Джоана Брандън
Отново Саманта (10)

Десета глава

Като пристигна на работното си място на следващата сутрин, Саманта се чувстваше като зомби. Предната вечер й се струваше нескончаема — актьорите забравяха репликите си, караха се помежду си и с нея и изобщо се държаха като деца от предучилищна възраст. Най-накрая бе успяла да ги успокои достатъчно, за да види, че те изобщо не бяха толкова готови за представление, колкото се бе надявала.

Влезе в кабинета си с всичкия ентусиазъм на жена, правеща последните стъпки в живота си. С отвращение погледна компютъра и принтера и й се прииска да се врътне и да си иде вкъщи да поспи още някой и друг час.

Стъпките зад гърба й я накараха да изтръпне. Знаеше, че това е Дрю, но той бе последното нещо, от което тя се нуждаеше.

— Аардварк наистина е голям помощник, но сам не може да върви — каза Дрю и се засмя. — Какво има, Сам? Да не си стояла до късно снощи?

— Като че ли не знаеш!

Саманта остави чантата й да се изплъзне от рамото и я хвана за дългата дръжка.

— Странно. Аз пък спах като бебе.

Тя знаеше. Като бебе, току-що нахранено, преповито и залюляно в ръце, Дрю се бе сгушил в нея, след като се любиха, и бе заспал веднага, докато тя остана будна и обезпокоена за Нийл, за неприятната история в службата, за истинската причина, поради която Дрю е дошъл в Ашланд.

— Да нямаш нужда от помощ тази сутрин? — каза той с покровителствена усмивка.

Саманта стисна здраво дръжката на чантата и я вдигна, сякаш се канеше да го удари с нея. Смеейки се, той излезе от кабинета.

Предобедните часове се точеха, сякаш нямаха край, докато Саманта се опитваше да се съсредоточи върху работата си, мъчейки се да не мисли къде се е запилял Нийл и дали най-накрая отсъствието му няма да направи впечатление на Дрю.

Обядва в кабинета си сама.

Посрещна края на работното време с въздишка на облекчение. Подреди бюрото си, зави компютъра и принтера, взе чантата си от закачалката и с удоволствие си тръгна.

Двайсет минути по-късно паркира колата пред дома си и влезе в кухнята да си направи чай.

Докато водата за чая заври, влезе в банята да вземе набързо един душ. Съблече работните си дрехи и застана под душа, без да мърда. По-късно щеше дълго да се излежава във ваната, но сега трябваше да бърза.

Малко след седем часа Саманта видя Дрю да пресича парка, насочил се към театъра. Тя се усмихна и му махна, зарадвана да го види. Присъствието му на репетициите внасяше малко ред в иначе царящия на сцената хаос. Артистите й изпитваха нещо като благоговение към него. Можеше да ги разбере — сърцето й бързо затупка.

Когато той се приближи, тя протегна ръка към неговата и наклони глава да подложи бузата си за целувка.

— Ммм. Означава ли това, че се радваш да ме видиш? — прошепна той с тих глас и дъхът му погали бузата й.

— Мислех, че няма да се видим тази вечер — каза тя и се обърна да помогне на един от артистите, нуждаещ се от суфлиране.

Намери бързо мястото в сценария, подаде му репликата и отново се обърна към Дрю.

— Привърших малко по-рано и реших да ти помогна.

Той обгърна рамото й с небрежно движение на ръката и я притегли към себе си.

— Тази вечер сякаш се оправят по-добре — забеляза Дрю, след като първо действие мина само с една грешка, и то съвсем незначителна.

— Да, по-добре се оправят — съгласи се Саманта, чувствайки се с основание горда, тъй като бе работила упорито, за да стигнат дотук. — Освен това заради теб милите ми аматьори ще се скъсат, само и само да ти направят впечатление. За което нещо ще съм ти вечно благодарна.

— Само за това ли искаш да съм тук?

