Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crippled God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Сакатият бог. Стивън Ериксън

Серия Малазанска книга на мъртвите, №10

Американска, първо издание

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2011 г.

ИК „Бард“ ООД, 2011 г.

ISBN: 978-954-655-249-5

История

  1. — Добавяне

4.

Някога не знаехме нищо.

Сега знаем всичко.

Стой настрани от очите ни.

Очите ни са празни.

Взри се в лицата ни

и ни виж, ако смееш.

Ние сме кожата на войната.

Ние сме кожата на войната.

Някога не знаехме нищо.

Сега знаем всичко.

 

Кожа

Седжарас

Толкова пот, че човек можеше да се удави в нея. Той потръпна под кожените завивки, нещо, което правеше всяка нощ след битката. Стряскаше се и се събуждаше прогизнал, с разтуптяно сърце. В ума му оставаха запечатани образи. Кенеб, в мига преди да бъде разкъсан, се извива в седлото си и го пронизва с хладния си, разбиращ поглед. На по-малко от десет крачки един от друг, гледат се в очите. Но това беше невъзможно. „Знам, че е невъзможно. Изобщо не бях толкова близо. Той не се обърна, не погледна назад. Не ме видя. Не можеше.“

„Недей да виеш към мен от тъмното, Кенеб. Не се взирай така. Нямаше нищо общо с мен. Остави ме на мира.“

Но тази проклета армия не знаеше как да се прекърши, не разбираше от бягство пред превъзхождащ враг. Всеки войник сам за себе си, това е всичко в бягството. Но те поддържаха строй. „С теб сме, Юмрук Блистиг. Виж как тупат в земята ботушите ни. Вървим на север, нали? Те не ни гонят, сър, и това е добре — не мога да го усетя повече, сър, знаете го: Дъха на Гуглата там, на тила ми. Не мога да го усетя. В добър ред сме, сър. Добър ред…“

— Добър ред — прошепна той на сумрака в палатката си. — Трябваше да се разпръснем по ветровете. Всеки да си намери сам пътя обратно. Към цивилизацията. Към здравия разум.

Потта изсъхваше или пък остърганата вътрешна страна на кожената завивка я беше попила цялата. Все още беше премръзнал и стомахът му се беше стегнал от страх. „Какво е станало с мен? Те гледат. Там навън, в тъмното. Гледат. Колтейн. Дюйкър. Хилядите отвъд стената на Ейрън. Гледат ме отгоре от кръстовете си. А сега и Кенеб, там на коня си. Рутан Гъд. Бързия Бен. Мъртвите ме чакат. Чудят се защо не съм с тях. Би трябвало да съм с тях.“

„Знаят, че мястото ми не е тук.“

Някога беше чудесен войник. Свестен командир. Достатъчно умен, за да опази живота на хората си в гарнизона, героят, който спаси Ейрън от Вихъра. Но след това бе дошла адюнктата и всичко започна да се обърква. Тя го разжалва, изхвърли го от Ейрън — щяха да го направят Върховен юмрук, Градския защитник. Щяха да са му дали палат.

„Тя открадна бъдещето ми. Живота ми.“

Град Малаз беше още по-лошо. Там беше видял прогнилото сърце на империята. Малик Рел, предателят на Легиона на Ейрън, убиецът на Колтейн, Дюйкър и всички останали — не, никакво съмнение нямаше за това. Но ето, че джисталецът беше там, шепнеше на ухото на императрицата и мъстта му срещу уикците все още не бе приключила. „И срещу нас. Ти ни отведе в онова гнездо, Тавори, и още от нас умряха. Въпреки всичко, което направи, никога няма да ти простя.“

Когато се изправеше пред нея, това го изпълваше с жлъч. Всеки път почти се разтреперваше от желание да я хване за гърлото, да прекърши това гърло, да й каже какво му е причинила, да го повтаря, докато светлината напусне мъртвите й студени очи.

„Бях добър офицер някога. Доблестен войник.“

„Сега живея в ужас. Какво ще ни направи тепърва? Ю’Гатан не стигаше. Град Малаз не стигаше. Нито Ледер, никога нищо не стигна. На’Рук? Пак няма да е достатъчно. Проклета да си, Тавори. Готов съм да умра за подходяща кауза. Но това?“

Никога досега не бе изпитвал такава омраза. Отровата й го изпълваше и мъртвите продължаваха да го гледат от местата си из пустошта на владенията на Качулатия. „Трябва ли да я убия? Това ли искате всички вие? Кажете ми?“

Стените на палатката изсветляваха. Този ден щеше да е срещата. Адюнктата, Юмруците подредени около нея, новите, единственият оцелял от старите. „Но кой ме поглежда? Кой върви на стъпка зад мен? Не е Сорт. Нито Кайндли. Нито дори Рабанд или Сканароу. Не, новите Юмруци и старшите им офицери гледат право през мен. Аз вече съм призрак, вече съм един от забравените. Какво съм направил, та да заслужа това?“

Кенеб го нямаше. След Ледерас Кенеб във всяко отношение на практика бе командвал Ловците на кости. Ръководеше похода, грижеше се за снабдяването, поддържаше дисциплина и ред. Накратко, вършеше всичко. Някои хора притежават такива умения. „Поддържането на гарнизон беше много лесно. Имахме един дебел интендант, който бъркаше във всеки джоб, ухилен тъпак с остро око, и бяхме обкръжени от снабдители, каквото ти потрябва — просто пуснеш писмено искане, и готово. Понякога и от това нямаше нужда, само смигнеш и ти кимнат.“

„Патрулите излизаха и се връщаха. Постовете се сменяха, стражите на портите бдяха. Пазехме мира и мирът пазеше благополучието ни.“

Но една армия в поход беше друга работа. Логистиката го затрупваше с проблеми и задръстваше мозъка му. Твърде много за мислене, твърде много грижи. „Добре, сега сме поизтънели… ха, колко мил начин да се каже. Сега сме армия от редовни, с шепа тежки и морска пехота. Запасите ни са в изобилие, ако такова нещо изобщо съществува.“

„Но няма да продължи дълго така. Тя иска да прекосим Пустинните земи — а какво ни чака отвъд? Пустиня. Празно. Не, чака ни глад, колкото и да са натоварени фургоните ни. Глад и жажда.“

„Няма да го поема това. Няма. Не го искайте от мен.“

Само че нямаше и да го искат, нали? Защото не беше Кенеб. „Всъщност няма защо да се появявам там. По-зле съм от Банашар в онази компания. На него поне му стиска да се явява пиян и да се усмихва на недоволството на адюнктата. Това е куражът ни.“

С настъпването на утрото лагерът се раздвижваше. Затихнал, с приглушени разговори тук-там, сънен и пробуждащ се за жестоките истини; отварят се очи, потръпват души. „Ние сме крачещи мъртъвци. Какво още искаш от нас, Тавори?“

Много. Знаеше го като зъби, впити в гръдта му.

Изръмжа тихо, дръпна настрана дебелите кожи и се надигна. Палатка на Юмрук. Всичкото това пространство за нищо, само за влажния въздух наоколо, чакащ геройското му ставане, даденото му от боговете великолепие. Навлече дрехите си, взе студените си кожени ботуши, изтърси ги да не са се сврели скорпиони и паяци вътре и ги обу. Трябваше да се изпикае.

„Добър офицер бях някога.“

Юмрук Блистиг дръпна платнищата на палатката и излезе навън.

 

 

Кайндли огледа наоколо.

— Капитан Рабанд.

— Юмрук?

— Намери ми Поурс.

— Старши сержант Поурс ли, сър?

— Или каквото звание си е избрал за днес, да. Ще го познаеш по черните очи. — Кайндли помълча замислен за миг и рече: — Жалко, че не знам кой му счупи носа. Заслужава медал.

— Слушам, сър. Тръгвам, сър. — И изчезна.

Кайндли чу стъпки зад себе си и се обърна. Юмрук Фарадан Сорт, с капитан Сканароу на стъпка зад нея. И двете не изглеждаха много весели. Кайндли се намръщи.

— Тези лица ли искате да покажете на войниците си?

Сканароу извърна гузно поглед, но очите на Сорт се втвърдиха като кремък.

— Собствените ти войници са на ръба на бунта, Кайндли. Не мога да повярвам, че си заповядал…

— Преглед на снаряжението? Защо не? Ще ги принуди да остържат говната от бричовете си. Крайно време е за малко почистване.

Фарадан Сорт го гледаше съсредоточено.

— Не е игра значи?

