Ричард Морган
Разбудени фурии (11)

Глава 10

— Как е тя?

Кийока сви рамене. Придърпа изолиращото фолио до шията на Силви и избърса с биотампон потта от челото на координаторката.

— Трудно е да се каже. Има силна треска, но това не е рядкост при подобна патърдия. Повече ме тревожи другото.

Тя врътна палец към медицинските монитори до койката. Над един от тях се преплиташе холографски инфодисплей, изпъстрен с ярки цветове и движение. В единия ъгъл разпознах опростена схема на електрическата активност в човешкия мозък.

— Това ли е командният софтуер?

— Да. — Кийока посочи навътре в дисплея. Около пръстите й бясно танцуваха пурпурни, оранжеви и светлосиви петна. — Това е основната връзка на мозъка с процесорите на командната мрежа. Тук е и системата за аварийно прекъсване.

Вгледах се в пъстрата плетеница.

— Силна активност.

— Да, прекалено силна. След акция по-голямата част от тази област би трябвало да е черна или синя. Системата напомпва аналгетични препарати, за да намали подпухването на нервните пътища, и за известно време връзката е изключена почти напълно. Обикновено тя просто ляга да спи, докато се възстанови. Но това… — Кийока пак сви рамене. — За пръв път виждам подобно нещо.

Седнах на ръба на леглото и се вгледах в лицето на Силви. В бараката беше топло, но костите ми още бяха вледенени от студа на реката.

— Какво се обърка днес, Ки?

Тя тръсна глава.

— Не знам. Ако трябва да предполагам, бих казала, че сме налетели на антивирусна програма, която вече познава системите ни за проникване.

— Програма отпреди триста години? Пълна глупост.

— Знам.

— Казват, че софтуерът еволюира. — Ласло стоеше на вратата с пребледняло лице и превързана ръка. Едно каракури я беше раздрало до костта. Зад него пейзажът на Ню Хок бавно потъваше в мрак. — Напълно излиза от контрол. Нали разбираш, това е единствената причина да бъдем сега тук. Да сложим край. Ако случайно не знаеш, правителството разработва строго секретен проект за размножаване на изкуствени интелекти…

Кийока изсъска през зъби.

— Не сега, Лас. Млъкни, мама му стара. Не смяташ ли, че си имаме далеч по-сериозни тревоги?

— … и той е излязъл извън контрол. За това трябва да се тревожим, Ки. Още сега. — Ласло прекрачи в бараката, сочейки дисплея. — Това тук са черни клинични програми и ще разрушат ума на Силви, ако не открием разпечатките им. А пък най-лошото е, че създателите им до един са в скапания Милспорт.

— А пък туй, дето го дрънкаш — провикна се Кийока, — са скапани тъпотии.

— Хей! — за мое учудване двамата млъкнаха и ме погледнаха. — Ъ-ъ-ъ… вижте сега. Не разбирам как дори една еволюирала програма може просто така да се вмъкне в системите ни. Така де, каква е вероятността?

— Голяма, защото става дума за същите хора, Мик. Напъни си мозъка. Кой пише програми за демилитите? Кой е разработил цялата демилитска програма? И кой, мама му стара, е затънал до топките в секретни разработки на черна нанотехника? Скапаната администрация на Мечек, ето кой. — Ласло разпери ръце и ме изгледа с изражение на мирова скръб. — Знаеш ли колко съобщения има, колко мои познати, колко хора, с които съм разговарял, са виждали шибани миминти без аналог в архивните описания? Целият този континент е един гигантски експеримент, мой човек, и ние сме само дребни колелца в тая огромна машина. А шефката току-що хлътна в лабиринта за плъхове.

Ново раздвижване на вратата — Ор и Ядвига идваха да видят защо сме се развикали. Гигантът поклати глава.

— Лас, наистина трябва да си купиш оная ферма за костенурки в Нова Пеща, дето все разправяш за нея. Бягай да се барикадираш там и разговаряй с яйцата.

— Майната ти, Ор.

— Не, майната ти на теб, Лас. Сега не ни е до глупости.

— Не се ли подобрява, Ки? — Ядвига пристъпи до монитора и сложи ръка върху рамото на Кийока. Новият й носител, също като моя, беше разработен по стандартен модел за Харлановия свят. Смесената славянско-японска кръв ни даваше красиви, свирепо изпъкнали скули, леко скосени нефритови очи и широка уста с тънки устни. Бойните биотехнологични изисквания налагаха тялото да е мускулесто и с дълги крайници, но оригиналното генетично наследство добавяше странна деликатност в най-различни разновидности. Кожата беше смугла, но избледняла от дългия престой в резервоарите и пет седмици в отвратителните климатични условия на Ню Хок.

