Джоана Брандън
Отново Саманта (8)

Осма глава

На другата сутрин Саманта с лека стъпка влезе в кабинета си. Репетицията предната вечер бе минала без всякакви проблеми и тя чувстваше, че представлението им идната седмица ще бъде много успешно.

Направи си кафе, подостри моливите на Дрю, после седна на машината и написа график за отпуските, който по-късно занесе в шофьорската стая. След като го закачи на дъската за обяви, отиде в кабинета на Лари да го пооправи.

Тананикайки си тихичко, тя се върна в кабинета си и хвърли поглед на работата, останала от вчера. Свали калъфите на компютъра и принтера, сгъна ги внимателно и ги постави в едно от чекмеджетата. После включи компютъра и започна да прелиства книгата с инструкциите. Днес трябваше да програмира компютъра с целия отчет и затова с нетърпение чакаше Дрю да дойде и да й каже как се прави това. Щеше да й е по-лесно да се научи, като го гледа, отколкото ако се рови в инструкциите. След като схване как става, необходимостта Дрю да обяснява още веднъж всичко на Ан отпадаше. Саманта щеше да направи това.

— Здрасти, Джини — каза тя, без да вдига поглед, разпознала по парфюма кой е застанал на вратата. — Какво става?

— Нищо. Само дето Лари нещо е побеснял — бе краткият отговор. — Едва не ми отряза главата за това, че вече съм си изпълнила целия график, без да забележа. Но няма проблеми — добави, вдигайки рамене. — Ще си взема няколко дни компенсация и това е всичко.

Саманта се усмихна. Лари строго се придържаше към границите и разписанията. Тъй като бе под непрекъснатото наблюдение на Транспортния профсъюз, така и трябваше да бъде, но според Саманта понякога той бе малко по-твърд, отколкото се налагаше. Тя обаче предпочете да запази мнението за себе си и вместо това каза:

— Настроението му ще се оправи, когато Ан се върне.

— Съмнявам се. Но както и да е — каза Джини и гласът й се снижи до съучастнически шепот: — Разкажи ми за онзи „висок тъмнокос шеф“.

Саманта се засмя и се запита дали Джини би посмяла да повтори това определение пред Дрю.

— Няма нищо за разказване.

Джини бе донесла две канелени кифлички, което даде повод на Саманта да се опита да избегне темата.

— О, не е ли мой ред? — попита тя и посегна към чантата си. Изсипа съдържанието на портмонето в дланта си и отиде при снизходително и търпеливо чакащата Джини.

Оголвайки зъби в пресилена усмивка, Саманта вдигна дланта си под носа на Джини.

— Ето.

Обаче не бе толкова лесно да се измъкнеш от нея.

— Чудесно — каза тя с лицемерна усмивка, — но това няма да ти помогне да ми спестиш разказа си за Кингстън.

Със смях затвори дланта на Саманта върху парите и продължи:

— Хайде сега седни и разкажи всичко на мама. — Огромните й кафяви очи блестяха от любопитство.

Въпреки проницателния поглед на Джини, Саманта успя да запази невинното изражение на лицето си.

— Наистина няма нищо за разказване — излъга тя. Прокашляйки се, за да не избухне в смях, Саманта отиде до бюрото си и седна зад него. Хвърли поглед на кифлата и реши, че една чаша мляко е точно това, което й трябва в момента.

Тя вдигна поглед към Джини с намерение да я помоли да й купи една кутия, ако излиза, и видя, че вниманието на приятелката й е изцяло погълнато от нещо, ставащо в коридора.

От чисто женско любопитство Саманта проследи погледа й и видя, че Джини гледа Лари, зачетен в таблото за обяви. Тя погледна отново към Джини и моментално съжали.

Значи Бил е прав! Джини има някакъв роман с Лари. Саманта почувства неизмерима тъга. Лари се бе женил веднъж и здраво се бе опарил. Струваше й се, че Джини си губи времето — Лари никога нямаше да се полъже да се ожени втори път.

През цялото останало време, докато Джини бе при нея, Саманта се чувстваше неудобно, но все пак се зарадва, че Джини не забеляза неудобството й. От гърдите й се откъсна искрена въздишка на облекчение, когато най-сетне остана сама и отдаде цялото си внимание на работата.

