Стивън Ериксън
Сакатият бог (11)

8.

Каквото ни е останало

може да стигне само

ако в мярката на нещата

нищо не бъде изхвърлено

оставено край пътя

в крачките които ни отвеждат

отвъд дима и скръбта

в свят на стъписано раждане

и очи отворени към светлина внезапна.

За дъх един да закръжим тогава

да видим всичко което сме сторили

където гробниците по пътя ни

лежат затворени като скъпи спомени

в сумрака в края на хубав живот.

И нито една стъпка не мами

към мекия сняг напред

но усетете сладката милувка на вятъра.

Сезон изпълзява под земята

на гънките.

Зърнах за миг смътен

проблясък на загадка

фигури в яркия злак.

Ще вземат от нас

всичко което сме сгушили

в прегръдката си

и бремето оставя перца

по дланите ми

а гласовете заглъхващи

са всичко което ни е останало

и което ще стигне завинаги

 

Ще вземете дните ми

Фишер кел Тат

„Да се плъзнеш под юмруците на света.“

Казваше се Торл. Тихичка, с будни тъжни очи.

Писъците й, изригнали от облака Елитри, прозвучаха като смях. Ненаситните насекоми се трупаха там, където бяха доскоро очите й. Нахлуваха в зяпналата й уста, а съсиреците кръв от раздраните й устни привличаха още стотици.

Садик изрева от ужас, залитна назад, сякаш се канеше да побегне, но Бадале го хвана здраво и го задържа. Паниката бе това, което Елитрите обичаха най-много, това, за което чакаха, и паниката беше взела Торл, а сега Елитрите взимаха нея.

Ослепено, момичето тичаше и залиташе по натрошените кристали, които разкъсваха босите крачета.

Около нея се струпваха деца и Бадале видя мрака в погледите им, и разбра.

„Удряйте, юмруци, все още се плъзгаме и пълзим. Не можете да ни убиете, не можете да убиете спомена за нас. Оставаме, за да ви напомняме за бъдещето, което ни дадохте. Оставаме, защото сме доказателството за престъплението ви.“

„Нека ядачите пълнят очите ви. Добре дошли в собствената си слепота, сякаш е дар на милост. А онова като нищо можеше да е смях. Скъпо дете, като нищо би могло да се смееш, глас на спомен. На история дори. Смях, побрал всички злини на света. В онзи смях, всички доказателства за вината ви.“

„Умират деца. Все още умират. Вечно умират.“

Торл падна, писъците й заглъхнаха в задавени накъсани звуци — Елитрите запълзяха надолу в гърлото й. Тя се загърчи и затупа с ръце и крака, а после роякът стана ленив, докато се хранеше и дебелееше.

Бадале загледа как децата запристъпваха, как запротягаха ръце, как грабваха натъпкалите се гърчещи се насекоми и ги тъпчеха в гладните си усти. „Кръжим и кръжим, и кръжим, и това е историята на света. Не бягай от нас. Не бягай от този момент, от тази сцена. Не бъркай неприязън и погнуса с гневно отричане на истини, които не желаеш да видиш. Приемам ужаса ти и не очаквам прошка. Но ако отречеш, наричам те страхливец.“

„А до гуша ми е дошло от страхливци.“

Издуха мухите от устните си и се обърна към Рут. Беше гушнал Хелд и плачеше без сълзи. Зад него се простираше ужасната тепсия на Стъклената пустиня. Бадале отново се обърна да огледа Змията, присвила очи. Вцепененост, неподходяща за зноя, за яркостта на небето. Вялото движение на капналите от умора. „Юмруците ви ни бият до безсъзнание. Юмруците ви изригват с основание. Биете ни от страх. От самоомраза. Биете ни, защото така ви е добре, хубаво е да се преструваш и да забравиш, и всеки път, когато удрят юмруците ви, още малко вина е премазана.“

„В онова старо място, където живяхме някога, заклеймявахте тези, които бият децата си. Но вижте какво направихте на света. Вие сте биячите на деца.“

— Бадале — каза Рут.

— Да, Рут. — Не го погледна отново. Още не.

— Малко дни са ни останали. Дупките с вода свършиха. Не можем дори да се върнем — изобщо няма да можем да се върнем. Бадале, мисля, че се предавам… аз… готов съм да се предам.

„Да се предам.“

— Ще оставиш ли Хелд на Елитрите? На Опалите?

Чу как пое рязко дъх.

— Няма да докоснат Хелд — прошепна той.

„Да, няма, нали?“

— Преди Хелд да стане Хелд — каза тя, — Хелд имаше друго име и това име беше Родена. Родена излезе между краката на една жена, майка. Родена дойде в този свят с очи от синьо, синьо като това небе, и сини ще останат. Трябва да продължим, Рут. Трябва да живеем, за да видим деня, в който нов цвят ще намери очите на Хелд, когато Хелд отново стане Родена.

— Бадале — прошепна той зад нея.

— Не е нужно да разбираш — каза му тя. — Не знаем коя е била майката. Не знаем коя ще е новата майка.

— Виждал съм, нощем… — И се поколеба. — Бадале…

— Големите, да — отвърна тя. — Нашите майки и бащи, лежат заедно, опитват се да правят бебета. Можем само да се върнем до онова, което знаехме, до онова, което помним от старите дни. Караме го всичко да се случва отново, макар да знаем, че не стана първия път, това е всичко, което знаем.

— Още ли летиш в сънищата си, Бадале?

— Трябва да продължим, Рут, докато Хелд престане да е Хелд и стане Родена.

— Чувам плача й нощем.

„Тя. Това е нейната история: Родена става Хелд, Хелд става Майка, Майка прави Родена, Родена е Хелд… А момчетата, които сега са бащи, те се опитват да се върнат, обратно вътре, всяка нощ, опитват се и се опитват.“

„Рут, всички ние плачем нощем.“

— Трябва да вървим — каза тя и най-сетне се обърна да го погледне.

Лицето му беше сбръчкано, отпусната кожа и плувнали в червени кръгове очи. Напукани устни, чело на жрец, усъмнил се в собствената си вяра. Косата му окапваше, дланите му изглеждаха огромни.

— Хелд казва на запад, Рут. Запад.

— Там няма нищо.

„Там има голямо семейство и те са богати с всякакви неща. С храна. С вода. Те ни търсят, за да ни благословят, да ни покажат, че бъдещето все още е живо. Ще ни обещаят това бъдеще. Видяла съм, видяла съм всичко това. И има майка, която ги води, и всичките й деца, които държи в прегръдката си, макар никога да не е правила Родена. Има майка, Рут, също като тебе. И скоро детето в прегръдката й ще отвори очите си.“

— Сънувах за Хелд предната нощ, Рут.

— Наистина ли?

— Да. Имаше криле и отлетя надалече. Чух гласа й на вятъра.

— Нейния глас ли, Бадале? Какво казваше? Какво казваше Хелд?

— Нищо не казваше, Рут. Смееше се.

 

 

Скреж беше нашарил струпаните по брега плавеи, а буците лед в плитчините на залива пукаха и стържеха, подмятани от връхлитащите вълни. Фелаш изкашля последната си сутрешна храчка, придърпа около раменете си наметалото от кожа и лен, изправи се и закрачи към слугинята си, която се бе навела към огъня.

— Приготви ли ми закуската?

Жената махна към отрязания от пън диск, който използваха за маса и на който чакаше глинена чаша с билков чай и запалено наргиле.

