Шенън Уейвърли
Мелодия за влюбени (1)

Глава първа

Анджела се сепна, усетила, че само нейната флейта звучи в „дисонанс“ с тихата мелодия, изпълнявана от оркестъра.

— Къде се бяхте унесли, госпожице Уестгейт? — долетя до нея гласът на господин Бийч.

Гъста руменина пропълзя по лицето й. Подобно разсейване беше недопустимо, особено две седмици преди концерт.

— Продължаваме, седма страница горе, трети такт — чукна с палка беловласият диригент.

Анджела допря устни до флейтата и се съсредоточи в партитурата, прогонвайки мислите си за Айвън.

Не биваше да допуска лични проблеми да провалят участието й в репетициите. Още повече, че музиката й действаше успокояващо. Явно днешният конфликт я бе разстроил по-дълбоко, отколкото предполагаше, макар да бе свикнала напоследък. Отношенията им бяха се изострили до краен предел и Анджела бе наясно защо. Тя не желаеше Айвън да се премести да живее при нея. Иначе би било толкова лесно…

Не би могла да предприеме толкова сериозна стъпка в живота си точно в този момент, когато се решава бъдещето й. А и не можеше да обмисли трезво предложението, защото бе в напрегнато очакване дали ще бъде избрана за приемник на господин Бийч. Може би след месец, когато се разбереше…

Айвън обаче бе продължил да настоява, докато накрая тя се бе съгласила да помисли сериозно по въпроса и да му даде окончателен отговор в събота. След като си бе отишъл, вместо да продължи с надписването на коледните картички, тя бе прекарала целия следобед в люлеещия се стол до незапалената камина, увита в дебелия вълнен шал, който майка й бе изплела месец преди смъртта си. Клатушкаше се и се чудеше защо не желае да живее с мъжа, когото си мислеше, че обича.

Анджела отново се съсредоточи над нотите. Наближаваше пасажът, който бе пропуснала преди малко.

Този път изпълнението й бе безупречно.

Всъщност нямаше нищо странно в желанието на Айвън да се премести при нея. Двамата се срещаха от половин година насам. Освен това поделянето на разноските би им спестило доста разходи, а би било хубаво да прекарат и коледните празници заедно.

Ала през цялото време не я напускаше неприятното чувство, че върху нея се упражнява натиск и това я изпълваше с негодувание. По дяволите, не беше честно Айвън да я притиска точно сега! Дирижирането на Уинстънския симфоничен оркестър бе от изключителна важност за нея.

Вероятно погледнато отстрани, оркестърът бе само обикновен местен състав от музиканти, но за нея той беше всичко. Неизчерпаем източник на вдъхновение, оползотворена енергия, нравствено пречистване и извисяване. Анджела имаше възможност за изява, чрез която да даде израз на благоговението си към музиката, и при това да бъде финансово обезпечена. Никое друго музикално поприще не я изпълваше с такова щастие, както работата й с оркестъра.

И Айвън чудесно го знаеше. Подобен случай едва ли щеше да й се удаде друг път. Господин Бийч бе диригент от трийсет и пет години, приемникът му също можеше да се надява поне на толкова. Иначе творческата биография на Анджела бе доста богата. Имаше необходимото образование и стаж, а от три години беше асистентка на господин Бийч, като при това се бе справяла чудесно със задълженията си. В оркестъра свиреше от седем години, още докато учеше в колежа. Никога не бе пропускала репетиция, да не говорим за безбройните доброволни комитети и инициативни групи, в които бе работила, за да подпомогне дейността на оркестъра. Не само че имаше нужната квалификация, Анджела бе заслужила този пост. Ала никой не знаеше до какво решение в крайна сметка ще достигне съветът на директорите.

Мисълта за жена на диригентския пулт в малък град като Уинстън се възприемаше толкова абсурдно, колкото един данъчен инспектор на Марс. Освен това биха могли да не вземат предвид кандидатурата й само защото бе местна, изхождайки от погрешно наложилото се мнение, че никой от тукашните музиканти не е достатъчно добър. Най-много обаче я безпокоеше възможността някой с по-добра квалификация също да участва в конкурса.

Именно тези бяха причините да се чувства толкова притеснена и напрегната. А Айвън най-малко имаше право да й създава допълнителни проблеми точно сега.

Последните тържествени акорди на Юпитеровата симфония заглъхнаха в червеното кадифе на завесите и позлатените корнизи на салона. Анджела се усмихна щастливо и отпусна отмалелите си от умора ръце.

— Добре, много добре. — Господин Бийч приглади коса с дългите си костеливи пръсти. По неговата скала това бе най-високата оценка. — А сега да продължим с коледната селекция.

