Ричард Морган
Разбудени фурии (32)

Глава 31

Водата на пролива бе хладна, но не много. Спуснах се по страничната стълбичка, пуснах перилата и докато потъвах, усетих през костюма как лепкавата прохлада ме обгръща от всички страни. Отпуснах се в тази своеобразна прегръдка, оставяйки тежестта на оръжията и оборудването да ме тегли надолу. На два метра под повърхността включих маскировъчните и плавателни системи. Гравитационните прибори плавно ме издигнаха към повърхността. Подадох глава, свалих маската на шлема и издухах водата от нея.

Трес изплува на няколко метра от мен. Вдигна ръка в знак, че ме е забелязала. Огледах се за Бразил.

— Джак?

Леко треперещият му глас се раздаде в слушалките.

— Под теб съм. Студеничко, а?

— Казвах ти да зарежеш самоинфекцията. Иса, чуваш ли ни?

— А ти как мислиш?

— Добре тогава. Нали знаеш какво да правиш?

Чух как въздъхна.

— Да, татенце. Да поддържам позиция, да държа канала отворен. Да ви предавам всичко, което получа от другите. Да не разговарям с непознати мъже.

— Много си схватлива.

Предпазливо вдигнах ръка и видях, че маскировъчните системи са задействали рефракционния слой на костюма. По-близо до дъното стандартният хамелеохром щеше да се включи и да ме слее с тамошните цветове, но на повърхността рефракцията ме превръщаше в призрак, тръпка по сенчестите води, игра на светлината.

Това донякъде ме успокои.

— Добре. — Поех си дъх по-дълбоко, отколкото трябваше. — Да действаме.

Ориентирах се по светлините в южния край на Ню Канагава и двайсет километра по-нататък различих черните зъбери на Рила. После отново потънах в морето, лениво се преобърнах и заплувах.

Бразил бе отдалечил яхтата на юг от водните пътища, доколкото можеше, без да предизвикаме подозрение, но все пак се намирахме доста далече от Зъберите. При нормални обстоятелства плуването дотам би изисквало поне два часа тежък труд. Теченията, засмуквани от водовъртежа в южна посока през Пролива, помагаха донякъде, но само модифицираните плавателни системи правеха подводния вариант възможен. Охранителната електроника на целия архипелаг беше заслепена и оглушена от орбиталната буря, тъй че никой не би могъл да засече индивидуален антигравитационен двигател под водата. А чрез внимателна промяна на вектора същата енергия, която ни поддържаше под повърхността, щеше да ни тласне на юг с максимална скорост.

Като морски призраци от легендите за дъщерята на Ебису ние се плъзгахме през мрачната вода на една ръка разстояние един от друг, а по морската повърхност над нас неуморно танцуваха безмълвните отблясъци на ангелския огън. Край ухото ми тихичко щракаше и бълбукаше апаратурата, която извличаше чрез електролиза кислород направо от водата, смесваше го с хелий от бутилката под свръхналягане, сетне търпеливо поемаше издишания въздух и го разбиваше на мехурчета, не по-едри от зрънца хайвер. В далечината глухо ревеше водовъртежът.

Мир и покой.

Да, дотук беше лесното.

От проблясъците и мрака изплува спомен. Нощно гмуркане край рифа Хирата с момиче от заможните квартали на Нова Пеща. Една вечер тя нахълта в кръчмата на Ватанабе заедно със Сегешвар и още неколцина от Рифовите бойци. Не беше рядкост подобни лъскави момиченца да се мешат с хулигани от нашия ранг. Как се казваше? Ева? Ирена? Помня само навитата на тила плитка с цвят на тъмен мед, дългите, стройни ръце и крака, и блестящите зелени очи. Пушеше ръчно навита цигара от морски коноп, кашляше и се давеше от лютивия дим, а останалите се смееха гръмогласно. По-красиво създание не бях виждал в живота си.