— Един съвет — каза Кайндли. — Крепостта гори, черната стомашна чума убива кухненския персонал, плъховете не искат да изядат вечерята ти и чула, че ще заминаваш, жена ти е смазала пантите на вратата на спалнята. Тъй че влизам и ти изприщвам ухото заради неизлъсканите ти ботуши. Когато ме гледаш, за какво мислиш?

— Мисля за по-изобретателни начини да ви убия, сър — отговори Сканароу.

Кайндли затегна оръжейния си колан.

— Слънцето пропука небето, скъпи мои. Време е за редовната ми разходка.

— Искате ли няколко телохранители, сър?

— Щедро предложение, капитане, но ще се оправя. А, ако се появи скоро Рабанд с Поурс, повишете добрия капитан. Всемогъщ Надзирател на Вселената ще е подходящо. До скоро, дами.

 

 

Фарадан Сорт се загледа след него, въздъхна, потърка лицето си и измърмори:

— Кучият му син е прав.

— Затова е кучи син, сър.

Сорт я изгледа през рамо.

— Репутацията на един Юмрук ли оспорваш, капитане?

Сканароу се изпъна.

— Съвсем не, Юмрук. Изтъквах факт. Юмрук Кайндли е кучи син, сър. Такъв беше като капитан, лейтенант, ефрейтор и седемгодишен хулиган. Сър.

Фарадан Сорт изгледа за миг Сканароу. Беше понесла тежко смъртта на Рутан Гъд, толкова тежко, че според Сорт отношенията им не бяха просто на бойни другари, колеги офицери. А сега казваше „сър“ на нея, след като едва преди няколко дни бяха колеги офицери. „Трябва ли да говоря за това? Трябва ли да й кажа, че и за мен е толкова неловко, колкото сигурно е за нея? Има ли смисъл?“ Тя се държеше, нали? Държеше се като проклет войник.

„А и Кайндли. Юмрук Кайндли, Гуглата да ни е на помощ.“

— „Редовна разходка.“ Богове на бездната. Е, май е време да се срещна с новите си войници.

— Редовната пехота са прости хорица, сър. Липсва им жилката на своенравност, като в морската пехота. Не би трябвало изобщо да са проблем.

— Огънаха се в битка, капитане.

— Беше им заповядано, сър. И точно затова все още са живи, повечето.

— Започвам да се досещам за друга причина за прегледа на снаряжението на Кайндли. Колко захвърлиха оръжията и оставиха щитовете си?

— Пращахме групи да ги съберат по пътя, сър.

— Не това имам предвид — каза Сорт. — Оставиха оръжията си. Това може да стане навик. Казваш, че няма да са проблем, капитане? Може би не от вида, за който си мислиш. Другият вид проблем ме притеснява.

— Разбрано, сър. Няма да е зле да ги постегнем тогава.

— Мисля да стана много неприятна.

— Кучи син?

— Бъркаш рода.

— Може би, сър, но изразът все пак е подходящ.

 

 

Ако беше спокоен. Ако се измъкнеше от изпаренията и утайката от снощното вино и потиснеше болката в главата си и горчивия вкус на езика си. Ако затаеше дъх, легнал като мъртвец, в онова съвършено изражение на пораженство. Тогава щеше да може да я почувства. Раздвижване, далече под напуканата, мазолеста кожа на земята. „Червеят се раздвижва и ти наистина я усещаш, жрецо. Тя е глождещата ти съвест. Тя е пламналият ти срам, така зачервил лицето ти.“

Неговата богиня се приближаваше. Проточено във времето усилие, несъмнено. Имаше месото на цял свят, което да дъвче. Кости, които да пращят в челюстите й, тайни, които да поглъща. Но стенеха планини, накланяха се и се местеха от бавното й, дълбоко пълзене. Кипваха морета. Тресяха се лесове. Червеят на Есента идеше. „Благослови нападалите листа, благослови сивите небеса, благослови хапливия вятър и зверовете, които спят.“ Да, Свята майко, помня молитвите. „И уморената кръв ще храни пръстта, и ще бъдат хвърлени телата им в корема ти. И Тъмните ветрове на Есента ще връхлетят с глад и ще похитят освободените им души. Пещери ще стенат с техните гласове. Мъртвите са обърнали гърбове на земната твърд, на камъка и небесния допир. Благослови техния път напред, откъдето никой не се завръща. Душите са без стойност. Само плътта храни живото. Само плътта. Благослови очите ни, Д’рек, че те са отворени. Благослови очите ни, Д’рек, защото виждат.“

Обърна се на хълбок. Отровата стига до плътта много преди душата да я напусне. Тя е жестокият измерител на времето. Тя е лицето на неизбежната развала. Не я ли благославяше с всеки ден от своя живот, който бе спечелил?

Закашля и бавно се надигна. Невидими пръсти се бяха стегнали в черепа му. Знаеше, че има някой там вътре, нечий юмрук бе затворен вътре и искаше да излезе навън. „Навън от главата ми, да. Кой може да ги обвини?“

Огледа се замаяно. Гледката беше твърде цивилизована. Небрежно някак, да, леки намеци за разпадане, определена немарливост. Но никаква лудост. Никакъв ужас. Обичайната подреденост сякаш му се смееше в лицето. Безвкусният въздух, жалко бледото утро, просмукващо се през стените на палатката, очертало силуетите на насекоми: всеки дребен детайл виеше досадната си истина.

„Но толкова много умряха. Само преди пет дни. Шест. Вече са шест. Все още мога да ги чуя. Болка, гняв, всички онези яростни викове на безнадеждност. Ако изляза навън тази сутрин, би трябвало все още да ги виждам. Морските пехотинци. Тежките. Връхлитат срещу настъпващия враг като стършели, но стършели, водещи изгубена битка — бяха срещнали нещо много по-гадно от самите тях и един по един бяха стъпкани и размазани в земята.“

„И хундрилите. Богове на бездната, горките Изгорени сълзи.“

Твърде цивилизована бе тази гледка — купищата дрехи, прашните делви, опразнени и зарязани по земята, стъпканите треви, залинели без чистите слънчеви потоци. Щеше ли изобщо да се върне светлината на живота, или тези треви бяха обречени да повехнат и умрат? Нито едно стръкче не знаеше. Засега не им оставаше нищо друго, освен да страдат.

— Спокойно — измърмори Банашар. — Ние продължаваме. Ще се съвземете след няколко дни. Ще усетите отново дъха на вятъра. Обещавам. — „Ах, Свята майко, твои думи на утеха ли са това? Светлината се връща. Бъдете търпеливи, сладката й целувка се приближава. Нов ден. Бъдете спокойни, крехки стръкчета.“

Изсумтя и тръгна да потърси някоя делва с нещо, останало в нея.

 

 

Петима воини хундрили стояха пред Мъртвия Хедж. Изглеждаха объркани, но решителни, ако такова нещо бе възможно, а Подпалвачът на мостове не беше сигурен в това. Трудно им беше да го погледнат в очите, но се държаха.

— Какво в името на Гуглата да правя с вас?

Погледна през рамо. Двамата му нови сержанти идваха зад него, зад тях се събираха други войници. Двете жени приличаха на торби, натъпкани с лоши спомени. Лицата им бяха болнаво сиви, сякаш бяха забравили всички радости на живота — „сякаш са видели другата страна. Но, милички, не е толкова зле, само стигането дотам е гадно.“

— Командире? — попита Суитлард и кимна към хундрилите.

— Искат да се присъединят към нас — каза Хедж намръщено. — Разжалвани от Изгорените сълзи или нещо такова. — Обърна се отново към петимата. — Обзалагам се, че Гал ще нарече това измяна и ще дойде за главите ви.

Най-старият от воините, с почти черно лице от татуираните сълзи, сякаш се сниши още повече под широките си изгърбени рамене.

— Душата на Гал Иншикалан е мъртва. Всичките му деца загинаха в атаката. Вижда само миналото. Изгорените сълзи на Хундрил вече ги няма. — Посочи приятелите си. — Но ние искаме да продължим да се бием.

— Защо не при Ловците на кости? — попита Хедж.

— Юмрук Кайндли ни отказа.

Друг воин изръмжа и рече:

— Нарече ни диваци. И страхливци.

— Страхливци? — Хедж се намръщи още повече. — Бяхте ли в онази атака?

— Бяхме.

— И искате да продължите да воювате? Какво му е страхливото в това?

Най-старият отвърна:

— Искаше да ни посрами пред народа ни — но ние сме унищожени. Коленичим в сянката на Колтейн, прекършени от провал.

— Казвате, че всички останали просто ще се… стопят?

Мъжът сви рамене.

Алхимик Бейвдикт заговори зад Хедж:

— Командире, понесохме няколко загуби. Тези воини са ветерани. И оцелели.

Хедж се извърна и погледна ледериеца.

