Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Такеши Ковач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Woken Furies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2014 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)

Издание:

Ричард Морган. Разбудени фурии

 

Американска, първо издание

Превод: Любомир Николов-Нарви

Коректор: Мария Трифонова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Иванка Нешева

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2006 г.

ISBN 10: 954-585-670-X

ISBN 13: 978-954-585-670-9

История

  1. — Добавяне

Глава 47

В края на някакъв много дълъг и мрачен коридор ме чака жена. Опитвам се да бързам, но дрехите ми са подгизнали и тежки, а самият коридор е килнат на една страна и запълнен почти до коляно с нещо лепкаво, може би съсирена кръв, само че мирише на белотрев. Тичам по невидимия наклонен под, но отворената врата сякаш остава все тъй далече.

Проблем ли имаш, мой човек?

Напрягам неврохимията, но нещо не е наред, защото виждам всичко като през свръхмощен снайперски прицел. Щом трепна, гледката отскача настрани и очите ме заболяват, докато я върна на фокус. През половината време жената е добре надарената приятелка на Влад, гола до кръста и приведена над някакви непознати машинарии на пода на каютата си. Дългите, тежки гърди провисват като плодове — усещам как устата ми жадува да засмуче едрите тъмни връхчета. После, тъкмо когато си мисля, че съм овладял гледката, тя плъзва настрани и се превръща в малка кухня с ръчно боядисани щори, които задържат кошутското слънце. Там също има жена, също гола до кръста, но е друга, защото я познавам.

Прицелът пак трепва. Очите ми спират върху машините на пода. Матово сиви, противоударни корпуси, лъскави черни дискове, от които след включването ще изникнат информационни дисплеи. Върху всеки модул е изписана марка с йероглифи, които познавам, макар че не знам много добре езика на Хън Хоум или земния китайски. „Психографика Цзян“. Ново име, виждал съм го по бойните полета и в психохирургическите лазарети. Нова звезда в съзвездието на военните производители. Марка, каквато могат да си позволят само много богати организации.

Какво е това?

Електромагнитен калашник. Едно от момчетата ми го даде назаем.

Интересно откъде ли го е откраднал.

Кой казва, че непременно го е откраднал?

Аз. Тия типове са пирати.

Изведнъж дланта ми се изпълва със заоблената, сладострастна тежест на дръжката на калашника. Оръжието блести в слабата светлина откъм коридора и пръстите ми бавно го обхващат.

Най-малко седемстотин ООН долара. Нито един друсан пират няма да хвърли такива пари за безшумен пистолет.

Правя напред още две мъчителни крачки и постепенно осъзнавам собствената си неспособност да проумея фактите. Сякаш засмуквам лепкавата течност в коридора през кранчета в краката си и знам, че накрая ще ме препълни.

А после ще се издуя и ще се пръсна като мехур, пълен с кръв.

Дойдеш ли пак, момче, ще те смачкам, додето се пръснеш.

Усещам как очите ми се разширяват от смайване. Пак надниквам през прицела и този път не виждам жената с машините в каютата на „Набучвател“.

Виждам кухнята.

Тя стои, натопила крак в легенче със сапунена вода, и се привежда да го бърше с евтина гъба. Облечена е с къса работна пола за бране на белотрев, а от кръста нагоре е гола. И млада, много по-млада, отколкото си я спомням. Гърдите й провисват дълги и гладки като плодове и аз усещам в устата си неясен спомен, че съм ги докосвал с устни. После тя извръща поглед към мен и се усмихва.

А той нахълтва през друга врата, за която си спомням, че извежда към кея. Нахълтва и връхлита върху нея като природна стихия.

Путка такава, некадърна скапана путка.

Потресението прави нещо с очите ми и аз изведнъж се озовавам на прага. Снайперският прицел е изчезнал, всичко става реално. Трябват ми цели три удара, за да се размърдам. Жестока плесница с опакото на китката — това редовно сме получавали от него, но този път наистина се е развихрил. Тя отхвръква през кухнята, блъска се в масата и пада, после става и той я поваля с нов удар, от носа й шурва яркочервена кръв в самотния слънчев лъч, падащ през щорите. Този път само се опитва да стане и той стоварва ботуша си върху корема й, тя се сгърчва, търкулва се настрани, легенчето се преобръща и през прага към мен плисва сапунена вода, облива босите ми крака и тогава на прага сякаш остава мой призрак, а аз самият се хвърлям в стаята и опитвам да застана между тях.

