Ричард Морган
Разбудени фурии (49)

Глава 48

Изкараха тялото на Силви Ошима от балиращата станция върху голяма сива гравитационна носилка с емблема на „Цзян“ и извит пластмасов капак против дъжда. Либек командваше носилката с дистанционно управление, а друга жена, вероятно Томасели, носеше отзад портативен монитор, също „Цзян“. Когато излязоха, аз бях успял да се изправя на крака и колкото и да е странно, Мураками не ми попречи. Стояхме мълчаливо един до друг като опечалени гости на някаква древна погребална церемония и гледахме как носилката се задава към нас с живия си товар. Когато погледнах лицето на Ошима, аз си спомних декоративната каменна градина върху Рилските зъбери, носилката там, и изведнъж ми хрумна, че за предвестник на една нова революционна епоха тази жена прекарва твърде много време в безсъзнание върху техника за инвалиди. Този път очите й под прозрачния капак бяха отворени, но сякаш не виждаха нищо. Ако не беше вграденото екранче за жизнени показатели до главата й, можех да си помисля, че виждам труп.

И е точно така, Так. Виждаш трупа на квелистката революция. Само с това разполагаха, а след смъртта на Кои и другите, няма кой да я съживи.

Всъщност не се изненадвах, че Мураками е екзекутирал Кои, Бразил и Трес. Подсъзнанието ми го очакваше още откакто се събудих. Бях го прочел по лицето на Вирджиния Видаура; думите, които изплю, само потвърждаваха истината. А когато Мураками кимна небрежно и ми показа шепа окървавени приставки, не изпитах нищо друго, освен ужасното чувство, че стоя срещу някакво огледало и виждам собствената си неизлечима болест.

— Стига, Так. — Той прибра приставките в джоба на маскировъчния костюм, разсеяно избърса ръце и се навъси. — Нямах избор, сам виждаш. Вече ти казах, че не можем да си позволим едно ново Разселване. Най-вече защото тия приятели при всяко положение щяха да загубят, после Протекторатът идва с подковани ботуши, а на кого му трябва това?

Вирджиния Видаура го заплю. Добро постижение, като се има предвид, че седеше вързана на три-четири метра от него. Мураками въздъхна.

— Мамка му, поне си размърдай мозъка за малко, Вирджиния. Помисли какво ще стори с тази планета едно неоквелистко въстание. Мислиш, че на Адорасион беше зле? Мислиш, че Шария беше ужасна каша? Те не могат и да се мерят с онова, което би станало, ако твоята плажна компания бе развяла революционното знаме. Повярвай ми, правителството на Хапета не се шегува. Всичките са настървени бюрократи. Ще смажат и най-дребното подобие на бунт в Населените светове и ако за целта се налага планетарна бомбардировка, значи точно това ще направят.

— Да — кресна тя. — А ние сме длъжни да го приемем като идеален пример за управление, така ли? Власт на корумпирани олигарси, подкрепена от жестока военна машина.

Мураками пак сви рамене.

— Защо пък не? В исторически план моделът работи. Хората обичат да вършат, каквото им се нареди. А олигархията не е чак толкова лоша, нали? Така де, виж при какви условия живеят хората. Вече не говорим за беднотията и потисничеството от времето на Заселването. То си отиде преди триста години.

— А защо си отиде? — Гласът на Видаура отслабна. Почвах да се тревожа, че има сътресение. Специалните сърфистки носители са издръжливи, но не ги проектират за подобни удари по лицето. — Скапан тъпак. Отиде си защото квелистите го сритаха здравата.

Мураками отчаяно разпери ръце.

— Добре де, свършили са си работата, нали? Не ни трябват отново.