— Не сме ли всички?

Бейвдикт кимна.

Хедж въздъхна и отново се обърна към воините. Кимна на възрастния.

— Името ти?

— Беррах. Това са синовете ми. Слег, Гент, Паврал и Раез.

„Синовете ти. Нищо чудно, че не се чувствате желани в лагера на Гал.“

— Вече сте конната ни охрана, съгледвачи и ако се наложи — конница.

— Мостоваци?

Хедж кимна.

— Подпалвачи на мостове.

— Ние не сме страхливци — изсъска най-младият, Раез, с почервеняло от ярост лице.

— Ако бяхте, щях да ви пратя да товарите — каза Хедж. — Беррах, ти си капитан на нашите Конни… имате ли резервни коне?

— Вече не, командире.

— Все едно. Сержантите ми ще ви снаряжат. Свободни сте.

В отговор петимата воини извадиха сабите си и му отдадоха чест по начин, който Хедж не беше виждал досега, с острието, притиснато диагонално през оголеното гърло на всеки.

Бейвдикт зад него изсумтя.

„И ако сега кажа: «Режи», ще направят точно това, нали? Богове на бездната.“

— Достатъчно с това, бойци — каза Хедж. — Ние в Подпалвачите на мостове не почитаме култа към Колтейн. Той беше просто един малазански командир. Добър, разбира се, и сега стои в сянката на Дасем Ълтър. И си има голяма компания. И един ден може би и Гал ще е там.

Беррах се намръщи.

— Да не почитаме ли паметта им, сър?

Това, в което Хедж оголи зъби, можеше да се нарече всякак, но не и усмивка.

— Почитайте каквото си щете в свободното си време, капитане, само че вече няма да имате никакво свободно време, защото вече сте Подпалвач на мостове, а ние, Подпалвачите на мостове, почитаме само едно.

— И какво е то, сър?

— Убиването на врага, капитане.

Нещо се оживи на лицата на воините. Прибраха оръжията като по команда. Беррах като че ли се канеше да заговори и накрая се осмели да попита:

— Командир Хедж, как отдават чест Подпалвачите на мостове?

— Не отдаваме. А за всеки извън нашата рота е това.

Очите се опулиха на неприличния жест на Хедж, а след това Беррах се ухили.

Когато се обърна да подкара сержантите си, Хедж видя, че вече не са съвсем онези издути сиви торби отпреди малко. Страхът се беше смъкнал от лицата им и умората вече личеше ясно — но някак смекчена. Суитлард и Ръмджъгс отново изглеждаха почти красиви.

„Нас, Подпалвачите на мостове, ни пердашат непрекъснато. Просто се вдигаме отново. Без излишно фучене, просто ставаме отново, да.“

— Алхимик — обърна се той към Бейвдикт, — покажи ми онова твое ново изобретение.

— Най-после — отвърна ледериецът. — Странно, нали?

— Кое?

— Как петима хундрили ви накараха всички да се стегнете.

— Сержантите бяха в шок…

— Командире, вие изглеждахте по-зле от тях.

„О, Гуглата да ме вземе дано, едва ли мога да оспоря това.“

— Та кажи ми сега какво може да прави новата проклетия.

— Ами, сър, вие нали ми разправяхте за Барабана и…

— Какво? Кога?

— Бяхте пиян. Все едно, това ме наведе на мисълта, че…

 

 

Двамата новодошли влязоха в отдельонните лагери и се вдигнаха лица с помръкнали очи. Никой не искаше да се намесват в личната им мъка. Не и сега. Бадан Грук се поколеба, след това бавно се надигна.

— Осемнайсето, нали?

Сержантът, мъж от Дженабакъз, огледа другите войници.

— Кой е от това, което е останало от Десето?

Бадан Грук изстина. Можеше да усети внезапно изостреното внимание на другите в лагера. Разбираше това отношение. Не беше корав мъж и всички го знаеха — тъй че щеше ли да отстъпи сега? „Ако ми беше останало нещо, щях.“

— Не знам къде бяхте в окопите, но ние посрещнахме първата атака. Проклето чудо е, че някои от нас все още са живи. Има двама морски пехотинци от Десето и предполагам, че затова сте тук, след като вие, сержант, и ефрейторът ви, явно сте единствените оцелели от вашето отделение. Загубили сте всичките си войници.

Бадан замълча, за да прецени ефекта от думите си. Не го видя. „Какво ни казва това? Нищо добро.“ Извърна се и посочи.

— Ей там, онези са от отделението на Праймли. Но сержант Праймли е мъртъв. Както и Хънт, и Нелър, и Мълван Дрийдър, а ефрейтор Кисуеър я няма… липсва. Остават ви Скълдет и Дроуфърст.

Сержантът се приближи, с ефрейтора зад него.

— Морска пехота, стани. Аз съм сержант Гонтай[1], а това е ефрейтор Риб. Десето вече не съществува. Вече сте в Осемнайсето.

— Какво? — попита Дроуфърст и се намръщи. — Отделение от четирима?

— Взимаме още двама от Седмо и други двама от Пето на Девета рота — отвърна ефрейторът.

Ръфъл изкуцука до Бадан Грук.

— Сержант, Синтър се върна.

Бадан въздъхна и се обърна.

— Чудесно. Тя ще се оправи с това.

Никой нямаше да трябва повече да гледа така към него и да очаква… — „да очаква какво? Гуглата знае. Сега просто събират парчета. Да закърпят дрипата.“ Върна се при останките от огъня и седна с гръб към другите.

„Видял съм достатъчно. Дори морските пехотинци не правят това за прехрана. Не можеш да умреш за прехрана. Тъй че кърпете нови отделения колкото щете. Но сериозно, колко точно морски пехотинци са останали? Петдесет? Шейсет? Не, по-добре да се просмучем в тези редовни, горчиви като стара кръв. Гуглата знае, гади ми се от тия лица тук, гади ми се, че не виждам липсващите, онези, които няма да видя никога повече. Шоули. Страп Пъл. Ским, Хънт, всички.“

Синтър говореше с Гонтай, но гласовете им бяха тихи и спокойни. След малко тя се приближи и клекна до него.

— Дойде ездач от Изгорените сълзи. Кисуеър още се съвзема. Кракът й е зле.

— Отведоха ли ги?

— Кой?

— Сержанта.

— Да, макар че не е толкова далече. Просто „ей там“, Бадан. Не сме достатъчно много, че да се пръснем.

Бадан взе някаква пръчка и разбърка пепелта на огъня.

— Какво ще направи тя, Синтър?

— Кисуеър ли?

— Адюнктата.

— Откъде да знам? Не съм говорила с нея. Никой не е говорил, доколкото мога да разбера. Поне изглежда, че Юмруците командват в момента.

Бадан пусна пръчката и потърка лицето си.

— Трябва да се върнем.

— Няма да стане — отвърна Синтър.

Той я погледна ядосано.

— Не можем просто да се вдигнем и да продължим.

— По-спокойно, Бадан. Измъкнахме повече войници, отколкото би трябвало да можем. Не сме толкова пострадали, колкото можеше да сме. Рутан Гъд, Бързия Бен, а после онова, което стана в авангарда. Тези неща ги спряха. Да не говорим как Фид ни накара да се окопаем — без ония траншеи тежките изобщо нямаше да могат да…

— Умрат?

— Да задържат. Достатъчно, та ледериите да натиснат. Достатъчно, за да можем останалите да се оттеглим.

— Да се „оттеглим“, да. Страхотно.

Тя се наведе към него и изсъска:

— Слушай. Ние не умряхме. Нито един от нас, които още сме тук…

— Едва ли може да е по-очевидно.

— Не схващаш нищо. Бяхме прегазени, Бадан, но успяхме да изпълзим дори и от това. Да, може да е било отчаяното дръпване на Богинята, може всички други да са излезли на пътя на мечовете, които идеха към нас. Може да е от това колко стъписани бяха вече — както чух, Лостара Юил била почти невидима сред облак от кръв, и не нейната. Трябва да ги е спряло това. Пауза. Колебание. Все едно, простата истина е, че когато започнахме да се оттегляме…

— Те ни оставиха да го направим.

— Работата е, че можеше да е много по-лошо, Бадан. Виж хундрилите. Шест хиляди влязоха, по-малко от хиляда се върнаха. Чух, че някои от оцелелите им са дошли в лагера. Включили са се в Подпалвачите на мостове на Мъртвия Хедж. Казват, че Боен водач Гал е прекършен. Тъй че виждаш ли какво става, когато командирът се прекърши? Останалите просто рухват.

— Може би е наш ред.

