Кристине Ньостлингер
Долу краставичния цар (4)

Трета глава
или №3 според периодизацията на учителя по немски език

Разказвам какво видях в татковата стая. Татко иска за закуска нещо, което никой човек не яде. И как изведнъж една, традиция отива по дяволите.

В понеделник след Великден се събудих рано. Ник все още спеше. Ослушах се към стаята, в която спяха мама и Мартина. Оттам нищо не се чуваше. Но от татковата стая долиташе шумно двугласно хъркане. Внимателно отворих вратата. В леглото, долепили буза до буза, спяха татко и краставичният цар. Короната лежеше върху завивката, а татко и Куми-Ори здраво я държаха с едната си ръка. Тихичко затворих вратата и отидох в кухнята.

Дядо беше в кухнята. Беше изпил чаша мляко и дояждаше трохите от кекса, разпилени върху подноса.

Казах на дядо:

— Татко и краставичният цар лежат в леглото като…

Не ми хрумна никакво сравнение.

Дядо се осведоми:

— Може би като влюбена двойка?

Кимнах, а дядо въздъхна.

И аз си сипах мляко и с дядо си поделихме трохите от кекса. Той изяде изгорелите, а пък аз по-светлите. И двамата бяхме вперили поглед в подноса за кекс. Събирахме трохите и от време на време дядо промърморваше:

— Е, добре! Добре!

Но при дядо този израз не означава, че одобрява нещо, а тъкмо обратното.

— Можеш ли да го понасяш? — попитах дядо.

— Кого? — попита в отговор дядо, но съвсем точно знаеше кого имам предвид.

— Е, онази светлост, краставичната тиква — казах аз.

Дядо отговори:

— Не!

В този миг мама влезе в кухнята. Косите й бяха навити на ролки и напреко през бузата имаше широк червен белег. Но това не беше истински белег, а отпечатък от някоя ролка. Вероятно цяла нощ бе лежала върху нея. Мама триеше с едната си ръка зачервеното място, а с другата слагаше кафе в кафеварката. Това, че ние не поздравихме мама, а и тя нас, също е нещо обикновено. С мама можеш да говориш едва след като е пила кафе. Преди това дума не продумва.

Мама вече беше направила кафето и бе отпила първата глътка. Каза: „Добро великденско утро!“ и през цялото време продължи да разтрива белега. След това промърмори:

— Тази нощ сънувах нещо невероятно глупаво!

Аз й казах:

— Ако си сънувала един Краставун с корона, тогава хич не си сънувала.

— Жалко — каза мама. Тя разбъркваше кафето си, въпреки че го пиеше без мляко и захар и то съвсем нямаше нужда от бъркане. Дълго седяхме така. Мама бъркаше, а аз и дядо обирахме трохите.

Тогава дойде Ник и понеже сутрин рано мама мисли и гледа бавно, твърде късно забеляза, че Ник е извадил от камерата ягодовия сладолед. Мама ужасно се накара на Ник, който ядеше сладолед, а Ник се разрева и се развика, че е Великден и щом е Великден, човек може да си позволи да изяде един сладолед.

Появи се и Мартина и се оплака, че съвсем не може да се наспи при такъв шум. Взе от Ник чашата със сладолед, изсипа го в халба за бира и го заля с газирана вода, като обясни, че сладоледо-крем-содата не е детска закуска и ако обича, да престане да пищи.

Но мама взе сладоледо-крем-содата, изля я в умивалника и се развика, че ако си мислим, че можем да правим, каквото си искаме, много се лъжем. После мама се успокои, Ник получи какао, а Мартина си свари чай за успокоение на нервите. През това време аз гледах през прозореца.

Небето беше синьо, с едно-единствено бяло облаче. На улицата пред вратата на нашата градина бе застанал господин Хавличка и си подсвиркваше. Всеки ден около осем часа Хавличка стои пред нашата къща и подсвирква на кучето си. В осем и петнадесет кучето се връща и Хавличка спира да свири.

