Кристине Ньостлингер
Долу краставичния цар (6)

Пета глава
или №5 според периодизацията на учителя по немски език

Ще опиша злополучната история с татковите подписи. И как не можах да заспя. И как най-сетне заспах. Подозрението, което за съжаление не успях да осмисля както трябва.

На другия ден нямах време да помисля за цар Краставун. Беше последният ден от Великден. Страшно много бях изостанал с уроците, а си имах и друга грижа.

Ето каква беше работата: преди три седмици ни раздадоха последното контролно по математика. Въпреки че във всяка задача имах по една нищожна грешка, Хазлингер ми бе завъртял двойка. А под нея беше написал: „Подпис на бащата“. С три удивителни! За останалите му е достатъчен подписът на майката. Но тъй като не ме обича, решил е да ме довърши с тези подписи на бащата.

Уф, сега в никакъв случай не мога да покажа тази двойка на татко. Здравата си изпатих при последната двойка. Той ми залепи плесница и каза, че ако получа още една, няма да ходя вече на плуване, а няма да ми дава и джобни пари.

Затова и не показах в къщи двойката и следващия час по математика нямах подписа на баща си. Хазлингер ме наказа, като ми даде за домашно четири уравнения с много неизвестни, но отново с подписа на татко. В следващия час по математика дадох на Хазлингер четирите уравнения и тетрадката за работа в клас, но нито в едната, нито в другата имаше подпис на баща ми. Ето че Хазлингер увеличи наказанието на осем уравнения, пак с подписа на баща ми.

И така: с всеки урок по математика уравненията се увеличаваха. Утре щях да имам шестдесет и четири уравнения и щяха да са ми необходими шест подписа на баща ми. А да получиш шест подписа е шест пъти по-трудно, отколкото един. При това сега изобщо не мога да припаря при баща си след скандала около Куми-Ори. Предпочетох да не кажа нищо на дядо и на мама. Те вероятно все пак щяха да споделят с татко.

Ерих Хубер ми предложи да подправя подписа на татко. Проста работа. Той постоянно го практикува. Но на Ерих му е къде-къде по-лесно. Той още от първи клас е лош ученик. Все подправя подписите. Учителите изобщо не познават истинския подпис на татко Егон.

Опитах се да се упражня в тетрадката си и да имитирам подписа на татко, но татко има тлъст, широк подпис и никой не би могъл да го имитира.

Бях наистина отчаян. Гледах в една точка в стената. Бих се разревал. И все не ми излизаше от ума как преди две седмици се връщах с Михл Шуберт в къщи. Ние се шляехме по улицата и ругаехме училището и Хазлингер. Тогава Михл попита:

— Как мислиш, Волфи, Хазлингер само по математика ли ще те остави на поправителен, или и по география?

Никога в живота си не съм се уплашвал, както тогава. Честна дума! Никога не бях мислил, че мога да остана. Та такова нещо изобщо не ми беше хрумвало. А при това беше напълно вероятно. Събрах бележките си по математика от всички контролни: две, две, три, три, две, две — и ги разделих на шест (толкова поне мога да смятам!). Получи се 2,66 и шест в период, а моите бележки по география навярно бяха 2,99 и девет в период. Средно, разбира се!

Михл се опитваше да ме утеши:

— Хазлингер ще изпитва още два пъти. И ако на последните две контролни по математика изкараш четворки? Е, тогава ще бъде готино!

Михл просто си фантазираше. Аз и четворка при Хазлингер?! По-скоро земята ще се продъни.

През целия път до в къщи не продумах. Не чувах и утешенията на Михл. В мозъка ми имаше само една мисъл: „Оставач, оставач, оставач…“ Затова и не учих нищо през великденската ваканция. Щом посегнех към чантата и извадех учебниците си, в главата ми зазвъняваше: „Оставач, оставач, оставач…“

Аз наистина всеки ден се опитвах. Резултатът беше един и същ. Нищо друго освен „оставач“ не ми идваше в главата. А захвърлех ли чантата в ъгъла, веднага ми ставаше леко на душата. И най-различни мисли се блъскаха в главата ми.

Но днес ваканцията свършваше и нещо трябваше да се случи. Седях на бюрото с тефтерче, изпълнено с лошо подправени таткови подписи. В този миг при мен влезе Мартина. Помоли ме да й дам новата си острилка, за да може красиво да подостри всичките си моливи.

Мартина обожава такива неща. Тя винаги има идиотски подредени училищни пособия. Винаги запасен пълнител за писалката, всички тетрадки подвързани, никакви трохи и никаква дъвка в чантата. Дори триъгълниците й не са издраскани, а цветните й моливи са винаги еднакво дълги. Как постига всичко това, просто не мога да разбера. Моето червено моливче например е вече чуканче, а кафявото е съвсем ново.

И така, Мартина дойде за острилката. Видя листчетата с татковите подписи, макар че ги бях закрил с ръка. Веднага разбра каква е работата. Тя не е глупава. Каза, че от всичко това няма никакъв смисъл. Само нещата, още повече ще се влошат.

— А ти можеш ли да си представиш, че довечера ще отида при татко, ще му покажа петте наказания и ще му тикна двойката под носа?

Мартина не можеше да си го представи. И тя се опита да подпише татко. Нейните не бяха по-сполучливи от моите. Мартина каза, че все пак нещо може би ще й хрумне, но ще й трябват няколко дни. Трябвало да се опитам да успокоя Хазлингер и да кажа, че баща ми е заминал и ще се върне едва в края на седмицата. А ако искам, допълни тя, щяла да отиде при Хазлингер и да потвърди, че татко е заминал.

Не можех да си представя, че Хазлингер ще повярва, но все пак ми поолекна. Особено защото Мартина каза, че няма да допусне да остана. Ще ми помогне в учението. С Хазлингер все някак ще се оправим — успокои ме тя.