Анджела се наведе и затърси листата с нотите до стола си. Неочаквано потръпна, доловила, че някой отваря вратата в дъното на залата. После тръпката премина по цялото й тяло и тя замря неподвижно. Преглътна и мъчително си пое дъх. Някакво странно предчувствие стегна сърцето й…

Без да се изправя съвсем, тя страхливо погледна надолу, където някой се приближаваше по пътеката между редовете в залата. Първо забеляза чифт кафяви кожени ботуши, след това — дълги стройни крака, обути в избелели сини джинси, накрая погледът й бе привлечен от черен калъф за валдхорна и една ръка в кожена ръкавица, която го държеше… Макар сърцето й уплашено да пърхаше в гърдите, Анджела вдигна очи към новодошлия.

— Милостиви Моцарт! — едва не падна от стола си тя. Движенията й бяха хаотични и безпомощни, сякаш някой бе излял отгоре й топла гъста меласа. Всичко наоколо избледня и отстъпи място на едно-единствено усещане.

Джон!

Когато стигна до първия ред, той спря, внимателно остави на пода калъфа с инструмента, после разкопча ципа на кафявото си кожено яке и седна на стола до пътеката.

— Господи! — ахна цигуларката вдясно от Анджела, която явно също бе наблюдавала появяването му. — Какъв мъж!

Какъв наистина! Анджела стисна ръце в опит да овладее треперенето им. Джонатан Стодард не се вместваше в обичайните рамки. Той просто беше неописуем. От онези рядко срещащи се експлозивни натури, които някои по-скоро биха оприличили на мълния през зимата.

Джон бе най-добрият й приятел в продължение на години — много отдавна, преди колежът да ги раздели, а семейството му да се премести в друг щат. Беше изминало толкова много време от последния път, когато се бяха видели, че Анджела почти не вярваше някога да се срещнат отново.

Ала ето, че той беше тук. И макар да недоумяваше какво бе довело световноизвестен музикант като него на репетицията на провинциален оркестър в малък град в Южен Ню Хампшир в студен декемврийски ден като днешния, Анджела имаше странното усещане, че появата му тук не бе случайна.

Един от челистите прошушна нещо на възрастния диригент и той се обърна.

— А, Джонатан! — Господин Бийч бързо прекоси сцената и слезе по страничните стъпала с озарено от усмивка лице.

Двамата се ръкуваха и свойски заговориха. Вълна от любопитство премина през оркестъра.

— Струва ми се, че се влюбвам — въздъхна отново момичето до Анджела.

Значи това наистина беше той! О, Господи! Сигурно имаше някаква грешка! Затвори очи с надеждата, като ги отвори, Джон да е изчезнал, ала когато повдигна боязливо клепачи, той продължаваше да стои там долу. Съвсем истински, от плът и кръв.

Докато бяха по-малки, Анджела не обръщаше внимание на външния му вид. За нея той беше просто Джон, момчето, което познаваше откакто се помнеше, с което играеха на космически пътешествия, който мърмореше, когато го караха да облича официални дрехи и с когото едновременно преболедуваха от шарка. Но когато стана на около петнайсет, започна да забелязва рояците нахакани или наивни момичета, които го следваха неотклонно по петите из коридорите на Уинстънската гимназия и които се кипреха неизменно на първия ред при всяка поява на училищния оркестър на сцената. Именно тогава си бе дала сметка, че нейният най-добър приятел е страхотен.

Безсилна да сдържа повече любопитството си, Анджела надникна иззад главите на музикантите пред себе си. Както обикновено, косата на Джон се нуждаеше от подстригване. Тъмните му едри къдрици се спускаха около хубавото му лице с небрежна елегантност. Продължаваше да не се съобразява с общоприетия начин на обличане.

Ала все пак годините го бяха променили. Бе станал по-широк в раменете, бедрата му бяха по-мускулести, а хлапашката красота на някогашния юноша бе се превърнала в ярко изразена и смущаваща мъжка хубост. Анджела не беше подготвена за подобна среща. Тя познаваше Джон отпреди девет години, а мъжът долу изглеждаше по-мургав и по-строен, някак променен и помъдрял. Какви ли събития бе преживял, за които тя нищо не знаеше. Тази мисъл неочаквано я натъжи.

— Най-невероятният мъж, когото някога съм виждала… — прошепна с благоговение момичето до нея.

Горката Лин, и представа си нямаше колко е права! Прекрасната външност далеч не бе най-голямото достойнство на някогашния й приятел. Онова, с което привличаше хората като магнит, беше неговата самоувереност, граничеща понякога с арогантност, лекотата, с която успяваше да се справи с всичко, с което се заемаше, енергията, чувството за хумор и завладяващата му непосредственост. Бе като комета, на чиято опашка всички желаеха да се хванат поне за миг, за да се докоснат до нейната експлозивна същност.

Джон преметна небрежно якето си на стола и последва господин Бийч на сцената. Ако допреди малко сърцето на Анджела биеше учестено, сега й се струваше, че всеки момент то ще изскочи от гърдите.

Какво ли щеше да направи той?

А тя? Как би трябвало да се държи?