— О, небеса, не! — поклати глава Саманта. — Имаш и доста други достойнства.

— Например?

— Много си добър в търкането на гърбове — засмя се тя и отиде при трупата си.

Около два часа по-късно те пожелаха лека нощ на актьорите и напуснаха парка.

 

 

Саманта се събуди от птиче чуруликане. Усмихна се, като си спомни как през нощта се бе събудила и размърдала леко в прегръдката на Дрю, което го накара да промърмори насън:

— Ненаситна жено, няма ли да ме оставиш да поспя малко?

После я бе притиснал в прегръдките си и я бе целунал по веждата.

— Върни се в царството на сънищата си, но гледай в тия сънища да присъствам и аз — бе му отвърнала тя, сгушвайки се уютно в грижовните ръце.

Обаче не можа да заспи веднага, спомни си тя. Мислите й се отплеснаха към пиесата, а после и към неприятностите в службата. Но сега, загледана в легналия така удобно до нея мъж, изпита само чувство на огромно облекчение, на щастие, на дълбоко удовлетворение. Тихо въздъхна.

— Какво има? — попита Дрю с пресипнал от съня глас, без да отваря очи.

— Носът ме сърби — отвърна тя и притисна лице към гърдите му, заслушана в бавните и ритмични удари на сърцето. — Сигурно ще се целувам с някой глупак. — Смеейки се, тя вдигна глава и го целуна по брадичката. — Ооох! Защо не се бръснеш?

Той я погледна с блеснали очи.

— Веднага, любов моя. Още щом се върнем от Портланд.

— От Портланд? — Саманта се подпря на лакът и се изви назад, за да го погледне в очите. — Кога ще ходим в Портланд и защо?

По лицето на Дрю не трепна и мускулче.

— Защото следващата пратка ще бъде открадната там. — Гласът му звучеше толкова спокойно и толкова дразнещо убедено, че на Саманта й се прииска да го плесне.

Тя огледа лицето му с недоверие и скептицизъм. Но чувството на неутолимо любопитство потисна всичко друго.

— Откъде знаеш? — попита го. — И какъв ще е товарът?

— Знам, госпожо диспечер — отвърна той с пресилена бодрост, — че твоят приятел Гарет и неговите съучастници в „Съншайн Ботлърс“…

— Какво? — зяпна тя, енергично седна в леглото и започна да изстрелва въпрос след въпрос.

— Задръж малко! — заповяда й той със смях. Преди тя да успее да съобрази какво смята да прави, той вдигна ръце, сграбчи я за раменете и я тръшна на леглото до себе си. — А сега легни спокойно и аз ще ти кажа това, което искаш да знаеш.

— Добре!

Нямаше търпение да чуе всичко, но си наложи да лежи спокойно, кръстосала ръце на гърдите си. Не го прекъсна нито веднъж, въпреки че на моменти обясненията му не покриваха въпросите, които искаше да зададе.

Дрю сплете ръце зад главата си и се загледа в тавана.

— Всичко започна от едно телефонно обаждане…

Скоро Дрю влязъл в кабинета на Нийл. Телефонът му звънял. Бързо, тъй като наоколо нямало никой, който да отговори, той вдигнал слушалката и с изненада разбрал, че се обаждат, за да променят времето на доставката.

Засмя се и я погледна.

— Той ми се оплака, че диспечерът ни никога не си бил на работното място и се извини, че трябвало да звъни в склада… Както и да е, уверих го, че ти ще получиш съобщението и ще извършиш промяната така, че товарът му да пристигне в Портланд в шест часа тази сутрин.

Челюстите му се стегнаха, очите се свиха зловещо и той процеди през зъби:

— Планът им е толкова прост, че трябваше да ги хвана още преди да загубим и втората пратка… Разбираш ли — продължи с по-спокоен глас, надигна се на лакът и подпря лицето си с длан, — те избират стоката, която им трябва, после се обаждат на Нийл да промени времето на пристигане.