Тъкмо се занимаваше с документацията, маркирайки документи, предназначени за архива, когато чу, че Дрю влиза.

— Брей, потънала си до гуша в работа — подхвърли той през рамото й.

— Повярвай ми, днес с удоволствие бих си разменила работата с твоята.

С уморена крачка той прекоси стаята и се отпусна на стола, без да обръща внимание на застрашителното му изскърцване, подсказващо, че не е направен за толкова големи хора.

Бе обиколил камионите, качвал се бе в някои от тях да ги пробва как вървят, да потвърди или отхвърли различните оплаквания на шофьорите.

— Е, как си? — попита той след малко.

— Добре съм. Само че… — заекна тя и погледна към чекмеджето, питайки се как да му каже за обаждането на Рей Уагнър от „Алта Маунт“.

— Тъкмо си там, Сами, би ли ми намерила папката на „Пелигрини“? — Той разтри уморено лицето си с длани и въздъхна: — Вдигат вой до бога от увеличението на цените ни. Искат сигурно да им возим стоките безплатно.

— И пак ще намерят нещо да се заядат.

— Знам. По дяволите! Като че ли и без тях си нямаме проблеми! — Пое папката от нея и излезе.

Саманта се усмихна накриво. Явно сега не бе моментът да му казва за другия им проблем. Измъкна папката на „Алта Маунт“ от чекмеджето и я постави пред себе си.

Снощи, преди да заспи, тя внимателно обмисли разговора си с Уагнър и бе решила, че в цялата тази работа определено има нещо не наред. Знаеше, че не бе хубаво да подозира хората от „Алта Маунт“ в нечестна игра, но пък другата възможност бе още по-недопустима, възможност, която умът й не желаеше да възприеме.

Тя се вглъби в работата, без да се разсейва, и проучи документите буква по буква. От три години насам „Алта Маунт“ бе търгувала с няколко фирми от Орегон и почти всички купени от Орегон стоки са били превозени от камионите на „Хогън Фрейт“.

Когато накрая изгуби надежда да открие нещо в документите, Саманта със зачервени очи и започващо главоболие се отказа и изпъшка уморено.

Май вече не мога и да мисля както трябва, каза си тя, стана от стола и се протегна да раздвижи схванатия си гръб и рамене. Това, което в началото бе само натрапчиво подозрение, сега се бе превърнало в стопроцентова увереност и тя даже не искаше да мисли за него.

Потискайки мрачните мисли със странична дейност, Саманта започна да подрежда кабинета, избърса праха от всички плоскости, сортира кореспонденцията, като отдели маловажните неща от онези, с които Лари лично трябваше да се занимае.

Обаче мисълта за изгубените транзистори продължаваше непрекъснато да я тормози. През изминалите четири години „Хогън“ бе извършил много превози на ценни стоки за множество клиенти, и то без нито един инцидент. В такъв случай защо именно този товар се бе изгубил? Според съставения от нея наряд, стоката е трябвало да пристигне в „Алта Маунт“ в четвъртък, осем часа сутринта, но според товарителницата тя е пристигнала в пет сутринта.

Това обаче някак не се връзваше. Както винаги, Мак Нийл й Клиъри се бяха постарали да закарат стоката навреме. Три часа по-рано обаче си бе чисто и просто едно малко чудо дори и за тях.

— Само че не е чудо, нито малко, нито голямо — промърмори тя невесело, прокарвайки пръсти през косата си. Това, което си мислеше, бе лудост, абсолютно нелогично, но ако се окаже вярно… — Не! — Саманта ядосано затвори папката и се загледа през прозореца към таблото в коридора. Колкото повече мислеше за този проблем, толкова повече той я смущаваше.

Като дете, отчаяно търсещо начин да скрие счупените парчета на вазата, Саманта трескаво огледа претъпкания кабинет. Искаше й се да мушне папката някъде на скрито място или пък да я запечата в един плик и да я прати в архива.

Но с какво щеше да се подобри положението дори ако опитът й да „изгуби“ папката се увенчаеше с успех? Това няма да спре Уагнър да позвъни отново и този път можеше да попадне на Дрю или Лари. Не. Трябваше да намери някакво разрешение, и то днес.

