Ричард Морган
Разбудени фурии (30)

Глава 29

Манастирът на Китогръб и Девета улица беше мрачно здание с безлична фасада. Островчето Китогръб заедно с още дузина подобни късчета суша и рифове служеше като жилищна зона за работници от пристанището и морските индустрии на Ню Канагава. Магистрали и висящи мостове осигуряваха лесен достъп през водата до Канагава, но ограничената площ на тия сателитни островчета принуждаваше работниците да живеят в претъпкани сгради от казармен тип. Отрицателите просто бяха закупили стотина метра и бяха заковали прозорците.

— За безопасност — обясни монахът, който ни прие. — Разполагаме с ограничен персонал, а тук има много ценно оборудване. Преди да продължите, ще трябва да предадете оръжията си.

Под простия сив гащеризон имаше евтин и елементарен синтетичен носител тип „Фабрикон“, вероятно с вградена сканираща апаратура. Гласът звучеше като от развален телефон, а лицето от силиконова плът бе застинало в безметежно изражение, което може би отразяваше отношението му към нас, а може би не — малките мускулни групи на евтините модели никога не са свестни. От друга страна, дори и евтините синтетични тела често притежават машинни рефлекси и сила, а освен това този тук вероятно би издържал да го надупчат с бластер без друг резултат, освен да се ядоса.

— Разумно — казах аз.

Измъкнах рапсодията и му я подадох с дръжката напред. До мен Сиера Трес извади къс бластер. Бразил добродушно разпери ръце и синтът кимна.

— Добре. Ще ви ги върна на излизане.

Той ни поведе през сумрачен вестибюл с вечбетонни стени, където задължителната статуя на Конрад Харлан беше безцеремонно опакована с найлон, после влязохме в широко помещение, навярно бивш партерен апартамент. Два реда неудобни столове, евтини и примитивни като носителя на монаха, бяха подредени срещу старо бюро и масивна стоманена врата зад него. Зад бюрото седеше монахиня. Също като своя колега тя носеше синтетично тяло и сив гащеризон, но лицето й изглеждаше малко по-изразително. Може би полагаше повече усилия, опитвайки да се покаже достойна за новите правила.

— Колко от вас желаят аудиенция? — попита тя доста любезно, като се имат предвид ограниченията на синтетичния глас.

Ние с Бразил вдигнахме ръце. Сиера Трес подчертано се отдръпна настрани. Монахинята ни кимна да я последваме и набра кодова комбинация върху таблото на вратата. Металната плоча се измести с тежко чегъртане и ние прекрачихме в стая със сиви стени, обзаведена с пет-шест продънени дивана и система за виртуален трансфер, която изглеждаше не по-добре от монасите.

— Моля, настанете се удобно и нагласете електродите и хипнофоните както на холограмата, която ще видите от дясната си страна.

Настанете се удобно звучеше доста пресилено — диваните не бяха автоматични и не личеше да са създадени за нечие удобство. Все още се мъчех да намеря поносима поза, когато монахинята пристъпи към контролното табло и включи апаратурата. От хипнофоните зашепна звуков код.

— Моля, обърнете глави надясно и гледайте холоформата, докато загубите съзнание.

Колкото и да е странно, преходът се оказа по-плавен, отколкото бях очаквал от обстановката. В центъра на холосферата се появи трептяща осмица и по нея заиграха всички цветове на дъгата. Звуковият код забръмча в същия ритъм. След няколко секунди цветовете изпълниха зрителното ми поле, а звукът в ушите ми се превърна в шум на течаща вода. Усетих как политам към осмицата и пропадам през нея. По лицето ми пробягаха светли ивици, после се сляха в цялостна белота, сред която продължи да отеква ревът на течението. Всичко в мен сякаш се прекатури, обзе ме чувството, че светът се преобръща на сто и осемдесет градуса и внезапно се озовах на протрита каменна платформа зад буен водопад. Остатъците от трептящата пъстра светлина примигаха още веднъж като неясна дъга сред водните пръски, след това избледняха и изчезнаха. Около краката ми изведнъж изникнаха локвички, лъхна ме студен, влажен въздух.

