Ричард Морган
Разбудени фурии (38)

Глава 37

Докато ни нямаше, буреносният фронт в Кошутския залив бе стихнал. След като бушува повече от седмица над Източното крайбрежие, ураганът бе пернал набързо Вчира и бе продължил към южната част на океана Нуримоно, където според всеобщите предвиждания щеше да се изгуби из студените полярни води. В последвалото спокойствие по морските пътища изведнъж избухна трескава дейност — всички бързаха да наваксат. „Ангелски огън“ нахълта сред тази активност като подгонен уличен пласьор в препълнен търговски център. Скатоловецът с остър завой заобиколи огромното туловище на суперсала „Картини от плаващия свят“ и кротко се прилепи към евтиния край на десния кей точно когато слънцето започваше да обагря западния хоризонт.

Сосеки Кои ни посрещна под крановете.

Зърнах от палубата тъмния му силует и приветствено размахах ръка. Той не отвърна на жеста. Когато двамата с Бразил слязохме на суперсала и се приближихме до него, видях колко се е променил. Сега сбръчканото му лице бе озарено от напрегнатия, съсредоточен блясък в очите — може би блясък на сълзи или на сдържана ярост, трудно можех да преценя.

— Трес? — тихо попита той.

Базил посочи с палец назад към скатоловеца.

— Още се възстановява. Оставихме я при Нея.

— Ясно. Добре.

Лаконичните думи се ронеха в тишината. Морският вятър се суетеше около нас, подръпваше косите ни, нахлуваше в ноздрите ми с парлив дъх на сол. Не толкова видях, колкото усетих как до мен лицето на Бразил се обтегна като лице на човек, събиращ смелост да бръкне в раната.

— Чухме новините, Сосеки. Кой успя да се измъкне?

Кои поклати глава.

— Малцина. Видаура. Аото. Собиески.

— Мери Адо?

Той затвори очи.

— Съжалявам, Джак.

Капитанът на скатоловеца слезе по мостчето заедно с двама от корабните офицери, които познавах колкото да си кимаме по коридорите. Кои сякаш ги познаваше всички — за поздрав си стиснаха раменете от една ръка разстояние, после бързо заговориха на малояпонски, накрая капитанът изсумтя и тръгна към кулата на пристанищната управа, следван от другите двама. Кои пак се обърна към нас.

— Ще останат тук за известно време, трябва да ремонтират гравитационните системи. Откъм левия борд има друг скатоловец, с капитана са стари приятели. Утре ще купят прясна стока за Милспорт, колкото да не предизвикат подозрения. Междувременно ние изчезваме призори с един от контрабандните катери на Сегешвар. Това беше най-доброто, което успяхме да уредим.

Мъчех се да не гледам лицето на Бразил. Зазяпах се към грамадните надстройки на суперсала. Изпитвах истинско облекчение, че Вирджиния Видаура е в списъка на оцелелите, но една малка емисарска частица от мен наблюдаваше оживеното вечерно движение по палубите, засичаше евентуалните точки за наблюдение или снайперски обстрел.

— Можем ли да вярваме на тези хора?

Кои кимна. Изглеждаше облекчен да се зарови в подробностите.

— В огромното мнозинство — да. „Картини“ е построен в Драва, повечето акционери са потомци на някогашните кооперативни собственици. На борда се е оформила своеобразна квелистка култура, тоест хората си помагат, но не се бъркат излишно в чуждите работи.

— Тъй ли? Звучи ми почти като утопия. Ами външният екипаж?

Погледът на Кои стана строг.

— Външният екипаж и новодошлите знаят с какво се захващат. „Картини“ си има репутация, както и другите суперсалове. На когото не му харесва, да си върви.

Бразил се изкашля.

— Колко от тях знаят какво става?

— Колко души знаят, че сме тук ли? Около дузина. А защо сме тук — само двама ветерани от Черните бригади. — Кои огледа изпитателно скатоловеца. — И двамата искат да присъстват на Потвърждението. Имаме тайна квартира на долната кърмова палуба, където можем да го извършим.

— Кои. — Аз застанах пред него. — Искам първо да поговорим. Има едно-две неща, които трябва да знаеш.

Той ме огледа с непроницаемо, сбръчкано лице. Но в очите му светеше жажда, с която знаех, че не мога да се преборя.

— Налага се да почакаш — каза той. — Първата ни грижа е да потвърдим Нейната самоличност. Ще бъда благодарен, ако никой не ме нарича по име, докато не приключим.

— Да потвърдите — рязко повторих аз. Почваше да ми писва от начина, по който произнасяха Нея. Просто се усещаше главната буква. — Имаш предвид истинско потвърждение, нали, Кои?

Погледът му прескочи рамото ми и се зарея към скатоловеца.

— Да, точно това имам предвид — каза той.