Вечеряхме мълчаливо. Татко наистина седна, до масата, но не продума. И ние бяхме смълчани. Само Ник дърдореше. След вечеря татко взе от кухнята последния прорасъл картоф и един изгнил чесън и се отправи към стаята си. Преди това се осведоми:

— Готови ли сте с уроците си?

Ник изпя на татко едно великденско стихотворение: нещо за шарени яйца в тревата, заек и душещ нос. Мартина ме ритна под масата.

— Сега е моментът да му кажеш! — прошепна тя.

Пристъпих към татко.

Той държеше в една ръка картофа и чесъна, а с другата милваше Ник по главата. Изгледа ме. Между неговия поглед и погледа на Хазлингер нямаше никаква разлика.

— Имаш ли нужда от мен? — попита той.

Мартина ми кимна насърчително, но аз поклатих глава и отидох в стаята си.

— Страхливец! — изсъска тя подире ми.

Дълго не можах да заспя. А бях смъртно уморен. Въртях се ту на една, ту на друга страна. По гръб и по корем. Не можех да си намеря място, за да се унеса. Часовникът на кметството удари полунощ. Реших да си мисля за нещо хубаво. Например как ще стана юношески шампион по кроул. Представих си колко ще се радват всички. И татко заедно с тях. Но внезапно от една кабина изскочи Хазлингер: с уравненията и тетрадката за контролни в ръка. Проправяше си път. Насочи се през ликуващата тълпа право към татко и поиска подписите му. И възторгът на татко секна. След това си представих, че през лятото може би ще пътуваме в Италия. В съзнанието ми изплуваха картини — лежа на слънцето, ям сладолед, но изведнъж пак Хазлингер. Той изникна на брега край мен и извика: „Хогелман! Вие не трябва да почернявате! Оставачите трябва да си остават бели!“

Спомних си колко хубаво беше вчера в „Гого“, но изведнъж на флипъра седна цар Куми-Ори и ми пошепна:

— Ние, така казва ваш баща, не желае такова шляене.

Мислех си за най-хубави работи, а излезе нещо съвсем ужасно. И тогава ме обзе страх. Въобразих си, че в стаята нещо пука, шумоли и скърца. Не смеех да светна нощната лампа и да погледна. Пръстите на краката ми стърчаха извън завивката. С удоволствие бих ги скрил. Не исках нищо от тялото ми да бъде извън одеялото. Не смеех да помръдна ни един от пръстите си. Бих лежал все така заслушан в скърцането и шумоленето. Понякога по улицата минаваше кола и по завивката ми се плъзваше тясна ивица светлина, пробягваше от едната стена на стаята до другата. И от нея също ме беше страх.

Татко казва, че момче на моята възраст не би трябвало вече да се страхува, но дядо е на мнение, че само един пълен идиот изобщо не се страхува. Мама се страхува от паяци, майски бръмбари, неизплатени сметки и електрически жици.

Когато отива през нощта в тоалетната, Ник не смее да пусне водата, защото го е страх от шума. Мартина се страхува, когато вечерно време трябва да мине по тъмна алея, а с нея няма възрастен човек. Дядо пък го е страх, че ще получи още един удар и вече няма да може нито да ходи, нито да говори или дори ще умре.

И татко се страхува. Не признава, но аз съм забелязал. На улицата например, когато при изпреварване не може да се включи в колоната, а насреща му идва кола. Или миналата година, когато мислеше, че има рак в стомаха. След като взе резултата от изследванията, беше толкова радостен, че си личеше колко го е било страх преди това.

Казвах си всичко това, докато се чуваха шумове. Но въпреки всичко се радвах, че при мен няма никой и че никой не забелязва моя страх. Но ако имаше някой при мен, тогава вероятно нямаше да ме е страх и затова отново пожелах някой да бъде при мен.

Преди, когато бях още малък, ако през нощта ме обземеше страх, отивах при мама и се мушвах в леглото при нея. Спомням си, че беше много хубаво. Мама беше топла и мека.

Докато премислях всичко това, заспах. Нещо сънувах — не си спомням вече какво. Зная само, че беше много приятен сън.

На сутринта, когато Мартина почука на вратата ми и извика: „Ставай, ставай!“, съвсем не исках да се събудя, толкова ми беше хубаво, докато сънувах.

Но Мартина продължаваше да тропа — прави го всеки ден по един и същ начин — и аз трябваше да стана.

Тутакси пред очите ми се появиха подписите на татко и уравненията на Хазлингер. Страшно ме доядя, че съм толкова здрав, и си пожелах да имам вечно гнойните сливици на Ник. Тогава мама сигурно би повярвала, че ме боли гърло.

Замъкнах се в банята и избутах Мартина от умивалника. Иначе тя би се чоплила до осем часа, а после ще се оплаква, че носът й е подут и червен.

Мартина затвори вратата на банята и каза:

— Волфи, глупако, ти какво, полудя ли?

Попитах я защо да съм полудял. Тогава Мартина извади от джоба на халата си измачкано листче. Беше едно от листчетата от моето тефтерче, на което се опитвах да подпиша татко. Мартина каза, че листчето било на пода в хола. Намерила го там преди десет минути. А аз знаех със сигурност, че смачках всички листчета и ги хвърлих в кошчето. В хола не бях оставил нито едно. Но вече беше седем и половина; трябваше да бързам. Нямаше време да обсъждам това произшествие с Мартина. Но у мен се породи подозрение, страшно подозрение. Изведнъж си спомних нощните шумове и скърцания. Може би всичко това не е било само въображение.

Нямах никакви улики, но неволно промърморих:

— Проклет цар Краставун, ако те спипам, ще ти извия козуначения врат!