Ричард Морган
Разбудени фурии (6)

Глава 5

Корабът на въздушна възглавница „Пушки за Гевара“ беше точно това, което можеше да се очаква от името — ниска, солидно бронирана стоманена акула, над която като гръбни плавници стърчаха оръжейни системи. За разлика от търговските кораби, кръстосващи между Милспорт и Шафрановия архипелаг, „Гевара“ нямаше външни палуби или кули. Капитанският мостик изглеждаше като разтеглен мехур върху предната част на мътносивата надстройка, а отзад се простираше гладък, плавно извит корпус. Товарните люкове от двете страни на носа изглеждаха пригодени и за изстрелване на ракети или снаряди.

— Сигурна ли си, че ще стане? — обърнах се аз към Силви, когато стигнахме в подножието на товарната рампа.

— Кротувай — изръмжа Ор зад мен. — Това не ти е туристически лайнер.

Имаше право. Макар правителството да твърдеше, че операцията се провежда при най-строги мерки за сигурност, приемането на борда ми се стори крайно зле организирано. До всеки от двата люка стоеше стюард с мърлява синя униформа, който приемаше хартиена документация и проверяваше разрешителните с автоматичен четец, достоен за реквизит от някой сензофилм за епохата на Заселването. Нестройните опашки от заминаващ персонал се виеха насам-натам по рампата сред купища ръчен багаж. Бутилки и лули минаваха от ръка на ръка в студения, свеж въздух. Из редиците царуваше нервно веселие и демонстративен боен дух, сипеха се тъпи шеги за допотопния четец. Стюардите се усмихваха уморено.

— А къде, по дяволите, е Лас? — заинтересува се Кийока.

Силви сви рамене.

— Ще дойде. Винаги се появява навреме.

Наредихме се на по-близката опашка. Групичката пред нас се озърна за миг, демилитите хвърлиха по един оценяващ поглед към косата на Силви, после продължиха да спорят за нещо. Сред тази тълпа тя не представляваше нещо особено. Малко по-напред стърчеше висок черен носител с подобна грива, а тук-там се мяркаха още неколцина, макар и не толкова впечатляващи.

Ядвига стоеше мълчаливо до мен.

— На Лас това му е патологична черта — каза ми Кийока, гледайки във всички посоки, само не и към Ядви. — Вечно закъснява, да му се не види.

— Вградено му е — поясни разсеяно Силви. — Не можеш да станеш професионален инфоспец без склонност да играеш на ръба.

— Хей, аз съм инфоспец, но идвам навреме.

— Не си от водещите — каза Ор.

— Да, бе. Виж какво, ние всички сме… — Тя се озърна към Ядвига и прехапа устни. — Водещ инфоспец не е нищо друго, освен място в екипа. Лас има същото оборудване като мен или…

Страничен човек за нищо на света не би предположил, че Ядви е мъртва. Бяхме я почистили в апартамента — лъчевите оръжия обгарят тъканите и рядко има сериозно кръвотечение — облякохме й вехта военна униформа, която закриваше раните и закрихме изцъклените й очи с широки черни лещи за подсилено виждане. После Силви се свърза чрез екипната мрежа и задейства двигателния й апарат. Вероятно изискваше известно съсредоточаване, но едва ли можеше да се мери с усилията, когато й се бе налагало да координира екипа срещу миминтите на Ню Хок. Сега Ядви вървеше до лявото й рамо, а ние оформяхме фаланга около тях. Простички команди до лицевите мускули държаха устата на мъртвата затворена, а колкото до восъчно-сивкавото лице… е, с тъмните лещи и преметнатата на рамо дълга непромокаема торба Ядви изглеждаше точно като след сериозно надрусване с „тръпка“ и ендорфини. Вероятно и ние нямахме по-добър вид.

— Разрешителното, моля.

Силви подаде пачка листове и стюардът се зае да ги пуска един по един през четеца. Вероятно в същото време тя бе пуснала през мрежата лек импулс до шийните мускули на Ядвига, защото мъртвата завъртя глава малко вдървено, сякаш оглеждаше бронирания корпус на кораба. Тънък щрих, много естествен жест.

— Силви Ошима. Екип от пет души — каза стюардът и вдигна глава да ни преброи. — Оборудването вече е натоварено.

— Точно така.

— Настаняване по каюти. — Той присви очи над екрана на четеца. — Уредено. От 19 до 22 на долната палуба.

Откъм горната част на рампата долетя шумотевица. Всички освен Ядвига се озърнахме назад. Видях жълтеникави одежди и бради, гневни жестове и разправия на висок глас.

— Какво става? — попита небрежно Силви.

— О… Брадите. — Стюардът й върна сканираната документация. — Цяла сутрин дебнат из пристанището. Май снощи са имали сблъсък с двама демилити в някакво заведение далече на изток от тук. Нали ги знаете какви са.

— Да, знаем. Скапани изроди. — Силви взе документите и ги натъпка в джоба на якето си. — Имат ли описания, или ще се задоволят с когото пипнат?

Стюардът се изкиска.

