Чух гласове наситени със жал

лица видях покрусени от скръб

съзрях прекършени мъже как вдигат се отново

и гледах как жени си тръгват от малките гробове

а вие пак ще ми говорите за слабост

и за достойни за презрение провали

пак искате да ми покажете страха си в целия му блясък

като трофеи бронзови на кухото завоевание

ала какво спечелихте при идването на нощта

та да направи вашата решимост тъй неумолима в сенките

когато най-подир приключили сме със света

когато вече ни стоим ни падаме нито се будим от покоя

и чака ни безмълвното незнание?

Чух своя глас наситен с жал

лицето си усетих съкрушено в скръб

прекърших се и тръгнах си от гробовете

и стиснах здраво тази длан на слабостта

провалите познати бяха спътниците ми

лежи в прахта презрението и далеч назад

трофеите от погледа се стапят

нощта лежи напред и ме привлича

защото щом приключа с този свят

в незнанието ще се вслушам в тишината

за да дочакам бъдното

а ако още търсите

ей тук ме намерете

на мястото преди зората.

Краят на пътя

Фишер кел Тат

Банашар никога нямаше да я забрави как стоеше до масата.

Мечът в ножницата бе сложен върху разгънатите карти. Единственият запален светилник цедеше немощна светлина и още по-немощни сенки играеха по стените на палатката. Въздухът бе тежък и загръщаше нещата като нова кожа. Малко преди това беше говорила на Лостара Юил с гръб към меча и Банашар не знаеше дали е използвала тези думи преди, и въпросът го глождеше по някакъв странен и загадъчен начин.

Ако бяха думи, повтаряни често от адюнктата, какви трагични истини разкриваха за нея? Но ако не ги беше изричала преди — нито веднъж, — защо тогава ги беше чул като някакво ехо, прозвучало от някое далечно и отдавнашно място?

Лостара се канеше да иде при Ханават, за да сподели с нея дара с раждането на сина й. Очите й бяха зачервени от плач и Банашар разбираше загубата, пред която бяха изправени сега тези жени — бъдещето щеше да им бъде изтръгнато. Не трябваше да е там. Не трябваше да е чул казаното от адюнктата.

— Не е достатъчно да желаем по-добро бъдеще за децата. Не е достатъчно да ги обградим със спокойствие и удобство. Лостара Юил, ако не пожертваме собственото си спокойствие, собственото си удобство, за да направим света на бъдещето по-добър, тогава проклинаме собствените си деца. Оставяме им нещастие, което не са заслужили с нищо. Оставяме им множество ненаучени уроци. Не съм майка, но трябва само да погледна Ханават, за да намеря силата, която ми е нужна.

Думите се бяха врязали в паметта му. Изречени от бездетна жена, те го бяха потресли и смутили повече, отколкото може би щеше да е иначе.

Заради това ли воюваха? Една от множеството причини, разбира се — всъщност той не можеше да проумее напълно как пътят, който бяха избрали, би могъл да послужи на такива стремежи. Не се съмняваше в благородството на мотивите на адюнктата, нито в искреното й състрадание, тласкащо я да се стреми към нещо, което в очите на повечето хора беше буквално непостижимо. Но тук имаше още нещо, нещо, което все още оставаше скрито.

Колко ли големи състрадания се пораждат от тъмен източник? От съкровено място на тайни провали?

След като отпрати Лостара, Тавори отново се обърна към меча, а малко след това Банашар се размърда на скрина с военно снаряжение, на който седеше, стана и се приближи до нея.

— Престанах да бягам, адюнкта.

Тя мълчеше, взряна в оръжието, в очуканата му надраскана ножница.

— Аз… искам да ви благодаря за това… доказателство… — добави с горчива усмивка — за дарбите ви да постигате невъзможното.

— Жрецо — промълви тя. — Чал’Манага — Змията — беше проявление на Д’рек, нали?

Усети, че не може да я погледне в очите, но сви рамене.

— Така мисля. За известно време. Децата й бяха изгубени. В нейните очи поне. А това я е правело също толкова изгубена, предполагам. Трябва да намерят пътя си заедно.

— Тези подробности не ме интересуват — заяви тя по-твърдо. — Банашар, кажи ми. Какво иска тя? Защо е така решена да бъде тук? Ще се опита ли да ми се противопостави?

— Защо мислите, че имам отговори на тези въпроси, адюнкта?

— Защото тя така и не те остави. Трябваше й поне един от поклонниците й да продължи да живее и по някаква неизвестна причина избра теб.

Дощя му се отново да седне. Където и да е. Може би на пода дори.

— Адюнкта, казано е, че червей, озовал се в локва ейл, ще се напие и след това ще се удави. Често съм мислил за това и признавам, започнах да подозирам, че всяка локва ще свърши работа, а напиването няма нищо общо с това. Проклетите твари просто се давят. И все пак, колкото и да е странно, без локви червеите изобщо не се появяват.

— Оставихме новото езеро зад себе си, жрецо. Никой не се удави, дори и ти.

— Сега те са просто деца.

— Знам.

Банашар въздъхна и кимна към меча.

— Тя ще го защити, адюнкта.

Тавори затаи дъх, а след това промълви:

— Но… това като нищо може да я убие.

Той кимна. Не намери кураж да отвърне.

— Сигурен ли си в това, Демидрек?

— Деми… Богове на бездната, адюнкта — да не би и теология да изучавате? Тайсхрен беше…

— Ти си последният оцелял жрец на Червея на Есента и почетната титла ти се полага, Банашар.

— Чудесно, но къде са обшитите със злато халати и тежките пръстени?

Зад тях влезе адютант, покашля се и съобщи:

— Адюнкта, три коня са оседлани и ви очакват отвън.

— Благодаря.

Изведнъж Банашар се смрази. Дланите му изстинаха и изтръпнаха, все едно ги бе натопил във ведра с ледена вода.

— Адюнкта… не знаем дали сърцето ще бъде освободено. Ако вие…

— Те ще успеят, Демидрек. Собственото ти божество явно вярва в това.

— Грешите.

Тя го изгледа стъписано.

— Много по-просто е, адюнкта — продължи Банашар. Думите имаха вкус на пепел в устата му. — На Д’рек й е все едно дали Сакатия бог е цял, или не — дали е просто един ломотещ несвързано глупак, или изкормено тяло с огромна дупка в гърдите, все едно. Това, което имате от него, тя иска да го няма.

— Но тогава… — Очите й се присвиха.

— Правилно. Послушайте последния й Демидрек, защото той знае кога божеството му е изгубило всякаква вяра.

— Те няма да се провалят — прошепна Тавори и погледът й отново се върна на меча.

— А ако перишите ги предадат? Тогава какво?

Но тя клатеше глава.

— Не разбираш.

— Всичките ни предполагаеми съюзници, адюнкта — достатъчно силни ли са? Достатъчно решителни? Достатъчно упорити? Когато телата започнат да падат, когато кръвта започне да тече… чуйте ме, Тавори… трябва да претеглим какво правим — всичко, което правим тук — спрямо вероятността да се провалят.

— Няма да го направя.

— Мислите ли, че не храня уважение към принц Брис Бедикт? Или кралица Абрастал? Но, адюнкта, те удрят там, където Акраст Корвалайн е най-силен! Където ще бъдат най-могъщите Форкрул Ассаил — нито веднъж ли не ви е хрумвало, че съюзниците ви няма да са достатъчно?

Но тя клатеше глава и за миг Банашар изпита гняв. „Нима няма да си нищо повече от дете, запушило ушите си с ръце, защото не му харесва да чуе каквото имам да му кажа?“

— Все още не разбираш, Демидрек. Нито божеството ти, както изглежда.

— Кажете ми тогава. Обяснете ми го! Как, в името на Гуглата, можете да сте сигурна?

— К’Чаин…

— Адюнкта… това е последният дъх на онези проклети същества. Няма значение кой привидно ги командва — защото командва Матроната. Матроната трябва да командва. Ако види, че твърде много от децата й умират, тя ще ги оттегли. Длъжна е! Заради самото оцеляване на вида й!

— Водят ги Геслер и Сторми, Банашар.

— Богове на бездната! Колко точно вяра влагате в усилията на двама разжалвани морски пехотинци?

Погледна го в очите, без да трепне.

— Всичката, която ми е нужна. Е, вярвам, че се наслади на своя миг съмнение. Време е да тръгваме.

Изгледа я продължително. След това се усмихна криво.

— Аз съм Демидрек на Червея на Есента, адюнкта. Може би тя чува чрез мен. Може би, в крайна сметка, можем да дадем на Д’рек урок по вяра.

— Дано — отсече Тавори и взе меча.

Излязоха.

Трите коня чакаха, две от седлата бяха празни. На третото седеше отпуснат… Банашар го погледна и кимна за поздрав.

— Капитане.

— Жрецо — отвърна Фидлър.

Двамата с адюнктата се качиха на конете — измършавелите животни се размърдаха неохотно — и тримата излязоха от малазанския лагер и поеха през степта.

На север.

Не говореха много. Почти никак всъщност. Редуваха галоп и тръс. Зловещи мълнии огряваха понякога хоризонта на запад с кървавочервени отблясъци, но над тях Нефритените странници властваха в нощното небе толкова ярки, че заличаваха звездите и хълмистите степи наоколо носеха оттенък на живо зелено, чиято лъжливост дневната светлина разкриваше. Тук от години не бе валял дъжд и копитата на конете мятаха натрошени сухи стръкове трева.

Накрая видяха на хоризонта господстващо над всичко друго самотно възвишение и адюнктата насочи коня си към него. По по-малките хълмове, покрай които минаваха, личаха следи от древни лагери — големи камъни, наредени на груби кръгове там, където са били затискани стените на типитата. Хиляда разтега на северозапад теренът се спускаше в широка плитка долина, чийто отсрещен склон бе очертан от ивици скали и балвани, заслони за отдавна измрели стадни зверове, изчезнали също като ловците, които ги бяха гонили.

Банашар усещаше безутешната пустош на това място като сърбеж под кожата си, като пълзящ смут на тленността. „Всичко отминава. Всичките наши привички да правим неща, да виждаме неща, всички тези изгубени начини да се живее. И все пак… ако можех да се върна в онова време, ако можех да застана невидим сред тези хора, нямаше да е по-различно — по-различно вътре в мен… богове, ако можех да обясня това, дори на самия себе си, може би един ден щях да имам правото да се нарека мъдрец.“

„Световете ни са толкова малки. Струват ни се безкрайни само защото умовете ни побират хиляди от тях наведнъж. Но ако спрем да се движим, ако се задържим на едно място, ако си поемем дъх и огледаме наоколо… всичко си е все същото. Освен някои малки подробности. Изгубените векове не са нито повече, нито по-малко дълбоки от този, в който живеем сега. Мислим си, че всичко е някаква инерция напред, безкрайно оставяне на неща зад нас и посягане напред. Но истината е, че на което и място да се озовем — с всичките му блестящи дарове, — ние просто се движим в кръгове.“

„Иска ми се да заплача от тази мисъл.“

Спряха в подножието на хълма. Склоновете бяха неравни, с оголена ронлива скала под тънката кожа на пръстта, камъкът разпукан и набразден от столетия студ и зной. По-близо към билото се виждаше хаотична гмеж от жълто-бели доломитни канари, по-меките им повърхности бяха нашарени и набраздени с геометрични шарки и непонятни сцени. Сухи дървета и трънливи храсти прерийна роза запълваха пространствата между скалите.

Адюнктата слезе и смъкна кожените си ръкавици.

— Капитане.

Фидлър се смъкна от коня си, Банашар го последва.

Адюнктата ги поведе нагоре по склона. Наближиха разронените скали и Банашар видя избелели парчета човешки кости, изсипани в пукнатини и цепнатини или струпани по скални издатини и в ниши. По тесните лъкатушещи пътеки между скалите ботушите му изскърцваха по лъскави черупки от плодове, а земята бе осеяна с изсъхнали останки от плетени кошове.

Излязоха на билото и видяха, че доломитните камъни оформят груб пръстен, може би десет разтега широк и повече или по-малко равен в центъра. Когато адюнктата мина между два балвана и пристъпи вътре в кръга, ботушът й се хлъзна и тя залитна. Погледна надолу, след това се наведе и вдигна нещо.

Банашар спря до нея.

Беше връх на копие, направен от парче кремък и дълъг почти колкото кама. Целият кръг равна земя бе покрит с хиляди подобни върхове на копия.

— Изоставени, всички непокътнати — измърмори Банашар, щом Фидлър се приближи до тях. — Защо ли?

— Никога не съм могъл да разбирам свещените места — изсумтя капитанът. — Все пак тези сечива са направени красиво. Дори Имасс щяха да се впечатлят.

— Ето ви моето предположение — каза Банашар. — Открили са технология, която е била твърде успешна. Започнали са да избиват всяко животно, което видят, докато не е останало нищо. Защо? Защото всички сме еднакво глупави, еднакво късогледи, преди хиляда години или сега — все едно. А изкушението да избиваш е като треска. Когато накрая са разбрали какво са направили, когато са започнали да измират от глад, са обвинили сечивата си. И все пак… — Погледна Фидлър. — До ден-днешен си мислим, че ефикасността е нещо добро.

Фидлър въздъхна.

— Понякога си мисля, че сме изобретили войната едва след като са ни свършили животните за убиване.

Адюнктата пусна върха — той се строши на две, щом падна върху събратята си — и пристъпи напред. Остриетата пращяха под всяка нейна стъпка. Когато се озова в самия център, тя се обърна към спътниците си.

— Не е въпрос на святост — каза високо. — Нищо достойно за почитание няма тук, освен може би миналото, което никога вече не може да съществува, а името за това е носталгия. Не вярвам и в невинността.

— Тогава защо тук? — попита Банашар.

Но отговори Фидлър:

— Защото е защитимо, жрецо.

— Демидрек? — попита Тавори, вече с едната ръка на дръжката на меча.

Той се огледа, след това пристъпи към един от доломитите. Завихрени шарки, тънки резки като развята коса. Демонски, смътно човешки лица, съставени от ококорени очи и отворени уста, пълни с остри зъби. Въздъхна, после погледна адюнктата и кимна.

— Тя може… Не знам… увила се е около подножието на този хълм като дракон червей от легенда, предполагам.

— С каква цел, Демидрек?

— Сдържане.

— За колко дълго?

„Докато умре.“ Сви рамене.

Адюнкта Тавори го изгледа мълчешком. А след това извади меча Отатарал.

Острието с ръждивочервения цвят блесна в очите на Банашар и той отстъпи назад.

Фидлър до него изруга тихо.

— Адюнкта… буди се.

— И ще призове — прошепна Банашар.

Тавори разчисти с крак земята около себе си, опря в нея върха на меча и натисна с цялата си тежест.

Острието се хлъзна надолу като през пясък и потъна до средата.

Адюнктата отстъпи назад и сякаш се олюля.

Банашар и Фидлър стигнаха едновременно до нея и я задържаха. „Богове, съвсем се е стопила! Кожа и кости!“ Тавори се отпусна в несвяст в ръцете им.

— Тъй — изпъшка Фидлър. — Дай да я измъкнем оттук — намери някое чисто място.

— Не. Ще я отнеса долу при конете — каза Банашар.

— Добре. Ще ида напред да си взема меха. Трябва да й дадем вода.

Банашар вдигна Тавори.

— Фидлър…

— Да — изръмжа той. — Като примряло от глад дете е под тая броня. Когато се свести, жрецо, ще я накараме да яде.

Все едно че каза: „Ще обсадим луната“, абсолютно убеден, че ще направи точно това и ще смъкне долу проклетата луна разбита и в пламъци. „Така мисли един войник. Или поне този проклет морски пехотинец.“

Тръгна по тясната пътека надолу след Фидлър.

Бяха я положили на земята върху опърпан конски чул. Банашар бе развързал и смъкнал шлема й, след което отпусна главата й на протритото седло, което бяха свалили от коня й.

Малко встрани Фидлър палеше огън.

Жрецът взе един мех, намокри вързоп превръзки от походната торба на сапьора и започна внимателно да изтрива потта и мръсотията от челото и толкова простоватото лице на Тавори. Както бе затворила очи, видя детето, което е била някога — сериозно, съсредоточено, нетърпеливо да порасте. Отмести кичурите сплъстена коса от челото й и погледна през рамо към Фидлър.

— Мислиш ли, че е само умора… Богове на бездната, Фидлър!

Мъжът трошеше Драконовата си колода, цепеше всяка карта с ножа си. Спря и хвърли поглед към жреца.

— Ще получи сготвена храна.

И захвърля подпалките в огъня. Боите изпълниха пламъците със странни цветове.

— Не очакваш да оцелее, нали? — попита Банашар.

— И да очаквам, приключих с това. С всичко.

— Не можеш да се оттеглиш от войниклъка, дори да го искаш.

— Сериозно? Само гледай.

— Какво ще направиш? Ще си купиш ферма и ще почнеш да гледаш зеленчуци ли?

— Богове, не. Твърде много работа е. Никога не съм разбирал войници, дето казват, че ще правят това щом заровят мечовете си. Земята ражда каквото иска да роди — да изкараш целия си живот в борба с това е просто друга проклета война.

— Е, добре. Ще пиеш, ще разказваш стари истории в някоя мръсна кръчма…

— Каквото ти правеше в град Малаз ли?

Банашар се усмихна кисело.

— Тъкмо се канех да те разубеждавам, капитане. Може и да звучи добре оттук — да можеш да си живееш всеки миг без цел, освободен от напрежението. Но запомни го от мен: по-добре скочи от високо — по-бързо е и може би по-малко мизерно.

Фидлър сипа вода в едно котле, сложи го над пламъците и започна да пуска в него парчета сушено месо.

— М-не, нищо толкова… съсипващо. Мислил съм да се захвана с рибарлък.

— Не знаех, че си морски човек.

— В смисъл, с лодка, с въдици и мрежи? Навън по вълните и на дълбокото? Не, не такъв рибарлък, жрецо. Звучи ми като работа, и опасна при това. Не, ще си стоя на брега. За хоби мисля, не за препитание.

Банашар погледна изнуреното лице на Тавори и въздъхна.

— Всички би трябвало да живеем такъв живот. Да правим само каквото ни носи удоволствие, каквото ни възнаграждава по свой си, личен начин.

— Мъдри думи, жрецо. Тази нощ просто си пълен с изненади, а?

Банашар го погледна накриво, но видя усмивката му и се отпусна. Изсумтя:

— Влязох в жречеството да търся мъдрост и чак тогава разбрах, че съм тръгнал в най-грешната посока.

— Благочестието не е това, което уж трябва да е, значи?

— А воюването, Фидлър?

Мъжът бавно се отпусна и заразбърква в котлето с ножа си.

— Имах един приятел някога. Опита се да предупреди едно нетърпеливо момченце да не се хваща с войнишкия живот.

— А успя ли приятелят ти?

— Все едно дали е успял, или не. Не това е важното.

— А кое е важното?

— Не можеш да отклониш никого от пътя, който си е избрал. Можеш да покажеш, че има много други пътища — толкова можеш — но повече? Хората ще тръгнат накъдето тръгнат.

— Приятелят ти е трябвало да уплаши момчето хубаво. Това е можело да свърши работа.

Фидлър поклати глава.

— Не можеш и да изпиташ чуждия страх, Банашар. Страха го познаваме само когато ни погледне право в очите.

Тавори въздъхна и жрецът я погледна. Беше отворила очи.

— Припаднахте, адюнкта.

— Мечът…

— Свърши се.

Тя понечи да седне.

— Тогава трябва да се махаме.

— Щем, адюнкта — рече Фидлър. — Но първо ще ядем.

Тавори избута ръцете на Банашар и се изправи с усилие.

— Глупак такъв… знаеш ли какво призовава този меч?

— Да. Просто изгорих оная карта обаче.

Банашар почти усети стъписването на адюнктата — като искри, изригнали във въздуха между тях.

— Току-що я лиши от дар слово, сапьоре — изсумтя жрецът.

— И по-добре. Не може да говори и да яде едновременно. Елате тука, адюнкта, иначе двамата с жреца ще трябва да ви държим и да ви натикаме насила тази яхния в гърлото. Няма да е добре за никой, ако вземете, че припаднете в неподходящ момент, нали?

— Ти… не трябваше да правиш това, Фидлър.

— Спокойно — отвърна той и потупа торбата си. — Спасих един Дом — единствения, който значи нещо за нас тепърва.

— Нашият Дом все още е разделен, капитане.

— Кралят във вериги? Оставете го него — този глупак е твърде зает да подронва трона, на който сам седи. А Рицарят е с нас.

— Сигурен ли си?

— Да. Бъдете спокойна за това.

— Когато този бог се прояви, Фидлър, ще бъде на бойно поле — хиляди души ще захранят появата му. Говорим за бог на война — дойде ли, току-виж изпълнил половината небе.

Фидлър хвърли поглед към Банашар и сви рамене.

— Пази се от клетвата на Тоблакай. — После с нещо като усмивка напълни една калаена купа с яхния и я подаде на адюнктата. — Яжте, скъпа Консорт. Останалите са с нас. Жетваря, Глупака, Седемте… Прокажения… — При тази титла наведе поглед за миг, а после отново вдигна очи и се ухили на Банашар. — Сакатия.

„Сакатия. О. Е, да. Зяпал ме е в лицето през цялото това време, предполагам. Мислел е, че е ужас, онова старо огледално отражение. И изненадващо — беше ужас.“

Докато се хранеха, спомените на Банашар се зареяха назад, към мига в палатката й и думите й, и всичко, което последва.

„Деца, съберете се. Дните на майка ви са изпълнени с грижа. Тя се нуждае от вас. Нуждае се от всички вас.“

Вдигна глава и видя, че Тавори го гледа замислено.