— Съмнявам се. Тя просто е ранена и Денъл не й действа. Трябва да намери свой начин да се изцели. Но ти все още не схващаш за какво ти говоря. Не се разкапвай, Бадан. Не се затваряй в себе си. Отделението ти загуби Скин, но никой друг.

— Неп Фъроу е болен.

— Той винаги е болен, Бадан. Най-малкото откакто стъпихме в Пустинните земи.

— Релико се буди с писъци.

— Не е само той. Двамата с Вастли стояха с тежките, нали? Така.

Бадан Грук огледа загасналия огън и въздъхна.

— Добре, Синтър. Какво искаш от мен? Как да оправя всичко това?

— Да оправиш това? Идиот такъв, не се и опитвай. Не е за нас. Гледаме си офицерите и чакаме те да поведат.

— Не съм виждал капитан Сорт.

— Защото я направиха Юмрук… ти къде си бил? Все едно. Чакаме Фид, това е истината. По същото време, когато ще е срещата, ни събира всички, последните морски пехотинци и тежки.

— Той все още е сержант.

— Бъркаш. Капитан е вече.

Бадан Грук неволно се усмихна.

— Но е превъзбуден.

— Цяла сутрин танцува, да.

— Значи всички се събираме. — Извърна се и я погледна в очите. — И слушаме какво има да ни каже. А след това…

— След това… е, за след това ще му мислим след това.

Бадан примижа към нея. Страхът му се върна и го смрази. „Не е отговорът, който очаквах.“

— Синтър, да идем ли да доведем Кисуеър?

— А, не. Нека я оставим тая крава да се помъчи още малко.

 

 

— Щото сме дребни — каза Ръфъл.

— Е-е, ххво?

— Чу ме, Неп. Ония Късоопашати бяха прекалено високи. Замахът толкова ниско, който трябваше да правят, беше труден — бронята им на кръста не им дава. А нас видя ли ни? Бързо се научихме. Водехме война с пищялките им. Мушкахме нагоре в слабините им. Сечахме им сухожилията. Бодяхме им проклетите стъпала. Бяхме армия от кучешки бълхи, Неп.

— Аш не шъм кушешка вълха. Влъх шъм аш. Неп Влъха!

— Май си прав, Ръфъл — намеси се Релико. — Почнахме да се бием адски ниско, нали? Точно в краката им, близък бой, свършихме работа. — Абаносовото му лице се изкриви в нещо като усмивка.

— Точно както казах. — Ръфъл кимна и запали още една пръчка ръждивец, за да довърши закуската с другите пет. Ръцете й трепереха. Беше посечена в десния крак и грубо зашитата рана болеше. Както и всичко останало.

 

 

Синтър се смъкна до Хъни и каза тихо:

— Наложи се да отрежат ръката.

Лицето на Хъни се стегна.

— Дясната.

Другите се наведоха към тях да слушат. Синтър се намръщи.

— Да. Ефрейтор Рим ще е тромав известно време.

— И нас ли ще ни свият в друго отделение тогава, сержант? — попита Лукбек. — Или ние ще глътнем друго, както сме останали само с двама десантчици?

Синтър сви рамене.

— Още се обсъжда.

— Не ми харесва това, което стана с Десето, сержант — каза Хъни. — В един момент го има, в следващия го няма. Като дим. Не е редно така.

— Гонтай си е кучи син малко — рече Синтър. — Няма такт.

— И освен това позволи всичките му войници да загинат — изтъкна Лукбек.

— Спрете. Не можем да разсъждаваме така, не и този път. В тази битка се получи, че всеки е сам за себе си.

— Не и Фид — каза Хъни. — Или ефрейтор Тар. Или Коураб или Ърб, даже и Хелиан. Те сплотяваха, сержант. Точно затова сега сме живи.

Синтър извърна очи.

— Много се седи и приказва тука, мисля. Всички ще хванете краста и става гадно. — Стана. — Трябва да поговоря с Фид.

 

 

Сержант Ърб се приближи до Солтлик.

— Отделение, стани.

Мъжът го изгледа отдолу, изпръхтя и се надигна.

— Вземи си багажа.

— Слушам, сержант. Къде отиваме?

Ърб тръгна, без да му отвърне, и тежкият се затътри на две стъпки зад него. Не изгаряше от нетърпение за това. Знаеше лицата на повечето морски пехотинци в тази армия. За такива неща паметта му бе добра. Лица. Лесно. Хората, криещи се зад тях — не. Имена? Забрави. Сега, разбира се, не бяха останали много лица.

Лагерът на морската и тежката пехота беше в бъркотия. Неподредено, немарливо. Пръснати отделения, празни места на мястото на други. Палатки, провиснали от небрежно забиване на колчетата. Оръжейни колани, очукани шлемове и разхвърлена броня по земята сред кокали от родара и сварени ребра от мириди. Плитки дупки, вмирисани от повръщано — войниците се оплакваха от някаква стомашна гадина, но по-вероятно бе просто от нерви, ужасната последица от всяка битка. Киселината от оцеляването, която продължава да пари нагоре по гърлото.

И навсякъде около тях — утрото, проснало се в кроткото си безумство, безчувствено както винаги. Изсветляващо небе, кръжащи и бръмчащи насекоми, глухо мучене на животни, подкарани на заколение. Едно нещо липсваше обаче. Разговорите. Войниците седяха навели глави или поглеждаха от време на време, с помръкнали и отчуждени очи.

Всички под обсада. От зевовете около кръга, от купчините палатки, оставени сгънати и вързани с колчетата и въжетата. Мъртвите също нямаха какво да кажат, макар че всички все още седяха и ги чакаха.

Ърб спря при един такъв накъсан кръг седящи войници. Бяха поставили котле върху жарта и парата, която се вдигаше от него, беше тежка, опияняваща. Той ги огледа. Две жени, двама мъже.

— Двайсет и второ отделение?

По-възрастната жена кимна, без да вдига глава. Ърб помнеше, че я е виждал. Живо лице, помнеше. Остър език. Град Малаз може би, или Ю’Гатан. Островитянка със сигурност.

— Всички, стани.

На лицата, които се вдигнаха към него, имаше негодувание. Другата жена, млада, тъмнокожа и тъмнокоса, имаше изумително сини очи, които блеснаха от гняв.

— Страхотно, сержант — заговори тя с акцент, какъвто не бе чувал досега. — Току-що си попълни отделението. — Щом видя Солтлик, застанал зад Ърб, изражението й се промени. — Тежък. — Жената кимна почтително.

Другата изгледа навъсено приятелите си.

— Това, което виждате пред себе си, момчета и момичета, е Тринайсето. Това отделение, и на Хелиан, пиха гущерска кръв онзи ден. Тъй че всички стани, мамка му, и веднага! — Даде им пример. — Сержант Ърб, аз съм Класп. Дойдохте да ни приберете, добре. Все някой трябваше да ни прибере.

Другите се бяха вдигнали на крака, но по-младата жена продължаваше да се мръщи.

— Загубихме добър сержант…

— Който не слушаше, като казаха „залегни“ — сряза я Класп.

— Винаги си вреше носа навсякъде — каза единият мъж, картулиец с мазна брада.

— Любопитство — подхвърли другият, нисък плещест фалариец с дълга коса с цвета на опръскано с кръв злато. Върхът на носа му бе отсечен и бе хванал дебела коричка.

— Свършихте ли с елегията? — каза Ърб. — Добре. Това е Солтлик. Значи, лицата ги знам, тъй че ви познавам всичките. Сега да чуя имената.

— Бърнт Роуп, сержант — каза картулиецът. — Сапьор.

— Лап Туърл — представи се фалариецът. — Резач.

— Изцеряване?

— Не разчитайте на това. Не и на този терен.

— Сад — каза по-младата жена. — Отдельонен маг. Безполезна почти колкото Лап в момента.

— Пазите ли още арбалетите? — попита Ърб.

Никой не отвърна.

— Тогава първата задача: бегом до оръжейната. После се връщате тук и почиствате тази кочина. Двайсет и второ е разпуснато. Добре дошли в Тринайсето. Солтлик, придружи ги. Класп, ти вече си ефрейтор. Честито.

Когато всички тръгнаха, Ърб остана да стои сам и неподвижен и дълго, незабелязан от никого, се взираше в празното.

 

 

Някой я сръга в рамото и тя простена и се обърна настрана. Второ сръгване, по-силно този път.

— Разкарай се. Още е тъмно.

— Още е тъмно, сержант, защото сте си вързали очите.

— Тъй ли? Ами що не си ги вържете и ваш’те? Тогава всички щяхме да спим.

— Съмна се, сержант. Капитан Фидлър иска да…

— Той все иска. Щом станат офицери, само това правят. Някой да ми даде делва.