Саманта усети стомахът й да се свива на възел, когато видя как чертите на лицето му отново се втвърдиха.

— И сигурно само с Нийл са разговаряли — промърмори той с очи, святкащи от гняв, — защото той никога не си дава труда да попита за кода на пратката. И, разбира се, ти, от своя страна, никога не си си дала труда да провериш промените, които той ти казва да направиш.

Беше прав — Нийл не искаше кодовете на пратките, а тя бе правила промените, без да му задава въпроси. Чувстваше вина, но и гняв.

— А какво трябваше да направя, Дрю? Да разпитвам за всичко, което ми кажат да правя?

— Не всеки може да ти каже какво да правиш, Саманта, но отсега нататък не искам да се правят никакви промени, без да са одобрени лично от мен.

— Да, сър!

За момент останаха така, мълчаливо загледани един в друг, после Дрю пое дълбоко дъх и продължи:

— И така, уверени, че пратката ще тръгне тогава, когато те искат, те просто организират хората си да я получат и разтоварят. Нашите шофьори изобщо не могат да заподозрат, че предават товара в погрешни ръце. — Хвана едно кичурче от косата й и започна да го навива на пръста си. — След като стоката е разтоварена, крадците изчакват нашия шофьор да си тръгне и после натоварват стоката в техните камиони.

Саманта не можеше да се сдържа повече.

— Всичко това звучи убедително, само не мога да разбера кое те накара да решиш, че зад това стоят Бил Гарет и хората от „Съншайн Ботлърс“.

— Никога ли не си се запитвала защо Гарет редовно се появява само в дните, когато изготвяш работния наряд?

— Но той идва тук, когато си иска — възрази тя.

— И иска само тогава, когато изготвяш наряда и кодираш пратките — настоя той мрачно. Саманта реши да не спори. — Нещо ме накара да проверя някои работи за Гарет…

— Защо? Заради мен ли?

— С риск да нараня чувствата ти, ще ти отговоря с не. Направих го, защото още на втория ден от работата ми тук го хванах да прелиства документацията ти. Затова, както вече казах, любопитството ми бе възбудено и направих някои проверки. Открих, че между другото той е собственик и на „Съншайн Ботлърс“. Фирмата има огромен склад край Олбъни. Този склад по принцип е трябвало да бъде празен, но според частния детектив, нает от мен, не е. Той ми каза, че сградата изглежда запусната, покривът имал крещяща нужда от ремонт, стените били олющени. Когато заобиколил склада откъм задната му страна, видял, че част от сградата се е срутила. През един счупен прозорец детективът видял кашоните. Не били само наши. Разправя, че много от тях носели имената на още няколко фирми от Орегон.

— Сигурен ли си? — попита тя, забравила за момент, че лежащият до нея мъж е един от най-добрите аналитици в страната. — Искам да кажа, че Бил може да е всякакъв, но не и престъпник. Не му е нужно, Дрю. Той е много богат.

— Бедността не е единствената мотивация, която кара човек да краде, скъпа — каза той тихо. — Хора като Гарет например го правят от алчност. Имат достатъчно пари, но непрекъснато жадуват за все повече и повече, докато накрая натрупването на богатство се превърне в единствена цел в живота им.

Саманта прехапа долната си устна и замислено се взря в тавана. Знаеше, че Дрю не лъже, но някак си не можеше да допусне, че Бил Гарет участва в кражби. Виж, хората от „Съншайн Ботлърс“ са друго нещо. За нея те бяха непознати — една папка между многото — нищо повече. Плащанията им обикновено закъсняваха. Би могла да ги разбере защо са започнали да крадат. Но Бил?

— Сами?

Замисленият й поглед бавно се насочи към него, после решително се върна на тавана.

— Какво?

— Добре ли си? — Той се пресегна и я погали с пръст по бузата.

Тя поклати глава. Никак не беше добре. Бил я бе измамил, бе я използвал и от това й стана болно. Доплака й се.

