Кристине Ньостлингер
Долу краставичния цар (11)

Десета глава
или №10 според периодизацията на учителя по немски език

Реших да стигна до дъното на тази история. Дъното се намира много надълбоко. Играчките за пясък на Ник са много необходими. (Същинска манна небесна!)

 

От момента, когато си взехме нещата от цар Куми-Ори, той ни остави на мира. Струва ми се, че наистина не напускаше татковата стая. Във всеки случай шумовете и скърцанията престанаха. А и повече нищо не ни изчезна.

Беше вече много топло, истинска пролет. Един следобед — дядо беше отишъл да играе кегли — към мен се присламчи Ник. Помоли ме да му вържа люлката на ореха. Мартина не беше в къщи. Беше у Титус Шестак на урок. Титус, казва Мартина, е тежък случай. Не схваща бързо като мен. И при това не внимава. Тя приказва ли приказва, повтаря му, че минус на минус дава плюс, а той седи, кима и в същото време си мисли за нещо друго. Когато го пита после какво дава минус на минус, той се пули и не може да отговори.

Да, и така, завързах люлката на Ник и останах да го полюлея, защото сам не може да се засили.

Изведнъж Ник ме попита:

— Все още ли се сърдите на милия цар?

Аз казах:

— Ник, направи ми удоволствието и не говори за кратуната. Бъди добро братче!

Но Ник не беше добро братче. Продължи да бръщолеви за Краставуна — че той така би се радвал на една червена мантия, каквато бил видял в една книжка за приказки на Ник: приказен цар с червена мантия. И сега искал да има такава. Мартина може би би могла да ушие на Краставуна една такава мантия. Ник иска да го зарадва — той е така нещастен и все плаче.

— Знаеш ли, Волфи? — каза Ник. — Бедният цар е толкова объркан. Той се надяваше, че неговите поданици отново ще го повикат. А те все не идват и не идват. И царят вече е много дълго у нас. Тези поданици наистина са лоши, нали?

Пуснах люлката и си тръгнах. Всъщност исках да отида на плуване, но след това ми хрумна нещо друго. Помислих си, че сега ще мога да разбера дали Куми-Ори казва истината. Дали в долното мазе наистина живеят поданици на Куми-Ори.

Просто се учудих как по-рано не ми е хрумнала тази мисъл.

Отидох в къщата, тихичко се промъкнах покрай кухненската врата. В кухнята беше мама. Не исках да види, че отивам в мазето.

Внимателно отворих вратата на мазето, след това светнах лампата и заключих след себе си. Заслизах надолу по стълбата. В горното мазе всичко беше по старому: рафтовете с инструментите на дядо, колелото на Ник и много буркани с конфитюр. Запътих се към другото мазе. В долната част на вратата му е изрязан един квадрат — около петнадесет на петнадесет сантиметра. Дядо ми смята, че дупката е била предвидена за котката. Вероятно бившият собственик на къщата е имал котка и е изрязал този отвор, за да може котката да влиза и да излиза.

Сега котешката дупка беше запълнена с особени грудки пръст. Преди няколко месеца, когато за последен път слизах, дупката все още зееше. Опитах се да отворя вратата. Не се поддаде. Не исках, да блъскам силно, за да не ме чуят мама или Ник, Избрах от инструментите на дядо дълга, остра пила и я мушнах под вратата (моят учител по физика би казал: „Приложен е законът на лоста!“).

Лостът излезе ефикасен — ключалката със скърцане се отдели от вратата. Но вратата не се отвори дори един милиметър. Взех да натискам. Най-сетне можах да я открехна, но колкото да си провра пръста. Беше залепена към касата си с мрежа от лепкави кафяви нишки. Изглежда, наскоро е била залепена, защото нишките бяха влажни. При това беше ясно, че вратата е лепена отвътре, откъм страната на зимника.

Взех голямата градинарска ножица на дядо и разрязах, лепкавите конци. Вратата се отвори.

