Ричард Морган
Разбудени фурии (17)

Глава 16

Престоят в планината не ни се отрази много добре.

Първата сутрин спах до късно, но когато най-сетне се извлякох от спалнята, бях замаян и ме мъчеше главоболие. Изглежда, „Ейшундо Органикс“ не бяха проектирали моделите си за охолен живот. Силви не се мяркаше наоколо, но масата беше отрупана с всевъзможни продукти за закуска — повечето с вече задействани нагреватели. Разрових се из остатъците, намерих неизползвана кутия кафе, загрях го и го изпих прав до прозореца. Из главата ми се въртяха смътни спомени за сънища, изпълнени с първобитен страх от удавяне. Наследство от дългия престой на носителя в резервоара — беше ми се случвало и през първите дни в Неразчистеното. Сблъсъците с миминтите и динамичният живот с Неуловимите на Силви прогониха тия тревоги и вкараха в сънищата ми по-нормални варианти: гонитби, престрелки и объркани възстановки от собствената ми памет.

— Буден сте — каза Обект 301, изниквайки встрани от мен.

Озърнах се и надигнах чашата.

— Още не, но ще се събудя.

— Колежката ви остави съобщение. Желаете ли да го чуете?

— Вероятно.

— Мики, отивам да се разходя из града — заговори синтетичният образ с гласа на Силви. Все още не бях се разсънил напълно и това дребно несъответствие ме порази по-силно, отколкото би трябвало. Стори ми се ужасно нелепо и нежелано напомняне за основния ми проблем. — Ще се поровя из базите данни. Искам да видя дали ще мога да задействам мрежата, евентуално да се свържа чрез нея с Ор и останалите. Да разбера какво става там. Ще гледам и да донеса едно-друго. Край на съобщението.

Рязката смяна на гласа ме накара да трепна. Кимнах и се върнах с кафето към масата. Разчистих боклуците от закуската и замислено се наведох над холографския дисплей. Обект 301 висеше зад гърба ми.

— Значи чрез това тук мога да се свържа с Милспортския университет, така ли? Да потърся информация из тяхната база данни?

— Ще стане по-бързо, ако ме попитате — скромно отвърна образът.

— Добре. Искам подробно проучване на… — Въздъхнах. — Квелкрист Ф…

— Започвам.

Дали от скука след толкова години бездействие или просто защото по тона ми бе останал с усещането, че вече съм изложил темата, виртуалният образ се хвана на работа още преди да довърша. Дисплеят просветля и се разшири. В горния край се появи миниатюрно копие на главата на Обект 301, а в пространството отдолу бързо се сипеха изящни илюстрации. Гледах и се прозявах.

— Първа справка. Квелкрист, също така квалгрист или квелкристия, местно амфибийно растение на Харлановия свят. Квелкристията е водорасло, разпространено в плитките водоеми, среща се главно в умерените климатични пояси. Макар да съдържа известно количество хранителни вещества, тя не може да се сравнява със земните или хибридно създадени видове, затова земеделското й отглеждане не се смята за рентабилно.

Кимнах. Не точно оттук исках да започна, но…

— От зрелите стъбла на квелкристията могат да се извлекат някои лечебни съставки, но практиката е разпространена само сред няколко малки общини в южния край на архипелага Милспорт. На практика квелкристията е забележителна единствено с необичайния си жизнен цикъл. Ако растението попадне в условия на продължителна суша, плодовете му изсъхват и се разпадат на черен прах, който може да бъде отнесен от вятъра на стотици километри. Останалата част от стъблото умира и изгнива, но прахът на квелкристията, след като отново влезе в контакт с вода, създава микроспори, от които за няколко седмици израства цяло растение.

— Втора справка. Квелкрист Фолкънър, псевдоним на бунтовническата водачка и политическа мислителка от епохата ни Заселването Надя Макита, родена в Милспорт на 18 април 47 г. (по Колониалното летоброене), починала на 33 октомври 105 г. Единствено дете на милспортския журналист Стефан Макита и неговата съпруга Фусако Кимура, по професия морски инженер. Макита изучава демографска динамика в Милспортския университет и публикува спорната дисертация „Съвременна митология и взаимодействие на половите роли“, както и три стихосбирки на малояпонски, които бързо придобиват култов статус сред културните среди в Милспорт. В зряла възраст…

— Може ли оттук нататък малко по-подробно?

