Тери Пратчет
Последният герой (1) (Легенда от Света на Диска)

Мястото, където се случи тази история, беше един свят върху гърбовете на четири слона, стъпили върху корубата на гигантска костенурка. Това му е хубавото на пространството. Достатъчно голямо е да побере практически всичко. И го побира.

Хората смятат, че е твърде странно да има костенурка, дълга петнайсетина хиляди километра, и слон, висок над три хиляди километра, което само доказва, че човешкият мозък не е добре приспособен за мислене и вероятно отначало е бил предназначен за охлаждане на кръвта. Този мозък вярва, че някакви си размери са стъписващи.

Нищо изумително няма в големината. Костенурките бездруго са фантастични, а слоновете направо ти вземат ума. И фактът, че някъде има огромна костенурка, е несравнимо по-малко учудващ от самото съществуване на костенурките.

Причината за тази история е забъркана от много дреболии. Например желанието на хората да вършат забраненото тъкмо защото е забранено. Или стремежът им да откриват нови хоризонти и да изтребват другите хора, които живеят отвъд хоризонтите. Или загадъчните свитъци. Или онази кисела краставичка. Но най-важна е увереността, че някой ден, и то скоро, всичко ще свърши.

„Е, все пак животът продължава“ — казват, когато някой умре. Но това не е вярно от гледната точка на току-що починалия. Продължава Вселената, а не неговият живот. Тъкмо покойникът е започнал да схваща как да се оправя с нещата и му отмъкват всичко изпод носа — поради болест, злополука… или кисела краставичка в един конкретен случай. Защо трябва да бъде така, е един от неразрешимите въпроси на живота и щом се сблъскат с него, хората или започват да се молят… или се ядосват, ама до полуда.

Началото на историята се случи преди десетки хилядолетия, в една нощ на необуздана буря, когато ярка точица се спусна по склона на планината в центъра на света. Тя криволичеше и ту ускоряваше движението си, ту спираше, сякаш невидимият носител на светлината се хлъзгаше и падаше от камък на камък.

В един миг очертаната от сиянието линия се превърна в облак искри, спрян от преспа в подножието на една урва. Но подалата се от снега ръка задържа димящата жарава на факела и вятърът, пришпорван от гнева на боговете, прояви особеното си чувство за хумор като раздуха пламъка… Който никога не угасна.

Краят на историята започна високо над света, но се снишаваше и кръжеше към хем древния, хем съвременен град Анкх-Морпорк, където според мълвата всичко можеше да бъде купено или продадено, а ако нямаха каквото ви е нужно, веднага биха го откраднали за вас.

Някои дори биха го мечтали вместо вас…

Съществото, което вече търсеше точно определена сграда, беше обучен Безцелен албатрос и по мерките на този свят не представляваше нищо кой знае колко странно^[1]. Въпреки това си оставаше безцелен. Прекарваше целия си живот в мързеливи пътешествия между Главината и Ръба на Диска, а каква цел може да се открие в подобни занимания?

Този албатрос беше що-годе дресиран. Мънистените му налудничави очички откриха мястото, където по абсолютно неразбираеми за него причини намираше запаси от аншоа. Пък и там някой щеше ла свали това неудобно цилиндърче от крака му. Според птицата размяната беше доста изгодна, от което следва заключението, че дори тези албатроси да не са напълно безцелни, поне са твърде глуповати.

Значи изобщо по нищо не приличат на хората.

Твърди се, че летенето било едно от най-великите съновидения на човечеството. Всъщност можем да проследим произхода му чак до предшествениците на човека, чийто най-величествен сън бил падането от клона. Впрочем сред другите велики съновидения на човечеството е и бягането от огромни зъбати ботуши. А за тях никой не твърди, че са смислени.

Три напрегнати часа по-късно лорд Ветинари, Патрицият на Анкх-Морпорк, стоеше в голямата зала на Невидимия университет и си признаваше, че е смаян. Щом осъзнаха колко неотложен е проблемът, магьосниците погълнаха обяда си и завършиха споровете за пудинга, доказвайки способността си ла работят доста чевръсто.

Доколкото Патрицият успя да схване, техният метод за търсене на решение се състоеше в творческа врява. Ако въпросът гласеше:

„Кое е най-доброто заклинание за превръщането на книга със стихове в жаба?“, единствената идея, която нямаше да им хрумне, би била надничането в книга със заглавие „Основни земноводни заклинания в литературна среда: сравнителен анализ“. Защото долавяха, че това някак си не е честно. Далеч по-приемливо им се струваше да спорят пред черната дъска, като си отнемат непрекъснато тебешира и трият написаното от предишния, преди той да си е довършил изречението. Но незнайно как и това вършеше работа.

А сега нещо стърчеше насред залата. За изкушения от изкуствата поглед на Патриция то представляваше голяма лупа, отрупана с боклуци.

— На теория, милорд, омнископът може да ни покаже всяко място — обясни Архиканцлерът Ридкъли, също на теория предводител на Целокупното признато магьосничество^[2].

— Нима? Забележително.

— Всяко място и всеки миг — допълни Ридкъли, без да прелива от въодушевление.

— Сигурно е извънредно полезен.

— Е, отначало всеки си го мисли — промърмори Архиканцлерът и начумерено подраска пода с върха на ботуша си. — Лошото е, че проклетията може да надникне навсякъде, затуй на практика е невъзможно да я насочим към някое място. Поне към такова, което си струва да се види. А направо ще се стъписате, като научите колко много са разните места из Вселената. Миговете също.

— Например един часът и двадесет минути — отрони Патрицият.

— Ами да, има го и него.

Лорд Ветинари пристъпи внимателно напред и се взря през голямата лупа. Намръщи се.

— Виждам само онова, което е от другата страна.

— О, само защото е настроен на „тук и сега“, ваша светлост — вметна младият магьосник, който още нагласяше устройството.

— Ясно — промълви Патрицият. — Всъщност имаме ги и в двореца. Наричат се про-зор-ци.

— Е, но ако направя това — магьосникът докосна рамката на лупата, — вече е ориентирано в обратната посока.

Лорд Ветинари погледна собственото си лице.

— А тези наричаме ог-ле-да-ла — допълни с тон, подходящ за разговор с деца.

— Не бих казал, сър — усъмни се магьосникът. — Минава малко време, докато осъзнаете какво виждате. Помага, ако си вдигнете ръката…

Лорд Ветинари се вторачи сурово в него, но благоволи да помаха сдържано пред лупата.

— О… Твърде любопитно. Как се казвате, младежо?

— Пондър Стибънс, сър. Новият шеф на катедрата по Нежелателно приложна магия. Вижте какво, сър, най-трудното не е да се направи омнископът, защото в края на краищата той е само усъвършенстван модел на старомодното кристално кълбо. Мъчното е да ви покаже каквото искате да видите. Все едно настройвате струна и ако…

— Извинете, по каква приложна магия е катедрата? — прекъсна го Патрицият.

— По нежелателно приложна, сър — хладнокръвно отговори Пондър, сякаш се надяваше да избегне неловкото положение, като профучи бързичко през него. — Както и да е… Сър, мисля, че вече можем да го насочим към търсения от нас район. Нуждае се от голяма мощност. Може би ще се наложи да пожертваме още едно морско свинче. Магьосниците постепенно се скупчиха около устройството. — А възможно ли е да погледнете в бъдещето? — попита лорд Ветинари.