— Чудесно. Казвам ти, главата ме боли. Посланията на майка ми са тромави и груби. Или може би Омтоуз Феллак е груб — като този пъклен лед и мраз, които ни мъчат. — Погледна към другия бивак, на трийсет крачки по брега, и се намръщи. — И цялото това суеверие! Прекрачиха всички граници на доброто възпитание според мен.

— Чародейството ги плаши, ваше височество.

— Пфу! Това чародейство спаси живота им! Човек би си помислил, че благодарността би трябвало да стъпче дребнавите страхове и въображаеми кошмари. Божичко, какви кресливи кокошки са само. — Намести се на едно дърво, като се постара да избегне странните железни шипове, които стърчаха от него, отпи глътка чай и се пресегна за изкусно изваяния мундщук на наргилето. Пуфна доволно и завъртя очи към замръзналия сред залива кораб. — Виж само. Единственото, което го държи над водата, е айсбергът, в който е стегнат.

— Уви, ваше височество, вероятно точно това е източникът на недоволството им. Те са моряци, заседнали на сушата. Дори капитанът и първият й помощник излъчват униние.

— Е — изсумтя Фелаш, — ще трябва да се оправим с това, което ни е подръка, нали? Все едно, нищо не може да се направи. Корабът е свършил. Сега трябва да тръгнем по суша, а как ще преживеят това горките ми стъпала, не смея и да мисля.

Обърна се и видя идващите Шурк Елале и Скорген Кабан. Първият помощник ръсеше ругатни, докато залиташе по пясъка.

— Капитане! Заповядайте на чай. Ти също, Скорген… Ще ни донесеш още чаши, нали? — каза на слугинята си. — Чудесно.

— Беру да ни благослови — изсъска Скорген. — Десет крачки по-назад и топлината ни стапя на място, но тук…

— Това ще заглъхне, убедена съм — каза Фелаш. — Магията от вчера, да се изразим така, беше доста интензивна. И преди да сте прекалили с оплакванията, ще отбележа, че аз и слугинята ми сме не по-малко притеснени от този ужасен студ. Може би на Джагът им е било приятно да живеят в такъв климат, но както добре виждате, ние не сме Джагът.

— Ваше височество, за кораба ми… — почна Шурк Елале.

Фелаш дръпна от наргилето и въздъхна.

— Вече ви се извиних, нали? Може би е следствие от недостатъчно образование, но наистина не бях наясно, че всички кораби носят в коремите си определено количество вода, смятано за приемливо при пътуване. И че замръзването й следователно би могло да предизвика бедствие в смисъл на нацепени дъски и прочие. Освен това екипажът ви не работеше ли на помпите?

— Да. Но и сто ръце под палубата не можеха да помпат достатъчно бързо, предвид скоростта на замръзването. Не това имах предвид обаче — каза Шурк. — Както отбелязахте, всичко това го преживяхме. Просто лош късмет. Не, това, което искам да обсъдим, е въпросът с ремонта.

Фелаш изгледа светлокожата жена и потупа замислено зъбите си с мундщука на наргилето.

— Като се има предвид драмата, която разиграхте преди два дни, капитане, бях предположила, че по въпроса с „Вечна благодарност“ всичко е загубено. Премислихте ли?

— Да. Не. Искам да кажа, походихме по този плаж. Изхвърленият плавей е безполезен. Малкото дъски, които видяхме, са тежки като гранит — Маел знае за какво са използвали този проклет материал, но определено не плува. Всъщност, изглежда, притежава естествена потопяемост…

— Извинете, какво?

— Бутнете ли това дърво на каквато и да е дълбочина, остава там. Никога не бях виждала такова нещо. Дърводелецът ни твърди, че е свързано с минералите, които е попил материалът, и почвата, в която е расло дървото. Тъй или иначе, никакви гори не виждаме на сушата — никакви дървета, нищо.

— Което означава, че нямате дървен материал, с който да осъществите ремонта. Да, капитане, не беше ли точно това предположението ви преди два дни.

— Беше, да, и се доказа, ваше височество. И тъй като екипажът ми не може да оцелее на замръзнал кораб, изглежда, че като че ли наистина сме заседнали.

Скорген разрови пясъка със здравия си крак.

— Още по-лошото, ваше височество, е, че няма мекотели в плитчините. Не бихме могли дори пеш да стигнем там, където искате да идем.

— Крайно притеснително — измърмори Фелаш, без да откъсва очи от Шурк Елале. — Но вие все пак имате идея, нали, капитане?

— Може би.

— Продължете, моля. Авантюрата и експериментирането не са ми чужди по природа.

— Да, ваше височество. — Все пак жената се поколеба.

Фелаш отпрати във въздуха вихрещо се облаче дим.

— Хайде, капитане, първият ви помощник вече посинява.

— Добре. Омтоуз Феллак, ваше височество… истинска Крепост ли е?

— Не знам какво точно имате предвид с този въпрос.

— Крепост. Владение. Място. Свят, различен от този…

— Където можем да намерим, ъъ, дървета — добави Скорген. — Или нещо такова. Освен ако всичко не е лед и сняг, разбира се, или още по-лошо.

— Аа, разбирам. — Потупа се замислено с мундщука по устните. — Крепостта на Лед, точно. Магията — както всички открихме — определено е… студена. Неприятно при това. Въпреки пропуските в образованието ми по отношение на корабостроенето и прочие, досежно Крепостите то е доста по-задълбочено. — Фелаш се усмихна. — Естествено.

— Естествено — каза Шурк Елале, колкото да не позволи на Скорген да се обади.

— Най-обичайната проява на Омтоуз Феллак е точно това, което изпитахме. Лед. Жесток студ, замразяващ и изнервящ. Но трябва да се разбере, въпросната магия е била оформена като защитно оръжие, ако щете. Джагът са били във война с неумолим враг и са губели тази война. Опитали са да се обградят с могъщи ледени стени, да ги превърнат в непреодолима преграда. И много често са успявали… за известно време. Разбира се, както обича да изтъква майка ми, войната стимулира изобретенията и скоро след като едната страна подобри тактическата си позиция, другата бързо се приспособява да преодолее въпросното предимство — стига да има достатъчно време, за да го направи. Интересно, би могло да се твърди, че тъкмо собствените грешки на Джагът са довели до поражението им. Защото ако бяха погледнали на леда не като на защитна мярка, а като на нападателна — ако бяха направили от него истинско оръжие, сила за нападение и атака — като нищо са можели да унищожат врага си, преди да е успял да се приспособи. А макар детайлите, свързани с този враг, да са смътни…

— Извинете, ваше височество — прекъсна я капитанът. — Но, както отбелязахте преди малко, първият ми помощник наистина страда. Ако ви разбирам, ледът и студът на Омтоуз Феллак са просто аспекти или, предполагам, приложения на определена сила. И като такива, те не са единствената характеристика на силата.

Фелаш плесна с ръце.

— Точно така, капитане! Великолепно се изразихте!

— Благодаря, ваше височество. Толкова съм облекчена. Е, досежно тези други аспекти на Крепостта, какво можете да ми кажете?

Фелаш примига.

— Ами, нищо.

— Нищо?

— Нищичко, капитане. Единствената проява на Омтоуз Феллак, която е виждал този свят, е била с аспекта на лед.

— Тогава откъде знаете, че в нея има нещо повече?

— Капитане, това просто е логично.

— Значи този възглед, че има нещо повече е само… теоретичен?

— Скъпа моя, терминът не е пейоративен, въпреки тона, който използвахте току-що.

