Кристине Ньостлингер
Долу краставичния цар (8)

Седма глава
или №7 според периодизацията на учителя по немски език

Забелязвам, че цар Краставун не спазва уговорката ни. Сестра ми и гаджето й са мокри до кости, но не заради тях взех градинския маркуч. И на отличничките не им е леко в живота. Ругатните помагат, но само за кратко време.

Вълшебният училищен ден без Хазлингер клонеше към края си. Реших да почакам Мартина пред училищната врата, но видях, че Алекс Бергер също я чака. И тъй като той щеше да я чака до дупка, тръгнах си сам към къщи.

Портичката беше заключена. Прехвърлих се през оградата. Входната врата също беше заключена и влязох през отворения прозорец на кухнята. Всъщност имам цяла връзка с ключове за градината, за къщата, за зимника, за гаража и за тавана. Татко ми я подари за дванадесетия ми рожден ден. Връзката ключове имаше висулка — червена състезателна количка, която освен това може да става джобно фенерче и има клаксон. Но от няколко дни вече не можех да си намеря ключовете. Просто потънаха вдън земя. А да питам мама, дали не ги е виждала, докато е чистела, никак не ми се искаше. Веднага щеше да помисли, че съм ги изгубил и че някой крадец ще ги намери. Цяла нощ няма да мигне и ще накара татко да сложи нови брави: тя много се бои от крадци.

И така през кухненския прозорец — в къщата. На масата имаше две бележки: едната от мама, че ще се забави при фризьора, защото новият начин на къдрене и изрусяване изисква повече време, и че трябва сами да си стоплим киселото зеле.

Другата беше от дядо. На нея пишеше:

„Отивам да взема Ник от училище. После ще отидем в парка! Поздрави, дядо!“

Дядо винаги взема Ник от училище. В противен случай Ник не се връща в къщи. Предпочита да отиде при Хуберт, дърводелеца.

Помислих си: „Освен мен в къщата няма жива душа“, но мигом се сетих, че Куми-Ори също е някъде тук. Приближих се до татковата стая и надзърнах през ключалката. Не се виждаше, нито чуваше нищо. Тогава отворих вратата и се огледах. Навсякъде погледнах, дори в гардероба и под леглото, и в кошчето за хартия — Краставун го нямаше никакъв.

Излизаше, че Краставуна не спазва уговорката между мама и татко и на драго сърце напуска татковата стая, когато него го няма.

Претърсих цялата къща, за да го намеря. Вече се надявах, че поданиците на Куми-Ори са отвели своя цар и са го обесили. През прозореца на кухнята се прехвърлих отново в градината. И там се огледах, но куми-орският цар сякаш бе изчезнал безследно.

Пред градинската врата стояха Мартина и Алекс. Като че ли се караха. Това ме смая. Друг път винаги се държат за ръка и Алекс като овца гледа Мартина през окулярите си, а Мартина като овца гледа Алекс през провисналите си коси и си шепнат. Но днес не си шепнеха, а високо спореха. Нямаха вид на овце, а на тигри.

До мен долетя гласът на Алекс: „Ако позволяваш да те третират като бебе, тогава с право ще те третират като бебе!“ И още: „Как може да ти забраняват най-безобидни неща!“

Мартина каза: „Лесно ти е да приказваш, след като баща ти ви е изоставил. С мама и аз бих се оправила!“ И още: „Вземи си Ани Вестерман, глупако! На нея всичко й е позволено!“

Естествено, те си казаха и много други неща, но това бе единственото, което разбрах. Мързеше ме пак да се прекачвам през кухненския прозорец и реших да взема ключовете на Мартина. Както си вървя към портичката, внезапно виждам, че под люляковия храст, съвсем близо до портичката, нещо проблясва. Нещо червено! Скъпоценните камъни по короната на Краставуна! През цялото време се бе спотайвал под люляка, за да подслушва Мартина и Алекс. Така се бе увлякъл, че дори не ме забеляза.

„Почакай ти, подла кратуно!“ — помислих си аз. Отначало исках да го прасна с камък по чутурата. Но не бях сигурен дали краставичният му череп ще издържи. А никак не ми се щеше да има царски мощи под люляка. До мен, в тревата, се виеше градинският маркуч. Вдигнах го, примъкнах се на няколко крачки от Куми-Ори и силно завъртях крана. Отначало свалих с водната струя короната му, а после започнах да го обливам от горе до долу. Или напорът на водата беше премного силен, или пък Куми-Ори беше много хилав, но той се залепи за оградата и повече не мръдна. Увисна там и закрещя:

— Гуспадин Хохлимон, гуспадин Хохлимон, помощ! Ваше монче затрашава мен!

Без да искам, се захилих. Дълго има да викаш своя господин Хохлимон. Той си седи в застрахователното дружество и смята!

Завъртях докрай крана и продължих да пръскам. Тогава градинската врата се отвори широко и Мартина като оса налетя на мен:

— Ти какво, полудя ли? Глупак такъв!

