзване. Значи, това течение, доколкото разбирам, ще ни отнесе на север, до суша, след около три дни. Необитаван бряг с хубав, естествено защитен залив, където можем да извършим ремонт…

— Ремонт? Току-що останах с половината си екипаж!

— Те не ни трябват.

Скорген Кабан изкуцука до тях.

— Капитане! Мъртви ли сме? Проклятието на Маел ли е това? В Моретата на смъртта ли пътуваме? Безжизнената река ли е това? Океанът на черепите? Между нос Изгубен и нос Безнадежден ли сме? В Гърчовете на…

— Богове на бездната! Нямат ли край тези евфемизми за това да си умрял?

— Да, и Евфемерните бездни също! Екипажът има въпроси, видите ли…

— Кажи им, че късметът ни държи, Скорген, а колкото до ония, припрените в лодките… е, така става, когато не вярваш на капитана си и на първия помощник. Ясно?

— О, това определено ще го харесат, капитане, след като тъкмо се проклинаха, че са се забавили да скочат навреме.

— Тъкмо обратното, сигурна съм, първи помощник. Хайде, върви.

— Слушам, капитане.

Шурк Елале отново се обърна към принцесата.

— В каютата ми, ако обичате, ваше височество. За сделката.

— Сделката ли? О, да. Както желаете, но първо, хм, трябва да се преоблека, за да не настина.

— Дано Блудния да е извърнал погледа си, ваше височество.

— Извърнал го е, скъпа, извърнал го е.

Шурк се загледа след младата жена. „Скъпа? Е, може пък да е по-стара, отколкото изглежда.“

„Не, тя е само една снизходителна глезена принцеса. Ох, само да беше Ублала на борда, щеше да я оправи за нула време.“ Тази мисъл я накара да се подсмихне насмешливо. „Внимавай!“ — напомни си и се намръщи. „О, разбирам. Замръзвам здраво. Няма да има изтичане известно време, предполагам. Да вървим. И повече движение.“ Завъртя се да се огледа, макар и малко вдървено.

Да, корабът се движеше, понесен от течение, вече осеяно с буци лед. Мъглата ги загръщаше, техен личен облак. „Пътуваме слепешком.“

— Капитане! Екипажът пита Белият път ли е това?

 

 

— Храна.

Дестраянт Калит погледна Щит-наковалня.

— Търтеите ще се погрижат. Матрона Гунт Мач ни подготвя. Ще скитаме, както големите стада някога.

Мъжът с рижата брада се надигна на стремената от кожа и кости на Ве’Гат.

— Големи стада ли? Къде са?

— Е, те всички измряха.

Сторми се намръщи.

— Измряха ли? Как?

— Повечето ги избихме ние, Щит-наковалня. Хората на Елан не бяха само пастири на мириди и родара. Ловувахме също. Воювахме за притежаването на диви стада и бродове, а когато губехме, тровехме зверовете и разваляхме бродовете, та животните да се давят по време на миграциите. Ние сме едно със земята.

Геслер от другата й страна изсумтя:

— Нямаше ли кой да ви отвори очите, Калит?

Тя сви рамене.

— Боговете ни духове измираха от глад. Какво сбъркахме? Нищо, нищичко не променихме. А беше убийствено. Дивите зверове изчезнаха. Земята изсъхна. Биехме се помежду си, а след това дойдоха Съдниците. От изток.

— Кои са тези Съдници?

Думите й жилеха с горчивината си:

— Нашата присъда, Щит-наковалня. Те отсъдиха делата ни. Проследиха хода на живота ни, безкрайните ни глупости. И решиха, че нашето господство с насилие трябва да свърши. — Погледна го рязко. — Трябваше да умра със своите близки. Но вместо това избягах. Оставих ги всички да загинат. Дори собствените ми деца.

— Ужасно — промърмори Сторми. — Но престъплението е на тези „съдници“. Рано или късно народът ти е щял да промени нравите си. Не, кръвта тежи на тяхната съвест.

— Разкажи ни повече за тях — подкани я Геслер.

Калит яздеше Ве’Гат, също като спътниците си. Тропотът на огромните ноктести стъпала на Че’Малле бе сякаш много далече под нея. Едва можеше да усети допира им върху коравата земя. Небето беше мрачно и облачно, пейзажът сив. Зад тях двете деца, Синн и Гръб, седяха на гърба на друг Ве’Гат. Мълчаха. Всъщност Калит не можеше да си спомни изобщо да е чувала гласа на Синн, макар Гръб да беше издал, че привидната й немота е по-скоро привичка, отколкото заболяване.

„Същества на огъня. Демонски чеда. Геслер и Сторми ги познават, но дори и те не се чувстват спокойно в компанията им. Не, не ми харесват тези две деца.“

Отне й известно време, докато събере отново мислите си.

— Съдниците се издигнаха на власт първо в Коланси — каза тя след малко. Не искаше да си спомня за тях, не искаше изобщо да мисли за това, но продължи с усилие. — Когато за първи път чухме за тях, в лагерите си, разказите дойдоха от керванни охранници и търговци. Говореха изнервено, със страх. „Не са хора“, така казваха. А жреци. Култът им бил основан на Шпила, това е нос в залива на Коланси и там се заселили първоначално, като построили храм и след това крепост.

— Значи бяха чужденци? — попита Геслер.

— Да. От някакво място, наречено Окаяния бряг. Чувала бях за тях само от втора ръка. Дошли на кораби от кости. Шпилът беше незаселен — кой би поискал да живее на онази прокълната земя? И в началото бил само един кораб, с екипаж от роби и дванайсет или тринайсет жреци и жрици. Трудно можело да се нарече нашествие от гледна точка на краля на Коланси. А когато пратили емисарка в двора му, той я приел сърдечно. Местните жречества не били доволни и предупредили краля, но той се наложил над тях и я приел. Съдницата била нагла. Говорела за правосъдие все едно, че единствено нейните хора са желязната му ръка. Всъщност посочила с пръст самия крал и обявила падането му.

— Обзалагам се, че вече не е бил толкова доволен — изсумтя Сторми. — Отрязал е главата на тая глупачка, надявам се.

— Опитал се — отвърна Калит. — Войници, а след това магия — и тронната зала се превърнала в кланица, а когато битката свършила, единствено тя излязла от двореца. А в залива вече имало сто кораба от кости. Така започна ужасът.

Геслер се извърна в седлото си и като че ли огледа за миг двете деца, преди отново да се обърне напред.

— Дестраянт, преди колко време е станало това?

Тя сви рамене.

— Преди петдесет, шейсет години. Съдниците премахнаха всички други жречества. Все повече и повече техни следовници пристигаха, сезон след сезон. Разводнените, така ги наричаха. Тези с човешка кръв в тях. Ония дванайсетимата, те бяха от Чистите. От провинция Естобанси — най-богатата земя на Коланси. Оттам разпространиха властта си и наложиха волята си. Не ги интересуваха войни с простолюдието и само с гласа си можеха да накарат цели армии да им коленичат. От Коланси започнаха да стъпкват една династия след друга — всички южни кралства покрай Пеласийско море, докато всички земи не паднаха под тяхната власт. — Калит потръпна. — Бяха жестоки господари. Имаше суша. Глад. Наричаха го Века на справедливостта, а оставяха хората да измират. Които възразяваха, ги екзекутираха, които се опитваха да се вдигнат срещу тях, ги унищожаваха. Скоро стигнаха до земите на нашия народ. Смачкаха ни като бълхи.

