Ричард Морган
Разбудени фурии (42)

Глава 41

— Ти трябваше да си мъртва.

— Да, поне на два пъти. — Ядви навъсено въртеше фалшивата брада из ръцете си. Седяхме до евтината пластмасова масичка, без да се гледаме. — Май съм тук само защото не търсеха мен, когато дойдоха за другите.

При тия думи отново видях Драва — снежни вихрушки на черния нощен фон, замръзналото съзвездие на лагерните светлини и редки силуети, притичващи сгушени между сградите.

Бяха дошли на другата вечер, без предупреждение. Не станало ясно дали Курумая е бил подкупен, заплашен с по-високо началство или просто убит. Чрез командния софтуер на Антон, включен на пълна мощ, Ковач и неговите хора открили екипа на Силви по следите в мрежата. Разбили вратите и поискали пълно подчинение.

Очевидно не го получили.

— Видях Ор да унищожава някого — продължи механично Ядви, унесена в спомените. — Всъщност зърнах само блясъка. Той крещеше всички да излизат. Аз носех храна от бара. И дори не…

Тя млъкна.

— Няма нищо — казах аз.

— Не, мамка му, Мики, има нещо! Аз избягах.

— Ако не беше избягала, щеше да бъдеш мъртва. Истински мъртва.

— Чух как Кийока крещи. — Тя преглътна с усилие. — Знаех, че е твърде късно, но…

Побързах да я прекъсна.

— Видя ли те някой?

Тя кимна.

— Размених няколко изстрела с един от тях, докато бягах към навеса за машини. Тия мръсници сякаш бяха навсякъде. Но не ме подгониха. Сигурно са решили, че съм случаен минувач. — Тя посочи своя носител „Ейшундо“. — Нали разбираш, не оставях следа в мрежата. За онзи скапаняк Антон бях просто невидима.

После задигнала един бръмбар „Дракул“, заредила го и подкарала право към кея.

— Докато излизах в залива, имах кратък сблъсък с автоматичните подводни системи — каза тя с мрачен смях. — Не се полага да изкарваш машини над водата без официално разрешение. Но в крайна сметка пропускът ги укроти.

И подкарала през морето Андраши.

Кимнах механично, макар че не можех да повярвам на ушите си. Тя бе карала бръмбара без почивка почти хиляда километра до Текитомура и там под прикритието на нощта се измъкнала в едно тихо заливче източно от града.

Ядви сви рамене.

— В багажниците имах храна и вода. Имах и тетрамет, за да не заспивам. Бръмбарът беше с навигационна система „Нуханович“. Най-голямата ми грижа беше да се привеждам колкото може по-ниско, та да приличам на лодка, а не на летяща машина. Боях се да не привлека ангелски огън.

— И как ме намери?

— А, това беше много смахната работа. — За пръв път усетих в гласа й нещо друго освен умора и залежала ярост. — Набързо продадох бръмбара на кея Соробан и тръгнах пеш към Компчо. Бях в депресия след тетрамета. И сякаш някак те надуших. Беше като мириса на стария семеен хамак от детството ми. Просто тръгнах след него, нали ти казах, че бях в депресия и карах на автопилот. Видях те на кея да вървиш към онова вехто желязо, „Хайдушка щерка“.

Пак кимнах. Този път изведнъж бях почнал да разбирам и частите от мозайката бързо се наместваха. Отново ме обзе замайващото, непривично чувство на близост. В края на краищата с нея бяхме близнаци. Брат и сестра от отдавна изчезналата фирма „Ейшундо“.

— И си се качила на борда. Ти си опитала да влезеш в товарния отсек, когато започна бурята.

Тя направи гримаса.

— Да, когато грее слънце, не е зле да се криеш по палубата. Но в бурно време не е твърде приятно. Трябваше да се сетя, че ще има аларми. Да му се не види медузеното масло, пазят го все едно, че е софтуер на „Хумало“.

— И ти открадна храна от общия склад, нали?

— Хей, корабът вече бе включил светлините за потегляне, когато те видях да се качваш. Нямах много време да се запася с провизии. Един ден карах без храна, после разбрах, че няма да слезеш в Еркесеш. Бях гладна, по дяволите.

— Знаеш ли, че заради това едва не се сбиха? Един твой колега демилит искаше да откъсне нечия глава за кражбата.

— Да, чух ги. Скапани неудачници. — В гласа й автоматично нахлу презрение. — Точно такива създават лошо име на професията.

— Значи после ме проследи през Нова Пеща и Зоната?

Още една мрачна усмивка.