Много внимателно Дрю пъхна ръката си под нея, привличайки я в топлата си прегръдка. Гласът му успокоително погали ухото й:

— Скоро всичко ще свърши, любима, и след това ще имаме време само за нас. — Ръцете му сякаш оформиха предпазен щит около нея. — И доколкото това зависи от мен, никой повече няма да ти причини болка. Обещавам!

— И какво трябва да правим сега? — успя да запита тя с треперещ глас, приглушен от гърдите му, където бе сгушила лицето си.

— Първо трябва да станем.

Саманта не го пусна, когато той се опита да се отдръпне. Дрю се засмя тихо, наведе се и нежно я целуна по косите.

— Малкото ми момиченце, то още не си е получило сутрешната доза! — прошепна той с преливащ от любов глас.

Въпреки протестите й Дрю отметна завивките и спусна дългите си жилести крака от леглото.

— По-добре да тръгваме — каза той, подръпвайки завивките, които Саманта бе придърпала до брадичката си. — Не бива да караме нашите крадци да чакат.

Саманта не помръдна. Стоеше неподвижно, загледана с копнеж в ясно очертаните мускули по гърба му. Той се обърна, видя я, че го гледа и се усмихна лениво.

— Спускай капаците, жено, и ставай. Имаме работа.

Тя направи гримаса.

— Досадник! — тросна му се на шега, но стана от леглото и отиде в кухнята да направи кафе, докато Дрю се изкъпе.

Саманта не бе много по приключенията. Не искаше да ходи с Дрю и не изпитваше никакво желание да присъства на „удара“. Но знаеше, че няма избор. След като Дрю си е наумил нещо, и с булдозер не можеш го помръдна.

Въпреки ранния час и нежеланието й да ходи до Портланд, Саманта започна тихичко да си тананика, докато набързо вземаше душ, навличаше дънките и блузата и оправяше леглото си.

Когато се присъедини към Дрю в кухнята, той вече бе напълнил един термос с кафе и на масата я чакаха бъркани яйца с препечен хляб.

Над Портланд бе надвиснало оловносиво небе, докато Дрю вкарваше камиона в мястото за разтоварване. Цялата зона наоколо бе много лошо осветена и тъмните облаци само още повече допринасяха за мрачната картина.

— Къде отиде хубавото утро? — прошепна Саманта, но Дрю само вдигна рамене. Вниманието му бе приковано в чакащите на рампата хора.

Тъмнината работеше за крадците. Бяха трима, облечени в тъмни работни дрехи, нахлупили плътно над очите си шапки с дълги козирки. На Саманта й заприличаха на някакви карнавални фигури, но скоростта, с която изпразниха камиона, й подсказа, че това са опитни складови работници.

— Твой ред е, момичето ми.

Тя знаеше какво да прави. От таблото, закачено на една кука, висеше прищипаната от горния край бланка, която трябваше да бъде подписана в три екземпляра. Въпреки че който и да я подпише, най-вероятно щеше да използва фалшиво име, Дрю бе настоял процедурата да се изпълни до последно.

Той я свали от кабината.

— Искай да ти я подпише шефът им — каза й и се отдръпна.

Тя кимна.

Нямаше следа от страха, който бе разтреперил краката й само секунда преди това. Запътила се към тримата, тя се питаше какво ли е намислил Дрю, усетила, че той не я изпуска от поглед.

С тих и провлечен глас, който прозвуча като чужд в ушите й, тя поиска да говори с управителя на склада. Три чифта очи се впиха в нея и за част от секундата Саманта се уплаши, че те няма да изпълнят молбата й.

После един от тях се обърна и извика:

— Хей, Денис, търсят те!

След това отново насочи вниманието си към Саманта, противно ухилен.

Мъчейки се да пробие тъмнината с поглед, Саманта впери очи зад трите фигури, застанали на рампата, и видя, че към тях се приближава някаква едра фигура. Мъжът бавно се приближи до ръба на рампата.