Докато се обръщах да потърся изхода, въздухът до мен затрептя, сгъсти се и очерта безформена кукла от светлина, която се превърна в Джак Бразил. Ревът на водопада изтъня за момент, после пак се стабилизира. Трептящите цветове отново изникнаха във въздуха и отново изчезнаха. Локвите пресъхнаха за миг, сетне пак се появиха. Бразил примига и се огледа.

— Насам, струва ми се — казах аз и посочих плитките каменни стъпала, издълбани в скалата от едната страна на водопада.

Изкачихме се покрай скалата и излязохме под ярките слънчеви лъчи над водопада. Стъпалата се превърнаха в камениста пътека през обрасъл с мъх склон и в същия момент видях манастира.

Той се издигаше сред полегати хълмове на фона на назъбени планини, които смътно напомняха части от Шафрановия архипелаг. Представляваше класическа пагода на седем етажа с пет кули от изящно обработено дърво и гранит. Пътеката от водопада прекосяваше склона и свършваше пред огромна порта от огледално дърво, която блестеше под слънцето. Други подобни пътеки се отдалечаваха от манастира през хълмовете. Видях една-две далечни фигури да крачат по тях.

— Е, ясно защо са предпочели виртуалната среда — казах аз по-скоро на себе си. — Не може да се сравнява с Китогръб и Девета.

Бразил изсумтя. По целия път от Акан дотук не бе обелил и дума. Май все още не можеше да се примири с мисълта, че Николай Нацуме е обърнал гръб на плътта и света.

Поехме нагоре по склона и заварихме вратата открехната, колкото да мине човек. Зад нея широк коридор с греди по тавана и излъскан под от земно дърво водеше към централна градина с разцъфтели дървета, може би вишни. По стените от двете страни висяха пъстри гоблени. Когато достигнахме средата на коридора, една от изтъканите фигури се разтегли в плетеница от нишки, която увисна във въздуха, слезе надолу и се превърна в човек. Носеше същия сив гащеризон като Отрицателите от реалния свят, но тялото под дрехата не беше синтетично.

— Мога ли да ви помогна? — кротко попита монахът.

Бразил кимна.

— Търсим Ник Нацуме. Аз съм негов стар приятел.

— Нацуме. — Монахът сведе глава за малко, после пак ни погледна. — В момента работи в градината. Уведомих го за вашето идване. Предполагам, че след малко ще дойде.

Още преди да довърши, откъм края на коридора се зададе слаб мъж на средна възраст с дълга прошарена коса, вързана на опашка. Доколкото можех да преценя, влезе съвсем нормално, но ако градината не се криеше зад ъгъла, бързината на идването му сочеше недвусмислено, че всичко наоколо е само изтънчена магия на програмните системи. Освен това по гащеризона му нямаше и следа от вода или пръст.

— Ник? — Бразил пристъпи насреща му. — Ти ли си?

— Определено няма да споря. — Нацуме се приближи по излъскания дървен под. Отблизо нещо в него болезнено ми напомни за Ласло. Опашката, жилавата фигура и уверената стойка, същото малко налудничаво очарование. Две паралелни вериги и седем метра катерене по тръба от полирана стомана. Но докато очите на Ласло издаваха, че нито за миг не смее да се изпусне от контрол, Нацуме сякаш бе превъзмогнал вътрешното напрежение, за да постигне мир и покой. Погледът му беше съсредоточен и сериозен, но не искаше нищо от света, който виждаше. — Макар че напоследък предпочитам да се наричам Норикей.

Той размени кратка поредица почтителни жестове с другия монах, който бързо се вдигна над пода, разпадна се на валмо пъстри конци и пак се втъка в гоблена. Нацуме се обърна и ни огледа изпитателно.

— Боя се, че не познавам и двама ви в тия тела.

— Изобщо не ме познаваш — уверих го аз.

— Ник, аз съм Джак. От Вчира.

Нацуме сведе очи към ръцете си, после пак погледна Бразил.

— Джак Бразил Душата?

— Същият. Какво правиш тук, мой човек?

Кратка усмивка.

— Уча се.

— Какво, океан ли имате тук? Сърф като на рифа Четирите пръста? Канари като онези в Паскани? Не се занасяй, човече.

— Всъщност в момента се уча да отглеждам дантелени макове. Удивително трудна работа. Може би ще поискаш да видиш докъде съм стигнал?

Бразил смутено пристъпи от крак на крак.