— Там вече бях в свои води, Мики. А освен това онзи катер, с който потегли, оставяше такава следа от смлян белотрев, че и с вързани очи щях да я намеря. Човекът, когото наех, засече с радара, че спираш при нос Кем. Привечер бях там, но теб те нямаше.

— Да. А защо не дойде в каютата ми, докато имаше тоя шанс на „Хайдушка щерка“?

Тя се навъси.

— Може би не съм ти вярвала.

— Разбирам.

— Да, и като стана дума, може би още не ти вярвам. Защо не ми обясниш какво направи със Силвия, дявол да те вземе?

Въздъхнах.

— Имаш ли нещо за пиене?

— Ти ми кажи. Нали си претърсил стаята.

Някъде вътре в мен нещо прещрака и аз изведнъж осъзнах колко съм щастлив, че я виждам. Не можех да преценя дали е заради биологичната връзка на носителите „Ейшундо“, заради спомена за едномесечната бойна дружба в Ню Хок, или просто се радвах, че съм се отървал от новоизпечената революционна сериозност на Бразил и неговите хора.

— Радвам се да те видя, Ядви.

— Да, аз също — призна тя.

 

 

Когато приключих с разказа, навън беше тъмно. Ядви стана, промъкна се в теснотията покрай мен, отиде до прозореца и се загледа навън. Уличните лампи просветваха мътно в затъмненото стъкло. Отвън долитаха повишени гласове, вероятно пиянска свада.

— Сигурен ли си, че разговаря с нея?

— Напълно. Не вярвам, че онази Надя, която и да е тя… каквото и да е тя, би могла да управлява командния софтуер. Във всеки случай не и толкова майсторски, та да създаде подобна илюзия.

Ядви кимна замислено.

— Да, открай време си знаех, че тия Отрицателски глупости някой ден ще й изядат главата. Хване ли те още от детството, не можеш да се отърсиш. Е, ами онази Надя? Наистина ли си мислиш, че е фрагмент от шрапнел? Щото, право да си кажа, Мики, почти три години бродя из Ню Хок, но никога не съм виждала информационна мина с толкова подробности, с такава дълбочина.

Поколебах се, събирайки по крайчетата на емисарската интуиция едва доловими усещания, за да ги пресовам в груби думи.

— Не знам. Мисля, че тя е… как да ти кажа… някакво оръжие със специално предназначение. Всичко сочи, че Силви е била заразена в Неразчистеното. Ти беше с нея в каньона Аямон, нали?

— Да. Тя изключи по време на сблъсък. След това боледува седмици наред. Ор се опитваше да твърди, че е просто депресия и преумора, но всички виждахме, че не е така.

— А преди това добре ли беше?

— Е, демилитските координатори никога не са добре. Но всички тия брътвежи, припадъците, насочването към обекти, обработени от някой друг — да, всичко това дойде след Аямон.

— Обекти, обработени от някой друг?

— Да, нали знаеш. — В стъклото видях как раздразнението трепка по лицето й като пламъче на кибритена клечка, после също тъй бързо изгасна. — Не, всъщност не знаеш. Още те нямаше да ги видиш.

— Какво да видя?

— Ами на няколко пъти засякохме активни миминти, но докато стигнем дотам, вече всичко беше приключило. Изглеждаше тъй, сякаш са се били помежду си.

Пред очите ми изплува сцена от първата среща с Курумая. Силви го увещава, шефът на лагера отговаря безстрастно.

Ошима-сан, последния път, когато те пуснах да минеш предсрочно, ти пренебрегна задълженията си и изчезна на север. Откъде да знам, че няма да сториш същото и сега?

Шиг, ти ме прати да проуча останки. Някой вече ни беше изпреварил и нямаше какво да се прави. Казах ти.

Да, когато най-сетне се появи.

О, не се заяждай. Как да демилвам нещо, което вече е изтърбушено. Тръгнахме си, защото просто нямаше работа за нас, по дяволите.

Навъсих се, докато новото късче от мозайката падаше на място. Пасваше идеално гладко, мамка му. Из вече изградените ми теории задрънча сигнал за тревога. Този факт изобщо не съвпадаше с онова, в което бях почнал да вярвам.

— Силви спомена за това, когато се писахме доброволци по разчистването. Курумая ви пратил по задача, а когато сте стигнали, там имало само останки.

— Да, това е един от случаите. Но не беше първият. На няколко пъти имахме подобни истории в Неразчистеното.

— Никога не съм ви чувал да говорите за това.