— Защо трябваше да се случва? — изпъшка Саманта. Особено пък сега, когато нещата между нея и Дрю отново бяха потръгнали. Тя кръстоса ръцете си отпред на бюрото и положи глава върху тях. Бе почти стопроцентово уверена, че транзисторите са били „задигнати“ директно от разтоварващата рампа в Калифорния. Това, което обаче по никой начин не би могла да отгатне, бе как е била извършена кражбата. И, разбира се, от кого, но тъкмо тази тайна не й се искаше да разкрие.

— Обедна почивка… Или смяташ направо да вечеряш?

В облекчението си Саманта изобщо не забеляза, че гласът на Дрю не можеше да се нарече приятен и в него липсваше хуморът на шеговито зададения въпрос. Тя вдигна глава и му се усмихна.

— Точно ти си човекът, който ми трябва — каза тя и с треперещи пръсти протегна към него ръка.

Усмивката й стана по-широка, след като си помисли: „В края на краищата той е най-добрият експерт по проблемите в страната“. Отиде до него и посегна да го хване за ръката.

— Тъкмо си мислех, че след като си… — започна тя.

— Не точно сега, Саманта — прекъсна я той кратко, отмествайки ръката й, и тръгна към масата си. В ъгъла на устата му заигра едно мускулче. Чак сега на Саманта й стана ясно, че той е в лошо настроение и се изненада, когато го чу да казва: — Дай ми папката на „Алта Маунт“.

Стана й ясно също така, че оттам пак са се обаждали, докато тя се е мъчела да разгадае тайната на изчезналите транзистори.

— Сигурно Уагнър пак се е обаждал — даде израз на мисълта си Саманта, поглеждайки към разбърканата купчина документи, съставляваща цялостната документация по делото, което той искаше.

Проклет да е, помисли си тя яростно, обхваната от справедлив гняв. Уагнър не бе й дал никакъв шанс да разбули мистерията. Дали защото тя е обикновен диспечер, а той е искал да говори с някой от шефовете, или защото е жена, която според него не може да се справи добре — Саманта не можа да разбере. Каквато и да беше причината, той бе минал през главата й.

— Щях много да се зарадвам, ако бях научил за проблема от теб — каза Дрю с потъмнели от упрека очи.

Саманта се почувства обидена и предадена. В края на краищата тя не бе искала да го мами, така че не бе необходимо да постъпва така, като че ли го е направила.

— Исках да ти кажа, Дрю, но…

— Кога, Саманта? — прекъсна я той безмилостно и хвърли поглед към разхвърляните по бюрото й книжа. — Това там да не е документацията на „Алта Маунт“? — Очите му я пронизаха, сякаш се мъчеше да разбере мислите й.

Въпреки раздразнението си, Саманта разбираше защо гневът му е насочен срещу нея. Представяше си как би се чувствала на негово място, ако й се обади разярен клиент — нещо, за което секретарката би трябвало да я предупреди. Стана й ясно, че вчера бе взела погрешно решение. Трябвало е веднага да отиде при него и да му каже за възникналия проблем.

— Съжалявам, Дрю, че е трябвало да изтърпиш обаждането на Уагнър. Трябваше да те предупредя. Извини ме, че не го направих.

— Късно е за извинения, Саманта — промърмори той. — Попитах те това на бюрото ти „Алта Маунт“ ли е? — Въпросът му прозвуча рязко като удар с камшик.

Очите на Саманта потъмняха от обида, примесена със страх, и тя неволно ги присви. Това ли беше мъжът, който така нежно я бе притискал до себе си, така ясно й бе показал, че я обича?

— Е, това ли е?

Грубият му глас я стресна и тя заекна:

— Д-да!

— Какво търси на бюрото ти?

Каза първото нещо, което й дойде наум:

— Трябваше да направя фотокопие от товарителницата и да го изпратя на Уагнър.

— Разбирам.

Наистина ли, прииска й се да го попита. Наистина ли разбираш? Погледът й го проследи как отива до бюрото й и сяда зад него.

— Ако нямаш нищо против, бих искал и папката на „Уентуърт“ — каза той все така студено и грубо.

— Папката на „Уентуърт“ ли? — повтори тя, успяла някак да запази безразличието в гласа си.

