Кристине Ньостлингер
Долу краставичния цар (14)

В тринадесета глава
вече нищо не може да се периодизира

Ние чакаме. Ние все още чакаме. И, естествено, през това време говорим. Тъй като събитията са малко за цяла глава, ще опиша какво се случи в училище на другия ден. Случи се нещо поразително.

 

За вечеря татко още не се бе върнал. Чакахме го до девет часа, после вечеряхме сами. Мама все още беше оптимист. Тя каза:

— Вижте какво! След като баща ви толкова се забави, той ще е обмислил всичко най-обстойно. Казвам ви, че ще се опомни!

Към единадесет — Ник отдавна беше в леглото — маминият оптимизъм се изпари. Час по час тя поглеждаше часовника и на всеки две минути мърмореше:

— Дано нищо да не му се е случило! Ядосан ли е, кара като луд!

Не говореше за нищо друго, но по лицето й личеше, че си мисли за най-страшни неща.

Дядо даваше вид, че не си представя нищо страшно, но вече два часа не сваляше очи от една и съща редакционна статия. Разбрах, че мисли повече за татко, отколкото за статията.

Изпитвах особено чувство, всъщност две чувства: яд към баща си и страх за баща си. И с всеки изминал четвърт час ядът ми намаляваше, а страхът ми растеше. И ето че в паметта ми изплуваха много приятни спомени, свързани с татко.

Мартина седеше на дивана и си хапеше ноктите. Изведнъж се разхълца:

— Но все пак не можеше да не му кажем!

Мама промълви:

— Разбира се! Та той не може току-така да пробие водопроводната тръба.

В полунощ мама позвъни в полицията. Но там никак не се разтревожиха. Отговориха й само:

— Драга госпожо, ако трябва да търсим всички мъже, които в полунощ не са по домовете си, няма да можем да вдигнем глава от работа!

Мама се опита да им обясни, че татко съвсем не е такъв, че винаги се връща навреме.

А полицаят й отговори:

— Да, да, драга госпожо! Много добре ни е позната тази песен!

Все пак той увери мама, че в цялата, област е станала само една-единствена злополука. Една цистерна се сблъскала с някакъв фолксваген. Тогава мама се успокои и отново стана оптимист. Реши, че татко навярно ще пренощува в някой хотел и там ще дойде на себе си.

— Той е добър човек — каза тя. — Наистина, съвсем не е толкова лош, колкото си мислите! Уверявам ви!

Не й възразихме, но не се и съгласихме с нея. И тогава мама изля цял водопад от думи в негова защита: че на татко никога не му е било лесно, че дядо винаги предпочитал чичо Херберт пред него, че макар и да е толкова умен, татко има отвратителна работа, която много го измъчва, че не по своя вина има лош вкус и му се нравят дрехи, които ние не можем да понасяме. Не бил и много стиснат според нея, просто искал да се отървем от дълговете за къщата, затова пестял.

— Длъжни сте да го разберете! — извика разпалено тя.

Мартина се обади:

— И таз добра! Та нали именно ти винаги го упрекваш, че е скъперник!

Тогава мама притихна, а дядо каза, че е време да спим, защото утре сутринта няма да можем да се събудим. Аз наистина бях ужасно уморен. Станах и тръгнах към стаята си, но в този миг вратата на татковата стая се отвори. Как само се зарадвах! За миг ми мина през ум, че татко може би се е върнал и е влязъл през прозореца в стаята си.

Беше обаче цар Куми-Ори. Той ме изгледа възмутено и попита:

— Къде са гуспадин Хохлимон?

— Гуспадин Хохлимон не са тук — извика Мартина.

Краставуна каза:

— Ние гладен! Ние нищичко не получил цял ден!

Той ни гледаше с укор.

Мама посочи към кухнята:

— Покълналите картофи са под умивалника!

Цар Куми-Ори изглеждаше възмутен.

— Ние никога сам! Ние нищичко сам вземе!

— Тогава стой си гладен! — предложих му аз.

Но той не беше съгласен. Затътра се в кухнята, след малко се върна, мина огорчен край нас и влезе в татковата стая, влачейки подире си цяла кесия с картофи.

Въпреки че си легнах късно, се събудих рано. Мартина още не ми беше почукала.

Запътих се към татковата стая и отворих вратата. На пода се въргаляха картофи, а в татковото легло хъркаше Краставуна. Татко го нямаше. Тогава отидох при мама. Мартина беше вече там. Казаха ми, че повторно се обадили в полицията, а оттам позвънили във всички болници. Не намерили татко никъде. Следователно не е катастрофирал.

Попитах:

— Мамо, мислиш ли, че татко иска да се разведе с нас?

Мама не вярваше.

— Баща ви не е такъв — промълви ти. — У него чувството за дълг е дори по-силно, отколкото е необходимо.

После отидохме на училище.

В училище никак не внимавах и даже не си давах сметка какви часове имаме. А по време на третия час направо се изложих. Седя си и си мисля дали татко се е върнал в къщи, дали е дошъл на себе си, и в този миг съседът ми Фридел ме ръга.

— Волфи! — изсъсква той. — Волфи!

Поглеждам го в недоумение.

— Теб извика!

Станах и излязох на дъската. Нямах представа какво ме питат. Шестак — той седи на първия чин — ми подсказва:

— Нарисувай сърце!

Взех тебешира и нарисувах едно голямо сърце на дъската, изящно заострено в долния край. Всички се разсмяха и разкрещяха като маймуни. Чак тогава осъзнах, че имаме час по биология и е трябвало да нарисувам човешко сърце с предсърдие, камери и клапи, а не шоколадово! Но вече беше късно. Биологът ме отпрати на мястото ми и каза, че трябвало другаде да блея.