— През зимата на 67 година Макита напуска академията, след като по непотвърдени свидетелства е отхвърлила щедро предложение за изследователски пост във факултета по обществени науки, както и литературното покровителство на видна фигура от Първите семейства. Между октомври 67 и май 71 тя пътешества из Харлановия свят, издържана отчасти от родителите си, като допълва тази издръжка с доходи от неквалифициран труд, включително събиране на белотрев и бране на вишефрукти. Смята се, че животът сред сезонните работници е дооформил политическите убеждения на Макита. Заплащането и жизнените условия по онова време са мизерни, ратаите в белотревните ферми страдат от тежки заболявания, а при брането на вишефрукти не са рядкост смъртните злополуки. Така или иначе, към началото на 69 година Макита публикува статии в радикалните издания „Нова звезда“ и „Море на промените“, където ясно личи отдръпването й от либерално-реформистките възгледи, които е изповядвала като студентка (и към които се придържат нейните родители). Вместо това тя предлага нова революционна етика, заета до голяма степен от вече съществуващи екстремистки движения, но забележителна с жлъчната и яростна критика както към политиката на управляващата класа, така и към същите тия движения. Този подход не й печели популярност сред радикалната интелигенция от онова време и тя — макар и призната за блестящ мислител — се оказва все по-изолирана от масовите революционни тенденции. Поради липса на термин за своята нова политическа теория, тя я нарича „квелизъм“. Терминът е използван за пръв път в статията „Случайната революция“, където Макита твърди, че съвременните революционери, когато потисниците ги лишават от средства за съществуване, трябва да се разлетят из страната като праха на квелкристията, невидими и вездесъщи, но носещи в себе си силата на революционното възраждане навсякъде, където могат да намерят благодатна почва. Общоприето е, че скоро след това тя сама си избира името Квелкрист, вдъхновено от същата статия. Произходът на фамилията Фолкънър обаче остава спорен. С избухването на Кошутските белотревни бунтове през май 71 година и последвалия погром Макита за пръв път се появява като партизански водач в…

— Задръж. — Консервираното кафе не беше свястно и монотонното изреждане на познати факти почваше да ме приспива. Прозях се и отидох да изхвърля кутията. — Добре де, не чак толкова подробно. Може ли да прескочим напред?

— Революция — послушно изрече Обект 301, — която издигналите се на власт квелисти нямат никакъв шанс да спечелят, докато пречат на вътрешната опозиция да…

— По-нататък. Дай да минем към втория фронт.

— Цели двайсет и пет години по-късно тази привидно риторична хвалба най-сетне съзрява до нивото на действаща аксиома. Според собственото сравнение на Макита прахът от квелкристия, който така нареченото сурово правосъдие на Конрад Харлан е развяло надлъж и нашир след квелисткото поражение, поражда нова съпротива на десетки различни места. Вторият фронт на Макита възниква точно според нейните предсказания, но този път динамиката на бунта се е променила неузнаваемо. В контекста на…

Ровейки из раниците за още кафе, аз слушах с половин ухо. Това също го знаех. По времето на втория фронт квелизмът вече не бил нова риба в залива. Цяло поколение тихо тлеене под игото на Харлановата тирания го превърнало в единствената оцеляла радикална сила на планетата. Другите течения се вдигали на оръжие или продавали душите си и загивали — унищожени физически, или превърнати в огорчени и разочаровани бивши величия, използвани като марионетки в ръцете на правителствените сили, подпомагани от Протектората. Квелистите обаче просто изчезнали, изплъзнали се, изоставили борбата и продължили да живеят живота си, за което Надя Макита открай време ги съветвала да бъдат готови. Технологията ни даде достъп до живот с продължителност, за каквато нашите прадеди са могли единствено да мечтаят — трябва да бъдем готови да използваме тези нови мащаби, да живеем в тези мащаби, ако искаме да осъществим мечтите си. И двайсет и пет години по-късно те се върнали, вече с изградени кариери, със семейства, с отгледани деца, върнали се да подновят борбата, не толкова състарени, колкото закалени, по-мъдри, по-издръжливи, по-силни и въодушевени от мълвата, проникваща право в сърцето на всеки бунтовник — мълвата, че самата Квелкрист Фолкънър се е завърнала.

