Кристине Ньостлингер
Долу краставичния цар (16)

Това е последната, петнадесета глава

Добре е, че историята все пак приближава към своя край. Утре ще ми свалят гипса от крака и тогава едва ли ще имам време за писане. В последната глава ще разкажа как Ник ни помогна да излезем от заплетеното положение.

След като Ливка и Лавуга си отидоха, мама загледа татко. Сега той стенеше много по-малко. Тя повика нашия лекар Биндер, който веднага дойде, нали живее само през две къщи. Той измери пулса на татко, кръвното налягане и температурата му. Татко се събуди за малко, огледа се уморено и промълви:

— Слава богу, у дома съм!

И тутакси пак заспа.

Доктор Биндер каза, че пулсът, кръвното налягане и температурата му били нормални. След това светна с фенерче в очите му. Преди това, естествено, повдигна клепачите му, защото очите на татко бяха затворени. От някои реакции доктор Биндер заключи, че татко има мозъчно сътресение. Не много леко, не и тежко — средно. Предписа му пълен покой. Компрес на главата нямало да навреди, но вероятно го каза само заради мама, защото познава манията й за компреси. А на тръгване й каза:

— Вашият скъп съпруг, уважаема госпожо, вероятно след време няма да си спомня нищо за злополуката. При мозъчно сътресение обикновено е така. Може би дори ще има празнини в паметта.

— Би било чудесно! — неволно възкликна мама.

— Как така чудесно!? — смая се доктор Биндер.

Наложи се мама да обясни, че имала предвид нещо съвсем друго. Дядо взе да си бърше носа с космата кърпа, за да прикрие усмивката си.

Доктор Биндер добави:

— Постарайте се да задавате по-малко въпроси на вашия скъп съпруг, докато се съвземе. Затъмнете стаята, дръжте се мило и любезно с него. Той се нуждае от много внимание!

След това дядо заяви, че трябва да свикаме семеен съвет. Влязохме в кухнята, за да не смущаваме татко, а и ние да бъдем по-спокойни. На всички ни бе съвсем ясно какво трябва да обсъдим, но никой не искаше да започне. Най-после дядо каза:

— И така, баща ви се върна. Той издържа изпитанието и скоро ще оздравее, но преди да оздравее, ние трябва да уредим въпроса докрай.

Вероятно на Ник все още не му беше ясно какво трябва да обсъдим, защото попита:

— Какво значи да уредим въпроса докрай?

— Краставуна! — поясни мама.

— Краставуна трябва да се махне! — извика Мартина, а ние с дядо кимнахме.

Но как най-добре да се отървем от Краставуна, тъй и не измислихме. Мама се съгласи, че цар Куми-Ори трябва на всяка цена да изчезне, но добави, че самата тя не можела да стори зло дори на муха, а камо ли на кратуната. Не искала да му направи нищо лошо, та нали човек трябва да бъде толерантен и добър!

Дядо беше на мнение, че с толерантност и доброта няма да се справим с цар Куми-Ори, но не даде никакво приемливо предложение. Стигнахме до компромиса: да оставим тази нощ татко на дивана във всекидневната, а Краставуна да заключим в неговата стая. Не искахме татко да се срещне още веднъж с цар Куми-Ори. След съвета Мартина си облече най-хубавата рокля, нави с маша бретона си, защото така се харесвала на Курти Станек. Щеше да ходи на кино с него.

Мама каза, че не е много сигурна дали на татко ще му бъде приятно, ако Мартина отиде на последната прожекция.

Мартина обаче заяви:

— Първо, утре нямаме училище, тъй и тъй няма да си легна рано. Второ, трябва да се поразведря. И трето, Курти няма дълги коси!

По начина, по който произнесе името „Кууууртииии“, ми стана ясно, че той е приемникът на Алекс Бергер.

И дядо излезе с Мартина. Искаше да отиде в кафенето и да прегледа чуждите вестници от последната седмица. Мама се оплака, че днешният ден бил много напрегнат за нервите й. Взе прахче за сън и си легна. Преди това зави татко с още едно одеяло.

Двамата с Ник останахме в кухнята. Откровено казано, предпочитах да отида в стаята, си и да дочета криминалето, което бях започнал още преди месец. Ник обаче ме гледаше така печално и смутено, че реших да не го оставям сам. Опитах се да се пошегувам с него, но не му беше до шега. Гледаше втренчено пред себе си и внезапно каза:

— Знаеш ли, Волфи, трябва да изляза за малко!

— Да не си луд! Дребосъче като теб не може да излиза в осем и половина вечерта.

— Трябва да изляза! — настоя Ник.

— Съвсем не трябва, щурчо — казах аз.

Ник ме погледна едва ли не враждебно. И тогава изведнъж разбрах колко лошо се държа и колко отвратително разговарям с него! Също като възрастен, мина ми през ума. И си дадох сметка колко е лесно да си лош.

— Прощавай, Ник. Не си щурчо — казах му аз. — Наистина ли трябва да излезеш?

Ник кимна.

— Мога ли да те придружа? — предложих му аз.

Ник поклати отрицателно глава.

— Ще се забавиш ли?

— Не, само четвърт час!

— Честна дума?

— Честна дума! — обеща Ник.

После излезе от кухнята. Проследих го с поглед през открехнатата врата: отиде в малкия килер и се върна с детската раничка. След това отвори шкафа под умивалника и я напълни с прорасли картофи. Не погледна към мен, а и аз се престорих, че не му обръщам никакво внимание. Тогава Ник излезе с раничката и затвори вратата подире си. Останах да го чакам. Нищо не чувах. След около минута нещо скръцна в антрето. Колелата на количката за кукли. Долових хленчещия глас на Краставуна:

— Ние това никак не желае! Съвсем не желае! Ние иска тук остане!

А после гласът на Ник:

— Съжалявам, но няма как!

Надзърнах през прозореца. Навън беше тъмно. Само осветеният кухненски прозорец хвърляше огромно светло петно върху пясъчната пътека към градинската врата. Ник тръгна по светлата ивица. Той тикаше пред себе си количката. В нея с корона на глава и раничка на гърба седеше цар Куми-Ори.

После двамата потънаха в мрака. Аз останах до прозореца, чаках и гледах часовника. Точно след петнадесет минути Ник се появи в светлото петно с количката за кукли. Но сега тя беше празна.

Заключих вратата на къщата след Ник. Бях решил изобщо да не го питам каквото и да било, ала не се сдържах.

— Къде го откара?

Ник прошепна:

— Не искаше да си отиде. Не можеше да разбере, че вече не е желан. Озлоби се и взе да ругае. Оставих го пред прозорчето на едно мазе. Така миришеше на мухъл, че сигурно ще може да вирее там. После бързо изтичах към къщи!

Погледнах възхитено Ник. Тогава забелязах, че цялата му буза е одрана.

— Одраска ме, когато го вдигах от количката — обясни ми той.

Изкуших се да му кажа: „Ала-бала-ница…“, но веднага си помислих, че Ник се държа като голямо момче. И затова само го подканих:

— Хайде! Ела да спим!