— Какво мога да направя за вас?

Гласът му бе добре овладян, културен. И за нейно облекчение, в тъмните очи, внимателно проучващи усмихнатото й лице, не проблесна нищо, показващо, че човекът я е познал.

Не че се съмняваше в Дрю, но застаналият над нея на ръба на рампата братовчед на Бил Гарет бе по-голямо потвърждение от това, което бе очаквала или желала. Бързо, страхувайки се, че ако се забави още малко, мъжът ще си спомни, че я е виждал два пъти в компанията на Бил, Саманта му подаде документа и го помоли да го подпише.

Върна се при Дрю като в сън. Денис Хау даже не си бе направил труда да се скрие под някое измислено име!

Без да каже нито дума, тя подаде документа на Дрю, остави се да й помогне да се качи в кабината и седна на мястото си. Чувстваше тялото си изтръпнало от темето до пръстите на краката. Знаеше, че облекчението щеше да дойде по-късно.

— Позна ли някого от тях? — попита Дрю.

Тя кимна.

— Денис Хау е братовчед на Бил Гарет.

Дрю сякаш се позамисли малко, после каза:

— Виж ти! — Като че ли станалото бе престанало да го интересува.

Следващите му думи потвърдиха подозренията й.

— Сега, след като всичко свърши — заяви той с усмивка, — можем да обърнем малко внимание на себе си. Какво ще кажеш да се оженим във Вегас и да прекараме медения си месец в Акапулко?

— Кога?

— Например следващата събота. Ще се оженим, ще се помотаем няколко дни, после ще се метнем на някой самолет и ще отидем в Акапулко за две седмици… Или на Плайя дел Сол — добави той, сякаш това току-що му бе хрумнало. — Доколкото си спомням — продължи, търкайки наболата си брада с длан, — на теб май не ти се връщаше оттам.

Саманта се усмихна. Лари сигурно му е казал за Жюст и за заплахата й да отиде с него във Франция. Усети желание да го подразни, но го потисна.

— По-добре в Акапулко, Дрю. Там е чудесно.

— Добре тогава, Акапулко.

Докато разговаряха, бяха се приближили до портала. Дрю прекара камиона през него и спря.

— Защо спираш? — попита Саманта и се огледа, но не можа да открие никаква причина за спирането.

— Точно както си и мислех — каза Дрю, проврял главата си през прозореца и отправил поглед назад към посоката, откъдето бяха дошли. — Претоварват стоката в друг камион.

Позата му и начинът, по който продължаваше да виси от прозореца, я накараха да се пошегува:

— Искаш ли да се върнем и да ги обградим? Бих могла… От бързане да се пъхне обратно малко остана да си счупи главата.

— Мислиш ли, че ще ти позволя да рискуваш в такова опасно начинание?

— Хей, ама аз се майтапя — разсмя се тя и протегна ръка да го хване за брадичката.

Чертите на лицето му се отпуснаха, но усмивка не се появи.

— Е — въздъхна той. — Както се казва, който се смее последен… — Протегна се, после хвана ключа за светлините и светна два пъти с фаровете.

— На кого сигнализираш?

— Сигнализирам ли? — попита Дрю невинно.

— Ами…

— Е, скъпа, мисля, че трябва да ти кажа. Предупредих ченгетата още щом разбрах, че тази пратка ще бъде открадната. Ще дойдат всеки момент. — Хвърли поглед на часовника си. — А Гарет вече е арестуван.

— Знаеш ли? — каза тя замислено. — Все още ми е много трудно да повярвам, че той стои зад цялата тази мръсна история.

Дрю, изглежда, разбираше. Пресегна се и стисна ръцете и, събрани в скута.

— Да, но не си губи времето да го съжаляваш, момичето ми. Алчността му го накара да се забърка в тази каша.

Тя кимна.

— Мисля, че трябва да съм му благодарна, че не можа да забърка и нас с Нийл още по-надълбоко.