Тъй като Дрю не отговори, в гърдите й се надигна гняв, но успя да го сдържи, докато отваряше шкафа и търсеше исканата от него папка.

Щеше й се да я запрати по него, но вместо това отиде до бюрото и много внимателно я постави пред него. После се отдръпна, облегна се на стената и зачака, надявайки се скоро Дрю да й каже какво точно става.

Беше й ясно какво иска да разбере за „Алта Маунт“, но какво общо имаше фирмата „Уентуърт Брадърс“ с неговия гняв? Не бе чувала да имат някакъв проблем с тази фирма. „Уентуърт“ рядко използваше камионите на „Хогън Фрейт“ и винаги плащаше задълженията си навреме.

Накрая мислите й започнаха да се разпиляват, но точно тогава Дрю изпусна дълга въздишка и тя моментално застана нащрек, очаквайки с трепет решението му.

Дрю се облегна назад, отново въздъхна и без да обръща внимание на протестиращото изскърцване на стола, сплете пръсти зад главата си.

— Можеш ли да ми кажеш защо — започна той, хвърляйки й мрачен поглед, — когато „Уентуърт“ са поръчали да им превозим пратката касетофони…

— Касетофони? — прекъсна го тя изумена.

Не можеше да си спомни кога „Уентуърт“ за последен път бяха използвали услугите на „Хогън Фрейт“, но те със сигурност не биха превозвали касетофони! Бизнесът на братята Уентуърт бе със селскостопански машини.

— … до Портланд в седем и трийсет сутринта, тя е пристигнала в шест? — продължи той, сякаш не я чу. — И защо предназначените за „Алта Маунт“ транзистори са пристигнали там в пет, когато не са ги очаквали преди осем?

Саманта също имаше някои въпроси, но за момента, изглежда, нямаше да й се удаде възможност да ги зададе. По начина, по който чертите му се втвърдиха в непроницаема маска, тя разбра, че Дрю е дошъл до същия извод, до който и тя — някой от „Хогън Фрейт“ работеше рамо до рамо с крадците.

И какъв по-добър кандидат за „вътрешния човек“ от диспечера, подсказа й вътрешен глас. Като диспечер тя би трябвало да знае кои камиони с какви стоки са натоварени, кога тръгват и по кой маршрут. Само дето не помнеше да е имало никаква пратка касетофони.

— Е?

— Какво искаш да ти кажа Дрю? — Гласът й не бе толкова твърд, колкото би й се искало.

— Кажи ми какво става тук!

— И аз бих искала да знам, Дрю — отвърна тя спокойно. Дрю обаче не позволи скръбното изражение на лицето й да го размекне. Веднъж вече „Хогън“ възстановиха стоката, открадната от „Уентуърт“, и сега, ако се наложи, трябваше да направят същото и за „Алта Маунт“. Но касата едва ли имаше възможност да понесе такава тежка загуба. Ако не успееше да възстанови стоката, и то веднага, те щяха да работят на червено с години напред.

— Тези наряди са правени от теб, нали? — потърка той замислено брадичката си, вперил немигащ поглед в очите й. — Кой, освен теб като диспечер, знае кодовете на липсващите товари?

— Шофьорите, разбира се, но…

— Ставате трима — ти, Мак Нийл и Клиъри.

Гласът му бе равен, но на Саманта, почувствала внезапно съвсем нелогична вина, й се стори, че долавя в него обвинителна нотка. Впери в него невярващ поглед.

— Аз, Мак Нийл и Клиъри — повтори тя с треперещ от обида глас. — Когато не можеш да посочиш виновника, трябва ти изкупителна жертва, нали? И кой е по-добър за тази роля от един диспечер и двама шофьори? — Гласът й преливаше от болка.

— Саманта, не исках да кажа това.

Тя не го слушаше. Продължи да говори бавно, но решително:

— Не ме интересува какво мислиш за мен, но съм възмутена как е възможно даже и за миг да допуснеш, че Мак Нийл и Клиъри участват в кражбата. Те са двамата ти най-добри шофьори. Те са в „Хогън“ от основаването на фирмата. Когато някои от другите шофьори искаха да направят така, че тук да работят само членове на профсъюза, Мак Нийл и Клиъри ги разубедиха. Понякога, когато Лари не можеше да смогне със заплатите, Мак Нийл и Клиъри бяха тия, които търпеливо чакаха, без да вдигат шум до бога… Моля те, не им съсипвай живота, както направи с Винс Гейнър, само и само да запазиш имиджа си непокътнат.

