Ричард Морган
Разбудени фурии (14)

Глава 13

Нощта падаше над Драва на валма от снежен сумрак, обгръщайки като вехта завивка сгушените бараки на предмостието, сетне по-високите ъгловати руини на самия град. Виелицата връхлиташе и отстъпваше, влачеше снега на гъсти, вихрени завеси, които облепваха лицето, вмъкваха се под яката на дрехата, после отминаваха, почти стихваха, за да затанцуват след малко отново в светлите конуси на анджирските лампи. Видимостта ту спадаше под петдесет метра, ту пак се разчистваше. Не беше време за разходки навън.

Клекнал в сянката на един изоставен контейнер в края на доковете, аз за момент се зачудих как ли се справя другият Ковач в Неразчистеното. Също като мен той трябваше да не обича студа, също като мен…

Не знаеш това, не знаеш дали точно той…

Да, бе.

Виж сега, дявол да го вземе, откъде якудза ще намери резервно копие на бивш емисар? И за чий им е да поемат такива рискове? Под цялото онова фалшиво лустро на потомци на Старата Земя, в крайна сметка те си остават просто вулгарни престъпници. Няма начин…

Да, бе.

Това е тръпката, с която живеем всички, цената на съвременната епоха. Ами ако? Ами ако в някакъв незнаен миг от твоя живот вземат и те изкопират? Ами ако нейде в търбуха на някоя грамадна машина живееш кой знае какво виртуално битие, или просто спиш, очаквайки да те пуснат в реалния свят?

Или вече са те пуснали и бродиш наоколо. Жив.

Виждаш го в сензофилмите, чуваш градски легенди за приятели на приятели, които по някаква невъобразима машинна грешка са срещнали самите себе си във виртуална или по-рядко в реална среда. Или ужасяващите истории в стил Ласло за множествено зареждане, извършвано от военните. Слушаш и с наслада усещаш студените тръпки по гръбнака си. Понякога дори чуваш истории, на които може да се повярва.

Веднъж бях срещнал двойно зареден човек и се наложи да го убия.

Веднъж бях срещнал себе си и това свърши зле.

Не изгарях от желание да ми се случи отново.

А и бездруго си имах сума ти грижи.

Сред виелицата на петдесет метра от мен се извисяваше неясният силует на „Зора над Дайкоку“. Корабът беше по-голям от „Пушки за Гевара“, навярно стар туристически лайнер, измъкнат от забвение и преоборудван за превоз на демилити. Около него сякаш витаеше помръкнал ореол на отминало величие. От илюминаторите се лееха снопове уютна светлина, а горе по надстройката хладно проблясваха бели и червени съзвездия. Преди малко бях видял върволица демилити да се качват на борда по осветените рампи, но сега люковете се затваряха и корабът на въздушна възглавница стоеше усамотен в студената нощ на Ню Хок.

Из бялата вихрушка на черен фон вдясно от мен се мярнаха човешки фигури. Докоснах дръжката на тебитския нож и засилих докрай зрението си.

Най-отпред крачеше Ласло с гъвкава походка на инфоспец и яростна усмивка на изтръпналото от студ лице. Следваха го Оиши и Силви. Лицето на жената беше съсредоточено и леко замаяно — личеше си, че е на крак само благодарение на лекарствата. Координаторът изглеждаше бодър и далеч по-решителен. Тримата прекосиха откритото пространство пред кея и се прикриха до мен зад контейнера. Ласло разтърка лицето си с длани, после разпери пръсти и изтръска разтопения сняг. Беше стегнал заздравяващата си ръка с бойна подвижна шина и изглеждаше, че не изпитва никаква болка. Долових в дъха му мирис на алкохол.

— Наред ли е всичко?

Той кимна.

— Всички заинтересувани, а вероятно и мнозина, дето не ги е грижа, вече знаят, че Курумая ни е поставил под арест. Ядви още обикаля да се оплаква на всичко живо.