— На теория — да, сър — отвърна Пондър. — Но това би било… ами нежелателно, нали разбирате, защото първоначалните проучвания на въпроса подсказват, че самият факт на наблюдението ще причини свиване на вълновата форма във фазовото пространство.

Дори едно мускулче не трепна по лицето на Патриция.

— Моля да ме извините, но изглежда не съм запознат с последните промени в преподавателския състав. На вас ли се налага да дават хапчета от сушени жаби?

— Не, сър. На Ковчежника. Неизбежно е да ги пие, защото е луд, сър.

— Аха… — проточи лорд Ветинари и този път на лицето му се появи недвусмислено изражение.

Личеше, че решително задържа думите, напиращи на езика му.

— Милорд, господин Стибънс иска да каже — намеси се Архиканцлерът, — че има милиарди и милиарди варианти на бъдещето, които донякъде си съществуват наведнъж, ако схващате. Те всички са… възможните образи на бъдещето. Очевидно е обаче, че първият, който погледнете, наистина ще се превърне в бъдещето ви. И може да не е точно оня, дето много ще ви хареса. Явно всичко опира до Принципа на несигурността.

— И той гласи?…

— Не съм сигурен какво гласи. Господин Стибънс ги разбира тия неща.

Един орангутан се затътри покрай тях, понесъл смайващо количество книги под всяка мишница. Лорд Ветинари се загледа в маркучите, виещи се като змии от омнископа през отворената врата и по ливадата към… как беше?… Крилото по високоенергийна магия ли?

Помнеше и старото време, когато магьосниците бяха кльощави, настръхнали и лукави. Изобщо не биха позволили на някакъв си Принцип на несигурността да съществува дори за мъничко. „Как тъй няма да си сигурен — биха казали — дали не бъркаш? От несигурност се умира.“

Омнископът блесна и показа заснежено поле, а в далечината чернееха планини. Магьосникът на име Пондър Стибънс като че много се зарадва.

— Нали казахте, че можете да го намерите с това? — подхвърли Ветинари на Архиканцлера.

Пондър Стибънс се обърна към тях.

— Нямаме ли някоя вещ, която му е принадлежала? Нещо лично, което да е захвърлил? Бихме могли да го пъхнем в морфичния резонатор, него да свържем с омнископа и той веднага ще го засече.

— А какво стана с магическите кръгове и капещите свещи? — недоумяваше лорд Ветинари.

— Сър, те са за случаите, когато не бързаме — обясни Пондър.

— Опасявам се, че Коен Варварина не е прочут с навика да захвърля разни вещи — отбеляза Патрицият. — След него по-скоро остават трупове. Известно ни е само, че се е запътил към Кори Селести.

— Планината, разположена в Главината на света ли? Но с каква цел, сър?

— Надявах се, че вие ще ме осведомите, господин Стибънс. Именно затова съм тук. Библиотекарят пак мина покрай тях с нов товар книги. Друга типична реакция на магьосниците при сблъсък с ново и дори уникално положение беше надничането в библиотеките, за да проверят дали не се е случвало и преди. Лорд Ветинари смяташе, че подобни навици сериозно повишават шансовете за оцеляване. Защото при опасност по цял ден си кротуваш в сграда с извънредно дебели стени.

Отново погледна листчето в ръката си. Защо ли хората са такива тъпанари! Едно изречение прикова вниманието му: „Той твърди, че последният герой е длъжен да върне онова, което първият герой е откраднал.“

Разбира се, всички знаеха какво е откраднал първият герой.

Боговете си играят с човешките съдби. Очевидно е, че тези игри не са сложни, защото на боговете им липсва търпение.

А хитруването си е неразделна част от играта. Освен това боговете играят безмилостно. Защото загубата на всички вярващи за един бог е краят. Но оцелелият вярващ носи почести и допълнителна вяра. И който победи с най-много вярващи, продължава живота си.

Естествено сред вярващите може да има и други богове. Те вярват във вярата.

Винаги имаше започнати игри в Дънманифестин, божествената обител, разположена върху Кори Селести. Погледната отвън, тя приличаше на пренаселен град^[3]. Не всички богове живееха тук, защото мнозина от тях бяха свързани с определена страна, а по-незначителните божества — дори с определено дърво. Все пак това беше представителният им адрес. На това място окачаха своя метафизичен еквивалент на лъскавата месингова табела. Досущ като онези малки спретнати здания из най-тузарските квартали на големите градове — съдейки по табелите, всяко успява да побере поне сто и петдесет адвокати и счетоводители. Човек започва да се пита дали не ги слагат натъпкани по рафтове.

Твърде домашният вид на този град се дължеше на факта, че както хората се влияят от боговете, така и боговете се влияят от хората.

Повечето божества имаха човешки образ и подобие. Общо взето, хората не се отличават с развито въображение. Дори Офлър, Богът-крокодил, имаше само крокодилска глава. Помолете някого да си представи бог-животно и почти всеки път ще ви пробутат идеята за някакъв тип с отвратителна маска на главата. Човечеството е постигнало далеч повече в измислянето на демони, затова толкова са се развъдили напоследък.

Над световния кръг боговете продължават игрите си. И понякога забравят какво би станало, ако някоя пешка стигне от единия край на дъската до другия.

Мина малко време, докато мълвата плъзне из града, но скоро предводителите на по-влиятелните гилдии забързаха към Университета на групички от по двама-трима.

После и посланиците научиха новината. Навсякъде в града високите семафорни кули прекъснаха нескончаемата си задача да показват пазарни цени в останалия свят, изпратиха сигнал да бъдат освободени линиите за спешен трафик с най-висок приоритет и после известиха кратката прокоба на канцеларии и замъци по целия континент.

Беше кодирана, разбира се. Ако си научил новината за края на света, не би искал всеки друг да я узнае, нали?

Лорд Ветинари огледа седящите около масата. Много неща се бяха случили през последните часове.

— Ако ми позволите да обобщя, дами и господа… — подхвана той и гълчавата наоколо замря. — Според властите в Хунхун, столицата на Ахатовата империя, император Чингиз Коен, до неотдавна познат в света като Коен Варварина, вече е доближил обителта на боговете и носи устройство със значителна разрушителна мощ. Както се оказва, той има намерението — цитирам собствените му думи — „да върне откраднатото“. Накратко, молят ни да го възпрем.

— Защо пък ние? — обади се господин Богис, предводител на Гилдията на крадците. — Не е наш император!

— Доколкото разбирам, властите в Хунхун са убедени, че можем да се справим с всичко — осведоми го Патрицият. — Всеизвестни сме с нагласата си от типа „бум-бам-фрас, ще я оправим тая работа“.

— Коя работа?

Лорд Ветинари вдигна рамене.

— Този път става дума за спасението на света.

— Ама трябва да го спасим и за всички останали, нали? — заяде се господин Богис. — Дори за чужденците?

— Е, да. Няма начин да спасите само онова, което ви допада. Особеното в спасението на света, дами и господа, е запазването и на частите, които се намират под краката ви. Затова да се заемем с въпроса. Архиканцлер, има ли с какво да ни помогне магията?

— Няма. Нищо магическо не може да припари поне на стотина километра от планината — отвърна Ридкъли.

— А защо да не може?

— Поради същата причина, която не позволява да плавате с платноход в ураган. Там магията е прекалено силна. И претоварва всичко магическо. Вълшебно килимче би се разнищило насред полет.

— Или ще се превърне в броколи — предположи Деканът. — Или в малко томче поезия.

— Нима се опитвате да ни кажете, че не можем да стигнем там навреме?