— Гес — попита Сторми. — Ако не са хора, тогава какво?

— Калит, тези Съдници с бивни ли са?

— С бивни? Не.

— Опиши ни ги.

— Те са високи, мършави. Кожата им е бяла като алабастър и крайниците им не се движат като човешките. От лактите могат да движат долната част на ръцете си във всички посоки. Телата им са като на панти, все едно имат по две бедра, едното закачено над другото. И могат да стоят като нас или на четири крака като кон. Никакво оръжие не може да ги достигне и едно докосване от дългите им пръсти може да натроши кокалите на як воин. Магическите атаки се оттичат от тях като вода.

— Същото ли е и с Разводнените — поиска да разбере Геслер, — или само Чистите са така?

— Не знам.

— Виждала ли си някой от тези Съдници със собствените си очи?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Но племето ти…

— Чухме, че идат. Знаехме, че ще ни избият всички. Аз избягах.

— Дъх на Гуглата! — ревна Сторми. — Значи не знаеш дали изобщо са…

— Промъкнах се обратно, няколко дни по-късно, Щит-наковалня. — Думите излязоха с усилие, устата й бе суха като прах, мислите й — студени като труп. — Бяха избили всички.

„Промъкнах се обратно. Но дали е истина дори и това? Или просто съм го сънувала? Лицата на децата ми, толкова неподвижни. Мъжът ми, с извития му невъзможно гръбнак и облещените очи. Мъртвите кучета, главите на шаманите на коловете. И кръвта, навсякъде… дори сълзите ми…“

— Избягах. Аз съм последната от моя народ.

— Тази суша, за която спомена — попита Геслер. — Преди да пристигнат Съдниците ли настъпи, или след това?

— През пролетта Естобанси е като градина. Намира се в долина с високи планини на север и друга верига на юг. Морето е на изток, а равнините на запад. Сушите бяха в южните кралства и в другите територии на Коланси. Не знам кога са започнали, Смъртен меч, но дори в приказките от детството ми май си спомням за скръб, натежала над заселените земи.

— А равнините Елан?

Тя поклати глава.

— Винаги сухи, винаги в беда — точно затова клановете воюваха толкова помежду си. Нищо не ни стигаше. Бях дете. Едно дете свиква с нещата, всичко му се струва… нормално. През всичките години, докато бях с народа си, беше така.

— Тогава какво доведе Съдниците, след като вече сте страдали? — попита Геслер.

— Слабостта — каза Сторми. — Вземи която и да е страдаща от глад земя и ще намериш затлъстял крал. Никой не е плакал за клането в онази тронна зала, повярвай ми. Жреците са дърдорили за справедливост. Трябва да е звучало сладко, поне в началото.

— М-да — съгласи се Геслер. — Все пак онзи Шпил, където са построили храма си… Калит, ти го нарече прокълнат. Защо?

— Точно там е паднала звезда от небето — обясни тя.

— Наскоро ли?

— Не, много отдавна, но около носа морската вода е червена като кръв и нищо не може да живее в тази вода.

— Нещо от това промени ли се, след като са дошли Съдниците?

— Не знам. Никога не съм виждала това място… просто не знам. Не знам дори защо вървим в тази посока. Нищо няма на изток — нищо освен кости. — Погледна ядосано Геслер. — Къде е армията ви от съюзници? Мъртви! Трябва да тръгнем към нещо друго. Трябва да… — „Някъде, където да се скрия. Предци, простете ми.“ Не, страховете й бяха твърде близо на повърхността. Гъмжило от въпроси можеше да изригне изпод кожата й — не беше минало много време, нали?

— Не знаем — измърмори Сторми, без да я погледне.

„Съжалявам. Знам.“

— Когато Гу’Рул се върне — каза тихо Геслер, — ще знаем повече. Междувременно продължаваме, дестраянт.

Тя кимна. „Знам. Простете ми. Простете на всички ни.“

 

 

Силата им беше тъмно завихрено петно, което напираше като река в челото на огромната, извиваща се като змия колона. Гу’Рул гледаше проявата й отгоре, където се плъзгаше точно под гъстите облаци, разгърнали се от северозапад. Раните му зарастваха и беше пътувал далече, чак над Пустинните земи.

Беше наблюдавал опърпаните останки от човешки армии, натежали с огромни кервани обоз. На юг от тях, но приближаваща се неотклонно с всеки изминал ден, имаше друга сила, със стегнати в марш редици, непуснали кръв и внушителни, доколкото можеше да се съди за такива неща. Въпреки заповедите на Смъртния меч нито една от двете сили не представляваше особен интерес за Убиеца Шай’гал. Не, ядрата на сила, които бе видял другаде, бяха много по-опияняваща гледка, но от всички тях нищо не можеше да се сравни с онова, което се излъчваше от двете човешки деца, Синн и Гръб. Там, в самото чело на Гнездото Гунт’ан.

Разбира се, не можеше повече да се нарече „Гнездо“, нали? Нямаше никакво място, никакво стабилно, защитено убежище за последния клан на К’Чаин Че’Малле.

Дори водачеството беше предадено. На три човешки същества. Нямаше съмнение, че без тях Че’Малле щяха да бъдат унищожени от На’Рук. Три човешки същества със странни титли. И две още по-странни дрипави деца.

Толкова много същества жадуваха за власт. Съкрушаваща стъпка на историята, във всяка съществувала някога цивилизация. Гу’Рул не ламтеше за власт. По-добре беше да има повече от неговия вид, зад всеки трон, за да режат гърла при всеки намек за безумна амбиция. Достатъчно глави, които да се изтърколят през вековете, и може би урокът най-сетне щеше да бъде научен, макар да се съмняваше в това.

„Убиецът не трябва никога да умре. Сенките трябва да останат вечни. Ние държим света нащрек. Ние сме арбитрите на благоразумието. То е наш дълг, наша цел.“

„Видял съм ги. Видял съм какво могат да правят и радостта в очите им от опустошението, което могат да развихрят. Но гърлата им са меки. Ако потрябва, ще отърва света от тях.“ Силата беше нездрава, обвивка от нещо зло. Изтичаше от безразличните им умове и омърсяваше сладките миризми на родствениците му — радостта им от победата, благодарността им към Смъртния меч и Щита-наковалня, любовта им към Калит, дестраянта на К’Чаин Че’Малле. Вярата им в ново бъдеще.

„Но тези деца. Те трябва да умрат. Скоро.“

 

 

— Форкрул Ассаил — прошепна Гръб в ухото на Синн. — Кристалният град ги познаваше, дори Разводнените. Тя спомена за тях. Синн, те са в центъра на войната — те са тези, които преследва адюнктата.