Това ме стресна. Още повече ме стресна новината, че Хазлингер се е върнал и са го мярнали в коридора. Петия час той наистина влезе в класа ни. Изглеждаше повече от ужасно и беше отслабнал поне с десет килограма. Беше лимоненожълт от чернодробната си болест. Седна на катедрата. По-рано винаги стоеше прав по време на урок.

— Ето ме отново сред вас — каза той.

Вероятно се надяваше, че ще му се зарадваме.

Никой обаче не се зарадва, защото младият учител беше веселяк. Тогава Хазлингер се обърна към Шестак.

— Кажете ми, Шестак, какво сте взели, докато отсъствувах.

Титус се опита да го осведоми, но тутакси се обади Берти Славик. Той се развика:

— Моля, господин учителю! Забравихте уравненията и подписите на Хогелман!

Искаше ми се да го пречукам този проклетник. Но Хазлингер го погледна замислено, сякаш се мъчеше да си спомни за какви уравнения и подписи става дума.

Станах и казах:

— Извинете, не знаех, че днес ще дойдете.

Хазлингер ме погледна, а после каза:

— Ах, да! Младият колега, който ме заместваше по време на болестта ми, днес сутринта специално ме уведоми, че не ви смята слаб по математика, а, напротив, за добър ученик! Излезте на дъската, Хогелман, и кажете правилото!

Титус си седна щастлив. Аз излязох на дъската. Смятах и решавах, докато изби звънецът. Сбърках само един път. Колкото по-дълго решавах, толкова по-жълт и изморен изглеждаше Хазлингер. А когато изби звънецът, той се обърна към мен с думите:

— Моля ви, последвайте ме в кабинета по география!

Последвах Хазлингер в кабинета по география. Той винаги прекарва там междучасията и никога не ходи в учителската стая. Хазлингер застана пред един голям глобус и го завъртя:

— Вие много сте напреднали, докато съм отсъствувал, много сте напреднали!

После рече, че е възрастен, а тридесет и седем ученици в един клас не са малко. В миналото и той бил веселяк. Но за съжаление вече не може да обръща всекиму внимание.

Помислих си: „Драги Хазлингер! Не мога да се оплача, че си ми обръщал малко внимание.“

Хазлингер продължи, като междувременно завъртя глобуса:

— И така, Хогелман, разберете ме! Мисля, че младият колега, е, да, сега студентите изучават други дидактически методи, но ако вие… имам предвид аз, сигурно също бих ви…

И понятие нямам какво значи дидактически метод, но разбрах: на Хазлингер му е тъжно… Мисли си, че младият учител ме е научил да решавам и е смутен, че докато самият той ми е бил учител, не съм се научил.

Казах на Хазлингер, че всеки ден съм решавал като побъркан със сестра си, често пъти часове наред.

— Аха, значи така! Със сестра ви! Часове наред! — И допълни: — Виждате ли? Виждате ли, млади момко? Който се учи, той ще сполучи!

И отново завъртя глобуса.

Не знаех дали трябва да остана, или да си тръгна. Тъкмо се канех да го попитам, и той заговори:

— Искате ли да станете дежурен в кабинета по география?

Всъщност не исках да ставам какъвто и да е дежурен, защото нямам желание да бърша праха по глобусите и да окачвам картите, но не можех да се откажа от почетната длъжност.

Трябваше да отговоря „да, да, с удоволствие“.

Хазлингер ми показа как най-добре се разгъват картите и как внимателно да избърсвам глобусите, как се поставят релефите в шкафчето, за да не се повредят. При това той ми разказа, че досега е имал много прилежен и мил дежурен, но за съжаление той е от учениците, които пътуват. Всяка сутрин идва с влак на училище, защото живее много далеч, а сега влакът му тръгва по-рано обратно и той ще го изпуска, ако трябва да се занимава и в бъдеще с глобусите.

Хазлингер внезапно ме погледна и попита:

— Но вие, Хогелман, надявам се, че не сте принуден да пътувате? Така ли е, или не?

— Аз! Не, не! Н-н-е-е — заекнах.

— Далеч ли живеете от училището? — попита Хазлингер.

— Не! — отвърнах аз. — Живея на ъгъла, до старата църква.

— Какво съвпадение! — каза Хазлингер. — Там, наблизо, живея и аз.

Излязох като замаян от кабинета по география. Помислих си: „Хазлингер няма и понятие къде живея. Значи ме е мразел чисто по даскалски.“

Ако не се тревожех за татко, може би щях да се почувствувам напълно щастлив. Ех, все пак бях мъничко щастлив. Взех си чантата от класната стая, където вече нямаше никой. Разговорът с Хазлингер беше продължил много.

Полетях от третия етаж надолу по стълбата. Кимнах на гипсовите бюстове на класиците покрай стълбите, а когато стигнах долу в преддверието, наричано от добрите ученици „аула“, се спрях и високо извиках: „Бе-е-е!“

Огнярят на училището, който пали печките, мина край мен.

— Яд ли те е нещо, та блееш така? — ме попита той.

— Съвсем не — отвърнах аз. — Училището не е толкова загубено, колкото си мислим понякога!

Той ми отвърна, че трябвало да ми се падне да чистя мръсотиите в училището и да паля печките. Тогава съм щял да разбера колко е загубено.

Мартина ме чакаше на портала. Каза, че не искала да се връща сама у дома, защото я било страх да не би татко все още да не се е прибрал. Исках да разкажа на Мартина за Хазлингер, но не успях, защото тичахме. Друг път винаги са ни трябвали най-малко дванадесет минути до в къщи. Този път стигнахме за седем.