На службите за сигурност било трудно да повярват в мита за нейното тайнствено двайсет и пет годишно съществуване в нелегалност, но завръщането на Надя Макита се оказало още по-невероятно. Тя била на петдесет и три години, но презаредена в нова плът, тъй че дори и най-близките й приятели не можели да я разпознаят. Витаела из руините на предишната революция като отмъстителен призрак и първите й жертви били отцепниците и предателите от стария съюз. Този път нямало да има дрязги между фракциите, които да отклоняват борбата от ясната цел, да оспорват квелисткото ръководство и да я продадат на харланитите. Неомаоистите, комунитарианците, Новата слънчева пътека, парламентарните градуалисти и социалните либертарианци. Тя ги издирила всичките, докато дъвчели край държавната ясла, мърморейки недоволно за ограничения си достъп до властта — и ги избила.

Когато се обърнала срещу Първите семейства и покорната им асамблея, това вече не било революция.

Било Разселването.

Война.

Три години — и накрая последният щурм на Милспорт.

Затоплих второто кафе и го изпих, докато Обект 301 наближаваше завършека на историята. Като хлапе я бях слушал безброй пъти и всеки път се надявах в последния момент нещо да стане, някак да се отмени неизбежната трагедия.

— След като Милспорт вече е изцяло в ръцете на правителствените сили, квелисткият щурм е разбит и в асамблеята се водят преговори за разумен компромис, Макита навярно смята, че нейните врагове ще имат по-неотложни задачи, преди да започнат преследването й. Тя винаги е вярвала в прагматизма на харланитите, но погрешните разузнавателни данни я карат да подцени изключителното значение на нейното залавяне или елиминиране за успеха на мирните преговори. Когато осъзнава грешката си, бягството е почти невъзможно.

Никакво „почти“, помислих си аз. Харлан пратил за обсада на кратера Алабардос повече бойни кораби, отколкото били участвали в което и да било сражение през войната. Безумно дръзки пилоти на хеликоптери издигали машините си почти до четиристотинметровата граница и се отправяли на самоубийствени мисии. Натъпканите вътре снайперисти от специалните служби носели най-тежките оръжия, допустими от орбиталните платформи. Имали заповед да свалят бягащите летателни апарати по всички възможни начини, при необходимост дори и чрез таран.

— В един последен отчаян опит да спасят Макита нейните поддръжници рискуват да предприемат полет на голяма височина с реактивен хеликоптер без въоръжение, вярвайки, че орбиталните няма да му обърнат внимание. Ала…

— Да, благодаря ти, Обект. Стига толкова.

Допих кафето на един дъх. Ала се издънили. Ала планът, се оказал грешка (или предумишлено предателство). Ала острие от ангелски огън прорязало небето над Алабардос и за миг превърнало хеликоптера в негатив сред лумналото сияние. Ала Надя Макита се посипала над океана като дъжд от разпръснати органични молекули сред облак метален прах. Не исках да го чувам отново.

— Ами легендите за бягство?

— Както става с всички героични фигури в човешката история, след гибелта на Квелкрист Фолкънър избуяват многобройни легенди за нейното тайно бягство. — В гласа на Обект 301 сякаш звучеше едва доловим упрек, но може би просто си го въобразявах. — Някои вярват, че изобщо не се е качвала на хеликоптера и по-късно се е измъкнала преоблечена, докато войските окупирали Алабардос. Други, по-правдоподобни теории се основават на идеята, че по някое време преди смъртта на Фолкънър е било направено резервно копие от съзнанието й, и че тя е била възкресена след уталожването на военната истерия.

Кимнах.

— Добре, къде биха могли да я съхранят?

— По този въпрос има различни мнения. — Женският образ вдигна ръка и елегантно започна да отброява на тънките си пръсти. — Едни твърдят, че е била излъчена другаде — или до космическо информационно хранилище в далечния космос…

— Да бе, много вероятно.

— … или до някой от Населените светове, където е имала приятели. Най-често биват посочвани Адорасион и Земята на Нкрума. Друга теория предполага, че е била съхранена след тежка рана при сраженията в Ню Хокайдо, от която нямало надежда да се възстанови. Че след изненадващото й оздравяване нейните съратници изоставили или забравили копието.

— Ясна работа. Какво по-естествено от това да забуташ нейде съзнанието на героичния си боен водач?