— Оиши? Готов ли си?

Координаторът ме погледна спокойно.

— Ако ти си готов. Както казах, ще разполагате най-много с пет минути. По-дълго не мога, без да оставя следи.

— Пет минути са предостатъчно — заяви нетърпеливо Ласло.

Всички погледнахме Силви. Тя намери сили да се усмихне измъчено и да каже:

— Добре. Сканираме. Да го направим.

Лицето на Оиши изведнъж стана самовглъбено — беше навлязъл в мрежата. Той кимна лекичко.

— Навигационните системи са в пълна готовност. Проверка на системите и двигателите след двеста и двайсет секунди. Когато потегли, трябва да бъдете във водата.

Силви се изкашля задавено и направи усилие да прояви професионален интерес.

— Охрана на корпуса?

— Да, включена е. Но маскировъчните костюми ще ви опазят от сканиращото излъчване. А когато слезете до водата, ще ви представя като крилодери, дебнещи за замаяна риба зад кораба. Щом започне проверката на системите, почвате да се изкачвате по шахтата. Аз ще ви прикрия от вътрешните скенери, а навигационната система просто ще отчете, че крилодерите са се изгубили някъде. Същото се отнася и до твоето излизане, Ласло. Затова остани във водата, докато корабът се отдалечи по устието.

— Чудесно.

— А каюта осигури ли ни? — попитах аз.

Ъгълчето на устните му трепна.

— Разбира се. Не жалим удобства за нашите приятели-бегълци. Откъм дясната страна почти всички са празни. Вашата е S-17. Просто бутнете вратата.

— Време е да тръгваме — прошепна Ласло. — Един по един.

Той изскочи иззад прикритието със същата пъргава походка на инфоспец, която бях виждал в Неразчистеното. За момент остана на открито, после се плъзна отвъд ръба на кея и пак изчезна. Озърнах се към Силви и кимнах.

Тя изтича напред, не толкова пъргаво като Ласло, но с бледи следи от същото изящество. Стори ми се, че този път чух тих плясък. Изчаках пет секунди и я последвах през виелицата из откритото пространство. Приклекнах да се хвана за горното стъпало на желязната стълбичка и стремително се спуснах надолу към химическата воня на залива. Когато потънах до кръста, разтворих пръсти и паднах назад във водата.

Въпреки маскировъчния костюм и дрехите под него, студът ме разтърси жестоко. Проникна навътре като кинжал, сграбчи гърдите и слабините ми, изкара дъха ми през стиснатите зъби. Геконовите клетки в дланите се напрегнаха по рефлекс. С усилие си поех дъх и се огледах за другите.

— Насам.

Ласло размахваше ръка откъм извитата част на кея, където двамата със Силви се бяха вкопчили за един ръждив генератор на амортизационно поле. Заплувах към тях и оставих дланите си сами да се вкопчат във вечбетона. Ласло задавено си пое дъх и заговори на пресекулки:

— Идете до к-к-кърмата и се вмъкнете между к-к-кея и к-к-корпуса. Ще видите к-к-катапултите. И да не п-п-пиете от водата, ей.

Усмихнахме се измъчено и поехме напред.

Беше ужасно трудно да плуваш, преодолявайки рефлексите на тялото, което не искаше нищо друго, освен да се сгуши на топка и да трепери. Силви изоставаше и трябваше да се връщаме да й помогнем. Дишаше тежко, прекъслечно, стискаше зъби, а очите й почваха да помътняват.

— Н-н-не мога да го уд-д-държа — измънка тя, докато аз се преобръщах по гръб, а Ласло ми помагаше да я издърпам върху гърдите си. — С-с-само не ми к-к-казвай, че сме скапани и ръ-ръ-разглезени… к-какво?

— Ще се справим — процедих аз през зъби. — Дръж се. Лас, ти продължавай.

Той кимна с усилие и запляска напред. Аз тромаво го последвах с товара си.