Лицето на Дрю потъмня, но преди да успее да отговори, в кабинета влезе Бил Гарет.

Поздравявайки Саманта с провлеченото си: „Здравей, скъпа“, Бил влезе в кабинета, като че ли бе негов, и я целуна по бузата.

— Какво правиш тук? — изсъска разярено Саманта, потискайки с усилие желанието си да го удари с всичка сила.

— Здрасти, Кингстън! — подхвърли Бил през рамото и, без да обръща внимание на ядния въпрос.

Със студен и сардоничен глас Дрю отвърна на поздрава и отново обърна гневния си поглед към Саманта.

Въпреки яда си, Саманта почувства, че по лицето й плъзва издайническа руменина. Тя сбърчи вежди, чудейки се как да постъпи. Отвори уста, но не можа да измисли нищо, дори и животът й да зависеше от това.

— Готова ли си? — Гласът на Бил, нежен и интимен, прозвуча вбесяващо близко до ухото й.

— За какво? — остро попита тя.

— За обед, скъпа, за обед! — Той се усмихна хлапашки. — Хайде, че умирам от глад.

Неспособна да повярва на безочливостта му, Саманта само го зяпаше изумена. И тогава, сякаш за да подсили неудобството, Бил преметна ръка през рамото й и се опита да я изведе едва ли не насила от кабинета. Саманта заби пети в пода, отказвайки да помръдне и да направи нещо, което не искаше да прави, въпреки неособено приятната перспектива да остане тук и Дрю да продължи да я върти на шиш.

Защо не му кажеш да изчезва оттук? — безмълвно я попита Дрю, приковал сивите си очи в лицето й. Но Саманта стоеше в мрачно мълчание и като че ли нямаше намерение да го отпраща.

— Не мога да те задържам, скъпа — провлече Дрю с почти отегчен тон. — Работата със сигурност може да почака и след като изпълниш поетото задължение.

Поетото задължение? Саманта потрепери, като чу определението. Искаше й се да скочи върху него с разперени нокти и да го нарани така, както я бе наранила безсърдечната му забележка. Но се сдържа, защото Бил следеше с интерес реакцията й, а тя никога нямаше да му достави удоволствието да види как се карат с Дрю.

— Бих предпочела да довършим, Дрю — каза тя, модулирала гласа си така, че да не звучи нито гневно, нито раболепно. Отърси ръката на Бил от рамото си и пристъпи към Дрю.

Бързо заставайки на пътя й, Бил отново я хвана за ръката, въпреки че тя се опита да го заобиколи.

— Хайде, сладур! — Смехът му беше стържещ. — Твоят работодател — продължи той, натъртвайки с презрение на думата — ти разреши да тръгваш.

Като стисна здраво ръката й, той я привлече към себе си.

— Хайде, любов моя. Поръчал съм да изстудят бутилка от любимото ни вино и Нино е подготвил специално за нас два пресни омара. — Засмя се нежно и я погали по бузата. — Знае, че страшно обичаш омари.

Хвърляйки поглед към Дрю, той добави:

— Сигурен съм, че ще ни извиниш за бързането. Не бива да караме Нино да чака. Той е ужасно темпераментна личност, но от много години работи у семейство Гарет, така че този малък недостатък може да му бъде простен.

— Разбира се, че ще ви извиня — каза Дрю безстрастно, но с убийствено пламъче в очите, неподвижно фиксирани в обърканото лице на Саманта.

Защо така усърдно ме караш да отивам? — искаше й се да му изкрещи тя. Чувстваше страшно изкушение да отиде с Бил, само и само да даде заслужен урок на Дрю.

Обидата и объркването отстъпиха място на заслепяващ гняв. Чувстваше се разпъната в две посоки едновременно. Знаеше, че доста жени биха се радвали да предизвикат такъв антагонизъм между двама зрели мъже, но нея това я ужасяваше.