— Престани — изсъска му тя в отговор. — Не говори. А ако ни чуят?

— Мислиш, че не знаят ли? Геслер и Сторми? Форкрул Ассаил, Синн, но как е наранена. Лошо наранена. Трябва да я спрем или Ловците на кости ще бъдат избити…

— Ако още има от тях.

— Има. Пресегни се с ума си…

— Онова е мечът й — преградата, която не ни пуска да влезем. Нейният меч Отатарал.

— Което значи, че все още е жива…

— Не, просто, че някой го носи. Може да е Брис Бедикт или Боен водач Гал. Не знаем, не можем да се доближим достатъчно, за да разберем.

— Гу’Рул…

— Иска да умрем.

Гръб се сепна.

— Но какво сме му направили? Освен че му спасихме кожата.

— На него и на всичките други гущери. Все едно. Можем да се обърнем против всички тях и кой би могъл да ни спре?

— Ти би могла да се обърнеш срещу тях. Аз не искам. Тъй че аз ще те спра. Не се опитвай, Синн.

— Бяхме заедно в това — рече тя. — Партньори. Само казвах. Точно затова ни мрази Убиецът. Никой не ни контролира, освен ние самите. Възрастните винаги го мразят това.

— Форкрул Ассаил. Геслер иска да се присъедини към армията с адюнктата… това трябва да е намерението му, нали?

— Откъде да знам? Сигурно.

— Значи ще воюваме с Форкрул Ассаил.

Усмихна му се лукаво.

— Ще им откъсна крачетата, като на мухи.

— Кое е момичето?

Синн завъртя очи.

— Не започвай отново. Призлява ми да говорим за нея.

— Тя е в Кристалния град. Чака ни.

— Тя е безумна, това е. Ти го усети, не може да не си. И двамата го усетихме. Не, хайде да не говорим повече за нея.

— Страх те е от нея — каза Гръб. — Защото може би е по-силна и от двама ни.

— А теб не те ли е страх? Би трябвало.

— Нощем — каза Гръб — сънувам червени очи. Отварят се. Просто се отварят. Нищо повече.

— Остави го този сън. — Тя извърна лице.

Можеше да усети всичките й мускули, стегнати и жилави, и знаеше, че на тази прегръдка няма да може да издържи много дълго. „По-уплашена е от Убиеца. Ти, в Кристалния град, толкова ли си уплашена като мен?“

— Глупав сън — каза Синн.

 

 

Беше по обед. Геслер обяви почивка. Огромната колона спря вкупом и търтеите се раздвижиха да подготвят храненето. Смъртният меч изохка, докато се измъкваше от люспестото седло на Ве’Гат; с облекчение забеляза, че шевовете по хълбоците на звяра зарастват.

— Сторми, дай да се поразтъпчем.

— Не ми трябва помощ да се изпикая.

— След това, идиот.

Разкърши схванатия си кръст и се отдели от колоната, като нарочно пренебрегна смъкващите се на земята Гръб и Синн. Не беше толкова глупав да си въобрази, че може да има някакъв контрол над тях. „Палят небесни крепости като борови шишарки, Гуглата да ни спаси дано всички.“

Сторми се появи и плю на ръцете си да ги умие.

— Оня шибан Убиец не иска да слезе. Лоша новина?

— Едва ли ще се поколебае да я донесе, Сторми. Просто го прави нарочно.

— Само да ми слезе, ще му тресна един юмрук — изръмжа Сторми.

Геслер се изсмя.

— Не можеш да му стигнеш зъбатата зурла даже и със стълба. Какво ще направиш, ще го шибнеш в капачката на коляното ли?

— Може би, що не? Бас слагам, че ще го заболи ужасно.

Геслер смъкна шлема си.

— Форкрул Ассаил, Сторми. Косматите топки на Гуглата.

— Ако още е жива, трябва да е премислила. Кой знае колко са изяли На’Рук? Доколкото знаем, са останали само шепа Ловци на кости.

— Съмнявам се — каза Геслер. — Имаш стоене на позиция и поемане, когато се наложи. После палиш фитила на задника си и драсваш. Тя не го искаше този бой. Тъй че те й се натресоха. Сигурно е направила каквото трябва да измъкне войниците си. Кърваво беше, да, но не беше пълно унищожение.

— Щом казваш.

— Виж, това е оттегляне с бой, докато можеш разумно да се чупиш. Стесняваш фронта си. Хвърляш тежките си в оная стена и после се оставяш да те избутат назад, стъпка по стъпка, докато дойде моментът да се обърнеш и да побегнеш. А ако ледериите са стрували нещо, дали са отпор. В най-добрия случай сме загубили около хиляда…

— Най-вече тежки и морска пехота — ядрото на армията, Гес…

— Намираш нови тогава. Други хиляда.

— А в най-лошия? Нито един тежък не е останал, нито един морски, редовните разбити и пръснати като зайци.

Геслер го погледна ядосано.

— Аз трябваше да съм песимистът тук, не ти.

— Накарай Матроната да заповяда на Убиеца да слезе.

— Ще й кажа.

— Кога?

— Когато намеря за добре.

Лицето на Сторми почервеня.

— Още си един насран от Гуглата сержант, знаеш ли? Смъртен меч, ха! Смъртен гъз си ти. Богове, като си помисля само — от колко време получавам заповеди от теб?

— Че кой ще е по-добър Щит-наковалня от човек с наковалня за глава?

Сторми изсумтя, после каза:

— Гладен съм.

— М-да. Да вървим да ядем.

Запътиха се към зоната за хранене.

— Помниш ли, когато бяхме млади? Онази урва…

— Не почвай пак с оная проклета урва, Сторми. Още сънувам кошмари за нея.

— Щото се чувстваш гузен.

Геслер се спря.

— Гузен ли? Проклет глупак. Живота ти спасих там горе!

— След като за малко не ме уби! Ако оная скала, дето падаше, ме беше ударила в главата…

— Но не те удари, нали? Само по рамото. Туп, малко прах и после аз…

— Работата е, че вършехме глупости тогава — прекъсна го Сторми. — Трябваше да сме се научили, а излиза, че не сме научили и едно проклето нещо.

— Не е това проблемът — отвърна Геслер. — Издънвахме се толкова пъти, и не случайно. Не можем да се държим отговорно, това ни е проблемът. Почваме да се дърлим — а ти започваш да мислиш, което е най-лошото. Престани да мислиш, Сторми, това е заповед.

— Не можеш да ми заповядаш, аз съм Щит-наковалня и ако поискам да мисля, ще мисля колкото си ща.

— Гледай да ме уведомиш, като започнеш. И междувременно престани да мрънкаш за всичко. Досадно е.

— И твоето перчене, все едно си Върховният крал на Вселената, е доста досадно.

— Виж там — пак каша. Дъх на Гуглата, Сторми, толкова съм задръстен вече, че мога да се изсекна и…

— Не е каша. Мухъл е.

— Плесен, идиот.

— Каква е разликата? Доколкото знам, търтеите я отглеждат под мишниците си.