В зимника нямаме електричество. Натиснах джобното си фенерче, това е състезателната количка, и заслизах. Стъпалата бяха влажни и хлъзгави. И стените бяха много влажни. Стълбата се оказа много дълга. Броях стъпалата, бяха тридесет и седем. Тридесет и седем много високи стъпала. Озовах се в доста просторно помещение. Осветих стените с фенерчето. Беше много неприветливо, защото те не бяха измазани и имаше много издатини и пукнатини… Под тесния сноп, светлина плъзнаха причудливи сенки.

На пода покрай стените забелязах дупки. Бяха с диаметър петнадесетина сантиметра. На една от стените, на височина до коляното ми, зееше голяма дупка, широка около петдесет сантиметра. По ръба й личеше странна украса и топчици пръст или глина. Между тях имаше дребен чакъл и черупки от охлюви.

Осветих украсената дупка. Това беше дълъг коридор, облепен с камъчета, черупки от охлюви и корени. В дъното се виждаше малка дупка. Не можах да я различа ясно, защото светлината на джобното ми фенерче не стигаше дотам.

Легнах на влажната земя и осветих една от долните дупчици. Вътре нещо прошумоля и като че ли се раздвижи. Не бях съвсем сигурен, но ми се стори, че и зад мен нещо се размърда. Застанах в средата на мазето и попитах:

— Хей, има ли някой тук, моля?

Отново чух шумолене. Повторих:

— Хей!

Изведнъж се почувствувах невероятно глупав. В мазето имаше ехо и то повтори два пъти моето „хей“. Учудих се, че хич не ме е страх. От дупките пак долетя шум, скърцане, дори шепот.

Съвсем бавно и спокойно произнесох:

— Аз съм ваш приятел! Не искам да ви сторя нищо лошо.

Почувствувах се още по-глупав и си помислих: „Звучи, като че ли съм мисионер в джунглата!“

След това ми мина през ум, че поданиците на Куми-Ори може би не разбират нормалния език. Опитах така:

— Ние ваш приятел! Ние не желае вас никакво зло стори! Куми-Ори, слуга ваш покорен!

Шепотът в дупките се повиши и се превърна в истинско жужене. Извиках:

— Все пак вие излез! На вас нищичко случи!

От една дупка изведнъж се чу висок глас:

— Ама че кретен! Престанете с това глупаво бръщолевене! С нас може да се говори нормално.

Едва ли някой можеше да изглежда по-глупаво, отколкото аз в собствените си очи в този миг. Запънах се:

— Извинете, моля! Но в нашето жилище имаме един, който говори така смешно, че си помислих…

В голямата дупка настана суматоха. После на отвора се появиха пет главички. Те всички приличаха на Куми-Ори, само че не бяха с краставично-кратунест цвят, а сиво-кафяви като картофи. Осветих ги с фенерчето си. Замижаха и закриха очи с ръце. Ръцете им обаче не бяха толкова малки като ръчичките в дантелени ръкавици на Краставуна. Сравнени с главите им, те бяха истински големи, сиво-кафяви лапи с дебели пръсти.

— Какво искаш от нас? — попита едно от петте куми-орита.

— Горе, у нас, е вашият цар — отвърнах аз.

— Първо, това ни е известно — каза куми-орито, което стоеше вляво.

— Второ, той вече не ни е цар — добави следващото.

— Трето, да върви по дяволите! — обади се средното.

— Четвърто, имаме си много работа. Не ни пречи! — каза четвъртото.

— И пето, предпочитаме да не ни смущават. Нямаме желание и да ни оглеждат — завърши последното.

Нищо не ми хрумна в отговор, но за да продължа разговора си с куми-оритата, попитах:

— Мога ли да ви помогна с нещо? Вие сте ми много по-симпатични от краставичния цар. С удоволствие ще направя нещо за вас!