Малък съм, навярно на не повече от пет години, а той е пиян, тъй че ударът се оказва неточен. Но силата стига, за да ме изхвърли назад през вратата. Той идва, застава над мен и тромаво опира ръце в коленете си, дишайки задъхано през устата.

Дойдеш ли пак, момче, ще те смачкам, додето се пръснеш.

Когато се връща, дори не си прави труда да затвори вратата.

Но докато седя там като безполезен вързоп и започвам да плача, тя се пресяга през пода и блъсва вратата да се затвори, за да не видя какво ще стане.

После чувам само шума на удари и затворената врата почва да се отдалечава.

Тичам по наклонения коридор, гоня вратата, докато сетните светли лъчи се процеждат през процепа и глухото ридание в гърлото ми прераства в крясък на крилодер. Обгръща ме вълна от ярост и аз раста заедно с нея, раста с всяка секунда, скоро ще бъда достатъчно голям и ще стигна вратата, ще вляза там, преди той най-сетне да си излезе, да изчезне завинаги от живота ни, и ще го накарам да изчезне. Ще го убия с голи ръце, в ръцете ми има оръжия, моите ръце са оръжия и лепкавата течност се отцежда, и аз се блъсвам във вратата като блатна пантера, но нищо не помага, тя е затворена твърде отдавна, дебела е и ударът ме разтърсва като изстрел на зашеметяващ пистолет, и…

А, да. Зашеметяващ пистолет.

Значи не е врата, а…

… кеят и лицето ми се притискаше в него сред лепкава локвичка кръв и слюнка, изглежда, си бях прехапал езика при падането. Често се случва, когато те гръмнат така.

Закашлях се, гърлото ми беше пълно със слуз. Изплюх я, проверих какво е положението и веднага съжалих за това. Цялото ми тяло беше като кълбо от болка и треперещи нерви. Стомахът ми конвулсивно се свиваше, главата ми сякаш бе олекнала и пълна само със звезди и въздух. Лицето ми пулсираше от удара с пистолета. Полежах, опитвайки да се овладея донякъде, после надигнах лице и извих глава като тюлен. Движението прекъсна веднага. Ръцете ми бяха вързани зад гърба с някаква мрежа и не виждах нищо над една педя височина. Усетих около китката си топлите тръпки на активно биологично лепило. То леко поддаваше, за да не нарани ръцете, и се разпадаше като топъл восък, ако го полееш с нужния ензим, но иначе човек можеше по-скоро да си изтръгне пръстите, отколкото да се освободи.

Натискът върху джоба ми разкри неприятната истина. Бяха взели тебитския нож. Нямах оръжие.

Призля ми и повърнах на празен стомах. Отпуснах се и направих усилие да отдръпна лице от повърнатото. Чух нейде далече бластерен огън и може би смях.

Чифт ботуши разплискаха локвата пред мен. Спряха и се върнаха.

— Свестява се — каза някой и подсвирна. — Ама че жилаво копеле. Хей, Видаура, ти ли си го обучавала?

Никакъв отговор. Отново напънах и успях да се извъртя на една страна. Примигах замаяно към силуета над мен. Влад Цепеш ме гледаше на фона на почти разчистеното небе. Изражението му беше сериозно и дори мъничко възхитено. Стоеше съвършено неподвижно. Нямаше и следа от предишната тетраметова нервност.

— Добро изпълнение — изграчих аз.

— Хареса ли ти? — Той се ухили. — Заблудих те, нали?

Плъзнах език по зъбите си и изплюх смес от кръв и повърнато.

— Да, мислех си, че Мураками съвсем се е побъркал, та да те наеме. А какво стана с истинския Влад?

— Ами… — Той направи гримаса. — Нали знаеш как става.

— Да, знам. Още колко сте тук? Без да броим едрогърдестата специалистка по неврохирургия.

Той се разсмя добродушно.

— Да, тя каза, че те засякла да зяпаш. Хубаво парче, нали? Знаеш ли, преди това Либек носеше атлетично тяло модел „Лаймън“. Плоско като дъска. Вече цяла година, а още не знае дали промяната й харесва или не.

— „Лаймън“, а? „Лаймън“ от Латимър.

— Точно така.

— Където произвеждат най-модерната демилитска техника.

Той се усмихна.

— Всичко почва да си идва на място, нали?

Не е лесно да свиеш рамене с вързани зад гърба ръце и проснат на земята. Все пак се постарах.