— Ето, че прекали, Сторми. Казах ти, престани да се оплакваш.

— Е, щом измисля една причина да спра да се оплаквам, ще спра. Но пък не трябваше да мисля, нали? Ха!

Геслер се намръщи.

— Богове на бездната, Сторми. Чувствам се адски стар.

Мъжът с рижата брада помълча, след това кимна.

— Да-а. Гадна работа. Все едно ще умра след месец, така се чувствам. Всички тия болежки и бодежи. Жена ми трябва на мене. Десет жени. Ръмджъгс и Суитлард, те ми трябват — защо не ги отвлече оня Убиец и тях? Тогава щях да съм щастлив.

— Калит нали е подръка — измърмори Геслер.

— Не мога да го набутам на дестраянта. Не е разрешено.

— Е, що. Много си е добра тя. И майка е била…

— Какво му е специалното?

— Циците им са използвани, нали? И бедрата им са по-отпуснати. Това е истинска жена, Сторми. Ще знае какво да прави под кожите. А и тоя поглед в очите й… не ме гледай така тъпо, знаеш какво имам предвид. Жена, която е изтърсила бебе, го има тоя поглед — минали са през най-лошото и са излезли от другата страна. Тъй че са наясно с всичко и знаеш, че знаят, че могат да те смачкат на пихтия, ако поискат. Майки, Сторми. Дай ми на мене майка пред всяка друга жена, винаги, това имам предвид.

— Ти си болен.

— Ако не бях аз, още щеше да си залепен на ония скали. Купчина кокали, птиците щяха да гнездят в косата ти и паяци в очните ти дупки.

— Ако не беше ти, изобщо нямаше да се опитам да ги изкача.

— Щеше.

— Защо го казваш това?

— Защото, Сторми, никога не мислиш.

 

 

Беше си събрал неща. Малки неща. Лъскави камъчета, късчета кристал, клонки от плодни дървета, и си ги носеше, а когато можеше, сядаше на пода и ги вадеше, и правеше с тях странни рисунки, или може би не бяха рисунки, просто случайно подредени. А след това започваше да ги гледа и нищо повече.

Целият ритуал, след като го бе видяла вече десетки пъти, дълбоко безпокоеше Бадале, но не знаеше защо.

Садик има неща в торба

той е момче, което се мъчи да помни

макар да му казвам, че не бива

помненето е мъртвец

помненето е камъчета и клонки

в торба и всеки път щом излязат

виждам прах на ръцете му.

Избираме непомненето,

за да запази тишината в главите ни

някога бяхме млади

но сега сме призраци в сънищата

на живите.

Рут държи бебе в торба

а Хелд помни всичко

но няма да проговори на нас.

Хелд сънува клонки и камъчета

и знае какво са те.

Беше мислила да даде тези думи на Садик: знаеше, че ще ги скрие в историята, която разказваше зад очите си, но после й хрумна, че той няма нужда да ги чуе, за да ги знае, и че историята, която разказва, е недостижима за никого. „Аз съм затворена в историята му. Летях в небето, но небето е куполът на черепа на Садик и няма изход оттам. Виж го как оглежда нещата си, виж объркването на лицето му. Слабо лице. Кухо лице. Лице, което чака да бъде запълнено, но никога няма да бъде запълнено.“

— Икариас пълни коремите ни — каза тя. — Но държи гладно всичко останало.

Садик вдигна глава, погледна я в очите и извърна поглед. От прозореца отекнаха звуци, гласове от площада долу. Семейства пускаха корен, проникваха в кристалните стени и тавани, в подовете и стаите. По-големи момчета ставаха уж бащи, по-големи момичета ставаха уж майки, малките се пръсваха, но не задълго — побягваха, обзети сякаш от възбуда, но се разколебаваха едва след няколко крачки, лицата им помръкваха от смут и страх, обръщаха се и затичваха назад, за да намерят подслон в прегръдките на родителите си.

„Това е злото на помненето.“

— Не можем да останем тук — каза тя. — Някой ни търси. Трябва да отидем и да ги намерим. Рут знае. Затова ходи до края на града и гледа на запад. Той знае.

Садик започна да събира нещата си. В малката си торба. Като момче, което е уловило нещо с крайчеца на окото си, но не е намерило нищо, щом се е обърнало.

„Ако не можеш да си спомниш, то е защото никога не си имал онова, което се опитваш да си спомниш. Садик, подаръците ни се изчерпаха. Не лъжи, за да запълниш миналото си.“

— Не ми харесват нещата ти, Садик.

Той сякаш се сви в себе си и отбягваше очите й, докато връзваше торбичката си, после я пъхна под опърпаната си риза.

„Не ми харесват. Нараняват.“

— Отивам да намеря Рут. Трябва да се приготвим. Икариас ни убива.

 

 

— Познавах някога една жена. В селото ми. Семейна. Съпругът й беше мъж, когото всяка ще поиска, като горещ камък в корема ти. Излизаше да походи с него, на една стъпка по-назад, по главната пътека между колибите. Вървеше и през цялото време ме гледаше право в очите. А знаеш ли защо? Гледаше ме в очите, за да ми пречи да гледам него. Всъщност не сме нищо повече от маймуни, маймуни без козина. Когато не гледа, ще й се изпикая в тревното гнездо — това бях решила. Че и нещо повече. Щях да съблазня мъжа й. Да го прекърша. Честта му, почтеността му, верността му. Щях да го прекърша между краката си. Тъй че като върви с него през селото, да прави всичко, за да не ме гледа в очите. Всичко.

След тези думи Кисуеър се пресегна за каната.

Спакс, бойният главатар на гилките, я изгледа изпод вежди и се оригна.

— Опасно нещо е любовта, ей!

— Кой ти говори за любов? — отвърна тя и махна небрежно с каната. — Всичко е до притежаването. И краденето. От това се подмокря една жена. От това й блесват очите. „Пази се от тъмната жилка в женската душа.“

— И мъжете си я имат — измърмори той.

Тя отпи и тикна каната в чакащата му ръка.

— Различно е.

— Общо взето, да. Но пък може би не. — Спакс удари глътка и обърса брадата си. — Притежаването се цени много само у мъж, който го е страх да не загуби каквото има. Ако е улегнал, не му трябва да притежава, но пък колко от нас са улегнали? Малко са. Все не ни свърта, и колкото по̀ остаряваме, все повече не ни свърта. Гадното е, че един стар мъж най-много иска да притежава онова, което не може да има.

— Кое е то?

— Дай още двайсет години на оня мъж в селото и на жена му изобщо няма да й трябва да зяпа в очите на съперничка.

Тя изсумтя, взе пръчката си я напъха между шините, стегнали крака й. Зачеса енергично.

— Къде се дяна свястното изцеряване?

— Казват, че проклетата магия била мъртва в тия земи. Колко си чевръста?

— Достатъчно.

— Колко си пияна?

— Достатъчно.

— Точно каквото два пъти по-стар мъж иска да чуе от една жена.

В светлината на огъня пристъпи фигура.