Зъбите на Скорген Кабан затракаха, когато проговори:

— Аз за това ли стоях тука? Нямате нито една изплюта от Маел податка?

— Едва ли сте точен, помощник-капитан — каза Фелаш. — Едва ли щеше да помогне на когото и да било от нас, ако бях казала просто: „Не знам“, нали? Това, което всъщност казах, е: „Не знам, но вярвам, че тази нишка си струва да се проследи.“

— Тогава защо не го направихте?

— Но аз го направих!

Шурк Елале се обърна към Скорген.

— Стига, Хубав. Върни се при другите.

— И какво да им кажа?

— Кажи им, че… проучваме възможности.

Фелаш махна с пухкавата си ръка.

— Момент, моля. Предлагам и двамата да се върнете при приятелите си. Проучванията, които ще ме ангажират днес, е най-добре ги направя сама, защото не мога да гарантирам безопасността на когото и да било в непосредствена близост. Всъщност предлагам да преместите бивака си на разстояние може би два пъти по-голямо от сегашното.

— Ясно, ваше височество — каза Шурк Елале. — Ще го направим.

Щом се отдалечиха, Фелаш се обърна към слугинята си и измърмори:

— Чака те пътуване, миличка.

— Да, ваше височество.

— Облечи се хубаво — посъветва я Фелаш. — Приготви си броня и си вземи метателни брадви. И ще се наложи да доплуваш до кораба за някое парче дърво. Но преди всичко това бих искала ново котле чай и още ръждивец за това наргиле.

— Веднага, ваше височество.

 

 

— Богове на бездната — изруга Шурк Елале, докато наближаваха бивака на екипажа, — какви цици има само! Винаги ме е удивлявало необикновеното разнообразие, което ни благославя всички. — Хвърли око на първия си помощник. — Или ни проклина, както е в случая може би.

— Исках да й забия един нож в черепа, капитане.

— Задръж тия идеи и ги скрий дълбоко и на тъмно — ако те чуе някой от екипажа, не искам да си имаме точно такива неприятности.

— Разбира се, капитане. Все едно, беше просто импулс, като кърлеж под окото. Между другото, как изобщо можа да видиш циците й под всичките ония топли кожи?

— Много добре ги видях аз. Нарича се въображение, миличък.

— Де да имах и аз.

— Междувременно трябва да успокоим някои страхове и предполагам, че изместването ни по-далече по брега ще е добро начало.

— Добро ще е, да. — Той се почеса по набръчкалите шията му белези. — Знаеш ли, капитане, някакъв нюх ми подсказва, че оная нейна слугиня не е толкова безполезна, колкото изглежда, как мислиш?

— Варенето на чай и паленето на лули за нищо ли го смяташ, миличък? Казвам ти, сериозно си мисля да си намеря слугиня, щом се върнем у дома. Разбира се, няма никакво правило, според което трябва да е жена, нали?

По уродливото му лице пропълзя червенина.

Шурк го плесна по гърба.

— Прав си за нея, Хубав. Според мен е също толкова зла магьосница като принцесата, ако не и повече. Тая жена се прикрива добре, но само да й погледнеш китките… Освен ако не се упражнява в хвърляне на бали сено, докато не я гледа никой, а и според белезите на дланите трябва ножове да има в балите… Тъй че да, много повече е, отколкото изглежда.

— Как се казва, между другото?

— Представа нямам. — Шурк изсумтя. Моряците в бивака вече ги гледаха. — Добре, Хубав, остави на мен да говоря.

— Да, капитане. По-добре ще е.

— Ако оплескам нещата, можеш да опухаш няколко глави.

— Да ги вкарам в пътя, един вид.

— Точно.

 

 

Невъзмутима под сянката на чадъра, Фелаш гледаше как слугинята й излази от водата.

— Трябва да понатрупаш малко тлъстина, миличка — подхвърли й. — Сигурна съм, че слънцето ще те стопли много бързо, също като мен. Все едно, преминаването те чака.

Задъхана, жената бавно се отдалечи от водата. В дясната си ръка стискаше парче дърво, черно в посинелите й пръсти. Зад нея, в плитчините, ледът се топеше — последните утайки от Омтоуз Феллак загасваха. В залива, там, където шелфът отстъпваше на по-дълбоките води, „Вечна благодарност“ потъваше в лъскавото си сълзящо ледено гнездо.

След като се съвзе достатъчно, за да може да се движи, слугинята облече ватираното долнище, а сетне тежката люспеста броня, която извади от вързопите намазано с восък платно. Затъкна две метателни брадви, стегна колана на късия меч в кожената ножница и калъфа с четири ножа за мятане под мишницата си и довърши снаряжаването си, като пъхна в колана си парчето дърво.

— Ваше височество, готова съм.

— Крайно време беше. Търпението ми е на път да свърши. — Фелаш въздъхна, остави наргилето настрана и стана. — Къде остави последните сладки?

— До бучката ръждивец, ваше височество.

— Аа, разбирам. Чудесно. Виж как съм почнала да отслабвам! От яд е. Помниш ли детството си, скъпа, когато гърдите ти са били плоски и всичките ти кокали са стърчали откъде ли не?

— Не, ваше височество, никога не съм била кльощава като момче, слава на късмета на Блудния.

— Нито пък аз. Винаги съм била подозрителна към пораснали мъже, които, изглежда, харесват това у жените си. Какво им е на момченцата, та хлътват по бледи костеливи призраци?

— Сигурно привлича покровителствената им природа, ваше височество.

— Покровителстването е едно, баламосването — съвсем друго. Та какво щях да правя? О, да, да те хвърля в Крепостта на Лед. Най-добре да извадиш поне няколко оръжия, миличка. Кой знае на какво ще попаднеш.

Слугинята извади брадвите си.

— Готова съм.

 

 

— … онази снизходителна високомерна крава не заслужава да има такива цици и такава безукорно бяла кожа и лъскава коса. И как ги люшка само тия бедра, ще кажеш, че ще си счупи кръста на всяка стъпка, а тия проклети сочни устни сякаш са готови всеки момент да налапат някой… Богове, какво стана?

Гърмът разтърси водата в залива и вдигна пушилка по пясъка. Шурк Елале се обърна и видя огромен бял облак, изригнал във въздуха от бивака на Фелаш. Моряците — още доста далече от тях, за да я чуят — наскачаха и се развикаха уплашено.

— Стой тук, Скорген. И ги успокой онези глупаци!

Затича обратно.

Бивакът беше в пълна бъркотия, вещите бяха разхвърляни по пясъка все едно от вихрушка. Принцеса Фелаш бавно се измъкна от изригналия пясък. Косата й беше разчорлена, дрехите й раздърпани. Лицето й бе почервеняло, все едно я бяха скъсали от бой.

— Ваше височество, добре ли сте?

Момичето се закашля.

— Мисля, че теорията се доказа, капитане. Изглежда, че Омтоуз Феллак е много повече от няколко буци лед. Проходът, който открих… мм, трудно е да се каже къде точно отведе…

— Къде е слугинята ви, ваше височество?

— Ами, да се надяваме, че в момента проучва с почуда и възхита.

— Пратихте я вътре?

Изумителните й очи блеснаха.

— Разбира се, че я пратих! Не настоя ли точно ти, че е нужно, предвид ужасната ни беда? Можеш ли изобщо да си представиш величината на жертвата, която правим с тази услуга?

Шурк Елале изгледа мълчаливо дебелото момиче.

— А ако не се върне?

