Ричард Морган
Разбудени фурии (46)

Глава 45

Утрото все още беше само мътен сив отблясък по зловещата черна грамада на буреносния фронт, когато „Набучвател“ откачи съединителите и с пълна скорост потегли през Зоната. Цялата машина дрънчеше тъй, сякаш всеки момент щеше да се разпадне, но с наближаването на бурята дори този шум заглъхна сред воя на вятъра и металното трополене на дъжда по страничната броня. По предните стъкла на мостика се лееше плътна маса вода, през която мощните чистачки се мятаха напред-назад с жално електронно скимтене. Смътно различавах, че обикновено гладката повърхност на Зоната е покрита с високи вълни. Ухото на Ебису оправдаваше всичките ми очаквания.

— Все едно пак се повтаря Касенго — извика Мураками, мокър и ухилен, докато се промъкваше през вратата, водеща към наблюдателната палуба. Дрехите му бяха подгизнали. Зад него вятърът ревеше, дърпаше вратата и се мъчеше да го последва. Мураками с усилие затръшна вратата. Автоматичните ключалки гръмко щракнаха. — Видимостта отива към нулата. Ония приятели изобщо няма да разберат какво ги е сполетяло.

— Значи изобщо няма да е като Касенго — казах аз, раздразнен от спомена. Очите ми пареха от недоспиване. — Там ни очакваха.

— Да, вярно. — Той изстиска косата си с две ръце и тръсна водата на пода. — Но пак ги напердашихме.

— Внимавай с вятъра — каза Влад на кормчията. В гласа му звучеше странна нова нотка на истинска власт, а тетраметовото му напрежение сякаш отминаваше. — Трябва да го използваме, а не да отстъпваме пред него. Натисни кормилото.

— Натискам.

Маневрата разтърси целия кораб. Палубата под нас завибрира. Дъждът заблъска покрива и стъклата още по-стръвно, докато ъгълът на навлизане в бурята се променяше.

— Това беше — каза спокойно Влад. — Дръж така.

Останах още малко на мостика, после кимнах на Мураками и се спуснах по стълбичката към каютите. Тръгнах назад, като се държах с две ръце за стените на коридора. На два-три пъти срещнах хлапаци от екипажа, които сръчно се шмугваха покрай мен. Въздухът беше горещ и лепкав. По някое време минах край отворена врата и зърнах една от младите разбойнички на Влад, гола до кръста, да човърка някаква непозната машинария на пода. Видях едрите, добре оформени гърди, влажния блясък на мощните лампи по кожата й, късо подстриганата мокра коса отзад на тила. После тя усети присъствието ми и се надигна. Подпря се с една ръка на стената, сгъна другата пред гърдите си и впи в мен напрегнат поглед, говорещ или за тетраметов махмурлук, или за нервност пред боя.

— Проблем ли имаш, мой човек?

Поклатих глава.

— Извинявай, бях се разсеял.

— Тъй ли? Хайде чупката.

Вратата се затръшна. Въздъхнах.

Така ти се пада.

Заварих Ядви също тъй нервна, но напълно облечена. Седеше на горната койка в каютата, която ни бяха дали, и притискаше с крак шрапнелния бластер с изваден пълнител. В ръцете й лъщяха двете половинки на куршумен пистолет, който не помнех да съм виждал у нея преди.

Настаних се на долната койка.

— Какво е това?

— Електромагнитен калашник — обясни тя. — Едно от момчетата ми го даде назаем.

— Вече и приятели си намери, а? — Обзе ме необяснима печал. Може би имаше нещо общо с феромоните, излъчвани от носителите „Ейшундо“. — Интересно откъде ли го е откраднал.

— Кой казва, че непременно го е откраднал?

— Аз. Тия типове са пирати. — Протегнах ръка нагоре. — Дай да го видя.

Тя сглоби отново оръжието и го пусна в дланта ми. Отпуснах пистолета пред очите си и кимнах. Електромагнитният калашник се славеше из всички Населени светове като отлично оръжие за безшумни акции, а този тук беше последен модел. Изсумтях и върнах пистолета.