Обект 301 се навъси на забележката.

— Теорията се базира върху предположението за масови хаотични сражения, гибел на огромен брой хора и пълно прекъсване на комуникациите. Подобни събития са се случвали неведнъж по време на военните кампании в Ню Хокайдо.

— Хм-м-м.

— Милспорт е друго предполагаемо място на съхранение. Историците от онова време твърдят, че семейство Макита е принадлежало към средната класа, но било достатъчно високопоставено, за да има достъп до дискретни системи за съхранение. Много информационно-брокерски фирми са водили успешни съдебни битки, за да запазят анонимността на клиентите си. Общият капацитет за дискретно складиране в Милспортската столична зона се оценява на над…

— А ти в коя теория вярваш?

Жената млъкна тъй внезапно, че застина със зяпнала уста. Образът трепна. Малките искрици на информационни смущения заиграха за миг по дясното й бедро, лявата гръд и очите. Гласът й стана глух и безизразен.

— Аз съм синтетичен образ на информационна система „Харкани“, предназначен за общуване на основно ниво. Не мога да отговоря на този въпрос.

— Значи нямаш убеждения, а?

— Възприемам единствено данни и нивото на вероятност, което осигуряват те.

— И това не е зле. Хайде, направи сметката. Коя е най-голямата вероятност?

— Според наличните данни най-вероятно изглежда Надя Макита да се е намирала на борда на квелисткия хеликоптер над Алабардос, да е превърната в пара от орбиталния лъч и вече да не съществува.

Кимнах още веднъж и въздъхнах.

— Така си е.

 

 

Два часа по-късно Силви се върна с пресни плодове и кутия пикантни питки със скариди. Нахранихме се почти без да говорим.

— Успя ли да се свържеш? — попитах аз по някое време.

— Не. — Тя тръсна глава, продължавайки да дъвче. — Нещо не е наред. Усещам го. Долавям присъствието им там, но не успявам да засека достатъчно, за да осъществя връзка.

Силви наведе глава и присви очи в болезнена гримаса.

— Нещо не е наред — тихо повтори тя.

— Не си сваляла шала, нали?

Тя ме погледна.

— Не. Не съм сваляла шала. Той не пречи на функциите, Мики. Само ме дразни.

Свих рамене.

— И мен.

Тя плъзна поглед към джоба, където обикновено държах изрязаните мозъчни приставки, но не каза нищо.

През остатъка от деня избягвахме да се срещаме. Силви седеше пред холографския дисплей и от време на време променяше цветовете му, без да го докосва и без да говори. По някое време мина в спалнята си и около час лежа там, гледайки тавана. На отиване към банята надникнах през открехнатата врата и видях, че устните й се движат беззвучно. Взех си душ, после застанах до прозореца, изядох един плод и насила изпих чаша кафе. Накрая излязох навън и тръгнах да бродя около основата на гнездото, разговаряйки разсеяно със синтетичния образ на Обект 301, който незнайно защо бе решил да се мъкне подир мен. Може би искаше да се увери, че няма да сторя някоя пакост.

Из студения планински въздух се носеше неясно напрежение. Като недовършен секс, като наближаващо лошо време.

Не може безкрайно да продължаваме по този начин, казах си аз. Нещо трябва да се пречупи.

Но вместо това наоколо притъмня и след още една мълчалива трапеза отидохме да си легнем рано в отделните спални. Лежах в мъртвешката тишина на звукоизолираната хижа и си представях нощни звуци, характерни за далеч по-южен климат. Изведнъж ми хрумна, че трябваше да се върна там почти преди два месеца. Емисарското обучение — съсредоточавай се върху непосредственото си обкръжение и върши най-неотложното — бе отклонявало мислите ми от тази тема през последните няколко седмици, но когато намирах свободно време, умът ми се рееше към Нова Пеща и Белотревната зона. Не че щях да липсвам на някого там, но бях нарушил уговорените срещи и Радул Сегешвар щеше да се чуди дали безмълвното ми изчезване не означава, че съм засечен и заловен, което щеше да доведе до много прискърбни последствия за него и Белотревната зона. Сегешвар ми бе задължен, но дългът имаше твърде спорен характер, а при южняшките мафии не е препоръчително да наблягаш на тия неща. Хайдуците не притежават нито етиката, нито дисциплината на якудза. А тайнственото ми отсъствие за цели два месеца беше нечувана злоупотреба с търпението им.