— Ще съм крайно недоволна. Същевременно ще разполагаме с доказателство, подкрепящо някои други теории за Омтоуз Феллак.

— Моля? Какви други теории?

— Ами, за демони, за облаци безумие, месоядни растения, коварни полевки и още стотици кошмари в същия дух. А сега, моля, бъдете така добра да запалите огъня.

 

 

Посегна за последния си метателен нож и разбра, че канията е празна. Изруга, сниши се под замаха на косата, хвърли се наляво, превъртя се през рамо и се изправи до туловището на първия демон, който бе убила. Ръцете й зашариха по пъпчивата му кожа и напипаха една от брадвите й. Изпъшка, докато я изтръгне, превъртя се над тялото — то потрепери, щом шестте меча се забиха там, където тя беше допреди миг — и се изправи отново, за да запокити брадвата.

Тя изпращя в челото на демона и главата му отскочи назад.

Тя се хвърли напред и издърпа един от тежките мечове в стиснатата му ръка, която трепереше, докато огромният звяр се смъкваше на колене. Отби с острието петте меча, които млатеха от краищата на другите пет ръце, след което посече дебелия му врат веднъж, два пъти, три пъти, докато главата не се изтърколи.

Завъртя се рязко, за да погледне дали има още от проклетите същества. Пет трупа и нищо повече. Ако не се броеше тежкият й дъх, поляната беше съвсем тиха.

От един огън право на друг — беше се озовала сред бивак — и късметът й бе, че беше готова, докато те явно не бяха. Огънят продължаваше да гори, а и тук-там се бяха пръснали пушещи въглени. Ако не внимаваше, щеше да подпали гората — и всичкото дърво, от което капитанът и екипажът й така ужасно се нуждаеха.

Прибра оръжията си и стъпка тлеещите пламъци.

Изруга, когато нещо я ухапа отзад по врата. Посегна и юмрукът й се стегна около нещо малко и космато. Тя го огледа отблизо. Полевка, с мръвка месо от плътта й. Изсумтя и хвърли животинчето настрана.

— Е, ваше височество, май ви намерих малко дървета.

Някакъв звяр изрева наблизо и ревът бе повторен от още няколко, обкръжили поляната.

— Гъз на Блудния, тия гадини реват страшно.

Реши, че няма смисъл да се мотае повече тук. Избра случайна посока и се шмугна в гората.

Мракът беше нелеп, а въздухът влажен и студен. Тя се хвърли напред, стиснала брадвите в готовност. Нещо изпищя точно зад нея и тя рязко се обърна. Нещо изшумоля в горската шума — още една проклета полевка. Видя как животинчето спря, изви главата си назад и нададе нов писък.

Скоро остави лакомите твари зад себе си. Огромните дървесни стволове изтъняха, а гъстите храсти вече я затрудняваха. На десетина крачки напред земята пропадаше. Тя стигна до ръба и погледна надолу в дерето. Беше запречено от нападали дървета, а дънерите им бяха бели като кости.

Ниска мъгла се стелеше над тях и светеше като блатен газ.

Дерето се бе образувало от внезапен порой и дърветата долу бяха дивашки изтръгнати от корен и понесени от бурното течение. Огледа отломките и забеляза някакво очертание в сумрака на дерето, на около двайсет крачки надолу по течението. Отначало предположи, че е преграда от сплетени клони и дървета, но наносът беше струпан върху нещо друго… корпус.

Извади парчето дърво от колана си. Като че ли се потеше в ръката й.

Ботушите й се хлъзнаха и къде с пързаляне, къде със залитане, тя започна да се смъква по стръмния бряг на оврага. Промъкна се по-близо до кораба, като се стараеше да отбягва мъглата, доколкото може. Как беше стигнал толкова далече по този коварен лъкатушещ овраг, без да се разбие на парчета, си беше голяма загадка, но тя бе достатъчно разумна, за да се довери на чародейната връзка. В каквото и състояние да беше корпусът, щеше да е достатъчно, за да свърши работа.

Стигна до него и го опипа. Не беше изгнил. Почука и я възнагради смътен кух ек. На пет разтега над нея имаше резбован планшир с тежко перило, оформено като извиващи се змии по дължината на кораба, която по нейна преценка трябваше да е около петнайсет или двайсет крачки.

Погледна надолу и видя как бялата мъгла погълна краката й до коленете. А в тази мъгла малки сгърчени ръце се пресягаха да сграбчат бедрата й. Ноктите се впиха дълбоко и тя изохка от болка, измъкна меча си и започна да сече.

С раздрани и плувнали в кръв бедра се изтръгна и се закатери по корпуса, като се хващаше за струпаните дървета и клони. Прехвърли се с пъшкане през планшира и тупна върху наклонената палуба.

И се озова сред гмеж от космати черни маймуни, големи колкото кучета. Те оголиха дълги като ками зъби — зловещо жълтите им очи засвяткаха — и надигнаха чворестите си криваци. След това я връхлетяха от всички страни.

Някъде нагоре по оврага отекна глух тътен, но не й остана време да помисли за това.

 

 

— Утуулуто ми си мисли, че това е секс… колко странно.

Фелаш я изгледа накриво и клепачите й лениво примигнаха.

— В двореца има великолепна колекция от мундщуци, изваяни като пениси. — Махна небрежно с ръка. — Част от образованието на принцесата, разбирате…

Шурк остави наргилето.

— Мисля, че ми стига, ваше височество. Оставям ви на… приспособленията ви.

— Приключението може да ни споходи под всякаква форма, капитане. Ако вашето утуулу имаше мозък, сигурна съм, че щеше с охота да се съгласи.

— Но точно това е целият смисъл на, ъъ, страстта. Тя е предимно безмозъчна. Повечето световни трагедии се коренят точно в това неразбиране. Твърде много се привързваме към него, видите ли. Неща като вярност и скъпоценна интимност, любов и притежаване — и рано или късно всичко се обърква. Ами, познавала съм мъже — и имам предвид „познавала“, — които идваха при мен два пъти седмично, жадни за безмозъчното нещо, а след това започваха да дърдорят за жените си.

— И какво точно ви казваха? Моля ви, трябва да знам.

— За клюки сте зажадняла, нали?

— Дворецът изглежда ужасно далече в момента.

— Така е, ваше височество. Добре. Някои ми разправяха как цялата магия на любовта свършила между тях, жаравата на страстта вече изстинала на камък. Други се оплакваха колко сложно станало всичко или пък колко банално, или отчаяно. А пък други говореха за жените си все едно, че са собственост, да се използва, когато мъжете ги устройва, а иначе да се държи под ключ, но самата мисъл, че тези жени може би правят същото, което прави съпругът — там с мен, — виж, това подпалваше убийствен гняв в очите им.

— Значи, докато бяха с теб, повечето от тях все пак не схващаха идеята?

— Много точно, ваше височество. Да, изобщо не схващаха идеята.

— Защото това, което им предлагаше, беше секс без усложнения.

— Точно.

— Безмозъчен.

— Да. И това ги освобождаваше, а свободата ги правеше щастливи — или поне ги караше да забравят за кратко време. Но щом поривът отминеше, старият свят и всичките му вериги се връщаха с дрънчене. Тръгваха си все едно, че са осъдени да преплуват канала.

— Водили сте разнообразен и необикновен живот, капитане.

— Живот? Погрешна дума, ваше височество.

— О, не е нужно човек да диша, за да е жив… И преди да сте изтъкнали прибързано колко нелепо очевидно е това твърдение, умолявам ви да помислите добре, тъй като не визирах вашето състояние.