— Бил, няма да отида никъде с теб — нито сега, нито когато и да било. Същото се отнася и за теб — обърна се тя към Дрю. — Повече не искам да те виждам.

Запъти се сковано към закачалката, взе си чантата и докато двамата мъже я гледаха смаяни, излезе, почти тичайки.

Гърлото и очите й пареха от надигналия се плач, но тя с усилие го потисна. Отключи колата, влезе и подкара — колкото се може по-бързо.

През останалата част от деня телефонът й звъня почти непрестанно, но тя не отговаряше. Нямаше настроение да говори с когото и да било, камо ли пък с Дрю или Бил. И двамата се бяха държали отвратително и тя бе убедена, че не иска да види никого от тях.

Разгневена и обидена, Саманта имаше нужда от някакъв отдушник. Намери го, като се разшета като тайфун из къщата, почиствайки всичко поне по един път, а някои неща — в разсеяността си — и по два пъти. Вместо да си яде нервите с личните си проблеми, тя се замисли за кражбата. Прехвърляше в ума си малкото, което знаеше, отново и отново и винаги стигаше до едно и също заключение — някой от „Хогън Фрейт“ работи ръка за ръка с крадците.

— Но кой?

Въпросът не й даваше мира с натрапчивостта си, защото не можеше да му намери отговор. Всяко име, което й идвате наум, веднага биваше отхвърляно.

С настъпването на вечерта вече бе убедена, че от този кошмар няма да се събуди толкова скоро.

Тъкмо бе седнала да вечеря пържола със салата, когато на вратата се позвъни. Реши да не отваря — нямаше настроение да разговаря с когото и да било.

Неканеният й гост обаче се оказа дяволски настоятелен. Звънецът отново иззвъня, този път съпроводен с оглушителни удари по вратата. Всеки следващ удар от силния юмрук сякаш даваше да се разбере, че собственикът му няма намерение да се откаже толкова лесно.

Саманта не можеше да каже дали появилото се в слепоочията й туптене се дължеше на блъскането по вратата, кънтящо из празната къща, или на раздразнението, което изпитваше от такова нахалство.

Намръщена, тя стана от масата и неохотно се повлече към вратата. Само Дрю би могъл да бъде толкова настоятелен.

Отключи вратата, после, без да я отваря, се върна в кухнята. Апетитът й бе изчезнал изцяло. Уви пържолата в парче фолио и изсипа остатъка от салатата в кофата за боклук. Отпи от хладкото кафе, останало в чашата й, после отнесе чинията си на мивката.

Шумът от течащата върху съдовете вода не успя да заглуши сърдития глас на Дрю:

— Ама че страшен номер! Дори и в малък град като Ашланд и последният идиот би се възползвал от такава покана.

Идиотът, за когото ставаше въпрос, вече си бе вкъщи и миеше съдовете, питайки се защо още преди няколко седмици не се вслуша в импулсивното си желание да напусне „Хогън Фрейт“, помисли си Саманта със съжаление.

Обърна се и видя, че Дрю е застанал на вратата към кухнята с ръце на кръста. Не можеше да си спомни да го е виждала по-ядосан.

— Поне щях да знам какво иска! — остро отвърна тя с презрение.

— Това е най-глупавото нещо, което съм чувал! — гневно произнесе той. — Саманта, какъв дявол ти е влязъл в главата?

— Ти си този дявол! — кресна тя, захвърляйки кърпата на бар плота. — Кога възнамеряваше да ми кажеш, че си тук строго по специалността си? И изобщо имаше ли намерение да ми кажеш?

Сянка на смущение премина през хубавото му лице.

— Защо трябва да ти го казвам, след като не е вярно? Дойдох в „Хогън“ просто защото Лари не ми остави никаква възможност за избор. Искаше или да работим заедно, или щеше да продава. Дойдох тук внимателно да огледам състоянието на фирмата и след това, ако цената е добра, да продаваме. Оказа се обаче, че ти работиш тук като диспечер и аз реших да остана… Знаех, че опитът ми по разследване ще ми помогне да се добера до крадеца или крадците, както и до откраднатите стоки. Защо да не използвам възможностите си да уредя този въпрос? „Хогън“ наполовина е мой, както знаеш.

Думите му я накараха да се почувства като дете, на което току-що са се скарали. Раменете й се отпуснаха.