— Тъкмо стана въпрос за Нийл — вметна Дрю със сериозен глас. — Той повече няма да работи в „Хогън“, Саманта. Надявам се, разбираш защо?

— Къде е?

Неочаквано за Саманта Дрю се засмя.

— Крие се при леля си Хлоя в Олбъни. Каза, че и слепец би го посочил като внедрения човек в „Хогън“, затова реши да не се мярка насам. Лари и аз поговорихме по този въпрос и двамата сме на мнение, че Нийл не бива да се връща. На него не може да се разчита.

Включи на скорост и бавно подкара напред.

Няколко минути по-късно забелязаха полицейските коли, движещи се бавно срещу тях. Като се разминаваха, един от полицаите им махна. Саманта съжали Дрю, който още малко и щеше да падне от кабината в желанието си да види какво става назад.

— Искаш да отидеш с полицията, нали? — каза тя, потупвайки го по рамото. Той се прибра вътре, обърна се към нея и тя добави: — Ами слез и се върни, за да се изсмееш последен.

— Нямаш нищо против да ме почакаш тук, нали?

— Не. Ако имах нещо против, нямаше да ти го предлагам.

— Ама ти си чудесна, знаеш ли? — Наведе се към нея, целуна я бързо и скочи от кабината.

Саманта се облегна назад, затвори очи и си помисли колко е хубаво да се люби с Дрю.

Мина доста време, после до ушите й достигна шум от ритмични стъпки по асфалта, вратата на кабината се отвори и Дрю се вмъкна вътре.

— Всичко свърши — обяви той бодро.

— Чудесно! — Сега вече можеха да се занимаят със себе си.

— Знаеш ли какво си мисля, Сами? — каза Дрю няколко минути по-късно, спирайки на червен светофар. Спирачките изсъскаха като пара, изпусната от локомотив. Пресегна се, хвана я за ръката и леко стисна пръстите й. — Какво ще кажеш да си вземеш шофьорската книжка и да тръгнеш да пътуваш с мен?

— Искаш да кажеш да карам това чудо и това да ми е работата? — Погледът на Саманта се плъзна по таблото с най-различни уреди и бутони, по скоростния лост с полирана дървена топка на края, по волана, който й изглеждаше твърде висок. — Мисля, че е по-разумно да си остана диспечер. По-безопасно е.

— Страхливка.

— Чиста проба, четиринайсет карата със сертификат — съгласи се тя със смях.

Светна зелено и той включи на скорост. И двамата се смълчаха. Саманта почувства облекчение; не й се искаше да обсъжда смяната на професията си главно защото самата мисъл, че трябва да управлява това метално чудовище, на което се возеше, я караше да трепери от страх.

След малко излязоха от Портланд. Саманта отчаяно се мъчеше да остане будна, но усилията й не дадоха резултат. Много бавно главата й се отпусна назад и тя затвори очи.

Дрю се усмихна. Най-силният й аргумент срещу карането на камион бе, че не може да остане будна по никой начин и не се бе сетила да го използва.

Вземайки бързо решение, Дрю излезе от главния път и се насочи към автомагистралата покрай брега. Саманта спокойно бе заспала в ъгъла на кабината, радиото тихо свиреше и Дрю се чувстваше способен да кара така чак до Тексас.

Малките градчета отминаваха назад и с наближаването на брега въздухът промени температурата и миризмата си, а зеленината наоколо стана по-свежа и по-пищна. Когато най-сетне стигнаха, той спря, загаси двигателя и впери поглед в Саманта. После протегна ръка и леко я раздруса.

— Пристигнахме.

Саманта отвори едното си око и погледна надвисналото само на няколко инча лице на Дрю. Усмихна се.

— Толкова скоро? — подкачи го тя.

— Съвсем навреме. Изглежда, ще валя.