— Боен главатар, кралицата ви вика.

Спакс въздъхна, надигна се и подхвърли на Кисуеър:

— Задръж тая мисъл.

— Не става така — отвърна тя. — Ние цветята разцъфваме, но цъфтежът е кратък. Ако пропуснеш шанса си, толкова по-зле за теб. За тая нощ поне.

— Много дразниш, малазанко.

— Затова все се връщаш.

Той помисли малко и изсумтя:

— Може би. Но не разчитай много на това.

— Това, което никога няма да разбереш, ще те дразни до края на дните ти, баргаст.

— Едва ли ще пропусна шанса си, Кисуеър. В края на краищата колко бързо можеш да бягаш?

— Колко остър е ножът ми?

Спакс се засмя.

— Най-добре да не карам нейно величество да чака. Ще ми запазиш малко ром, нали?

Тя сви рамене.

— Не съм по обещанията.

 

 

Тръгна си и Кисуеър остана да седи сама. Сама с личния си огън, извън безполезните лагерни постове и с обещанието си за пришки по краката и за разкъсващо чувство за вина, стига да го искаше така. „Искам ли го? Може би. Тъй че не всички са мъртви. Това е добре. Тъй че просто дойдохме много късно. Това е лошо, или пък не. И този крак, е, едва ли е страхливо измъкване, нали? Опитах се да препусна напред с хундрилите, нали? Поне си мисля, че опитах. Така изглеждаше поне. Достатъчно добре.“

Удари още една глътка от рома от Болкандо.

Спакс беше мъж, който обичаше жените. Винаги бе предпочитала компанията на такива мъже пред спаружените плахи пародии, които си мислеха, че свенливото мигане с очи — богове на бездната — е привлекателно. Не, дързостта беше по-добре. Свянът беше глупава игра, играна от жалки страхливци, ако питаха нея. „Всичкото онова пелтечене и неловките жестове? Ако ме искаш, ела и ме вземи. Бих могла дори да кажа «да».“

„По-скоро просто ще се изсмея, разбира се. Да видя как ще заболи.“

Придвижваха се към онова, което бе останало от Ловците на кости. Като че ли никой не знаеше колко жестоко беше, или най-малкото не й го казваха. Беше видяла магията, раздрала хоризонта, докато подкованите ботуши на легиона Евъртайн кънтяха зад нея. Видяла беше Лунния къс — загърната от облаци и огън планина в небето.

„Имаше ли измяна в това? От това ли се страхуваше Синтър? Сестро, жива ли си поне?“

„Разбира се, че не искам да се върна. Не искам да знам. Трябваше просто да кажа какво изпитвам. «Върви при Качулатия, кралице. И ти също, Спакс. Аз тръгвам на юг.» Не искам да видя лицата им, на онези жалки оцелели. Нито потреса, нито ужаса, нито всички онези неща, които виждаш на лицата на хора, които не знаят защо още са живи, след като толкова много от приятелите им са мъртви.“

„Всяка армия е казан и пламъците се вдигат по-високо от всички страни. Врим, кипим, превръщаме се в сиви буци месо. «Кралице Абрастал, гладът на теб и на хора като теб никога не се засища. Устите ви зеят и ни изяждат и от това ми се повдига.»“

Когато преди три дни се появиха двамата ездачи хундрили, Кисуеър им обърна гръб. Извади нож в ума си и уби любопитството си, бързо посичане, плисване и след това тишина. Какъв бе смисълът да знае, след като знанието не беше нищо повече от вкуса на сол и желязо на езика?

Отпи нова глътка ром, доволна от това колко изтръпнало беше гърлото й. Яденето на огън бе лесно и ставаше все по-лесно.

Внезапно я споходи един спомен. Първия път, когато застанаха в раздърпана редица, първия ден от службата й в морската пехота. Някакъв кокалест сержант беше подходил към тях с усмивката на хиена, доближила се до осакатена газела. Синтър се беше изправила до Кисуеър в опит да докара полагащата се стойка „мирно.“ Бадан Грук, беше го мярнала тя с бърз поглед, изглеждаше нещастен — с лице на мъж, току-що разбрал докъде го е довела любовта.

„Проклет глупак. Мога да играя играта им. Вие двамата не можете, защото за вас няма никакви игри. Те не съществуват в тъпия ви, насран от Гуглата свят на чест и на дълг.“

— Дванайсет, а? — каза сержантът и се ухили широко. — Обзалагам се, че трима от вас ще се справите. Останалите, е, ще погребем половината от тях, а другата половина ще я пратим в редовната пехота, където живеят всички губещи.

— Коя половина? — попита Кисуеър.

Очите на Гущера се впиха в нея.

— Какво каза, червейче?

— Коя половина от тия, дето режете на две, отива в земята и коя половина при редовните? Половината с краката, добре, това спестява частта с походите. Но…

— Ти си една от тях, а?

— Какво? Една от тия, дето могат да смятат? Трима се справят, девет — не. Девет не може да се цепи на две. Разбира се — добави тя и също се ухили широко, — може би на морските пехотинци не им трябва да могат да смятат и може би старши сержантите са най-задръстените от всички. Точно това започвам да си мисля, между другото.

Така и не се справи с хилядата лицеви опори. „Задник. На мъже, които се усмихват на това, им трябва чувство за хумор, но не съм от тия, които вярват в чудеса.“

Почеса се още малко с пръчката. „Трябваше да го прекърша, тука, между краката си. Да, оставете последната усмивка за Кисуеър. Тя печели всяка игра.“

 

 

Спакс нарочно държеше бронята си от раковини разхлабена, за да дрънчат свободно плочките и с всичките фетиши, навързани навсякъде по нея, бе повече от доволен от звуците, които произвеждаше, докато крачеше. Ако беше някой мършав дребосък, ефектът изобщо нямаше да се получи, но бе достатъчно едър и шумен за цяло отделение — войнствено привидение, което нямаше как да не се появи драматично и в най-луксозната среда.

В този случай командната шатра на кралицата бе най-близкото до дворец, което сигурно щеше да намери в тези Пустинни земи, а провирането между копринените завеси и пляскането на тежките му ръкавици върху масата с карти му донесе немалко удовлетворение.

— Ваше величество, ето ме.

Кралица Абрастал се беше изтегнала в разкошния си стол, изпружила крака, и го наблюдаваше изпод спуснатите си клепачи. Червената й коса беше развързана и висеше свободно, наскоро измита и сресана, и слабините на баргаста се размърдаха, щом я огледа на свой ред.

— Избърши го това проклето хилене — изръмжа Абрастал.

Той повдигна вежда.

— Нещо не е наред ли, Огнекоса?

— Всичко, което знам, че си мислиш в момента, Спакс.

— Ваше величество, дори да бяхте родена в някоя уличка зад кръчма, пак щяхте да сте кралица в очите ми. Подигравайте се колкото си искате на възхищението ми, но това нищо не променя в сърцето ми.

Тя изсумтя.

— Вониш на ром.

— Преследвах една загадка, ваше величество.

— Тъй ли?