— Глупости дрънкаш, Мураками, и сам го знаеш. — Но докато говореше, Видаура ме гледаше с безизразни очи. — Властта не е структура, а динамичен поток. Тя или се натрупва, или се разсейва из системата. Квелизмът задвижи това разсейване и оттогава ония мръсници в Милспорт се мъчат да обърнат потока. Сега отново върви натрупване. Положението ще става все по-лошо, те ще продължават да грабят и да грабят от всички нас, и след още сто години ще се събудиш с откритието, че скапаното Заселване пак се е върнало.

Мураками кимаше през цялото време, сякаш сериозно обмисляше думите й.

— Да, Вирджиния — каза накрая той, — само че нито ми плащат, нито са ме обучили да се тревожа какво ще стане след сто години. Обучиха ме — по-точно ти ме обучи — да се справям с текущите обстоятелства. И точно това правим тук.

Текущи обстоятелства — Силви Ошима. Демилит.

— Скапаният Мечек — продължи раздразнено Мураками и кимна към неподвижното тяло върху носилката. — Ако решавах аз, за нищо на света не бих допуснал някое местно правителство да има достъп до такава техника, камо ли да я преотстъпва на разни дрогирани търсачи на съкровища. Можехме да изпратим специален емисарски екип за прочистване на Ню Хок и нищо такова нямаше да се случи.

— Да, но щеше да излезе много скъпо, помниш ли?

Той мрачно кимна.

— Да. И точно по тая скапана причина Протекторатът допусна всички до техниката. Процент от инвестициите. Всичко се върти около шибаните пари. Вече никой не иска да прави история, всеки гледа да трупа пачки.

— Мислех, че и ти това искаш — обади се с немощен глас Вирджиния Видаура. — Всеки гони парите. Олигарсите на върха. Калпавата система за контрол. А сега и ще се оплакваш, по дяволите.

Той й хвърли уморен поглед и поклати глава. Наблизо Либек и Томасели спряха да изпушат в комбина фас от морски коноп, но след малко Влад-Малъри ги подбра към „Набучвател“. Кратко затишие. Изоставената гравиносилка се люшкаше лекичко само на метър от мен. Дъждът кротко ръмеше по прозрачния пластмасов капак и се стичаше по извивките му. Вятърът бе стихнал до колеблив бриз, а откъм другия край на фермата вече не се чуваше бластерен огън. Аз стоях сред мига на кристално спокойствие и гледах изцъклените очи на Силви Ошима. Край границите на съзнателната ми мисъл тихо шепнеха късчета интуиция, драскаха по вратата и молеха да ги допусна.

— Какво беше това за правенето на история, Тод? — глухо попитах аз. — Какво става с демилитите?

Той се обърна към мен и по лицето му имаше изражение, каквото виждах за пръв път. Усмихна се неуверено. Усмивката го правеше съвсем млад.

— Какво става ли? Както вече ти казах, става това, че техниката наистина действа. На Латимър получават резултати, Так. Контакт с марсианските изкуствени интелекти. Съвместимост на информационните системи за пръв път след почти шестстотин години напразни усилия. Техните машини разговарят с нашите и тъкмо тази система хвърли мост над пропастта. Разгадахме интерфейса.

За момент по гърба ми плъзнаха ледени нокти. Спомних си Латимър, Санкция IV и някои от нещата, които бях видял и вършил там. Навярно открай време знаех, че това ще е преломен момент. Просто не вярвах, че ще се върне като бумеранг пак към мен.

— Държат го под похлупак, нали? — тихо казах аз.

— А ти нямаше ли да го държиш? — Мураками посочи с пръст неподвижната фигура върху носилката. — Тая жена има в главата си нещо, способно да разговаря с машините, които са ни оставили марсианците. След време то сигурно ще ни каже къде са отишли, може дори да ни отведе при тях. — Той задавено се разсмя. — И най-големият майтап е, че тя не е нито археолог, нито обучен емисарски офицер или специалист по марсиански системи. Не. Тя е просто скапан ловец на премии, Так, полупобъркан убиец на машини. А кой знае още колко като нея бродят насам-натам с такива неща в главите си. Имаш ли представа колко жестоко се издъни Протекторатът този път? Ти си бил в Ню Хок. Представяш ли си какви ще са последствията, ако първият ни контакт с една свръхразвита чужда култура стане чрез тези хора? Голям късмет ще извадим, ако марсианците не се върнат да изпепелят всяка наша колонизирана планета просто за всеки случай.