С рядко за мен усърдие откъснах девойката от Сегешвар, който и без това май я смяташе за досадна, избрах едно тихо кътче близо до кухнята и си я присвоих за цялата вечер. Тя сякаш идваше от друга планета — баща, полагащ грижи за нея с тревога и внимание, на което при други обстоятелства бих се изсмял; майка, работеща на половин ден, просто за да не се чувства прикована към домакинството, собствен извънградски дом, гостуване в Милспорт и Еркесеш на всеки няколко месеца. Леля, която работела на друга планета и всички се гордеели с нея; брат, който се надявал да стори същото. Тя разказваше с увлечението на човек, който вярва, че всички тия неща са напълно нормални, кашляше от морския коноп и през цялото време ми се усмихваше лъчезарно.

— Е — каза тя по някое време, — ами ти с какво се забавляваш?

Репликата би трябвало да е моя, всички я използвахме пред момичетата, а ето че тя ми я задигна. И дори не се ядосах.

— Гмуркам се оттатък Хирата — изтърсих аз. — Искаш ли да опиташ някой път?

— Естествено — отвърна тя без колебание. — Защо не сега?

В Кошут беше разгарът на лятото, влажността на въздуха от седмици не падаше под сто процента. Мисълта да се потопиш във водата бе като заразителен сърбеж. Измъкнахме се от кръчмата на Ватанабе и аз й показах как да проследи потока от автотаксита, да избере някое свободно и да скочи на покрива. Така прекосихме целия град и вятърът охлаждаше потта по кожата ни.

— Дръж се здраво.

— Да, никога нямаше да ми хрумне — извика в отговор тя и се разсмя пред лицето ми.

Таксито спря близо до пристанищната управа и ние се търкулнахме от покрива, с което здравата стреснахме кандидатите да се качат. След миг изненадата им отстъпи място на мърморене и неодобрителни погледи, а ние се запревивахме от смях. В охраната на пристанището имаше пробив откъм източния край на доковете за кораби на въздушна възглавница — сляпо петно, пробито предната година от някакъв невръстен хакер. Минахме оттам, прокраднахме се по една от рампите и задигнахме малка лодка. С помощта на греблата безшумно се измъкнахме от пристанището, после включихме двигателя и с възторжени викове се отправихме в широка дъга към рифа Хирата, оставяйки подир себе си дълга пенеста диря.

По-късно, потопен в морското безмълвие, аз погледнах към трептящата повърхност, озарена от лъчите на Хотей, и видях над себе си нейното тяло да се бледнее на фона на черните презрамки на спасителната жилетка и старомодния дихателен апарат със сгъстен въздух. Беше се унесла и бавно плуваше по течението, може би гледаше високата стена на рифа край нас, или просто се наслаждаваше на морската прохлада по кожата си. Около минута висях под нея, като се наслаждавах на гледката и усещах как се възбуждам във водата. Проследих с очи очертанията на бедрата, спрях поглед върху избръснатата чертичка от косъмчета в долния край на корема и нежните устни под нея, които се мярнаха, когато тя лениво разтвори крака, за да се оттласне напред. Взирах се в стегнатите мускули на корема под ръба на спасителната жилетка, в непокорно издутите гърди.

После нещо се случи. Може би бяхме прекалили с морския коноп, който не е за препоръчване преди гмуркането. Може би просто зловещ отзвук от собствения ми домашен живот. Рифът изникна отстрани в зрителното ми поле и за един ужасен миг имах чувството, че огромният му масив се накланя и рухва върху нас. Еротиката на ленивите й движения внезапно посърна, попарена от трескавия страх, че е мъртва или в безсъзнание. Обзет от паника, аз се стрелнах нагоре, сграбчих раменете й с две ръце и я завъртях във водата.

Нищо й нямаше.

Очите й изненадано се разшириха зад маската, ръцете й ме докоснаха на свой ред. Тя разтвори устни в усмивка и въздухът забълбука между зъбите й. Жестове, ласки. Краката й ме обгърнаха. Тя свали регулатора, направи ми знак да сторя същото и ме целуна.

— Так?

След това в надувната барака за оборудване, която Рифовите бойци бяха монтирали върху рифа, тя легна с мен върху импровизирана постеля от вехти неопренови костюми и сякаш малко се изненада колко нежно я докосвам.

— Няма да ме строшиш, Так. Аз съм голямо момиче.

А по-късно пак ме обгръщаше с крака, триеше се в мен, смееше се с наслада.

— Дръж се здраво!