— Да, най-малко седемстотин ООН долара. Нито един друсан пират няма да хвърли такива пари за безшумен пистолет. Свил го е. И най-вероятно е претрепал собственика. Внимавай с кого общуваш, Ядви.

— Ама че си весел тая сутрин. Спал ли си изобщо?

— С това твое хъркане? Ти как мислиш.

Никакъв отговор. Пак изсумтях и се унесох в спомените, разбудени от Мураками. Касенго, незначително пристанищно градче в почти незаселеното Южно полукълбо на Земята на Нкрума, наскоро превърнато в гарнизон на правителствени войски заради влошения политически климат и обтегнатите отношения с Протектората. По причини, известни само на местните власти, в Касенго имаше станция за междузвездна хипервръзка и планетното правителство се тревожеше, че военните на ООН могат да поискат достъп до станцията.

Имаше защо да се тревожат.

Ние бяхме пристигнали тихомълком през други станции по цялата планета през последните шест месеца, докато всички още се преструваха, че дипломацията ще свърши работа. Когато командването на Корпуса нареди да щурмуваме Касенго, вече бяхме свикнали със Земята на Нкрума не по-зле от нейните сто и петдесет милиона колонисти пето поколение. Докато нашите екипи за подмолни действия подклаждаха улични бунтове из градовете на север, Мураками и аз събрахме малък тактически отряд и изчезнахме на юг. Идеята беше да изтребим войниците от гарнизона, докато спят, и на другата сутрин да превземем станцията. Нещо обаче се обърка, беше изтекла информация и заварихме станцията с въоръжена до зъби охрана.

Нямаше време за нови планове. Щом имаше изтичане на сведения и гарнизонът беше предупреден, значи се задаваха подкрепления. Сред буря и леден дъжд щурмувахме станцията с антирадарни костюми и гравитационни раници, разпръсквайки станиол из небето, за да имитираме масирана атака. Сред бурята и суматохата тази хитрина постигна небивал успех. Гарнизонът се състоеше предимно от зелени новобранци, командвани от шепа кадрови офицери. След десет минути престрелка те захвърлиха оръжията и хукнаха да бягат под дъжда на малки, отчаяни групички. Ние ги преследвахме, изолирахме и обезвреждахме. Някои загинаха в бой, но повечето се предадоха в плен.

По-късно използвахме телата им, за да заредим първата вълна от емисарската офанзива.

Затворих очи.

— Мики? — долетя отгоре гласът на Ядви.

— Такеши.

— Както речеш. Ама дай да си останем на Мики, бива ли?

— Бива.

— Мислиш ли, че онзи мръсник Антон ще е там днес?

С известно усилие отново отворих очи.

— Не знам. Но предполагам, че да. Танаседа смяташе, че ще е там. Ковач май още го използва, може би като застраховка. При положение че никой не знае какво да очаква от Силви или от онова, което носи, винаги е за предпочитане да имаш подръка още един координатор.

— Да, логично звучи. — Ядви помълча. После, тъкмо когато очите ми взеха отново да се затварят, тя добави: — Не те ли смущава да говориш за себе си по такъв начин? Да знаеш, че той е някъде там.

— Естествено, че ме смущава. — Прозях се като змей. — Ще утрепя тоя дребен мръсник.

Тишина. Оставих клепачите си да се отпуснат.

— Слушай, Мики.

— Какво?

— Ако Антон е там…

Извъртях очи към горната койка.

— Да?

— Ако е там, искам да го очистя. Наложи ли се да стреляш, гръмни го в краката или нещо такова. Той е мой.

— Дадено.

— Сериозно говоря, Мики.

— Аз също — измънках аз, потъвайки в съня. — Мамка му, Ядви, трепи когото си искаш.

 

 

Мамка му, трепи когото си искаш.

Това спокойно можеше да е бойната заповед за цялата мисия.