— Няма ли друг начин, по дяволите? — изстена тя почти шепнешком.

Някак успях да я довлека до надвисналата кърма на „Зора над Дайкоку“, където ни чакаше Ласло. Вмъкнахме се в тясното пространство между кея и корпуса, и аз лепнах длан върху вечбетона, за да се удържа.

— П-п-по-малко от м-м-минута — избъбри Ласло, вероятно след като провери хроночипа в ретината си. — Д-д-дано Оиши да се е включил к-к-както трябва.

Корабът на въздушна възглавница се събуди. Най-напред антигравитационната система с плътно бучене премина от статичен в двигателен режим, после чухме пронизителния вой на въздухозаборниците и глухото пухтене около целия корпус, докато престилките се запълваха. Усетих как кръговото течение около корпуса ме дърпа настрани. Изпод кърмата избухна облак пяна и ни обля. Ласло още веднъж ми се усмихна с широко отворени очи и размаха ръка.

— Там, горе — изкрещя той през рева на двигателите.

Погледнах накъде сочи и видях три кръгли отвора с разперени настрани диафрагмени врати. В шахтите блестяха лампите на дежурното осветление, а под първия отвор стърчаха скобите на инспекционна стълбичка.

Тътенът на двигателите стана по-плътен и равномерен.

Ласло се изкатери пръв и застана върху извитата горна част на престилката. Подпря се на корпуса и размаха ръка към мен. Избутах Силви напред, изкрещях в ухото й да се качва и видях с облекчение, че не е прекалено замаяна, за да се подчини. Щом стигна горе, Ласло я сграбчи и след няколко неловки маневри двамата изчезнаха в шахтата. Аз се изкатерих по стълбичката с цялата бързина, на която бяха способни вдървените ми ръце, вмъкнах се в отвора и шумът заглъхна.

Два метра над себе си видях Силви и Ласло да се катерят с разперени ръце и крака, търсейки опора в издатините по стената на шахтата. Спомних си небрежното самохвалство на инфоспеца при първата ни среща: седем метра катерене по тръба от полирана стомана. Фасулска работа. Беше облекчение да видя, че както винаги Ласло е преувеличавал. Шахтата далеч не беше полирана и по метала можеха да се намерят многобройни опори. За проба хванах един крепежен пръстен над главата си и открих, че мога да се издърпам по наклона без особени усилия. По-нагоре намерих и заоблени издатини, където да поема с крака част от теглото си. За момент се притиснах към тръпнещата стена на шахтата, припомних си предупреждението на Оиши за петте минути и продължих нагоре.

Когато достигнах върха, заварих изтощените Силви и Ласло да се подпират на тъничък ръб под отворен люк, запълнен с дипли от оранжев синтетичен брезент. Инфоспецът ми се усмихна измъчено.

— Това беше. — Той потупа податливата повърхност над главата си. — Това е най-долният спасителен сал. Първият за изстрелване. Промъквате се край него, качвате се отгоре и намирате люк към инспекционния проход между нивата. Бутнете най-близкия капак и ще излезете в някой от коридорите. Силви, ти мини първа.

Избутахме провисналия синтебрез от края на шахтата и през отвора лъхна топъл, застоял въздух. Неволно се разсмях от удоволствие. Ласло кисело кимна.

— Да, радвай се. А някои тепърва имат да се връщат в шибаната вода.

Силви се провря през отвора и аз понечих да я последвам, когато инфоспецът ме дръпна за ръкава. Извърнах глава. Той се поколеба.

— Лас? Казвай, мой човек, нямаме време.

— Ти. — Той вдигна предупредително пръст. — Вярвам ти, Мики. Грижи се за нея. Пази я, докато дойдем и ние, докато се възстанови.

— Добре.

— Вярвам ти — повтори той.

После се завъртя, пусна ръба и бързо се плъзна надолу по извитата шахта. Когато изчезна, до ушите ми долетя тих плясък.