Беше мокра като кокошка. Косите й бяха прилепнали по лицето, а от роклята й се стичаше вода. Алекс Бергер си подаде главата през вратичката. И той беше вир-вода. От дългите му коси се лееха цели струи. Сивият му пуловер се бе разтегнал и изглеждаше черен — толкова бе мокър. Алекс изрева:

— Твоят брат, идиотът, е същата стока като теб, глупава гъско!

И си отиде.

— Извинявай, моля ти се — казах на Мартина, но продължих с все сила да пръскам Краставуна, — че малко ви поизмокрих, но трябва да дам урок на царствената краставица и да си разчистя сметките с нея!

Мартина видя забодения за оградата цар Куми-Ори. Каза ми да престана, защото иначе ще го пратя на оня свят. Тогава спрях водата. Но с неохота. Краставуна се отлепи от оградата, отърси се като изкъпано пале и побягна в галоп.

Мартина изтича към люляковия храст, грабна короната и я запрати подир Куми-Ори.

Аз извиках:

— Дръж си глупавата корона, без която не можеш да живееш!

Мартина изблея „бе-е-е“ и му се изплези.

Куми-Ори бежешком улови короната си, нахлупи я на черепа си и изчезна зад ъгъла на къщата.

— Луд кеф! — казах доволно на Мартина.

Мартина все още се въртеше около люляка.

— Волфи, погледни! — извика тя.

Погледнах натам. Под люляковия храст нещо се червенееше: червената състезателна количка от връзката ми с ключове. А до нея и самите ключове.

— Тук ли ги пося? — попита Мартина.

Поклатих глава:

— Нямам навик да се крия в храстите и да подслушвам. И затова не губя ключове из храстите.

Спогледахме се. Мартина процеди:

— По-добре щеше да бъде, ако вместо този Краставун татко завъдеше една дузина отровни змии!

Пъхнах ключовете в джоба си и отвърнах, че има право.

После Мартина се преоблече и си стоплихме киселото зеле. Щеше да бъде хубаво кисело зеле, ако Мартина не си бе наумила да го подправи по индонезийски. Искала да приготви истински индонезийски специалитет. Вземаше от полицата, където мама държи подправките, всевъзможни зрънца и прахове и ги изсипваше в зелето. От това зелето не стана по-вкусно. Имаше някакъв особен вкус. Дори не мога да кажа точно какъв.

Свинското печено е вкусно, и кнедлите с кайсии — също. И картофеното пюре. Супата от леща не ми харесва. Не обичам нито спанак, нито шкембе. Но за киселото зеле не можеше да се каже дали е вкусно, или безвкусно. Изобщо не можеше да се яде. Но все пак го изядох, защото много ми се искаше да доставя удоволствие на Мартина.

Самата Мартина не се докосна до киселото зеле, не защото не й бе вкусно, а защото беше нещастна. Разказа ми, че между нея и Алекс Бергер всичко е свършено. Казал й, че не му трябва приятелка като нея: и вечер няма свободно време, и дори в събота не може да излезе. Трябвала му приятелка за компании и летните нощни карнавали. При това искал да отиде през лятото с приятеля си на палатка в Югославия и Мартина трябвало да реши отива ли, или не. Ако ли не, щял да вземе със себе си Ани Вестерман.

Мартина хълцаше, докато ми разказваше всичко това. Аз буквално се смаях: винаги ми се е струвало, че при нея всичко е наред. Нали е отличничката на класа. Не можех да си представя, че и тя си има грижи.

Мартина обеща да ми помогне по математика и да умилостиви някак си Хазлингер. И аз с огромно удоволствие бих направил нещо за Мартина или бих й обещал нещо приятно. Най-малкото бих я утешил. Но не умеех да утешавам. Ник е съвсем друго нещо. Давам му един бонбон или му казвам: „Ала-бала-ница…“

Тъй като не знаех как да я утеша, започнах да ругая.

— Глупак — казах аз. — Тъпак, кръгъл идиот.

— Мен ли имаш предвид? — изхлипа Мартина.

— Не, разбира се — успокоих я аз. — Оня, Алекс Бергер, очилатия овен, и всички други кретени като него!

— Да — добави Мартина, — и Краставуна, тази ни луковица, ни ряпа!

— Подла твар — казах аз.

— Мръсен подмазвач — извика Мартина.

Добре го охулихме, украсихме го с всички ругатни, които знаехме. Измислихме и нови. Може би не блестяха с остроумие, но затова пък бяха солени. А това за нас беше по-важно.

Тогава ни поолекна и дори се развеселихме. Какви ли не планове кроихме: как ще върнем Краставуна обратно в мазето или ще го предадем в полицията и ще кажем: „С най-добри пожелания от нашето татенце!“ Или ще го спиртосаме в кабинета по естествознание.

И освен това решихме, че ще превърнем живота на Алекс Бергер в ад и ще го доведем до самоубийство. И че скоро Хазлингер ще се разболее от тежка болест, ще легне едва ли не на смъртен одър и ще излезе в пенсия. И че ще споделим всичко с татко и татко ще стане съвсем друг човек, така решихме. Но знаехме, че това са само празни мечти.