— Жената с кожа като оникс. Малазанката.

Тя завъртя очи.

— Богове на бездната, по-лош си от крокодил в сезона за съешаване.

— Не тази загадка, Огнекоса, макар че и нея ще преследвам, ако имам шанс. Не, това, което ме прави любопитен, е нейната, хм, липса на жар. Това не е войникът, който бих очаквал.

Абрастал махна вяло с ръка.

— Никаква загадка няма тук, Спакс. Тя просто е страхливка. Всяка армия ги има, защо малазанците да са по-различни?

— Защото е морска пехотинка — отвърна той.

— Е, и?

— Морската пехота завладяха почти целия проклет Ледер сами, ваше величество, и тя беше една от тях. На Дженабакъз цели армии ще дезертират, ако разберат, че ги чака нападение от малазански морски пехотинци. Вонят на магия и морантски оръжия, и никога не се прекършват — трябва да ги посечеш до последния мъж и жена.

— И най-коравият войник стига до границите на издръжливостта си, Спакс.

— Е, тя е била пленничка на ледериите, тъй че може би сте права. Е, ваше величество, какво желаете от верния си боен главатар?

— Искам да си с мен на преговорите.

— Разбира се.

— Трезвен.

— Щом настоявате, но ви предупреждавам: това, което ме мъчи, мъчи и воините ми. Копнеем за бой — наехме се при вас в Болкандо само защото очаквахме едно-две нашествия. Вместо това правим маршове като проклети войници. Ако бяхме стигнали Ловците на кости навреме…

— Най-вероятно щяхте да съжалите — каза Абрастал с помръкнало лице.

Спакс понечи да се намръщи.

— Вярвате ли на онези хундрили?

— Да. Особено след предупреждението на Фелаш — макар да започвам да подозирам, че предсказанието на Четиринадесетата ми дъщеря бе съсредоточено върху нещо, което тепърва ни очаква.

— Още от тия двукраки гигантски гущери?

Тя сви рамене, после поклати глава.

— Не, не мисля, но за съжаление е само предчувствие. Ще видим каквото има да видим на преговорите.

— Малазанците изобщо не завладяха гилките баргасти — каза Спакс.

— Богове на бездната, ако се появиш така настръхнал…

— Духовете да не дават да си го помислите, ваше величество. Пред тях ще съм като заек, пропуснат от орела. Сигурно ще се вцепеня или ще напълня бричовете.

Очите на Абрастал бавно се разшириха.

— Боен главатар — каза тя удивено, — вие се страхувате от тях.

Той се намръщи и кимна.

Кралицата на Болкандо стана рязко, пое си дълбоко дъх и очите на Спакс неволно се смъкнаха към издутата й гръд.

— Ще се срещна с тази адюнкта — заяви с внезапна енергия Абрастал и очите й го приковаха на място. — Ако наистина ще се изправяме пред още от гигантските двукраки гущери с тяхната ужасна магия… Спакс, какво ще заявиш сега за куража на хората ти?

— Куража ли, ваше величество? Ще го имате. Но можем ли да се надяваме да направят това, което хундрилите казаха, че са направили малазанците? — Поклати глава. — Огнекоса, ще гледам твърдо в тези войници и се боя, че вече знам какво ще видя. Те са познали изпитанието.

— И не искаш да видиш истината, нали?

Той изсумтя.

— Да кажем просто, че е и добре, и лошо, че запасите ви ром са почти изчерпани.

 

 

— Наше предателство ли беше това?

Танакалаян понесе въпроса, както и очите на коравата, желязна жена, която току-що го изрече толкова честно, колкото можа, преди да се огъне.

— Смъртен меч, добре знаете, че просто не можахме да стигнем до тях навреме. В този смисъл провалът ни е заради обстоятелствата, а не от вероломство.

— Веднъж и вие да говорите разумно, сър. Утре отиваме в лагера на Ловците на кости. Пригответе ескорт от петдесет души от братята и сестрите ни — искам лечители и най-старшите ни ветерани.

— Разбирам, Смъртен меч.

Тя го погледна за миг, после отново обърна очи към огряното от нефритена светлина небе на югоизток.

— Ако не вие, те ще разберат, сър.

„Притискаш ме в ъгъла, Смъртен меч. Изглежда, си склонна да ме принудиш. Само за едного ли има място на този твой пиедестал? Какво ще направиш, когато се изправиш лице в лице срещу адюнктата? Срещу Брис Бедикт?“

„Но по-важното, какво знаеш ти за тази измяна? Виждам меч в бъдещето ни. Виждам кръв на острието му. Виждам перишите сами, застанали пред невъзможен риск.“

— На разговорите ще се съобразявате с нашата позиция, сър.

— Както желаете — отвърна той с поклон.

— Била е наранена — продължи Кругава. — Ще се струпаме около нея с изключителната ни загриженост за защитата й.

— Защитата ли?

— Като китовете ловци, Щит-наковалня, когато един от клана им е зле.

— Смъртен меч, тези разговори ще са между приятели, повече или по-малко. Нашият клан, както бихте могли да го наречете, не е нападнат. Никакви акули. Никакви денрабъ или гарелит. От кого я защитаваме?

— От мрака на собствените й съмнения, ако не друго. Макар и да не мога да съм сигурна, боя се, че тя ще чопли собствените си рани, нетърпелива да види как кървят, жадна за вкуса на кръв в устата й.

— Смъртен меч, как можем да я защитим от самата нея?

Кругава помълча за миг, после въздъхна.

— Погледът ви да е твърд, прогонете сенките от ума си, закалете увереността си до най-ярък метал. Връщаме се на пътя с цялата решителност. Мога ли да се изразя по-ясно, Щит-наковалня?

Той отново се поклони.

— Сега ме оставете.

Танакалаян се обърна и заслиза от билото. Равните редици огньове мъждукаха в падината под него и багреха платното на палатките със светлина и сянка. Пет хиляди разтега на запад се вдигаше друго сияние — от лагера на Болкандо. „Разговор на приятели, клан. Или може би не. Болкандо нямат място в тази схема.“

„Казаха, че е имала сътресение, но вече се съвзема. Казаха, че с изпадналото й в безсъзнание тяло станало нещо невъзможно, там на бойното поле. Казаха — с нещо, което гореше яростно в очите им, — че в онзи ден Ловците на кости се събудили и че сърцето било там, пред безчувственото тяло на адюнктата.“

„Вече се ражда легенда, а ние така и не видяхме сътворяването й. Не изиграхме никаква роля. Името на Сивите шлемове на Периш е зейнало отсъствие в тази тържествена проверка на герои.“

Несправедливостта на това го изтезаваше. Беше Щит-наковалня, но прегръдката му оставаше празна, зейнала бездна между ръцете му. „Това ще се промени. Аз ще го накарам да се промени. И всички ще видят. Нашето време идва.“

„Кръв, кръв на меча. Богове, почти усещам вкуса й.“

 

 

Дръпна силно от увитата с листо пръчка и усети как всеки мускул по челюстта и шията й се напряга. Димът блъвна от устата и носа й. Стоеше и гледаше към равнината на север. И други излизаха в края на лагера така и гледаха към малазанския лагер. Излизаха и се вторачваха също като поклонници, изправили се пред светилище, неочакван храм, издигнал се на пътя им. Представяше си как в мълчанието си се мъчат да вместят в своя свят унило мъждукащите огньове от суха тор, смътните фигури, щъкащи около тях, отблясъка на знамена като малка гора опустошени от буря дръвчета. Мъчеха се да намерят място за всичко това, което трябваше да е лесно. Но не беше.

