Кристине Ньостлингер
Долу краставичния цар (9)

Осма глава
или №8 според периодизацията на учителя по немски език

У дома е неприятно като в незатоплена стая. Доразглобения стенен часовник може да се намери какво ли не. Мама загубва търпение, но после си го възвръща.

 

През следващите дни у нас не се случи нищо особено. И никак не беше приятно. Всички бяха в потиснато настроение. Дори Ник го почувствува. Бъбреше два пъти по-малко от обикновено. От мамината жизнерадост не остана ни следа. Това ясно пролича на обед. Поднесе свинското печено с макарони, а грисът беше на грудки. Дядо часове наред четеше вестници или отиваше да играе кегли. Татко или беше в застрахователното дружество, или се затваряше в стаята си.

А мама беше обзета от мания за чистене. Като фурия бършеше, полираше и лъскаше. От двете страни на устата й, от носа към брадичката, се издълбаха бръчки — така страшно гледаше.

Истински кошмар! И още по-лошото бе, че се чувствувах у дома като крадец, спипан на местопрестъплението. Мартина също се чувствуваше така, а отворехме ли някоя врата, недоверчиво се оглеждахме: кой е тук? Ако нещо прошумолеше, мигом изтръпвахме. Мислехме си: „Ето на̀, Краставуна подслушва!“

Заговорехме ли за нещо странично, докато решавахме уравнения, шепнехме, за да не ни чуе Куми-Ори или татко. Вече не ги различавахме.

И мама като че ли възприемаше всичко като нас. Една нощ се събудих от глад. Отидох в кухнята и затършувах в хладилника. Не запалих лампата, защото хладилникът и без това е осветен. Тъкмо бях извадил една краставичка от буркана, и внезапно вратата широко се отвори и мама извика с креслив глас:

— Ах, ти, гадино! Ще ти дам да разбереш!

Тя запали лампата. Беше по нощница. В дясната си ръка размахваше тупалка. Изражението й беше свирепо. Всички ролки по главата й трепереха.

Аз се ужасих и запелтечих:

— Нали… мога… да си взема още една краставичка?

Мама изпусна тупалката и се подпря на стената:

— А, ти ли се… Стори ми се…

Попитах я:

— Какво ти се стори?

В същото време търсех краставичката си, защото секунда преди това я бях изпуснал в уплахата си. Мама тъй и не пожела да каже какво й се е привидяло. А аз намерих краставичката си под кухненската маса.

— Сторило ти се е — казах, — че цар Куми-Ори шета из кухнята.

Мама каза, че не е вярно и че трябва да си легна, защото най-хубавият и най-здравословният сън е до полунощ.

Мартина също се опита да заговори мама за цар Краставун и за татко, но мама упорствуваше. Все повтаряше, че Куми-Ори не я интересува, че това си е работа на татко. И няма да позволи да говорим зле за татко пред нея. За деца това е недопустимо. При това имало къде-къде по-лоши бащи от нашия (факт, който ние не се и опитвахме да оспорваме).

И дядо беше непроницаем като мама. Няма да си блъска главата заради някаква си краставица в изгнание, заяви той.

— Не е честно от твоя страна! — заядох се аз с него. — Ти не по-малко от нас мразиш Краставуна. Защо не заповядаш на татко да го изхвърли? Ти си негов татко, ти си единственият, който може да му каже нещо!

Но според дядо човек нищо не може да заповяда, нито да нареди на родните си деца след определена възраст.

— И освен това — каза той — вече е много късно. Трябваше да изхвърлим Куми-Ори още първия ден. Синът ми е затънал до гуша в тази история!

Поисках да узная как тъй да е късно, защо синът му е затънал до гуша и каква е тая история.

Дядо обясни, че е още рано да се говори, защото това били само предположения. И да го оставя на мира. Искал да дочете уводната статия на вестника си.

Неприятностите зачестиха. Неочаквано изчезна дневникът на Мартина. И трите писма, които й изпрати Алекс Бергер, за да се сдобрят. Марките ми също ги нямаше. (Всъщност те бяха на татко. Взех ги в училище, за да ги покажа на Берти Славик и да го смая.) Четвъртото предупреждение от библиотеката за невърнати книги също пропадна кой знае къде.