— Ами… да. Именно. Естествено. Те вече доближават подножието на планината.

— И са герои — натърти господин Бетъридж от Гилдията на историците.

— Какъв по-точно е смисълът на думите ви? — въздъхна Патрицият.

— Много ги бива да правят онова, което им се иска.

— Но доколкото знам, те са и извънредно стари хора.

— Извънредно стари герои — уточни историкът. — Значи просто са натрупали богат опит в правенето на онова, което им се иска.

Лорд Ветинари въздъхна за пореден път. Не му харесваше да живее в свят на герои. Цивилизацията, каквито ще да са недостатъците й, е едно, а героите — съвсем друго.

— А какви по-точно са героичните дела на Коен Варварина? Моля ви да ме просветите.

— Е… нали се сещате… героични…

— И те са?…

— Битки с чудовища, победи над тирани, кражби на безценни съкровища, спасяване на девици… горе-долу това е — уклончиво изброи господин Бетъридж. — Знаете, де… Геройства.

— И кой по-конкретно определя чудовищността на чудовищата и тираничността на тираните? — попита на лорд Ветинари с глас, който изведнъж напомни за скалпел — не зловещ като замах на меч, но болезнено проникващ в уязвимите местенца.

Господин Бетъридж се размърда неловко на стола си.

— Ами… героят, предполагам.

— Аха… И кражбата на тези безценни съкровища… Ще ми се да се съсредоточим върху думата „кражба“. Повечето влиятелни религии не одобряват подобни постъпки, нали? Защо ли у мен се породи подозрението, че героят определя в какво се състои геройството му? Да речем, заявява: „Аз съм герой и щом съм те убил, значи си тъкмо подходящият човек да бъде убит от герой.“ По-накратко, бихме могли да окачествим героя като тип, угаждал на всяка своя прищявка, която по законен ще го прати зад решетките или ще го провеси да съхне, без краката му да опират до земята. Ние вероятно бихме предпочели думи като убийство, обир, грабеж и изнасилване. Правилно ли съм разбрал?

— Не и за изнасилването, струва ми се — ободри се господин Бетъридж, напипал твърда почва. — Не и в случая с Коен Варварина. По-скоро е обладаване.

— Нима има разлика?

— Преди всичко в гледната точка — натърти историкът. — Не вярвам да е имало оплаквания.

— Като юрист бих казал — вметна господин Въртел от Гилдията на адвокатите, — че несъмнено първото запазено в писмената история геройство, споменато и в съобщението, е кражба на вещ от законните й собственици. Свидетелства за това намираме в легендите на най-различни култури.

— Че онуй нещо можело ли е да бъде откраднато? — закачи го Ридкъли.

— Очевидно да — подчерта адвокатът. — Кражбата е основният мотив в легендата. Огънят е бил откраднат от боговете.

— В момента това не е най-важният ни проблем — прекъсна ги лорд Ветинари. — Същественото е, господа, че Коен Варваринът се катери по планината, където живеят боговете. И ние не можем да му попречим. А той възнамерява да върне огъня на боговете. И този път огънят е във формата на… само да проверя…

Пондър Стибънс вдигна нос от бележниците си, в които драскаше усилено.

— Буренце с над двадесет килограма Гръмовна глина от Ахатовата империя. Изумен съм, че тамошните магьосници са му позволили да го вземе.

— Той беше… дори предполагам, че и до момента е император — напомни Патрицият. — Както аз си представям, ако върховният повелител на един континент поиска нещо, никой благоразумен човек не би сметнал, че това е моментът да настоява за ордер, заверен от господин Дженкинс в отдела по снабдяване.

— Гръмовната глина е ужасно мощна — съгласи се и Ридкъли. — Само че е нужен специален детонатор. Трябва да се счупи стъкленица с киселина в сместа. Киселината се просмуква и… тряс-прас, дето има една приказка.

— За жалост благоразумният човек е сметнал за необходимо да снабди Коен и със стъкленицата — съобщи лорд Ветинари. — И ако въпросното „тряс-прас“ се случи на планинския връх, който е и средоточие на световното магическо поле, резултатът, ако не се заблуждавам, ще бъде изчезване на полето за… Бихте ли напомнил, господин Стибънс?

— За около две години.

— Тъй ли било? Сигурно ще можем да изкараме без магии някоя и друга годинка, а? — изрази надеждата си господин Въртел, като успя и да подскаже, че им предстои чудесен период.

— С цялото си уважение трябва да възразя — сопна се Пондър без никакво уважение, — че няма да можем. Моретата ще пресъхнат. Слънцето ще изгори и ще падне. А слоновете и костенурката вероятно ще бъдат погубени безвъзвратно.

— За някакви си две години ли?

— О, не. Ще се случи още в първите минути, господине. Разберете, че магията не се състои само от цветни светлини и огнени кълба. Тя поддържа целостта на света.

Във внезапната тишина гласът на Патриция прозвуча ясно и отчетливо.

— Някой знае ли изобщо нещо за Чингиз Коен? И някой може ли да ни обясни, защо преди да потегли от столицата си, той и хората му са отвлекли безобиден менестрел от нашето посолство там? Взривни вещества… да, съвсем във варварския дух… но за какво им е менестрел? Някой ще ми каже ли?

Толкова близо до Кори Селести вятърът направо хапеше. Средищната планина на света, която отдалеч приличаше на игла, се оказа дива зъбата каскада от върхове, катерещи се един върху друг. Централното възвишение се губеше в мъгла от снежни кристалчета, но преди това се точеше много километри нагоре. Слънцето искреше по снега. Неколцина престарели мъже се гушеха около огъня.

— Дано е прав за оная стълба от светлина — обади се Уили Момъка.

— Големи загубеняци ще излезем, ако я няма.

— Нали беше прав за грамаданския морж? — напомни

Тръкъл Простака.

— Туй пък кога беше?

— Не помниш ли как минахме по леда? И той кресна: „Внимавайте! Ей сегинка ще ни връхлети грамадански морж!“

— Да, бе.

Уили погледна към каменното острие. Вече усещаше въздуха по-разреден, а цветовете — по-наситени, все му се струваше, че пресегне ли се, ще пипне небето.

— Ей, някой знае ли нещо за клозет на върха?

— А, задължително си е да има — успокои го Калеб Изкормвача. — Ъхъ, май съм чувал нещо подобно. Божествената тоалетна.

— К’во?

Всички се обърнаха към някаква купчина кожи на колела. Ако човек знаеше какво вижда, гледката се превръщаше в овехтяла инвалидна количка, качена върху плъзгачи и покрита с парцаливи одеяла и животински кожи. Чифт очички се блещеха със зверска подозрителност изпод купчината.

А зад облегалката на количката беше вързано буренце.

— Май е време да му стоплим кашата.

— К’во?

— ПРОСТО ЩЕ ТИ ПРЕТОПЛИМ КАШАТА, ХАМИШ!

— Пак ли от скапания морж?

— ДА!

— К’во?

Всички те бяха старци. Привичните разговори състояха от еднообразни оплаквания за краката, коремите и гърбовете. Движеха се бавно. Но у тях имаше нещо. В очите им.

Очите им казваха, че за което място се сетите, вече са били там. Каквото и да ви хрумне, вече са го правили, най-често повече от веднъж. Ама никога, никъде, за нищо на света не купували местни сувенири. И наистина знаят що е то страх. Онова, което сполетява другите хора.

— Ех, и Дъртия Винсент да беше тук… — обади се Калеб, ръчкайки безцелно огъня.