— Знаеше, че изчезналите касетофони са подтикнали Лари да те извика в Ашланд, нали? — обвини го тя. — Защо не ми каза? — Усети, че Дрю омеква и продължи настоятелно: — Защо не ми каза, Дрю?

Ако Рей Уагнър не беше се обадил, ако бе поискал да разговаря с Лари, вместо с нея, сега тя нищо нямаше да знае. Ако… Тия „ако“ бяха станали безброй и едва ли си струваше труда да ги брои фактът, че и Дрю, и Лари са знаели за липсващите касетофони и никой от двамата не си бе направил труда да й каже, си оставаше непроменен. Какво друго й оставаше да си помисли, освен че е била заподозряна още от самото начало.

Дрю се усмихна леко, но очите му си останаха странно сериозни.

— Исках да ти кажа, Сами, честно. Но се страхувах. Знаех, че ако ти кажа, че съм тук да разследвам изчезването на пратката, ти щеше да ме направиш луд, преди да ми повярваш достатъчно, за да ми… за да ни… дадеш възможност да опитаме отново. — Ръцете му колебливо се протегнаха напред и я хванаха за раменете. — Моля те, опитай се да разбереш, Саманта. Имах да върша работа и колкото по-малко хора знаеха какво става, толкова по-лесно щеше да ми е да разреша този скапан проблем.

Той усети, че мускулите под пръстите му се стягат и щом забеляза проблясващия в очите й гняв, пусна ги и се отдръпна.

— Мислиш ли, че можеш да ми направиш едно кафе?

Саманта се разкъсваше между гостоприемството и гнева към него. Гневът победи. Поклати глава.

— Казвай каквото имаш за казване, Дрю, и си върви! — Отстъпи назад, облегна се на мивката и скръсти ръце пред гърдите си.

Дрю също се дръпна и седна на един от четирите стола около кухненската маса.

— Добре тогава. Кажи ми всичко, което знаеш за загубената пратка — каза той с глас, напълно съответстващ на мрачното изражение на лицето му.

— До обаждането вчера на Уагнър изобщо нямах и представа, че нещо се е загубило — отвърна младата жена.

Той кимна.

— А какво мислиш, че е станало?

Тя не се поколеба:

— Мисля, че Уагнър се опитва да прикрие нещо.

Дрю поклати глава.

— И аз така си помислих за „Уентуърт Брадърс“. Отидох при тях да видя дали няма да науча нещо, което да докаже, че имат навика да „губят“ пратките, с цел да избегнат плащането за превоза им. Фирмата се управлява от самите тях, двама братя, яки като орангутани, готови да продадат и зъбната протеза на майка си, ако им предложат добра цена за нея. Складът им обаче е малко по-голям от твоя кабинет и едва ли би могъл да побере петнайсетте кашона. По-нататъшният оглед показа, че няма място, където биха могли да скрият касетофоните без риск да бъдат разкрити… Трябва да призная, че попаднах в задънена улица. Ако пратката е открадната, нямам представа как е станало това.

Тя пък още по-малко.

Между двамата се възцари дълга и опъваща нервите тишина. Не знаейки какво да прави, Саманта огледа кухнята. Когато очите й направиха пълен кръг, тя колебливо ги спря на Дрю.

Изражението на лицето му я изненада. Около очите и устата му се бяха появили бръчки от умора, каквито тя не бе забелязвала по-рано. Запита се дали го съжалява, или се радва на обхваналото го униние.

Стигнал сякаш до някакво решение, Дрю избута стола си назад и се изправи.

— Хайде да забравим работата за малко и да излезем да се поразходим.

Протегна ръка към нея и за секунда, само за секунда, Саманта се поколеба. После, предавайки се с въздишка, прекоси стаята, взе ръката му и я поднесе към устните си.

— Хей, това пък какво е сега?

Изненадата бързо бе изместена от въздишка на облекчение и той я погледна. По устните му бавно се плъзна нежна усмивка и стопли сивите му очи. Чувстваше се, сякаш току-що бе преодолял едно от най-големите препятствия в живота си.

— Хайде да се поразходим.

Повдигна ръката й, целуна я и после изведе Саманта навън в лунната нощ.