— Видях в каютата й оборудване „Цзян“.

— Дявол да го вземе, значи не си зяпал циците й.

— Зяпах ги — признах аз. — Но нали знаеш как е. Нищо периферно не се губи.

— Абсолютна истина.

— Малъри.

И двамата се озърнахме към вика. Тодор Мураками се задаваше с широка крачка по кея откъм бункера. Нямаше друго оръжие освен калашника на бедрото и ножа на гърдите. Лекият дъждец ръмеше около него като рояк искри.

— Нашият ренегат почна да се окопитва — посочи ме Малъри.

— Добре. А сега, тъй като само ти можеш да събереш тоя твой екипаж за що-годе координирана дейност, бягай да ги мобилизираш. В бардака още има тела с непокътнати приставки. Видях ги на идване. Знам ли, може дори нейде да се укриват живи свидетели. Искам последно прочистване, никой да не остане жив и всички приставки да станат на пепел. — Мураками раздразнено махна с ръка. — Господи, те са пирати, поне с това би трябвало да се справят. А те хукнаха да освобождават пантерите и да ги използват за учебна стрелба. Чуй ги само.

Все още се чуваха дълги бластерни серии, примесени с развълнувани викове и смях. Малъри сви рамене.

— А къде е Томасели?

— Още настройва оборудването заедно с Либек. А Ванг те чака на мостика и следи някой да не си изпати случайно от пантерите. Корабът си е твой, Влад. Бягай да прекратиш тия безредици, а когато приключиш с почистването, докарай „Набучвател“ за товара.

— Ясно.

Лицето на Малъри трепна като вода и отново надяна маската на Влад. Той се зае да чопли белезите от акне. Кимна ми.

— Пак ще се видим, а, Ковач? Много скоро.

Проследих го с очи, докато изчезна зад ъгъла на станцията. После завъртях поглед към Мураками, който още гледаше към мястото, където се вихреше веселбата.

— Скапани аматьори — промърмори той и поклати глава.

— Е, значи все пак се разгърнахте — мрачно казах аз.

— Много си досетлив. — Мураками приклекна и ме вдигна да седна. — Недей да се сърдиш на мен. И не казвай, че снощи не съм те призовал да помогнеш в името на старите спомени.

Озърнах се и видях Вирджиния Видаура да лежи наблизо с вързани ръце. На лицето й имаше дълга синина, а едното око й беше подпухнало. Тя ме изгледа тъпо и извърна глава. По мръсното й лице имаше следи от сълзи. Не видях носителя на Силви Ошима — нито жив, нито мъртъв.

— Значи вместо това реши да ме водиш за носа.

Той сви рамене.

— Сам знаеш, работим с подръчни инструменти.

— Колко сте тук. Явно не цял екип.

— Не. — Той се усмихна. — Само петима. Малъри, Либек, с която доколкото разбрах, също се познаваш. Още двама: Томасели и Ванг. И аз.

Кимнах.

— Група за тайни операции. Трябваше да разбера, че няма просто да се мотаеш в отпуск из Милспорт. Откога сте на терен?

— Почти четири години. Аз и Малъри. Дойдохме преди другите. Дълго време наблюдавахме Влад и преди две години го прибрахме. После Малъри докара останалите като новобранци.

— Сигурно не е било много лесно. Да заеме мястото на Влад.

— Не беше чак толкова трудно. — Мураками клекна под кроткия дъжд. Сякаш разполагаше с безкрайно време за разговор. — Тия хлапета не са от най-умните и не създават сериозни връзки. Имаше само двама по-близки, които да създадат проблеми, когато Малъри замести Влад, а аз ги отстраних предварително. Снайперски прицел и плазмафраг. — Той разигра кратка пантомима на стрелбата. — Сбогом глава, сбогом приставка. След седмица катурнахме Влад. Малъри беше с него от две години, играеше си на пират, споделяше с него лулите и пиячката. И през една тъмна нощ в Изворград — хоп! — Мураками стовари юмрук върху дланта си. — Тая портативна система „Цзян“ е великолепна. Можеш да презаредиш човек дори в хотелска баня.

Изворград.

— И през цялото това време наблюдавахте Бразил?

— Между другото. — Той пак сви рамене. Всъщност наблюдавахме цялата Ивица. Това е единственото място на Харлановия свят с оцелял бунтовен дух. На север, дори и в Нова Пеща, има само престъпност, а ти знаеш колко консервативни са престъпниците.