Когато кучето дойде, аз си помислих: „Сега е осем и петнадесет и небето е синьо. Време е да се облечем, защото по традиция всяка година в понеделник девет часа тръгваме на великденска разходка с кола. Татко каза, че това е традиция. Винаги всички трябва да сме заедно дори когато имаме хрема. Вече се бяхме отучили да се противим, защото това, все едно, не помагаше. Татко се разгневява, когато някой от нас не иска да тръгне, защото според него нарушаваме традицията. Мама и Мартина трябва да се облекат за екскурзията в народни носии, а Ник и аз да сме с кожени панталони.“ Тъкмо си мислех за това, и в кухнята дойде татко. Каза „Добро утро“ и отвори шкафа под умивалника, където държахме лука и картофите. Взе кошницата е картофите и започна да рови в нея.

— Какво търсиш? — го попита мама.

— Покълнал картоф — каза татко.

— Какво покълнало? — попита мама, като погледна много уплашено.

Татко каза, че търси картоф с кълнове по него, поникнал картоф.

Мама му отвърна, че нашите картофи са само първо качество и са пресни. Но татко продължаваше да търси.

Мама искаше да разбере защо му е покълнал картоф, а татко обясни, че му е необходим за закуска.

— Ти искаш прорасъл картоф за закуска? — извика Ник и беше страшно въодушевен от тази идея на татко.

— Не аз — отговори татко, — а цар Куми-Ори!

Ник се шмугна под кухненската пейка, легна по корем и измъкна оттам шест картофа с много дълги кълнове.

Той каза:

— Те стоят там от Коледа. Мислиш ли, че са хубави?

Татко му отвърна, че са чудесни, но че е голяма свинщина, ако картофите стоят под една мебел от Коледа, защото се вижда колко малко се чисти у нас. След това добави, че трябва да побързаме, да не забравим дъждобраните, мама да сложи в багажа старото одеяло, дядо да напълни хладилната чанта, Мартина да сложи федербала в багажника, аз да изчистя стъклата на колата, Ник да лъсне дръжките на вратата й, а мама, за бога, да не забрави пак острия нож и книжните салфетки.

— А какво ще прави краставичният цар, когато заминем? — попита Ник.

Татко обясни, че ще го вземем с нас. И че той ще седи на коленете ми. Тогава аз силно извиках:

— Не! И още веднъж: не!

— Е, тогава ще стои на коленете на Ник! — нареди татко.

Ник нямаше нищо против. Но мама обясни, че Ник трябва да седи на нейните колене и че тя има нещо против, ако отгоре се натътрузи и краставичният цар, тъй като тя не е магарето на бременските музиканти.

Татко погледна въпросително Мартина. Мартина поклати глава. Дядо също поклати глава. Татко кипна. Изрева, че един от нас трябва да вземе Куми-Ори. Той не можел да го вземе, защото трябвало да кара колата.

— Не ми е симпатичен — измърмори дядо.

— Имам чувството, че е козуначно тесто — казах аз.

— Аз държа Ник на коленете си. Това ми стига! — отсече мама.

— Изпитвам ужас от него! — извика Мартина.

Татко продължи да крещи, че сме неблагодарни и безсрамни. Той търчеше между кухнята и банята, изми се, обръсна се и се облече. Когато беше готов, застана заплашително пред нас и попита:

— И така, кой ще вземе царя на коленете си?

Дядо, мама, Мартина и аз поклатихме глава.

За пръв път се случваше някой от нас да не изпълни заповедта на татко. Ние сами бяхме изненадани, а татко още повече. Ето защо попита още два пъти. Но нищо не помогна.

Тогава татко, побелял от гняв, се завтече към своята стая и излезе с Куми-Ори на ръце. След това тръгна с него към гаража и го сложи да седне на задната седалка в колата. На Ник каза:

— Ела, Ник! Ще пътуваме сами!

Нарочно не погледна към нас.

Татко излетя с такава ярост от гаража, че с предното ляво колело закачи розовия храст и обърна греблото и количката. Премина през градинската врата и сви по улицата, като че ли искаше да получи Голямата награда на Монако.

Прораслите картофи лежаха самотно на кухненската маса. Мама ги хвърли в кофата за боклук и се развика, че не сме солидарни с нея, че собствените деца ти забиват нож в гърба и измъкват картофите изпод пейката. След това мама заяви, че ще си прекара един приятен ден. И си легна да си доспи.

Дядо се обади на своя приятел, стария Бергер. Уговори се да се видят в аперитива, а по-късно да изиграят партия кегли.