— Свърши се с него и толкоз — сопна се Тръкъл Простака. — А уж се разбрахме да няма повече такива глупашки приказки.

— Да, ама какъв край само… богове, дано не ми се случи! Да си отидеш тъй… никой не го заслужава…

— Е, вярно си е — съгласи се Тръкъл.

— Свестен тип беше. Понесе всичко, дето светът стовари по него.

— Добре, де!

— А накрая да се задави с…

— Всички знаем! Я да си затваряш плювалника!

— Вечерята е готова — съобщи Калеб и измъкна от жаравата димящо мазно парче. — Някой иска ли вкусничка моржова пържолка? Ти искаш ли, бе, господин Хубавелко?

Обърнаха глави към една фигура с несъмнено човешки вид, подпряна на близката скала. Не се виждаше много от нея заради омотаните въжета, но личаха ярките пъстри дрехи. А тук не им беше мястото. На тази земя подхождаха кожените одежди.

Уили Момъка отиде при пъстрата фигура.

— Ще ти извадим парцала от устата, ако обещаеш да не кряскаш. Опулените очи зашариха трескаво, после главата със запушената уста кимна.

— Тъй бива. Тогаз си яж вкусничката моржова… ъ-ъ, буца лой — подкани Уили Момъка и извади парцала.

— Как смеете да ме завлечете чак до… — подхвана менестрелът.

— Виж сега — натърти Уили Момъка, — на никого от нас не му е кеф да те праска зад ухото, като те прихване, ясно? Дръж се прилично.

— Прилично ли?! След като ме отвлякохте…

Уили Момъка натика парцала обратно в устата му.

— Ама че си кльощаво нищожество — промърмори на гневните очи. — Дори си нямаш лира. Що за бард си ти, като си нямаш лира? Носиш само тая малка дървена издутина. Що за глупост…

— Нарича се лютня — подвикна Калеб, чиято уста бе натъпкана с моржова мръвка.

— К’во?

— НАРИЧА СЕ ЛЮТНЯ, ХАМИШ!

— Вярно, много лют си бях навремето!

— Не, бе, тя е, за да пееш засукани песнички на дамите — обясни Калеб. — За… цветенца и таквиз ми ти работи. Романтика.

Ордата познаваше тази дума, макар че обозначените от нея занимания все си оставаха извън техния изпъстрен със случки живот.

— Направо да се смаеш какви неща правят тия песнички с дамите — добави Калеб.

— Е, аз като бях млад — подхвана Тръкъл, — който искаше да улови погледа на някое момиче, трябваше да отреже оная работа на най-злия си враг и да я поднесе на момичето.

— К’во?

— КАЗАХ, ЧЕ ТРЯБВАШЕ ДА ОТРЕЖЕШ ОНАЯ РАБОТА НА НАЙ-ЗЛИЯ СИ ВРАГ И ДА Я ПОДНЕСЕШ НА МОМИЧЕТО!

— Тъй си е, романтиката е самата прелест — веднага се съгласи Хамиш.

— И какво измисляше, ако си нямаш най-зъл враг? — усъмни се Уили Момъка.

— А бе, ти опитай да отрежеш оная работа на някого и ето ти го най-злия враг — отвърна Тръкъл.

— Напоследък май взеха да поднасят цветя — замислено сподели Калеб. Тръкъл изгледа шаващия непокорен свирач на лютня.

— Хич не знам какво се въртеше в главата на шефа, като помъкна и тоя с нас. Та като стана дума за него — той къде е?

Въпреки полученото образование лорд Ветинари имаше ум на инженер. Искаш ли да отвориш нещо, намираш подходящата точка и прилагаш минимално необходимото количество енергия, за да постигнеш целта си. Случва се точката да е между две ребра и тогава силата се прилага чрез кинжал, а ако е между две воюващи страни — чрез армия, но важното е да откриеш слабото място, което като ключ ще ти отвори всичко останало. — Значи в момента си професор по жестока и стъписваща география, но без заплата? — отправи въпрос към фигурата, доведена и настанена пред него.

Магьосникът, известен под името Ринсуинд, кимна полека, опасявайки се, че признанието може да му навлече неприятности.

— Ъ-ъ… да?

— И си бил в земите около Главината?

— Ъ-ъ… да?

— Можеш ли да опишеш местността?

— Ъ-ъ…

— Как изглеждаха онези земи? — помогна му Патрицият.

— Ъ-ъ… неясни заради скоростта, сър. Тогава ме преследваха едни хора.

— Нима? И каква беше причината за това?

Ринсуинд се вторачи потресен в него.

— О, сър, аз никога не спирам да науча защо са ме подгонили. И никога не се озъртам. Би било голяма глупост.

Лорд Ветинари стисна носа си с два пръста.

— Моля те, просто ми кажи какво знаеш за Коен — промълви с досада.

— За него ли, сър? Най-обикновен герой, който не умира. Всъщност не е особено схватлив, но не му личи, защото е неимоверно коварен и лукав.

— Негов приятел ли си?

— Ами срещали сме се два-три пъти и не ме уби. Като гледам, това се брои за „да“.

— А какво би казал за старците, които са около него?

— О, не са старци… да, де, старци са… но… такова, де… те са неговата Сребърна орда, сър.

— Те ли са Сребърната орда? Други няма ли?

— Така е, сър.

— Но аз останах с впечатлението, че Сребърната орда е завладяла цялата Ахатова империя!

— Вярно е, сър. Те бяха. — Ринсуинд поклати глава. — Сър, знам колко не е за вярване. Но не сте ги виждал как се бият. Те са опитни. И най-важното е… за Коен, де… че той е заразен.

— Да не искаш да кажеш, че разнася епидемии?

— По-скоро душевно заболяване, сър. Или магия. Смахнат е като невестулка, обаче… като се позавъртят наблизо, хората вече виждат света с неговите очи. На едро и простичко. И искат да участват.

Лорд Ветинари се загледа в ноктите си.

— Но аз съм осведомен, че онези мъже са се укротили, че вече са невъобразимо богати и могъщи. Нали точно към това се стремят героите? Да смажат троновете в света под сандалите си, както се е изразил поетът?

— Да, сър.

— Тогава какво са намислили? Последно хвърляне на заровете? Но защо?

— Не разбирам, сър. Тоест… имали са всичко.

— Очевидно — съгласи се Патрицият. — Но това всичко не им е стигало, така ли?

В преддверието на Правоъгълния кабинет споровете не стихваха. На всеки няколко минути през една странична врата се вмъкваше чиновник и добавяше поредната купчина документи върху бюрото.

Лорд Ветинари се взираше в хартиите. Питаше се защо ли не почака, докато камарата съвети и искания от чужбина не достигне на височина Кори Селести, и просто не се покатери по нея.

Бум-бам-фрас, ще я оправим тази работа. Затова лорд Ветинари се зае да я оправи. Отключи тайна врата в дървената облицовка на стената и след миг вече се промъкваше безшумно по скритите коридори на двореца.

В тъмниците на двореца имаше немалко престъпници, тикнати в килиите, „докато негова светлост не прояви милосърдие“, а понеже лорд Ветинари не беше склонен към лиготии, чакаше ги дълъг затвор. Сега обаче бе тръгнал към най-странния си пленник, който живееше на тавана.

