Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wir preifen auf den Gurkenkönig, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Елисавета Кузманова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2013)
Издание:
Кристине Ньостлингер
Долу краставичния цар
Повест
Christine Nöstlinger
WIR PREIFEN AUF DEN GURKENKÖNIG
1972 Beltz Verlag, Weinheim und Basel
Beltz & Gelberg
Преведе от немски: Елисавета Кузманова
Редактор: Анна Сталева
Художник: Красимира Димчевска
Художествен редактор: Тоня Горанова
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Албена Любенова
Първо издание. ЛГ VII. Тематичен №23 95375 22213/6285-5-81
Дадена за набор на 21.VI.1981 година. Подписана за печат на 27.VIII.1981 година. Излязла от печат на 13.XI.1981 година. Поръчка №90 Формат 60×84/16. Печатни коли 8. Издателски коли 7,46. Усл. изд. коли 5,60. Цена на книжното тяло 0,34 лева. Цена 0,42 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1981
Държавна печатница „Тодор Димитров“
История
- — Добавяне
Девета глава
или №9 според периодизацията на учителя по немски език
Мартина вярва в Ромео и Жулиета. По телефона се обажда госпожа Шестак. Спомени по здрач.
Откакто мама и дядо узнаха за неприятностите ми, тежко бреме се смъкна от раменете ми. А и вече не ме бе толкова страх, защото наистина можех да реша каквото и да е уравнение. Бях решил всички задачи от учебника, всички примери. С примерите с дроби съм почти гений, каза Мартина.
Решавахме като луди. Мартина забеляза, че това е добре и за нея самата. Умствената работа ще й помогне по-бързо да забрави Алекс Бергер. Този Алекс Бергер беше най-голямото разочарование в живота й.
— Нека бъдем справедливи — заяви Мартина. — В случая с Алекс не бива да виним само татко, въпреки че беше на неправилно становище. Ако Алекс истински ме обичаше, щеше да продължи да ме обича, независимо от всички домашни неуредици — спомни си Ромео и Жулиета!
Имената им не ми говорят особено много. Зная само, че в края на пиесата и двамата се самоубиват по някакъв начин. Затова бях доволен, че Мартина е разлюбила Алекс.
— И въпреки това татко не е прав — ми обясни Мартина. — Той не може да търпи Алекс заради дългите му коси и кръглите му никелирани очила. А който преценява хората само по външността им, е несправедлив.
Грешката на Алекс е — така поне казва Мартина, — че не е дозрял за отношенията „Той+Тя“. Нищо не разбирам от тези неща, но търпеливо я изслушах, защото бях забелязал, че Мартина говори с удоволствие по тези въпроси. Радвах се, че тя има такова добро отношение към мен и че може да разчита на мен.
Хазлингер все още беше болен, имаше му нещо на черния дроб, което продължавало дълго. По математика дойде млад учител, беше един път. Смяташе, че съм добър ученик. Когато Берти Славик му каза, че съм най-изостаналият в класа, той прегледа тетрадката ми за работа в клас и каза, че това било за него загадка. Съучениците ми също бяха страшно учудени. Казаха, че такова нещо може да направи само частен учител чародей. А Шестак, който, ако не се смятам аз, е последен в класа, ме помоли за адреса на този магьосник. Не искаше да повярва, че ме е учила само сестра ми.
Той каза:
— Не може да се отрече, че тази великолепна кукличка умее да решава задачи.
Много се зарадвах, че смятат сестра ми за великолепна кукличка.
Една вечер телефонът иззвъня в мига, когато татко с измит картоф в ръка минаваше през антрето, излизайки от кухнята. Той вдигна слушалката:
— Тук Хогелман. 46-65-625 — израпортува той.
Татко винаги се обажда така обстоятелствено по телефона. Цяло чудо, че не дава веднага и адреса ни.
Той долепи слушалката до ухото си и по лицето му се изписа голямо смущение. На всеки две секунди повтаряше: „Да, да, госпожо Шестак“ и „Целувам ви ръка, госпожо Шестак“, или „Разбира се, госпожо Шестак“, или „Но моля ви, госпожо Шестак, за нея ще бъде чест, госпожо Шестак“. Накрая каза: „Целувам ви ръка, госпожо Шестак, довиждане, госпожо Шестак“ и сложи слушалката.