— Виж какво, Ник, не съм сигурен, че имаме време за…

— О, време има. — Пак същата усмивка. — То е гъвкаво. Ще ти създам време. Насам, моля.

Напуснахме коридора и завихме наляво през двора с цъфнали вишни, после минахме под арка и прекосихме нов калдъръмен двор. В единия ъгъл двама монаси бяха коленичили за медитация и не ни погледнаха. Невъзможно бе да се каже дали са живи обитатели на манастира или програмни образи като портиера. Във всеки случай Нацуме не им обърна внимание. Ние с Бразил се спогледахме и видях по лицето му тревога. Разчетох мислите му, сякаш ги виждах напечатани. Това не бе човекът, когото познаваше, и той не знаеше дали може да му се довери.

Най-сетне минахме през сводест тунел до още един двор и по няколко стъпала от земно дърво слязохме в плитка яма с блатни треви и плевели, заобиколена от кръгла каменна пътека. Там, издигнати върху сивата мрежеста опора на кореновата си система, десетина дантелени мака протягаха към виртуалното небе раздърпаните си пурпурни и зелени листенца. Най-високият едва достигаше петдесет сантиметра. Знам ли, може пък и да беше впечатляващо от градинарска гледна точка. Но определено не изглеждаше кой знае какво постижение за човек, който някога се е борил срещу възрастен гърбун само с голи ръце и обикновена сигнална ракета. За човек, който някога е изкачил Рилските зъбери без антиграв или въжета.

— Много приятно — каза Бразил.

Аз кимнах.

— Да. Сигурно си много доволен.

— Само донякъде. — Нацуме критично огледа своите питомци. — В крайна сметка допуснах типичната грешка на повечето начинаещи градинари.

Той ни погледна с очакване.

Озърнах се към Бразил, но не получих помощ от него.

— Да не би да са малко нисички? — попитах накрая аз.

Нацуме поклати глава и тихо се разсмя.

— Не, всъщност дори са доста високи за толкова влажна почва. И моля за прошка — току-що допуснах още един градинарски грях. Сметнах, че целият свят се интересува от моите дребни проблеми.

Той сви рамене, върна се при нас и седна на едно от стъпалата. Посочи растенията.

— Прекалено са ярки. Идеалният дантелен мак трябва да бъде матов. Не бива да лъщят така, вулгарно е. Поне така ми казва игуменът.

— Ник…

Той се обърна към Бразил.

— Да?

— Ник, трябва… Трябва да поговорим за… За нещо.

Чаках. Сега решаваше Бразил. Ако сметнеше, че теренът не е сигурен, нямаше да го изпреварвам.

— Нещо ли? — Нацуме кимна. — И какво точно?

— Ние… — Никога не бях виждал Бразил толкова вързан в устата. — Трябва ми помощта ти, Ник.

— Да, очевидно. Но за какво?

— Ами…

Изведнъж Нацуме се разсмя — тихо и добродушно, с едва доловима насмешка.

— Джак — каза той. — Аз съм си аз. Да не си мислиш, че щом отглеждам цветя, не можеш да ми се довериш? Нима смяташ, че Отрицанието означава да се откажем и от човешкото?

Бразил се загледа към ъгъла на плитката градина.

— Променил си се, Ник.

— Много ясно, че съм се променил. Мина повече от век, какво очакваш? — За пръв път през монашеската безметежност на Нацуме се прокрадна леко раздразнение. Той се изправи, за да погледне Бразил в очите. — Цял живот да яздя вълните на един и същ плаж? Да се катеря като самоубиец по стометрови канари само заради едната тръпка? Да прониквам в бази данни на биотехнологични компании, да продавам плячката на черния пазар и да наричам това неоквелизъм? Да вярвам като наивник в скапаната пълзяща революция?

— Това не е…

— Много ясно, че съм се променил, Джак. Що за емоционален инвалид щях да бъда, ако не се променях?

Бразил рязко слезе на неговото стъпало.

— О, значи си мислиш, че това е по-добро?

Той размаха ръка към дантелените макове. Преплетените им корени сякаш трепнаха от свирепия жест.

— Спотайваш се в тоя шибан въображаем свят, отглеждаш цветя, вместо да живееш, а обвиняваш мен, че съм бил емоционален инвалид. Майната ти, Ник. Ти си инвалидът, не аз.