Бях твърде увлечен, за да отвърна с нейната реплика от покрива на автотаксито.

— Так, чуваш ли ме?

Ева? Ариана?

— Ковач!

Примигах. Беше гласът на Бразил.

— Да, извинявай. Какво има?

— Задава се кораб.

Сега и аз различих стържещия вой на малки винтове, който прорязваше далечния глух тътен на водовъртежа. Проверих системата за наблюдение, не открих нищо на гравитационна вълна. Превключих на сонар и го открих — беше на югозапад и бързо се приближаваше през Пролива.

— Не е на въздушна възглавница — промърмори Бразил. — Мислиш ли, че трябва да се тревожим?

Трудно бе да повярвам, че Харлановата фамилия ще пусне охраната си да обикаля с обикновени корабчета. И все пак…

— Изключете двигателите — реши вместо мен Сиера Трес. — Задръжте на това ниво. Не си струва риска.

— Да, права си.

Неохотно напипах контрола на системата за плаваемост и изключих гравитационното поле. Усетих как веднага започвам да потъвам под тежестта на оборудването. Завъртях ръчката за аварийна плаваемост и резервните камери в спасителната жилетка почнаха да се надуват. След малко спрях да потъвам и увиснах в прорязвания от мълнии полумрак, слушайки наближаващия вой на корабчето.

Дали пък не беше Елена?

Сияйни зелени очи.

Горе избухна нов лъч ангелски огън и аз различих кила на кораба над нас — изтеглен като акула и странно издут от едната страна. Присвих очи, напрегнах неврохимията и се взрях в тъмнината. Корабът сякаш влачеше нещо.

Напрежението тутакси ме напусна.

— Товарен кораб, момчета. Влачат мъртъв гърбун.

Корабът тежко отмина и продължи на север с монотонно бръмчене, килнат на една страна от тежестта на плячката. В крайна сметка не се бе приближил чак толкова много. Неврохимията ми помогна да различа върху синия воден фон силуета на мъртвия гърбун, от който продължаваха да се разтеглят дълги кървави нишки. Масивното източено тяло се люшкаше тромаво в кърмовата вълна, перките провисваха като счупени криле. Част от гръбния плавник беше откъсната и се мяташе напред-назад из водата, замъглена по краищата от буци и нишки раздрана плът. Около тялото се влачеха свободните краища на въжетата. Изглежда, доста го бяха мушкали с харпун — наемателят на корабчето явно не беше от най-добрите рибари.

Когато хората пристигнали на Харлановия свят, гърбуните нямали естествени врагове. Те заемали върха на хранителната верига — великолепно адаптирани морски хищници и високо интелигентни стадни животни. Нито едно същество на планетата не можело да ги убие.

Хората скоро променили това.

— Дано да не е лоша поличба — промърмори неочаквано Сиера Трес.

Бразил издаде неопределен гърлен звук. Изпразних аварийните камери в жилетката и отново включих гравитационния двигател. Водата около мен сякаш изведнъж стана по-хладна. Машинално проверих курса и настроих апаратурата, но под всичко това усещах как ме обзема смътен, неопределен гняв.

— Дайте да свършим работата, момчета.

Но настроението още не ме бе напуснало двайсет минути по-късно, когато пропълзяхме из плитчините в подножието на Рила, то пулсираше в слепоочията и зад очите ми. Бледочервените указатели за маршрута на Нацуме, проектирани върху стъклото на маската, сякаш също пулсираха в такт с мощните тласъци на кръвта ми. Стремежът да наранявам, да опустошавам, бе като прилив дълбоко в мен, като събуждане, като опиянение.

Открихме канала, който ни бе препоръчал Нацуме и навлязохме в него, като се хващахме за камъните и острите корали, без да сваляме ръкавиците. Измъкнахме се от водата върху тесен корниз, който програмата бе оцветила и отбелязала с усмихнато демонично лице. Встъпително ниво, бе казал лукаво Нацуме, нарушавайки за миг монашеското си смирение. Чук-чук. Подпрях се и хвърлих поглед наоколо. По морето искряха сребристите лъчи на Дайкоку, но Хотей още не бе изгряла, а ситните пръски от водовъртежа и близкия прибой замъгляваха оскъдната светлина. Виждаше се предимно мрак. Някъде на север избухна още един заряд и ангелският огън подгони по скалите бягащи сенки. Огледах канарата над нас, после се обърнах към мрачното море, от което току-що бяхме излезли. Нямаше никакви признаци, че са ни забелязали. Откачих рамката на подводничарския шлем от маската и я вдигнах. Свалих плавниците и размърдах пръстите на краката си в гумените ботуши.