— Банашар, ти ли свали шлема ми? Изтри лицето ми и среса косата ми?

Той наведе очи.

— Да, адюнкта.

Тя издаде някакъв странен звук, след което отрони:

— Съжалявам. Сигурно съм изглеждала ужасно.

„О, Тавори…“

Фидлър изведнъж стана и каза пресипнало:

— Ще оседлая коня ви, адюнкта.

Хедж се загледа в тримата връщащи се в лагера ездачи.

— Бейвдикт, разпредели мунициите.

Алхимикът се обърна и попита стъписано:

— Всичките ли?

— Всичките. И да се снаряжат — вода, малко храна, броня и оръжие, нищо друго.

— Ще ида да кажа на сержантите.

Хедж кимна и тръгна.

Завари Фидлър слязъл от коня пред палатката на адюнктата. Беше сам, забил поглед в земята.

— Идваме с теб — заяви Хедж.

Фидлър вдигна глава и се намръщи.

— Не.

— Подпалвачите на мостове идват с теб — толкова.

— Свършено е, Хедж. Просто остави. — И му обърна гръб.

Но Хедж се пресегна и го завъртя към себе си.

— Вече питах адюнктата — още снощи, щом се досетих какво става. Имаш нужда от мен там, Фидлър. Просто не го знаеш още — не знаеш и половината, но просто трябва да ми се довериш. Имаш нужда от мен там.

Фидлър пристъпи към него, лицето му бе потъмняло от гняв.

— Защо? Защо да го правя, мамка му?

Минаващи войници се спряха и ги загледаха.

— Просто го направи! Ако не… заклевам се, Фид — ще прекараш остатъка от живота си отровен от съжаление. Послушай ме! Въпросът не е само за нас, не можеш ли да го разбереш? Трябват ти Подпалвачите на мостове!

Фидлър го бутна с ръце и Хедж залитна.

— Те не са Подпалвачи на мостове! Това не е просто едно шибано име! Не можеш просто да вземеш някакви негодни глупаци и да ги наречеш Подпалвачи на мостове!

— Защо не? — отвърна Хедж. — Не бяхме ли и ние точно това? В началото? Млади, ококорени, тъпи и искащи да сме по-добри, отколкото сме! — Махна към лагера. — Не по-различни от тези Подпалвачи на мостове — не разбираш ли?

— Не тръгвай след мен!

— Не ме слушаш! Аз преминах — върнах се! Нямам избор, проклет да си!

В очите на Фидлър лъснаха сълзи.

— Просто недей.

Хедж поклати глава.

— Казах ти. Никакъв избор, никакъв.

Фидлър го избута от пътя си и тръгна. Хедж не го спря. Огледа се намръщено и отсече:

— Обед е вече — марш да ядете нещо, кръшкачи такива.

После се запъти обратно към лагера на ротата си.

Фидлър сви между две щабни палатки, спря и бавно се смъкна на колене, с ръце на лицето. Трепереше и вече не можеше да сдържи сълзите.

„Ще умрем… не може ли да го разбере? Не мога да го загубя отново… просто не мога.“

Още усещаше раменете на Хедж, когато го блъсна, и виждаше наранения му поглед… „Недей!“ Дланите му щипеха, пареха. Стисна ги в юмруци и задиша дълбоко, с усилие, за да надвие суровата мъка, която заплашваше да го съкруши.

Трябваше вече да отиде при войниците си. Сержантите щяха да са ги подготвили. Да чакат. Морска пехота и тежки, последните. „Още едно нещо само да свършим, а после край. После ни няма.“

„Богове, Хедж, трябваше да умрем в тунелите. Толкова по-лесно и по-бързо. Никакво време за скръб, никакво време белезите от раните да загрубеят така, че да е почти невъзможно да чувстваш каквото и да било.“

„А после ти се появи и ги отвори отново.“

„Уискиджак, Калам, Тротс — няма ги. Защо не остана с тях? Защо не можа просто да ме дочакаш?“

Сълзите се стичаха по лицето и мокреха брадата му. Едва можеше да види кафявата суха трева под себе си.

„Да свършим това. Още само едно нещо — те ще се опитат да ни спрат. Трябва. Трябва да сме готови за тях. Трябва да… аз трябва… да бъда капитан, този, който ги води. Трябва да кажа на войниците си къде да умрат.“

Изтри лицето си и бавно се изправи.

— Богове. Първо адюнктата, а сега — това. — Фидлър въздъхна. — Да го наречем просто лош ден и да приключим. Готов ли си, Фид? Готов ли си за тях? Гледай да си.

И закрачи.

В пикаенето имаше нещо славно и величествено, реши Коураб, загледан в изящната дъга на струята, ръсеща земята с онзи тъй познат, но неповторим звук.

— Като гледам, май не ти трябват две ръце за това — подхвърли седналата наблизо Смайлс.

— Днес дори на теб ще гледам със съчувствие — отвърна той, след като свърши, а после плю на ръцете си да ги почисти.

— Съчувствие ли? Какво, да не съм някое куцо псе?

Облегнатият на походната си торба Ботъл се изсмя и си спечели мрачен поглед от Смайлс.

— Отиваме някъде да се бием — рече Коураб и се обърна към другите насядали по земята. — Днес всички вие сте моето семейство.

— Което обяснява съчувствието — измърмори Корик.

— И ще стоя рамо до рамо с теб, Корик от сетите — каза Коураб.

— Що, да го държиш да не побегне ли? — изсумтя Смайлс.

— Не, защото този път той ще стои с нас. Ще бъде отново войник.

Последва дълго мълчание, а после Корик стана и се отдалечи малко от отделението.

— Демони са се напъхали в мозъка му — рече Кътъл тихо. — Всичкото това шепнене го е побъркало.

— Ето го и сержанта — каза Коураб. — Време е.

Отиде до походната си торба, провери отново ремъците, вдигна арбалета и го огледа с възхита, преди да го затегне за торбата. Преброи стрелите и остана доволен, след като се увери, че все още са дванайсет на брой.

— Стягай се — каза Тар, щом дойде при тях. — Тръгваме на северозапад.

— Та това е почти обратно откъдето дойдохме! — възмути се Смайлс. — Колко далече? Само да ми се мерне пред очите онази проклета пустиня, ще си прережа гърлото.

— Тя вече е голямо езеро, Смайлс — изтъкна Ботъл.

— Трябва да сме там утре до обед — обясни Тар. — Така поне каза капитанът. Вземете храна за два дни и колкото вода можете да носите.

Коураб се почеса по брадата.

— Сержант… редовните също се готвят да вдигат лагера.

— Те тръгват на изток, ефрейтор.

— Кога се срещаме?

Но вместо отговор сержантът само го изгледа рязко и отиде за снаряжението си.

— То мисленето не е като пикаенето, ефрейтор — подметна Смайлс.

„О. Схванах. Не се връщаме.“

— Значи тръгваме към славата.

— Дъх на Гуглата — въздъхна Смайлс.

Но той улови изражението й — бързо прикрито. „Тя е уплашена. Толкова е млада.“

— А ти, Смайлс, ще стоиш от другата ми страна.

Дали не залитна към него? Не можеше да е сигурен, а и тя задържа лицето си наведено, обърна се и се зае с торбата си.

— Пуснала си косата си дълга. Прави те почти хубава.

Кътъл се приближи.

— Ти наистина не знаеш кога да си държиш устата затворена, а, Коураб?

— Строй се — отсече Тар. — Ние ще водим.

Кътъл срещна погледа на сержанта и кимна. Тар се обърна и погледна напред към чакащия Фидлър. Капитанът изглеждаше зле, но издържа погледа на Тар с равнодушно лице, а след това се обърна и закрачи напред.

Маршът им щеше да ги преведе през целия лагер на редовните, по централната, най-широка улица между неравните редове палатки и заслони. Сапьорът погледна към небето и отново наведе очи — ярките ивици изглеждаха по-близки отвсякога и го изнервяха.

Кътъл махна на другите в отделението да тръгнат, а после погледна през рамо и видя, че Балм повежда войниците си, а зад тях сержант Ърб. И после останалите. Хелиан, Бадан Грук, Синтър, Гонтай, и тежките, вливащи се в колоната кой където му падне.

Стъпваше зад Шортноус — той имаше навика да се обърква, все едно забравяше към кое отделение е зачислен, но сега беше тук, тътреше се под огромен вързоп навита ризница, оръжия и щит. Тежкият беше вързал кост от пръст на На’Рук на брадата си и тя потропваше на гърдите му, докато вървеше. Осакатената му лява ръка бе овързана с кожени каишки.

Докато крачеха, редовните от двете страни започнаха да се трупат напред като в шпалир, сякаш искаха да погледат в тази проклета от Гуглата тишина минаващите тежки и десантчици. Тревогата му се усили. „Нито дума от тях, нищо. Все едно че сме непознати.“ Когато частта излезе на широката улица, единственият звук идваше от стъпките им — тежкият тропот на ботушите и дрънченето на снаряжение — и го обзе зловещото чувство, че върви през армия от призраци, докато редовните се трупаха от двете страни. Не виждаше ни едно младо лице между зяпачите. „И ни едно кимване, нито кривване на глава дори.“

„Но ние изглеждаме също толкова стари и пребити, нали? Какво виждат те? Какво мислят?“

„Тавори, не ти завиждам за тези войници. Изобщо не мога да ги разгадая. Разбират ли? Проумели ли са го вече?“

„Тръгват на изток — да спрат армията, която Ассаил пращат след нас — да ни спечелят нужното време. Но ако не успеят — ако не могат да забавят кучите синове, — всичко е загубено. Цялата тази проклета работа се разпада.“

„Тръгвате на бой. А ние няма да сме там за вас — за никого от вас. Без юмрука на тежките. Без здравите възли на морската пехота в бойния ред. Тъй че ако тези погледи ни укоряват мълчаливо в измяна, ако мислите, че всичко това е за да ви изоставим, тогава Гуглата да ме вземе…“

Мисълта прекъсна рязко и усилващият се гняв на Кътъл изведнъж се стопи.

Редовните започнаха да отдават чест, с юмруци на гърдите. Заставаха мирно, в съвършени редици от двете страни.

Малкото тихи разговори между десантчиците и тежките заглъхнаха и изведнъж тишината стана потискаща по съвсем друг начин. Кътъл по-скоро усети, отколкото чу как стъпките на ротата започнаха да влизат в ритъм, а в отделението точно пред себе си видя как войниците заоформяха редове по двама зад капитан Фидлър, с Коураб и Тар отпред, Смайлс и Корик зад тях, следвани от Ботъл и Шортноус.

— Просто трябваше да си тек — изръмжа тихо Ботъл, щом закрачи вдясно от него.

— Тогава задръж назад.

— И да го разваля това пак? Даже не помня кога за последен път се намерих на парад — не, задържаме го, сапьор, и се надяваме никой да не се препъне в собствените си проклети от Гуглата крака.

— Не го очаквах.

— Мразя го. Гади ми се. Та къде отиваме, викаш?

— Стига си се паникьосвал, сержант.

— А кой в името на Белия чакал си ти, войник?

Кътъл въздъхна.

— Просто марширувай, сержант. Щом минем през това, можем пак да отпуснем. Обещавам.

— Медали ли получаваме, или какво?

„Не. Това е нещо друго. Това е, което адюнктата каза, че няма да стане. Виж тези редовни.“

„Те са свидетелите ни.“

— Видя ли това? — попита Кисуеър.

Синтър — продължаваше да гледа право напред — се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Виденията ти — видя ли нещо такова? А за това, което идва — за утре или вдругиден?

— Не е така.

Сестра й въздъхна.

— Странно. Аз мога да видя какво идва, чак до самия край.

— Не можеш. Просто страхът ти говори.

— И има много да каже.

— Просто спри, Кисуеър.

— Няма. Кажи ми за видение за бъдещето само с нас двете в него. Ето го моето. Носиш бебе на ръце, а напред тича момче. Сутрешното ходене до имперското училище — онова, което строяха, преди да напуснем. А аз имам момиче, което е досущ като мен, само че диво, като предрешен демон. Уморени сме, като всички майки, а аз дебелея. Бърборим за хлапетата, оплакваме се от съпрузите си, мрънкаме колко сме скапани. Горещо е, мухите са се разбръмчали и въздухът мирише на гнил зеленчук. Мъжете. Кога ще свършат с оправянето на покрива, това искаме да знаем, след като вместо да правят нещо полезно, мързеливите гадове по цял ден стоят под навеса и си чоплят носовете. И понеже това не…

— Млъкни, Кисуеър.

И за изумление на Синтър сестра й млъкна.

Първия път ли? Беше момчето на мелничаря Соридо. Онази сутрин се събудих с цици. Отидохме зад старата пристройка на митницата, където бяха изгорили стърнището да опекат навъдилата се напаст паяци преди няколко дни и аз вдигнах ризката си и му ги показах.

Как се казваше онова момче? Рилт? Ралит? Очите му се опулиха. Бях откраднала едно шише от къщи. Прасковено бренди. Дъхът ти пламва от него. Помислих, че ще му трябва малко да се отпусне. И добре, че го направих. Тъй че пихме и той си игра с тях.

Насила трябваше да му извадя пишката.

И това беше първият път. Жалко, че нямаше още хиляда, но не стана така. Убиха го след година в дюкяна на баща му — имаше безредици, слухове за нов удар срещу пиратите на Картуул, защото малазанските господари губели приходи от митото или нещо такова.

Не бяха пирати. Това е просто име за хора, които крадат, без да се крият.

Можеше да има други момчета. Десетки. Но кой иска да легне на земята на остров, гъмжащ от убийствени паяци?

Ралит или Ралт, или както ти беше името, радвам се, че се чукахме, преди да умреш. Радвам се, че получи поне това.

Не е честно, как се нижат просто годините.

„Обичам те, Хелиан.“ Колко ли трудно можеше да е просто да каже тези думи? Но само от мисълта за тях челюстите на Ърб се стягаха като вързани с тел. Изведнъж се запоти под бронята, сърцето му затупа по-бързо, усети гадене в гърлото си. Никога не беше изглеждала по-добре. Не, не по-добре, беше прекрасна. Защо той не беше пиян? Тогава щеше да може да избълва всичко, което искаше да каже, с присъщото за пияниците безсрамие. Но защо тя щеше да го иска тогава? Освен ако не е също толкова пияна. Но сега изобщо не беше. Очите й бяха ясни и изобщо не се затваряха уморено, сякаш най-после бе започнала да вижда нещата и всичката онази отпуснатост се беше махнала от лицето й, и сега можеше сигурно да има всеки мъж, когото си поиска, тъй че защо да си прави труд да поглежда него?

Задържаше погледа си напред и се стараеше да не забелязва всички тези войници от редовната пехота, с техните поздрави. По-добре беше да се престорят, че изобщо ти няма, че не им обръщат никакво внимание, и можеха да си заминат от тази армия, да направят каквото там трябваше да се направи, и никой нямаше да забележи нищо.

Вниманието го изнервяше, след като единственото внимание, което искаше всъщност, бе от нея. Но ако му го обърнеше, сигурно щеше да се разпадне на парчета.

„Искам да я любя. Само веднъж. Преди да умра. Искам да я държа в ръцете си и да усетя как светът сякаш просто се хлъзга и се намества в правилната си форма и всичко става съвършено. Искам да видя всичко това там, в очите й.“

„А щом вдигна поглед… да видя всички тези войници, които ми отдават чест.“

„Не, това не е редно. Не вдигай поглед, Ърб. Чуй се само! Идиот!“

Уидършинс се усети, че крачи до Троутслитър. Не беше очаквал истински военен марш и босите му стъпала в протритите му ботуши бяха ожулени. Винаги беше мразил да се налага да набива пети с всяка стъпка, да усеща как ударите разтърсват гръбнака му, а това, че трябва да вдига коленете си по-високо от обичайното, го уморяваше.

Виждаше му се вече краят напред, извън проклетия лагер. Щом се махнеха от очите на тия нещастни редовни, дето ги изпращаха толкова официално, можеха да се отпуснат. Забравил беше целия този боклук, първите месеци обучение, преди да успее да се шмугне в морската пехота — където дисциплината не означаваше да маршируваш в крак, да изпъваш рамене и всичките тия говна. Където означаваше да си вършиш работата и да не си хабиш времето с нищо друго.

Помнеше първите офицери, на които се бе натъкнал, как се дразнеха на роти като Мостоваците. „Размъкнати, разхайтени кръшкачи — не можеш да ги вкараш в права редица дори животът им да зависи от това, и по-скоро ще клъцнат гърлата на офицерите си, вместо да изпълнят заповед.“ Е, не съвсем. Ако беше добра заповед, умна заповед, изпълняваха я веднага. Ако беше тъпа заповед, заповед, заради която безсмислено ще загинат войници, изборът беше да не я изпълниш и да те скъсат от бой за неподчинение, или кротко да уредиш трагична злополука на бойното поле.

Подпалвачите на мостове може би бяха най-лошите от цялата пасмина, но бяха и най-добрите също така. Не, на Уидършинс му харесваше, че е в морската пехота, Ловец на кости в традицията на разхайтените им предшественици. Това поне бе сложило край на този вид маршировка.

Петите му вече бяха разранени.

Детсмел не искаше да се сбогува с никого. Дори с Троутслитър, който куцукаше един ред пред него и когото можеше с един-два подбрани лафа да накара да изпищи онзи смях — като ощипана патка. Винаги беше забавно да видиш как някои потръпват, щом го чуят. А Детсмел можеше да го прави колкото си ще.

Доста време бе минало, откакто го чу за последен път, но сега не беше моментът — не и пред всичките тези редовни от двете страни. „Всички тези мъже и жени, които се сбогуват с нас.“ Дните на Ловците на кости свършваха. Тази изтерзана армия най-сетне можеше да види края на нещата — и той сякаш бе дошъл бърз, неочакван и ужасяващо близък.

„Но не. Преминахме в марш половината свят. Гонихме Вихъра. Излязохме от горящ град. Стояхме срещу свои в град Малаз. Съборихме Ледерийската империя, задържахме На’Рук. Прекосихме пустиня, която не може да се прекоси.“

„Вече знам какво трябва да са изпитвали Подпалвачите на мостове, когато последният от тях е бил разкъсан и стъпкан. Всичката тази история изчезнала, попила червена в земята.“

„У дома — в империята — вече сме забравени. Просто още една армия, задраскана от ведомостите. И така отминават нещата, така нещата просто си отиват. Заминали сме на поход през ръба на света.“

„Не искам да се сбогувам. И искам да чуя безумния смях на Троутслитър. Искам да го чувам отново и отново, и винаги.“

Хедж беше изтеглил своите Подпалвачи на мостове извън северозападната граница на лагера. Докато изчакваше десантчиците и тежките, огледа сбирщината си. Бяха натоварени и само дето не пъшкаха под тежкото снаряжение. „Доста котенца.“

Сержант Ръмджъгс улови погледа му, приближи се, застана до него и кимна към лагера на Ловците на кости.

— Виждали ли сте такова нещо, сър? Кой според вас даде команда за това? Може би лично адюнктата?

Хедж поклати глава.

— Никакви команди, сержант — това дойде от другаде. От самите редовни, войнишката маса и прочие. Признавам, не мислех, че го имат в себе си.

— Сър, чухме слухове, за десантчиците и тежките… че може би няма да искат да сме с тях.

— Все едно е, сержант. Когато се стигне до това, няма да приемаме заповеди дори от адюнктата.

— Но тя не…

— Излъгах — каза Хедж. — Не съм говорил с никого. Това е мое решение. — Погледна я накриво. — Някакъв проблем да имаш с това, сержант?

А тя се ухили.

Хедж я изгледа.

— Смешно ли ти се струва? Защо?

Тя сви рамене.

— Сър, чухме слухове — други — за нас, че не сме истински Подпалвачи на мостове. Но вие току-що доказахте, че са неверни, нали? Ние не сме на никого — само един на друг и ваши, сър. Излъгахте — ха!

Суитлард зад тях подхвърли:

— Снощи легнах с един безплатно, сър, и знаете ли защо? Когато ме попита на колко съм и казах двайсет и шест, той ми повярва. Лъжите са сладки понякога, а?

— Ето ги — каза Хедж.

Фидлър извеждаше бойците си от лагера. Макар и от толкова далече виждаха лицата на морските пехотинци и тежките — пребледнели и мрачни. Не бяха очаквали никакво изпращане. „И не знаят какво да правят с това. Отвърнал ли им е Фидлър с поздрав? Не, едва ли.“

„Фид, виждам те. Също толкова зле си като останалите. Все едно си тръгнал към екзекутора.“

„Ние войниците имаме само една монета, която струва нещо, и тя се нарича уважение. И я кътаме, крием я и няма никой, който би могъл да ни нарече щедри. Не харчим лесно. Но има нещо по-лошо от това да трябва да похарчиш монетата — то е когато някой излезе и ни я хвърли обратно.“

„Ставаме нервни. Извръщаме погледи. Нещо сякаш се прекършва в нас, укоряваме се, а външните не разбират това. Мислят, че трябва да се усмихваме, да махаме с ръка и да стоим гордо. Но не искаме да правим нищо такова, дори когато сме принудени. То е заради всички приятели, които сме оставили зад себе си, на всички онези бойни полета, защото знаем, че те са тези, които заслужават всичкото това уважение.“

„Може да седим върху кралско съкровище от такива монети и пак да останем слепи за тях. Защото някои богатства лепнат на гърлото и ни задавят.“

Щом видя, че Фидлър го погледна, Хедж закрачи към него.

— Не прави това, Фид.

— Кое? Казах ти…

— Не онова. Сега спираш ротата. Строяваш ги с лице към онези редовни. Сега си капитан и те те гледат. Монетата, Фидлър. Връщаш им я.