— В такъв случай наистина съм любопитна какво точно имате предвид, ваше височество…

— През своите години на обучение съм…

Следващите й думи бяха удавени от грохот. Двете рязко се обърнаха и видяха порой кална разпенена вода да изригва в залива малко отвъд плитчините и да избутва плочите плаващ лед. Миг след това от раздраното се изсипа сякаш половин гора от накършени клони и съборени дървета, а след тях пред очите им изникна носът на кораб, изпънат напред като забит юмрук, който се гмурна надолу в кипящите води на залива.

Буйното течение го понесе стремглаво към подводните скали.

— Кучката на Блудния! — изруга Шурк Елале.

Корабът рязко се наклони сред облаците пара и пяна, извъртя се и двете видяха самотна човешка фигура на руля да завърта кораба срещу течението.

Раната се затвори с гръм и бесният поток спря. Клони и дънери закръжиха във въртопа.

Капитанът се втурна към водата.

Странният кораб за миг остърга рифа. Имаха късмет, реши принцесата, че морето бе спокойно, но беше явно, че една сама жена няма да може да се справи и че корабът все още е застрашен. Погледна надясно и видя екипажа — тичаха по пясъка явно решени да догонят капитана си.

Погледът на Фелаш се върна на кораба.

— Миличка, не можа ли да намериш по-хубав?

 

 

Шурк Елале се покатери на палубата и изплю солена вода. Ботушите й се хлъзнаха по нещо и тя тупна тежко на задник. Вдигна ръката си. Кръв. Много и много кръв. Изруга, надигна се и закрачи към носа.

— Има ли котва тука? — извика. — Къде е проклетата котва?

В отговор слугинята изрева от кърмата:

— Откъде да знам?

Шурк видя моряците си, наскачали в плитчините. „Добре.“

— Носим се обратно към рифа! — извика слугинята. — Как да го спра това чудо?

— С проклета котва, тъпа краво!

Малко гузна от избухването си, забърза към кърмата. Щом видя слугинята отблизо, замръзна.

— Богове, жено, какво е станало с теб?

— Проклетите полевки — изръмжа тя. — Това… онова там… него ли наричаш котва?

Шурк с усилие откъсна погледа си от нея.

— Целувката на Маел, това е, да! — Пет бързи крачки и отново спря. — Вода ли чувам да шурти долу? Вода ли поемаме?

Слугинята я изгледа със зачервените си, капнали от умора очи.

— Мен ли питаш, капитане?

Шурк се хвърли към планшира откъм сушата, погледна ядосано бухащия във водата екипаж и изкрещя:

— Бързо на борда, мързеливи свине! На помпите! Бързо!

На брега Фелаш се намести отново на дънера, като внимаваше да избегне железните шипове. Дръпна от наргилето и загледа с доволство суматохата във водата. Издиша облак дим и усети как гърлото й изкъркори.

Време беше за следобедната й кашлица.

 

 

Риташе и газеше през купчините смачкани шлемове, разбити броня и кости, които се разпадаха на прах и се вдигаха на сиви, вихрещи се около краката му облаци. Напред, отвъд плоската равнина, затрупана с тела, се виждаше могила със също такива сгърчени трупове, а от върха на могилата се издигаха стволовете на две дървета, вързани в центъра, за да оформят изправено X. От тях висяха останки на тяло с раздрана на ивици плът и черна коса, увиснала над съсухреното лице.

Макар и отдалече, Силхас Руин виждаше ясно дългата стрела, забита в челото на фигурата.

Тук, на това място, световете се сгъваха един в друг. Хаос и лудост в такова обилие, че зацапваха самото време, задържали ужаса в неумолима хватка. Тук кожата на сто свята носеше една и съща раздрана дамга. Не знаеше какво е станало в тази битка — тази касапница, — та да остави такова наследство, нито дори в кой точно свят се е случило действителното събитие.

Бавно прекоси бойното поле към могилата зловещия й олтар.

Наоколо се движеха други фигури, лутаха се като изгубени, сякаш търсеха свои приятели сред безликите хиляди. Отпървом ги бе помислил за призраци, ала не бяха призраци. Бяха богове.

Преминаването му привлече вниманието на един, после на друг, на трети. Някои просто извръщаха отново погледи, за да продължат каквото правеха. Неколцина тръгнаха да го пресрещнат. Щом се приближиха, чу гласовете им, мислите им.

„Чужденец. Натрапник. Това не е негов свят, не е негово проклятие, нищо не е за него.“

„Идва да ни се надсмее, на онова от нас, което е пленено тук.“

„Дори не чува виковете, които така ни оглушават, всички тези вериги на страстно жела…“

„И отчаяние, Шеденул, толкова много отчаяние…“

Силхас Руин стигна до подножието на могилата и огледа сгърчените тела пред себе си, стръмния склон от плътна кост, сбръчкана кожа, броня и натрошени оръжия.

Половин дузина богове се сбраха около него.

„Тайст Лиосан?“

„Не, Беру. Тайст Андий. Бялата му кожа крие тъмнината вътре в него.“

„Има ли място във войната? Той е опасен. Не искаме да е наблизо, когато убием Падналия. Когато се нахраним и с това се освободим…“

„Да се освободим? — изръмжа един тежък гърлен глас. — Моури, от наследството на поклонниците ни никога няма да се освободим. Това е сделката, която сключихме…“

„И все пак, Беру. Смъртна страст ни даде облик. Смъртна страст ни въвлече във всичките им светове. Не бе достатъчно, че се възнесохме, не бе достатъчно, че трябваше да подирим предопределението си. Казвам ти, въпреки че повечето от мен все още върви по един далечен свят — и воят му за измяна ме оглушава, — в проклятие и молитва съм стегнат тук като юмрук. Желая ли обожание? Не. Стремя ли се към още по-голяма власт? Показано ми бе нейното безсмислие и сега всичката ми воля се утаява като пепел над душата ми. Тук сме пленени и така ще останем…“

„Защото онзи глупак Господаря оправда кражбата на Каминсод! Падналия беше ранен. Стана безполезен с болката си. И с онази проклета благословия на Господаря издигна Дома на Вериги, и с тези вериги окова всички нас!“

Десемврий изсумтя.

„Много преди онези вериги да дръннат за първи път, ние вече бяхме в окови — макар да се забавлявахме с преструвката си, че не съществуват. Господарят на Колодата и Падналия разпръснаха илюзията — не, те разпръснаха заблудите ни — и с тях цялото сладко, мило удобство.“

„Не ми трябва парвеню като теб да ми казва неща, които вече знам!“

„Трябва ти, след като си готов да храниш разума си с лъжливо въображение. Скоро ще се съберем на друго място, не много по-различно от това, и там ще извършим убийство. Хладно, жестоко убийство. Ще убием свой събрат бог. Преди сърцето му да бъде пронизано, преди Непознаваемата жена изобщо да успее да стигне до Падналия или да опита каквото се кани, ние ще го убием.“

„Недей толкова лесно да я изключваш, Десемврий — рече нов глас, на жена, тънък и накъсан. — Тя е сестра на Господаря на Колодата — Господар, който лично се крие от всички нас. Как е възможно това? Как е успял да ни заслепи за местонахождението си? Казвам ви, витае някъде над всичко това, неузнаваем като сестра си. Тази окаяна фамилия от тази окаяна империя…“

В костите изпращя тояга, натроши ги и Силхас се обърна и видя, че е дошъл нов бог. Смътен като петно от сянка.