— Всичко свърши, сержант.

Тя се пресегна, опипа грубия парцал, покрил очите й, и дръпна единия край само колкото да отвори едното.

— Това не е възможно. Идете ми намерете.

— Ще идем — обеща Бретлес. — Веднага щом станете. Някой обикаля по отделенията и ни броят. Не ни харесва това. Изнервя ни.

— Що? — Окото й примига. — Имам си осем десантчици…

— Четирима, сержант.

— Петдесет процента загуби не е толкова зле за купон.

— Купон ли, сержант?

Тя бавно се надигна.

— Снощи имах осем.

— Четирима.

— Точно, четири двойни.

— Нямаше никакъв купон, сержант.

Хелиан дръпна парцала и отвори и другото си око.

— Нямаше, тъй ли? Така става, като се сковаваш, ефрейтор. Изтърваваш хубавите моменти.

— Предполагам. Разтапяме буца шоколад в едно котле — помислих, че може да искате малко.

— Какво? А, да. Шоколад „Балкло“. Добре, разкарай се от палатката да се приведа в приличен вид.

— Не сте в палатката си, сержант. В клозетния ни изкоп сте.

Тя се огледа.

— Хм. Това обяснява миризмата.

— Никой не го е използвал още, сержант, като гледахме как лежите тук.

— О.

 

 

Стомахът му се сгърчи отново, но нищо не бе останало за повръщане, тъй че го изтърпя, изчака задъхан и се смъкна на земята.

— Щръкналите цици на Полиел, ако не мога да задържа нищо, ще се скапя.

— Вече си се скапал, Уидър — подхвърли с хрипливия си глас Троутслитър от няколкото крачки напред срещу вятъра. Старите белези по шията му се бяха възпалили; бяха го ударили в гърдите, толкова силно, че брънките на ризницата се бяха пръснали, и нещо от тази травма беше раздрало гърлото му.

Бяха извън лагера, на двайсет крачки от крайния източен пост. Уидършинс, Троутслитър, Детсмел и сержант Балм. Оцелелите от Девето отделение. Редовните се свиваха в дупките си и ги бяха гледали, докато минаваха мълчаливо покрай тях, с кървясали очи. Войнственост ли беше това? Жал? Отдельонният маг не знаеше, но в този момент изобщо не му пукаше. Избърса устата си с опакото на ръката и погледна Троутслитър и Балм.

— Ти ни извика тук, сержант. Какво сега?

Балм смъкна шлема си и се зачеса енергично по темето.

— Просто рекох да ви кажа, че не разформироваме отделението и не взимаме никакви нови трупове. Просто сме ние, вече.

— Бихме толкова път за това? — изсумтя Уидършинс.

— Не бъди идиот — изръмжа Детсмел.

Балм се обърна към войниците си.

— Говорете, всички. Ти пръв, Троутслитър.

Високият мъж се сепна.

— Какво да кажа? Сдъвкаха ни на парчета. Но Кайндли как върза Фид, е, проклет гений е тоя. Имаме си капитан вече…

— Нищо й нямаше на Сорт — намеси се Детсмел.

— Не казвам, че й имаше. Определено си е офицер жената. Но може би точно това е идеята. Фид е стар морски пехотинец, беше сапьор. Сержант. А сега е капитан на това, което остана от нас. Мен ме устройва. — Сви рамене и се обърна към Балм. — Нищо повече нямам за казване, сержант.

— А когато каже, че е време да тръгнем, ще врещиш ли и ще хленчиш ли?

Троутслитър повдигна вежди.

— Да тръгнем? Къде да тръгнем?

Балм примижа и рече:

— Твой ред е, Детсмел.

— Качулатия е мъртъв. Сиви конници патрулират на Портата. В сънищата си виждам лица, смътно, но ги виждам. Малазанци. Подпалвачи на мостове. Не можете да си представите колко успокоително действа, просто не можете. Всички са там и мисля, че трябва да благодарим на Мъртвия Хедж за това.

— В смисъл? — попита Уидършинс.

— Просто чувство. Все едно, че с връщането си е прогорил пътека. Преди шест дни щях да се закълна, че бяха толкова близо, че да ги целунеш.

— Защото всички бяхме почти мъртви — сопна се Троутслитър.

— Не, бяха като оси, и сладкото беше не че ние умираме, нито гущерите. Беше Лостара Юил. — Очите му бяха светнали, докато ги поглеждаше един по един. — Зърнах го за миг, знаете ли. Видях я как танцува. Направи каквото направи Рутан Гъд, само че не падна под мечовете. Гущерите се стъписаха — не знаеха какво да правят, не можеха да се доближат, а които се доближиха, богове, насечени бяха на парчета. Видях я и сърцето ми едва не се пръсна.

— Тя спаси живота на адюнктата — рече Троутслитър. — Толкова добре ли е това?

— Не е твоя работа дори да питаш — каза Балм. — Фид ни събира. Има да ни каже някои неща. За това, предполагам. За адюнктата — и какво предстои. Все още сме морска пехота. Ние сме морската пехота и имаме тежките в редиците си, най-упоритите бикове, които съм виждал.

След това се обърна, тъй като двама редовни от постовете се приближаваха към тях. Носеха два самуна хляб, увита буца сирене и глинена бутилка от Седем града.

— Какво е това? — учуди се Детсмел.

Двамата войници спряха на няколко крачки от тях и този отдясно отвърна:

— Стражата се смени, сержант. Донесоха ни малко закуска за нас. Но не бяхме много гладни. — После двамата оставиха нещата на голата земя, кимнаха и тръгнаха обратно към лагера.

— Изринатото шкембе на Гуглата — измърмори Детсмел.

— Изчакайте с яденето — каза Балм. — Още не сме свършили. Уидършинс.

— Лабиринтите са болни, сержант. Видяхте какво правят на нас, маговете. А има и нови. Нови лабиринти, имам предвид, но никак не са приятни. Все пак бих могъл да бръкна в тях, щом ми омръзне да съм абсолютно безполезен.

— Ти си най-добрият между нас с арбалета, Уидър, тъй че не си безполезен дори и без магия.

— Може би, Троутслитър, но не го чувствам така.

— Детсмел — рече Балм. — Ти направи някакво изцеряване.

— Да, но Уидър е прав. Не е приятно. Проблемът — за мен, искам да кажа — е, че все още някак съм свързан с Гуглата. Въпреки че той е, ъъ, мъртъв. Не знам защо трябва да е това, но магията, която идва от мен, е студена като лед.

Уидършинс го погледна намръщено.

— Лед? Това е нелепо.

— Гуглата е проклет Джагът, тъй че не е. И е, защото е… ами, умрял.

Троутслитър плю на земята и попита:

— Ако наистина е умрял, както казваш, не върви ли в селението си? И не трябва ли поначало да е умрял, след като е Бог на Смъртта и прочие? Това, което говориш, е нелепо, Детсмел.

Некромантът се оклюма.

— Знам.

— Другия път като правиш изцеряване, дай ми да подуша — каза Уидършинс.

— Пак ще повърнеш.

— И какво?

— Какво мислиш, Уидър? — попита Балм.

— Мисля, че Детсмел не използва вече магията на Качулатия. Мисля, че лабиринтът трябва да е Омтоуз Феллак.

— И на мен ми хрумна — измърмори Детсмел.

— Има един начин да го проверим със сигурност — каза Балм.

Уидършинс изруга.

— Да. Не знам подробностите, но разправят, че има счупени ребра, може би дори храчи кръв и още има сътресение. Но с оня неин отатарал никой не може да направи кой знае какво.

— Но Омтоуз Феллак е Древен. — Детсмел кимаше. — Трябва да идем. Струва си да се опита.

— Ще идем — рече Балм. — Но първо ще ядем.

— И оставяме адюнктата да я боли?

— Ядем и пием тук — каза твърдо Балм. — Защото сме морска пехота и ме ритаме прах в лицата на приятелите ни войници.

— Точно така — рече Уидършинс и добави: — Освен това умирам от глад.

 

 

Шортноус беше загубил четири пръста на лявата си ръка. За да спре кървенето, продължило и след като му ги бяха зашили, ги беше държал притиснати до котлето на огъня. Сега краищата изглеждаха стопени и имаше мехури нагоре до кокалчетата. Но кървенето беше спряло.

Тъкмо се беше наканил да изповяда неугасващата си любов към Флашуит, когато цъфна сержантът от Осемнайсето и прибра и Флашуит, и Мейфлай, тъй че беше сам, последният останал от старото отделение на Геслер.