Капитанът го изгледа продължително.

— Не мислех, че ще е толкова трудно.

— Значи мислеше просто да избягаш?

Фидлър поклати глава.

— Не. Не знаех какво да направя. Не бях сигурен какво искат.

— Не си убеден, че го заслужават, нали?

Капитанът не каза нищо.

— Не сме направени за това двамата с теб, Фид. Ние сме сапьори. Когато съм затруднен с тия неща, просто си помислям: какво щеше да направи Уискиджак? Слушай, онези редовни ти трябват да стоят, трябва да ти спечелят времето, което ти е нужно. Все едно е дали смяташ, че не заслужават едно проклето нещо. Трябва да им върнеш монетата.

И понеже Фидлър продължаваше да се колебае, Хедж махна на своите Мостоваци и отново се обърна към него.

— Ние се строяваме, Фид, с лице към лагера — нима просто ще стоиш така, с цялата си сган десантчици и тежки, без да знаеш накъде шибано да гледаш?

— Не — отвърна Фидлър хрипливо. — Хедж… мисля, че… просто обърках стъпката. Това е всичко.

— По-добре сега, отколкото след няколко дни, нали?

Хедж тръгна към отделенията си, а Фидлър подвикна след него:

— Чакай.

Хедж се извърна.

— Какво пък сега?

— Още нещо, което всички трябва да видят, мисля. — И Фидлър пристъпи към него, и протегна ръка.

Хедж я изгледа.

— Мислиш, че това е достатъчно?

— Почвай, идиот.

Хедж се усмихна и сграбчи ръката му под лакътя.

А Фидлър го дръпна в яка прегръдка.

Бадале стоеше на фургона със Садик до нея и гледаше сцената в края на лагера.

— Какво става там, Бадале? — попита Садик.

— На раните им трябва време да зараснат — отвърна тя, загледана в двамата прегърнати мъже, и усети как се изцеди сякаш напрежението от всички страни.

— Те любовници ли са?

— Братя — отвърна тя.

— Онзи с червената брада — ти го нарече татко, Бадале. Защо?

— Това е да си войник. Точно това видях, откакто ги намерихме. Не избираш семейството си и понякога в това семейство има беда, но не избираш.

— Но те са избрали. Избрали са да са войници.

— А след това са застанали лице в лице със смъртта, Садик. Това е кръвната връзка и тя прави възел, който дори смъртта не може да пререже. — „И точно затова другите отдават чест.“ — Скоро — промълви тя, — много скоро ще видим как това семейство се събужда за ярост.

— Но Майка ги отпраща онези. Ще ги видим ли някога отново?

— Лесно е, Садик — отвърна тя. — Просто затвори очи.

Поурс бавно отиде до края на лагера, за да може да погледа десантчиците и тежките, които вече се строяваха с лице към редовната пехота. Огледа се за адюнктата, но не я видя. Юмрук Блистиг също го нямаше никакъв. „Човекът, който се опита да ме убие.“

„Нищо по-опасно няма от човек без чувство за хумор.“

Когато Фидлър и Хедж се пуснаха и тръгнаха към ротите си, Фарадан Сорт се приближи до Поурс, а малко след това от другата му страна се озова Юмрук Кайндли.

Поурс въздъхна.

— Юмруци. По ваша заповед ли беше всичко това?

— Ревях заповеди, когато те просто се наредиха тук и ме зарязаха — отвърна Фарадан Сорт. — Гадни са като морската пехота тия редовни.

— Много скоро ще видим дали е така — рече Кайндли. — Старши сержант лейтенант Поурс, оправи ли се?

— Малко допълнително лечение се оказа възможно, щом излязохме от пустинята. На крака съм, както виждате, сър.

— Вроденият ти мързел трябва да се избие обаче.

— Да, сър.

— Съгласен ли си с мен, старши сержант лейтенант Поурс?

— Винаги съм съгласен с вас, сър.

— О, хайде стига, двамата — каза Фарадан Сорт. — Ще ни отдават чест.

Всички редовни се бяха струпали от тази страна на лагера в безредно множество. Някаква отпуснатост имаше в тях и на Поурс това му се стори… необичайно, сякаш цялата военна структура, цялата й скованост и маниерност изведнъж бяха престанали да са от значение. Редовните вече не стояха мирно, а само гледаха, като най-обикновена тълпа, струпана на пристанището да гледа тръгваща от залива флотилия, как капитан Фидлър застана пред морските си пехотинци, с лице към всички тях. Вдигна ръка да отдаде чест, задържа я за миг, докато войниците му направят същото, и след това я пусна.

И толкова. Никакъв ответен жест от редовните.

— Старият номер с монетата, а? — изсумтя Поурс.

— Да — отвърна пресипнало Кайндли. Покашля се и продължи: — Тази традиция се роди в равнината на сетите, от безкрайните братоубийствени войни между конните кланове. Честни сблъсъци, завършвали с размяна на трофейни монети. — Помълча няколко дъха и въздъхна. — Гребените на сетите са изделия на изкуството. Еленов или бичи рог, излъскан до блясък…

— Усещам нов пристъп на мързел, сър. Не е ли време да ми заповядате да направя нещо?

Кайндли примига и се извърна към него. После го хвана за рамото и го разтърси.

— Не днес.

И тръгна обратно към лагера.

Фарадан Сорт се задържа до него още малко.

— Ако трябваше да избира син, Поурс…

— Вече се отказаха от мен веднъж, Юмрук, а и каквото и да си мислите, не ламтя за наказание.

Тя го изгледа.

— Той се сбогува с теб.

— Знам какво направи — сопна се Поурс, потръпна и някак много бързо й обърна гръб. Когато тя посегна да го хване за рамото, той се дръпна. Заболя го в гърдите и от двата жеста, но тази болка последните дни бе добре дошла. Задържаше настрана другото.

„Забравих да му благодаря. Детсмел. А вече е много късно. А и Кайндли ми се е размекнал. Къде е забавното в това?“

— Върни се при фургона си — каза Фарадан Сорт. — Ще заделя три отделения за впряговете.

„Няма тежки вече.“

— По-добре да са четири, Юмрук.

— Разбирам, че няма да ни се наложи да ходим далече днес.

Той я погледна през рамо.

— Сериозно? Значи е обявила целта?

— Да.

— И?

— Търсим удобен терен за бой.

Поурс помисли няколко мига.

— Значи знаят, че сме тук.

— Да, лейтенант. И са тръгнали да ни срещнат.

Той погледна към отдалечаващата се колона десантчици и тежки. „Тогава… какво правят те? Пада ми се, след като лежах полумъртъв дни наред, а после Шортхенд ме хранеше с лъжица и чаках поне дума да чуя от него. Само една думичка. Нещо повече от това просто да зяпам в празното — което е най-лошият начин да му свършат дните на човек.“

„А сега не знам какво в името на Гуглата става. Точно аз, от всички.“

Редовните вече вдигаха лагера. Всичко се събираше за поход, без дума да се изрече. Не помнеше да е виждал толкова безмълвна армия.

— Юмрук.

— Да?

— Ще се бият ли?

Тя пристъпи към него и го изгледа ледено.

— Не задаваш такъв въпрос, Поурс. Нито дума повече. Ясна ли съм?

— Да, Юмрук. Просто не искам да съм единственият, който ще извади меча си, нищо повече.

— Не си в състояние за това.

— Тази подробност едва ли е от значение, Юмрук.

Тя изкриви лице и се обърна.

— Прав си, не е.

Тръгна обратно към лагера и Поурс се загледа мълчаливо след нея.

„Освен това мечът може да ми потрябва. Ако Блистиг е наблизо. Бездруго няма да е от полза в свадата — тъкмо обратното. Но ще избера съвършения момент. Всичко е до избора на точния момент. Целият живот е в избора на момента, а винаги съм имал талант в това, нали?“

„Общо взето съм добър тип. Направих кариера, като избягвах кръвта, боя и всички други неприятни неща. Предизвикателството беше да ги отбягвам точно докато съм в армията. Но… не е толкова трудно, колкото изглежда.“

„Все едно. Не че ме е страх от войната. Хаосът не ми харесва. Гребените на Кайндли… виж, тях ги разбирам. Този човек мога да го разбера. Дълбоко. А това, че бях единственият му своеволен гребен, колко съвършено беше!“

„Добър тип, общо взето, както казах. Но Блистиг се опита да ме убие заради няколко празни бурета.“

„Вече не ми харесва да съм добър.“

— Адюнктата желае да ви види, Юмрук — каза Лостара Юил.

Блистиг вдигна глава, видя погледа в очите й и реши да го пренебрегне. Изсумтя и се изправи, както седеше сред изоставена лагерна екипировка.

Последва я през лагера, без да обръща много внимание на приготовленията наоколо. Тези редовни ги биваше с всевъзможните движения в края на краищата и сигурно бяха изминали повече левги, откакто ги бяха сформирали, от повечето хора през целия им живот. Но това не нащърбяваше ножницата на меча, нали? При целия им професионализъм — внезапно преоткрит след чудото с кръвта вместо вода, и не просто преоткрит, а наново изобретен с толкова ревностна дисциплина, че граничеше с маниакалност — тези редовни изглеждаха крехки и безпомощни в очите на Блистиг.

Щяха да се разпаднат пред врага още преди първия намек за натиск. Видял ги беше как се подредиха от двете страни на пътя на морските пехотинци и тежките. Видял беше жалкото им отдаване на чест. Биваше ги в жестовете тия войници, но лицата им бяха празни. Приличаха на мъртъвци. Всеки мъж и всяка жена.

Стигнаха до палатката на адюнктата и Лостара спря и го подкани да влезе.

Той мина покрай нея и пристъпи вътре.

Само предното помещение още стоеше — вече бяха измъкнали колчетата на задния край на палатката и тя висеше зад Тавори като дебела нагъната завеса. Никой друг нямаше вътре, дори самодоволно хилещия се жрец го нямаше, а Лостара Юил бе останала навън.

— Какво има, адюнкта? Трябва да надзиравам бойците, ако искате да сме готови и тръгнали преди обед.

— Юмрук Блистиг, поставям ви да командвате центъра. Юмрук Кайндли ще бъде от дясната ви страна, а Юмрук Фарадан Сорт отляво. Боен водач Гал ще държи хундрилите в резерв, с леката пехота и стрелците.

Той я зяпна я стъписан.

— Описвате разположение за битка. Но никаква битка няма да има. Ще бъде бягство. Ще бъдем изправени срещу Форкрул Ассаил — а вие взехте, че си оставихте меча. Магията им ще ни съкруши.

Тя го гледаше неумолимо.

— Вие ще държите центъра, Юмрук. Това е единствената ви задача в предстоящото сражение. Ще бъдете атакувани от обикновени войници — колансийци — редовна армия. Очаквайте да бъдат високо дисциплинирани и добре обучени. Ако има тежка пехота сред врага, бъдете сигурен, че ще ударят по вашата позиция. Няма да отстъпвате нито крачка, ясно ли е?

Блистиг смъкна шлема си. Помисли да го запокити по нея. Вместо това прокара длан по оредялата си коса. „Мога да я убия. Още сега, тук, в тази палатка. Но тя пак купи душите им, нали? Изобщо няма да се измъкна жив. По-добре да изчакам, да намеря по-удобен момент. Но пък кого се опитвам да излъжа?“

— Поставите ли ме там, адюнкта, ще ми забият нож в гърба още преди колансийците да се покажат на хоризонта.

Погледът й го накара да се зачуди доколко е отгатнала мислите му. Дали знаеше колко близо е до това да бъде убита и просто не й пукаше достатъчно, за да изпита страх?

— Юмрук, в Ейрън бях посъветвана да ви оставя за командващ градския гарнизон. Всъщност говореше се да ви повишат за градски Юмрук и ако това беше станало, възможно бе след това да ви препоръчат за Висш юмрук, командващ целия Седем града. Разбирам, че това, което описах току-що, щеше напълно да ви е устроило. Поне до следващото въстание.

— Какъв е смисълът на това, адюнкта? — попита с хриплив глас Блистиг.

— Само че вашите застъпници — офицерите и влиятелните особи в Ейрън — не можеха да видят на един разтег извън градските стени. Не можеха да си представят, че джисталецът Малик Рел няма да гние до края на живота си в килия в тъмницата или че главата му няма да бъде набучена на пика над главната порта. С други думи, нямаха никакво понятие за мащабите на влиянието му, как вече бе корумпирал Нокътя или че агентите му още тогава бяха стигнали почти на ръка разстояние до трона на Ласийн.

— Още повече — продължи тя, без да откъсва очи от него, — че омразата му към вас и… измяната ви при Ейрън, след падането на Колтейн, до голяма степен гарантираха евентуалното ви убийство. Може и да сте в неведение, че между Падането и моето пристигане в града бяха направени три опита за покушение върху живота ви. И трите успешно предотвратени, с цената на ценни агенти.

— Прехвърлянето ви под моя команда всъщност беше единственият начин да ви опазя жив, Юмрук Блистиг. Четвъртия път животът ви бе спасен в град Малаз. Ако не бяхме успели да се изтръгнем, щяхте да бъдете арестуван и екзекутиран. Значи, може да предпочетете да вярвате, че съм предприела тези усилия, защото ви ценя като командир, и да сте уверен, че и до ден-днешен оставам впечатлена и се възхищавам на бързия ви ум и решителност, когато отказахте да предадете Ейрън на бунтовниците. Но това не беше основната причина да спася живота ви. Малик Рел, Висш юмрук Корболо Дом и техните интереси щяха да наложат събитията в Ейрън да се преразгледат — обявяването извън закона и наказанието на уикците бе само началото. — Направи кратка, съвсем кратка пауза. — Юмрук Блистиг, малцина знаят истината за онези събития. Аз ви спасих, за да запазя тази истина жива.

Мълча дълго след тази реч. Отчасти му се искаше да не повярва на нито една дума, искаше му се да я нарече лъжкиня и дори егоистка. Но… какъв личен интерес можеше да има във всичко това? Поставяше го да командва центъра — вероятно срещу тежка пехота — сред малазански войници, които го презираха. Беше спасила живота му само за да го захвърли сега — и как в това изобщо можеше да има някаква логика?

— Адюнкта, очаквате ли да ви благодаря?

— Единственото очакване, което е от някаква важност, Юмрук, засяга командването на центъра по най-добрия възможен начин.

— Няма да ми се подчинят.

— Ще се подчинят.

— Защо?

— Защото няма да има никой друг.

„Никой друг?!“

— Къде ще сте вие, адюнкта?

— Ще се противопоставям на Форкрул Ассаил и тяхната магия. Ще се боря със силата на волята им. Ще им преча да стигнат до моите войници.

— Ни вие вече не разполагате с проклетия си меч!

— Носенето на такова оръжие има остатъчно въздействие, Юмрук. Все едно, това не е ваша грижа.

— Освен ако не се провалите. Когато се провалите.

— Дори и тогава, Юмрук.

Той присви очи.

— Това може да се получи само ако ги отнесете с вас. Това ли е планът, адюнкта? Една последна жертва за армия, която дори не ви обича? Която не иска да е тук? Която дори не знае за какво трябва да се бие? А после очаквате от мен и от другите Юмруци да ги задържим на място? Когато умрете?

Тя кривна глава.

— Сам си противоречиш.

Блистиг махна презрително, сякаш посичаше въздуха.

Тавори като че ли леко трепна, но тонът, с който изрече следващите думи, опроверга впечатлението му.

— Поддържай права линия с фланговете, Юмрук.

— Ще ни насекат на парчета.

Тя се обърна и посегна за кожените си ръкавици.

— В такъв случай, Юмрук, постарайте се да умрете бавно.

Той излезе, без да си прави труд да отдава чест.

„Три осуетени опита за покушение върху живота ми? Корумпиран Нокът?“

„Тогава кой ги е осуетил?“

Банашар стоеше на двайсетина крачки от палатката й. Искаше му се да е като тежък камък в потока, място, където да стъпиш и да намериш един-два мига покой. Но беше като безжизнен остров, докато Лостара Юил не дойде и не го дръпна за ръката. Хенар Вигълф се хилеше отстрани.

— Какво искаш? — сопна се Банашар: току-що бе видял Блистиг да излиза от палатката на Тавори, крачеше като безжизнен Т’лан Имасс, и бе помислил отново да иде при адюнктата и да види какво ще може да изкопчи за разигралото се между нея и Юмрука. Но Лостара го задърпа упорито.

Там, напред, стоеше малка група офицери. Сканароу. Рутан Гъд, Рабанд и Фарадан Сорт.

Банашар се опита да издърпа ръката си.

— Все забравяш, аз всъщност не съм в тази армия.

— Последният ни разговор — каза Лостара. — Вземи го на подигравка или на сериозно, както ти харесва, жрецо. Но ще стане и ти ще участваш.

— Защо?

Стигнаха при другите. Банашар видя изписаното на лицата им очакване и му се дощя да се скрие зад щит.

Рутан Гъд се почеса по брадата и заговори пръв:

— Жрецо. На всички ни дадоха заповедите. Ще бъдеш ли до адюнктата през всичко това?

„Всичко кое? Умирането?“

— Не знам. Съмнявам се.

— Защо? — попита Фарадан Сорт с рязък, обвинителен тон.

Той сви рамене.

— Очаквам, че ще се бие. Рано или късно.

В последвалата тишина Лостара Юил се покашля и каза:

— Тя заповяда на мен, на Хенар и Рутан Гъд да сме до нея през цялото време.

— Обяснимо е — каза Банашар.

— Защото са Форкрул Ассаил, нали? — попита Лостара.

Банашар само сви рамене.

— Меча й го няма — каза Фарадан Сорт. — Как очаква да се защити срещу магията на Ассаил?

— Не знам.

Рабанд изтърси груба ругатня и изглеждаше готов да си тръгне, но Сканароу му поклати глава заканително и той притихна намръщен.

Лостара улови погледа на Банашар и той видя страха в очите й.

— Жрецо, не мисля, че ще успея отново с Танца на Сянката. Не и както стана преди. Ако тя очаква такова нещо от мен срещу Форкрул Ассаил…

— Капитане, не знам какво очаква — отвърна тихо Банашар. — Двамата с Рутан Гъд показахте изключителни способности. Дали затова ви иска до себе си? Предполагам, че е това, а в мига на най-голяма нужда ще погледне ли към вас? Защо не?

— Не мога да го направя отново!

Банашар се обърна към Рутан Гъд.

— А вие, капитане? Обсебен сте от същите колебания, нали? Или дарът на Ездачите на бурята ще се съживи отново, за да ви защити?

— Адюнктата явно го вярва — отвърна той.

— Казахте ли й, че няма да стане, капитане?

— Сложно е.

— Не сте ли точно затова тук? — попита Банашар. — Не беше ли това причината за техния дар?

Другите вече гледаха Рутан Гъд. Това явно не му харесваше.

— Зависи. Никой не е сигурен в тези неща. Знаеха ли какво е скрито в Коланси? Може би. Интересува ли ги… освобождението?

— Едва ли — изръмжа Фарадан Сорт, вече с ръка на меча си.

Рутан Гъд се усмихна кисело.

— Подозирах, че имаш сериозна причина да се отречеш от Стената, Сорт.

— Сражавах се на един разтег от Греймейн.

Рутан Гъд кимна, но си замълча.

— Това не е честно! — изсъска Лостара Юил. — Рутан… страх ли те е да използваш онова, което са ти дали Ездачите на бурята?

— Ездачите на бурята не са склонни към компромиси — каза Банашар, след като стана ясно, че Рутан Гъд няма намерение да отговаря. — Капитанът усеща несигурността в това, което предстои. И риска от провал. Предчувства, че силата на Ездачите на бурята, ако бъде отприщена, ще заключи, че въпросният риск е твърде голям — с твърде много за губене в случай, че планът на адюнктата се провали.

— Рутан — каза Лостара, — ти не владееш ли тази сила?

Той се намръщи и отвърна:

— Запитай се същото за Танца на Сянката, Лостара Юил.

— Но това е волята на бог!

— А на кого служат Ездачите на бурята? Знае ли някой изобщо? Ти, Фарадан? Дали са неразумни, безчувствени същества? Ти си стояла на Стената. Кажи й — кажи й какво си видяла със собствените си очи.

— Те имат цел — отвърна замислено Фарадан Сорт. — Неудържим подтик. Повече от това не мога да кажа.

— Това не ни води доникъде — каза Рабанд. — Фактът е следният: двамата с теб, Сканароу, командваме ротите си. Има ли нещо повече, което трябва да знаем? Тогава предлагам да се върнем при бойците си и да оставим тази дискусия на по-старшите от нас.

Хвана я за ръката и я задърпа след себе си. Сканароу погледна през рамо към Рутан Гъд, но той или не забеляза, или се престори, че не вижда съкрушителната тъга на лицето й.

Фарадан Сорт въздъхна и издърпа ръкавиците от колана си.

— Сбогом, капитани.

Жрецът вдигна очи към утринното небе и примижа към Нефритените странници. „Още по-близо са. Имаме само ден или два. Не повече, със сигурност.“

— Котильон ми се закле, че никога повече няма да ме обсеби — каза Лостара Юил.

Банашар я погледна питащо.

— Твърде изкусително е, предполагам?

— Даденото, както и взетото, жрецо.

Той кимна разбиращо.

— Очаквах да преживея всичко това — каза Рутан Гъд. — Вече не съм толкова сигурен.

— Значи знаеш как се чувстваме останалите — сопна се Лостара Юил.

Но той просто се обърна към Банашар.

— Щом няма да си с нея, жрецо, къде ще си тогава? Каква е причината да си тук.