 

 

Много е изписано за плебейските корени на квелизма, особено през вековете след като неговата създателка бе проявила добрината да умре и да напусне сферата на политическите дебати. Фактът, че Квелкрист Фолкънър е избрала да се опре на най-бедните наемни работници в Харлановия свят, водеше мнозина неоквелисти до странното убеждение, че по време на Разселването е възнамерявала да издигне лидери, избрани изключително от тези среди. Фактът, че самата Надя Макита произхожда от сравнително привилегированата средна класа, старателно се заобикаляше, а тъй като не бе успяла да се издигне до върха на политическата власт, не й се бе налагало и да отговори на основния въпрос: Кой ще командва, когато пушилката се разсее? Но макар и премълчано, основното противоречие на съвременния неоквелизъм си остава неразрешено и в квелистка компания се смята за неприлично да го изтъкваш.

Затова реших да не отбелязвам факта, че тайната квартира на долната кърмова палуба явно не принадлежеше на изисканите ветерани от Черните бригади — мъж и жена — които ни чакаха там. Долната кърмова палуба е най-бедният и най-неприятен квартал на всеки суперсал или плаваща фабрика, и никой не се заселва там по свое желание. Усетих как вибрацията на двигателите се засилва, докато слизахме по стълбичките откъм по-желаните жилищни територии из надстройките и по горните палуби, а когато влязохме в апартамента, всичко наоколо непрестанно боботеше и се тресеше. Оскъдна корабна мебел, надраскани и протрити стени, минимум украса — всичко подсказваше, че наемателят рядко се мярка тук.

— Извинете за обстановката — каза любезно жената, докато ни въвеждаше. — Ще е само за една нощ. А близостта до двигателите прави дистанционното наблюдение почти невъзможно.

Нейният спътник ни поведе към столове, подредени около евтина пластмасова маса. Бяла покривка, чайник върху подгряваща плоча, чинийки със суши. Много официално. Докато сядахме, той заговори:

— Да, освен това сме едва на сто метра от най-близкия люк за външна поддръжка, откъдето ще ви вземат утре сутрин. Ще докарат катера точно под носещите ребра между шести и седми кил. Можете да се спуснете право оттам. — Той кимна към Трес. — Макар и ранена, ще се справите без особени трудности.

Всичко вървеше гладко, като след репетиция, но докато човекът говореше, погледът му непрестанно пълзеше към жената в носителя на Силви Ошима и веднага отскачаше назад. Кои вършеше същото, откакто я свалихме от „Ангелски огън“. Само жената бе успяла да овладее погледа и надеждите си.

— И тъй — каза спокойно тя, — аз съм Сто Делия. Това е Кийоши Тан. Да започваме ли?

Потвърждение.

В днешното общество то е широко разпространен ритуал, практикуван най-често на родителски тържества по случай раждането на рожба или при повторни сватби, потвърждаващи старата връзка на презаредени съпрузи. Представлява отчасти стилизирана церемония, отчасти размяна на спомени в стил „помниш ли как…“, а формата и строгостта на ритуала са различни в различните светове и култури. Но на всяка планета, където съм бил, Потвърждението съществува като дълбоко уважавана и съществена част от обществените отношения. То е единственият начин без сложни и скъпи психографски процедури да докажем на приятели и роднини, че каквато и плът да носим, ние сме онези, за които се представяме. Потвърждението е основната социална функция, определяща самоличността в днешно време — също тъй жизненоважна, както са били за прадедите ни подписът или пръстовите отпечатъци.

И това се отнася за обикновения гражданин.

За митичните героични фигури, възкръснали — може би — от смъртта, тази процедура става хилядократно по-важна. Сосеки Кои видимо трепереше, докато заемаше мястото си. Двамата му колеги имаха по-млади носители и не им личеше толкова, но емисарското око забелязваше същото напрежение в колебливите, пресилени жестове, в прибързания смях, в пресекването на гласовете от време на време и повтарянето с пресъхнало гърло. Тези хора, участвали някога в най-страшната репресивна организация в историята на планетата, изведнъж зърваха искрица надежда сред пепелта на своето минало. Пред тях стоеше жена, която се представяше за Надя Макита, и в очите им ясно се виждаше, че залагат на тази надежда всичко, на което са държали в живота си.

— За мен е чест… — започна Кои. Млъкна и се изкашля. — За мен е чест да говоря за тия неща.

Иззад масата жената в носителя на Силви Ошима го гледаше спокойно и твърдо. Тя отговори с лаконично потвърждение на първите му заобиколни въпроси, друг въпрос пренебрегна. Другите двама слушаха внимателно и тя се обръщаше леко към тях със старомоден жест, за да подскаже, че не ги е забравила. Почувствах как се превръщам в обикновен зрител, докато първоначалните любезности отминаваха и Потвърждението набираше скорост. Разговорът се оживи, бързо премина от въпроси за последните няколко дни към дълъг и мрачен обзор на някогашната политика, сетне към Разселването и годините преди него. Езикът се сменяше също тъй бързо от съвременен аманглийски на непознат старояпонски диалект с вметнати тук-там думи на малояпонски. Озърнах се към Бразил и свих рамене. И двамата стремително изоставахме от темата и граматиката на разговора.

Така продължи часове наред. Двигателите на суперсала глухо тътнеха зад стените около нас. „Картини от плаващия свят“ пореше тежко вълните. Ние седяхме и слушахме.