Казах на Мартина:

— Помниш ли листчето с подправените таткови подписи? Кому бе хрумнало да го вади от кошчето?

— А връзката с ключове? — подхвърли Мартина.

— Напред! — извиках аз.

— Напред! — изкрещя Мартина.

Беше следобед. Дядо и мама седяха във всекидневната. Мама плетеше пуловер на Мартина. Ние префучахме край тях, като държахме курс право към татковата стая. Мама изпусна плетивото си.

— Нямате работа в татковата стая! — извика тя.

— Имаме! Имаме! — озъби се Мартина.

Тя беше вбесена и широко отвори вратата. Куми-Ори седеше на бюрото и си лъскаше скъпоценните камъни на короната с един чорап. Това бяха най-хубавите чорапи на татко.

— Върни ми дневника, мръсна кратуно! — изрева Мартина.

— А на мен писмото от библиотеката — изкрещях аз.

Краставуна нервно потрепна:

— Ние нищичко няма!

— Кой не знае, че са в теб! Дай ги! — казах аз.

— Ние нищичко няма върне! Ние нищичко няма върне!

Тогава издърпах короната от лапичките му и я вдигнах над главата си.

— Виж какво, уважаема краставицо-кратуно — заплаших го тихичко, — или ще ни върнеш нещата, или ще метна короната ти през прозореца, така че да се закачи на най-високия клон на ореха и да остане да виси там!

— Монче, веднага дай на нас корона!

Заклатих глава и му хвърлих убийствен поглед.

Цар Куми-Ори, намусен и треперещ, се смъкна от масата на креслото и оттам на пода. Захленчи:

— Нас нужни вещи. Ние скрие и достави гуспадин Хохлимон, отвратително фамилия. Вие нас не може търпи, ние вас вреди, когато час удари.

— Хайде, хайде! — отвърнах аз. — Няма да ни навредиш. Дай нещата!

Куми-Ори се разхълца. Но аз не съм изпитвал съчувствие и към по-нещастни същества от него. Дадох вид, че след миг ще изхвърля короната през прозореца, и той призна къде са нещата.

— Ваши вещи лежи под наш легло.

Под леглото на татко беше истински битпазар. Там беше часовникът с махалото, който татко бе разглобил, а после не успя да сглоби. Всред колелца и винтчета открихме нещата си: дневника, писмата, съобщението от библиотеката и пощенските марки. Запратих в краката на Куми-Ори короната. И напуснахме стаята, като не пропуснахме да затръшнем вратата.

— Е-е — лукаво се засмя дядо, — добрите деца не тръшкат врати!

Мама стреснато ни гледаше. После цяла се изчерви и попита:

— Нямаше ли там и едни бележки?

— Бележки ли? — не разбрах какво иска да каже.

— Да, да, бележки, едни бележчици.

Мама беше много разстроена. Тогава Мартина прелисти дневника си и наистина намери три листчета.

Първото беше сметка от модната къща „Лейди“. На него пишеше: „Дамско палто, модел «Рио» — 3200 шилинга.“

А мама твърдеше, че новото й палто било купено просто на безценица и струвало само хиляда шилинга.

Второто листче бе едно съобщение. Но не за книги, взети от библиотеката, а от магазина за електроуреди. В него се напомняше, че мама е закъсняла с единадесетата вноска за машината за миене на съдове.

Бях изумен! Мама ни бе казала, че получила машината за миене на съдове от старата си леля Клара за рождения си ден.

Третото листче бе карта за клуба „Азбука“. А много добре си спомнях, че мама ни разказа как на бърза ръка отпратила нахалния представител на този клуб, защото не можела да си позволи такъв лукс!

Дадохме й трите бележки. Мама каза:

— Благодаря! — и се обърна към дядо с думите: — Е, вече и на мен ми дойде до гуша!

Гласът й бе писклив и треперещ.

Дядо я потупа по рамото и промълви:

— Снахичке, за бога, не се нервирай!

Но мама не можа да се овладее. Разплака се не на шега и хълцайки, обвиняваше цар Куми-Ори за всичко.