Леонард да Куирм никога не бе престъпвал закона. Отнасяше се към ближния с блага любознателност. Беше не само творец, но и най-умният човек в този свят, стига да се придържате към по-тесния смисъл на думата „ум“. Но лорд Ветинари бе стигнал до убеждението, че светът още не е готов да понесе човек, който изобретява немислими оръжия, за да си запълни времето с нещо интересно. Леонард и по сърце, и по душа, а и във всичко, което вършеше, си оставаше художник.

В момента рисуваше портрет на дама, като поглеждаше към няколко скици, окачени около статива.

— О, милорд — обърна се, — какъв е проблемът?

— Нима има проблем? — подхвърли предпазливо Патрицият.

— Би трябвало да има, милорд, щом ме навестявате.

— Чудесен извод — похвали го лорд Ветинари. — Бих искал да пренеса няколко души до центъра на света колкото се може по-бързо.

— А, да — кимна Леонард, — земите оттук дотам не са много гостоприемни. Как мислите, добре ли изобразих усмивката? Все не успявам да налучкам тези усмивки.

— Казах, че…

— Желаете ли да пристигнат живи?

— Какво? О… да. Разбира се. И то бързо.

В настъпилото мълчание Леонард продължи да рисува. Лорд Ветинари знаеше, че не бива да го прекъсва.

— Желаете ли да се завърнат? — уточни след малко художникът. — Знаете ли, може би е за предпочитане зъбите да се виждат… Поне от зъби разбирам.

— Да, завръщането им би било приятно допълнение.

— Много важно ли е пътуването?

— Ако не завърши успешно, ще настъпи краят на света.

— Аха. Твърде важно е. — Леонард остави четката на статива и се отдръпна, за да огледа критично картината.

— Ще имам нужда от няколко платнохода и голям шлеп — спомена след миг-два. — Ще ви дам и списък с материали.

— Значи морско пътешествие?

— В началото, милорд.

— Сигурен ли сте, че не искате още малко време за размисъл? — застрахова се Патрицият.

— О, да, колкото да избистря подробностите. Но смятам, че основната идея вече ми е ясна.

Ветинари обходи с поглед тавана на ателието и цялата армада от хартиени форми и устройства с прилепови криле, както и останалите въздушни чудатости, полюшващи се от течението.

— Нали няма да използваме някаква летателна машина? — настрои се подозрително.

— Ъ-хъм… А защо питате?

— Защото, Леонард, те трябва да се доберат до много високо място, а вашите летателни машини имат неизбежната склонност да се устремяват надолу.

— Така е, милорд. Но съм убеден, че ако това надолу е достатъчно, то се превръща в нагоре.

— Ясно. Философия, а?

— Практическа философия, милорд.

— И все пак съм изумен, Леонард, че изглежда решението ви хрумна веднага щом ви обясних проблема…

Леонард Куирмски почисти четката си от боите.

— Отдавна твърдя, милорд, че правилно поставеният проблем съдържа и решението. Но правдивостта налага да призная, че вече съм обмислял подобни начинания. Както знаете, извършвам опити с различни устройства… Разбира се, в пълно съгласие с възгледите ви по въпроса по-късно ги разглобявам, защото по света наистина се намират зли хора, които биха могли да ги употребят за извратените си цели. О, сетих се… Ще имам нужда и от няколко десетки блатни дракони. Не, по-скоро… нека бъдат повече от сто.

— А, имате намерение да построите кораб, теглен в небето от дракони? — На лорд Ветинари малко му олекна на душата. — Спомням си една стара приказка за кораб, теглен от лебеди, който отлетял чак до…

— Опасявам се, че от лебедите не бихме имали полза. Но догадката ви е вярна, милорд. Общо взето. Браво на вас. Предлагам драконите да са двеста. За всеки случай.

— Поне това няма да ни затрудни. Започнаха да се превръщат в досадна напаст.

— Ще имам нужда и от помощта на… нека са шейсетина чираци и калфи от Гилдията на хитроумните занаятчии. Вероятно е по-добре да са стотина. Ще се наложи да работят денонощно.

— Чираци ли? Но аз мога да ви осигуря най-изкусните майстори… Леонард го прекъсна с жест.

— Само не майстори, милорд. За какво са ми хора, научили докъде се простират пределите на възможното?

Ордата завари Коен седнал върху древна погребална могила встрани от бивака. Имаше много от тях наблизо. Всички от Ордата ги бяха виждали и преди, докато кръстосваха света надлъж и нашир. Все се случваше на някое място от преспите да стърчи овехтял камък с издялани надписи на език, който не познаваха. Всички надгробния бяха прастари. Никому от Ордата не бе хрумвало да порови в могила, за да провери що за съкровища има под земята. Отчасти защото си имаха точна думичка за всеки човек, хванал лопата в ръце — „роб“. Но преди всичко, защото въпреки избраното житейско призвание, имаха много строг нравствен Кодекс. Дори околните да не се придържаха към него. Този Кодекс им подсказваше дума и за всекиго, посмял да рови погребална могила — „Умри!“.

В Ордата имаше само ветерани от хиляди наглед обречени атаки, въпреки това пристъпиха полека към Коен, седнал с кръстосани крака в снега. Бе забил меча си дълбоко в пряспата. Отнесеното му изражение ги притесняваше.

— Стари друже, няма ли да дойдеш за вечеря? — покани го Калеб.

— Ядем морж — допълни Уили Момъка. — И днеска. Коен изсумтя.

— Не шъм швършил — промълви неясно.

— Какво не си свършил, стари друже?

— Помена.

— Кого поменуваш?

— Героя, дето ша го погребали тука, не виждаш ли?

— И кой е бил той?

— Де да жнам.

— И от кой народ е бил?

— Кажи ми да ти кажа.

— А дали е извършил велики подвизи?

— Нямам ши предштава.

— Тогава защо…

— Вше някой трябва да помене горкото копеле!

— Ама ти нищичко не знаеш за него!

— Туй хич не ми пречи да го поменувам!

Другите от Ордата се спогледаха. Предстоеше им трудничко приключение. Добре, че щеше да е последното.

— Не е зле да дойдеш и да си поприказваш с барда, дето го мъкнем — предложи Калеб. — Вече ми лази по нервите. Май не схваща за какво е тука.

— Той прошто ще напише героична шага пошле — смънка Коен.

Нещо като че му хрумна, започна да ровичка из дрехите си и свърши скоро, като се знае колко оскъдно беше облечен.

— Ъхъ, тъй си е, ама не е от бардовете, дето стават за писане на героични саги — възрази Калеб през това време. — Още като го докопахме, рекох ти, че не е за тая работа. Като гледам, той е от ония, които ще ти съчинят закачлива песничка, та да я изпееш на момиче. Пада си по цветенцата и пролетта, шефе.

— А, ето ги — сепна се Коен. От кесийката на колана си извади две ченета, стъкмени от диамантени тролски зъби. Пъхна ги в устата си и изтрака за проба. — Тъй е по-добре. Та какво казваше?

— Шефе, той не е бард, какъвто ни трябва. Коен вдигна рамене.

— Значи ще трябва да се научи бързо. Какъвто ще да е, ама по го бива от ония бардове в Империята. Те не могат да си представят стихотворение, по-дълго от седемнайсет срички. Тоя поне е от Анкх-Морпорк. Непременно е слушал що е то сага.

— Казах ли ти първо да се отбием в Китовия залив? — натякна

Тръкъл. — Ледена пустош, мразовити нощи… Земя тъкмо като за саги.

— Ъхъ, ако обичаш глупави дрънканици — отсъди Коен и извади меча си от пряспата. — Щом е тъй, ще взема да ида при хлапето и ще го убедя да не мисли повече за цветенца.