Поседя малко сам и с един трън пукна мехурите, а след това ги изсмука. След като свърши и това, поседя още, загледан в догарящия огън. В битката откъснатият пръст на един от гущерите беше паднал отзад на врата му, между бронята и ризата. Когато най-сетне го измъкна, с Мейфлай и Флашуит го опекоха и го изядоха. Кокалчетата пък си разделиха и ги овързаха в косите си. Така правеха Ловците на кости.

Двете настояха той да вземе най-дългия, заради това, че ръката му беше скълцана, и сега той висеше под брадата му, изпъкваше над другите кокалчета от пръсти, всички от ледерийски войници. Беше тежък и толкова дълъг, че тупаше в гърдите му, когато вървеше, а той реши да направи точно това, след като осъзна колко е самотен.

Вдигна мешката, метна я на рамо и тръгна. Трийсет и две крачки, и стигна до бивака на старото отделение на Фид, където намери място да си вдигне палатката, остави брадвичката в нея и после седна при другите войници.

Хубавичката дребна жена вдясно от него му подаде канче, пълно с нещо димящо. Когато й се усмихна благодарно, тя не отвърна на усмивката му и той се сети, че се казваше Смайлс[2].

Реши, че това е по-добре, отколкото да е самотен.

— Имам попълнение, Коураб.

— Не го виждам — отвърна воинът от Седемте града.

— Шортноус иска да е новият ни юмрук — обясни Кътъл.

— И какво, ставаме четири юмрука в това отделение? Аз, ефрейтор Тар, Корик и сега Шортноус.

— Аз бях ефрейтор, не юмрук — рече Тар. — Освен това не удрям, само ги поемам.

Кътъл изсумтя.

— Едва ли. Тръгна напред като всеки юмрук, който съм виждал.

— Тръгнах напред, за да остана на място, сапьор.

— Добре казано — отстъпи Кътъл. — Поправям се.

— Току-що се сетих нещо — каза Смайлс. — Вече си нямаме сержант. Освен ако не си ти, Тар. А ако е така, значи ни трябва нов ефрейтор и тъй като аз съм единствената, останала с малко мозък, трябва да съм аз.

Тар почеса посивялата си брада.

— Мислех за Коураб всъщност.

— На него му трябва личен оръжеен фургон!

— Запазих си ледерийския меч — сопна се Коураб. — Нищо не загубих тоя път.

— Да гласуваме тогава.

— Хайде не, Смайлс — рече Тар. — Коураб Билан Тену’алас, вече си ефрейтор на Четвърто отделение. Поздравления.

— Той до вчера беше новобранец! — Смайлс се навъси.

— Голям праз — рече Кътъл.

Корик се озъби на Смайлс.

— Примири се, редник.

— Вече съм ефрейтор — каза Коураб. — Чу ли го това, Шортноус? Вече съм ефрейтор.

Тежкият вдигна глава от канчето си.

— Какво да чуя?

 

 

Загубата на Ботъл ги бе наранила. Кътъл го виждаше на лицата им. Първата загуба на отделението, поне доколкото можеше да си спомни. Първата от първоначалните поне. Но загубата само на един войник беше адски добре все пак. Повечето отделения бяха пострадали много по-лошо. Някои отделения бяха престанали да съществуват. „Някои? По-скоро повечето.“

Отпусна гръб на сгънатата резервна палатка и загледа другите скришом. Заслуша недоволното им мърморене. Корик беше сломен. Сякаш някакви вътрешни вериги бяха оковали душата му и объркваха мозъка му, и това може би вече бе трайно. Пиеше от кладенец на страх и непрекъснато се връщаше при него.

Свадата преди няколко дена беше ужасна, но Корик беше тръгнал по този път още преди това. Племенните често рухваха пред най-лошите превратности на цивилизацията и колкото и умен да беше най-умният между тях, често се оказваха слепи за това, което ги убива.

Може би не беше по-различно, отколкото при нормалните хора, но за Кътъл бе някак по-трагично.

Дори Смайлс бавно се отдръпваше от Корик.

Тя не се беше променила, реши Кътъл. Изобщо. Побъркана и убийствено опасна както винаги си беше Смайлс. Работата й с ножа беше жестока там долу, под замаха на оръжията на гущерите. Беше събаряла великани в онзи ден. Въпреки това от нея щеше да се получи ужасен ефрейтор.

Тар си беше Тар. Същият, какъвто си беше открай време и какъвто щеше да е винаги. Щеше да е стабилен сержант. Може би малко лишен от въображение, но това отделение отдавна нямаше нужда от въображение. „И ще го следваме много твърдо. Тоя човек е като настръхнала стена, а когато шлемът се смъкне ниско над челото му, стадо връхлитащи бедерини не биха могли да го помръднат. Да, Тар, ти просто ще си чудесен, сержант.“

Коураб. Ефрейтор Коураб. Идеално.

А сега и Шортноус. Седи като пън, сплесканите мехури плачат по ръката му. Дори пие онази гнилоч, дето я беше сварила Смайлс, с нещо като усмивка. „Не можеш да ме заблудиш, Шортноус. Твърде дълго съм бил във войската. Обичаш да се правиш на задръстен, всички тежки си падате по това. Но виждам мъждукането в очичките под тежките ти клепачи.“

„“Какво да чуя?" Беше добро, само че видях искрата, която се опита да прикриеш. Щастлив си, че си тук, нали? Добре. Щастлив съм, че си тук."

„Колкото до мен, какво научих аз? Нищо ново. Преживяхме го, но имаме да преживеем още много. Попитайте ме тогава. Попитайте ме тогава.“

Обърна се и видя дошлия при тях Фидлър. Само грифът на цигулката му беше останал, увиснал от гърба му със скъсаните струни като разпилени косми. Повечето червено по брадата му го нямаше. Ножницата на късия му меч беше празна — оставил бе оръжието щръкнало от очната кухина на един гущер. Погледът в сините му очи беше хладен, почти студен.

— Сержант Тар, половин камбана и ги водиш на мястото.

— Да, капитане.

— Дойдоха ездачи от юг. Периши, малко хундрили и още някои. Цяла пасмина други.

Кътъл се намръщи.

— Кои?

Фидлър сви рамене.

— Преговарящи. Скоро ще разберем.

 

 

— Казах ти, че ще живееш.

Хенар Вигълф й се усмихна от походното легло. Но усмивката бе колеблива.

— Направих каквото ме помоли, Лостара. Гледах.

Погледът й помръкна.

— Коя си ти? — попита Хенар.

— Не ме питай за това. Виждам този въпрос във всяко лице. Всички ме гледат. И мълчат. — Замълча и загледа ръцете си. — Беше Танцът на Сянката. Беше само Танцът на Сянката. — Вдигна очи към него. — Не бях аз. Просто се отдръпнах, вътре в себе си, и гледах, също като теб.

— Ако не ти, кой тогава?

— Въжето. Котильон, Богът покровител на убийците. — Лицето й се изкриви в гримаса. — Той ме обзе. Правил е и преди такива неща, мисля.

Очите на Хенар се разшириха.

— Бог…

— Яростен бог. Аз… никога не бях изпитвала такава ярост. Изгаряше ме цялата и ме прочисти. — Разкопча колана си и извади ножа от канията. Положи го върху одеялата, покрили наранената му гръд. — За теб е, обич моя. Но внимавай, много, много е остър.

— Мъката се е махнала от лицето ти, Лостара — каза Хенар. — Красива беше преди, но сега…

— Непреднамерен дар, несъмнено — отвърна тя плахо. — Милостта не е присъща на боговете. Нито състраданието. Но никой смъртен не би могъл да устои на онзи огън, без да мине през него или изгорял на пепел, или прероден.

— Прероден, да. Добро определение. Дързостта ми — добави с гримаса на съжаление той — вече отстъпва пред теб.

— Не го позволявай — сряза го тя. — Не взимам мишки в леглото си, Хенар Вигълф.

— Тогава ще се опитам да намеря в себе си мъжа, който бях.

— Ще помогна, но още не — лечителите още не са приключили с теб. — Стана от леглото. — Сега трябва да те оставя. Отивам при адюнктата.

— Мисля, че Брис е забравил за мен. Или е решил, че съм мъртъв.

— Не мисли, че ще му напомням — рече тя. — Отсега нататък ще яздиш с мен.

— Брис…

— Едва ли. Няколко думи насаме с Араникт ще свършат работата, мисля.

— Братът на краля е окаишен?

— Следващия път като се срещнете, можете да си сравните нашийниците.

— Мислех, че не харесваш мишки, Лостара Юил.

— О, очаквам да се бориш и да се напрягаш във веригите си, Хенар. Държим в окови и под ключ тези, които не можем да опитомим.

— Разбирам.