— Има един въпрос, който ме терзае — отвърна Банашар, надмогвайки звука на първите рогове, сигнал колоната да се строи за поход. — Как един смъртен надвива бог? Случвало ли се е изобщо досега? Нарушаван ли е старият ред? Или това е просто… особено обстоятелство? Изключителен момент в цялата история?

— Нима си спечелил Червея на Есента за каузата й, жрецо? — попита Лостара.

Банашар се намръщи, изгледа я, след което се обърна към Рутан Гъд.

— Изглеждате стъписани. От това, че някак в мен се е намерила такава сила? Или от самата идея, че това, което правим на този тленен свят — с живота си, с волята си, — би могло да накара един бог да коленичи пред нас? — Поклати глава. — Но и двамата ме разбрахте погрешно. Изобщо не говорех за себе си. Не мога да се наложа над бог дори и да съм последният жрец в Дома на този бог. Не разбирате ли? Тя е. Тя го направи. Не аз.

— Тя говори с твоя бог?

Банашар изсумтя.

— Не, Лостара. Тя рядко изобщо говори — точно ти от всички би трябвало вече да го знаеш. Не. Тя просто отказа да се отклони от пътя си и само с това смири боговете. Разбирате ли ме? Смири ги.

Рутан Гъд поклати глава.

— Боговете са твърде арогантни, за да бъдат смирени.

— Преди година, докато лежах пиян на нара си, щях да се съглася с теб, капитане. Тъй че кажи ми сега, ще се биеш ли за нея?

Рутан Гъд го изгледа с присвити очи, а след това промълви:

— С цялото си сърце.

Лостара изхлипа сподавено.

Ловците на кости се строиха в колона. Останала сама по изрична заповед, адюнктата яхна коня си и остана неподвижна на него, докато и последният фургон не изтрополи напред, а след това обърна коня на запад.

Виждаше утъпканата диря, оставена от морската пехота и тежките, леко извита на север, но все пак в западна посока. Вече не се виждаха, потънали в измамните гънки на равнината. Ръката й забърса празната ножница на хълбока й и се отдръпна. Тя намести каишката на шлема си, след това огледа захабената си, многократно кърпена малазанска униформа. Тъмночервеното бе избледняло, сивото — станало бяло на места. Кожата на ръкавиците беше напукана и зацапана от пот и засъхнала сол. Брънките на бронята, предпазваща бедрата й, бяха протрили тук-там подплатата.

Прокара ръце по връзките на тежкото черно наметало, за да провери дали са затегнати добре. След това избута с ръка измъкналите се кичури рядка коса от страните си.

Обърна коня си и го подкара в бавен тръс.

Докато подминаваше колоната от дясната страна, гледаше право напред.

Войниците я изпращаха с поглед.

Нито една окуражителна дума, нито един жест, нито един въпрос — само тропот на ботуши и дрънчене на броня.

Яздеше изправена и се придвижваше бавно към челото на колоната. И от всички пътувания, които бе предприемала, от самото начало, това — от тила на колоната до челото й — бе най-дългото, което изминаваше. И както винаги, изминаваше го сама.

Яхнали костенобели джагски коне, тримата Форкрул Ассаил спряха на една трета левга от армиите си. В умовете си чуваха далечен грохот и знаеха, че щурмът срещу Великия шпил е започнал. Но Акраст Корвалайн тръпнеше от ударите на чужда магия, древна и нова, тъй че подробностите им убягваха. Тревогата, понесла се между тях, беше, уви, осезаема.

— Няма значение — заяви брат Възвишеност. — Имаме пред себе си изрична задача и в това ще надделеем. Окаже ли се, че трябва да се върнем, за да спечелим отново Олтара на Съда, ще го сторим.

Сестра Свобода заговори:

— Братя, усещам три заплахи пред нас, но една от тях няма да ни достигне навреме, за да повлияе на предстоящото сражение, така че за момента можем да я пренебрегнем. Това, което ме безпокои обаче, е по-малкият от двата елемента пред нас. Ясно е, че имат специфично намерение, а главната сила, която идва към нас, цели да блокира настъплението ни. От това заключавам, че целта на по-малката сила е от съдбоносна важност.

Брат Възвишеност кимна замислено.

— Какво предлагаш, сестро?

— Всеки от нас притежава армия, братя. Ако сетивата ми са точни — а ви уверявам, че са, — всеки от нас сам надвишава по мощ главната сила пред нас. Но предвид това, че врагът ни вероятно е трудно преодолим по начин, който все още не сме осъзнали — все пак успяха да прекосят Стъклената пустиня, — съветвам да отделим две армии за тяхното унищожаване. Третата, може би твоята, брат Гроб, се отправя с бърз ход да догони по-малката сила — и да предотврати онова, което са замислили да направят.

— А тази малка сила — рече брат Гроб с тънкия си глас — бяга на северозапад, нали?

— Едва ли е точно бягство — отвърна сестра Свобода и се намръщи. — Продължавам да усещам известна самоувереност у теб, брат Гроб, може би малко прекалена предвид обстоятелствата.

По-старият Чист изсумтя.

— Ще се изправим срещу хора. Дотук, през всичките ми хиляди години живот, тези същества все още не са ме впечатлявали.

— При все това те умолявам да влезеш в бой с увереност, смекчена с предпазливост, братко.

— Ще бъда подобаващо изряден в изпълнението на мисията си, сестра Свобода. Ще, догоня тази шепа хора и ще ги унищожа.

— Думите ти ме успокояват — отвърна тя. — Брат Възвишеност, ще приема с охота съображенията ти по предстоящия проблем, тъй както и на брат Гроб. Този трети елемент — тъй смущаващо ефикасен срещу северните ни сили — е, както казах, твърде отдалечен, за да повлияе на сраженията, които предвиждаме. Съществува обаче нищожният риск — след като е известно, че определени части от тях са мобилни — да не пресрещнат брат Гроб, ако той поведе силите си на север оттук в опит да стигне колкото може по-бързо до целта си. Виждате ли, инстинктите ми подсказват, че противникът на брат Гроб — въпреки жалката си численост — е всъщност най-опасният елемент пред нас.

— Разбрано, сестра Свобода. В такъв случай бих ли могъл да предложа следното? Брат Гроб да раздели армията си въз основа на скоростта на придвижване. Лично да поведе леката си и средна пехота не на северозапад, а на югозапад, като заобиколи силата, с която ти и аз ще влезем в бой, а след това да удари право на север зад въпросния враг. В същото време тежката му пехота взима по-късия северозападен маршрут — бидейки тежка пехота, те могат успешно да устоят на набезите на конница, в случай че стане неочакваното. Предвождан от най-чистите Разводнени, елементът на тежката пехота може да координира пристигането им до целта да съвпадне с това на частите с брат Гроб, след като елементарна комуникация би трябвало да е възможна.

Сестра Свобода се обърна към брат Гроб.

— Устройва ли те това, брате?

— Леките и средни елементи съставят малко над две хиляди войници — в моята сила винаги е преобладавала тежката пехота, след като първоначално бе организирана за обсади и позиционни сражения. Сестра Свобода, колко точно е преценката ви за състава на тази по-малка вражеска сила?

— Не повече от сто, смятам, брат Гроб.

— Е. — Той се усмихна. — Две хиляди срещу сто. Ще ми простите ли двамата за леката увереност предвид това съотношение?

— След като сме сигурни — отвърна брат Възвишеност, — че няма някакъв проход или други подобни особености на терена, където да бъдат изтласкани атакуващите, не мога да не споделя увереността ти, брате Гроб. В най-добрия случай врагът ще защитава някой хълм — може би една от древните могили на Елан — и така ще може да бъде атакуван от всички страни. И, разбира се, дори леките и средни сили да се провалят, отрядите на тежката пехота ще се присъединят към вас и с това ще подсилят следващите атаки. Предвид всичко това вярвам, че успешно решихме проблема с по-малката вражеска сила. — Възвишеност се обърна към Свобода. — Само сто, казваш? Може би са дезертьори?

— Възможно е — съгласи се тя. — Но все пак инстинктите ми подсказват друго.

— Със страст?

Тя го погледна.

— Да, брат Възвишеност, със страст.

— Тогава, ако позволите — рече Възвишеност, — може би трябва да обсъдим друг повод за загриженост. Третата сила, която толкова упорито се противопостави на усилията ни да я съкрушим или дори задържим, сега се придвижва с ясното намерение да се включи в битката — въпреки че, както казваш, сестро, ще дойдат твърде късно. Съображенията ми са следните: би било прекалено да си представим, че тук не е имало никакво координиране. Първо, завладяна е най-силната крепост в Естобанси, с което е застрашен нашият север, и, по-важното, нашият основен източник на храна, след като провинцията на долината е най-плодородната. Ние реагираме, като изпращаме армии срещу тях, само за да бъдат съкрушени. Сега, според това, което успяваме да доловим от сестра Благоговение и брат Усърдие, при Шпила два отделни елемента са влезли в бой с нас от юг. И ние, разбира се, сега тръгваме, за да блокираме нахлуване от запад. Доколкото знаем, чужда флотилия в момента влиза в залива Коланси. — Изгледа мълчаливо израженията им и бавно кимна. — Това е било добре планирано, не сте ли съгласни? Първоначалната му цел, да раздроби активните ни армии, вече е постигната. Във всеки отделен случай ние сме принудени да реагираме, вместо да държим инициативата.

— Вещо върховно командване значи — каза сестра Свобода.

Но брат Възвишеност поклати глава.

— Всъщност в това се долавя голяма стратегия и също както твоите инстинкти говорят със страст за проблема с по-малката сила, сестра Свобода, така и моите инстинкти крещят, че това нашествие — тази стратегия и всеки един отделен тактически ход — е всъщност продукт на една-единствена индивидуална воля. — Кимна към брат Гроб. — Приемам преценката ти за хората като цяло. Но не е ли вярно също така че, в редки случаи, от множеството на посредствеността, каквато е човечеството, се издига личност с изключителна визия, съчетана с волята за постигане на тази визия, която личност излъчва внушително присъствие. Личност, която оформя хода на историята.

— Харизматични тирани имаш предвид — изсумтя брат Гроб. — Всъщност те наистина се появяват от време на време, горят ярко и гибелно и също така бързо биват отхвърляни. Такива индивиди сред хората са неизбежно самопокварени и при все че може да оформят историята, това оформяне най-често е породено от страстта на въпросния тиран към унищожение. Брат Възвишеност, възможно е да сме изправени пред такава личност, която стои зад всичко това. Но важно ли е в крайна сметка? И не гарантира ли тъкмо тази необуздана амбиция края на глупака? Бих вметнал, с немалка доза насмешка, че ние сега представляваме доказателството за тази фатална самонадеяност от страна на въпросния тиран. — Обърна се към сестра Свобода. — Не потвърди ли ти, че северната заплаха е твърде далечна? Това грандиозно осъществяване на координирани нашествия всъщност се провали.

— Възможно е да е както твърдиш — отстъпи брат Възвишеност. — Но ако очите ни ни лъжат? Ако това, което виждаме, всъщност се окаже точно каквото противникът ни иска да видим?

— Тук си твърде великодушен в преценката си за врага — увери го сестра Свобода. — Това е провал в разчета на времето, може би ускорен от факта, че засякохме заплахата от запад почти в мига, в който излязоха от Стъклената пустиня, и вече сме в идеална позиция да ги ударим без забавяне.

— Приемам мъдростта в думите ти, сестро.

— Няма да те укоря, братко, за това, че се вслушваш в инстинктите си. Въпреки че, както знаем, ако бъдат оставени необуздани, инстинктите имат навика да подбуждат паника — след като са извън контрола на интелекта, преди всичко, то пътят им към страха е най-кратък.

Тримата Форкрул Ассаил замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли.

А след това сестра Свобода заяви:

— Ще се опитам да заробя войниците, които се изправят срещу нас. Може да се окажат полезни.

— Но не и стоте, които аз ще ударя — каза брат Гроб.

— Тях не — съгласи се тя. — Убий ги всички, братко.

Бен Адефон Делат дръпна юздите толкова силно, че копитата на коня му се хлъзнаха по сухата трева.

Калам изруга, обърна коня си и животното се олюля под него от изтощение. Изгледа с яд приятеля си.

— Сега пък какво, Бързак?

Но чародеят вдигна ръка и поклати мълчаливо глава.

Калам се отпусна в седлото, разкърши схванатия си гръб и се огледа, но не видя нищо освен пуста, осеяна с ниски хълмове равнина. Зеленикавият блясък от нефритените резки в небето придаваше болезнен вид на света, но той вече бе започнал да свиква с това.

— Остави адюнктата — каза Бързия Бен.

Калам го изгледа стъписано.

— Какво? Брат й…

— Знам… Мислиш ли, че беше лесно? Усетих отдръпването им един от друг. Мислих за това цяла сутрин. Знам защо Гъноуз иска да я намерим — знам защо ни изпрати напред. Но не е добре, Калам. Съжалявам. Не е добре.

Убиецът го изгледа втрещено, след това се изплю, за да махне вкуса на пепел от устата си.

— Тя действа сама значи.

— Да. Неин избор.

— А, без тия, Бързак. Това е твой избор!

— Тя ме принуди, проклет да си!

— Как? Какво е направила? Какво е всичко това с отдръпването им? Какво в името на Гуглата изобщо означава това?

Конят на Бързия Бен трябваше да е прихванал нещо от вълнението на ездача си, защото се задърпа плашливо под него и той с усилие го обузда. Животното заотстъпва в полукръг и магьосникът изруга тихо.

— Слушай. Той вече не е с нея. Тя сама направи жертвата — как според теб мога изобщо да го знам? Калам, тя предаде меча си.

Калам го зяпна.

— Какво?!

— Но го усещам — онзи меч. Той е празното пред очите ми. Точно там трябва да отидем.

— Значи тя загива, нали? Просто така?

Бързия Бен потърка лицето си.

— Не. Прекалихме с това — всички ние. От самото начало.

— Пак почваш с шибаните гатанки.

— С подценяването й! Почти от проклетия първи ден, откакто се озовах с Ловците на кости, слушах как всички я одумваме, всяка стъпка, която предприемеше. Гуглата знае, и аз не останах настрана. Но не бях само аз, нали? Офицерите й. Десантчиците. Шибаният лагерен готвач… какво ми каза ти преди малко? За онзи момент в Твърдината на Мок, когато те помолила да я спасиш? Каза, че си го направил, защото просто те помолила, без никакви причини или обяснения. Просто взела, че те помолила, Калам. Трудно ли беше да кажеш „да“? Кажи ми истината.

Калам бавно поклати глава.

— Но понякога се питам… дали просто не я съжалих.

Бързия Бен реагира все едно, че го удариха през лицето. Попита тихо:

— Още ли мислиш така, Калам.

Убиецът замълча и помисли. После въздъхна.

— Знаем къде ни иска Гъноуз. Дори знаем защо — той й е брат, Гуглата да ме вземе дано.

— Знаем и тя къде ни иска, Калам.

— Нима?

Бързия Бен кимна.

— Тогава на кого от двамата проклети Паран се подчиняваме в случая?

— Пред кого от тях би се изправил — тук или от другата страна на Портите — и да му кажеш: ти се провали, направи погрешния избор? Нямам предвид да си нагъл. Просто заставаш и казваш каквото трябва да се каже?

— Чувствам се все едно, че отново съм в Твърдината на Мок — изръмжа Калам. — Все едно не съм я напускал изобщо.

И изведнъж се разрида.

Приятелят му изчака, без нищо да каже — а Калам знаеше, че няма да каже нищо, защото бяха понесли всичко това заедно. Защото истинските приятели знаят кога да замълчат и да ти предложат цялото нужно търпение. Постара се да овладее чувствата си — не беше сигурен дори какво го обзело в този момент. „Може би този неумолим натиск. Този несекващ вой, който никой друг дори не чува.“

„Стоях и гледах града долу. Стоях и знаех, че скоро ще тръгна по кървав път.“

„Дори предателството не беше от значение — не и за мен. В Нокътя винаги е било пълно с боклук. Беше ли от значение за нея? Не. Тя вече го беше презряла. Просто още един нож в гърдите й, а тя вече носеше много, като се почне с онзи, който бе забила със собствените си ръце.“

Калам се съвзе.

— В същата посока ли?

— Засега — отвърна Бързия Бен. — Докато се приближим. После… на югозапад.

— Към меча.

— Някой да го наглежда, Бързак?

— Надявам се, че не.

Калам стисна юздите, пое си дълбоко дъх и бавно издиша.

— Бързак… тя как успя да премине пустинята все пак?

Магьосникът поклати глава.

— Предполагам, че я… подценихме.

Присвил криле, Силхас Руин се хлъзна надолу във въздуха. След миг Тюлас Остригания го последва. На юг се виждаше нещо като облак, или рояк. Въздухът, съскащ покрай крилете им, бе наситен с далечна болка, разнесла се на вълни през небето.

Силхас Руин кацна тежко на земята, преобрази се почти мигновено и залитна напред с ръце на ушите си.

Възвърнал облика си на едур, Тюлас Остригания погледна съсредоточено приятеля си, но не се доближи. Една от нефритените резки горе пропълзя пред слънцето. Внезапно ги загърна дълбока сянка, зловещ и мъртвешки блед сумрак.

Силхас простена и най-сетне се изправи вдървено като старец.

— Мечът Хуст е. Воят му ме влудява.

— Нищо не чувам — отвърна Тюлас.

— В черепа ми е — кълна се, че чувам пукот на кости.

— Извади го, приятелю.

Силхас Руин го зяпна с широко отворени очи и на лицето му се изписа страх.

— Сграбчи го, когато се превъплътиш.

— И какво ще постигне това?

— Не знам. Но не мога да си представя, че този дар е предназначен да те изтезава. Единственият ти друг избор, Силхас, е да го захвърлиш. — Посочи на юг. — Почти сме стигнали до тях… честно казано, изумен съм, че тя все още е жива. Но ако се забавим много тук…

— Тюлас, страх ме е.

— От смъртта ли? Малко е късно за това.

Силхас се усмихна, но беше по-скоро гримаса.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Дълго време обитавах Дома на Смъртта, изтезаван от истината, че не успях да постигна каквото най-много исках в живота си. Това чувство за ужасна непълнота ме е потискало много пъти. Но сега стоя с теб, братко мой, и ще падна вместо теб, ако мога, в тази предстояща битка. Забвението не ме плаши — виждам само блаженото освобождение, което носи.

Силхас Руин го изгледа замислено. После въздъхна и посегна за меча. Стегна длан около простата ръкохватка и го издърпа.

Мечът Хуст се изпъна в ръката му и нададе оглушителен писък.

Тюлас Остригания залитна стъпка назад и зяпна стъписано огромните призрачни вериги, които се появиха и се загърчиха от нашареното с фигури острие. Изглеждаха забити дълбоко под повърхността — и изведнъж земята около тях започна да се тресе, да ги дърпа насам-натам, все едно светът разтърсваше рамене. Отдолу се надигна тътен…

Взрив от пръст и камъни изригна към небето вляво от Тюлас Остригания и той отскочи, щом видя дракона, задращил с нокти нагоре от димящата пръст. Отдясно изригна друг сред дъжд от отломки, а после трети — всеки се надигаше окован от земята, крилете им заблъскаха в изпълнения с прах въздух.

Ревът им — рев на освобождение — се понесе на вълни през равнината.

Силхас Руин стоеше вече стиснал меча с две ръце, а призрачните вериги се изпънаха над него, все едно държеше огромни хвърчила.

„Елот. Ампелас. Калси.“

— Въплъти се! — викна Тюлас Остригания. — Силхас Руин — въплъти се! Имаме своята Буря! Той ни я даде!

Силхас Руин закрещя, замъгли се, отровни облаци изригнаха от него и го обвиха. Меч и вериги изчезнаха… но трите дракона се задържаха във въздуха над тях.

Тюлас Остригания също се преобрази в дракон и се извиси към небето.

Гласът на Елот изпълни черепа му:

„Братя! Както Котильон обеща! Свободни сме отново!“

„Само за да умрем!“ — изрева друг глас — Ампелас, — но нямаше и троха отчаяние в него.

„Ако надвием… Силхас Руин, ще се закълнеш ли да счупиш веригите ни?“

А Силхас отвърна:

„Елот, заклевам се в това.“

„Тогава имаме достойна кауза, за която да се бием! Той е верен на думата си. Той е бог с чест!“

Петте Древни дракона закръжиха, извисиха се още в небето и полетяха на юг. Сянката, която хвърляха по земята, приличаше на стрела, устремила се към сърцето на врага.

— Кракът ми! — вресна Телораст. — Кърдъл! Осакатена съм! Помогни ми!

Другият скелет-гущер спря толкова бързо, че се прекатури, изтъркаля се веднъж, още веднъж, и скочи отново на крака.

— Айй! Виждаш ли сянката! Тя ни гони! Преследва ни! Паяжини по небето! Телораст — обречени сме!

— Виждам Елейнт! Идат за нас! Това е капан! Лъжа! Измама! Измяна! Лош късмет! Помогни ми, Кърдъл!

Кърдъл заподскача, все едно ловеше мухи във въздуха.

— Те само се преструваха! Онези двама узурпатори — те са коварни и зли, себични! Не-Апсалар беше тяхна слугиня, нали? Точно така! Това е било замислено от самото начало. Телораст, ще плача за теб. Сестро моя, любима моя, случайна моя позната — обещавам, ще плача за теб.

— Лъжлива кучка такава! Отнеси ме! Спаси ме! Аз щях да те спася, ако бях на твое място, ако аз бях ти, а ти беше аз и исках да избягам, защото така е умно… освен когато аз съм аз, а ти си ти! Тогава изобщо не е умно! — Задращи свирепо по земята, единият крак зарита, малките й ръчички замахаха във въздуха, зъбатите й челюсти защракаха бясно. — Ела по-насам, моля те! — Щрак-щрак. — Искам само да се сбогувам, заклевам се! — Щрак-щрак-щрак.