Изглежда, че телата се въртят около Диска — обясняваше Леонард. — Поне за слънцето и луната няма съмнение. А и ако си спомняте… случая с „Мария Песто“? — Кораба, за който разправяха, че минал под Диска ли? — обади се Архиканцлерът Ридкъли.

— Именно. Знае се, че при една жестока буря е бил издухай през Ръба до залива Манте, а няколко дни по-късно рибари са го видели да се издига отново над Ръба при Тин-Лин, където се разбил в един риф. Само един човек на борда още бил жив и последните му думи прозвучали… твърде странно.

— Помня — подкрепи го Ридкъли. — Той промълвил: „Господи, фрашкано е със слонове!“

— Според мен с достатъчна тяга и допълнително странично ускорение един апарат, запратен от края на света, би се завъртял отдолу поради силното привличане и би се издигнал от другата страна, и то вероятно на значителна височина, така че би могъл да се зарее към която и да е точка на повърхността.

Магьосниците се вторачиха в черната дъска. После като един се извърнаха към Пондър Стибънс, който пишеше увлечено в бележника си.

— Пондър, това пък какво е?

Той си прегледа драскулките. И зяпна Леонард. Накрая се обърна към Ридкъли.

— Ъ-ъ… да. Възможно е. Ъ-ъ… ако паднете с подходяща скорост от края… светът ви придърпва обратно… и продължавате да падате, само че около света.

— Опитваш се да кажеш, че когато ние паднем от света — бързам да изтъкна, че в това „ние“ не включвам и себе си, — накрая можем да се озовем в небето ли? — уточни Деканът.

— Ами… да. В края на краищата слънцето прави същото всеки ден…

Деканът се прехласна.

— Изумително! Значи… можем да стоварим армия насред вражеските земи! Никакви крепости няма да ги опазят! И можем да сипем огнен дъжд върху… — той долови погледа в очите на Леонард — …само върху лошите хора — завърши неубедително.

— Това няма да се случи! — сурово заяви Леонард. — Никога!

— А ще успее ли…. нещото, което сте измислил, да кацне върху Кори Селести? — намеси се лорд Ветинари.

— О, там несъмнено има подходящи заснежени площадки — увери го Леонард. — Ако пък няма, убеден съм, че ще измисля подходящ начин за кацане. За щастие, както вие вече напомнихте, нещата във въздуха имат склонност да падат.

Ридкъли се канеше да вметне някоя и друга уместна думичка, но се спря навреме. Знаеше каква слава му се носи на Леонард. Този човек беше способен да изобрети седем новости преди закуска, включително два неподозирани начина за препичане на филийки. Тъкмо той бе изобретил ролковия лагер — толкова очевидно устройство, че не бе хрумнало никому преди него. В това беше същината на гения му — изобретяваше неща, за които всеки би могъл да се сети. Подобни умове се срешат смайващо рядко.

Същият този човек се отличаваше с такова разсеяно хитроумие, че рисуваше картини, които не само те следяха с поглед из стаята, но и те следваха до дома, за да разтребят там.

Някои хора са самоуверени, защото са тъпи. На Леонард обаче му личеше, че е самоуверен, защото досега не е имал повод да се усъмни в себе си. Би направил решителната крачка от покрива на висока сграда с щастливото безгрижие на човека, който ще реши проблема с наближаващата земя, когато му дойде времето.

И вероятно би се справил навреме.

— Какво искате от нас? — попита Ридкъли.

— Ами това… нещо не би могло да действа с магия. На нея не бива да се разчита близо до Главината, както научих. Но дали е възможно да направите вятър?

— Избрахте най-подходящите хора — заяви Патрицият и на магьосниците им се стори, че нарочно проточи паузата, преди да вметне: — Притежават изключителни умения да манипулират климатичните явления.

— Един свиреп ураган би подпомогнал излитането… — продължи Леонард.

— Струва ми се, че без страх от нечие възражение мога да обещая от името на нашите магьосници — не мирясваше лорд Ветинари — правене на вятър в неограничени количества. Прав ли съм, Архиканцлер?

— Принуден съм да се съглася, милорд.

— И ако можем да разчитаме на силен постоянен бриз, уверен съм, че…

— Момент, момент — прекъсна го Деканът, който сериозно подозираше, че заяждането за вятъра е било отправено към него. — Какво знаем за този човек? Той прави… устройства и рисува картини, нали? Е, всичко това е много мило, не споря, но художниците си ги знаем що за хора са. Въртоглавци от първия до последния.

А какво ще кажете за Скапания Тъпанар Джонсън? Да не сте забравили някои от нещата, които той направи?^[4] Сигурно господин да Куирм рисува чудесни картини, но поне аз бих искал да получа малко повече доказателства за невероятната му гениалност, преди да поверим участта на света на неговото… устройство. Покажете ми нещо, направено от него, което не е по силите на другите, колкото и време да им дадеш.

— Никога не съм се смятал за гений.

Леонард сведе поглед притеснено, а ръката му драскаше по оставения пред него лист.

— Е, ако аз бях гений, щях да знам… — започна Деканът, но млъкна изведнъж. Съвсем разсеяно, почти без да съзнава какво върши, Леонард бе нарисувал съвършен кръг.

Лорд Ветинари прецени, че е време да започне учредяването на комисии. В

Университета се появиха още посланици на други държави, нахълтваха и останалите предводители на гилдии. Всеки напираше да се включи във вземането на решения, без да смята за задължителна употребата на ума си.

Ветинари предположи, че седем комисии ще стигнат. А когато само след десетина минути като по чудо се образува и първата подкомисия, той отведе неколцина избраници в малка стая, обяви създаването на комисия „Разни“ и заключи вратата.

— Научих, че за летящия кораб е необходим екипаж — осведоми той събраните в стаята. — Ще може да носи трима. Леонард ще бъде единият, защото, откровено казано, ще продължи да работи по кораба и след излитането. А другите двама?

— Би трябвало да участва и професионален убиец — предложи лорд Дауни от Гилдията на убийците.

— Не — отказа Патрицият. — Ако Коен и приятелите му бяха толкова лесни за убиване, отдавна да са мъртви.

— Женски подход? — подсказа госпожа Палм от Гилдията на шивачките. — Знам, че въпросните господа са възрастни, но някои от нашите членки са…

— Има един проблем, госпожо Палм. Очевидно Ордата цени женската компания, но изобщо не се вслушва в женски приказки. Слушам ви, капитан Керът.

Капитан Керът Айрънфаундърсън от Градската стража се изправи и застана мирно, излъчвайки готовност и леко ухание на сапун.

— Аз съм доброволец, сър.

— Дали въпросът е от компетенцията на Стражата? — заяде се адвокатът господин Въртел. — Господин Коен просто връща откраднатото на първоначалния му собственик.

— Това прозрение още не ме бе осенило — невъзмутимо отвърна Патрицият. — И все пак служителите от Градската стража нямаше да са такива, каквито ги познавам, ако не измислят повод за задържането на когото и да било. Командир Ваймс?

— Съзаклятие с цел нарушаване на обществения ред ще свърши работа — отбеляза най-старшият в Стражата и запали пура.

— А капитан Керът е младеж, способен да убеждава — добави лорд Ветинари.

— С помощта на големия си меч — промърмори господин Въртел.

— Убеждението може да подейства по различни начини — изтъкна Патрицият. — Както и да е, съгласен съм с Архиканцлер Ридкъли, че изпращането на капитан Керът е великолепна идея.