Щяха да потръпват от собствените си рани, да си припомнят празнините в собствените си редици и щяха да се чувстват като сенки, хвърлени от нещо по-голямо от всичко, което бяха познавали преди. Знаеше, че съществува име за това. Атри-Цеда Араникт дръпна отново от пръчката.

„Една учена жена някога оприличи това на съвършения огън и всичко, което символизира той. Ха. Една учена жена упорито се мъчеше да оправдае навика си. Глупава жена. Той си е твой, тъй че просто му се наслаждавай, а стигне ли се до оправдаването на това, което правиш, просто си затвори устата. Философия, как ли не.“

„Попитай някой войник. Всеки войник знае всичко за пушека. И какво е вътре, и какво е вън, и каква е шибаната разлика накрая.“

Ледериите се бяха държали доблестно на онова ужасяващо бойно поле. Бяха отвлекли врага. С цената на кръв и болка бяха успели да осигурят изтеглянето на малазанците — „не, нека да го наречем каквото си беше, бягство. Щом прозвучаха сигналите, онази невъзможна желязна стена се превърна в ракитак, разбит и пометен назад от свирепия вятър.“

И все пак. Ледерийските войници излизаха на свечеряване или в миговете преди разсъмване на самия край на лагера и гледаха над празното, осеяно с шубраци пространство към малазанците. Не мислеха за бягства или за отстъпления. Мислеха за всичко, което се бе разиграло преди това.

И имаше дума за това, което изпитваха.

Смирение.

— Скъпа.

Беше дошъл зад нея тихо, колебливо като дете.

Араникт въздъхна.

— Забравям как се спи.

Брис Бедикт застана до нея.

— Да. Събудих се и усетих отсъствието ти. Накара ме да се замисля.

Доскоро беше неспокойна пред този мъж. Доскоро си беше представяла забранени сцени, като човек, който би могъл да си въобрази желания, за които знае, че са неосъществими. Сега изчезването й от леглото му събуждаше него неспокоен. „Няколко дни — и светът се променя.“

— За какво да се замислиш?

— Не знам дали трябва да го кажа.

Тонът му беше унил. Тя напълни дробовете си с дим и бавно го издиша.

— Обзалагам се, че е твърде късно за това, Брис.

— Никога не съм бил влюбен. Не и така. Никога преди не съм се чувствал толкова… безпомощен. Все едно, че без дори да забележа, съм ти отдал цялата си сила.

— Всички детски приказки изобщо не говорят за това — отвърна след малко Араникт. — Принцът и принцесата, всеки от двамата героичен и силен, равни в голямата любов, която спечелват. Приказката свършва с взаимно възхищение.

— Звучи малко горчиво.

— Това е вкусът на самопоздравлението. Всички тези приказки са за нарцисизма. Измамата е в огледалния образ на героя — принцеса за принц, принц за принцеса — но всъщност всичко е едно. Любовта на благородството към самото себе си. Герои печелят най-красивите любовници, това е наградата за храбростта и добродетелността им.

— И тези любовници не са нищо друго освен огледала?

— Лъскави сребърни огледала.

Усещаше погледа му върху себе си.

— Но не е това, нали? — отрони той след малко. — Ти не си моето огледало, Араникт. Ти си нещо друго. Не съм отразен в теб, също както и ти не си отразена в мен. На какво се натъкнахме тогава тук и защо се оказвам на колене пред него?

Краят на пръчката й грейна като новородено слънце, за да угасне след мигновения си живот.

— Как бих могла да знам, Брис? Все едно съм застанала пред тебе под някакъв ъгъл, недостъпен за никой друг, и докато съм там, нищо не се издига между нас — трик на светлината и всичките ти защити изчезват. И ти се чувстваш уязвим.

Той изсумтя.

— Но с Техол и Джанат не е така.

— Да, чувала съм за тях и ми се струва, че както и да застане всеки от тях, другият стои пред него. Той е нейният крал и тя е неговата кралица, и всичко останало следва от това. Това е най-редкият вид любов, мисля.

— Но не е нашето, нали, Араникт?

Тя не отвърна нищо. „Как бих могла? Чувствам се препълнена, все едно съм те глътнала жив, Брис. Вървя с бремето на тежестта ти в мен и никога не съм изпитвала нещо такова.“ Перна края на пръчката да я угаси.

— Твърде много се безпокоиш, Брис. Аз съм твоята любима. Не го мисли повече.

— Но си и моята Атри-Цеда.

Тя се усмихна в тъмното.

— И точно това ме доведе тук, Брис.

— Защо?

— Нещо се крие. Витае навсякъде около нас, неуловимо като дим. Проявило се е само веднъж досега и това беше по време на битката, сред малазанците — на мястото, където адюнктата падна в безсъзнание. Скрита ръка има във всичко това, Брис, и не й вярвам.

— Където падна адюнктата? Но, Араникт, това, което се случи там, спаси живота на Тавори и най-вероятно на останалите Ловци на кости. На’Рук побягнаха оттам.

— Все пак ме плаши — настоя тя и извади нова пръчка ръждивец. — Съюзниците би трябвало да се покажат. — Извади сребърната кутийка с насмоленото огниво. Нощният вятър надви усилието й да разпали пламъка, затова тя се приближи до Брис и опита отново.

— Съюзниците си имат свои врагове — рече той. — Показването ги излага на риск, предполагам.

Пламъкът се задържа и пръчката се разпали. Араникт се отдръпна.

— Наблюдението ти е основателно. Добре, мисля, че винаги сме подозирали, че войната на адюнктата не е лична.

— Независимо от желанието й — промълви той с респект, макар и неохотно.

— Утрешните преговори може да се окажат крайно обезсърчителни, ако тя не отстъпи — отбеляза Араникт. — Трябва да научим какво знае. Трябва да разберем какво цели. И най-вече трябва да разберем какво стана с На’Рук в този ден.

Той се пресегна и за нейна изненада я погали по бузата, а след това се наведе и я целуна. Араникт се изсмя гърлено.

— Опасността е най-съблазнителният опиат, нали, Брис?

— Да — прошепна той, но след това се отдръпна. — Сега ще обиколя лагера, Атри-Цеда, за да видя зората с войниците си. Ще бъдеш ли достатъчно отпочинала за срещата?

— Повече или по-малко.

— Добре. До скоро, тогава.

Загледа се след него. „Блудния да ме вземе, просто си тръгна.“

 

 

— Когато се разтегли, си остава разтеглен, нали? — изръмжа недоволно Ханават. — Какъв е смисълът?