Стори ми се, че гледах подир него безкрайно дълго. Накрая се завъртях и раздразнено си проправих път през платнената преграда между мен и новите ми отговорности.

Споменът ме обгърна.

 

 

В бараката…

— Ти. Помогни ми. Помогни ми!

Тя впива поглед в мен. Мускулите на лицето й се обтягат от отчаяние, устните леко се разтварят. От тази гледка кипва дълбока и неочаквана възбуда. За да ме сграбчи, тя е отметнала спалния чувал и сега под протегнатата ръка мога да видя в светлината на илумниевата лампа овалните могилки на гърдите й. Не за пръв път я виждам така — Неуловимите не страдат от излишна свенливост и след месец лагеруване в малки биваци из Неразчистеното вероятно мога да нарисувам по памет голите тела на целия екип… но нещо в лицето и позата на Силви изведнъж е придобило мощно сексуално излъчване.

— Пипни ме. — Дрезгавият глас не е неин и от звука му косъмчетата по тила ми настръхват. — Кажи ми, че си истински, мътните да те вземат.

— Силви, ти не си…

Ръката й плъзва от моята към лицето ми.

— Мисля, че те познавам — казва изненадано тя. — Избраник от Черната бригада, нали? Батальон Тецу. Одисей? Огава?

Японският, на който говори, е архаичен, неизползван от векове. Потискам зараждащата се тръпка и упорито отговарям на аманглийски.

— Силви, чуй ме…

— Силиви ли се казваш? — По лицето й трепва съмнение. Тя също сменя езика. — Не си спомням, аз, то, не мога…

— Силви.

— Да, името ти е Силиви.

— Не — изричам аз с изтръпнали устни. — Твоето име е Силви.

— Не. — Изведнъж я обзема паника. — Името ми е… Името ми е… Наричат ме, наричаха ме…

Гласът й секва, очите й се откъсват от моите. Опитва да се измъкне от спалния чувал. Лакътят й се хлъзга по гладката подплата и тя залита към мен. Протягам ръце и те изведнъж се изпълват с топло, мускулесто тяло. Юмрукът, който стегнах, когато тя заговори, сега инстинктивно се разтваря и мозъчните приставки изтракват на пода. Дланта ми опира в изпъната плът. Косата й се раздвижва, плъзва по шията ми и аз усещам нейния мирис, аромата на топлина и женска пот, бликащ от разтворения спален чувал. Нещо отново трепва из слабините ми и тя навярно също го усеща, защото издава глух, гърлен стон, притискайки устни до гърлото ми. По-надолу в тесния чувал краката й се размърдват нетърпеливо, после се разтварят пред ръката ми, която слиза надолу по ханша и хлътва между бедрата. Преди да осъзная какво върша, вече я галя и тя е влажна под пръстите ми.

— Да — излита задавено от гърлото й. — Да, така. Там.

Този път, когато размърдва крака, надига се цялото тяло от кръста нагоре, а бедрата й се разтварят, доколкото им позволява спалният чувал. Пръстите ми потъват в нея, а тя ахва тихичко, отпуска прегръдката около шията ми и ме поглежда така, сякаш току-що съм я пробол с нож. Пръстите й се впиват в рамото ми. Описвам вътре в нея бавни, овални движения и усещам как бедрата й се размърдват в протест срещу мудния ритъм. Дъхът й излита през устните ускорен и накъсан.

— Ти си истински — отронва тя. — О, истински си.

И ето че нейните ръце плъзват по мен, пръстите й се борят със закопчалките на якето, галят бързо нарастващата издутина на слабините ми, стискат ме за челюстта. Тя сякаш сама не знае какво да прави с тялото, което докосва, и аз бавно осъзнавам, че докато безвъзвратно потъва в пропастта на своя оргазъм, тя се мъчи да изтласка все по-бързо през устните си едно и също твърдение: истински си, истински си, мамка ти, истински си, нали, ти си истински, о, истински, да, мръснико, да, да, истински си, мамка ти, истински…

Гласът й засяда на гърлото заедно с дъха и тя се сгъва почти на две от силата на избухналото усещане. Обвива се около мен като дългите, смъртоносни ленти на дивия белотрев отвъд рифа Хирата, бедрата й стягат ръката с всичка сила, тялото й се сгъва върху гърдите и рамото ми. Нямам представа откъде, но знам, че е отворила очи и гледа към отсрещния край на бараката.