— Сянката! — вресна Кърдъл. — Чаках толкова дълго! Помощ! — Побягна, запрескача туфи суха трева. Стресна един щурец, той скочи и тя го прехапа на две пътьом. — Видя ли? Телор…

Двете същества се въплътиха. Вериги изтрещяха като мълнии и ги надигнаха към небето.

„Буря! Пет Древни… вече седем!“

„Елот ви поздравява, изменници! Телораст Антрас! Керудас Каросиас!“

„Елот! Ампелас! Калси! Те още ни мразят! Телораст, видя ли какво направи!“

Тласкаха Коурабас, дракона Отатарал, към земята. Дракон след дракон връхлитаха отгоре й, раздираха кожата й и разкъсваха крилете й. Беше убила стотици, но вече се предаваше. Земята под нея се заиздига, всеки детайл шепнеше с горчивата реч на смъртта. Не можеше повече да даде глас на яростта си, на съкрушителното отчаяние, и беше твърде изтощена, за да отвърне на ударите на връхлитащите я от всички страни Елейнт.

Кръвта се стичаше по хълбоците й и капеше отровна по мъртвата земя.

Призивът я теглеше напред, но беше сляпа за неговата цел. Навярно не беше нищо повече от примамка. Но настойчивостта му бе абсолютна и тя щеше да се помъчи да му се отзове. До последния си дъх щеше да търси онова съдбовно място. „Капан или обещание? Отговор на молитвите ми или моя гробница? Все едно. Провалям се. Приела бих с охота дори веригите, но ще ми откажат тази милост. Усещам пробуждането на Майка. Усещам Тиам, вече толкова близо — събраните Бури, набъбващата сила. Тя иде — ще поиска смъртта ми!“

Пропадна, когато поредният Елейнт се стовари отгоре й. С последен напън изви назад шията си, разтвори челюсти…

И видя седем дракона — спуснаха се отвисоко над ятото, което я бе обкръжило. Нова Буря. „Това е краят.“

Драконът, който се бе вкопчил в гърба й, я пусна, литна уплашено покрай челюстта й… тя захапа единия му заден крак и зъбите й отпраха плът.

Седемте Древни се гмурнаха във вихъра… и изведнъж Елейнт запищяха от болка, тела се заизвиваха и полетяха стремглаво надолу, кръв изригна на облаци…

„Бият се, за да ме спасят! Но защо? Не се приближавайте, приятели! Аз съм отрова!“

„Но… нещо повече… не умирайте за мен!“

„Аз, чийто допир е смърт, умолявам ви — не умирайте за мен!“

Продължаваха да се бият, но враговете им вече се съвземаха и десетки от тях се извисиха да ги посрещнат.

„А щом Тиам се появи — ще унищожи и вас.“

Мястото на призива на изток я зовеше и Коурабас впи поглед в мамещия хоризонт. Съюзниците й бяха прогонили убийците, спечелили й бяха отдих с фаталната си саможертва. Не разбираше защо, но щеше да ги почете по единствения достъпен й начин.

„Ако това е предложената ми съдба, ще я срещна. Ще се изправя срещу нея и ако мога, ще проговоря на света.“

„И ако това ще е мястото на моята смърт, така да бъде.“

„Бях свободна, макар и само за миг.“

„Бях свободна.“

Беше ги подкарал здраво: вървяха половината нощ и без отдих през по-голямата част от деня и десантчиците и тежките вече залитаха, когато хълмът изникна пред очите им. С натежали като олово крака, Фидлър тръгна към него. Огромни ивици сянка пълзяха все още над околността, хвърляни от Нефритените странници, обхванали цялото небе, и го оставяха с чувството, че светът се разпада пред очите му.

Беше се старал упорито да не мисли за армията, която бяха оставили зад себе си, и за съдбата, която чакаше редовните. Единственото, което вече бе важно, беше напред. Този самотен хълм и самотният меч Отатарал, забит дълбоко в земята на самия му връх.

Боеше се, че няма да е достатъчно — всички се бяха бояли от това, тези, които разбираха какво се опитва да постигне тя тук. Веригите, оковали Сакатия бог, бяха изковани от богове. „Един-единствен меч да ги разбие всички? Тавори, сигурно си вярвала, че е възможно. Или че някоя друга сила ще се пробуди тук, за да ни подаде благословена ръка.“

„Без него — без това разбиване на оковите — всичко, което правим тук, е напразно.“

„Тавори, доверявам ти се. С живота на своите войници — със смисъла на тяхната смърт. Знам, нечестно е да искам това от теб. Ти си смъртна и нищо повече; Но знам — чувствам го — прехвърлям бремето си върху твоите рамене. Всички го правим, все едно дали го признаваме, или не.“

„И точно тази нечестност ме разкъсва.“

Погледна наляво. Там, начело на отряда си, крачеше Хедж — ледерии и хундрили, смесица от полукръвни от десетина покорени племена от империята Ледер. Трудно им беше да не изостават, толкова тежко бяха натоварени — Гуглата знае защо бяха решили да носят толкова много. „Всичките си котенца носят сигурно. Дано поне да си струва.“

Хедж се държеше на разстояние и Фидлър знаеше защо: усещаше как собственото му лице се преобразява всеки път, щом приятелят му се приближи, как се превръща в мрачна маска — и болката и страхът запълзяваха в него със сила, на която не можеше да се противопостави. „Толкова много от всичко това е нечестно. Толкова много.“ Но сега Хедж се отклони от пътя си и се приближи.

Посочи към хълма.

— Това ли е? Адски гадно е, Фид.

— Можем да го защитим.

— Твърде рехави сме дори за такова жалко хълмче. Виж сега, аз се отделям. Не правя много големи обещания, но моите Подпалвачи на мостове си имат една тайна…

— Котенцата, да.

Хедж се намръщи.

— Имал си шпиони! Знаех си!

— Богове на бездната, Хедж! Никога не съм познавал по-безнадежден в пазенето на тайни от теб.

— Я помисли по-добре. Ще се изненадаш, уверявам те.

— Могат ли да се сравняват с морантските муниции? Само това искам да знам.

Но Хедж поклати глава.

— Не с тях. Все едно. — Сви рамене. — Вероятно беше твърде зает последния път, но ония Късоопашати ги размазахме.

— И не си използвал повечето? Не ти е присъщо, Хедж.

— Бейвдикт направи нови — този човек е гений. Побъркан маниак — от най-добрия вид гении. Все едно, опаковахме всичко.

— Забелязах.

— Е, да, поизтощи ни толкова много товар. Кажи, Фид, ще имаме ли време първо да отдъхнем?

— Малко е късно да ме питаш чак сега.

— Късно, не късно — питам те.

— Честно, не знам. Зависи.

— От какво?

— Дали Шпилът е паднал в наши ръце. Дали сърцето е останало неувредено. Дали са успели да разбият неговите вериги или каквато там магия го пази — би могло да са двайсет демона Кенил’ра, доколкото знаем, а представи си каква патаклама ще е тогава.

— Двайсет демона Кенил’ра? Какво е това, някаква гадна приказка ли? Защо не крал на демоните? Или гигантски триглав огре с опашки на скорпиони на всеки пръст и една голяма на кура му за равновесие? И бълва огън през гъза си отгоре на това.

— Добре, въображението ми е бедно. Съжалявам — никога не ме е бивало с хубавите приказки, Хедж.

— Да бе! Е, и какво още трябва да знам? Трябва да събудим шибаното сърце с целувка, щом стигнем до него, така ли? Да му вържем панделка? Да танцуваме около него шибани танци? Богове, само без кръвни жертви, нали? Изнервят ме, сериозно.

— Дрънкаш глупости, Хедж. Точно това правиш винаги преди бой — защо?

— За да те разсея, разбира се. Ако продължаваш да се дъвчеш, няма да остане нищо освен мокър хрущял и няколко срамни косъма, които не държа да виждам. А, и зъбите, дето вършат цялото дъвчене.

— Знаеш ли — каза Фидлър и го погледна накриво, — ако те нямаше, Хедж, щях да те измисля.

— Това пък какво значи?

— Просто казах благодаря, нищо повече.

— А. Добре. Мога ли да подрънкам още малко? Щото съм уплашен, нали разбираш.

— Ще стане, Хедж. Разпръсни хвърлячите си на котенца из отделенията ми и ще размажем всеки, който се опита да ни мръдне оттук.

— Точно така. Добра идея. Трябваше сам да се сетя.

Тръгна към Подпалвачите на мостове и Фидлър го проследи с поглед. „Благословен да си, Хедж.“ После се обърна към бойците си.

— Това е мястото, войници. Този хълм. Сега действаме бързо — само една-две камбани имаме до стъмване. Искам да се окопаем и да струпаме камъни в здрав периметър.

— Ясно, капитане — ревна една от тежките. — Че то това дотука си беше просто разходка. Време е малко работа да свършим…

Изкачиха по-малките възвишения и атакуваха склона. Ботъл подмина Коураб и се закатери до сержант Тар.

— Слушай, сержант…

— Сега пък какво, Ботъл? Хващай лопатата — работа ни чака.

Войниците наоколо смъкваха снаряжението си, мърмореха и се оплакваха от ожулени гърбове и схванати рамене.

— За този терен — каза Ботъл. — Трябва да говоря с капитана.

Тар го погледна навъсено, но кимна.

— Давай, но не се бави много. Не искам да умреш само защото си си изкопал дупката много плитко.

Ботъл изхъмка, после се огледа.

— Толкова ли са близо?

— Откъде да знам? Държиш ли да си заложиш живота, че не са?

Ботъл изсумтя и тръгна натам, където бе видял Фидлър за последен път — близо до върха на хълма. Хедж също бе тръгнал натам.

Докато вървеше по тясната криволичеща пътека между скалите, чу зад себе си стъпки и се обърна.

— Детсмел. Имаш ли някаква причина да вървиш подир мен, или е заради хубавия ми задник?

— Заради хубавия ти задник. Но трябва и да говоря с Фид. Два късмета накуп, ако ме разбираш.

— Този хълм…

— Могила.

— Да, добре. Могила. Има нещо…

— Потънало дълбоко около нея, да. Уидършинс за малко да се надриска още щом стигнахме до склона.

Ботъл сви рамене.

— Нямаше да му е за първи път. Другите отделенийца му викаме Уидърдрис.

— Сериозно? Уидърдрис? Страхотно. Чакай само Троутслитър да го чуе. Обаче защо пазите такива тайни от нас? Такива имена? Ние нямаше да го направим, знаеш ли.

— Дървената уста и Цепката? Кофата и Чепа? Лайното и Фъстъка?

— О. Чули сте ги, а?

Стигнаха равната площадка на върха. Фидлър и Хедж стояха до забития в земята меч. Обърнаха се, щом чуха хрущенето на камъните под ботушите им.

— Вие двамата да не сте забравили как се копаят дупки?

— Не, капитане. Само дето си имаме компания.

— Обясни, Ботъл. И се опитай да бъдеш кратък поне веднъж.

— Има бог тука с нас.

Хедж все едно че се задави с нещо — обърна се, закашля се и после изплю.

— Идиот — рече Фидлър. — Точно това беше цялата шибана идея.

— Не той, капитане — рече Детсмел.

— Какво имаш предвид? Разбира се, че е тук — толкова от него, колкото е, искам да кажа. Адюнктата каза, че мястото е това.

Детсмел и Ботъл се спогледаха и Ботъл, с изведнъж пресъхнала уста, каза:

— Капитане. Сакатия бог не е тук. Щяхме да знаем, ако беше.

Фидлър посочи меча.

— Това е на адюнктата, Ботъл. Отатарал, забрави ли? Защо си мислиш, че можеш да усетиш нещо?

Детсмел се чешеше енергично по врата, сякаш искаше да смъкне три пласта кожа и да види дали още му е останал гръбнак. Вдиша дълбоко за кураж и рече:

— Той е чужд — все едно, щяхме да го знаем, капитане.

Фидлър изведнъж се оклюма.

Хедж го потупа по гърба.

— Спокойно, Фид. Просто обичайното прецакване. Все едно, ние си действаме — все още си проклет сапьор, нали така. Кой е казал, че трябва да си откъм страната на мислещите? Така или иначе, в момента не знаем, че всичко това не е както трябва да е. Всъщност не знаем абсолютно нищо за нищо. Винаги е било така. Какъв е проблемът тогава? — Обърна се към Ботъл. — Та кое богче си пъха лайняната гага в нашите работи, викаш?

Но отговори Детсмел:

— Мирише на стара смърт.

— Гуглата? Грешка. Невъзможно.

— Не казах това, нали? — отвърна навъсено Детсмел. — Просто мирише на старо и мъртво. Като кафяви листа в студен вятър. Като каменна гробница. Като първи лъх на зима. Като…

— Червея на Есента — изръмжа Ботъл.

— Натам вървях, проклет да си!

— Какво иска Д’рек от нас? — настоя Хедж.

— Няма значение — рече Фидлър, обърна се и се загледа в меча. — Онзи жрец ни виси на раменете още от град Малаз. Май си спомням, че когато бяхме тук, каза нещо за своя бог. Че се бил увил около подножието на хълма. Двамата с адюнктата май мислеха, че ще ни потрябва помощ. Не че можем да направим нещо по въпроса. Добре, както ти каза, Хедж. Ние си действаме. Детсмел, гробна могила ли е това?

— Да, но вече не е свята. Осквернена е. Гробницата е ограбена. Разбита.

— Разбита значи?

— Довери се на адюнктата — подхвърли Хедж.

— Ти ли ми казваш това? — ядоса се Фидлър.

Хедж сви рамене.

— Помислих, че си струва. — След това се намръщи. — Каква е тая воня?

— Сигурно Уидърдрис — отвърна Ботъл.

— Богове, винаги по посока на вятъра, проклет да е. Ама винаги!

Мейсан Джилани се тръшна до Синтър и Кисуеър.

— Балм току-що се опита да ми бръкне в бричовете. Каза, че се бил объркал. Изобщо не гледал. Мислел, че бърка в мешката си.

— И с тия остри умове далхонийците спечелиха империя — изсумтя Кисуеър.

— Трябваше да си остана с конницата.

— Нямаше конница.

— С хундрилите тогава.

Синтър бавно се изправи и огледа помръкналото небе.

— Да виждате някакви облаци?

— Облаци ли? Какво става, сестро?

— Не знам. Все очаквам…

— Облаци?

— Ти все питаш какво виждам, нали? — сопна се Синтър. — Е, сега ти казвам. Долавям нещо.

— Облаци.

— О, стига! — Седна отново в окопа. — Но ако някоя от вас вижда…

— Облаци, да — въздъхна Мейсан Джилани и потърка очи.

Щом се върна при отделението си, Ботъл каза на Шортноус:

— Пак си с нас, а?

— Донесох си щит — рече тежкият.

— О, чудесно.

— Трябва да ми го вържеш за ръката.

— Какво, сега ли?

— Вържи го да не се разхлаби. С хубави възли.

— С мокра кожа.

— И с хубави възли.

Ботъл се приближи до него и се наведе.

— Направиш ли го — подхвърли Смайлс, — следващия път ще поиска и да му го изтръскаш.

— Гледай да е след първото тръскане — посъветва го Кътъл. — Иначе ще се опръскаш.

— Веднъж така си го изтръсках, че се насрах — каза Шортноус.

Всички го погледнаха, но май никой не можа да измисли отговор.

Корик беше извадил меча си и прекарваше бруса по острието.

— Някой да накладе огън — рече той. — Тук сме с лице на изток — ако дойдат откъм изгрев-слънце… искам да има жарава под очите ми.

— Съвсем разумно — отвърна Кътъл и се надигна с пъшкане. — Радвам се, че отново мислиш като войник, Корик.

Полукръвният сети не отвърна нищо. Вдигна меча и огледа преценяващо ръбовете.

— Като приключим с всичко това, ядем, пием и спим — каза Тар. — Ефрейтор, назначи постовете.

— Да, сержант. Слушай всички! Надушвам го във въздуха!

— Това е Уидършинс.

— Не! Това е слава, приятели. Слава!

— Ако това е миризмата на слава, Коураб — рече Корик, — познавах една проскубана котка, която беше кралица на света.

Коураб го погледна намръщено.

— Не схващам. Тя Слава ли се казваше?

Ефрейтор Рим седна до Хъни и каза:

— Мога да държа щит. Ще те прикривам отстрани.

— Не и ако те убият.

— Войник, загубил дясната си ръка, не е добър за никого. Просто ми позволи, а?

Хъни се намръщи.

— Виж какво, вкиснал си се от гущерите насам. Ясно е защо, но все пак пусни една усмивка, а? Ако умреш тука, няма да си единственият, нали така?

— Тогава какъв ти е проблемът, ако ме убият, докато те пазя?

— Не искам да се спъна в теб.

Рим се почеса по брадата.

— Добре де, ще ги бухам скапаняците с щита тогава.

— Така е по-добре. Виж, аз съм на пост тука — лягай да спиш, ефрейтор.

Фидлър обиколи върха на хълма, оглеждаше окопите и укрепените с камъни позиции на войниците си. Хедж беше прав. Отбраната им бе много рехава и в най-добрия случай — несигурна. „Трябваше да взема копия — като онези на Подпалвачите на мостове.“

„Признай си го, Фид. Това, че Хедж е тук, може да боли като забит нож, но все пак му се радваш.“

Огледа небето — залезът бе преминал почти незабелязано, толкова ярки бяха Нефритените странници. Капитанът въздъхна, намери удобно място, седна и опря гръб на една гравирана стела. Затвори очи. Знаеше, че трябва да поспи, но знаеше също така, че е невъзможно.

Изобщо не беше го искал това. Да командваш само едно отделение беше предостатъчно бреме. „А сега всички гледат към мен. Само ако знаеха, че съм объркан също като тях.“

Извади Дома на Вериги на призрачната светлина. Лакираните дървени карти се хлъзнаха в ръцете му като намазани с грес. Примижа и бавно ги заоглежда една по една. Седем карти. Шест бяха студени на допир. Само една лъщеше от пот.

Прокажения.

„Оу, Хедж. Съжалявам.“

Убиецът Шай’гал бе оставил далече зад себе си мястото с пламъците. Пламъци и кръв на един убит бог, кръв, която бе плиснала като дъжд от изтерзаното небе. Видял беше смъртта на хиляди. Хора, К’Чаин Че’Малле, Имасс. Видял бе падането на воини Форкрул Ассаил, Джагът, Тоблакай и Баргаст. И всичко това — заради нараненото нещо, което стискаше сега в ръцете си.

От него капеше кръв и сякаш нямаше край, процеждаше се между пръстите му, цапаше ноктите му, стичаше се по бедрата му, докато ритмичните удари на крилете го отнасяха на запад, подгонил сякаш припряното гмуркане на слънцето отвъд хоризонта. Сърцето бе живо, по-тежко от всеки камък с подобна големина — тежестта на небесен камък, паднал от звездите. Но така сигурно бе редно, след като бе сърцето на Падналия бог.

Умът на Гу’Рул се върна към последната сцена, която бе видял на върха на Шпила, няколко мига след като бе откъснал сърцето от онези разпадащи се вериги. Тялото на Смъртния меч, лежащо неподвижно върху оплисканата с кръв платформа. Кучето, пазещо онова, което вече бе напуснало света.

„Единствено тъпият звяр разбира напразните жестове — хладната им необходимост пред лицето на всички тежки истини. Ние, които се придържаме към по-висшите стремежи на разума, се предаваме толкова бързо… И все пак, като погледнем онова куче — същество, което познава само вярност и кураж, — виждаме неща, които нараняват душите ни.“

„Завист ли е това, което изпитваме?“

Беше подценил избора на Матроната. Дестраянт Калит, Щит-наковалня Сторми и Смъртен меч Геслер — не бяха ли те достойни човешки същества? „Посочиха ни път, за всички деца на Гунт Мач. Двама паднаха. Двама дадоха живота си, но остава една.“

„Едва ли ще я видя отново. Но в ума си, в този миг и във всички мигове, които ми остават, ще я почитам, както почитам Геслер и Сторми. Живяха като братя и паднаха като братя. Ще ги наричам свои близки и в задачите, които ми предстоят, на свой ред ще се постарая да придам смисъл на това.“

„Дестраянт, в твоята тъга и скръб — която и сега вкусвам — ще се постарая да придам смисъл на тяхната смърт.“

Крилете му леко потръпнаха от внезапната промяна в течението и изведнъж въздухът около Убиеца Шай’гал сякаш се сгъсти, изпълнен със странно шумолене — глух дълбок шепот, внезапен мрак, който закипя и се завихри, затулил цялото небе.

И Гу’Рул осъзна, че няма да е сам в това пътуване.

Синтър се сепна и скочи. Огледа небето… ето там, на изток. Черен облак, нарастваше. Все по-голям. „Богове на бездната.“

— Всички! — извика тя. — Залегни под щитовете! Прикрий се! Всички!

„Възлюбени деца! Чуйте своята майка! Чуйте думите й — думите на Старицата! Ние поехме в себе си неговата плът! Всичко, което можахме да намерим! Опазихме я жива чрез кръвта на магията! Всичко за този миг! Възрадвайте се, мили мои деца, защото Падналия бог е прероден!“

И Старицата даде глас на радостта си, а от всички страни децата й, десетки и десетки хиляди, завикаха в отговор.

Крилатият К’Чаин Че’Малле, стиснал в ноктите си безценната плячка, застина във въздуха, блъскан от оглушителния им хор, и Старицата заграчи от възторг.