„Десемврий — изсъска той, — и прескъпа Джес. Беру, Шеденул, Моури. Бекра, Тиланда, виждате ли как сте се струпали около този Тайст Андий? Този брат на Аномандър Рейк? Въобразявате си, че не може да ви чуе? — Тоягата се изпъна към Десемврий. — Виж ни, колко обречени сме в отражението на смъртните ни някога същности. Империята, да! Нашата империя, Десемврий, или сте забравили? Онази окаяна фамилия? Нашите собствени деца!“

„О, я огледай наоколо, Сенкотрон — изръмжа Джес. Лицето й — чиле от вълна, памук, коноп и коприна — се загърчи и стегна, щом оголи оплетените си в паяжина зъби. — Д’рек е дошла и си е отишла от това място. Тя знае и ни отваря вярна пътека. Проклетите ти деца не могат да се надяват да ни надвият. Остави ги на Форкрул Ассаил! Дано да се изядат едни други!“

Сенкотрон се изкиска.

„Кажи ми, Джес, виждаш ли братовчедката си някъде наблизо? Къде е Кралицата на сънищата в това място на смърт?“

„Тя се крие…“

„Не е тук, Джес — каза Сенкотрон, — защото е будна. Будна! Разбираш ли ме? Не спи, не се сънува тук, не дърпа лудите опашки на всички ви, Джес, за да обърква смъртните умове. Всички вие сте слепи глупци!“

„Решил си да ни предадеш!“ — изкрещя Шеденул.

„Не ме интересува никой от вас — отвърна Сенкотрон и махна рязко с призрачната си ръка. — Предателство? Твърде голямо усилие за такава нищожна цена.“

„Дошъл си тук само за да ни се подиграеш?“

„Тук съм, Беру, защото съм любопитен. Не за някой от вас. Вие не сте нищо освен богове и ако Ассаил успеят, всички ще изчезнете като пръдни във вятъра. Не, любопитството ми е за нашия неочакван гост, нашия Тайст Андий. — Тоягата се люшна към Силхас Руин. — О, братко на герои, защо благославяш Вечното падане на Колтейн с присъствието си?“

— Търся оръжие.

„Двете, които носиш, не са ли достатъчно?“

— За приятел. Тази битка, в която всички вие изглеждате тъй жадни да се включите… бих могъл да ви предупредя да се откажете, но признавам, че не виждам голяма полза от това. Всички сте обречени да се включите в свадата. Което ме кара да се чудя.

„Какво да се чудиш?“ — настоя Беру.

— Когато прахта се слегне, колко от труповете ви ще видя на това поле? — Силхас Руин сви рамене. — Правете каквото искате.

„Твоят брат уби най-силния ни съюзник.“

— Нима? И какво значение има за мен това, Беру?

„Дразнещ си също като него! Дано да споделиш съдбата му!“

— Всички ще споделим съдбата му — отвърна Силхас Руин.

Сенкотрон се изкиска.

„Намерил съм ти оръжие, но само ако този, който го владее, е достоен.“

Силхас Руин направи широк жест.

— Оттук ли?

„Не, не оттук. Нищо за оръжие не може да се намери тук, освен спомени от провал.“ — От сенките, завихрени около бога, се появи меч и издрънча в нозете на Тайст Андий.

Той погледна надолу и вдиша рязко.

— Откъде го намери това?

„Познаваш ли го?“

— Хуст… но не. — Замълча разколебан. — Чувствам, че би трябвало, след като познавам добре онази свещена ковачница. Драконовата тема е… характерна. Но втулките на ефеса ми напомнят за най-ранния период на изработка на Хуст, а мислех, че познавам всички направени така. Къде си се натъкнал на това?

„Въпросът е несъществен, принце. Забелязваш драконовата тема, нали? Какъв е терминът? Декоративен наклеп? Това би си помислил, като видиш тези люспи, проблясващи тъй прелестно по дължината на лезвието. — Сенкотрон се изкиска. — Това би си помислил.“

— Това оръжие е твърде хубаво за онзи, когото смятам да въоръжа.

„Нима? Колко… жалко. Навярно би могъл да убедиш приятеля си да вземе тези, с които боравиш сега? А за самия теб — това изключително оръжие. Приеми го като дар за тебе, от Сенкотрон.“

— А защо трябва да ме даряваш така? — попита Силхас Руин.

„Навярно другите тук скърбят за загубата на Качулатия. Аз — не. Беше престарял и лишен от хумор, и грозен освен това. Тъй. Щом не мога да предам най-добрите си благопожелания на благородния убиец на Гуглата, ще се задоволя с брат му.“

Силхас Руин погледна отново меча Хуст и промълви:

— Когато бяхме деца, той непрекъснато крадеше нещата ми, защото обичаше да гледа как се ядосвам. — Замълча при спомена и въздъхна. — Още тогава беше безстрашен.

Сенкотрон се беше смълчал. Другите богове просто ги наблюдаваха.

— А след това — прошепна Силхас Руин — той открадна скръбта ми. И сега се питам какво… какво ми е останало да чувствам?

„Ако предложа «благодарност», дали ще е безчувствено?“

Силхас Руин погледна рязко бога и рече:

— Приемам дара ти, Сенкотрон, а в замяна ти предлагам това. — Махна с ръка към другите богове. — Тази сган не ти подхожда. Остави ги да правят каквото щат, Сенкотрон.

Богът се изкиска.

„Ако бях кръвен родственик на това семейство, щях да съм пияният чичо, сврян в ъгъла. За късмет — дали да рискувам с тази дума? — не съм близък на никого от тях. Бъди уверен, че смирено ще се вслушам в съвета ти, принце.“

Силхас Руин вдигна оръжието. Рубинените му очи бавно обходиха боговете един по един. А след това изчезна.

 

 

Десемврий се обърна рязко към Сенкотрон.

— Какво беше всичко това? Що за коварна игра ни въртиш тук?

Тоягата на Сенкотрон се завъртя и шибна Бога на трагедията през носа. Той залитна и падна по задник.

— Най-доброто от теб странства в смъртния свят, стари приятелю — изсъска Сенкотрон. — Преди много време ти изостави онази празнота, наречена гордост. Най-после виждам къде се е дянала тя. Е, явно те чака още един урок по смирение. — Изгледа ядосано останалите. — Всички ви всъщност.

— Сополив малък фукльо! — изръмжа Беру. — Ти…

Гласът му заглъхна, защото Бога на Сенките вече го нямаше.

 

 

— Работа, работа, работа.

Котильон спря на пътя.

— Стана ли?

— Разбира се, че стана! — сопна се Сенкотрон, после изсумтя: — Тук? Какво правим тук?

— Позна мястото значи.

— Пфу! Да не чувам повече съжаления от теб. Писна ми от тях!

— Маркирам района още веднъж…

— Какво, като пес, пикаещ на ограда?

Котильон кимна.

— Грубо, но точно.

— А ти? — попита Сенкотрон. — Върна ли се в цитаделата на Сянката? Изгони ли я? Трябваха ли й няколко шамара? Юмрук в носа, бързо чукане зад цитаделата?

— Трябваше само да я подканя, Амманас.

— Сериозно?

— От всички вълци по нечия диря — каза Котильон — винаги има един, водачът на глутницата. Жесток и неумолим. Покажи ми един бог или смъртен без вълци по петите…

— Стига приказки за вълци. Това съм аз в края на краищата. Озъбен, с пламнали очи, мръсна кожа и ненаситен глад, сто звяра и всеки един наречен Съжаление.