Изведнъж ми се прииска отново да седна. Тръпките от зашеметяващия пистолет ме разтърсиха още по-силно от вътрешностите до главата и я оставиха лека и празна като балон. С усилие се удържах да не повърна и се помъчих да мисля трезво през глъчката на връхлитащите спомени. Неуловимите на Силви в убийствена акция срещу рояка на самоходното оръдие.

Цялата ви структура на живот е враждебна на нашата.

Да! И освен това искаме скапаната земя.

Ор, застанал с лост в ръка над повреденото каракури в тунела под Драва.

Е, ще го изключваме ли, или какво?

Демилитски хвалби на борда на „Пушки за Гевара“, малко смешни и нелепи, докато не ги поставиш в рамка, където могат да придобият съвсем друг смисъл.

Ако ти хрумне как да демилнеш орбитална платформа, Лас, обади ми се.

Да, и на мен. Свалиш ли платформа, ще накарат Мици Харлан да ти духа всяка сутрин, додето си жив.

Ах, мамка му.

— Наистина ли мислиш, че може да го направи — попитах смаяно аз. — Мислиш ли, че е способна да разговаря с орбиталните?

Той оголи зъби в гримаса, която бе всичко друго, но не и усмивка.

— Так, откъде да знам, че вече не е разговаряла с тях? В момента я държим под упойка и апаратурата „Цзян“ следи за евентуални предавания, това е част от задачата, но нямаме представа какво може да е сторила вече.

— А ако започне да предава?

Той сви рамене и извърна очи.

— Тогава си имам заповеди.

— О, страхотно. Много градивен подход.

— Так, какъв избор имаме, дявол да го вземе? — В гласа му звучаха отчаяни нотки. — Знаеш какви щуротии стават в Ню Хок. Миминтите вършат каквото не им се полага, изграждат модели, каквито никой не помни да е имало по време на Разселването. Всички си мислят, че това е един вид машинна еволюция, растеж на елементарната нанотехника, но дали наистина е така? Ами ако демилитите са го задействали? Ами ако орбиталните се събуждат, защото са надушили командния софтуер и сега реагират, като правят нещо с миминтите? Доколкото разбираме, тия неща са създадени за връзка с марсианските машинни системи и от Латимър казват, че системата действа. Тогава защо да не действа и тук?

Гледах Силви Ошима и в главата ми кънтеше гласът на Ядви.

… всички тия брътвежи, припадъците, насочването към обекти, обработени от някой друг — всичко това дойде след Аямон…

… на няколко пъти засякохме активни миминти, но докато стигнем дотам, вече всичко беше приключило. Изглеждаше тъй, сякаш са се били помежду си…

Умът ми летеше стремглаво по пътищата, които ми бе отворила емисарската интуиция на Мураками. Ами ако са се сражавали помежду си? Или ако…

Силви лежи безпаметно на кушетката в Драва и бълнува. То ме познаваше. То. Като стар приятел. Като…

Жената, която се наричаше Надя Макита, лежи в друго легло на борда на „Островитянин“.

Григорий. Там има нещо, наречено Григорий.

— Тия хора, които държиш в джоба си — тихо казах аз на Мураками. — Тия, които изби заради едно по-стабилно утре за всички нас. Те твърдо вярваха, че тя е Квелкрист Фолкънър.

— Е, странно нещо е вярата, Так. — Той гледаше някъде покрай носилката и в тона му нямаше и следа от веселие. — Ти си емисар, знаеш го.

— Да. А в какво вярваш ти?