— Разправят, че нямали видеозапис. Заведението използвало целия си капацитет за холографско порно. Но пък имат описание от свидетелите. Жена. И мъж. А, да, жената имала коса.

— Божичко, досущ като мен — разсмя се Силви.

Ор я изгледа странно. Зад нас гълчавата се засили. Стюардът сви рамене.

— Да, може да е всеки от двайсетината координатори, които пропуснах оттук тая сутрин. Хей, едно бих искал да знам — какво могат да правят цяла тайфа свещеници в кръчма с холопорно?

— Да лъскат бастуни? — предположи Ор.

— Религия — каза Силви и издаде глух гърлен звук, сякаш се канеше да повърне. До мен Ядвига залитна и завъртя глава по-рязко, отколкото правят нормалните хора. — Хрумвало ли е някому, че…

Тя изръмжа мощно, от дъното на гърдите си. Стрелнах поглед към Ор и Кийока, видях как лицата им се обтегнаха. Стюардът я гледаше любопитно, но все още без тревога.

— … че всяко човешко свещенослужение е евтин параван, че…

Нов задавен звук. Имах чувството, че нещо изстисква думите от дълбини, задръстени с пресован пясъчник. Ядвига залиташе все по-силно. Сега лицето на стюарда почна да се променя, беше усетил общата атмосфера на тревога и отчаяние. Дори и екипите на опашката зад нас престанаха да обръщат внимание на караницата в горния край на рампата и насочиха интереса си към бледата жена и странната реч, която се лееше от устните й.

— … че цялата човешка история може да е просто някакво скапано оправдание за неспособността да се осигури свестен женски оргазъм.

Жестоко я настъпих по крака.

— Край на цитата.

Стюардът се разсмя нервно. Квелистките настроения, та били те дори ранни и поетични, все още се смятаха за взривоопасни според културните канони на Харлановия свят. Твърде голяма беше опасността всяко увлечение по тях да прелее към по-сетнешната й политическа теория и, разбира се, практика. Ако искаш, наричай корабите на въздушна възглавница с имената на революционни герои, но непременно гледай да са от такава историческа древност, че никой да не помни за какво са се борили.

— Аз… — каза озадачено Силви.

Ор пристъпи да я подкрепи.

— Нека го обсъдим по-късно, Силви. Хайде първо да се настаним. Гледай. — Той я смушка с лакът. — Ядви едва се държи на крака, а и аз не съм по-добре. Може ли…

Тя схвана. Стегна се и кимна.

— Да, по-късно.

Тялото на Ядвига престана да се люшка, дори съвсем естествено избърса чело с опакото на китката си.

— Ендорфинов махмурлук — казах аз и намигнах на стюарда.

Тревогата му изчезна и той се ухили.

— И аз съм си патил, мой човек.

Нова блъсканица в горния край на рампата. Чух как някой изкрещя думата богохулство, после пукот на електрически заряд. Силов бокс, вероятно.

— Тия не си знаят мярката — каза стюардът, надничайки покрай нас. — Трябваше да домъкнат повече народ, щом са решили да се репчат на цял кей, пълен с демилити. Добре, това беше. Можете да минете.

Минахме през люка без повече препятствия и тръгнахме по кънтящите метални коридори да си търсим каютите. Зад гърба ми трупът на Ядви крачеше с механични движения. Останалите се държаха тъй, сякаш не бе станало нищо.

 

 

— Какво беше това, дявол да го вземе?

Най-сетне успях да задам този въпрос около половин час по-късно в каютата на Силви. Колегите й смутено стояха наоколо. Ор беше принуден да се навежда заради подсилващите ребра по тавана. Кийока зяпаше през малкия илюминатор с огледално покритие, като че бе открила нещо много интересно във водата отвън. От Ласло все още нямаше никаква вест.

— Беше засечка — каза Силви.

— Засечка. — Кимнах. — И често ли ти се случват такива засечки?

— Не. Не често.

— Но са се случвали и преди.

Ор се приведе под стоманената греда и застрашително надвисна над мен.

— Защо не вземеш да си затраеш, Мики? Никой не те е довел насила. Ако не ти допада компанията, можеш да вървиш на майната си, нали?

— Просто съм любопитен какво ще правим, ако Силви изведнъж блокира и почне да ръси квелизми насред сблъсък с миминтите. Това е.

— Миминтите ги остави на нас — изрече безизразно Кийока.

— Да, Мики — ухили се презрително Ор. — С това си изкарваме хляба. Ти просто седни и се наслаждавай на пътуването.

— Искам само да…

— Затваряй си устата, че ще…

— Вижте. — Беше казано съвсем тихо, но Ор и Кийока рязко се завъртяха към източника на гласа. — Защо не ни оставите да си поговорим насаме с Мики?

— Ама, Силви, той е просто…

— Има право да знае, Ор. А сега ще ни оставите ли на спокойствие?

Тя ги изпроводи с поглед, изчака вратата на каютата да се затвори, после мина покрай мен и седна.

— Благодаря — казах аз.