— Какво? — сепна се Ридкъли. — Че аз казах ли нещо?

— Не смятате ли, че изпращането на капитан Керът е великолепна идея?

— Какво? А-а… Да. Добро момче. Усърдно. И си има меч.

— Тогава се присъединявам към предложението ви — обобщи лорд Ветинари, който знаеше как да ръководи комисия. — Трябва да побързаме, дами и господа. Налага се флотът да отплава още утре. Имаме нужда и от трети участник в екипажа…

На вратата се почука. Патрицият махна на един университетски портиер да отвори.

Познатият под името Ринсуинд магьосник се затътри в стаята с пребледняло лице и спря пред масата.

— Не искам да съм доброволец за това пътешествие.

— Моля, не те разбрах? — промълви Ветинари.

— Не искам да бъда доброволец, сър.

— Никой не те е карал.

Ринсуинд омърлушено размаха пръст.

— Но ще ме накарат, сър, ще ме накарат. Все някой ще си рече: „Ей, оня Ринсуинд си пада по приключенията, познава Ордата и май е симпатичен на Коен, знае всичко мислимо и немислимо за жестоката и стъписваща география, направо е роден за такава задача.“ — Той въздъхна.

— Тогава ще избягам и вероятно ще се пъхна в някакъв сандък, който поначало е бил предназначен за товарене в летящия кораб.

— Много е вероятно, сър. Или пък ще има цяла поредица от съвпадения и случайности, но накрая ще стане същото. Повярвайте ми, сър. Знам си как върви моят живот. Затова реших да си спестя неприятностите, да дойда тук и да ви кажа, че не искам да бъда доброволец.

— Мисля, че нещо куца в логиката ти — осведоми го Патрицият.

— Едва ли, сър. Много е просто. Аз съм доброволец. Само че не искам да бъда. Но кога ли това е имало някакво значение?

— Разумно приказва, да знаете — обади се Ридкъли. — Завръщал се е след какви ли не…

— Видяхте ли? — отегчено се усмихна Ринсуинд на лорд Ветинари. — Отдавна си го живея този мой живот. Знам как се нарежда.

Около Главината винаги имаше обирджии. Намираха си плячка из закътаните долини и недостъпните храмове, пък и сред вещите на по-неподготвените любители на приключения. Прекалено много хора, когато съставят списъка с опасностите при търсене на изгубено съкровище или на древна мъдрост, пропускат да поставят на първо място „човека, който стигна там малко преди теб“. Една от тези шайки се навърташе из любимия си район и забеляза първо чудесно екипиран боен кон, вързан за спаружено от студа дърво. После зърнаха и огъня, запален в плитка долчинка за защита от вятъра. На жаравата вреше котле. Накрая откриха и жената. Беше привлекателна или поне преди трийсетина годинки бе притежавала доста обикновена хубост. Сега приличаше на учителка, каквато ти се е искало да имаш в първи клас — онази, която проявява съчувствие при дребни произшествия, например обувка, пълна с пикня.

Седеше наметната с одеяло, за да се топли. И плетеше. В снега до нея стърчеше най-грамадният меч, който обирджиите бяха виждали.

Умните бандити незабавно щяха да задълбаят мислено в явните несъответствия. Тези обаче бяха от другия вид, заради който е измислено понятието „естествен подбор“. Жената вдигна глава, кимна им и продължи да плете.

— Я да видим какво си имаме тук? — започна главатарят. — Ти да не си…

— Задръж за малко, моля те — прекъсна го възрастната жена и стана. — Протегни ръце напред, младежо. Бързичко ще навия ново кълбо. Надявах се някой да намине насам, за да ми помогне.

Показа му чиле вълнена прежда.

Обирджията го пое неуверено, долови и как бандитите му се ухилиха. Все пак разтвори ръце с подходяща според него гримаса — „тя изобщо не си представя какво ще й направим“.

— Така е добре — похвали го старата жена.

И го ритна злобно в слабините с невероятно ловко, макар и не особено подобаващо на дама движение. Посегна надолу още докато той се свличаше, докопа котлето, лисна го точно в лицето на най-близкия му съучастник и си взе плетивото, преди и той да е паднал.

Двамата все още живи и здрави обирджии нямаха време да помръднат, но после единият се опомни и скочи към меча. Олюля се назад под тежестта му, острието обаче му се стори насърчително дълго.

— Аха! — изпъшка и вдигна оръжието. — Бабичко, как си го носила туй чудо, по дяволите?

— Мечът не е мой — отрече тя. — Беше на ей онзи мъж.

Бандитът рискува да погледне настрана. Чифт ходила с бронирани сандали се подаваха иззад близката скала. Ходилата бяха огромни.

„Да, де, но имам оръжие. Вярно, ама и той е имал…“

Жената въздъхна и измъкна две игли от плетивото. Светлината пробяга по тънката стомана, а одеялото падна от раменете й на снега.

— Е, господа?

Коен извади парцала от устата на менестрела, който се блещеше с ужас.

— Синко, как се казваш?

— Вие ме отвлякохте! Вървях си по улицата, а вие…

— Колко? — спря го Коен.

— Какво?

— Колко ще струва да ми съчиниш сага?

— Ти смърдиш!

— Да, заради моржа е — хладнокръвно призна Коен. — Може да се мери с чесъна по воня. Все тая… Искам сага. А ти искаш голяма кесия с рубини, доста подобни на ей тия, дето си ги нося. Изсипа съдържанието на една кожена торбичка върху дланта си. Скъпоценните камъни бяха толкова едри, че снегът засия в червено. Музикантът се вторачи в тях. — Ти имаш… ей, Тръкъл, как беше думата?

— Изкуство — напомни Тръкъл.

— Ти имаш изкуство, пък ние имаме рубини. Ние ти даваме рубини, ти ни даваш изкуство. И край на проблемите, нали? — Проблемите ли?… Рубините сякаш хипнотизираха менестрела.

— Ами преди всичко край на проблема, дето ще ти се стовари, ако чуя от теб, че не можеш да съчиняваш саги — все още дружелюбно обясни Коен.

— Но… вижте какво, съжалявам, обаче… сагите са примитивна форма на поезия, не е ли така?

Несекващият вятър около Главината имаше няколко секунди на свое разположение, които запълни с унило, но и заплашително фучене. — Дълго ще се влачиш самичък до цивилизацията — подхвърли Тръкъл накрая.

— Без ходила — уточни Уили Момъка.

— Моля ви!

— А, не, момчета, няма да правим такива неща с хлапето — възрази Коен. — То е умничко, очаква го светло бъдеще… — Подръпна от ръчно свитата цигара и допълни: — …Освен ако не се размине с него. Не, не, виждам аз, че се замисли. Героична сага, момко. Ще бъде най-знаменитата, дето се е чувала по света.

— И за какво да бъде?

— За нас.

— За вас ли? Но вие сте стар…

Менестрелът се задави. Дори досегашният живот, в който най-сериозната опасност беше запратена към него кост по време на банкет, не му попречи да разпознае надвисналата гибел. Тези мъже пред очите му не се бяха размекнали с годините… освен на едно-две места. По-скоро се бяха втвърдили.

— Изобщо не знам как да подхвана съчиняването на сага — промълви той отмалял.

— Ще ти помогнем — обеща Тръкъл.

— Ние знаем цял куп — насърчи го Уили Момъка.

— Щото ни има в повечето — отбеляза Коен.