— Добре ли сте?

Бразил изсумтя утвърдително. Трес кимна. Закачих рамката на шлема отзад на колана си, за да не пречи, свалих ръкавиците и ги прибрах. Наместих по-удобно върху лицето си олекналата маска и проверих дали данните са наред. Като вдигнах глава нагоре, видях над нас целия маршрут на Нацуме с отбелязани в червено опори за ръцете и краката.

— Виждате ли го всички?

— Да. — Бразил се ухили. — Разваля цялото удоволствие, нали? Всичко ни е поднесено на тепсия.

— В такъв случай искаш ли да тръгнеш пръв?

— След вас, мистър Ейшундо.

Без да си оставям време за размисъл, аз посегнах нагоре, хванах първата отбелязана опора, напрегнах крака и се изтеглих върху канарата. Завъртях се и намерих опора с другата ръка. Скалата беше влажна от мъглата на водовъртежа, но системата „Ейшундо“ държеше здраво. Преметнах крак върху един наклонен корниз, отново се извъртях, сграбчих следващата опора.

И земята остана под мен.

Нищо и половина.

Мисълта прелетя през главата ми, след като бях изминал двайсетина метра и остави подир себе си малко идиотска усмивка. Нацуме ме беше предупредил, че ранните етапи на изкачването са измамни. Маймунска работа, каза сериозно той. Премяташ се, хващаш, действаш с размах и усещаш прилив на сили. Със сигурност ще се почувстваш добре. Само помни, че това няма да трае.

Изпънах устни като шимпанзе и нададох тихичко възклицание: у! у! у! Под мен морето неспокойно се блъскаше в камъните. Звуците и миризмите отскачаха от скалата и ме обгръщаха с прохладни, влажни вихрушки. Леко потръпнах и свих рамене.

Извъртане. Хващане.

Съвсем бавно осъзнах, че още не ми се е наложило да използвам емисарското обучение срещу главозамайването. Скалата бе само на половин метър от лицето ми, а мускулната система „Ейшундо“ тръпнеше радостно върху костите ми, тъй че почти бях готов да забравя за бездната под себе си. Когато се изкачихме по-нависоко, влажният слой по скалите изчезна, неуморният рев на вълните заглъхна до неясно, далечно бучене. Геконовата хватка на дланите ми превръщаше коварните, гладки като стъкло издатини в смехотворно лесни препятствия. А над всичко това — или може би заедно с него, като финален щрих на модела „Ейшундо“ — имаше още нещо, потвърждаващо моите думи пред Нацуме. Сегашният ми носител можеше да го направи.

После стигнах до поредица от опори и корнизи, които бяха отбелязани в маската като място за почивка, погледнах надолу да видя как се справят Бразил и Трес… и съсипах всичко.

На шейсет метра под мен — още не бяхме минали и една трета от пътя — морето се тъмнееше като черно руно, посребрено по връхчетата от лъчите на Дайкоку. Купищата канари в подножието на Рила стърчаха от водата като плътни сенки. Двете по-големи скали, ограждащи канала, по който бяхме дошли, сега сякаш можеха да се поберат в шепата ми. Приливът и отливът на вълните между тях ме притегли надолу с хипнотична сила. Зави ми се свят, гледката се завъртя застрашително.

Емисарското обучение тутакси влезе в действие и потисна страха. Като херметична врата в главата ми. Погледът ми отново се върна към скалата. Сиера Трес вдигна ръка и ме потупа по крака.

— Добре ли си?

Осъзнах, че съм застинал на място почти за минута.

— Просто си почивам.