— Какво постигаш там, Джак? Какво правиш, та да е по-достойно от това тук?

— Преди четири дни стоях върху десетметрова вълна. — Бразил направи усилие да се успокои. Викът му спадна до тихо мърморене. — Това струва сто пъти повече от всичките ти виртуални боклуци.

— Тъй ли? — Нацуме сви рамене. — Случайно да си записал някъде, че не искаш да се завръщаш, ако умреш под някоя от онези вълни на Вчира?

— Не е там въпросът, Ник. Ще се завърна, но все пак ще съм умрял. Ще ми струва цената на нов носител и ще съм минал през портата. Там, в реалния свят, който толкова мразиш…

— Не мразя…

— Там всяко действие има последствия. Ако си счупя нещо, ще знам, защото ще ме боли, по дяволите.

— Да, докато се задейства вградената система за ендорфини или докато глътнеш нещо против болката. Не виждам какво доказваш.

— Какво доказвам ли? — Бразил безпомощно посочи маковете. — Дявол да го вземе, Ник, нищо тук не е реално.

С крайчеца на окото си зърнах движение. Двама монаси, привлечени от повишените гласове, бяха застанали до сводестия вход на тунела. Единият всъщност висеше във въздуха. Краката му бяха на цяла педя над неравния плочник.

— Норикей-сан? — обади се другият.

Лекичко измених позата и разсеяно се зачудих дали са истински обитатели на манастира или не, и ако не са, с какви параметри на действие разполагат за подобни случаи. Ако Отрицателите бяха разположили системи за вътрешна охрана, нямахме никакви шансове в една евентуална битка. Влезеш ли в чужда виртуалност, всеки опит за бой е обречен, освен ако програмистите са решили другояче.

— Няма нищо, Катана-сан. — Нацуме бързо направи сложно движение с двете ръце. — Разминаване на гледните точки между приятели.

— В такъв случай моля за извинение, че се натрапих.

Катана скръсти ръце пред гърдите си, поклони се и двамата монаси отстъпиха по тунела. Не успях да забележа дали го сториха в реално време или не.

— Може би… — тихо започна Нацуме, но не довърши.

— Извинявай, Ник.

— Не, прав си, разбира се. Нищо тук не е реално според някогашните ни представи. Но аз съм по-реален, отколкото когато и да било. Аз определям как да съществувам, а от това няма по-трудно предизвикателство, повярвай ми.

Бразил промърмори нещо неясно. Нацуме пак седна на стъпалата. Вдигна глава към Бразил и след малко сърфистът седна две стъпала по-нагоре. Нацуме кимна и се загледа в градината.

— На изток има плаж — каза разсеяно той. — На юг планини. Ако пожелая, ще се съединят. Мога да се катеря когато си искам, да плувам когато си искам. Мога дори да сърфирам, макар досега да не съм го правил. И във всички тия неща трябва да взимам решения. Важни решения. Гърбуни в океана — да или не? Корал, на който да се разраня до кръв — да или не? И дали изобщо да имам кръв — да или не? Все неща, изискващи предварителна медитация. Да има ли пълноценна гравитация в планините? Ако падна, трябва ли да загина? И ако загина, какво да означава това? — Той погледна ръцете си, сякаш те също изискваха някакъв избор. — Ако си счупя нещо, трябва ли да ме боли? И ако да, за колко време? Колко да чакам, за да оздравея? Да си позволя ли пълноценен спомен за болката след това? А сетне от тези въпроси надигат глави цял куп вторични — някои биха казали първични — дилеми. Защо всъщност правя това? Искам ли болката. Защо? Искам ли да падна? Защо? Важно ли е да стигна до върха, или просто да изстрадам пътя догоре? Заради кого върша тези неща? Заради кого съм ги вършил? Заради мен самия? Заради баща си? Може би заради Лара? — Той се усмихна на дантелените макове. — Ти как мислиш, Джак? Дали е заради Лара?

— Вината не беше твоя, Ник.

Усмивката изчезна.

— Тук, вътре, изучавам единственото, което все още ме плаши. Самия себе си. И при това не вредя на никого.

— Но и не помагаш на никого — изтъкнах аз.

— Да. Елементарно правило. — Той се озърна към мен. — И ти ли си революционер? Някой от правоверните неоквелисти?

— Не съвсем.

— Но не изпитваш топли чувства към Отрицанието.