Налетяхме срещу фермата с максимална скорост. Подавахме объркани сигнали за авария и това ни помогна да стигнем толкова близо, че каквито и далекобойни оръжия да имаше Сегешвар, ставаха безполезни. Кормчията на Влад поддържаше курс, който създаваше илюзия за неуправляем кораб, тласкан от вятъра, но всъщност беше добре пресметнат скоростен завой. Докато хайдуците осъзнаят какво става, „Набучвател“ вече връхлиташе срещу тях. Корабът неудържимо прегази клетките за пантери, разкъса мрежестите прегради и старите дървени мостчета на някогашната балираща станция, изтръгна дъските и натроши прогнилите стари стени, мъкнейки върху бронирания си нос растяща камара отломки.

Вижте, бях казал предната вечер на Мураками и Влад, няма изтънчен начин да свършим работата. И очите на Влад грейнаха от тетраметов ентусиазъм.

„Набучвател“ спря с дрънчене и трясък сред стърчащите от водата бункери за влажна обработка. Палубата беше килната стръмно надясно и на долното ниво истерично виеха предупредителните сирени за сблъсък, а експлозивните болтове изхвърляха аварийните люкове настрани. Спасителните мостчета изхвръкнаха като бомби, а ръбовете им от животел се гърчеха и впиваха шипове във вечбетона. През корпуса глухо долетя пукотът и бръмченето на големите съединители. Корабът бе хванал здраво и нямаше пускане.

Първоначално системата беше предвидена само за аварийни цели, но пиратите бяха преработили целия кораб за бързи атаки, абордаж и сражения. Не беше пипнат само изкуственият ум, който го управляваше, и сега той още си мислеше, че сме в бедствено положение.

Бурята ни посрещна още на мостчетата. Вятърът плисна дъждовни струи в лицето ми, заблъска ме от всички страни. Щурмоваците на Влад се втурнаха с диви крясъци през пороя. Озърнах се към Мураками, поклатих глава и ги последвах. Може би идеята им не беше чак толкова лоша — „Набучвател“ лежеше заседнал сред разрушенията и за всички ни нямаше друг вариант освен победа или смърт.

Сред сивите вихри на бурята избухна стрелба. Съскане на лъчеви оръжия, гърмежи и лай на обикновени пушки. Бледожълти и синкави лъчи прорязваха мрака. Далечните гръмотевици и разклонените мълнии в небето сякаш им пригласяха. Отпред някой изпищя и падна. Скочих от края на мостчето, подхлъзнах се върху един бункер, възстанових равновесието си със светкавичната реакция на носителя „Ейшундо“ и се хвърлих напред. Прецапах плитката тинеста вода между двата модула, изкатерих се върху следващия. Повърхността беше грапава и предлагаше добра опора. Периферното зрение ми подсказа, че съм начело. Малко зад мен и отляво беше Ядви, отдясно тичаше Мураками с плазмено-фрагментарна пушка.

Напрегнах неврохимията и различих отпред сервизна стълбичка. Трима пирати бяха притиснати край основата й от масиран обстрел откъм кея. Тялото на четвърти плаваше с разперени ръце във водата до близкия бункер, а от обгорените му гърди и лице още се вдигаше пара.

Хвърлих се към стълбичката с безгрижие, на което би завидял дори покойният Ласло.

— Ядви!

— Да… тръгвай!

Сякаш отново бяхме в Неразчистеното. Остатъци от някогашния синхрон на Неуловимите, може би и някаква особена близост на телата-близнаци. Втурнах се в бесен спринт. Зад мен шрапнелният бластер нададе противен вой сред дъжда и ръбът на кея избухна сред град от парчета. Нови писъци. Стигнах до стълбичката почти в същия миг, когато пиратите осъзнаха, че вече не ги обстрелват. Трескаво се изкатерих нагоре, стискайки рапсодията.