Ние познаваме само една госпожа Шестак — майката на оня Шестак, моя съученик. Татко е преизпълнен с уважение към Шестакови, защото господин Шестак е директор на едно дружество за застраховка на автомобили. Но не онова, в което работи татко.
Като остави слушалката, татко ни огледа, после се изкашля. Личеше, че му е трудно да говори с нас. Беше отвикнал.
— Обади се госпожа Шестак!
Така си и мислех. Нямаше нужда да го казва, след като сто пъти бе повторил по телефона „госпожо Шестак“.
Татко продължи:
— Изглежда, че дъщеря ми е гениална учителка. Но в този дом никой нищо не споделя. Стоиш на телефона като глупак и нищо не проумяваш. По принцип съм против малолетни момичета да печелят пари. А и за Мартина е добре повече да учи. Би могла да подобри успеха си! Но направих изключение само защото става въпрос за семейство Шестак. — Татко погледна Мартина: — Утре ще се обадиш на госпожа Шестак и ще уточниш всички подробности. А парите ще внесем в спестовна книжка.
Мартина нищо не разбра:
— Какво да уточня? Какви пари?
Татко вече се бе запътил към стаята си. Обърна се и каза:
— От следващата седмица ще даваш уроци по математика на Титус Шестак. Парите, които ще получиш за това, ще внесеш в спестовна книжка.
Беше почти до вратата, когато добави:
— Поне част от парите! — и изчезна в стаята си.
— Татко, татко! — извика Ник. — Забрави вечерята на царя!
Прораслите картофи бяха останали до телефона. Ник ги взе и се завтече при татко. Чух как му каза:
— Благодаря ти, доброто ми момче!
Мартина се разфуча. Каза, че няма нищо против да дава уроци на Титус Шестак, напротив! Отдавна вече иска да върши такава работа, но по правило се обръщат към седмо– и осмокласници. Няма нищо против дори да внася част от парите, но е против татко да се разпорежда така с нея. Би могъл поне да се позаинтересува иска ли тя, или не. А един тактичен баща още в началото на телефонния разговор би казал: „Скъпа госпожо Шестак, това ще реши моята дъщеря. Момент, моля, ще я повикам на телефона!“
Мама успокояваше Мартина. Главното, повтаряше тя, е, че ще дава уроци на Титус Шестак и че ще й плащат за това.
Излязох в градината. Понякога обичам да се разхождам из нея по здрач. Прозорецът на татко бе отворен. Но нищо не се виждаше. Плътната завеса бе дръпната. До мен долитаха гласовете на татко и Ник. Ник се смееше. Не се приближих до прозореца. Не съм Куми-Ори, за да подслушвам. Стана ми мъчно. Помислих си: „Горкият Ник! Засега все още ти е добре, все още се разбираш чудесно с татко. Но след няколко години всичко това ще свърши!“
Сам отлично помня как живеехме с татко в пълно съгласие. Наистина беше приятно. Татко е много мил с малките деца. Играе на домино с теб и строи с конструктора, и някоя приказка ще разкаже. А и когато се разхождахме, беше много весело. Играеше с нас на криеница. И се надбягвахме. Бях убеден, че имам прекрасен баща.
Не мога да си спомня всъщност как нашите отношения се влошиха, но изведнъж всичко не бе така, както той желаеше. Ту не съм се миел както трябва, ту съм отговарял неучтиво, имал съм лоши приятели, косата ми била дълга, ноктите — мръсни. Дразнеше го дъвката ми, пуловерите ми били много пъстри, бележките в училище според него — лоши, малко съм се завъртал в къщи, а когато съм бил у дома, премного съм гледал телевизия. А когато не съм гледал телевизия, съм се месел в разговорите на възрастните или съм питал за неща, които съвсем не ме засягат. Когато не правех нищо, той ме упрекваше, че нищо не правя, само се мотам.
Според Мартина и с нея се случило същото. Причината е, че татко не може да разбере една проста истина: децата са нормални човешки същества, които започват да имат свое мнение и искат да бъдат самостоятелни. Именно това татко не можеше да понася, а защо — и Мартина не знаеше.