Свих рамене.

— Безобидно е. Както сам казваш. Никой не е длъжен да играе, щом не му се иска. Но ти приемаш за даденост, че всички ние ще осигуряваме необходимата инфраструктура за твоя начин на живот. Според мен това е основната грешка на Отрицанието.

За тия думи бях възнаграден с нова усмивка.

— Да, това е един вид изпитание на вярата за мнозина от нас. Естествено, в крайна сметка вярваме, че рано или късно човечеството ще ни последва във виртуалната среда. Ние просто подготвяме пътя. Проучваме пътеката, би могло да се каже.

— Да — отсече Бразил. — А междувременно външният свят се разпада около нас.

— Той се разпада открай време, Джак. Наистина ли си мислиш, че онова, което вършех навън, дребните кражби и предизвикателства… наистина ли си мислиш, че е променило нещо?

Бразил изведнъж взе решение.

— Тръгваме срещу Рила. Ето, така ще променим нещо. Още сега.

Аз се изкашлях.

— С твоя помощ.

— А.

— Да, трябва ни маршрутът, Ник. — Бразил стана, отдалечи се в единия ъгъл на дворчето и повиши глас, сякаш сега, след като тайната бе разкрита, искаше дори тонът на разговора да отразява неговата решителност. — Склонен ли си да ни го дадеш? Заради старата дружба.

Нацуме стана и ме огледа изпитателно.

— Изкачвал ли си се някога по морски скали?

— Не съвсем. Но сегашният ми носител може да го направи.

За момент той се вгледа в очите ми, сякаш някакъв процесор вътре в него беше зациклил над отговора ми. После внезапно избухна в див смях, който нямаше нищо общо с човека пред нас.

— Значи сегашният ти носител може? — Смехът постепенно стихна и очите му станаха убийствено сериозни. — Ще ти трябва нещо повече. Знаеш ли, че върху третия зъбер на Рила гнездят колонии крилодери? Днес сигурно са повече, отколкото по мое време. Знаеш ли, че долу в основата на стените има надвиснал корниз от всички страни и само Буда знае колко модернизирана охранителна техника са вградили, откакто се изкачих там. Знаеш ли, че теченията в подножието на Рила ще отмъкнат размазаното ти тяло поне до средата на Пролива, преди да те изхвърлят някъде?

Свих рамене.

— Е, ако падна, поне няма да ме приберат за разпит.

Нацуме се озърна към Бразил.

— На колко години е тоя?

— Остави го, Ник. Той носи модел на „Ейшундо“ и казва, че го намерил, докато бродел из Ню Хокайдо и си изкарвал хляба с избиване на миминти. Знаеш какво е миминт, нали?

— Да. — Нацуме продължаваше да ме гледа. — И тук чухме новината за Мечек.

— Отдавна не е новина, Ник — злорадо подхвърли Бразил.

— Наистина ли носиш „Ейшундо“?

Кимнах.

— Знаеш ли колко струва?

— Да, споменаха ми на два-три пъти.

Бразил нетърпеливо пристъпи от крак на крак върху плочника.

— Слушай, Ник, ще ни дадеш ли маршрута или не? Или просто се боиш, че ще ти бием рекорда?

— Ще си докарате Истинска смърт и двамата. Защо да ви помагам в това?

— Хей, Ник, забрави ли, че си се отрекъл от плътта и света? Защо да те вълнува как ще свършим в реалния свят?

— Вълнува ме, мамка му, защото и двамата сте се побъркали, Джак.

Бразил се ухили, може би на ругатнята, която най-сетне бе успял да изтръгне от бившия си герой.

— Да, но поне все още сме в играта. И знаеш, че така или иначе ще го сторим. С твоя помощ или без нея. Затова…

— Добре. — Нацуме вдигна ръце. — Да, ще го имате. Веднага. Дори ще ви опиша подробно всяка крачка. Не че ще ви помогне. Добре, вървете. Вървете и умрете на Рилските зъбери. Може би това ще е достатъчно реално за теб.

Бразил сви рамене и пак се ухили.

— Какво има, Ник? Да не би да завиждаш?