Докато я гледах как прекосява стаята, имах чувството, че минавам покрай огледало. Бихме могли да сме брат и сестра. В известен смисъл наистина бяхме брат и сестра — клонинговата банка в бункера се състоеше от пет различни модула, всеки с по десетина носители, отгледани от един и същ генетичен щам. За Силви се оказа по-лесно да преодолее защитата само на един модул.

Кийока посегна нагоре и стисна дългите нови пръсти на Ядвига, но движението беше съзнателно, почти колебливо. Това е класически проблем на презареждането. Сместа от феромони никога не е същата, а твърде голяма част от сексуалните отношения се гради именно върху нея.

— Свършена е, Ядви. Нищо не мога да сторя за нея. Нямам представа откъде да започна. — Кийока отново размаха ръка към дисплея. — Просто не зная какво става там вътре.

Тишина. Всички гледаха пъстрата вихрушка в дисплея.

— Ки… — аз се поколебах, обмисляйки идеята. След един месец обща демилитска дейност бях успял донякъде да стана част от екипа, но ако не всички, то поне Ор все още ме възприемаше като чужденец. При другите нещата зависеха от настроението. Веселият и дружелюбен Ласло периодично изпадаше в пристъпи на параноя, при които неизясненото ми минало изведнъж ме правеше зловеща и тайнствена фигура. С Ядвига имахме известна склонност един към друг, но навярно това се дължеше до голяма степен на генетичната близост между носителите. А Кийока понякога ставаше същинска кучка, особено сутрин. Не бях сигурен как ще реагира който и да било от тях. — Слушайте, има ли начин да задействаме прекъсвача?

Както можеше да се очаква, пръв реагира Ор.

— Какво?

Кийока се притесни още повече.

— Имам химикали, които биха могли да го свършат, но…

— Мамка ти, няма да й отнемаш косата.

Станах от леглото и се изправих срещу гиганта.

— Ами ако точно нещо оттам я убива? Би предпочел да е дългокоса и мъртва, така ли?

— Затваряй си скапаната…

— Ор, той има право. — Ядвига пъргаво застана между нас. — Ако Силви е прихванала нещо от рояка и собствените й антивируси не се справят, точно тогава е ред на прекъсвача, нали?

Ласло енергично закима.

— Може би е единствената надежда за нея, мой човек.

— И преди й се е случвало — възрази упорито Ор. — Онази история в каньона Аямон миналата година. Беше в безсъзнание часове наред, температурата й скочи до тавана, а се събуди в отлична форма.

Видях как другите се спогледаха. Не, не беше в отлична форма.

— Ако задействам прекъсвача — бавно изрече Кийока, — не мога да кажа какви увреждания ще й причини. Каквото и да става там вътре, тя е здраво свързана с командния софтуер. Затова вдига температура — би трябвало да изключи връзката, а не го прави.

— Да. И за това си има причина. — Ор ни изгледа свирепо. — Тя е боец по натура, дявол да го вземе, и там, вътре, продължава да се бие. Ако искаше да задейства прекъсвача, щеше сама да го стори.

— Да, а може би онова, срещу което се бие, не й позволява. — Аз отново се завъртях към леглото. — Ки, тя има резервно копие, нали? Мозъчната приставка няма нищо общо с командния софтуер?

— Да, там има предпазна зона.

— И докато се намира в това състояние, всякакви нови записи в приставката са блокирани, прав ли съм?

— Ами… да, но…

— Тогава дори ако прекъсването причини увреждания, имаме я съхранена на запис в приставката. Какъв цикъл на подновяване използвате?

Те отново си размениха погледи. Кийока се навъси.

— Не знам, сигурно ще е близко до стандартния. Да речем, веднъж на две-три минути.

— Тогава…

— Да, мамка му, много ти се иска, нали, мистър Тръпка. — Ор рязко насочи пръст към мен. — Тъкмо по твоята част. Убиваш тялото, вадиш ножчето и изрязваш живота. Колко от тия скапани приставки си събрал досега? За какво са ти? Какво смяташ да правиш с тях?