Горе имаше трупове, разкъсани и окървавени от шрапнелите. Един от хората на Сегешвар още се държеше на крака, макар и ранен. Той плю и се хвърли насреща ми с нож. Отскочих настрани, блокирах ръката с ножа и го метнах от кея. Краткият писък заглъхна в бурята.

Клекнах и се огледах, въртейки рапсодията насам-натам в мрака, докато другите се изкачваха зад мен. Дъждът вдигаше милиони миниатюрни гейзерчета по вечбетонното покритие. Примигах, за да изчистя капките от очите си.

Кеят беше чист.

Мураками ме потупа по рамото.

— Хей, за пенсионер доста те бива.

Изсумтях.

— Все някой трябва да те научи. Идвай насам.

Прокраднахме се в дъждовната нощ по кея, открихме входа, който ни трябваше, и се вмъкнахме един по един. Внезапното облекчение от товара на бурята бе потресаващо, почти като глуха тишина. Мокри до кости, ние стояхме в къс коридор с масивни метални врати. Навън отекна гръмотевица. За всеки случай надникнах през прозорчето на една от вратите и видях стая с безлични метални шкафове. Тук складираха храна за пантерите, а от време на време и тялото на някой враг на Сегешвар. В края на коридора тясно стълбище водеше към примитивната апаратура за презареждане и ветеринарната лечебница за пантерите.

Кимнах към стълбището.

— Там долу. Три нива и сме при бункерите.

Пиратите хукнаха с бурен ентусиазъм. Както бяха надрусани, а и доста раздразнени, че ги изпреварих по стълбичката, трудно бих могъл да ги удържа. Мураками само сви рамене. Те изтрополиха по стъпалата и налетяха право в засадата долу.

Ние бяхме на горната площадка, движехме се с трезва предпазливост, но дори и оттам усетих как огънят на бластерите обгаря лицето и ръцете ми. Пиратите с диви писъци пламнаха като факли. Единият успя да се изкатери три стъпала нагоре от ада, протягайки умолително към нас обгърнатите си в пламъци ръце. Почернялото му лице беше само на метър от моето, когато рухна и зацвърча върху студената стоманена стълба.

Мураками хвърли в шахтата ултравибрационна граната и тя издрънча, преди да избухне познатият пронизителен, тръпнещ вой. В тясното пространство звукът бе оглушителен. Всички притиснахме с длани ушите си. Така и не чухме дали някой долу надава предсмъртни писъци.

Изчакахме още секунда след замлъкването на гранатата, после Мураками стреля надолу с плазмафрага. Никаква реакция. Пропълзях покрай изстиващите овъглени тела на пиратите, като се задавях от миризмата. Надникнах иззад сгърчените крайници на онзи, който пръв бе посрещнал огъня, и видях само пуст коридор. Кремави стени, под и таван, ярко осветени от ивици вграден илуминий. Около подножието на стълбището всичко беше оплескано с широки петна от кръв и засъхващи тъкани.

— Чисто.

Промъкнахме се през касапницата и продължихме към центъра на базата. Танаседа не знаеше къде точно държат пленниците — хайдуците от самото начало били агресивни и нервни, че трябва да търпят присъствието на якудза в Кошут. Неуверен в ролята си на разкаян изнудвач, Танаседа все пак настоял да допуснат поне него, защото се надявал да измъкне от мен сведения за приставката на Юкио Хираясу чрез инквизиции или шантаж. По някакви свои византийски съображения Аюра Харлан-Цурока се съгласила и в крайна сметка именно нейният натиск върху Сегешвар изковал дипломатическото сътрудничество между хайдуците и якудза. Танаседа бил официално посрещнат от самия Сегешвар, който недвусмислено му препоръчал да се настани нейде в Нова Пеща или Изворград, да не припарва до фермата без изрична покана и да държи момчетата си изкъсо. И, разбира се, нямало почетна обиколка на имението.