Отбелязаната поредица от опори се отклони по диагонал наляво и нагоре покрай една широка издатина, за която Нацуме ни бе предупредил, че е почти непреодолима. Вместо да се катери по нея, той бе увиснал отдолу почти с краката нагоре, използвайки едва забележими пукнатини и ръбове, докато най-сетне стигне до няколко полегати корниза от другата страна и си възвърне вертикалното положение.

Стиснах зъби и се заех да повторя подвига му.

На половината път кракът ми се хлъзна, тежестта ми се извъртя и откъсна дясната ръка от скалата. Неволно изпъшках и преди да се опомня, вече висях само на лявата ръка, а краката ми се размахваха твърде ниско, за да открият друго, освен пустота. Бях готов да закрещя от болката в едва възстановените сухожилия.

Мамка му.

Дръж здраво.

Геконовата хватка ме удържа.

Извих се от кръста нагоре, изпъвайки шия, за да видя отбелязаните опори в стъклото на маската. Дишах задавено, трескаво. Опрях крак в един заоблен камък. Напрежението в лявата ръка отслабна едва доловимо. Не можех да виждам ясно с маската. Посегнах нагоре в тъмното и заопипвах скалата за нова опора.

Открих я.

Леко изместих опряния крак и наместих другия до него.

Увиснах задъхан.

Не, мамка му, недей да спираш!

Трябваше да напрегна цялата сила на волята си, за да придвижа дясната ръка към следващата опора. Още два хода и трябваше да направя същото непоносимо усилие. След още три хода ъгълът леко намаля и аз осъзнах, че вече съм почти от другата страна на препятствието. Посегнах нагоре, напипах първия от наклонените корнизи и се изтеглих към него, като дишах с пълни гърди и ругаех на глас. Пред мен се откри истинска, стабилна опора. Вдигнах крака на долния корниз и разтреперан от облекчение се отпуснах върху хладния камък.

Мамка ти, Так, дръпни се от пътя. Не ги карай да висят отдолу.

Изкатерих се по следващата серия от опори, докато се озовах върху издадената скала. Широкият корниз грееше в червено на екрана на маската, а над него се рееше усмихнато лице. Място за почивка. Изчаках, докато Сиера Трес, а след нея и Бразил изникнаха изотдолу и се присъединиха към мен. Едрият сърфист се усмихваше като хлапе.

— Малко се изплаших за теб, Так.

— Само… недей… Недей да ме взимаш на подбив, по дяволите.

Почивахме си около десет минути. Над главите ни вече ясно се виждаше корнизът около цитаделата — гладки ръбове, стърчащи от хаотичните скални издатини. Бразил кимна натам.

— Вече не остана много, а?

— Да, само да минем през крилодерите.

Извадих отблъскващия спрей и щедро се напръсках с него от глава до пети. Трес и Бразил последваха примера ми. Спреят имаше лек мирис на зеленина, който изглеждаше някак по-силен в гъстия мрак. Може би нямаше да отблъсне крилодерите при всякакви обстоятелства, но със сигурност щеше да ги обърка. А ако това се окажеше недостатъчно…

Измъкнах рапсодията от кобура и я притиснах към квадратната лепенка на гърдите си. Пистолетът увисна там, удобен за светкавично хващане — разбира се, ако изобщо разполагах със свободна ръка да го хвана. При перспективата да се сблъскам с цяло ято гневни и стреснати крилодери, бранещи малките си, бих предпочел квантовия бластер, който висеше на гърба ми, но просто нямаше начин да го използвам ефективно. Изкривих устни, наместих маската и отново проверих данните. Дълбоко поех дъх и посегнах към следващата серия от опори.

Скалата постепенно започна да се извива, стана издадена и ни принуди да се катерим наклонени назад под ъгъл от двайсетина градуса. Маршрутът на Нацуме лъкатушеше насам-натам, следвайки оскъдните опори. Местата за отдих бяха редки и неудобни. Докато стигнем отново вертикална скала, ръцете ме боляха от раменете до връхчетата на пръстите, а гърлото ми пареше от задъхване.

Дръж здраво.

Открих отбелязана на дисплея диагонална пукнатина, изкатерих се по-нагоре, за да не преча на другите, и пъхнах вътре ръка чак до лакътя. После отпуснах мускули, за да си отпочина.

Мирисът ме лъхна в същия миг, в който зърнах провисналите отгоре нишки, тънки като паяжина.