— Сега не става дума за това — кротко отвърнах аз. — Казвам само, че ако Силви бъде увредена от прекъсването, можем да спасим приставката, преди да се актуализира, после да идем обратно в бункера и…

Той заплашително се люшна към мен.

— Предлагаш да я убием, гадино.

Ядвига го отблъсна.

— Предлага да я спасим, Ор.

— Ами онази, която живее и диша тук и сега? Искаш да й прережем гърлото само защото е с мозъчно увреждане, а ние имаме по-добро резервно копие? Точно както си направил с ония хора, за които избягваш да говориш?

Видях как Ласло примига и ме изгледа с бързо нарастващо подозрение. Примирително вдигнах ръце.

— Добре, забравете. Правете каквото искате, аз само си изплащам пътуването.

— Така или иначе не можем да го направим, Мик. — Кийока отново избърса челото на Силви. — Ако увреждането се промъкне неусетно, трябват повече от две минути, за да бъде засечено, а после вече е твърде късно — данните в приставката са обновени.

Премълчах, макар че на езика ми се въртяха думите: При всяко положение можете да убиете този носител. Да ограничите щетите, да му прережете гърлото още сега и да извадите приставката за…

Озърнах се към Силви и мислено си прехапах езика. Беше същото като да гледам генетично сродния носител на Ядвига — за момент имах чувството, че виждам отражение на самия себе си.

Може би Ор имаше право.

— Едно е сигурно — каза мрачно Ядвига. — Не можем да стоим тук в това състояние. След като Силви излезе от строя, шансовете ни за оцеляване в Неразчистеното са не по-големи от тия на група новобранци. Трябва да се върнем в Драва.

Ново мълчание. Екипът бавно осмисляше тази идея.

— Можем ли да я местим? — попитах аз.

Кийока направи гримаса.

— Ще се наложи. Ядви е права, да останем тук би било недопустим риск. Трябва да се оттеглим. Най-късно утре сутринта.

— Да, и попътно не би било зле да си намерим прикритие — промърмори Ласло. — Дотам има над шестстотин километра, а не се знае на какво можем да налетим. Ядви, има ли шанс да открием съюзници? Знам, че е риск.

Ядвига бавно кимна.

— Но вероятно си струва.

— Ще ни отнеме цяла нощ — каза Ласло. — Да ти се намира тетрамет?

— А Мици Харлан има ли дупка?

Ядви отново докосна рамото на Кийока, но колебливата ласка се превърна в деловито потупване по гърба. После излезе. С един последен замислен поглед към мен Ласло я последва. Ор застана над Силви със скръстени ръце.

— Да не си посмял да я пипнеш, мамка ти — предупреди ме той.

 

 

В относителната безопасност на квелисткия подслушвателен пост Ядвига и Ласло цяла нощ прослушваха радиочестотите в търсене на дружелюбно настроени сили из Неразчистеното. Недоспали и натъпкани с химикали, те седяха в бледото синкаво сияние на портативните монитори и разпръскваха невидими пипала из целия континент, издирвайки следи от човешка дейност. Гледани отстрани, те ми напомняха за сцените с преследване на подводници от старите сензофилми с Ален Мариот като „Полярна плячка“ и „Гонитба в дълбините“. Поради самата същност на работата си демилитите рядко осъществяваха връзка на големи разстояния. Твърде голям бе рискът да бъдат засечени от някоя артилерийска система на миминтите или от бродеща шайка каракури. Далечните електронни предавания се свеждаха до абсолютния минимум — най-често заявки за унищожена техника. През останалото време екипите пазеха почти пълно мълчание.

Почти.

Но опитен специалист можеше да засече шепота на локалните връзки между членовете на някой екип, едва доловимите електронни следи, носени от демилитите, както пушачът носи по дрехите си миризма на тютюн. Още по-опитен специалист можеше да определи разликата между тях и брътвежа на миминтите, а ако разполага с подходящите кодове — дори да завърже разговор. Отне им много време, почти до разсъмване, но накрая Ядви и Ласло успяха да се свържат с три други екипа, работещи из Неразчистеното между нашата позиция и предмостието на Драва. Шифровани емисии с насочен лъч прелетяха светкавично напред-назад, установиха самоличността на събеседника, потвърдиха паролите и Ядвига се облегна назад с широка тетраметова усмивка на устните.

— Хубаво е да имаш приятели — каза тя.