— Тоест Танаседа.

— Именно. Ние харесваме якудзарите, те просто искат да се докопат до коридорите на властта. А хайдуците… е, колкото и да дрънкат за народните си корени, те всъщност са невъзпитан и малко по-свиреп вариант на същата болест. Между другото, очисти ли приятелчето си Сегешвар? Одеве забравих да те попитам.

— Да, очистих го. Изяде го една блатна пантера.

Мураками се изкиска.

— Забележително. Защо изобщо напусна, по дяволите, Так?

Затворих очи. Ефектът от зашеметяването сякаш ставаше още по-лош.

— Ами ти? Успя ли да разрешиш проблема с двойното ми зареждане.

— Не, все още не.

Пак отворих очи с изненада.

— И той още броди някъде там?

Мураками смутено разпери ръце.

— Така изглежда. Май си бил труден за убиване дори на тая възраст. Но ще му видим сметката.

— Дали? — мрачно подметнах аз.

— Да, бъди сигурен. Без Аюра няма закрила, няма къде да бяга. А сто на сто никой от Първите фамилии няма да продължи нейната работа. Не и ако искат Протекторатът да си стои у дома и да не им пипа играчките.

— О — казах небрежно аз, — можеше да ме убиеш, а после да се споразумееш с него.

Мураками се навъси.

— Не е смешно, Так.

— Не държах да е смешно. Нали знаеш, той още се нарича емисар. Ако му предложиш, сигурно веднага ще приеме да се върне в Корпуса.

— Пет пари не давам. — Сега в гласа му звучеше гняв. — Не познавам тоя ситен мръсник и с него е свършено.

— Добре де, добре. По-кротко. Просто се мъча да ти облекча живота.

— Животът ми си е лек — изръмжа той. — Двойното зареждане на емисар, та бил той и бивш, е гарантирано политическо самоубийство. Конрад Харлан ще се напикае, когато се върна в Милспорт с главата на Аюра и доклад за всичко това. Може само да отрича участието си и да се моли да му повярвам.

— Взе ли приставката на Аюра?

— Да, главата и раменете бяха почти незасегнати. Ще я разпитаме, но това е формалност. Каквото знае, не ни върши работа. При подобни ситуации оставяме местните отрепки да се оправят сами. Нали помниш девиза: свеждай местните размирици до минимум, поддържай безупречната репутация на Протектората, събирай данни за бъдещ натиск.

— Да, помня. — Помъчих се да преглътна малко влага. — Знаеш ли, Аюра може да не се пречупи. При нейния пост трябва да има много сериозна психологическа обработка.

Той се усмихна неприятно.

— В крайна сметка всеки се пречупва, Так. Знаеш го. При виртуалния разпит или се пречупваш, или полудяваш, а напоследък дори и лудостта се лекува. — Усмивката изчезна, оставяйки също тъй неприятно изражение. — Всъщност няма значение. Нашият вечно любим вожд Конрад така и няма да разбере какво ще направим с нея. Просто ще предположи най-лошото и ще слушка. Инак ще викна щурмови отряд, ще подпаля цялата Рила и после ще го предам на Емисарската военна полиция заедно със скапаното му семейство.

Кимнах и се загледах към Зоната с лека усмивка.

— Говориш почти като квелист. Горе-долу и те това искат. Жалко, че не можеш да се споразумееш с тях. Но пък и не затова са те пратили. — Аз рязко завъртях очи към лицето му. — Нали?

— Моля?

Но не се постара особено и усмивката остана в края на устните му.

— Я стига, Тод. Мъкнеш най-модерна психографска апаратура, приятелката ти Либек за последно е била на Латимър. Прибрахте Ошима някъде. И казваш, че играта се води почти от четири години, което подозрително съвпада с началото на инициативата Мечек. Не сте тук заради квелистите, а за да държите под око демилитската технология.

Усмивката пак изпълзя наяве.

— Много проницателно. Но всъщност грешиш. Тук сме и заради двете. Просто комбинацията от модерна демилитска технология и остатъците от квелизма буквално накараха Протектората да се насере от страх. Плюс орбиталните, разбира се.

Аз примигах.

— Орбиталните? Какво общо имат те?

— Засега нищо. И точно така искаме да остане. Но с тая демилитска технология вече не можем да бъдем сигурни.

Тръснах глава, опитвайки да прогоня вцепенението.

— Какво… Защо?

— Защото — отвърна сериозно той — скапаната техника май наистина действа.