Той помълча една-две секунди. После тръсна глава и ме погледна в очите.

— В какво вярвам ли, Так? Вярвам, че ако успеем да разшифроваме ключовете към марсианската цивилизация, тогава възкръсването на Истински мъртвите ще изглежда дребно и сравнително скучно събитие.

— Мислиш ли, че е тя?

— Не ми пука дали е тя. Това не променя нищо.

Вик откъм Томасели. „Набучвател“ се зададе покрай разнебитената ферма на Сегешвар като някакъв тромав киборг с формата на слонски скат. С риск да повърна отново аз предпазливо напрегнах неврохимията и различих Малъри да стои в картечната кула заедно със заместника си и двама други пирати, които не познавах. Пристъпих по-близо до Мураками.

— Имам още един въпрос, Тод. Какво смяташ да правиш с мен и Вирджиния?

Той разтърка късата си коса тъй енергично, че наоколо се разлетяха ситни пръски. По устните му отново заигра мека усмивка, сякаш завръщането към по-практични теми за разговор бе като среща със стар приятел.

— Е, малко е проблематично, но все ще измислим нещо. Както е тръгнало на Земята в последно време, сигурно ще поискат да ви доведа, или да ви изтрия. Сегашната администрация никак не си пада по емисари-изменници.

Кимнах уморено.

— И тъй?

Усмивката се разшири.

— И тъй — майната им. Ти си емисар, Так. Тя също. Може да сте загубили привилегиите, но това не означава, че не сте от нашите. Едно излизане от Корпуса не променя истинската ти същност. Мислиш ли, че ще плюя на всичко това само защото някаква жалка тайфа земни политици търси на кого да лепне вината?

Поклатих глава.

— Говориш за работодателите си, Тод.

— Майната им. Отговарям само пред Главния емисарски щаб. — Той захапа долната си устна и се озърна към Вирджиния Видаура, после пак ме погледна. Гласът му спадна до шепот. — Но ще ми трябва съдействие, за да го уредя, Так. Тя приема цялата работа твърде лично. Не мога да я пусна в това настроение. Най-вече защото ще ми пусне един плазмафраг в тила още щом се обърна.

„Набучвател“ плавно се приближаваше към една неизползвана част от кея. Съединителите излетяха напред и се забиха във вечбетона. Два от тях улучиха прогнили места и се измъкнаха веднага щом двигателите почнаха да ги обтягат. Корабът леко се люшна назад сред вълна от кипнала пяна и накълцан белотрев. Съединителите се прибраха и излетяха отново.

Нещо зад гърба ми нададе вой.

Отначало някаква наивна частица от мен си помисли, че Вирджиния Видаура най-сетне излива натрупаната скръб. Част от секундата по-късно разпознах механичния тон на звука и разбрах какво е — вой на сирена.

Времето сякаш удари спирачки. Секундите се превърнаха в огромни парчета действителност, всичко се движеше с лениво спокойствие, като под вода.

… Либек отскача назад от водата, запалената цигара пада от устните й, отскача от гърдите, разпръсквайки ситни искри…

… Мураками крещи в ухото ми, хвърля се покрай мен към гравиносилката…

… вграденият монитор вие, цяла редица дисплеи пламват като свещи покрай тялото на Силви Ошима, което изведнъж е почнало да се гърчи…

… широко отворените очи на Силви се впиват в моите, напрегнатият й поглед привлича моя…

… алармата ми е непозната, както и цялата тази нова апаратура на „Цзян“, но може да означава само едно…

… и ръката на Мураками излита нагоре от пояса, стиснала калашника…

… собственият ми вик се разтяга, слива се с неговия и аз се хвърлям напред да му попреча, все още с вързани ръце, движа се безнадеждно бавно…

И после облаците на изток се разцепиха и избълваха ангелски огън.

И кеят лумна от ярост и светлина.

И небето рухна над нас.