След като се запознаха със ситуацията, и трите екипа решиха, макар и с различна степен на ентусиазъм, да прикриват оттеглянето ни в рамките на своя оперативен обсег. За демилитите в Неразчистеното беше едва ли не неписан закон да осигуряват подобна помощ — никога не се знаеше дали и на теб няма да ти потрябва, — но жестоката конкуренция в бизнеса правеше съгласието им твърде неохотно. Позициите на първите два екипа ни принуждаваха да се оттеглим по дълъг, криволичещ маршрут, а те категорично не желаеха да ни пресрещнат или да ни придружат на юг. С третата група имахме късмет. Оиши Еминеску лагеруваше на двеста и петдесет километра северозападно от Драва заедно с деветима тежко въоръжени и оборудвани колеги. Той незабавно предложи да се придвижи и да ни поеме от защитния радиус на предния екип, а след това да ни придружи чак до предмостието.

 

 

— Откровено казано — сподели той, докато стояхме сред лагера му и гледахме как гасне поредният навъсен зимен следобед — прекъсването и на нас ще ни дойде добре. Каша още не се е оправила съвсем от онази работа по тревога в Драва през нощта преди да пристигнете. Разправя, че нищо й няма, но когато се разгърнем, усещам по мрежата, че не е така. А и останалите са грохнали. Плюс факта, че за последния месец унищожихме три рояка и над двайсет автономни единици. Стига ни засега. Няма смисъл да се товарим до крайност.

— Прекалено разумно разсъждаваш.

Той се разсмя.

— Недей да мериш всички ни с аршина на Силви. Не сме чак толкова надъхани.

— Мислех, че това си е в духа на занаята. Демилитаризиране на всяка цена и тъй нататък.

— Да бе, все същата стара песен. — Мрачна гримаса. — Пробутват я на новобранците, а и е вярно, че софтуерът по принцип те тласка към крайности. Така стават нещастията. Но в крайна сметка софтуерът си е софтуер. Най-обикновено програмиране, мой човек. Ако оставиш програмите да ти диктуват, що за човек ще бъдеш тогава?

Взирах се в гаснещия хоризонт.

— Не знам.

— Трябва да мислиш отвъд тия рамки, приятел. Трябва. Иначе софтуерът ще те убие.

Зад една от топчестите бараки някой мина в гъстеещия сумрак и подвикна нещо на малояпонски. Оиши се ухили и също подвикна. Двамата избухнаха в смях. Иззад нас долетя мирис на пушек, някой беше запалил огън. Беше стандартен демилитски лагер — надути и втвърдени бараки от материал, който да се разпадне скоро след като екипът се изнесе. Ако не се броят случайните спирки в изоставени сгради като квелисткия подслушвателен пост, нашият екип бе живял при подобни условия през последните пет седмици. И все пак от Оиши Еминеску лъхаше добродушно спокойствие, каквото не бях срещал досега сред демилитите. Нямаше я типичната злобна, кучешка настървеност.

— Откога си в занаята? — попитах аз.

— О, отдавна. По-дълго, отколкото ми се иска, но…

Оиши сви рамене. Кимнах.

— Но е доходна работа.

Той се усмихна кисело.

— Така си е. По-малкият ми брат учи марсианска технология в Милспорт, родителите ни скоро ще се нуждаят от презареждане, а не могат да си го позволят. При сегашното икономическо положение просто няма друг начин да покрия разходите. А откакто Мечек удари ножа на образователната реформа и пенсионно-клонинговите осигуровки, няма мърдане. Празен джоб — празни ръце.

— Да, съвсем са я забатачили, откакто бях тук за последен път.

— Отсъствал си, а?

За разлика от Плекс, Оиши удържа любопитството си. Старомодната любезност на Харлановия свят — ако исках да му кажа, че съм лежал на склад, щяхме да стигнем и до това. А ако не исках… е, какво го засягаше?

— Да, някъде към трийсет-четирийсет години. Много промени.

Той пак сви рамене.

— Започна се по-отдавна. Тия типове от самото начало подкопават всичко, което квелистите са успели да изкопчат от някогашния Харланов режим. Мечек просто е последната брънка във веригата.

— Този враг не можеш да убиеш — промърморих аз.

Оиши кимна и довърши цитата:

— Можеш само да го отблъснеш ранен в дълбините и да научиш децата си да се взират във вълните, защото все някога ще се завърне.

— Значи излиза, че някой не се е взирал много внимателно.