Усещаше там, напред, разпръснатите парчета кости по малкия хълм — костите на десетки хора, положени някога в криптите на гробната могила. Щяха ли да стигнат? Нямаше избор. Мигът бе дошъл и щяха да вземат каквото им бе достъпно. Щяха да съградят човек. Жалък човек. Слаб човек. Но все пак човек — щяха да съградят дом за плътта на бога от тези кости, а след това да го изпълнят със собствената си кръв, и това трябваше да е достатъчно.

Великите гарвани закръжиха над хълма и се спуснаха стремглаво надолу.

Фидлър се хвърли зад стелата. Грохотът на криле бе оглушителен, въздухът настръхна нажежен. Усети как камъкът зад гърба му се разтресе.

Нещо като юмруци заудря по земята, съкрушителни удари, падаха един след друг. Той скри главата си с ръце и се опита да си запуши ушите, но напразно. Светът бе изчезнал сред буря от черни криле. Задушаваше се, а пред очите му блясваха някакви малки неща и се сливаха някъде близо до меча. Късчета, избелели парчета — кости, издърпани във въздуха, изтръгнати от туфите трева и сплетените корени. Едно проряза кървав жлеб по ръката му и той я сви под гърдите си.

Кой беше дал сигнала за тревога?

Който и да беше, навярно бе спасил живота им.

„Освен моя — останах твърде близо до меча. Трябваше да сляза по-надолу, да съм с войниците си. Но не го направих. Не исках да гледам лицата им, не исках да изпитам онази ужасна любов, която завладява командира преди битка — любов към войниците му, към всеки от тях, любов, която набъбва и набъбва, докато не разбие сърцето му.“

„Не намерих кураж… а сега…“

Гу’Рул кръжеше високо горе. Гледаше как Великите гарвани се спускат към хълма, гледаше разцъфващите един след друг взривове на сила. Чернокрилите същества се принасяха в жертва едно подир друго, за да върнат своя бог в жива плът — да съградят тленен дом за душата му.

Една от птиците се зарея до него и тоя я проследи с долните си очи.

— К’Чаин Че’Малле! Аз съм Старицата, майка на всички тези благословени деца! Ти носиш дар! — И се разсмя.

Гу’Рул се пресегна към ума й и се отдръпна бързо — толкова чужд и студен беше.

Старицата се изкиска:

— Внимавай! Ние сме проклятие на този свят! Сега ме чуй добре — задачата ти не е приключила. Освен с дара, който носиш, ще си нужен на заранта. Но ти казвам това: в своя миг на най-отчаяна нужда погледни отново към небесата. Разбираш ли? Обещах на един най-благороден бог. Изпратих надалече най-милата си дъщеря, но тя ще се върне. Ще видиш — тя се връща!

Огромният гарван се понесе още по-близо.

— Погледни долу! Почти всички свършиха. Чакахме за това през целия си живот — виждаш ли какво направихме? Виждаш ли?

Виждаше. Човешка фигура, просната на земята до меча Отатарал, окована с вериги към земята. Но гърдите й бяха зейнала дупка.

Гу’Рул присви криле и полетя надолу.

Старицата го последва с безумен грак.

Последните останали гарвани се гмурнаха в мъжкото тяло сред блясък на зловеща сила.

Шай’гал изпляска с криле, за да забави спускането си, кацна над мъжа и го погледна, стъписан от ужасната пародия на тяло, сътворено от Великите гарвани. Огънати кости, сгърчени мускули, лицето — мъртвешки бледо и уродливо.

Дупката в гърдите бе като извор, изпълнен с черна кръв, и отразяваше издълженото лице на Гу’Рул и лъсналите му очи.

Той нагласи сърцето в ръцете си и бавно го положи в черната дупка. Кръвта го погълна.

Плътта се сплете и зарасна, костите се изпънаха като корени.

К’Чаин Че’Малле разпери криле и литна.

Старицата гледаше отгоре. „Прероден! Прероден! Вижте, всички вие, небесни души — вижте долу онзи, който ви бе отнет! Той е почти до вас — скиталчеството ви скоро ще свърши, защото искрата му живот ще се върне, очите му ще се отворят!“

„Вижте, защото аз съм тази искра.“

„Той беше свален. Беше разкъсан. Разпръснат по света. Накара ни да го опазим жив — хранихме се с неговия труп, по негова воля.“

„Вие, души в небесата — вашият бог не изгуби вяра. Не я изгуби.“

Докато К’Чаин Че’Малле се издигаше, Старицата полетя стремглаво надолу и силата в нея изригна. Всичко, което имаше. Впила очи в тялото долу, тя нададе последен вик — на триумф, — преди да удари.

Последният взрив бе толкова мощен, че отхвърли Фидлър назад и той се претърколи до самия ръб на склона. Изпъшка, вдиша смразения нощен въздух, докато ехото заглъхваше, и се надигна с усилие на четири крака. Изумен, че все още е жив.

Тишина бе загърнала малкия хълм… но не, щом вдигна очи, видя бавно надигащите се от окопите морски пехотинци и тежки, поразени от чудото. Кънтежът в ушите му взе да заглъхва и през смътния шум вече можеше да чуе гласовете им.

Изправи се и видя, че полузаровеният надгробен камък, зад който се беше крил, е почти избутан настрана от взрива — а всички останали в кръга около билото също се бяха килнали. В кръга не бе останал нито един връх на копие, само опърлена земя.

Видя и лежащата до меча фигура и залитна напред.

Прекършен, обезобразен и изтерзан мъж. Сакатия бог!

Тежки вериги го държаха прикован към земята.

„Никога няма да ги разбием. Не и с този меч. Само го направихме по-уязвим, отколкото беше. Сега наистина може да бъде убит.“

„Може би това е милост.“

И тогава видя, че очите на мъжа са се спрели на него.

Фидлър се приближи и промълви тихо:

— Съжалявам.

Но сгърченото лице се смекчи и Сакатия бог отвърна с немощен глас:

— Няма защо. Приближи се — все още съм толкова… слаб. Искам да ти кажа нещо.

Фидлър пристъпи и застана до него, а след това приклекна.

— Имаме вода. Храна.

Но богът поклати глава.

— Докато не бях нищо повече от болка, докато само злост излизаше от мен и жажда да нараня този свят, не виждах у вас, малазанците, нищо по-добро, отколкото у всички други. Деца на своите жестоки богове. Техни инструменти, техни оръжия. — Замълча и вдиша хрипливо. — Трябваше да усетя, че сте различни — не беше ли тъкмо поборникът на вашия император, който се опълчи на Качулатия при последното Оковаване? Не извика ли тъкмо той, че това, което искат да направят, е несправедливо? Не заплати ти ли той ужасно за своята дързост?

Фидлър поклати глава.

— Нищо не знам за това, боже.

— Когато той дойде при мен — вашият император, — когато ми предложи изход… Бях недоверчив. И все пак… все пак какво виждам сега? Тук, застанал пред мен? Малазанец.

Фидлър мълчеше. Чуваше разговорите от всички страни на могилата, извисени от удивление гласове, ругатни и проклятия.

— Вие не сте като другите. Защо е така? Искам да разбера, малазанецо. Защо е така?

— Не знам.

— А сега ще се биете, за да ме защитите.

— Не можем да счупим тези вериги — тя сгреши в това.

— Все едно, малазанецо. Ако трябва да лежа тук, окован до края на дните си, все пак… вие ще се биете, за да ме защитите.

Фидлър кимна.

— Бих искал да мога да го разбера.

— Аз също — отвърна Фидлър с гримаса. — Но може би в боя, който предстои, ще получиш… не знам… по-добър усет за това.

— Ще умрете за мен, един чужд бог.

— Боговете могат да живеят вечно и да сбъдват всяко свое желание. Ние не можем. Те имат сили — да изцеряват, да унищожават, да се възкресяват дори. Ние нямаме. Боже, за нас всички богове са чужди богове.

Окованият мъж въздъхна.

— Тогава когато се биете, ще слушам. За тази ваша тайна. Ще слушам.

Фидлър изведнъж се почувства толкова уморен, че краката му затрепериха. Сви рамене, извърна очи и каза:

— Скоро ще е, боже.

Обърна се и си тръгна.

Хедж го чакаше, седнал на един от кривнатите камъни.

— Гуглата да ни вземе всички — измърмори и го изгледа накриво. — Успяха — съюзниците й. Направиха каквото поиска от тях.

— Да. А колко хора загинаха заради онова проклето сърце?

Хедж смъкна опърпаната си кожена шапка.

— Малко късно е да съжаляваме за всичко това, Фид.

— Това е работа на Келанвед. Всичко това. Негова и на Танцьора. Използват Тавори Паран от самото начало. Използват всички нас, Хедж.

— Това правят боговете, да. Е, и не ти харесва? Добре, но ме чуй. Понякога това, което искат — това, което имат нужда да направим за тях — понякога е добре. В смисъл, добре е да се направи. Понякога ни прави по-добри хора.

— Наистина ли вярваш в това?

— А когато сме по-добри хора, правим по-добри богове.

— Безнадеждно е — въздъхна Фидлър. — Можем да натъпчем един бог с всички добродетели, които имаме, и това все пак няма да ни направи по-добри, нали? Защото никак не ни бива с добродетелите, Хедж.

— Повечето пъти не ни бива, да. Но пък може би, когато сме най-лоши, бихме могли да погледнем нагоре, бихме могли да видим онзи бог, когото сме направили от най-доброто в нас. Не покварен, не отмъстителен, нито нагъл или злостен. Не егоистичен, нито алчен. Просто с ясен поглед, без да си губи времето с всички наши глупости. Бог, който да ни зашлеви през лицето заради това, че сме такива говна.

Фидлър седна и затвори очи.

— Вечният оптимист.

— Когато си бил умрял, всичко след това е гледане нагоре.

Фидлър само изсумтя.

— Слушай, Фид. Те успяха. Сега е наш ред. Наш и на Тавори. Кой можеше да си помисли, че изобщо ще стигнем толкова далече?

— Две имена ми идват наум.

— Че кога империята им не е изисквала най-доброто в нас, Фид? Откога?

— Грешиш. Беше толкова покварена и егоистична, колкото всяка друга. Завладя половината шибан свят.

— Не съвсем. Светът е доста по-голям.

Фидлър въздъхна и махна с ръка.

— Защо не идеш да си починеш малко?

Хедж стана.

— Не искаш никой да те прекъсва, докато се самосъжаляваш, а?

— Да се самосъжалявам?

Фидлър вдигна очи, тръсна глава и погледът му се плъзна покрай Хедж, надолу към войниците му, които отново се отпускаха да поспят.

— Още не сме свършили — каза Хедж. — Смяташ ли да им поговориш, на всички? Преди да се почне.

— Не.

— Защо не?

— Защото това си е тяхно време, от сега и до края. Те могат да говорят, Хедж. Точно сега, за мен, а аз ще съм слушащият. Точно като онзи бог горе на върха.

— Какво очакваш да чуеш?

— Представа нямам.

— Хълмчето е добро — рече Хедж. — Защитимо.

А след това си тръгна.

Фидлър затвори очи и се заслуша в стъпките му, докато не заглъхнаха. „Вериги. Дом на Вериги. Ние смъртните знаем всичко за тях. В тях живеем.“

Смирение виждаше възвишението, където го бе оставила, виждаше една по-тъмна фигура, лежаща на върха. Веригите на предците й все още го държаха окован. Далечна смърт дращеше със студени пръсти по кожата й — Благоговение вече я нямаше. Усърдие го нямаше. Загубили бяха сърцето на Падналия бог.

Когато една сграда е толкова порутена, че не е възможно никакво възстановяване, трябва да бъде съборена. Толкова просто беше вече. Враговете им можеше да стоят, изпълнени с триумф, точно в този миг, там високо на Великия шпил. Можеше да вярват, че са спечелили и че Форкрул Ассаил никога повече няма да стегнат юмрука на неумолимото правосъдие — да поразят користната им същност, да съкрушат самонадеяната им наглост. Можеха да си въобразяват, че са свободни да завладеят бъдещето, да погълнат този свят звяр след звяр, дърво след дърво, да опразнят океаните и небесата от всякакъв живот.

А ако победата в този току-що отминал ден имаше вкус на кръв, така да бъде — беше познат вкус за тях и те все още не бяха отбити от него, и може би никога нямаше да бъдат.

Но природата си има свои оръжия на праведност. Оръжия, които поразяват дори когато никой не ги държи. Никакъв бог, никаква водеща сила или воля зад тази на сляпото унищожение изобщо не е необходима. Нужна е само свобода.

Времето за Крадеца на живот бе дошло.

„Гледайте към морето, глупци. Гледайте към слънчевия изгрев и си представяйте своя нов ден.“

„Не виждате какво иде от мрака на запад. Убиецът се е пробудил. Унищожението ви очаква всички.“

Невинност и невежество. Толкова дълго се беше борил с тези две думи и всеки път, когато бе поглеждал лицето на Икариум, Маппо бе разпознавал собствената си война, вътре в ума си. Бяха места за обитаване и нищо повече, а мъдреците от дълго време напразно предъвкваха тяхната същност, но малко разбираха битката, която беше водил треллът. Той защитаваше невинността, като превръщаше невежеството в оръжие и щит. С вярата, че невинността има стойност, че е добродетел, че е състояние на чистота.

„Докато той остава… невеж.“

„Знанието е врагът. Знанието винаги е било врагът.“

Залиташе в сумрака, пътища от сянка кръстосваха равнината около него, макар да не бе останало никакво слънце, което да ги хвърля. Вдигна очи и видя в далечината фигура, идеше от югоизток.

Нещо студено го прониза.

„Той е близо. Чувствам го… толкова близо!“ Забърза с усилие… онзи странник там, начинът, по който вървеше, начинът, по който му напомняше за нещо от избеляла кост под тази зловеща светлина — той знаеше. Разбираше.

Изстена и затича.

Кожа с цвета на зацапано дърво, мрачно лице, зверско и опустошено от злочестина. Съществото бе изтощено, изгърбено под тежката торба, дрехите му бяха опърпани и прогнили. Привидение, въплътило в себе си слабост и нищожност.

Смирение се извърна към него и зачака.

Когато видя, че зърна тялото на Крадеца на живот — когато изквича почти като животно, олюля се и тръгна към Икариум, — Смирение пристъпи на пътя му.

— Твърде късно е, Трелл. Той вече е мой.

Измъчените очи се впиха в нея и тя видя болката и умората от тичането в начина, по който се издуваха гърдите му, в отпуснатите му рамене. После той клекна и смъкна торбата от рамото си. Отвори я и от нея се изсипаха парчета от натрошено гърне. Треллът се взря в тях сякаш в ужас.

— Ще го оправим това — изломоти и потръпна, докато откъсваше погледа си от чирепите. Вдигна глава и погледна Смирение с гняв. — Няма дати позволя, Ассаил.

— Не бъди глупав.

Той извади от торбата тежък боздуган и се изправи.

— Ще те убия, ако продължаваш да стоиш на пътя ми — рече тя. — Разбирам, Трелл. Ти си последният му защитник — но го загуби. Всички преди теб — а бяха много, — всички го загубваха, рано или късно, и след това умираха.

— Но никой от вас така и не разбра — продължи тя. — Безименните не се интересуваха от Икариум. Всеки път онзи, когото избираха — той беше истинската заплаха. Боен водач, застрашил тайните им съюзи. Бунтовник с ужасяващ потенциал. Всеки път заради нищо повече от презряна непосредствена нужда — политическа целесъобразност — избираха този, който може да създаде неприятности, и му възлагаха невъзможна за постигане задача и обвързан с нея живот. Ти си последният от тях, Трелл. Направен… безвреден.

Той клатеше глава.

— Икариум…

— Икариум Крадецът на живот е това, което е и което винаги е бил. Неудържим, обречен да се пробужда отново и отново сред опустошението, което е причинил. Не може да бъде спрян, не може да бъде спасен. — Пристъпи напред. — Тъй че остави ме да го освободя, Трелл.

— Не. — Боздуганът се надигна в ръцете му. — Първо аз ще умра.

Изрева и нападна.

Смирение отбягна тромавия замах, влезе ниско и едната й ръка се стрелна напред. Ударът в дясното му рамо изби костта от ставата и разкъса мускулите. Треллът се завъртя, тя натресе лакътя си в лицето му и го разби. Косо изритване в десния му пищял натроши костта.

Боздуганът тупна тежко на земята.

Докато падаше, той посегна да я хване с лявата си ръка. Улови я за китката, стисна и изви, кокалите изпращяха. Тя го дръпна свирепо към себе си. Другата й ръка се вряза в гърдите му, нагоре и под ребрата, пръстите се впиха дълбоко. Изтласка го назад и дланта й се измъкна с плисналата кръв, с пръстите стиснали половината дроб.

Нов удар го събори на гръб.

Смирение го затисна и ръцете й се вкопчиха в гърлото му.

Маппо я гледаше. „Лъжи. Не бях нищо. Дадоха ми цел — единственото, което е нужно на всеки. Цел.“ Беше спряла дъха му и гърдите му горяха. Идваше краят.

„Икариум! Тя ти е направила нещо. Наранила те е.“

Загърна го мрак. „Опитах се. Но… твърде слаб. Твърде несъвършен.“

„Всички те нараняват.“

„Не бях нищо. Младеж от един умиращ народ. Нищо.“

„Приятелю мой. Съжалявам.“

Тя премаза трахеята му. Счупи всяка кост във врата му. Пръстите й натискаха през сбръчканата хлъзгава кожа — като протрита козина на сърна — и кръвта потече.

Мъртвите му очи се взираха в нея от почернялото лице, лице, което вече бе замръзнало в странно изражение на тъга. Но нямаше да се предаде на тази мисъл. Просто още един воин, прокълнат да се провали. Светът беше пълен с тях. Осейваха бойните полета. Влизаха в крак в гмежта на битката, отмервайки ритъм с мечовете по щитовете си. Но не задълго.

„Той е мой. Сега ще го пробудя — ще го освободя, за да убие този свят.“

Чу някакъв звук вляво от себе си, а след това глас:

— Това не е хубаво.

Тя се изви, за да скочи, но нещо огромно се натресе в слепоочието й толкова силно, че я надигна от земята и я запокити във въздуха.

Смирение падна на дясното си рамо, претърколи се и се изправи. Лицето й бе размазано.

Обратният замах я удари в лявото бедро. Парчета натрошена кост изригнаха от таза й. Тя се преви, залитна и отново тупна на земята. Надигна се с усилие на колене и зяпна със здравото си око застаналия над нея Тоблакай.

„Но ти ме освободи!“

„Не. Ти не си онзи. Онова беше отдавна. На друго място… в друго време.“

— Не обичам боя — каза той.

Следващият му удар откъсна главата й от раменете.

— Брат Гроб?

— Момент. — Форкрул Ассаил се взря към далечните хълмове. „Точно там се спусна облакът птици. Виждам… фигури, там, по склоновете на могилата на Елан.“ Заговори на Висшия Разводнен до себе си: — Виждаш ли, Хаграф? Сега ще ги обкръжим — но останете на разстояние. Искам да сме отпочинали, преди да ударим.

— Може би трябва да изчакаме тежката пехота, Чист. Онези на могилата явно са се подготвили.

— Няма да чакаме — отвърна Гроб. — Хълмът не е достатъчно голям, за да побере сила, която да представлява сериозна заплаха. Преди разсъмване ще се строим и ще атакуваме.

— Те ще се предадат.

— Дори да се предадат, ще ги екзекутирам.

— Чист, ще ги принудите ли да коленичат пред мечовете ни?

Брат Гроб кимна.

— Да. А след като приключим тук, ще се върнем при брат Възвишеност и сестра Свобода — може би врагът, когото са намерили, ще се окаже по-сериозно предизвикателство. Ако не, ще се строим и ще поведем трите ни армии на север, за да премахнем онази заплаха. А след това… ще си върнем Великия шпил.

Хаграф тръгна да предаде заповедите на ротните командири.

Брат Гроб се загледа към далечната могила. „Най-сетне ще сложим край на това.“

Вастли Бланк слезе от канарата и седна да оправи кожените ремъци, които пазеха прасците му.

Фидлър го изгледа намръщено, след което се обърна към Бадан Грук.

Сержантът сви рамене.

— Той ни е късметът, капитане. Има най-острия поглед тука.

— Войник.

Вастли Бланк вдигна глава и се усмихна.

— Капитанът иска да знае какво видя отгоре — рече Бадан Грук.

— Обкръжени сме. — Тежкият задърпа счупения нокът на палеца на десния си крак да го откъсне.

Фидлър стисна юмрук, погледна го и го отпусна.

— Колко?

Вастли пак вдигна глава и се усмихна.

— Към три хиляди. — Отпра нокътя, огледа го с присвити очи, после изтри кръвта от пръста си.

— И?

— Предимно кожа, капитане. Дърво. Слаби ризници. Кръгли щитове и къси копия, извити мечове. Малко стрелци. — Изтри още кръв от нокътя.

— Готвят ли се да атакуват?

— Още не — отвърна Вастли Бланк. — Надушвам потта им.

— Какво?

— Дълъг марш.

— Най-добрият нос също — подхвърли Бадан Грук.

Вастли Бланк си облиза пръстите.

Фидлър въздъхна и се отдалечи.

Небето на изток изсветляваше, с жилки сребро и калай на хоризонта. От настъпващите от всички страни колансийци се носеше тихо дрънчене. Врагът заемаше позиции, с готови за бой щитове и оръжия. Стрелците вече изпъваха лъковете си и зареждаха арбалетите.

Сержант Ърб чу командир Хедж да говори на десетината си стрелци, но не можа да хване добре какво им казва. Измести тежкия щит и се примъкна към седналата в окопа Хелиан. Не можеше да откъсне очи от нея. „Толкова е красива сега. Толкова непорочна и чиста, а ужасната истина е, че я харесвах повече, когато приличаше на птица, блъснала се в стена. Тогава поне имах шанс с нея. Едни пияна жена ще легне с всеки в края на краищата, стига да има пари за още пиене.“

— Прикрий се — стрелят!