— Името ми е Надя Макита — тихо изрича тя.

И отново по костите ми сякаш пробягва електрически ток. Както в момента, когато ме сграбчи за ръката — само че този път заради името. В главата ми някакъв глас почва да нарежда автоматично: не е възможно, не е възможно, не е…

Надигам я от рамото си, отпускам я надолу и движението освобождава нова вълна от феромони. Лицата ни са на сантиметри едно от друго.

— Мики — успявам да избъбря аз. — Мики Тръпката.

Тя стрелва глава напред като птица и устата й се впива в моята, прекъсвайки думите. Езикът й е горещ и трескав, а ръцете отново се захващат с дрехите ми, този път решително и целенасочено. Неловко смъквам якето, разкопчавам дебелите панталони от синтебрез и ръката й тутакси хлътва в отвора. Дълги седмици в Неразчистеното почти без уединение и възможност за мастурбиране, тяло, замразено от векове — едва се удържам да не свърша веднага щом ръката й обгръща члена ми. Тя долавя това и се усмихва, без да откъсва устни от моите, усещам го само по лекичкото скърцане на зъби върху зъби и дълбокия, тих гърлен смях. Коленичи в спалния чувал, като се придържа с една ръка за моето рамо, а другата остава между краката ми и се раздвижва. Пръстите й — дълги, тънки, горещи и лепкави от пот — сръчно се свиват на пръстен и нежно танцуват нагоре-надолу. Смъквам панталоните надолу по бедрата си и се накланям назад, за да й дам повече място. Върхът на палеца й играе напред-назад по главичката като метроном. Изстенвам безкрайно дълго, до изпразване на дробовете, и в същия миг тя забавя ритъма почти до нула. Притиска гърдите ми със свободната си ръка, избутва ме към пода, а хватката й върху обтегнатия ми член се стяга като менгеме. Наелектризираните мускули на корема извиват тялото ми на дъга, устремена срещу нейния натиск и това донякъде потиска пулсиращия стремеж да свърша незабавно.

— Искаш ли да бъдеш в мен? — пита сериозно тя.

Тръскам глава.

— Каквото речеш, Силви. Каквото…

Тя рязко дръпва основата на члена.

— Името ми не е Силви.

— Надя. Каквото речеш.

Сграбчвам я за заоблената буза на дупето, за дългото, стегнато бедро и я придърпвам върху себе си. Тя вдига ръка от гърдите ми, посяга надолу, разкрачва се, после бавно се отпуска върху члена ми. От допира ахваме едновременно. Намирам нейде дълбоко в себе си мъничко емисарски самоконтрол и слагам ръце на бедрата й, за да помагам на нейните движения нагоре-надолу. Но това няма да трае дълго. Тя посяга към главата ми и я притегля до едната издута гръд, притиска лицето ми в плътта и ме насочва към връхчето. Засмуквам го и сграбчвам в длан другата гръд, а тя се надига на колене и в бесен галоп насочва и двама ни към експлозия, от която всичко около нас помръква.

Падаме един върху друг в сумрачната барака, тръпнещи и облени в пот. Нагревателят хвърля червеникави отблясъци върху преплетените ни крайници и плътно притиснати тела, и в здрача отеква тъничък звук — може би риданието на тази жена, или пък просто вятърът отвън търси пролука да влезе.

Не искам да я погледна в лицето, за да разбера кое е вярно.