Саманта погледна през предното стъкло, но гъстата мъгла бе толкова плътна, че нищо не можеше да се види. Все пак успя да разбере, че не са в „Хогън Фрейт“, нито пък пред нейната къща или неговото бунгало.

— Къде сме? — промърмори тя сънливо, протегна се и разтърка очи с юмруците си.

— У един приятел. Трябва да си починем малко. И тъй като той е на работа, плажът му е изцяло на наше разположение.

Той отвори вратата, слезе от кабината и заобиколи отпред, за да отвори и нейната врата.

— Хайде, сладка моя — протегна ръце към нея и Саманта не се подвоуми нито за секунда да литне в тях.

Докато изучаваше къщата — сграда с двускатен покрив, наполовина скрита зад извисилите се пред нея борове и гигантски рододендрони, — до ушите й достигна шумът на океана и моментално изпита желание да походи боса по пясъка.

— Побързай. Искам да се разходя по плажа.

Дрю вдигна глава нагоре и загрижено огледа злокобно надвисналите тъмни облаци.

— Надявам се, че обичаш да се разхождаш в дъжда — каза той, после я хвана под ръка и я поведе по тясната пътечка, виеща се към плажа.

Цялата й коса се покри с фини капчици влага, разхлаждаща лицето й. Като дете, наслаждаващо се на нещо забранено, Саманта отвори уста и остави влагата да полепне по езика й.

— Това покана ли е? — попита Дрю, спря на пътеката, после се обърна и я взе в прегръдките си.

Целуна я леко, облизвайки с език влагата от устните й, като се наслаждаваше на начина, по който притискаше тялото си в неговото.

Над главите им протътна гръм и веднага след това синьо-белият блясък на светкавицата озари плажа.

— Не мисля, че идеята бе толкова добра — прошепна Саманта, притискайки се по-плътно, като търкаше ръце да се стопли. — Хайде да се връщаме.

— От гръмотевицата ли се уплаши, малкото ми момиченце? — нежно я подкачи Дрю и се усмихна. Но я обърна назад и двамата поеха обратно.

— Не. Просто ми е студено — потрепери тя, сякаш за потвърждение.

— Е, моментално ще се погрижим за това.

Саманта се усмихна. Много добре знаеше как възнамерява да я стопли. Пляскайки с ръце, двамата се спуснаха да тичат по пътеката. Когато най-сетне стигнаха до камиона, и двамата бяха мокри и останали без дъх. Бе започнал проливен дъжд.

С енергични движения Саманта се качи в отсека зад кабината, набързо изрита обувките, пъхна се в леглото и придърпа завивките чак до брадичката, мъчейки се да спре треперенето.

После влезе и Дрю, съблече дрехите си и легна до нея.

— Нещо май доста си се навлякла, не мислиш ли? — каза той.

Саманта забрави, че й е случено. Толкова и се искаше да го има — трепереше от желание. Дъхът й спря, когато устни го му докоснаха нейните и лекичко ги отвориха. Ръката му нежно обгърна гръдта й през тънката материя на блузата. Миришеше на сапун и наболата му брада остърга бузите й като грубата кожа на диво животно. Саманта потрепери от залялото я желание. Въздишайки дълбоко, тя го прегърна и отвърна на целувката му.

Той я разсъблече бавно, като целуваше нежно и с благоговение кадифената плът, покрита допреди миг от поредната дреха.

Саманта изцяло потъна в забрава, отдавайки всичките си усещания на магическите му пръсти, чиито докосвания сякаш оставяха огнени следи по кожата й. Когато той най-сетне свали всичките й дрехи, ръцете му се плъзнаха по цялото й тяло и обхванаха лицето й в дланите си.

— Обичам те, Саманта Джордън! Обичам те много и винаги ще те обичам!

Той повдигна лицето й, целуна я.

— И аз те обичам! Винаги ще те обичам!

Красива дума бе тази. Винаги! Дрю безмълвно се закле, че ще стори всичко по силите си, за да продължи любовта им вечно.