Той се намести отново зад щита си.

Чу гласа на Фидлър:

— Хедж!

— След първия залп!

Глухо свистене и изведнъж стрелите западаха по земята, затрещяха и зачаткаха от камъните. Болезнен вой, последван от хор ругатни.

Ърб се извърна към нея, за да се увери, че е добре. Две стрели се бяха забили в щита й и беше толкова мила с изненадата, изписана на лицето й.

— Обичам те! — извика Ърб.

А тя го зяпна.

— Какво?

В този момент глух тътен изпълни въздуха и тя залегна в окопа. Но това не бяха стрели. Ърб се надигна и видя нападалите по земята гърчещи се стрелци, а назад към могилата драсна един от Подпалвачите на мостове на Хедж: раменете му бяха покрити с пръст, униформата му — сива и кафява от мръсотия.

„Дупка си си изровил, а? И удари стрелците с ония проклети гранати.“

— Стрелците са поразени! — извика Хедж.

— Богове на бездната! — ревна някой. — Какво е онова синкавото? Гният до кокалите!

Ърб надникна отново и се увери с очите си. Онова, което бе оплискало вражеските стрелци, разтапяше плътта им. Дори костите им и колчаните, пълни със стрели, бяха станали на пихтия.

Пред колансийската пехота излезе офицер — висок и белокож.

Ефрейтор Класп изръмжа:

— Един от ония шибаняци, нали?

— Ти! — извика Хелиан и посочи Ърб с пръст. — Какво каза?

А Форкрул Ассаил зарева — невероятно силен звук, който удари по хълма като чук. Трусът събори Ърб на земята и той затисна ушите си с ръце. Втори рев…

А после заглъхна, сякаш приглушен.

Някой от близкия окоп извика с треперещ глас:

— Червея каза майната ти, Ассаил!

— Пак ли на теб ми замириса, Уид?

Ърб бавно се надигна на колене.

Видя как Форкрул Ассаил отвори уста да изреве за трети път — но звукът едва стигна до хълма.

Полетя камък, тупна близо до Чистия, отскочи и се изтъркаля настрани. Вражеският командир все пак се стресна, после махна на армията си.

— Идват! — викна някой.

Гласът на Хелиан този път бе по-близо и много по-силен:

— Какво каза?

Ърб се обърна. Ефрейтор Класп лежеше между тях и въртеше очи ту към него, ту към нея.

— Какво в името на Гуглата ви прихвана двамата?

— Обичам те! — извика Ърб.

И като видя щастливата й усмивка, нагази през пъшкащия Класп. Хелиан залитна напред да го посрещне и устата й се лепна в неговата.

Затиснат под тежестта им, Класп изскимтя и зарита.

— Идиоти такива! Врагът настъпва! Разкарайте се от мен!

Кътъл гледаше настъпващите редици. На двайсетина крачки блеснаха копия, удариха във вдигнатите щитове и след това, по знак от командирите на роти, колансийците се понесоха в атака по склона.

Сапьорът се надигна, арбалетът избръмча, дебелата жила забърса леко бузата му. Видя как стрелата му порази в гърлото един отдельонен командир. Останалите морски пехотинци също бяха пуснали стрелите си срещу врага. Между пукнатините и скалите западаха тела.

Сапьорът остави оръжието зад себе си, взе щита, пъхна ръката си в ремъците и извади късия меч. И четирите движения бяха направени още преди отдельонният командир да падне на земята.

— Бий! — изрева Кътъл и се надигна, когато първият колансиец се появи пред него.

Една стрела беше заковала лявото стъпало на Солтлик за земята, но той бездруго не искаше да става. Войникът, появил се точно пред него, залитна в последния момент. Солтлик го натисна надолу с щита си и натресе ефеса на меча през шлема му и в костите на черепа. Когато дръпна, шлемът се изхлузи заедно с дръжката.

Нечие копие заби към него. Той го отби настрана с шлема, натисна с рамо щита и сплеска лицето на войника. Докато онзи залиташе назад, го промуши ниско в корема. Издърпа оръжието и посече друг колансиец — извираха сякаш отвсякъде.

Така и не видя копието, което прониза врата му и му разпра гърлото.

Корик изруга и завъртя лявата си ръка, за да изтръска останките от натрошения си щит. Измъкна от колана си дълъг нож, изрита настрана мъжа, чийто череп бе разбил с щита си, и вдигна глава тъкмо навреме, за да посрещне следващия нападател.

Остриетата блеснаха, по-тежкото отби забиващото се копие, по-тънкото се вряза през кожената броня и затъна на педя в гърдите на колансиеца, после се измъкна. Докато войникът залиташе, Корик го удари с меча между главата и врата, толкова силен удар, че преряза ключицата и мина надолу през три ребра, докъдето се срещаха с гръдната кост.

Корик се изви, за да избегне друго копие, чу смях и видя как Смайлс се изправя над свличащ се труп.

Нова озверяла тълпа колансийци връхлетя към тях.

Синкавото ледерийско острие сякаш извика ликуващо, щом се вряза отстрани през шлема, разби набузника и след това костите, които той трябваше да пази. Кръв плисна от зяпналата уста на войника, очите му се опулиха, а Коураб го изрита назад върху следващия войник.

Ехото от вика на меча се затъркаля в черепа му и той изрева в отговор, вдигна оръжието кръстато над щита си и зачака следващия глупак.

„Аз съм морски пехотинец! Героичен войник в ден на слава! Елате ми и умрете!“

Троутслитър изруга и посече ръка отдясно, после друга отляво. Кръв плисна от двете му страни и го накара да изругае отново. Измести се да отбегне забиващото копие, изрита под нечия челюст толкова силно, че главата изпращя назад, а след това посече оголения врат.

До него Детсмел залиташе под ударите по щита му от колансиец, размахал тежка брадва с шип. Страничният замах на Троутслитър вкара дългия нож над рамото на нападателя, в пролуката зад ъгъла на челюстта и ръба на шлема, леко вдигнат нагоре, за да се влезе между прешлените точно под черепа.

Детсмел се изправи, хвърли се с щита напред и блокира нападателя, опитващ се да удари Троутслитър отстрани. Вражеският войник изпъшка и коленете му се огънаха. Детсмел беше счупил оръжието си, така че грабна брадвата с шипа, замахна, разцепи кръглия колансийски щит и след това заби шипа в рамото на мъжа.

Ниско наведен, Троутслитър посече ахилесовото сухожилие на десния крак на колансиеца и докато той падаше с крясък, го прободе в окото. Виковете му спряха.

— Наведи се! — извика зад него Уидършинс.

Стрела от арбалет изсвистя над Троутслитър и порази в гърдите следващия нападател.

Балм от другата страна на Детсмел извика:

— Откъде я намери тая тъпа брадва, войник! Намери си меч! Още малко ако ми се мотаеш така, и си свършил!

— Търся, проклет да си! Търся!

Кисуеър падна по гръб. Чу блокирания удар над себе си, а след това ръмженето на Синтър, щом сестра й посече колансиеца през лицето. Изрита от себе си рухналото тяло и ръката й стисна късото копие. Изправи се и отново скочи в гъстата гмеж.

Синтър едва отбиваше с щита си ударите на един огромен колансиец. Бадан Грук се хвърли към него и заби меча си дълбоко под ребрата му.

Нечия брадва посече отзад в шлема на сержанта, разцепи го и събори Бадан Грук на земята. Извитото като полумесец острие се измъкна и повлече след себе си коса и парчета кости.

С вой, Синтър посече ръката, която държеше брадвата, а след това разпра широка дупка в корема на мъжа. Вътрешностите му се изсипаха върху трупа на Бадан Грук.

А тя продължаваше да вие.

Копие прониза Лап Туърл и железният връх изстърга в скалата зад него. Лечителят фалариец изкрещя, посече надолу с късия си меч и преряза пръстите на по-близката ръка по дръжката на копието. Натискът от оръжието изведнъж отслабна. Той се хлъзна напред по гладкото дърво, докато се доближи до колансийката, и я посече през врата.

Докато тя падаше, резачът пусна меча и щита и се вкопчи в долния край на копието. Усети, че върхът се забива под ъгъл в земята в подножието на камъка зад него, запъна стъпала назад и се хвърли по очи. Дръжката се прекърши зад гърба му. Той се надигна на колене, изтри ръцете си в сухата трева и взе отново щита и меча.

Изплю кръв — беше си прехапал езика — и изпъшка:

— Не беше зле.

Между скалите се катереха още колансийци. Лап Туърл тръгна напред да ги посрещне, като прегази трупа на Бърнт Роуп. Беше му останал достатъчно живот, за да свали още няколко. Може би.

Скълдет скочи във въздуха и излетя над приведения гръб на колансиеца, вкопчен в свиреп бой с Релико. Замахна надолу, мечът му се вряза дълбоко под ръба на шлема и посече прешлените. Скълдет се превъртя, приземи се приклекнал, а след това изкрещя и се хвърли към зяпналото лице право пред себе си. Колансиецът се сниши зад кръглия щит и посече с извития си меч, но Скълдет скочи високо, опря едната си ръка върху шлема на врага и се превъртя над него. Посече надолу и преряза коленните сухожилия.

Пустинният принц стъпи на земята, огледа се и…

Чу вика на Синтър… И как Кисуеър изруга…

Беше обкръжен. Развъртя се, засече, наведе се ниско, изрита и развъртя меча. Западаха тела. Плисна кръв.

А след това нещо го прободе в кръста и го надигна от земята. Той се опита да се извърти, но металното острие изстърга в гръбнака му. Събориха го по лице на земята, а след това го удряха… тежки и остри ръбове закълцаха мускули и кости.

Един се стовари в тила му и дойде тъмнина. И забрава.

Хедж стоеше над трупа на Бейвдикт — проклетият глупак бе убит още при първия дъжд от стрели, улучен в окото. От позицията си виждаше как кръгът на защитниците се свива, докато врагът натискаше нагоре по склона. Видя как Фидлър тръгна надолу да запуши дупката в едно почти избито отделение.

— Стрелците! Дръжте капитана под око. Ако пробият там, пътят към Сакатия бог е прав.

— Да, сър!

— Останалите — трябва да отслабим натиска. Взимате ония, бронзовите, и хвърляте по пети и шести ред — изразходвай ги всичките. Ако не ги принудим да отстъпят веднага, свършили сме.

— Какво правят бронзовите котенца, сър?

Хедж поклати глава.

— Забравил съм, а алхимикът е мъртъв. Просто действай. Живо!

Щом те тръгнаха, взе арбалета си — бяха му останали само шест стрели. Сапьорите, които бе окопал долу под склона, или всички бяха мъртви, или бяха изразходвали мунициите си — щеше да е само лош късмет, ако някоя случайна стрела улучеше него или Фидлър точно сега.

Зареди арбалета и тръгна надолу покрай останалите си четирима стрелци, към Фидлър и двете сестри далхонийки плюс оня тежък пехотинец, най-ниския от всички. Всички колансийци, които бяха настъпили по фланга им, вече бяха нападали, пронизани от стрелците му.

— Добра работа — ревна Хедж на хората си. — Сега си намерете други цели, не ми се помайвайте.

Един камък се обърна под крака на Фидлър и левият му глезен поддаде болезнено. Той изруга и залитна. Вдигна очи и видя връхлитащ колансиец — с подивели очи под шлема, вдигнал високо тежка брадва.

Метална стрела оттласна колансиеца стъпка назад и той зяпна изумено тежката пръчка, забита в гърдите му.

Една ръка стисна Фидлър за яката и го дръпна настрана. Метален арбалет тупна в скута му, последван от стрела.

— Зареждай, Фид — изръмжа Хедж, докато вадеше късия си меч. — Задържаш ги от левия ми фланг, нали?

— Побесняваш ли, Хедж?

— Да.

— Боговете да са им на помощ.

Нападателят на Ботъл заби копието си през дясното му бедро и го прикова към земята, но Ботъл отвърна с меча през корема му и докато колансиецът рухваше с ужасни крясъци, реши, че е спечелил малкия спор.

„Това ли е то? Спор? Но виж ги само — те са роби. Не го искат това.“

Тар спря до него, от рана на лицето му бликаше кръв.

— Да го издърпам ли това копие, Ботъл? В момента не кърви много, но ако го извадя…

— Знам. Но е пробило целия крак — махни го, сержант. Ще запуша раната с парцали.

Тар го натисна с коляно и бързо издърпа копието.

— Кърви. Но не шурти. Като видя Детсмел, ще го пратя насам.

Ботъл кимна замаяно, надигна се, бръкна в кесията на колана си и извади превръзки. Докато запушваше единия край на дупката, от подножието на хълма изригна убийствен зной, последван от смразяващи кръвта писъци.

Брат Гроб зяпна потресен и вбесен от собствената си безпомощност, когато бронзовите на цвят гранати западаха в колансийските редици в подножието на могилата и на равния терен под нея. Изригналите с грохот смарагдови пламъци плъзнаха с демонска ярост през бойците му.

Атаката бе разбита — видя как войниците му заотстъпваха.

„Ще е по-дълго, отколкото предвиждах.“

Погледна на северозапад и затърси очи очакваната прах на хоризонта. „Къде са те?“

— Хаграф. Сигнал за отбой. Ще изчакаме, докато огньовете затихнат. После удряме отново и отново, докато не паднат всички!

Вонята на изгоряла плът понесе със себе си странния мирис на сяра и вар.

Сакатия бог се вслушваше в грохота на битката от всички страни. Чуваше виковете на болка и гняв, но бе очаквал тези звуци. Сред трясъка на желязо и пращенето на дървени щитове, сред свисъка на стрелите — някои падаха съвсем близо — и чаткането им по безчувствения камък чуваше как войниците си крещят, чуваше отчаяния им дъх, докато се бореха да останат живи и да убият онези, които се надигаха срещу тях на сякаш несекващи вълни.

А небето горе бе почти ослепително с всички души, изоставени от пропадането му на този свят. Струваше му се, че чува и тях, но бяха твърде далече, изгубени в небесата. Дали все още се бореха да съхранят вярата си, след като богът им бе изчезнал толкова отдавна? Или се бяха предали на жестоката злост, спохождаща толкова много опустошени духом? Дали се скитаха сега без цел, сред ужаса на безсмисленото съществуване?

Около него изригнаха огньове — не толкова близо, че да усети зноя им, — а след тях писъци изпълниха въздуха.

Викове на умиращи, от всички страни. Беше чувал тези звуци. Нищо ново нямаше тук, нищо, което да му предложи разбиране. Тези смъртни можеха толкова лесно да отдават живота си в името на каузи и благородни желания — това ли бе най-пълното, най-изумителното жертвоприношение от всички? Единственото жертвоприношение, което всеки бог отдавна бе забравил. Единственото жертвоприношение, което те, в закоравялото си безразличие, не можеха дори да проумеят.

„Плътта им е всичко, което познават — всички тези мъже и жени тук. Плът, каквато ме облича сега. Усещаме границите си, ужасните си граници. Толкова уязвими и временни. Мимолетна светлина, мигновен дъх.“

„Чувам как я дарявате. Този дар е единственият дар, който изобщо ви е даден — а вие го връщате в твърдта. И светът подминава, едва забелязал.“

„Никой ли няма да забележи?“

„Ще се вслушам във вашата смърт. Ще запомня.“

Сакатия бог слушаше, слушаше зова на роговете за отстъпление, виковете за лечители, сигналите, възвестяващи следващата вълна срещу малцината обсадени. Слушаше и чакаше.

Седемте Мъртви огъня Т’лан Имасс стояха на голо възвишение на изток от малазанските редовни. Ном Кала и Калт Урманал вече бяха сред тях, обвързани като истински родственици, и в ума на Ном Кала всичко беше наред. Не се чувстваше чужда. Не се чувстваше сама.

Уругал Втъкания заговори:

— Тя се подготвя за приближаващия се враг. Вслушахме се в мълчанието й и знаем, че в душата й няма лъжи. И все пак е смъртна.

— Мнозина, които я виждат — каза Бероук, — вярват, че е слаба — не във волята си, а в своята плът и кости. Тя предаде меча си. Опитах се да й дам своя, но тя ми отказа.

— Разбираме силата на могъщата воля — вметна Калб Безшумния ловец.

— И все пак — рече Бероук.

— Избрах да останем с нея — заяви Уругал. — Да останем тук, вместо да споделим съдбата на морските пехотинци. Ако Сакатия бог наистина се вдигне отново, няма дори да станем свидетели на този миг. — Обърна се към другите. — Не сте съгласни с мен за това — със заповедта ми да останем с нея.

— Заради това, което губим, Уругал — рече Теник Разбития. — Да го видим прероден.

— Трябва ли нашата вяра да ни покаже лицето си, Теник?

— Копнеех за доказателство — отвърна Разбития. — Че всичко, което сме сторили, има цел. Не ни ли предложи точно това Падналия? И все пак не посвещаваме мечовете си в защитата на нашия бог.

— По начина, който избрах — възрази Уругал, — правим точно това.

Ном Кала заговори колебливо.

— Родственици, слушала съм войниците — тези малазанци. Край лагерните огньове, в миговете на отдих. — Всички я гледаха. — Рядко си говорят, но когато го правят, е за нейните думи, казани преди време. Когато заяви, че ще бъдат незасвидетелствани. Чувствам, че не я разбират съвсем — нито пък аз, — и все пак, когато ги чуя, когато видя какво се раздвижва в очите им… тази дума пробужда нещо в тях. Може би не е нищо повече от непокорство. Но не е ли непокорството най-могъщият проглас на тленността?

Последва дълго мълчание, чуваше се само тихият стон на утринния вятър.

Най-сетне Бероук проговори:

— Незасвидетелствани. Тогава нека и ние превърнем това в своя кауза.

— Каквато никой от нас не разбира? — попита Теник.

— Да. Каквато никой от нас не разбира.

— Добре. Ном Кала, твоите думи пробудиха в мен… непокорство. — Теник се обърна към Уругал. — Ние бяхме призраци сред тях. Дадохме им малко, защото имахме да дадем малко. Този ден нека й дадем всичко, което ни е останало.

— Падналия е вложил вярата си в нея — каза Бероук. — Вярата си. Уругал, аз те ценя. Мои братя и сестри, ценя ви всички. — Т’лан Имасс помълча, после отрони: — Един трябва да бъде пожертван. Намесата на Акраст Корвалайн остава и ще си остава, докато не падне последният Форкрул Ассаил. Но отменянето на Клетвата, от един от нас тук, ще ни даде каквото търсим. Предлагам се доброволно да бъда тази жертва.

— Тих глас — каза Уругал, — ти си най-могъщият в битка. Някой от по-непригодните трябва да е този, който да се отрече от Клетвата. Ще бъда аз.

— И двамата грешите — заяви Теник. — Аз не случайно съм назован Разбития. Не бива да има сантименталност в това решение. Нито упорит кураж — в края на краищата не го ли притежаваме всички ние? Бероук. Уругал. Калб и Халад. Ном Кала на мъдрите слова. Калт Урманал от кръвта на Трелл. Аз ще отворя път за всички ви, в името на непокорството. Обсъждането свърши.

Т’лан Имасс се смълчаха.

И в мълчанието се разпаднаха на прах.

Врагът се приближаваше. Лостара Юил стоеше в палатката на Тавори и гледаше как адюнктата се подготвя за битката.

Бе избрала стандартен дълъг меч от почти изчерпаните запаси. Последният му собственик бе изчегъртал неравни шарки по обшитата с кожа дървена ножница. Око лишено от талант, но притежаващо безгранична дисциплина и търпение. Не художник. Войник.

Лостара я бе попитала защо е избрала точно това оръжие — сложната шарка на ножницата ли й е привлякла интереса? Добре наточеното острие? Стабилната удобна дръжка? И разбра, след като Тавори миг след това хвърли поглед към ножницата, че адюнктата дори не е забелязала нищо от тези неща.

Ризницата я чакаше върху дървения скрин, в който я държеше, ръкавиците с кожени маншети бяха положени върху лъскавите брънки. Простата риза, в която бе облечена сега Тавори, беше протрита на места и оголваше бледата, почти безкръвна кожа и изпъкващите под нея кости. Железният шлем с решетъчните набузници чакаше на масата.

Тавори привърши със стягането на връзките на ботушите, а след това застана пред малка дървена кутия до шлема, с инкрустирания със сребро фамилен герб на Дома Паран. Връхчетата на пръстите на дясната й ръка се отпуснаха на капака, а след това адюнктата затвори за миг очи.

Лостара изведнъж се почувства като натрапница в тази толкова интимна подготовка на Тавори за предстоящото и почти се обърна да излезе, но пък адюнктата бе заповядала да присъства на приготовленията й, да й помогне с ризницата и затягането й.

Капакът изскърца и Тавори бръкна в кутията и извади огърлица — проста каишка и орлов нокът от месинг или може би злато. Обърна се към капитана.

— Би ли ми го завързала?

Но Лостара просто зяпна нокътя.

— Капитане.

Тя вдигна глава и срещна погледа на Тавори.

Адюнктата въздъхна.

— Аз съм дете на императора — какво повече има за разбиране, Лостара Юил?

— Нищо, адюнкта.

Пристъпи и взе каишката. Когато мина зад Тавори, долови смътен мирис на парфюм от рядката й права коса и коленете й за малко да се огънат от прилива на неописуема тъга.

— Капитане?

— Момент… извинете, адюнкта. — Помъчи се да затегне възела, но се оказа по-трудно, отколкото трябваше да е, а и погледът й бе размътен. — Готово.

— Благодаря — каза Тавори. — Сега ризницата.

— Разбира се, адюнкта.