Ръцете пак ме сърбяха. Генетичен изблик на желанието да сграбча скалите, да се изкатеря и да изчезна накъдето ми видят очите.

Погледни трезво, Мики. Време е да се измъкваш от тая история. Дните ти като демилит отминаха. Беше забавно, даде ти ново лице и тия лепнещи длани, но всичко си има край. Време е да се върнеш към правия път. Към текущата задача.

Извъртях се на една страна и забих поглед в стената. От другата страна Силви навярно лежеше в същата тишина и същото усамотение. Може би и тя напразно гонеше дрямката.

И какво да направя? Да я зарежа ли?

Вършил си и по-лоши неща.

Видях обвинителния поглед на Ор. Да не си посмял да я пипнеш, мамка ти.

Чух гласа на Ласло. Вярвам ти, Мики.

Да, отвърна подигравателно вътрешният ми глас. Той вярва на Мики. Още не се е срещнал с Такеши Ковач.

Ами ако тя е онази, за която се представя?

Я стига! Квелкрист Фолкънър? Нали чу какво каза машината. Квелкрист Фолкънър се е превърнала в прах на седемстотин метра над Алабардос.

Тогава коя е? Призракът, онази в приставката. Може да не е Надя Макита, но сто на сто се смята за нея. И, мамка му, определено не е Силви Ошима. Е, коя е?

Нямам представа. Трябва ли да те вълнува?

Не знам. Трябва ли?

Трябва да те вълнува единствено фактът, че якудза е наела твоя милост от някакъв архивен запис, за да си видиш сам сметката. Адски поетично, мама му стара, и знаеш ли какво? Сигурно онзи приятел ще им свърши добра работа. Определено не му липсват възможности — глобална заповед, не забравяй. А можеш и да се обзаложиш, че има какво да го стимулира, по дяволите. Знаеш какви са законите за двойно зареждане.

А в момента единственото, което свързва цялата каша със сегашния ти носител, е спящата жена в съседната стая и нейната тайфа долнопробни наемници. Тъй че колкото по-скоро се отървеш от тях, тръгнеш на юг и се заемеш с текущата работа, толкова по-добре за всички засегнати.

Текущата работа. Да, това ще реши всичките ти проблеми, Мики.

Мамка ти, престани да ме наричаш така.

Раздразнено отметнах завивката и станах от леглото. Открехнах вратата и видях пустата обща стая. Масата и светещите извивки на дисплея сред мрака, неясните очертания на двете подпрени раници в ъгъла. Хотей хвърляше през прозорците оранжеви правоъгълници върху пода. Прекрачих гол през лунните лъчи, клекнах до раниците и почнах да ровя за пакет амфетаминова кола.

Майната му на съня.

Чух я зад себе си и се обърнах, усещайки как по костите ми плъзва като перце студът на непозната тревога. Не знаех срещу кого ще застана.

— И ти, а?

Беше гласът на Силви Ошима, леко озадаченият котешки поглед на Силви Ошима, която стоеше пред мен, обгърнала рамене с ръцете си. Също тъй гола, а гърдите й бяха сбрани и притиснати между ръцете като подарък за мен. Ханшът беше леко наклонен като насред крачка, едното заоблено бедро малко зад другото. Разрошената коса обкръжаваше съненото й лице. В лъчите на Хотей бледата й кожа придобиваше оттенъка на топла мед или сияние от жарава. Тя се усмихна колебливо.

— Все се събуждам. Имам чувството, че главата ми работи на максимални обороти. — Тя кимна към кутията кола в ръката ми. — Това няма да ти помогне, сам знаеш.

— Не ми се спи — отвърнах аз малко дрезгаво.

— Да. — Усмивката й внезапно изгасна и тя стана съвършено сериозна. — И на мен не ми се спи. Иска ми се онова, за което говореше вчера.

Тя разтвори ръце и гърдите й изхвръкнаха на свобода. Малко смутено посегна нагоре, приглади назад гъстата си коса и притисна длани към тила си. Измести крака тъй, че бедрата й се притиснаха. Наблюдаваше ме внимателно между вдигнатите си лакти.

— Харесвам ли ти така?