Тя се обърна да излезе от болничната палатка и видя редиците лица, извърнати към нея, дори между резачите.

— Дъх на Гуглата — измърмори сърдито.

 

 

Блажено пиян, Банашар вървеше към командната палатка. Видя Юмрук Блистиг застанал при входа като осъден пред вратата на палача. „Горкият човек. Там не загина подходящият герой. Имаше своя шанс всъщност. Можеше да си също толкова безмозъчен като Кенеб. Можеше да останеш в сянката му до самия край всъщност, след като така удобно се криеше в нея последните няколко месеца.“

„Но слънцето вече не среща препятствие да те открои ярко и какво изпитваш сега?“ Мъжът изглеждаше зле. „Но ти не пиеш, нали? Това на лицето ти не е снощната отрова, а по-скоро жалост.“ Болен от страх. Банашар успя да изстиска малко искрено съчувствие към човека. Няколко капки, колкото да размътят водата и да притъпят справедливото задоволство.

— Каква хубава сутрин, Юмрук — подхвърли той, щом се приближи.

— Скоро ще изпаднеш в беда, Върховен жрец.

— Че защо?

— Защото виното свършва.

Банашар се усмихна.

— Мазетата на храма са добре заредени, уверявам те.

Очите на Блистиг блеснаха някак алчно.

— Можеш просто да влизаш там? Когато си поискаш?

— Горе-долу.

— Тогава защо оставаш? Защо не избягаш от тази лудост?

„Защото Святата майка ме иска тук. Аз съм последният й жрец. Наумила си е нещо за мен, о, да.“

— Ужасно съжалявам, че трябва да ти кажа това, Юмрук, но онази врата е частна, заключена е.

Лицето на Блистиг потъмня. Пред входа на командната шатра имаше двама стражи, едва на няколко крачки от тях, и ги чуваха добре.

— Подхвърлих ти да ни напуснеш, Върховен жрец. Безполезен пияница си, влияеш лошо на войската. Изумявам се защо адюнктата толкова държи на проклетото ти присъствие на тези събирания.

— Вярвам ти, Юмрук. Но едва ли съм толкова лошо изкушение за войниците ти. Не споделям личния си запас в края на краищата. Всъщност подозирам, че щом ме видят, душите им се отвръщат от бедствието на алкохола.

— Искаш да кажеш, че ги отвращаваш?

— Точно така, Юмрук. — „Но всъщност не би трябвало да водим този разговор, нали? Защото можем да разменим позициите и освен пиенето нищо друго няма да се промени. Същинската разлика е, че аз не губя нищо освен отвращението им, докато ти…“ — Ледерийския контингент ли чакаме, Юмрук?

— Елементарна учтивост, Върховен жрец.

„Хареса ти идеята, нали? Толкова, че да се вкопчиш в нея веднага. Добре.“

— Тогава ще ти направя малко компания, поне докато дойдат.

— Не се задържай дълго — подхвърли Блистиг. — Ще направиш лошо впечатление.

— Не се съмнявам. Няма да прекалявам.

— Всъщност — продължи Блистиг, — виждам, че другите Юмруци вече идват насам. Ако искаш да си избереш по-удобно място в палатката, Върховен жрец, сега е моментът.

„Е, добре, и аз мога с радост да се вкопча в това.“

— Добра тактика, Юмрук. Ще се вслушам в съвета ти.

Поклони се, обърна се и мина между двамата стражи. Улови погледа на единия и смигна.

Не получи нищо в отговор.

 

 

Лостара Юил чу вика, обърна се и видя четиримата тръгнали към нея морски пехотинци. Сержантът от Дал Хон, как му беше името? Балм. След него се мъкнеха трима войници, сигурно онова, което бе останало от отделението му.

— Искате ли нещо, сержант? Побързайте, отивам в командната палатка.

— Ние също — каза Балм. — Имаме тук един лечител, може да направи нещо за нея.

— Сержант, не става така…

— Би могло — каза високият войник с белезите на шията. Гласът му бе тънък и стържещ като камък, точещ желязо.

— Обяснете.

— Смятаме, че използва Древен лабиринт, капитане — каза друг войник.

— Какво? Как, в името на Гуглата, е възможно това?

Лечителят излезе напред. Леко се запъна, преди да заговори:

— Струва си да опитам, сър. Мисля, че Уидършинс е прав този път.

Лостара помисли за миг и кимна.

— Последвайте ме.

Морските пехотинци нямаха навик да губят времето на хората, а искането да се явят пред адюнктата не беше най-страстната амбиция за повечето от тях. „Следователно мислят, че са се докопали до нещо. Струва си да видим дали са прави. Главоболията й се влошават — вижда се ясно.“

Събралите се при входа на командната шатра Юмруци я видяха и безгрижният разговор прекъсна. „Дори и вие. Добре. Продължавайте така.“

— Юмруци — каза Лостара. — Отворете ни път, моля. Тези бойци имат уговорена среща с адюнктата.

— За пръв път го чувам — рече Кайндли.

— Ами, доколкото помня, останалите тежки и морска пехота сега са под командването на капитан Фидлър, а той отговаря само пред адюнктата.

— Смятам да поставя този въпрос пред адюнктата — отвърна Кайндли.

„Няма смисъл.“

— Ще се наложи да го отложите за след преговорите, Юмрук. — Махна с ръка и поведе войниците между старшите командири. „И ще спрете ли да ме гледате така?“ Гърбът й се стегна от погледите им, докато минаваше, и беше истинско облекчение, когато най-сетне се шмугна в сенчестия вход на палатката.

Повечето вътрешни платнени стени бяха махнати и вътрешността изглеждаше по-просторна. Само в другия край се поддържаше интимен кът за спане на адюнктата, с няколко тежки завеси, изпънати от едната страна до другата. Единственият вътре беше Банашар, седнал на една дълга пейка с гръб към външната стена, скръстил ръце и сякаш задрямал. Имаше една дълга маса, още две пейки и нищо друго, дори фенер. „Не, без фенер. Светлината я пронизва като нож.“

Щом отделението се подреди зад Лостара, една от завесите се дръпна.

И адюнкта Тавори се появи.

Дори от десет крачки Лостара видя лъсналата на пребледнялото й чело пот. „Богове, ако армията види това, ще се стопят като сняг в огън. Да ги издуха вятърът.“

— Какво правят тези морски пехотинци тук, капитане? — Думите прозвучаха вяло и равнодушно. — Очакваме официални гости.

— Този отдельонен лечител смята, че може да направи нещо за вас, адюнкта.

— Значи е глупак.

Споменатият войник пристъпи напред.

— Адюнкта. Аз съм ефрейтор Детсмел, Девето отделение. Лабиринтът ми беше на Качулатия.

Посърналите очи на Тавори примигаха.

— Ако разбирам добре ситуацията, ефрейтор, имате съчувствието ми.

Той сякаш се обърка.

— Ъъ, благодаря ви, адюнкта. Работата е там, че…

Вдигна ръце и Лостара ахна, когато от лечителя блъвна мразовит въздух. Островърхият покрив се заскрежи. Дъхът на Детсмел заизлиза на бели валма.

Магът, Уидършинс, рече:

— Омтоуз Феллак, адюнкта. Древен.

Тавори стоеше, като замръзнала. Само очите й се присвиха.

— Джагът ли си намерил за покровител, Детсмел?

— Бога на смъртта вече го няма — заговори Уидършинс и зъбите му затракаха, може би понеже топлината спадаше рязко, а може би не. — Но е възможно самият Качулат да не е толкова умрял, колкото си помислихме.

— Помислихме си го, нали? — Устните на Тавори се присвиха, докато гледаше Детсмел. — Лечител, заповядайте.

 

 

Балм почти извлече Детсмел навън. Троутслитър и Уидършинс вървяха от двете му страни със свирепи лица, сякаш всеки момент бяха готови да извадят оръжие, ако някой се доближи.

Юмруците се заотдръпваха, а сержантът ги изгледа навъсено.

— Направете път, ако обичате, господа. А, и тя иска да ви види веднага. — Без да дочака отговор, Балм забута Детсмел напред и лечителят залитна — дрехите му бързо потъмняха от водата — скрежът и ледът се стапяха бързо на утринната топлина. След двайсетина крачки сержантът най-после спря зад една хлътнала интендантска палатка. — Сядай, Детсмел. Богове на бездната, кажи ми, че това ще мине.

Лечителят се смъкна на земята. Главата му клюмна и всички зачакаха да повърне, но вместо това чуха нещо като хлип. Балм изгледа Троутслитър, а после Уидършинс, но ако се съдеше по лицата им, и те бяха стъписани като него. Наведе се, отпусна леко ръка на гърба на Детсмел и усети тръпките.