Не е така, каза дядо. Тя само си внушавала. Куми-Ори наистина е отвратително джудже, но в нормално семейство, каквото трябва да бъде едно семейство, Куми-Ори не би могъл да вирее.

Ние сме напълно нормално и порядъчно семейство, упорствуваше мама.

Мартина внезапно избухна:

— Не, не, не сме! Ние сме ужасно семейство. По телевизията гледай само каквото татко иска! Яж само каквото татко иска! Обличай се само както татко иска! Можеш да се смееш само когато татко иска!

И макар малко да пресили нещата, аз я подкрепих в същата секунда:

— Мартина е вече голяма, а не смее нито веднъж да отиде в „Гого“ или да потанцува! А на палатка — когато си види ушите! И на карнавал в летните нощи! И не бива да си черви устните! И максипалто не й купихте!

— Да, точно така — поде Мартина. И посочи към мен: — А бедното момче ще полудее. Стряска се нощем, защото му липсват шест подписа на татко. А толкова хубаво смята! Само от страх не може, защото татко го заплаши, че ще му забрани да ходи на плуване!

Мама се отпусна на дивана, право върху куките за плетене. Втренчи се в нас с широко отворена уста и в същото време измъкна изпод себе си превитите на две куки.

— Каква палатка? Какви куки? — заекна тя.

Мартина духна падналите върху челото си коси.

— Палатката сега не е толкова важна, защото Алекс без друго е глупак, но… — тя ме хвана за рамото и ме изтика пред мама — но Волфи, виж, това е важното! Трябват му шест подписа на татко, а не смее да ги поиска. Не е изключено да остане в същия клас. Горкото момче, само пред мен може да изплаче мъката си!

Мартина ме притисна силно до себе си. Стояхме така прегърнати двамата, сякаш се сбогувахме навеки. Адски приятно ми беше, че имам такава сестра! Но не бях напълно сигурен дали за мен бе добре, че Мартина призна.

Мама беше потресена. Тя мушкаше превитата на две кука в светлорусия си кок и шепнеше:

— Тръпки ме побиват!

Внимателно я наблюдавах: не беше сърдита. И тогава й разправих цялата история с Хазлингер.

Това трая доста дълго, защото мама постоянно ме прекъсваше. Например:

— Какво? Оня, сивият, старият, със заешките зъби, е учителят ти по математика? Боже мой! Боже мой!

От вълнение забоде куките в кулата, построена на главата й.

— Шестдесет и четири уравнения? И дори от десета степен? След това всичко пак да се раздели? Докато не получиш числителя?

Или:

— Как така? Иска подписи на баща ти? Та нали живеем в страна, където има равноправие!

Удряше с юмрук по масата, а между тирадите току вмъкваше:

— Но нали няма да повториш годината? Или?

Мартина увери мама, че наистина няма да повторя годината. Мама се успокои. И тъй като жените са равноправни с мъжете, пожела тя да ми даде шестте подписа. И дядо бе съгласен да се подпише вместо татко, нали и той като татко се нарича Рудолф Хогелман.

— А отдолу ще напиша: „Дядо“! — весело каза той. — А ако не му хареса, тогава, тогава…

— … тогава самата аз ще отида в училището — заяви мама, — и ще му обясня какво значи равноправие!

Настроението ни беше чудесно, когато Ник се върна. Беше ходил на рожден ден на свой съученик. Замълчахме, защото никога не знаеш какво Ник може да разкаже на татко или на Куми-Ори.

Дядо тихичко ми каза:

— Волфи, когато твоята Сива сянка Хазлингер оздравее, ще отида при него. Или по-добре аз… да, зная как да постъпя. Във всеки случай ще оправим работата!

Но Ник все пак чу. Винаги чува онова, което не бива.

— Коя работа? Коя работа? — попита той. — И аз искам да зная! За каква работа говорихте?

— Говорихме си — просъсках аз — как най-добре може да се зашият, запушат или залепят ушите на малките момчета.

Ник се разрева. Подарих му една дъвка, защото почувствувах, че се държа с него като последен грубиян. Ник всъщност е чудесно хлапе. А това, че не разбира нищо от цялата тази история, за неговата възраст никак не е чудно.