 

 

Ник ни поведе през манастира към няколко оскъдно обзаведени стаички с дървен под на третия етаж, където започна да рисува с ръце във въздуха изкачването на Рила. Отчасти го правеше по памет, съхранена сега във виртуалния код, но информационните функции на манастира му позволяваха да сверява картата с обективен модел на Рила в реално време. Предсказанията му излязоха верни — колониите крилодери се бяха разраснали, а корнизът беше модифициран, макар че базата данни на манастира можеше да предложи само визуално потвърждение за последното. Нямаше начин да разберем какво още ни чака горе.

— Но лошите новини са нож с две остриета — каза той и в гласа му звучеше непознато досега вълнение. — Този корниз пречи и на тях. Не могат да гледат право надолу, а движенията на крилодерите объркват сензорите.

Озърнах се към Бразил. Нямаше смисъл да казваме на Нацуме, че сензорите на Зъберите са най-малката ни грижа. Вместо това казах:

— В Ню Канагава чух, че слагали на крилодерите микрокамери. И ги дресирали. Вярно ли е?

Нацуме изсумтя презрително.

— Да, преди сто и петдесет години пак го разправяха. Тогава беше чиста параноя, предполагам, че и сега е същото. Какъв смисъл има да слагаш микрокамера на крилодер? Те най-усърдно избягват човешките селища. А доколкото си спомням, според направените изследвания не се поддават лесно на дресировка или опитомяване. Плюс това орбиталните най-вероятно ще засекат апаратурата и ще ги изпепелят в полет. — Този път злобната му усмивка нямаше нищо общо с монашеското примирение. — Повярвай ми, ще си имате предостатъчно грижи докато се катерите през колония от диви крилодери, тъй че недей да мислиш за някаква опитомена и киборгизирана разновидност.

— Ясно. Благодаря. Някакви други полезни съвети?

Той сви рамене.

— Да. Гледай да не паднеш.

Но блясъкът в очите му опровергаваше безразличието на лаконичните думи и по-късно, докато зареждаше данните, за да си ги приберем отвън, напрегнатото му мълчание нямаше нищо общо с предишното монашеско спокойствие. Когато ни поведе обратно през манастира, той изобщо не проговори. Посещението на Бразил го бе развълнувало както пролетните ветрове, веещи над развъдниците за шарани в Данчи. Сега под развълнуваната повърхност неспокойно сновяха мощни силуети. Когато стигнахме до коридора към входа, той погледна Бразил и заговори смутено:

— Слушай, ако…

Нещо изпищя.

Виртуалното моделиране на Отрицателите беше добро — усетих лекия сърбеж по дланите си, когато рефлексите на модела „Ейшундо“ светкавично ме подготвиха да сграбча някоя скала и да се катеря. С внезапно подсиленото периферно зрение видях как Бразил се напрегна — а зад него стената се разтресе.

— Бягай! — извиках аз.

Отначало ми се стори, че отново виждам появата на портиера — от гоблена сякаш се надигаше същата плетеница от нишки. После разбрах, че самата стена под тъканта се издува напред, тласкана от сили, каквито не би могло да има в реалния свят. Писъкът може би отразяваше колосалното напрежение на зидарията, или пък просто го издаваше съществото, опитващо да проникне при нас. Нямах време да разбера. След част от секундата стената избухна навътре със звук, напомнящ разпукване на огромна диня, гобленът се разпра по средата и в коридора прекрачи невероятна десетметрова фигура.

Сякаш някой бе напомпал монах-Отрицател с такова количество превъзходна смазка, че тялото се бе пръснало по всяка става, за да освободи налягането. Сред тази каша смътно се различаваше човешка фигура със сив гащеризон, но около нея кипеше черна течност с пъстроцветни отблясъци, увиснала из въздуха като лепкави, разперени пипала. Лицето на съществото беше изчезнало, очите, носът и устата бяха изтръгнати от напора на извиращото масло. Лепкавата течност бликаше на тласъци от всеки отвор и всяка сгъвка, сякаш сърцето вътре все още биеше. Звуците излитаха от цялата фигура в такт с този пулс и всеки нов писък започваше, преди да е заглъхнал предишният.

Открих, че съм приклекнал в бойна стойка, макар да знаех, че е напълно безсмислено. Сега можехме само да бягаме.

— Норикей-сан, Норикей-сан. Моля, напуснете това място веднага.