— Не е там работата, Мики. — Той стоеше със скръстени ръце и гледаше към гаснещата светлина на запад. — Времената се промениха, това е. Какъв смисъл има да сваляме режима на Първите фамилии тук или другаде, щом накрая Протекторатът ще насъска по нас емисарите?

— Имаш право.

Той пак се усмихна малко по-весело този път.

— Приятелю, не аз имам право. Такава е истината. Това е единствената сериозна разлика между тогава и днес. Ако по време на Разселването бе съществувал Емисарски корпус, квелизмът щеше да трае около шест месеца. Не можеш да се биеш с онези гадини.

— Те загубиха на Иненин.

— Да, а колко пъти са губили оттогава? Иненин беше дребна неприятност, случайна искрица върху монитора.

За миг споменът изригна в главата ми. Джими де Сото крещи и дере обезобразеното си лице с пръсти, които вече са изтръгнали едното око и сигурно ще изтръгнат и другото, ако аз не…

Прогоних го.

Дребна неприятност. Случайна искрица върху монитора.

— Може и да си прав — казах аз.

— Може и да съм прав — тихо се съгласи той.

Постояхме мълчаливо, гледайки как мракът приижда. Небето се беше разчистило, колкото да зърнем тънкия сърп на Дайкоку над планините на север и пълния, но далечен Мариканон като медна монета, подхвърлена високо над главите ни. Хотей все още се криеше зад хоризонта на запад. Зад нас огънят се разгоря. Сенките ни придобиха плътност сред трептящото червеникаво сияние.

Когато стана прекалено горещо, Оиши многословно се извини и отиде нанякъде. Аз търпях още минута жегата по гърба си, после се завъртях и с присвити очи се загледах в пламъците. Двама души от екипа на Оиши клечаха от другата страна и топлеха протегнатите си длани. Неясни, размазани фигури сред трептящия въздух и мрака. Приглушен разговор. Не ме поглеждаха. Трудно бе да се каже дали от старомодна учтивост като на Оиши, или просто от обичайния съпернически дух на демилитите.

За какъв дявол си се домъкнал тук, Ковач?

Все започвам от най-лесните въпроси.

Обърнах гръб на огъня и тръгнах между бараките към мястото, където бяхме издигнали три наши, дипломатично отдалечени на разстояние от тия на Оиши. Кожата ми усети внезапната липса на топлина, по лицето и ръцете ми плъзна вълна от прохлада. Сред морето от висока трева облените от лунни лъчи бараки приличаха на изплуващи гърбуни. Когато стигнах до онази, където лежеше Силви, забелязах, че изпод затворената врата се процежда светлина. Останалите тъмнееха. Отвън два бръмбара бяха подпрени косо на стойките си, кормилата им и поставките за оръжие стърчаха към небето. Третият не се виждаше.

Докоснах звънеца, дръпнах вратата и влязох. На разхвърляното легло в единия край Ядвига и Кийока побързаха да се отдръпнат една от друга. Срещу тях, огряна от мекото сияние на илуминиева лампа, Силви лежеше като труп в спалния си чувал. Косата й беше грижливо сресана покрай лицето. До краката й мъждукаше портативен нагревател. Другите от екипа ги нямаше.

— Къде е Ор?

— Няма го. — Ядви раздразнено оправяше дрехите си. — Мама му стара, Мики, можеше да позвъниш.

— Направих го.

— Добре де, можеше да позвъниш и да изчакаш, по дяволите.

— Извинявай, не предполагах. Къде е Ор?

Кийока махна с ръка.

— Той и Ласло потеглиха с бръмбара. Писаха се доброволци за охрана на лагера. Решихме да проявим добра воля. Тия хора утре ще ни помогнат да се приберем.

— Тогава защо не се уединихте в някоя друга барака?

Ядвига погледна към Силви.

— Защото и тук трябва някой да пази — тихо отвърна тя.

— Аз ще пазя.

За момент двете неуверено завъртяха очи към мен, после се спогледаха. Накрая Кийока поклати глава.

— Няма начин. Ор ще ни убие.

— Него го няма.

Пак се спогледаха. Ядви сви рамене.

— Добре, но ако нещо…

— Да, ще ви викна. Хайде, бягайте.

— Точно така, Ки… идвай. — Ядвига задърпа приятелката си към вратата. Докато излизаха, тя спря и ми се ухили. — И… Мики, видях те как я гледаш. Никакво пипане, нали? Никакво бърникане из меда. Недей да прескачаш в чужда градина.