За миг настъпи тишина. След това от всички дупки се зашумоли. Петте куми-орита в голямата дупка доближиха глави, зашепнаха помежду си и накрая средният извика:

— Моля за минута тишина! Тишина! Тишина!

В дупките мигновено стана тихо.

Средният каза:

— Граждани на Куми-Ория! Вярвате ли на момчето?

От всички дупки се подадоха сиво-кафявите главички на куми-оритата и се обърнаха към мен. Помъчих се да си придам възможно най-добродушен вид, захилих се като овца и отново се почувствувах мисионер в джунглата. Гражданите на Куми-Ория ме разглеждаха с нескрито любопитство. Те одобрително зашептяха.

— Да му се доверим ли? — попита петорката от голямата дупка.

Отвсякъде се чу:

— Да, да!

Аз бях горд заради доброто впечатление, което направих на куми-оритата.

— Добре — каза едно от петте. — Ще му се доверим!

И петте изскочиха от голямата дупка и всяко ми стисна ръката. Дланите им бяха твърди, силни. Не като сурово тесто. Куми-оритата от малките дупки също излязоха, наобиколиха ме. Всички бяха сиво-кафяви, по-ниски и по-тънки от цар Краставун, но ръцете и стъпалата им бяха много по-големи от неговите.

— Попитах ви какво мога да направя за вас!

Едно куми-ори ми каза, че им били необходими инструменти. Чули били, че горе, на земята, имало инструменти. Такова нещо биха искали на драго сърце, тъй като трябвало да правят всичко с ръце — да копаят и разкопават, да разместват и какво ли още не. Биха се радвали на няколко гвоздея, а може би и на малко тел. Всичко това им било необходимо, защото трябвало да построят училище за децата куми-ори. Трябвало да си построят и община и игрище. А и трябвало да прекопаят картофените полета в зимника.

В миналото — ми разказа един от гражданите куми-ори, когато Краставуна бил още цар, нямали нито училище, нито община, нито игрище. Постоянно седели тук и предъвквали земята на малки топчета. От тях трябвало да построят огромен дворец на Краставуна. Слюнката била като лепило и с нея слепвали парченцата земя. Не можели да ми покажат двореца му, защото бил зад една голяма дупка. Но едно куми-ори посочи облицовката около дупката и каза:

— Само върху това са работили през целия си живот три поколения от семейството ми.

Докато династията Подземни били господари, децата куми-ори нямали право да ходят на училище. Само децата на придворните и блюдолизците се учели. И на картофените полета куми-ори имали право да садят само толкова картофи, колкото да не умрат от глад. През всичкото друго време трябвало да предъвкват и да слепват със слюнка земята за външната украса на двореца на царя.

Друг гражданин куми-ори ми разказа, че точно затова сега имали толкова много работа. Трябвало всичко да наваксват. Какво ли не им липсвало!

Но щели да успеят — така поне ми казаха петте куми-орита от голямата дупка.

Качих се в горното мазе и събрах всичко, което можеше да потрябва на куми-оритата. На три пъти свалях по цял куп различни неща.

Най-много се зарадваха на лопатката и греблото за пясък на Ник. Казаха ми, че мога спокойно отново да ги посетя. Били ми много благодарни. Един дори предложи да ми издигнат паметник, но другите се разкрещяха, че засега при тях на никого не издигат паметници. Обясних им, че не ми трябва никакъв паметник и че играчките на Ник нищо не ми струват. Той и без това си има нови.

Когато излязох от мазето, бях мръсен от глава до пети. Мама каза, че съм вонял на мухъл. Искаше да знае къде съм бил. Не й казах, защото пак щеше да се разтревожи.

На Мартина обаче разказаха всичко и решихме да събираме стари формички за пясък сред приятелите си и откъдето ни падне.

Попитах Мартина:

— Какво ще отговорим, ако хората искат да знаят защо ги събираме?

Мартина се изсмя:

— Ще кажем, че са за бедните негърчета! Сигурно ще ни повярват!