Хорът от гласове прозвуча в съвършен синхрон, докато от гоблените по отсрещната стена се отделяше цял отряд пазачи, които грациозно полетяха над главите ни към нашественика, размахвайки копия и странни тояги с шипове. Около току-що оформените им тела също се размахваха кръстосани израстъци, излъчващи мека златиста светлина.

— Моля, незабавно отведете гостите си към изхода. Ние ще се справим с това.

Златните нишки докоснаха разкъсаната фигура и тя отстъпи. Писъкът стана нестроен, изтъня и се засили, пронизвайки болезнено тъпанчетата ми. Нацуме се завъртя към нас и изкрещя през шумотевицата:

— Чухте ги. Нищо не можете да сторите. Махайте се оттук.

— Да, и как да го направим? — отвърнах аз също с вик.

— Върнете се при…

Думите му заглъхнаха, сякаш някой бе завъртял копчето за звука. Над главата му нещо проби широка дупка в свода на коридора. Посипаха се каменни блокове, пазителите се стрелнаха из въздуха и размахаха златните светлини, които унищожаваха парчетата, преди да стигнат до нас. Двама платиха за това със съществуването си, защото черният нашественик използва невниманието им, изхвърли напред нови дебели пипала и ги разкъса. Видях как умират и от телата им изтича бледа златиста светлина. През дупката в свода…

— Ах, мамка му!

Нова човекоподобна фигура, двойно по-голяма от първата, протягаше ръце, по които от всяка става израстваха грамадни лепкави нокти. Чудовището провря надолу обезобразената си глава и ни се ухили зловещо. Грамадни черни капки се ронеха като лиги от разкъсаната уста, разливаха се по пода и го разяждаха като киселина, оставяйки кръгове от сребриста пяна. Една пръска улучи бузата ми и прогори кожата. Продраните писъци се засилиха.

— През водопада — изрева Нацуме в ухото ми. — Хвърлете се в него. Бягайте.

После вторият нашественик стовари крак върху свода и целият таван рухна навътре. Сграбчих Бразил, който гледаше нагоре с нямо страхопочитание, и го повлякох към открехнатата врата. Видях нова вълна пазители да излита от останалите гоблени, но половината бяха сграбчени и разкъсани от съществото на покрива още преди да се оформят докрай. Светещата им кръв се посипа като дъжд. Музикални ноти кънтяха из коридора и се разпадаха в дисхармония. Черните твари размахваха пипала наоколо.

С още няколко дребни изгаряния се добрахме до вратата и аз изтласках Бразил навън. Обърнах се за момент и веднага съжалих. Видях как едно възлесто черно пипало докосна Нацуме и някак дочух писъка му през всеобщата врява. За част от секундата гласът беше човешки, сетне изтъня, сякаш нетърпеливи пръсти врътнаха контрола на звука и Нацуме някак започна да се откъсва от собствената си плътност, да се топи, мятайки се като риба, сплескана между две стъкла, а писъците му кънтяха в зловещо съзвучие с бесния рев на двамата нападатели.

Изскочих навън.

Втурнахме се към водопада. Хвърлих още един поглед през рамо и зърнах цялата странична стена на манастира зад нас да се разпада, докато нашествениците продължаваха да растат, размахвайки пипала срещу струпаните наоколо бранители. Небето над нас притъмняваше като пред буря, а въздухът изведнъж стана мразовит. Из тревата от двете страни на пътеката се разнесе неописуемо съскане, напомнящо за пороен дъжд или изтичащ газ под налягане. Докато се спускахме тичешком по лъкатушната пътека край водопада, видях по водата бясно да пробягват преплетени концентрични кръгове, а когато достигнахме каменната платформа зад водните струи, те изведнъж секнаха, разкриха за момент голи скали и открито небе, после отново потекоха.

Срещнах погледа на Бразил. Не изглеждаше по-щастлив от мен.

— Скачай пръв — казах аз.

— Не, нищо ми няма. Ти…

Откъм пътеката долетя остър, пресеклив вой. Блъснах Бразил и докато той потъваше в тътнещата водна завеса, скочих след него. Усетих как водата облива ръцете и раменете ми, преметнах се и…

… подскочих върху протъркания диван.