 

 

В недрата на глухо тътнещия кораб двамата се измъкнахме от прохода в някакъв коридор и тръгнахме да търсим каюта S-17, оставяйки подир себе си влажни следи. Както бе обещал Оиши, вратата се отвори с едно докосване. Вътре лампите осветиха изненадващо широко пространство. Подсъзнателно се бях подготвил за нещо от рода на спартанската килийка с две койки, която имахме на „Пушки за Гевара“, но Оиши ни бе настанил луксозно. В добре обзаведената първокласна каюта имаше автоматично легло, което можеше да се програмира като широка спалня или като две отделни легла. Мебелите изглеждаха поовехтели, но из въздуха се носеше лек мирис на препарати за дезинфекция, подсказващ, че всичко е безупречно чисто.

— М-м-много мило — изтраках със зъби аз, докато заключвах вратата. — Браво Оиши. Одобрявам.

Банята беше почти колкото и в другите каюти, но имаше вграден сешоар. Съблякохме се, захвърлихме мокрите дрехи и се захванахме да прогоним студа от костите си — първо под мощната струя гореща вода, после под нежната ласка на топлия въздух. Отне ни доста време, защото трябваше да се редуваме, но по лицето на Силви не прочетох покана, докато влизаше в кабинката, затова останах отвън, разтривайки измръзналото си тяло. По някое време, докато я гледах как се върти, а водата тече по гърдите и корема й, стича се между краката, подръпвайки мокрите къдрави косъмчета, усетих, че започвам да се възбуждам. Бързо отидох да взема якето от маскировъчния костюм, седнах неловко и прикрих ерекцията си с него. Жената под душа забеляза движението и ме изгледа учудено, но премълча. Нямаше какво да каже. Последния път, когато видях Надя Макита, тя се унасяше, изтощена от секса, в една барака нейде из равнините на Ню Хок. С лекичка, самоуверена усмивка на устните, обгърнала хлабаво бедрото ми с едната ръка. Когато най-сетне се отдръпнах, тя само се завърта в спалния чувал и промърмори нещо неясно.

Повече не се завърна.

А междувременно ти я облече и почисти, преди другите да се завърнат. Като престъпник, унищожаващ уликите.

На подозрителния поглед на Ор отвърна с добре изиграно емисарско безразличие.

Оттегли се с Ласло в другата барака и лежа буден до зори. Не можеше да повярваш какво си видял, чул и сторил.

Най-сетне Силви излезе от кабинката, затоплена и почти съвсем суха. С усилие се заставих да не зяпам пейзажа на тялото й, придобил внезапно сексуално значение, и отидох да заема нейното място. Тя не каза нищо, само ме потупа по рамото с разхлабен юмрук и лекичко се навъси. После изчезна в съседната каюта.

Останах под душа почти цял час. Въртях се насам-натам под врялата вода, мастурбирах разсеяно и се мъчех да не мисля за онова, което трябваше да направя след завръщането в Текитомура. Около мен „Зора над Дайкоку“ продължаваше глухо да тътне и пореше вълните на юг. Когато излязох изпод душа, метнах мокрите ни дрехи в кабинката и включих сешоара на пълна мощност, после се разтъпках из каютата. Силви спеше дълбоко на леглото. Беше го програмирала като спалня.

Дълго стоях и я гледах как спи. Устата й беше отворена, а косата разпиляна безредно около лицето. Абаносовият централен кабел се беше извил и висеше като пенис покрай едната й буза. Точно сега не ми трябваше подобна картина. Пригладих го заедно с останалите кичури. Тя промърмори нещо и вдигна към устата си същия юмрук, с който ме бе потупала по рамото. Погледах я още малко.

Не е тя.

Знам, че не е. Не е възмож…

Невъзможно, а? Колкото е невъзможно някой друг Такеши Ковач да те преследва? Къде ти е вярата в чудеса, Так?

Стоях и гледах.

Накрая раздразнено свих рамене, легнах до нея и се помъчих да заспя.

Не беше лесно.