Лечителят плака доста дълго.

Всички мълчаха.

Когато хлиповете най-сетне започнаха да стихват, Балм се наведе още и попита тихо:

— Ефрейтор, какво, в името на Тогг, става с теб?

— Не… не мога да го обясня, сержант.

— Цярът подейства. Всички го видяхме.

Детсмел кимна и пак изхлипа.

— Тогава… какво?

— Тя отключи защитите си, само за миг. Позволи ми да проникна, сержант. Трябваше да го направи, за да мога да изцеря увреденото. А каква рана беше, богове! Да се появява пред хората… трябва да е отнемало всичко, което е имала. Да стои, да говори… — Той поклати глава. — Видях вътре. Видях…

Замълча отново и отново го разтърсиха хлипове.

Балм клечеше до него. Уидършинс и Троутслитър бяха като плътна преграда, с гръб към тях. Нищо не им оставаше — освен да чакат.

 

 

В паузата преди да влязат Юмруците Лостара Юил се обърна към Тавори. Постара се да говори спокойно и невъзмутимо.

— Добре дошла при нас, адюнкта.

Тавори бавно си пое дъх.

— Какво мислите, Върховен жрец?

Банашар вдигна глава.

— Твърде измръзнал съм, за да мога да мисля, адюнкта.

— Омтоуз Феллак. Усетихте ли стъпките на Джагът, Банашар?

Бившият жрец сви рамене.

— Значи Гуглата е имал задна вратичка. Трябва ли да сме изненадани всъщност? Проклетият измамен бог никога не играе почтено.

— Не сте коректен, Върховен жрец.

— Помислете добре откъде ви дойдоха подаръците, адюнкта.

— Най-после един разумен съвет от теб, Върховен жрец — отвърна тя. — Почти… трезвен.

Той сигурно се канеше да отвърне, но го прекъсна влизането на Кайндли, Сорт и Блистиг.

Последва тягостно мълчание, а след това Фарадан Сорт изсумтя и каза:

— Винаги съм вярвала, че „ледено посрещане“ е само метафора…

— Уведомиха ме — прекъсна я адюнктата, — че гостите ни вече идват. Преди да са дошли, искам всеки от вас да докладва за състоянието на войниците ви. Сбито, моля.

Лостара Юил погледна Банашар и видя как нещо заблещука в очите му, докато гледаше адюнктата.

 

 

Наложи се да минат през малазанския лагер по северния път, който криволичеше между палатките на кланиците. Вонята беше ужасна, мухите също. Атри-Цеда Араникт яздеше мълчаливо до командир Брис и слушаше блеенето на мириди, мученето на родара и квиченето на ужасени прасета — изправените пред заколение животни разбираха какво ги чака.

— Лош избор беше този маршрут — измърмори Брис. — Моите извинения, Атри-Цеда.

Двама войници пресякоха пътя им, облечени в тежки, плувнали в кръв касапски престилки. Лицата им бяха отпуснати и безизразни, от ръцете им капеше мръсотия.

— Армиите се къпят в кръв — каза Араникт. — Това е истината, нали, командире?

— Боя се, че всички се къпем в нея — отвърна той. — Градовете ни позволяват да се крием от тази мрачна истина, но тя си остава истина.

— Питам се какво ли щеше да е, ако всички ядяхме само зеленчуци?

— Щяхме да разорем цялата земя и дивите животни нямаше да има къде да живеят.

— Значи трябва да гледаме на тези домашни твари като на жертви в името на дивото.

— Бихме могли, ако помага.

— Не съм сигурна.

— И аз.

— Мисля, че съм твърде мека за всичко това — заключи тя. — Имам предвид сантиментална. Човек сигурно би могъл да се скрие от самото клане, но ако има поне малко въображение, няма никакво скриване, нали?

Приближиха се до широко кръстовище. Срещу тях по южния път към същото място прииждаше внушителен отряд конници.

— Виж ти — каза Брис. — Това не са ли кралските знамена на Болкандо?

— Изглежда, кралицата е поела задължения с ескорта далече извън границите на кралството си.

— Да, крайно любопитно. Да ги изчакаме ли?

— Защо не?

Спряха на кръстовището.

Щом свитата на кралицата се приближи, Брис се намръщи.

— Това са редовни от Евъртайн според мен. Нито един офицер.

До Абрастал яздеха трима баргастки воини, а от дясната й страна имаше две жени от хундрилите, едната бременна в седмия или осмия месец. Отляво на нея яздеха двама чужденци с брони — перишите? Араникт ахна.

— Това трябва да е Смъртен меч Кругава. Все едно е слязла от гоблен в тронна зала.

Брис изсумтя.

— Разбирам какво имаш предвид. Виждал съм няколко корави жени през живота си, но тази… е наистина внушителна.

— Не бих могла дори да вдигна меча й.

Кралицата махна с ръка и цялата свита спря. Абрастал каза нещо на един от войниците и изведнъж всички слязоха от конете, свалиха дисагите им и се пръснаха из малазанския лагер.

— Какво правят? — попита Араникт.

Брис поклати глава.

— И аз се чудя.

— Носят… пиене според мен.

Брис Бедикт изсумтя и смуши коня си напред. Араникт го последва.

— Командир Брис Бедикт — рече кралица Абрастал, щом спряха пред нея, — най-после се срещаме. Кажете ми, вашият брат знае ли къде сте?

— А вашият съпруг, ваше величество?

Зъбите й блеснаха.

— Едва ли. Но не е ли по-добре това, вместо да се срещаме с гняв?

— Съгласен съм, ваше величество.

— Е, като изключим този тъп гилк до мен и вас, това, изглежда, ще е женско събиране. Треперите ли в ботушите си, принце?

— И да треперя, достатъчно мъж съм да не го призная, ваше величество. Ще бъдете ли така добра да ни представите?

Абрастал свали тежките си метални ръкавици и посочи надясно.

— От хундрилите: Ханават, съпругата на Боен водач Гал, а с нея е Шелемаса, телохранител и една от Атаката.

Брис сведе глава пред двете жени.

— Ханават. Бяхме свидетели на Атаката. — Погледът му пробяга за миг към Шелемаса и се върна на Ханават. — Моля, ако благоволите, уведомете своя съпруг, че бях засрамен от неговия кураж и от храбростта на Изгорените сълзи. Примерът на хундрилите ме подтикна към действие. Бих искал да научи, че всичко, което ледериите след това успяха да постигнат, за да облекчат Ловците на кости, е положено в смирена благодарност в нозете на Бойния водач.

Широкото месесто лице на Ханават остана безизразно.

— Изключително щедри думи, принце. Ще бъдат предадени на моя съпруг.

Отговорът й увисна за миг в прашния въздух, а след това кралица Абрастал посочи перишите.

— Смъртен меч Кругава и Щит-наковалня Танакалаян, от Сивите мечове.

Брис отново сведе глава.

— Смъртен меч. Щит-наковалня.

— Вие застанахте на мястото ни преди шест дни — заговори Кругава, все едно се караше. — Сега това е рана, отворена в душите на моите братя и сестри. Скърбим за жертвата, която понесохте на наше място. Това не е ваша война в края на краищата, но все пак устояхте твърдо. Бихте се с чест. Появи ли се възможност, сър, ние на свой ред ще застанем на ваше място. В това Сивите шлемове на Периш се заклеват.

Брис Бедикт се смути.

Араникт се покашля и рече:

— Унизихте принца, Смъртен меч. Не е ли време да се представим на адюнктата?

След което подръпна юздите и обърна коня си към центъра на лагера.

— Ще яздите ли до мен, принце?

— За мен е чест — отвърна Брис.

Араникт задържа коня си зад двамата и се озова до „тъпия гилк“.

Той я погледна, широкото му, нашарено с белези лице беше строго.

— Смъртният меч — измърмори тихо — е мила и мека като глътка кварц. Браво на командира ви, че се овладя.

— Благодаря.

— Не се обръщайте, но ако го направите, ще видите сълзи на лицето на Ханават. Мисля, че командирът ви ми харесва. Аз съм Спакс, Боен главатар на гилките на Баргаст.

— Атри-Цеда Араникт.

— Това трябва да означава Върховен маг Араникт, нали?

— Предполагам. Боен главатар, онези войници на Евъртайн, които се пръснаха между малазанците — какво правят?

Спакс вдигна ръка и я сви в юмрук пред лицето си.

— Какво правят ли, Атри-Цеда? Духове на бездната, ние все пак сме хора.

Бележки

[1] Gaunt Eye — Мрачно око. — Б.пр.

[2] Усмивката. — Б.пр.