— Аз… — Позата издигаше и оформяше изящно гърдите й. Усетих как в пениса ми нахлува кръв. Изкашлях се. — Много те харесвам така.

— Добре.

Тя продължаваше да стои неподвижно и да ме гледа. Пуснах кутията върху раницата и направих крачка към нея. Ръцете й излетяха напред, обгърнаха ме през раменете и се сплетоха зад гърба ми. Обгърнах с длан меката тежест на гръдта й, посегнах с другата ръка надолу към сгъвката между бедрата и спомена за влагата там…

— Не, чакай — тя отблъсна тази ръка. — Не там, не още.

Настана тръпнещ миг, изпълнен с очакванията от бараката преди два дни. Прогоних го с рязко свиване на раменете, събрах двете длани около гръдта й, притиснах връхчето напред и го засмуках с устни. Тя посегна надолу, пое ерекцията ми и започна да гали нагоре-надолу с леко докосване, което сякаш бе готово всеки момент да престане. Навъсих се от спомена за друго, по-силно и далеч по-уверено хващане там, и притиснах ръката й с моята. Тя се изкиска.

— О, извинявай.

Залитайки леко, аз я изтласках до ръба на масата, освободих се от прегръдката и коленичих на пода пред нея. Силви промърмори нещо с дълбок гърлен глас, леко разтвори крака и се облегна назад, като се подпираше с длани на плота.

— Искам устата ти върху мен — изрече задавено тя.

Прокарах по бедрата й разперени длани и притиснах върховете на палците от двете страни на вагината. Прониза я тръпка и устните се разтвориха. Наведох глава и плъзнах език в нея. Тя издаде глух, изненадан стон и аз се усмихнах. Силви някак усети усмивката и ме плесна с длан по рамото.

— Мръсник. Не смей да спираш, мръснико!

Разтворих бедрата й широко и се захванах по-сериозно. Тя отново впи пръсти в рамото и врата ми, раздвижи се неспокойно върху ръба на масата, полюшвайки бедра напред-назад в такт с ритъма на езика ми. Ръката й мина нагоре и зарови пръсти в косата ми. Отново се усмихнах под нейния натиск, но този път тя беше прекалено унесена, за да каже нещо членоразделно. Започна да шепне неясно — не знам дали на мен или на себе си. Отначало просто повтаряше срички на съгласие, но когато напрежението я тласна към върха, започна да изплува и още нещо. Увлечен в онова, което вършех, аз не разбрах веднага какво е. В тръпките на оргазма Силви Ошима рецитираше напевно поредица от компютърни кодове.

Тя свърши с мощно разтърсване и натисна жестоко главата ми между бедрата си. Посегнах назад, внимателно разтворих хватката и с усмивка се изправих на крака.

И се озовах срещу друга жена.

Невъзможно бе да определя какво точно се е променило, но емисарският усет го разчете и абсолютната сигурност беше като внезапното усещане за пропадане.

Надя Макита се завръщаше.

Виждах я в присвитите очи и изкривеното ъгълче на устните, което нямаше нищо общо с израженията на Силви Ошима. В странната настървеност, плъзнала по лицето й като пламък, в ускореното, задавено дишане, сякаш веднъж изчерпан, оргазмът се връщаше като огледално повторение.

— Привет на Мики Тръпката — проговори дрезгаво тя.

Дъхът й стана по-бавен, устата й се изви в лукава усмивка досущ като онази, която току-що бе изчезнала от лицето ми. Тя се спусна от масата, посегна надолу и ме докосна между краката. Беше старото, уверено хващане, което помнех, но от изненада бях загубил ерекцията си почти напълно.

— Има ли нещо? — прошепна тя.

— Аз…

Тя ме галеше с две ръце, сякаш нежно придърпваше дълго въже. Усетих как се възбуждам отново. Тя ме гледаше в лицето.

— Има ли нещо?

— Няма нищо — бързо отвърнах аз.

С елегантно движение тя се отпусна на коляно, без да откъсва очи от моите, и пое в устата си върха на члена ми. Едната ръка продължи да го гали, а другата слезе към дясното ми бедро, обгърна мускула и стисна силно.

Мамка му, това си е чисто безумие, обади се някакво хладно, деловито късче от моята емисарска личност. Трябва веднага да сложиш край.

А нейните очи, впити в моите, нейният език, зъбите и ръката й ме тласнаха към експлозията.