— Е, демилитска ни работа. — Ядви направи кисела физиономия към отражението си. — Главите ни са тъпкани с най-модерна техника, но сме адски суеверен народ. Не е прието да се говори за такива неща. Носи лош късмет.

— Дай да се изясним. Тия истории със самоубийствата на миминтите — значи и те почнаха след Аямон.

— Да, доколкото си спомням. Сега ще ми кажеш ли каква е тая твоя теория за специалното оръжие?

Тръснах глава, подмятайки като жонгльор новите данни.

— Не съм сигурен. Мисля, че е била предназначена да задейства онзи генетичен убиец на Харланити. Не вярвам Черните бригади да са изоставили оръжието си. Не вярвам и да са ги избили, преди да го задействат. Според мен те са създали нещо като спусък и са го укрили в Ню Хок — модел на личност с програмирана воля да задейства оръжието. Тя вярва, че е Квелкрист Фолкънър, защото това й дава стимул. Но не е нищо повече от система носител. Опре ли се до моралния избор, до факта, че е хвърлено проклятие над хора, които тогава още не са били родени, тя става съвсем друг човек, защото в крайна сметка само целта има значение.

Ядви сви рамене.

— Мене ако питаш, държи се точно като всички политически лидери. Нали знаеш, целта и средствата. Защо Квелкрист Фолкънър да е по-различна, майка му?

— Знам ли? — Внезапно в мен се надигна изненадваща съпротива против нейния цинизъм. Сведох очи към ръцете си. — Разбираш ли, ако погледнеш живота на Квел, почти всички нейни постъпки се ръководят от философията й. А тази нейна двойничка, или каквато е там, дори тя самата не може да примири мислите и постъпките си. Мотивите й са ужасно объркани.

— Е? Добре дошъл сред скапания човешки род.

Горчивината на думите ме накара да се озърна. Ядви още стоеше до прозореца и гледаше отражението си.

— Нищо не си могла да направиш — тихо казах аз.

Тя не ме погледна, не извърна глава.

— Може би. Но знам какво почувствах, и то не беше достатъчно. Тоя скапан носител ме промени. Откъсна ме от мрежата…

— Което ти спаси живота.

Тя нетърпеливо тръсна обръснатата си глава.

— Попречи ми да чувствам заедно с другите, Мики. Откъсна ме от тях. Знаеш ли, дори промени нещата с Ки. През онзи последен месец вече не беше същото.

— Често се случва при презареждане. Хората постепенно свикват…

— Да бе, знам. — Сега тя откъсна очи от своето отражение и ме погледна. — Ако една връзка не върви от само себе си, превръща се в труд. И двете се стараехме, стараехме се повече откогато и да било. Там е проблемът. Преди не ни се налагаше да се стараем. Понякога се възбуждах само като я гледах. Само това ни трябваше и на двете — един поглед, едно докосване. И точно това изчезна безследно.

Мълчах. Понякога просто няма какво да кажеш. Можеш само да слушаш, да чакаш и да гледаш как всичко се излива навън. Да се надяваш, че е пречистване.

— Когато я чух да пищи — изрече с усилие Ядви, — това сякаш не беше важно. Или поне не беше достатъчно важно. Не стигаше, за да остана и да се бия. Ако носех истинското си тяло, щях да остана.

— И да умреш.

Тя небрежно сви рамене и примига, сякаш се мъчеше да удържи сълзите.

— Всичко това са глупости, Ядви. Сега в теб говори вината, че си оцеляла. Много добре знаеш, че нищо не би могла да сториш.

Тя ме погледна. Плачеше тихичко и сълзите бавно се стичаха по лицето й.

— Ти пък какво знаеш, Мики? Нали всичко онова пак беше работа на твой скапан двойник. Ти си гаден унищожител, скапана емисарска отрепка. Никога не си бил демилит. Никога не си бил част от нещо, не знаеш какво означава това. Колко близки бяхме. Не знаеш какво е да го загубиш.

За миг мислите ми се върнаха към Корпуса и Вирджиния Видаура. Яростта след Иненин. Тогава за последен път принадлежах към нещо — преди повече от век. Случваше се понякога да усетя същото, зараждащо се чувство за дружба и обща цел — и винаги го изтръгвах от корен. Тия глупости само могат да ти докарат смъртта. Или да позволят на другите да те използват.

— Тъй — казах аз с небрежна бруталност. — Вече ме проследи. Вече знаеш. И какво ще правиш сега?

Ядвига избърса очите си с рязък жест, който почти не се различаваше от плесница.

— Искам да я видя — каза тя.