Банашар стоеше отвън и държеше юздите на коня на адюнктата. Хундрилска порода, здрав и упорит, но беше измършавял и състарен от страдание, козината посивяла и зацапана. През последните дни в пустинята дори Изгорените сълзи бяха забравили обичайното си усърдие. На животното не му бе останала сила за бягане — като нищо можеше да рухне под Тавори, щом го подкара, за да се обърне със слово към армията си.

„Да се обърне към армията си. Това наистина ли е адюнктата? Кога за последен път е говорила на всичките си войници? А, да. На корабите. Объркващите слова, съживяването на идея, която малцина можеха дори да проумеят.“

„Дали ще се справи по-добре този път?“

Осъзна, че е изнервен заради нея — не, призляваше му от притеснение. „Ето, че стоя тук и държа юздите на коня й, пред палатката й. Аз съм… богове, думата е жалък. Но какво значение има? Също така съм жрец на бог, който скоро ще умре.“

„Някога се заклех да срещна този ден спокоен и трезв. Каква жалка клетва.“

Платнището на палатката се дръпна настрани и капитан Лостара Юил пристъпи навън и му махна с ръка.

Той поведе животното за юздите.

Адюнктата се появи. Погледна го в очите и кимна.

— Демидрек. Стояли сте тук от доста време, допускам — очаквах някой от адютантите ми да се погрижи за това, те са свикнали да стоят наоколо и да чакат. Моите извинения.

Той примига.

— Адюнкта, грешите. Аз ги отпратих. — Подаде й юздите. — За мен винаги ще е чест, Тавори Паран.

— Ако можех, щях да ви заповядам да си идете оттук.

— Но аз не съм от войниците ви, за да ми заповядате — отвърна той с усмивка. — Тъй че ще правя каквото ми харесва, адюнкта.

Тя го изгледа замислено.

— Питам се…

— Какво, адюнкта?

— Не е ли това истинското предназначение на един жест? Да взима вяра от едната ръка и да я поставя в следващата? Да стои между бог и такава като мен?

Той затаи дъх.

— Малцина са останали. Повечето вършат рутинните неща, но се виждат като привилегировани… от двете страни. По-близо до своя бог от непосветеното си стадо.

— Но не и ти, нали?

— Адюнкта, коленича до вас.

В очите й нещо проблесна, нещо сурово, но тя бързо го потисна, а след това пъхна ботуш в стремето и се качи на седлото.

Банашар се отдръпна. Извърна очи и видя как редица след редица войниците се обърнаха към тях, и как бавно се размърдаха, щом Тавори подкара в тръс към строя. Стигна до югозападния край и зави, за да мине покрай задния ред. Яздеше изправена — жена в опърпана ризница върху измършавял, издъхващ от глад кон.

Образът се вряза в ума на Банашар.

Щом стигна до другия край, тя пак зави и подкара към фронта на трите, вече толкова оредели легиона. Сега щеше да говори на войниците. И колкото и да копнееше да чуе думите й, той знаеше, че не са за него.

Със стегнати от болка гърди жрецът се обърна и се отдалечи.

Докато яздеше към челото на войските си, Тавори виждаше облака прах от приближаващия се враг. Беше огромен. Обърна коня и го подкара успоредно на строя, като забави стъпките му достатъчно, за да може да мести поглед от едно лице към друго по първата редица.

Когато най-сетне заговори, гласът й бе твърд и вятърът го понесе.

— Познава ли ви някой? Вие, които стояхте в сянката на тежките и морската пехота. Кои сте вие? Какъв е разказът ви? Толкова много са ви виждали — докато подминават в марш. Виждали са ви как стоите мълчаливи и неизвестни. Дори сега лицата ви са почти изгубени под ръбовете на шлемовете ви. — Замълча, очите й преминаваха по всяко лице.

А после спря и погледът й се впи в един мъж. Фалариец.

— Ефрейтор Грид Флан, Трето отделение, Единадесета рота. Ловец на кости. Ти носеше Сампъл — войника вляво от тебе — на гръб. Последния ден в пустинята. А преди „Кръвта вместо вода“ единственото нещо, което те опази — и нея — бе любовта ти към нея.

Мъжът сякаш се олюля пред думите й. Тя смуши коня напред.

— Къде стои Рек-ай?

— Тук! — извика глас десетина реда по-назад.

— Когато Лостара Юил изгуби съзнание, докато защитаваше живота ми в деня на На’Рук, ти поведе отделението си, за да ни изтеглите. Мен. Хенар Вигълф. Капитан Юил. Изгуби брат и до днес не можеш да намериш сълзи за него. Но бъди спокоен. В твоето отделение плакаха вместо теб. Нощем, докато ти спеше.

Подкара коня си още няколко стъпки и разпозна друго лице.

— Сержант Ординъри Грей. Когато отделението морски пехотинци на сержант Гонтай се разпадна и се опитаха да го убият, ти и Куд Хоул ги задържахте всички — посякохте ги, за да спасите Гонтай. Защото веднъж, много отдавна, в Свещената пустиня Рараку, той прояви доброта към вас.

Стигна до края на редиците, обърна коня и подкара по същия път.

— Кои сте вие? Аз знам кои сте. Какво сте направили? Стояли сте с мен от самото начало. Войници, чуйте ме! Този ден вече е изгубен за историята и всички, което стане тук, ще остане завинаги неизвестно. На този ден вие сте незасвидетелствани.

— Освен войниците от двете ви страни. Те ще свидетелстват. И ви казвам това: тези войници от двете ви страни, те са всичко, което е от значение. Свитъците на историците нямат време за войници като вас — знам го, защото съм изчела стотици от тях. Отпускат скъпернически няколко думи, за да кажат за поражение или победа. Може би, ако им се нареди, ще споменат за голяма храброст, за необикновен кураж, но тежестта на тези думи не е нито повече, нито по-малко от думите, говорещи за клане и убийства. Защото, както знаем всички, един войник може да бъде и герой, и злодей… Ние нямаме място в техните истории. Малцина имат. Те не са ние — никога не са били ние и ние никога няма да сме те… Вие сте Незасвидетелстваните, но аз съм видяла каквото виждате вие. Чувствала съм каквото чувствате вие. И съм точно толкова чужда за историята, колкото всеки от вас.

Спря отново, в самия център, и обърна коня си срещу смълчаните войници.

— В деня на На’Рук те стояха заради вас. Днес, тук, вие ще стоите заради тях. И аз ще стоя с вас, мои възлюбени войници. — Вдигна облечената си в ръкавица ръка. — Не казвайте нищо. Ние сме стени от мълчание, вие и аз. Ние сме съвършените отражения на това, в което се взираме, а вече толкова дълго сме се гледали в очите.

Огледа ги за последно и отсече:

— А смисълът на това мълчание не е работа на врага.

Зад себе си вече чуваше тропота на хиляди ботуши, отекващ от твърдата земя, но нямаше да се обърне. Нямаше да погледне врага. Очите й бяха само за нейните войници и виждаше, че техните са само за нея.

— Ловци на кости. Този ден отстъпете само в смъртта.

Когато адюнктата препусна, за да заеме позиция на левия фланг, Юмрук Блистиг се загледа след нея, очите му я проследиха като погледите на всеки един около него.

„Богове на бездната. Що за насърчително слово беше това? Спаси положението, Юмрук, преди да е станало твърде късно.“

Обърна се рязко.

— Първи редове! Изв…

Но не продължи. Оръжията изсъскаха от кании и ножници, щитовете се вдигнаха към раменете.

А лицата наоколо му бяха от най-студеното желязо, което бе виждал.

Сестра Свобода огледа вражеската позиция. Бяха направили най-доброто възможно предвид ограниченията на терена: бяха се строили по протежението на нисък хълм, а пред тях земята се простираше повече или по-малко равна, макар на север да се издигаха ниски хълмове. Съгледвачите й я бяха уведомили, че земята отвъд тези хълмове е накъсана от оврази — ако не беше това препятствие за подредено отстъпление, вражеският командир несъмнено щеше да е разположил войските си на онези височини. Но движението щеше да е твърде ограничено, а в битка това можеше да се окаже смъртоносно.

Не видя тежко бронирана пехота сред врага, и никаква конница. Редиците на стрелците по двата фланга изглеждаха нищожно малки.

— Едва ли може да се нарече армия — подхвърли брат Възвишеност, който яздеше до нея. — Бих могъл да повярвам, че са преминали Стъклената пустиня — виж колко са изтощени, колко малко са на брой. Сигурно са оставили път от трупове зад себе си.

— Не се съмнявам в това — отвърна Свобода и присви очи, щом видя самотния ездач — малка, крехка на вид фигура — пред първата линия на войниците. — И все пак преминаването на пустинята трябваше да е невъзможно.

— Враговете, които унищожиха братята и сестрите ни при Великия шпил, бяха познати на брат Усърдие. Болкандо. Ледерии. Тези знамена тук не са ми познати.

— И на мен също, брат Възвишеност. От коя ли земя са дошли, питам се? — Огледа се изумена. — Чак тук. За да умрат.

— Брат Гроб се приближава към по-малката сила.

Тя кимна. Макар и смътно, посланието на брат Гроб бе достигнало до нея. Акраст Корвалайн беше в смут — притеснен и изтъняващ от слабост. „Все още предстои да се появи нещо. Усещам напора му.“ Погледна към небето, но видя само онези резки от нефрит. Ледени светове, понесли се през небесата. Бяха се появили в деня, в който чуждият бог беше свален.

„И това е истината за всичко, което става сега. Опитват се да го върнат в небесата.“

„Но съдбата на Падналия бог е в ръцете на боговете, не на хората. Можехме да изтръгнем тази привилегия от боговете — с древната ни сила, с Древния ни лабиринт — но това ни беше отнето. Засега.“

— Чия игра беше това? — запита се тя на глас, без да откъсва очи от крехката фигура на командира, който явно се обръщаше с реч към бойците си. „Жена е.“

— Сестра?

Тя поклати глава.

— Дързостта рядко остава ненаказана. — Дръпна юздите. — Пътят на юг е открит. Братко, искам те там — вече не вярвам, че ще имаме силата да принудим тези чужденци да се покорят.

— Но… защо?

— Ще ги ударим, да, но без да се опитваме да ги заробим. Не изричай никакви думи във виковете си, братко. Разкъсай плътта им, откъсни я от костите им. На нищо по-деликатно не разчитам.

— Както пожелаеш.

— Поведи силите си на юг, за да ги обкръжим — редовете, които виждаме, несъмнено прикриват резерви и бих искала да разбера силата им. Аз на свой ред ще оставя центъра на Висш Разводнен Мелест и ще мина на север, където ще поведа елитната пехота на мъртвия крал през извивката между вражеския фланг и хълмовете.

— Има голям риск в това, сестра Свобода.

— Никой не се крие зад онези хълмове, братко. Нещо повече, така ще можем да притиснем онзи фланг навътре. Разбий ги откъм твоята страна, докато аз разбия тези от моята, и ще приключим бързо.

Възвишеност се загледа на север.

— Усещаш ли нещо от Висш Разводнен Кесган? Влезли ли са в бой с другата армия? Брат Гроб изобщо не може да ги намери.

— Аз също. Ако са в бой, трябва да разчитаме, че ще могат да забавят врага и дори да го изтласкат назад.

Жената, командваща чужденците, вече яздеше към южния фланг. Каквото и да беше казала на войниците си, не предизвика никакви одобрителни възгласи, никакви бойни викове.

— Тя ги изгуби! — извика брат Възвишеност.

— Така изглежда. Братко — виждаш ли къде отива тя? Разбира слабостта на онази страна. Препусни право срещу нея, когато настъпиш. Убий я.

— Като нищо може да е останала сама дотогава — мисля, че армията й всеки момент ще побегне.

— Това е недостатъкът на расата им — отвърна Свобода. — Хората имат качествата на насекоми — ще ги намериш навсякъде, но вярват в ефикасността на бягството, когато са застрашени. Ще трябва да ги изловим и избием до крак, братко, и да се отървем от тях веднъж завинаги.

— Тръгвам към авангарда си, сестро. Когато следващия път се срещнем, ще бъде над труповете на тези жалки парвенюта.

— Земята с охота ще приеме костите им — отвърна тя.

Боен водач Гал огледа жалкия си отряд конни воини, а след това пъхна шлема си под мишница и тръгна към Ханават. Намереничето Рут бе до нея, с безименното още бебенце сгушено в ръцете му. Слабото му лице беше пребледняло от страх.

— Жено — каза за поздрав Гал.

— Съпруже.

— Днес ще загина.

— Знам — отвърна тя.

— Ще избягаш ли от тази битка? Заради детето ни?

— Не — каза тя.

— Моля те.

— Съпруже, нямаме къде да идем. Ще те намерим в Хълмовете на предците, под топло слънце, и пустинните цветя ще пълнят очите ни с цветовете на пролетта.

При древните думи за раздяла на хундрилите Гал бавно затвори очи.

— Паднал съм. — Вдигна глава и срещна спокойния й поглед. — Видя слабостта ми.

— Видях само това, което може да се намери у всички ни, любими. Не стъпва ли един Боен главатар на хундрилите по същата земя като нас, останалите? Твоят дар беше куражът и острият ум на бойното поле. Този дар си остава. Вземи го със себе си този ден, в името на Колтейн и на духа на уикците, които бяха най-великите конни воини, каквито този свят е виждал някога. Не прогласихме ли точно това? Не извикахме ли името им към небесата — и дори Хълмовете на предците се разтърсиха от събуждането на нашите призраци?

— Да, обич моя.

— Ние изгорихме сълзи на лицата си в знак на тяхното напускане на света. Но виждам воини хундрили зад тебе, съпруже. Виждам най-доброто от това, което остава. Поведи ги. Давам ти куража на собственото си сърце, за да се слее с твоя. Днес съм горда.

Треперещ, той пристъпи напред и я взе прегръдката си.

Юмрук Фарадан Сорт гледаше огромната армия, строяваща се за бой на равнината отпред. Дори само центърът им ги превъзхождаше многократно. Тежка и лека пехота, с полукръговете на стрелците: седем или осем хиляди. Крилата бяха за тежката пехота и тя видя, че всяко от тях се командва от чистокръвен Форкрул Ассаил. Очите й се присвиха към Чистата срещу нея — жена, яхнала костенобял кон, в момента слизаше от него.

— Те имат сила в гласа си! — извика Фарадан Сорт. — Само със заповед ще се опитат да ви накарат да се предадете. Да пуснете оръжията си. Опълчете им се, малазанци!

„Много е лесно да се каже. И сигурно невъзможно да се постигне. Това може много бързо да се превърне в ужас.“ Извади меча си. Стари белези от магията на Ездачите на бурята бяха нашарили острието на безумни шарки под гладката повърхност.

В ума й се надигна смътно ехо — грохот на огромни вълни, разтърсващи коварния леденостуден камък под краката й. Жестоката студена захапка на железните пранги около окованите й глезени. Взривове пяна — а след това, надигнала се над синкавобялата пяна фигура, бронирана в лед… Тръсна глава да прогони спомена. Устата й изведнъж пресъхна.

„Денят е топъл. Нищо, на което да се хлъзнеш. Никаква изтръпналост, която да отнеме всякакъв усет от дланите ми. Никакви рани по кожата, разкъсана от допира на метала.“

„Изправяла съм се срещу по-лошо. Помни това — то те опази, докато влизаше от една битка в друга.“

Форкрул Ассаил вече крачеше пред бойците си, нагоре към ниския хълм.

Фарадан Сорт наведе очи и огледа жълтите изсъхнали треви и безбройните дупки на полски гризачи.

— Войници… някой да е виждал скорпиони тъдява?

Отвърна й хорово сумтене за „не“.

— Добре. Така бива. Щитовете високо — тая май има да ни казва нещо!

„Богове, точно тук става нечестно.“

Усмихната, сестра Свобода огледа вражеските сили. „Ах, не бяхме прави. Не се канят да побегнат.“ В лицата срещу нея имаше ярост и твърда решимост, но всичко това нямаше да помогне — не и сега. Щитове и броня щяха да устоят на мощта, която скоро щеше да отприщи, щяха да ги защитят — за малко. Може би за няколко удара на сърцето. Но след това гласът й щеше да разкъса, да раздере кожа и мускул и да плисне кръв във въздуха. Кости щяха да се прекършат, черепи — да се натрошат.

Всички те щяха да измрат и каквото и да направеха, нищо нямаше да го предотврати.

„Както тук, така и по целия свят.“

Погледна наляво и видя, че центърът настъпва — вече на по-малко от трийсет крачки от неподвижната линия на защитниците. Стрелците пускаха стрела след стрела, а вражеските стрелци им отвръщаха нарядко. Падаха войници, макар че щитовете опазваха повечето от убийствения дъжд. „Двайсет крачки, а след това атаката. Тежестта й ще ги изтласка назад, ще разбие първата линия и ще разцепим строя им. А след това ще почне касапницата.“

Насочи отново вниманието си към фланга срещу себе си, вдигна ръце и започна да си поема дъх.

Кремъчният меч, който изригна от земята под Форкрул Ассаил, се вряза във вътрешността на лявото й бедро и я надигна във въздуха, върхът изстърга и се вряза в бедрената кост. Докато Т’лан Имасс се вдигаше нагоре сред дъжд от пръст, камъни и корени, други изникнаха с взрив от земята около Форкрул Ассаил.

Оръжията им я заудряха.

Тя нададе вой, загърчи се на върха на меча и замахна. Опакото на ръката й удари Уругал Втъкания по челото, огъна го навътре и Т’лан Имасс рухна на земята.

Костеният боздуган на Калт Урманал я порази под лявата мишница, завъртя я във въздуха с ботушите към небето и я откъсна от меча, на който бе нанизана като на шиш.

Тя падна с рев и бързо скочи на крака.

Копието с обсидианов връх на Бероук се хлъзна през нея и изригна от корема й. Ассаил се изви рязко, сграбчи го и го надигна във въздуха, а заедно с него и Бероук. Пусна дръжката, пресегна се и стисна черепа на Бероук, когато той се хлъзна към нея.

Нададе рев и разби с него черепа на воина.

Закрещя заповеди на офицерите си:

— Атакувай врага… пробий и ги обкръжи! Избийте всяка една проклета твар! Оставете тези торби кокали на мен!

Т’лан Имасс с пръснатото чело отново тръгна към нея. Тя изръмжа и се хвърли срещу него.

Отчаян гняв се надигна у Блистиг, когато вражеските редици изведнъж сякаш се извисиха на вълна и с вой връхлетяха към него, и той закрещя в отговор на собствената си ярост.

Сблъсъкът надигна от земята войници и ги запокити във въздуха. Мъгла от кръв, сечащи надолу оръжия — и първите малазански редици се огънаха, но след това се стегнаха отново. Шумът бе оглушителен — грохот на желязо и писъци — и светът полудя пред очите на Юмрука: потни лица, оголени зъби, бликнала кръв от усти и прерязани гърла. Тела, притиснати в прасците му. Блистиг залиташе, размахваше меча си, залиташе от непрестанните удари по щита му и се биеше с яростта на побесняло псе.

Щеше да умре. Искаха да го убият — всяка една проклета гадина искаше да го убие и да стъпче трупа му. Животът му не трябваше да свърши така. Щеше да се бие и да се бие. Това нямаше да е краят — нямаше да го позволи. „Няма да го позволя!“

Изтласкаха ги още на стъпка.

Лостара Юил пристъпи до адюнктата и извади мечовете си. „Още един танц. Единственото, което мога да направя. Танцът на света — този шибан, жалък, убийствен свят.“ Видя как Рутан Гъд пое другия фланг на Тавори, а зад себе си чу Хенар Вигълф — глупакът пееше някаква мръснишка морска песен на Блуроуз.

Срещу нея, приведен напред и пристъпващ с вдървени крака като обезумял, връхлетя Форкрул Ассаил. Очите му бяха подивели и впити в адюнктата.

Изрева и ревът му ги блъсна назад.

Кръв плисна във въздуха и Лостара се олюля заслепена. „Чия кръв? Какво…“ И вече се стичаше по страните й, и видя падащия Хенар, извърна към нея окървавеното си лице. „О, богове, това е моя кръв… всички сме…“

Невероятно, но адюнктата се изправи срещу убийствения напор нда безсловесния вик, завъртя меча си и понечи да тръгне напред.

Форкрул Ассаил все още бе на трийсет крачки от тях.

„Не можем да направим това. Дори Тавори… не можем…“

Рутан Гъд стигна до адюнктата в бронята си от лед — но и тя беше пропукана и се разпадаше на дъжд от парчета. Като че ли посягаше към нея, за да я издърпа назад — далече от това, — но никакво бягство не беше възможно.

Ассаил изрева отново.

Писъкът на Лостара Юил остана нечут дори за собствените й уши.

Усети как тялото й се хлъзна по разбитата земя.

„Срещу това… свършено е с нас. Дори адюнктата. Дори Рутан Гъд. Той ни убива. Котильон…“

Но и бог не можеше вече да чуе молитвите й.

На петдесет крачки назад, смъкнат на колене от силата на Акраст Корвалайн, Банашар изтри кръвта от очите си. Беше се опитал да се доближи — да продължи напред и да се присъедини към адюнктата и свитата й — но не бе успял.

„Провал. Познавам тази дума — много нощи съм седял на масата й…“

Някой мина край него.

Бадале си тананикаше тихичко и този едва доловим звук изтласкваше всичко, което Квизиторът хвърляше по нея. Виждаше там, напред, как силата наранява Мама — разкъсваше Мама въпреки всичката й убиваща магията кръв, въпреки цялата й изключителна воля.

Вля думи в безсловесната си песен. Прости думички, три да намерят четвъртата, а най-важната от всичко сега бе четвъртата.