Но всъщност в комплекса имаше само едно място за хора, които все още могат да потрябват. Бях го виждал един-два пъти при предишните си посещения, веднъж дори видях как вкарват там някакъв нещастен наркоман, затънал до уши в комарджийски дългове, докато Сегешвар измисли как точно да го накаже за назидание. Щом някой трябваше да бъде заключен във фермата, правеха го там, откъдето и звяр не може да избяга. В клетките за пантери.

Спряхме на разклонението. Над нас зееха отворите на вентилацията и от тях глухо долитаха звуците на сражението. Посочих наляво и прошепнах:

— Нататък. Клетките за пантери са отдясно след другия завой, от тях почват тунели право към загражденията. Сегешвар е пригодил няколко от килиите за хора. Трябва да са там.

— Добре тогава.

Отново ускорихме крачка, завихме надясно и в този момент чух как една от вратите с плавно бръмчене потъва в пода. Крачки и напрегнати гласове. Сегешвар, Аюра и още един глас, който бях чувал, но не можех да си спомня къде. Потиснах свирепата радост, прилепих се до стената и махнах на Ядви и Мураками да се оттеглят.

Напрегнатият ми слух долови думите на Аюра.

— … наистина очаквате да се впечатля от това?

— Недей да си го изкарваш на мен — изръмжа Сегешвар. — Всичко е работа на онзи скапан жълтурко от якудза, дето настоя да го включим. Казвах ти…

— Не знам защо, Сегешвар-сан, но не ми се вярва…

— И не ме наричай така, мамка му. Тук е Кошут, а не скапаният ти Север. Прояви малко усет за обстановката, ако обичаш. Антон, сигурен ли си, че не е проникнала ударна група?

Сега разбрах чий е третият глас. Високият координатор с шарена грива от Драва. Софтуерното псе на Ковач Втори.

— Нищо. Всичко е само…

Трябваше да го предвидя.

Канех се да изчакам още две секунди. Да ги изчакам, докато излязат в широкия осветен коридор и после да щракна капана. Но вместо това…

Ядви профуча край мен като скъсано въже на влекач. Гласът й сякаш прокънтя под сводовете на целия комплекс.

— Антон, копеле скапано!

Отскочих от стената, завъртях се да ги хвана на прицел с рапсодията.

Късно.

Зърнах тримата, зяпнали от изненада. Сегешвар срещна погледа ми и болезнено примижа. Ядви беше застинала и се целеше с бластера от бедро. Антон видя и реагира с демилитска бързина. Сграбчи за раменете Аюра Харлан-Цурока и я хвърли пред себе си. Шрапнелният бластер излая. Аюра изпищя…

… и се разпадна от раменете до кръста под удара на рояка мономолекулярни шрапнели. Кръв и тъкани избухнаха из въздуха около нас, оплискаха ме, заслепиха ме…

Докато избърша очи, двамата бяха изчезнали. Обратно през клетката, откъдето излязоха, и по тунела отвъд. Каквото бе останало от Аюра, лежеше на три парчета сред локва кръв.

— Ядви, какви шибани игрички въртиш? — изревах аз.

Тя избърса пръските кръв от лицето си.

— Казах ти, че ще го очистя.

Напрегнах сили да се успокоя. Посочих с пръст кървавата каша около краката ни.

— Не си го очистила, Ядви. Избяга. — Спокойствието ми катастрофално рухна пред изблика на безцелна ярост. — Мамка му, как може да си толкова тъпа. Той изчезна, по дяволите.

— Тогава ще го догоня, по дяволите.

— Не, трябва да…

Но тя вече се движеше през отворената килия с плавна и стремителна демилитска крачка. Хлътна в тунела.

— Добре се справяш, Так — подметна подигравателно Мураками. — Командирски авторитет. Харесва ми.

— Млъквай, Тод. Бягай да намериш къде са мониторите и провери килиите. Трябва да са нейде наблизо. Ще се върна колкото може по-скоро.

Още преди да довърша, вече се движех. Отново тичах след Ядви, след Сегешвар.

Сам не знаех след какво тичам.