Шелемаса продължи да разтрива с маслото издутия й корем.

— Смисълът е, че се чувстваш по-добре.

— Е, признавам го, въпреки че е повече от вниманието, отколкото от нещо друго.

— Точно това мъжете така и не разбират — каза по-младата жена, след като най-сетне се отпусна и изтри ръцете си. — Ние имаме желязо в душите си. Как иначе бихме могли да издържим?

Ханават извърна поглед и стисна очи.

— Последното ми дете. Единственото ми дете.

Шелемаса отвърна с мълчание на това. Атаката срещу На’Рук бе отнела всички деца на Ханават. „Всички. Но колкото и да беше жестоко това, не беше нищо в сравнение с оцеляването на Гал. Където майката се огъне, бащата се прекършва. Няма ги. Поведе ги всички към смъртта им, а той самият оцеля. Духове, дарихте ни с лудост.“

Атаката терзаеше и нея. Беше препуснала напред през баража от мълнии, взривове от двете й страни, пръскаха се тела и я засипваха с цвърчаща плът и кръв. Цвилещите коне, грохотът на тъпчещите зверове, кършещи се кости… дори и сега онзи ужасен врящ котел се пробуждаше в ума й, порой от звуци блъскаше в ушите й отвътре навън. Смъкна се на колене, разтреперана от спомените.

По-старата жена се пресегна и отпусна длан на бедрото й.

— Отминава — промълви тя. — Виждам го сред всички вас, оцелелите. Вълната на спомена, ужаса в очите ви. Но казвам ти, отминава.

— И за Гал ли?

Дланта потрепери.

— Не. Той е Боен водач. За него тази атака не е в миналото. Преживява я отново и отново, всеки миг, ден и нощ. Аз го загубих, Шелемаса. Всички го изгубихме.

Осемстотин и осемдесет воини бяха останали. Беше стояла с тях, обикаляла беше с тях останките след отстъплението и беше видяла каквото беше видяла. „Никога вече няма да се бием, не и с предишното ликуване и радост. Военната ни ефективност, както сигурно ще кажат малазанските писачи, е изчерпана.“ Изгорените сълзи на Хундрил бяха унищожени. Не заради изгубения кураж. Нещо много по-лошо. „За един миг се оказахме отживелица.“ Нищо не можеше да прекърши духа толкова невъзвратимо, колкото осъзнаването на това.

Нужен беше нов Боен водач, но Шелемаса подозираше, че никой няма да бъде провъзгласен. Волята беше умряла. Не бяха останали никакви късчета за събиране.

— Ще присъствам на преговорите — каза Ханават. — Искам и ти да си с мен, Шелемаса.

— Съпругът ти…

— Лежи в палатката на най-големия си син. Не приема нито храна, нито вода. Решил е да изтлее. Скоро ще изгорим тялото му на клада, но това ще е само формалност. Траурът ми вече е започнал.

— Знам… — Шелемаса се поколеба. — Трудно беше между вас. Слуховете за забежките му…

— А това е най-горчивото от всичко — прекъсна я Ханават. — Гал, е, имаше разни забежки. Отдавна се научих да приемам това. Сега най-силно боли от това, че ние се намерихме отново. Преди атаката. Съживили бяхме любовта си един към друг. Имаше… имаше щастие отново. За няколко мига. — Замълча и заплака.

— Кажи ми за детето в теб, Ханават. Никога не съм била бременна. Кажи ми какво е усещането. Чувстваш се изпълнена, това ли е? Мърда ли? Казвали са ми, че мърда понякога.

Ханават се усмихна, надмогвайки мъката си, и рече:

— А, добре. Какво е усещането ли? Все едно, че току-що съм изяла цяло прасе. Да продължавам ли?

Шелемаса се засмя, кратко и ненадейно, а после й кимна. „Кажи ми нещо добро. Да заглуши писъците.“

 

 

— Децата са заспали — каза Джастара и се отпусна на колене до него. Огледа лицето му. — Виждам колко много у него е дошло от тебе. Очите ти, устата ти…

— Млъкни, жено — прекъсна я Гал. — Няма да легна с вдовицата на сина ми.

Тя се отдръпна.

— Легни тогава с някоя, Гуглата да те вземе дано.

Той извърна глава и се вторачи в стената на палатката.

— Защо си тук? — попита го тя ядосано. — Идваш в палатката ми като призрака на всичко, което съм изгубила. Не съм ли достатъчно измъчена? Какво искаш от мен? Погледни ме. Предлагам ти тялото си — нека споделим скръбта си…

— Престани.

Тя изсъска тихо.

— Пронижи ме с нож — каза Гал. — Направи това, жено, и ще те благословя с последния си дъх. Нож. Дай ми болка, порадвай се, докато гледаш как ме нараняваш. Това направи, Джастара, в името на моя син.

— Егоистичен боклук такъв, защо трябва да ти угаждам? Махни се оттук. Намери си друга дупка, където да се скриеш. Мислиш ли, че внуците ти са доволни да те виждат така?

— Ти не си хундрил — рече той. — Ти си гилк. Не разбираш порядките ни…

— Хундрилите бяха вдъхващи страх воини. Все още са. Трябва отново да се вдигнеш, Гал. Трябва да събереш призраците си — всички — и да спасиш народа си.

— Ние не сме уикци — прошепна той и посегна отново да впие нокти в лицето си.

Джастара изруга.

— Богове на бездната, наистина ли си мислиш, че Колтейн и неговите проклети уикци щяха да се справят по-добре?

— Той щеше да намери начин.

— Глупак. Нищо чудно, че жена ти те презира. Нищо чудно, че всичките ти любовници са ти обърнали гръб…

— Обърнали гръб? Те всички са мъртви.

— Тогава си намери някоя.

— Коя ще обикне труп?

— Най-после да кажеш нещо разумно, Боен водач. Коя наистина? Отговорът лежи пред мен, глупаво старче. Пет дни вече. Ти си Боен водач. Отърси се и се събуди, проклет да си…

— Не. Утре ще дам народа си под опеката на адюнктата. Изгорените сълзи на Хундрил вече не съществуват. Свърши се. Аз свърших.

Острието на нож блесна пред очите му.

— Това ли искаш?

— Да — прошепна той.

— Кое да прережа първо?

— Ти реши.

Ножът изчезна.

— Аз съм гилк, както каза. Какво разбирам аз от милост? Сам си намери пътя към Качулатия, Гал. Уикците щяха да измрат, също както твоите воини измряха. Не по-различно. Битки се губят. Така е в света. Но ти все още дишаш. Събери хората си — те гледат към теб.

— Вече не. Никога вече няма да поведа воини в битка.

Тя изръмжа нещо невнятно, излезе и го остави сам.

Гал се взря в стената на палатката, заслушан в безсмисления си дъх. „Знам какво е това. Това е страх. През целия ми живот ме е очаквал навън, в студената нощ. Извършил съм ужасни неща и наказанието ми се приближава. Побързай, моля те.“

„Защото тази нощ е много студена и то е все по-близо.“