Бяхме излезли по аварийната процедура. Една-две секунди все още се чувствах мокър от водопада, можех да се закълна, че дрехите ми са подгизнали, а косата ми лепне по челото. Вдъхнах влажния въздух, сетне си възвърнах усещането за реалния свят. Бях сух. Бях в безопасност. Смъквах хипнофоните и електродите, изправях се от дивана, оглеждах се наоколо, а сърцето ми със закъснение ускоряваше пулса, докато тялото реагираше на сигналите от съзнанието и чак сега вливаше адреналин в кръвта.

В другия край на залата Бразил вече стоеше прав и разговаряше с навъсената Сиера Трес, която някак бе успяла да си вземе бластера и моята рапсодия. Наоколо дрезгаво виеха аварийни сирени, неизползвани от десетилетия. Лампите примигваха колебливо. На половината път през залата едва не се сблъсках с дежурната монахиня, идваща откъм таблото, по което бясно мигаха пъстри лампички. Когато ме изгледа, дори и зле изработеното лице на синтетичния носител изрази съвсем недвусмислено целия й потрес и гняв.

— Вие ли го доведохте? — извика тя. — Вие ли ни заразихте?

— Не, разбира се. Провери си скапаните инструменти. Ония гадини още са вътре.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Бразил.

— Спящ вирус, предполагам. — Небрежно взех рапсодията от Трес и проверих заряда. — Видя каква форма имаше. Части от ония твари са били монаси, дигитализирана човешка обвивка около дремещите системи за нападение. Само са чакали подходящия стимул. Живият параван може дори да не е подозирал за тях, преди да се пръсне.

— Да, но защо?

Аз свих рамене.

— Нацуме. Вероятно са го набелязали още откакто…

Монахинята ни зяпаше смаяно, сякаш бяхме почнали да си говорим с машинен код. Колегата й изникна на прага зад нея и тръгна към нас. В лявата му ръка имаше малък бежов инфочип. Стискаше го тъй силно, че евтината силикоплът се обтягаше върху пръстите. Той размаха чипа и изпъна шия, за да надвика воя на сирените.

— Трябва да си тръгнете незабавно — натърти монахът. — Норикей-сан ме помоли да ви предам това, но трябва да си вървите. По-нататъшното ви присъствие тук не е нито желано, нито безопасно.

— Да бе, няма майтап. — Поех чипа. — На твое място и аз бих си плюл на петите. Преди да излезеш, затвори плътно всички информационни връзки с манастира, а после викни добър екип вирусочистачи. Доколкото видях, пазителите ви не са на ниво.

Сирените наоколо виеха като купонджии, надрусани с тетрамет. Монахът тръсна глава, сякаш за да прогони шума.

— Не. Ако това е изпитание, ще го посрещнем достойно, като Отрицатели. Няма да изоставим своите братя.

— Или сестри. Е, както искаш, много е благородно. Но лично аз смятам, че когото и да пратите в манастира, ще излезе с остъргано до костите подсъзнание. Отчаяно ви трябва помощ от реалния свят.

Монахът се вторачи в мен.

— Не разбираш — изкрещя той. — Там е нашето царство, не в плътта. Там е съдбата на човешкия род, в Свръхзареждането. Там сме най-силни, ще победим.

Вдигнах ръце.

— Добре — викнах аз. — Чудесно. Обади ми се как е минало. Джак, Сиера, оставете тия идиоти да се самоубиват и дайте да бягаме час по-скоро.

Оставихме ги в залата за прехвърляне. За последно видях как монахът ляга на една от кушетките и гледа право нагоре, докато монахинята му слага електродите. Лицето му лъщеше от пот, но бе застинало в изражение на върховно блаженство и твърда решимост.

 

 

Навън, на Китогръб и Девета мекото следобедно слънце обливаше стените на манастира с топли оранжеви лъчи, а откъм Пролива долитаха шумовете на водния транспорт и соленият дъх на море. Лек западен вятър подмяташе из канавките прах и изсъхнали спори на дъждоврът. Пред нас две деца търчаха по улицата подир миниатюрна играчка-каракури, имитирайки звуците на стрелба. Овен тях наоколо нямаше жива душа и нищо не подсказваше каква битка се вихри в машинното сърце на Отрицателската виртуална среда. Спокойно можех да си представя, че съм сънувал всичко.

Но докато се отдалечавахме, напрегнатата ми докрай неврохимия все още долавяше далечния вой на стари сирени като глухо, немощно предупреждение какви сили се надигат и какъв хаос се готви.