— … те кара да се замислиш. Едно падане от онези корнизи и се превръщаш в боклук, пръснат из >>прилива?<<. Никакви спасителни планове, никакви застраховки за презареждане, нито поне някаква помощ за семействата. Това е >>ярост?<<, която започва в костите ти и…

— … помниш ли кога за пръв път осъзна това?

— … една от статиите на баща ми за колониалната теория…

— … играеш >>????<< по улиците на Данчи? Всички играехме. Помня как веднъж >>уличната полиция?<< се опита да…

— … реакция?

— Такива са семействата, или поне така беше в моето. Нашите винаги >>????<< като хлъзгоподи >>чума?<<…

— … дори и когато беше млада, нали?

— Написах това още преди да навърша осемнайсет. Не мога да повярвам, че са го напечатали. Не мога да повярвам, че има хора, които >>плащат добри пари/отделят сериозно внимание?<< за такива >>????<<.

— Но…

— Тъй ли? — Небрежно повдигнати рамене. — Не изглеждаше точно така, когато >>погледнах назад/преосмислих?<< с оглед на >>кръвта по ръцете ми?<< по време на >>????<<.

От време на време ние с Бразил ставахме да сварим пресен чай в кухнята. Ветераните от Черните бригади почти не ни забелязваха. Те бяха напълно изключили, понесени от прилива и подробностите на едно минало, възкръсващо изведнъж около масата.

— … помниш чие беше решението?

— Очевидно не — вие, момчета, пет пари не давахте за >>чинопочитанието?<<…

Внезапен взрив на веселие около масата. Но се виждаше, че в очите им блестят сълзи.

— … и ставаше твърде студено за прикрита кампания там. Инфрачервените прибори щяха да ни засекат като…

— Да, беше почти…

— … Милспорт…

— … по-добре да ги излъжем, че имаме шанс? Не смятам.

— По дяволите, поне още сто километра, преди…

— … и запаси…

— … Одисей, доколкото си спомням. Той би продължил >>????<< на едно място чак до…

— … за Алабардос?

Дълго мълчание.

— Не е ясно, имам чувството, че >>????<<. Спомням си нещо за хеликоптер. Към хеликоптер ли отивахме?

Тя леко трепереше. Не за пръв път всички се отдръпнаха от главния въпрос като крилодери от изстрел.

— … нещо за…

— … в общи черти реакционна теория…

— Не, едва ли. Ако разглеждах други >>модели?<<…

— Но нима не е аксиома, че >>борбата!<< за контрол на >>????<< ще предизвика…

— Тъй ли? Кой го казва?

— Ами — Смущение, разменени погледи. — Ти го каза. Или поне >>твърдеше/признаваше?<<, че…

— Глупости! Никога не съм казвала, че една конвулсивна смяна на политиката е >>ключ?<< към по-добро…

— Но Спавента твърди, че си проповядвала…

— Спавента? Тоя скапан мошеник. Още ли диша?

— … а съчиненията ти по демографска динамика показват…

— Виж какво, аз не съм някакъв шибан идеолог, разбра ли? Бяхме изправени пред >>гърбун в прибоя?<< и трябваше да…

— Значи казваш, че >>????<< не е ключ към >>????<< и намаляването на >>бедността/невежеството<< би означавало…

— Естествено. Никога не съм твърдяла друго. Впрочем, какво стана със Спавента?

— Ами… напоследък преподава в Милспортския университет и…

— Преподава? Ах, мръсникът!

— Хм. Може би трябва да обсъдим >>версия/възглед<< за тези събития, основана не толкова върху >>????<<, колкото теориите за >>прашката/отката?<< на…

— Много добре, докато е на теория. Но дай ми един-единствен >>убедителен пример?<< в подкрепа на тези твърдения.

— Е-е-е…

— Именно. Демографската динамика не е >>кръв във водата?<<, а опит да се…

— Но…

И тъй нататък, и тъй нататък, докато Кои изведнъж се изправи сред трополене на евтини мебели.

— Стига толкова — безцеремонно отсече той.

Всички останали се спогледахме. Кои заобиколи масата и старческото му лице беше обтегнато от вълнение, докато се взираше в седналата жена. Тя отвърна с безизразен поглед.

Той протегна ръце към нея.

— Аз — той преглътна с усилие — укривах досега от теб своята самоличност. В името на нашата кауза. Нашата обща кауза. Но аз съм Сосеки Кои, командир на Девета черна бригада, Шафранов фронт.

Маската върху лицето на Силви Ошима се разтопи. На нейно място цъфна бледо подобие на усмивка.

— Кои? Шаки Кои?

Той кимна. Хапеше устни.

Тя хвана протегнатите ръце и той я изправи на крака до себе си. Завъртя се към масата и ни огледа един по един. Виждахме сълзите в очите му, чувахме ги в гласа му, когато заговори.

— Това е Квелкрист Фолкънър — каза дрезгаво той. — За мен вече няма и капка съмнение.

После пък се завъртя и я прегърна. По бузите му изведнъж се затъркаляха сълзи. Гласът му пресекваше.

— Толкова дълго те чакахме да се върнеш — проплака той. — Толкова дълго.