И аз се ухилих.

— Да ти го начукам, Ядви.

— Да бе, мечтай си. Безплатно е, мой човек.

По-добре възпитаната Кийока изрече едно беззвучно „благодаря“ и двете изчезнаха. Седнах до Силви и мълчаливо се загледах в нея. След няколко минути посегнах и погалих челото й, както бе сторила Кийока. Тя не помръдна. Кожата й беше гореща и суха като хартия.

— Хайде, Силви. Измъкни се оттам.

Никакъв отговор.

За какъв дявол си се домъкнал тук, Ковач?

Тя не е Сара. Сара си отиде. За какъв дявол си се…

Я млъквай.

Не че имах друг избор, нали?

Споменът за последните мигове в „Токийския гарван“ връхлетя и прогони предишния. Покой и безопасност на масата с Плекс, топла анонимност и обещание за утрешно отпътуване… помнех как се изправих и обърнах гръб на всичко това, сякаш ме бе примамила песен на сирена. Към кръвта и яростта на схватката.

Сега виждах — онзи миг беше тъй решителен, тъй натоварен с трептенето на изменчивата съдба, че би трябвало да пропука под нозете ми, докато прекрачвах през него.

Но когато гледаш нещата със задна дата, винаги е така.

Да си призная, Мики, допадаш ми. Гласът й беше неясен от късния час и наркотиците. Нямам представа защо. Но е истина. Харесваш ми.

Много мило.

Но не е достатъчно.

Дланите и пръстите ми леко тръпнеха от генетично програмираното желание да докосна груба повърхност и да се катеря. Бях забелязал чувството и преди в този носител. Идваше и си отиваше, но най-често се проявяваше в моменти на стрес и бездействие. Дребен недостатък, част от процеса на информационно зареждане. Дори и чисто новият клониран носител си има история. Свих юмруци два-три пъти, пъхнах ръка в джоба си и напипах мозъчните приставки. Те тихичко изтракаха между пръстите ми, събраха се в дланта ми с гладката тежест на скъпи високотехнологични компоненти. Юкио Хираясу и неговият бияч вече също бяха в колекцията.

По безумния път на издирването и унищожението, който си проправихме из Неразчистеното през последния месец, бях намерил време да изчистя трофеите си с химикали и препарат за компютърни части. Когато разтворих шепа в меката светлина на илуминиевата лампа, те заблестяха без нито едно петънце от кост или гръбначен мозък. Тази на Юкио се различаваше от другите — имаше изящно жълто пръстенче по средата с грижливо отпечатан код на производителя. Луксозна стока. Друго не можеше и да се очаква.

Останалите, включително и тази на неговия човек, бяха стандартно държавно производство. Нямаха никакви отличителни белези, затова грижливо бях увил приставката на бияча с черна лепенка, за да не я объркам с тия от цитаделата. Исках да ги различавам от пръв поглед. За разлика от Юкио, човекът нямаше никаква стойност като заложник, но не виждах причина да пращам някакъв си обикновен гангстер там, където отвеждах проповедниците. Нямах представа какво ще направя с него, но в последния момент нещо в мен се разбунтува срещу собственото ми предложение да го метнем в морето Андраши.

Върнах Юкио и бияча в джоба си, сведох очи към останалите четирима върху дланта ми и се замислих.

Дали е достатъчно?

Веднъж, на един друг свят, обикалящ около звезда, която не се вижда от Харлановия свят, срещнах човек, който си изкарваше хляба от търговия с мозъчни приставки. Купуваше и продаваше на килограм, отмервайки скрития вътре живот като куп подправки или полускъпоценни камъни. Местните политически условия правеха занаята му много изгоден. За да подплаши конкуренцията, той разиграваше ролята на самата Смърт и макар че прекаляваше с театралните ефекти, образът му се запечата в паметта ми.

Питах се какво ли би си помислил, ако можеше да ме види сега.

Дали е…

Нечия ръка стисна моята.

Изненадата ме разтърси като електрически ток. Стиснах юмрук около приставките. Вторачих се в жената насреща, подпряна на лакът в спалния чувал, с изкривено от отчаяние лице. В очите й нямаше ни най-малък признак, че ме познава. Пръстите стискаха здраво като машина.

— Ти — каза тя на японски и се разкашля. — Помогни ми. Помогни ми!

Не беше нейният глас.