— Точно така. — Котильон кимна.

— Значи я качи на кон, даде й меч и я отпрати по пътя й.

— За да убие най-големия, най-злия, да.

— Но тя се усмихваше.

— Намери ми един глупак, който ще заложи на това — отвърна Котильон и сам се усмихна.

Богът на Сенките се огледа.

— Не виждам никого наоколо. Толкова по-зле.

Въздухът се изпълни с крясък на чайки.

 

 

„Тайст Лиосан. Децата на Бащата Светлина. Звезда се е родила в тъмното и небесата са разкрити на всички.“ Уидал прокара длан по мазилката и пръстите му остъргаха парчета влажен мъх. Нарисуваната сцена бе в груб, примитивен стил, но той подозираше, че е по-отскорошна от великолепните творби в градския палат. Светлина като кръв, трупове по брега, лица, блеснали под шлемовете. Горящо небе…

„Малцина преживяха хаоса, гражданските войни. Скриха се тук в тази гора. В цветната мазилка и боя се опитаха да направят спомените си вечни.“ Зачуди се защо някои хора правят такива неща. Зачуди се на нуждата им да оставят след себе си запис за велики събития, които са видели и преживели.

Разбира се, такова откритие — тук в леса над Брега, в подножието на огромна падина, на която колебливите му стъпки неизбежно се бяха натъкнали — водеше до въпроси, представляваше загадка и, като липсващите парчета по зида и дебелите късове мъх, той изпита нужда да запълни празнините.

„Защото всички ние сме обвързани в истории и докато годините се трупат, те стават на камък, пласт подир пласт, и съграждат живота ни. Можеш да стоиш на тях и да се взираш към някой бъдещ хоризонт или може да бъдеш смазан под тежестта им. Можеш да гребнеш с ръка и да ги натрошиш, докато не останат само отломки. Можеш и това да стриеш на прах и да гледаш как вятърът го отвява. Или можеш да благоговееш пред тези злочести истории, да изваеш идоли и възхитителни лъжи, които още повече да извисят погледа ти, и всички тези лъжи да направят куха и тънка твърдта, на която стоиш.“

„Истории. Те са претрупаните вещи в живота ни, удобствата, на които се облягаме и зад които се крием. Но какво от това? Променяш както ти хрумне — това е само една игра в черепа, разклащане на кокалчетата в чашата да видиш дали ще се покаже нещо ново. Да, предполагам, че такива игри са освобождаващи и чувството, което оставят, е като преместване в нова къща. Ново начало те зове. Нов живот, ново гъмжило от истории, нова планина, която да градиш камък по камък.“

„Какво те прави щастлив, Уидал?“

„Дълги промеждутъци време, Санд, свободни от тревога.“

„Нищо друго?“

„О, красотата, предполагам. Наслада, която да гали сетивата.“

„Играеш си на стабилен и простичък човек, Уидал, но смятам, че всичко това е преструвка. Всъщност смятам, че мислиш твърде много, за твърде много неща. Ти си по-лош от мен. И много скоро целият този хаос става толкова плътен, че започва да изглежда стабилен и прост.“

„Жено, главата ме заболява от теб. Ще ида да се поразходя.“

Разтърка отеклото си бедро, изтупа клечки и кал от дрехите си, а след това предпазливо се закатери нагоре по склона на падината, като се хващаше за корени и търсеше къде да стъпи по скритите в сумрака каменни сечени блокове. Издърпа се и продължи пътя си надолу към Брега.

На малко повече от двайсет крачки от пясъчната ивица краят на гората беше преобразен. Изсечени дървета, траншеи, изкопани на лъкатушещи вълни срещу предстоящия пробив в Светлопада. Навсякъде щъкаха хора. Купища оръжия — мечове, копия и пики — и групи шейки и ледерии, които усърдно търкаха ръждата от древното желязо и навиваха нови ивици мокра кожа по дръжките. Дървото на метателните оръжия изглеждаше незасегнато от времето, черните прътове бяха здрави както всякога. Стотици шлемове, струпани на смътно плашещи купчини, чакаха да ги смажат и поправят.

Уидал си проправи път през всичко това и стигна до самия бряг. Спря и затърси с очи из тълпите, но не можа да намери когото търсеше. Видя напред едно познато лице и извика:

— Капитан Пити!

Жената вдигна глава.

— Къде е той? — попита Уидал.

Тя изтри потта от лицето си и посочи.

Уидал погледна натам. Видя самотна фигура, седнала върху стара купчина смет, извърнала лице към Светлопада. Махна на Пити и се отправи натам.

Йедан Дериг дояждаше буца сирене и челюстите му работеха здраво, докато оглеждаше стръмната каскада от светлина. Щом чу стъпките на Уидал, хвърли поглед през рамо, но само за миг. Ботушите на Уидал запращяха по ужасните натрошени кости по ивицата, а след това нагоре по склона на бунището, където между по-големите парчета кости се мяркаха черупки от някакъв горски плод, кратуни и глинени чирепи. Най-сетне стигна до принца и седна до него.

— Не знаех, че ни е останало сирене.

Йедан млясна последната хапка, преглътна и отвърна:

— Вече не ни е.

Уидал потърка лице.

— Очаквах да усетя солта, освежаващия лъх на морето. Но въздухът е застоял като в корабен трюм. — Кимна към Светлопада. — Никакъв дъх не идва от това, нищо.

— Скоро ще дойде — изсумтя Йедан.

— Кралицата се чудеше за това.

— Чудеше ли се?

— Добре де. Тормозеше се. Добре, по-скоро като приклещена в ъгъла котка, като си помислиш. Никакво тормозене. Съска, дращи с лапи, страх гори в очите й.

Челюстите на Йедан се издуха, сякаш още дъвчеше сиренето, после той рече:

— За това ли се будиш всяка сутрин, Уидал?

Той въздъхна и примижа към Светлопада.

— Никога не си бил женен, нали? Разбирам.

— Не ме е интересувало много.

— Изобщо?

— Жените.

— Аа. Е, при Мекрос мъжете се венчават помежду си непрекъснато. Мисля, че виждат как го правят мъже и жени, и го искат и те.

— Кое точно искат?

— Някой да е котката, някой да е кучето, предполагам. Но всичко да е официално, един вид.

— Аз пък си мислех, че човек го прави от любов и преданост, Уидал.

— Не, всичко се свежда до това кой вдига крак и кой кляка. И ако имаш късмет, това върви напред-назад. Ако нямаш, ще се заклещиш в едното или другото и целият живот е нещастен.

— Нещо в очарователното ти описание на брака не ми достига, Уидал.

— Съжалявам, че чувам това, Йедан.

— Подозирам, че има нещо общо с липсата на искреност.

Уидал се ухили.

— Както и да е. Кралицата трябва бързо да бъде успокоена. Чувстваш ли се готов. И… скоро ли ще е?

— Няма как да се прецени готовността, докато не влезем в стълкновение, Уидал, докато не видя какво може да направи армията ми или какво е готова да направи. От двете ще разчитам на второто и ще се надявам на първото. А дали ще е скоро… — Замълча и посочи към Светлопада. — Виждаш ли онова там?

В изливащите се отгоре потоци светлина се оформи странно тъмно петно. Закапа като боя и стигна до самата основа на стената, преди по-светлите ръбове да започнат да се свиват навътре.

— Какво е?

— Дракони, Уидал.

— Какво?!

— Соултейкъни, или съюзници. Магията на Елейнт, която някои наричат техния дъх. Щурмуват преградата с тази хаотична сила и с всеки дъх древната рана изтънява, кожата отслабва.