А мислите на менестрела препускаха: „Тези хора са… рубини… луди. Те непременно… рубини… ще ме убият. Рубини. Довлякоха ме чак в… рубини… рубини… Искат да ми дадат голяма кесия с рубини…“

— Предполагам, че бих могъл да обогатя репертоара си — смънка той. Израженията им го подтикнаха да подбира внимателно изразите. — Добре, ще го направя. — Въпреки блясъка на скъпоценностите у него още мъждукаше искрица честност. — Но не съм най-великият менестрел на света, да знаете.

— Ще бъдеш, когато напишеш тая сага — увери го Коен и се зае да развърже възлите на въжетата.

— Е… Дано да ви хареса… Коен пак се ухили.

— А, не на нас трябва да хареса. Няма да я чуем.

— Какво? Но нали току-що поискахте да ви съчиня сага…

— Ъхъ, вярно. Ама сагата ще описва как сме умрели.

На другия ден от Анкх-Морпорк отплава цяла малка флотилия. Всичко ставаше бързо. Не че наближаващият край на света изостряше чак толкова вниманието, защото беше твърде обща и неясна опасност, която хората трудно си представяха. Но Патрицият се държеше особено рязко с всички наоколо, а това вече беше лична и непосредствена заплаха, никой не се затрудняваше да си представи какво може да го сполети. Над шлепа бе опънато гигантско платнище, а отдолу се очертаваше някакъв силует. Тежкият шлеп се клатушкаше между платноходите. Лорд Ветинари стъпи на борда му само веднъж и мрачно огледа внушителните купчини материали, заели палубата.

— Това ни струва значителни суми — осведоми той Леонард, който вече бе разпънал триножник насред шлепа. — Надявам се, че ще има с какво да оправдаем разходите.

— Да речем, със запазване живота на човечеството — подсказа Леонард, довърши сложния чертеж и го връчи на притичал чирак.

— Е, да, поне това е очевидно за всички.

— Ще съберем много нови знания — ободри го Леонард — и не се съмнявам, че ще бъдат от огромна полза за потомците. Например оцелелият при полета на „Мария Песто“ споделил, че предметите се реели във въздуха, сякаш олекнали като перца. Затова изобретих тази вещ.

Пресегна се и взе нещото, което в очите на Патриция приличаше на съвсем обикновен кухненски съд.

— Тиган за пържене, който залепва навсякъде — гордо обясни Леонард. — Идеята ми хрумна, когато се вглеждах в един трън, който…

— И от това ли ще има полза? — прекъсна го лорд Ветинари.

— О, несъмнено. Необходимо е да се храним, а не бива горещата мазнина да хвърчи насам-натам. Изобретих и писалка, която пише и обърната надолу.

— Аха. А не е ли по-просто да обърнете хартията?

Шейните напредваха по снега една след друга.

— Ама че проклет студ — обади се Калеб.

— Усещаш си годинките, а? — подкачи го Уили Момъка.

— Открай време казвам, че на колкото години се чувстваш, на толкова си.

— К’во?

— ХАМИШ, ТОЙ КАЗВА, ЧЕ НА КОЛКОТО ГОДИНИ СЕ ЧУВСТВАШ, НА ТОЛКОВА СИ!

— К’ви гадини, бе?

— Не ми се вярва да съм остарял — сподели Уили Момъка. — Поне не е наистина. Само повечко се оглеждам къде е най-близкият клозет.

— Най-гадното е — вметна Тръкъл, — когато разни младежи ти пеят весели песнички.

— И що са толкоз весели? — попита Калеб.

— Щото не са като нас, тъй си мисля.

Фини и остри снежни кристалчета, издухани от планинските върхове, съскаха пред тях. Отдавайки дължимото на професията си, Ордата носеше предимно миниатюрни набедрени превръзки, парчета мъхеста кожа и плетени ризници. Отдавайки дължимото на напредналата си възраст — без изобщо да обсъждат въпроса помежду си, — вече ги бяха допълнили с дълги вълнени крачоли и ръкави, както и със странни еластични приспособления. Справяха се с Времето както с всичко останало в живота си — опитваха се да го нападнат и убият.

В челото на колоната Коен даваше наставления на менестрела.

— Първата ти работа е да опишеш какви чувства изпитваш заради сагата. Как от пеенето ти кипва кръвта и не можеш да се сдържаш… как си длъжен да им обясниш колко величава е сагата… Схвана ли?

— Да, да… Така ми се струва… а после разказвам кои сте вие… — мърмореше певецът и трескаво си записваше.

— А, не, после описваш какво е било времето.

— Нещо като „Беше слънчев ден“ ли?

— Не, не, не. Ще говориш с езика на сагата. Значи непременно ще преобръщаш изреченията.

— А, като „Слънчев беше денят“ ли?

— Правилно! Браво на теб! Знаех си, че си умник.

— Тоест „Умник съм аз“, така ли? — увлече се менестрелът.

Последва миг на спиращо сърцето двоумене, но Коен се ухили и го тупна по гърба. Все едно го цапардоса с лопата.

— Ей на туй му викам аз стил! Какво имаше още?… А, да… в сагите никой не говори. Винаги изричат нещата.

— Изричат ли?

— Ами например „И ето що изрече Вулф Мореходеца“, чатна ли? И… и… и… хората винаги са някакви. Като мен — аз съм Коен Варварина. Ама може и Коен Дръзкия или Коен Многоубиеца, таквиз ми ти работи.

— Ъ-ъ… а защо правите това? — престраши се менестрелът. — Трябва да го вмъкна в сагата. Значи ще върнете огъня на боговете, така ли?

— Ъхъ. С лихвите.

— Но… защо?

— Щото видяхме как умряха мнозина стари приятели — намеси се Калеб.

— Тъй си е — подкрепи го Уили Момъка. — А ние тъй и не зърнахме едри женища на грамадански коне да се спускат и да ги отнасят в Залата на героите.

— Когато умря Дъртия Винсент, пък той беше един от нас — продължи Уили Момъка, — къде се дяна Леденият мост, за да отиде на Пира на боговете, а? Довършиха го, ама първо го оставиха да се размекне от пухени постели и сдъвкана от някой друг храна. Почти всички ни докопаха.

— Ха! Млечни шейкове! — злобно се изплю Тръкъл.

— К’во? — събуди се Хамиш.

— ХАМИШ, ТОЯ ПИТА ЩО ИСКАМЕ ДА ВЪРНЕМ ОГЪНЯ НА БОГОВЕТЕ!

— Ъ? Все някой трябва да го върне! — изкиска се Хамиш.

— Щото светът е възголям, пък ние още не сме го обиколили целия — подхвана Уили Момъка.

— Щото ония мръсници са безсмъртни — продължи Калеб.

— Щото гърбът ме тормози в студените нощи — вмъкна и Тръкъл. Менестрелът се обърна към Коен, който бе вперил поглед в земята.

— Щото… — промълви Коен — …ни оставиха да остареем.

В този миг им се нахвърлиха от засада. Снежните преспи сякаш изригнаха. Огромни фигури се втурнаха към Ордата. И мечовете се озоваха в изпосталелите, осеяни със старчески петна ръце с бързина, родена от опита. Вдигнаха се боздугани…

— Я задръжте всички! — кресна Коен заповеднически.

Сражаващите се замряха. Остриета потрепваха на косъм от гърла и кореми. Коен отметна глава и се взря в напуканите ръбести черти на огромен трол, който бе замахнал с боздуган да го размаже.

— Не те ли познавам отнякъде?