— Виж. — Трябваха ми една-две секунди, за да осъзная, че този път говори буквално. Тя бръкна в гъстата си коса и изтегли централния кабел. — Знаеш как действа. В това нещо има повече процесорна мощност, отколкото в базите данни на повечето големи градове. Трябва да има. — Тя пусна кабела и тръсна косата над него. По устните й трепна лека усмивка. — Там можем да получим вирусен удар с такава сила, че умът на обикновен човек би се пръснал като презрял плод. Или пък просто интерактивни кодове на миминтите, опитващи да се размножават, машинни системи за проникване, атаки на изкуствени личности, остатъци от предавания и какво ли не още. Аз трябва да мога да поема всичко това, да го прегледам, да го използвам и да не допусна какъвто и да било пробив към мрежата. С това се занимавам. Отново и отново. Но колкото и съвършени да са почистващите системи, част от боклука остава. Трудни за унищожаване кодове, следи. — Тя леко потръпна. — Призраци на неща, които вече не съществуват. Долу, под защитата, лежат слоеве, за които дори не ми се мисли.

— Май ти е време за ново оборудване.

— Да. — Тя се усмихна кисело. — Просто не разполагам с толкова много налични в момента. Нали знаеш какво имам предвид?

Знаех.

— Най-нова технология. Гадна работа, а?

— Аха. Най-нова технология на безсрамни цени. Взимат субсидии от Гилдията, доят отбранителния бюджет на Протектората, а накрая прехвърлят целите скапани разходи за изследователските лаборатории на Санкция върху хората като мен.

Свих рамене.

— Такава е цената на прогреса.

— Знам, гледах рекламата. Гадове. Виж, онова беше само дребна засечка, няма за какво да се тревожиш. Може би стана, защото се мъчех да управлявам Ядви. Обикновено не го правя, тъй че капацитетът е неизползван. А системите за управление на данни използват точно такива места, за да изхвърлят остатъчните боклуци. Сигурно докато командвах двигателния й апарат, съм ги изкарала на бял свят.

— Помниш ли какво казваше?

— Не съвсем. — Тя разтърка бузата си, затвори едното око и го притисна с пръсти. — Нещо за религия? За Брадите?

— Е, да. Започна оттам, но после взе да перифразираш ранното творчество на Квелкрист Фолкънър. Не си квелистка, нали?

— Не, по дяволите.

— Така и предполагах.

Тя се замисли. Двигателите на „Пушки за Гевара“ тихо забръмчаха под краката ни. Скоро щяхме да потеглим за Драва.

— Може да съм прихванала нещо от пропаганден автомат. На изток все още ги има доста — премията за дезактивирането им е толкова ниска, че ги оставят да си работят, стига да не скапват местните връзки.

— Може ли някои от тях да са на квелисти?

— О, да. Поне четири или пет от фракциите, дето съсипали Ню Хок, са се вдъхновявали от квелизма. Мамка му, доколкото знам, самата тя се сражавала там, когато Разселването сдало багажа.

— Така разправят.

Откъм вратата долетя мелодичен звън. Силви ми кимна и аз отидох да отворя. Навън, в леко потрепващия коридор, стоеше дребна, мършава фигура с дълга черна коса, вързана на опашка. Човекът се обливаше в пот.

— Ласло — досетих се аз.

— Да. А ти кой си, по дяволите?

— Дълга история. Със Силви ли искаш да разговаряш?

— Не би било зле.

Иронията бе очебийна. Отдръпнах се да му сторя път. Силви уморено го изгледа от глава до пети.

— Промъкнах се през катапултите за спасителни лодки — съобщи Ласло. — Две паралелни вериги и седем метра катерене по тръба от полирана стомана. Фасулска работа.

Силви въздъхна.

— Нито е подвиг, Ласло, нито е умно и някой ден ще изпуснеш скапания кораб. Какво ще правим тогава без водещ инфоспец?

— Както те гледам, май вече ми търсиш заместник. — Той стрелна нахакан поглед към мен. — Кой всъщност е тоя?

— Мики, Ласло. — Тя лениво размаха ръка между двама ни. — Ласло, запознай се с Мики Тръпката. Временен спътник.

— С моите документи ли го вкара на борда?

Силви сви рамене.

— Ти никога не ги използваш.

Ласло забеляза тялото на Ядвига върху койката и по костеливото му лице грейна широка усмивка. Той прекоси кабината и я плесна по задника. Липсата на реакция го накара да се навъси. Аз затворих вратата.

— Божичко, с какво се е надрусала снощи?

— Мъртва е, Лас.

— Мъртва?

— Засега да. — Силви ме погледна. — Много нещо изтърва от снощи насам.

Ласло проследи погледа на Силви през каютата.

— И всичко е свързано по някакъв начин с този висок, мургав и синтетичен приятел, прав ли съм?

— Прав си — потвърдих аз. — Дълга история, както ти казах.

Ласло отиде до мивката в нишата и пусна в шепите си струйка вода. Натопи лице и изпръхтя. После размаза останалата вода по косата си, изправи се и ме изгледа в огледалото. След това решително се обърна към Силви.

— Добре, шефе. Слушам те.