— Маел да ни пази дано, Йедан… смяташ да се опълчиш на дракони? Как?

— Когато се отвори, раната ще е в подножието — за да отвори път за пешаците им. Ще трябва да се направи предмостие за десант — ние трябва да бъдем изтласкани назад от раната. За да премине физически един дракон през разлома, ще е необходима цялата му мощ, а когато го направи, ще е на земята, не във въздуха. А когато е на земята, драконът е уязвим.

— Но ако предмостието ви е изтласкало назад…

— Трябва на свой ред да ги отблъснем.

— За да стигнем до първия дракон.

— Да.

— И да го убием.

— В идеалния случай — на средата на раната. И не да го убием, а да го раним смъртоносно. В този момент сестра ми и вещиците трябва да… ударят. Да отнемат жизнената сила на дракона…

— И да запечатат разлома.

Йедан Дериг кимна.

Уидал се взря в него: в скулестия профил, в тъмните кротки очи, така невъзмутимо впити в Светлопада. „Кълна се в сладката пикня на Беру, нищо ли не може да го развълнува? Принц Йедан Дериг, войниците ти ще гледат към теб и най-сетне разбирам какво ще видят. Ти си тяхната стена, техният Светлопад.“

„Но дали и ти си ранен?“

— Йедан, може ли да стане? Това, което описваш?

Йедан Дериг сви рамене.

— Сестра ми отказва да коленичи пред Първия бряг. Това е актът, който освещава кралицата на шейките, а тя отказва да го извърши.

— Но защо?

Йедан оголи зъби в усмивка и отвърна:

— Опърничава сган сме ние, кралските особи. Кралица, която отхвърля освещаване, принц, който никога няма да създаде наследник. А Пробуждащата се зора? А нашата Сестра на Нощта? Няма ги, отидоха си завинаги. Ян Товис и аз, само това останахме. Бил ли си някога в ледерийски град, Уидал?

— Ами… да.

— Виждал ли си шейки сред ледерийската тълпа?

— Не, не мисля.

— Ходят с наведени глави, присвити, отдръпват се и правят път на всички. Не вървят, както би вървял ти, с изправени рамене, изпълнил пространството, което ти е нужно.

— Мисля, че това се е променило, Йедан. Това, което ти и сестра ти направихте тук…

— Че това, че натикахме меч в ръката им и им казахме да стоят тук, да се борят и да умрат без нито стъпка назад, ще превърне мишките в ръмжащи леопарди? Много скоро ще намерим отговора.

Уидал помисли малко, поклати глава и попита:

— Тогава само кралската кръв ли прави теб и сестра ти изключения от образа на шейките, който нарисува току-що? Вие не сте мишки.

— Ние сме обучени като офицери в ледерийската армия. Приехме го като дълг, не към краля на Ледер, а към шейките. За да предвождаме, трябва да ни видят като водачи, но по-важното бе, че трябваше да се научим да водим. Това беше подаръкът, който ни даде ледерийската армия. Но беше опасен, защото едва не погълна Ян. А може и да я е погълнал, предвид неохотата, която проявява сега.

— Ако не коленичи пред Брега, могат ли вещиците сами да затворят раната?

— Не.

— А ако бяха повече?

Йедан го погледна.

— Тоест, ако не бях ги избил? — Езикът му изчопли нещо полепнало по зъбите и той го сдъвка и го преглътна. — Не знам. Може би. Може би не. Бяха затънали в користни съперничества. Вероятно по-скоро щяха да узурпират властта на сестра ми, дори да я убият. А след това щяха да започнат да се избиват помежду си.

— Но не можеше ли да ги спреш?

— Спрях ги.

Уидал помълча, после отрони:

— Тя, разбира се, осъзнава опасността.

— Надявам се.

— Не си ли се опитвал да я убедиш?

— По свой начин сестра ми е също толкова упорита като мен.

— Още една стена — въздъхна Уидал.

— Какво?

Уидал поклати глава.

— Няма значение.

— Ето там. Нов подстъп… виж…

Зад Светлопада се спускаше тъмно призрачно петно, голямо и размътено. Връхлетя изведнъж, за да се промуши през сърцевината на раната. Нещо се стовари в преградата като огромен юмрук. Светлина се плисна като кръв. Червени цепнатини плъзнаха навън от тъмното петно.

Йедан се изправи.

— Върви при кралицата на Карканас, Уидал — рече и извади меча си. — Още един подстъп, и започва.

— Започва? — попита Уидал и всичко в него сякаш изтръпна.

Видя как Пити и Бревити затичаха нагоре по брега. Изведнъж го прониза мраз. Ужасни спомени — за младостта, за битки на палубите на Мекрос. Страх размекна краката му.

— Кажи й — продължи Йедан с тон, по-твърд от всякога, — че ще се държим толкова дълго, колкото можем. Кажи й, Уидал, че шейките отново стоят на Брега.

От раната щръкнаха копия — потръпващ, настръхнал ужас… Уидал видя гъмжащи, напиращи напред фигури, можеше почти да чуе воя им. Бликна светлина като гъста кръв. Изля се по брега и обля натрошените кости. Огря лицата под шлемовете.

„Тайст Лиосан. Децата на Бащата Светлина. Звезда се е родила в тъмното и небесата са разкрити на всички.“

— Побързай, Уидал. Врагът проби.

 

 

„Не можем да устоим срещу нищо. Можем само да се разсипем като пясък под гладната вълна. Йедан призовава офицерите си, офицерите тичат и реват, строяват се редици, набедените ни войници едва се държат на крака. Шейките — моите шейки — стоят пребледнели, широко отворили очи, напрягат се да видят какво става на пролома, където ледериите, замечтали за богата плячка, срещат връхлитащите копия.“

„От раната вече се надигат крясъци. Идват Тайст Лиосан, лицата им са изкривени маски на ярост и цялата лудост на войната вече е там, на Брега. Кръвта на живота вече се лее.“

„Не можем да удържим. Виж хората ми, как търсят очите им брат ми, но той е само един и дори той не може да надвие този враг. Преди много време щяхме да сме достатъчно, достатъчно да удържим, достатъчно да устоим и да умрем, за да спасим този свят. Но вече не.“

Пули и Скуиш надвиснаха над нея. Викаха, пищяха, но тя бе глуха за тях. Грохотът на оръжията ставаше отчаян, като хиляда ножа на един брус. „Но ти си плът, братко. Не си камък за точене. Плът.“

— Трябва да коленичиш!

Ян Товис погледна намръщено младоликата жена пред себе си.

— Кръв ли искате?

Очите се разшириха.

Тя протегна ръце, с китките нагоре.

— Това ли искате?

— Трябва да коленичиш пред Брега!

— Не — изръмжа тя. — Още не. Махайте се, до гуша ми дойде от вас. Островитяните се борят — долу там, при тях, паднете на колене. В пясъка, до ранените и издъхващите — и двете. Погледнете ги в очите и им кажете, че така ще се спасят. — Хвърли се напред и ги изблъска настрани. — Вървете! Кажете им!

„Искате да коленича? Да осветя всичко това? Трябва ли да съм поредният владетел, подтикнал поданиците си към смърт? Трябва ли да се изправя високо и гордо, за да ги призова към гибел с гръмки обещания за слава? Колко още лъжи може да понесе този бряг? Колко празни могат да са думите?“

— На колене — прошепна Ян Товис. — Да. Всички. На колене.