Кисел, мазен.

Започва се.

Извъртях глава и погледнах нагоре за потвърждение. Намирахме се точно под гнездовата ивица на колонията. Цялата скала беше плътно облепена с кремавия паяжинен секрет, в който се раждат ембрионите на крилодерите и живеят в него четири месеца до съзряването си. Очевидно някъде точно над мен новородените крилодерчета бяха разкъсали пашкулите си, за да излетят, или да се изтърсят долу в морето според суровите закони на Дарвин.

Дай да не мислим точно за това в момента, бива ли?

Напрегнах неврохимията и се вгледах в колонията. Тук-там сред белезникавата маса по скалните издатини се пощеха и размахваха криле тъмни силуети, но не бяха чак толкова много. Крилодерите, увери ни Нацуме, не прекарват много време в гнездата си. Нямат яйца за мътене, а ембрионите се хранят направо от пашкулите. Както повечето запалени алпинисти той бе и нелош познавач на скалните създания. Сигурно ще срещнете неколцина пазачи, някоя и друга раждаща женска, може би и добре нахранени родители, дошли да отделят още слуз върху малките си. Ако внимавате, може и да не ви закачат.

Отново изкривих устни и започнах да се катеря по пукнатината. Мазната воня се засили и по костюма ми взеха да се лепят разкъсани паяжини. Хамелеоновата система избледня, за да се слее с околната среда. Престанах да дишам през носа. Един бърз поглед надолу ми разкри, че другите двама ме следват с изкривени от вонята лица.

Сетне дойде неизбежното. Пукнатината свърши и дисплеят показа, че следващите опори са затрупани под паяжините. Мрачно кимнах, зарових ръка в лепкавата гадост и размърдах пръсти, докато напипах малка издатина, напомняща модела от картата. Стори ми се стабилна. След ново ровене из паяжината открих друга, още по-добра опора и протегнах крак настрани, търсейки корниз, който се оказа покрит с все същата мръсотия. Сега дори дишайки през устата усещах мазния вкус в гърлото си.

Беше по-зле, отколкото промъкването под издатината. Опорите бяха добри, но всеки път трябваше да провирам ръка или крак през гъстите, лепкави паяжини. Трябваше да се взирам за неясните сенки на ембрионите, увиснали вътре, защото макар и неродени, те можеха да хапят, а вълната от страхови хормони, която щяха да пуснат по мрежата при докосване, би се разнесла из въздуха като сигнал за тревога. Стражите щяха да налетят за секунди и едва ли имахме шанс да ги прогоним, без да паднем.

Пъхни ръка. Размърдай я.

Хвани се. Продължавай нагоре.

Измъкни ръка. Изтръскай я. Спри дъх, за да се поразсее освободената воня. Пъхни ръка по-нагоре.

Вече бяхме покрити с лепкави нишки и не си спомнях какво е да се катериш по чиста скала. В края на едно сравнително свободно място зърнах изгнилия труп на крилодерче, увиснало за ноктите под раздърпан пашкул, който не бе имало сили да разкъса, преди да умре от глад. Мършата добавяше нов, сладникаво-гнусен примес към общата воня. По-нагоре един почти съзрял ембрион сякаш завъртя клюнестата си глава да ме погледне, докато плахо бърках в паяжините на половин метър от него.

Изкатерих се на корниз, заоблен и лепкав от слуз.

Крилодерът се хвърли насреща ми.

Навярно бе стреснат не по-малко от мен. Как да не се стресне, когато отдолу се надигне отблъскващ облак, а подир него изскочи тромава черна фигура. Замахна с човка срещу очите ми, но улучи маската и главата ми се отметна назад. Клюнът изскърца пронизително върху стъклото. Лявата ми ръка изпусна опората и аз увиснах на дясната. Крилодерът изграчи, пристъпи напред и атакува гърлото ми. Усетих как назъбеният край на човката ожули кожата. Нямах друг избор, освен да се придърпам с дясна ръка плътно до скалата. Тласкана от неврохимията, лявата ми ръка светкавично излетя нагоре и сграбчи гнусната твар за шията. Смъкнах я от корниза и я запокитих надолу. Раздаде се нов изненадан грак, сетне оглушителен плясък на ципести криле. Сиера Трес изкрещя.

Намерих нова опора с лявата ръка и погледнах надолу. Двамата още бяха под мен. Крилодерът бързо се смаляваше в бръснещ полет над морето. Отдъхнах си.

— Добре ли сте?

— Бъди така добър да не го правиш повече — изсъска Бразил.

Не се наложи да го правя. Маршрутът на Нацуме продължаваше през зона с отдавна разкъсани паяжини, после през тясна ивица с по-гъсти секрети и най-сетне излязохме на открито. Още десетина добри опори ни изведоха върху равна каменна площадка под корниза в основите на Рилската цитадела.

Разменихме си измъчени усмивки. На площадката имаше място да седнем. Почуках с пръст микрофона.

— Иса?

— Да, слушам те.

Гласът й бе необичайно изтънял и забързан от тревога. Пак се усмихнах.

— На върха сме. Съобщи на другите.

— Дадено.

Пак се облегнах на камъка и въздъхнах. Загледах се към хоризонта.

— Страшно не ми се иска да го правя отново.

— Е, само това остана — каза Трес и посочи с палец нагоре. Проследих с поглед жеста й към долната страна на корниза.

Архитектура от времето на Заселването, бе обяснил презрително Нацуме. Толкова скапан барок, че преспокойно можеха да му турят и стълбичка. Сетне добави с гордост, която дългите му години като Отрицател не бяха успели да победят: Естествено, те не са и очаквали някой да се добере дотам.

Огледах барелефите по наклонената долна страна на корниза. Повечето бяха стандартни мотиви с крило и вълна, но на места имаше стилизирани лица, изобразяващи Конрад Харлан и най-близките му роднини от епохата на Заселването. На всеки десет сантиметра имаше за какво да се хване човек. Разстоянието до ръба на корниза не надхвърляше три метра. Въздъхнах и се изправих.

— Е, добре.

Бразил застана до мен, оглеждайки наклонената каменна зидария.

— Лесно изглежда, а? Как мислиш, дали има сензори?

Опипах рапсодията на гърдите, си, за да се уверя, че е добре закрепена. Разхлабих бластера в калъфа на гърба ми.

— На кого му пука, по дяволите?

Посегнах нагоре, пъхнах юмрук в окото на Конрад Харлан и разперих пръсти. После започнах да се катеря, преди да съм размислил. След около трийсет секунди висене излязох на отвесна стена. Там също имаше подобни барелефи и няколко секунди по-късно вече клечах върху парапет с ширина три метра и се взирах към капковидна декоративна градина с грижливо изравнени камъчета и изкусно подредени скали. В центъра имаше малка статуя на Харлан с кръстосани ръце и замислено сведена глава, а зад нея се извисяваше стилизиран марсианец, разперил криле в знак на закрила и предаване на властта. Заобленият край на градината завършваше с царствена арка, за която знаех, че води към закритите дворове и крилото за гости.

Лъхна ме аромат на билки и вишефрукти, но не се чуваше никакъв звук освен вятъра. Изглежда, всички гости бяха в централния комплекс, където пламтяха светлини, а вятърът отнасяше празничните шумове. Напрегнах неврохимията и долових радостни възгласи, музика, която Иса би оплюла от все сърце, и песен на красив женски глас.

Измъкнах бластера от калъфа на гърба си и включих захранването. Както дебнех в мрака край празненството, стиснал смъртта в ръцете си, за момент се почувствах като зъл дух от легендите. Бразил и Трес се изкатериха подир мен и застанаха от двете ми страни. Едрият сърфист стискаше тежка старинна пушка. Трес мъкнеше бластера с лява ръка, за да освободи дясната за автомат „Калашников“. Лицето й изглеждаше унесено, сякаш се чудеше дали да вдигне оръжията, или да ги захвърли. Лъч ангелски огън проряза нощта и ни озари, синкав и нереален. Гръмотевицата изтътна като подкана. А далече долу водовъртежът продължаваше да ни зове.

— Време е — тихо казах аз.

— Да, навярно стига толкова — обади се женски глас откъм благоуханните сенки в градината. — Оставете оръжията си, моля.