Бяха се разделили при крайно неприятни обстоятелства. От приятелството им от детинство бяха останали само разпилени отломки. Тогава бяха осемнайсетгодишни. Не, отломки остават след битка, а те не бяха се сражавали. Напротив, когато се върнаха у дома след онова злополучно катерене до Маунт Адамс, Джон й се бе извинил и дори се бе опитал да се пошегува за случилото се горе на върха. Сякаш ставаше дума за някаква досадна грешка, която лесно би могла да бъде забравена. Именно това безцеремонно отношение я бе наранило толкова дълбоко. Не, не наранена. Беше се почувствала унизена и опустошена…

После сякаш бе посипал сол в раните й, като през останалата част от лятото се бе държал, сякаш тя изобщо не съществуваше. За това също й се беше извинил с усмивка, като бе добавил, че бърза да се приготви за колежа. Ала Анджела не беше сляпа. Бе видяла дългокраките красавици, които го чакаха на определени места и бе чула смеховете им, когато се качваха в колата му. Джон бе имал време, но очевидно не за нея. А когато лятото свърши, дори не си бе направил труда да се сбогува лично. Беше се обадил по телефона и това бе най-краткият и безличен разговор, който някога бяха водили. С това тяхното славно приятелство бе приключило.

Разбира се, през коледната ваканция си размениха гостувания, но то бе по-скоро заради родителите им. Бяха се чувствали толкова неловко, че Анджела предпочиташе въобще да не се бяха виждали. На следващата пролет семейството му се премести във Флорида и от тогава двамата не бяха се срещали. Известно време си изпращаха картички за празниците, но това бе по-скоро проява на учтивост, която не след дълго престана съвсем.

Джон спря на няколко крачки зад господин Бийч, пъхнал ръце в задните джобове на джинсите. Широките му рамене опъваха скъпия пуловер. Докато блестящите му черни очи се взряха в оркестрантите, Анджела затаи дъх. Благодарение на таланта и амбицията си, той бе посетил толкова вълнуващи места по турнета, че за миг се осъмни дали изобщо ще я познае. По-точно, надяваше се да стане така. Нямаше никакво желание да подновява познанството си с Джон Стодард, което за нея бе равносилно на шокова терапия.

Погледът му сканираше оркестъра — първите цигулки, виолите, флейтите… Уловена във фокуса на смолистите му очи, няколко секунди тя стоя като хипнотизирана. После на лицето му бавно изплува неподражаемата му усмивка.

— Дами и господа! — Диригентът вдигна ръка към оркестъра. — Мнозина от вас ми задаваха въпроса дали ще имаме гостуващ солист за този коледен концерт. Довчера не знаех със сигурност отговора. Тази вечер обаче с удоволствие мога да заявя — да, ще имаме! Името му е Джонатан Стодард. — Вълна от възторжен шепот премина през редиците. Едва тогава Джон отмести поглед от Анджела, която едва си поемаше дъх от вълнение. — Някои от вас може би го познават от преди — продължи диригентът. — Джон е израснал тук, в Уинстън, където още като юноша стана носител на наградата „Многостранно надарен млад музикант“…

Анджела въздъхна. Да, добре помнеше лекотата, с която Джон овладяваше един след друг музикалните инструменти, докато тя залягаше упорито единствено над флейтата си. Както и неприятното чувство, което я обземаше при поредната му награда… Не, не беше от завист, а защото усещаше, че отличията неумолимо го отдалечават от нея.

— Затова за никого не бе изненада, когато спечели специалната стипендия в Джилиард…

Споменът за този ден нахлу внезапно в съзнанието й с тихия вопъл на разочарование, изтръгнал се от гърдите й при вида на празната пощенска кутия. И до днес ароматът на разцъфтели нарциси й навяваше тъжни предчувствия. Спомни си клаксона на Джон и усмивката му, придружена от победоносния жест — сочещ нагоре палец. Тутакси бе преглътнала личната си несполука и сърцето й се бе изпълнило с радост заради успеха му.

С усилие насочи вниманието си към думите на господин Бийч. Фактите, които изреждаше й бяха добре известни. След преместването им във Флорида майката на Джон бе продължила да поддържа връзка с бившите си съседи и редовно им изпращаше изрезки от вестници с материали за сина си. Бе учил две години в Тангълууд и Аспен, после беше свирил в малък филхармоничен оркестър в Испания, а след това в Бразилия. Бе записал няколко албума с класика и джаз, а наскоро се бе върнал от грандиозно турне в Китай.

Анджела го огледа бавно. Дистанцията помежду им се бе увеличила неимоверно. А може би винаги бе съществувала… Това, че някога бяха приятели, бе чиста случайност, дължаща се на обстоятелството, че живеят в съседни къщи. Джонатан бе нейна пълна противоположност — общителен, необикновен, смел. Със силния си характер той беше водещата фигура в тандема и твърде често й бе налагал своя избор и интереси. Беше вършила неща, които иначе никога не би направила…

— През август Джонатан се завърна в Съединените щати и малко след това бе одобрен за водещ валдхорнист в Бостънския симфоничен оркестър…

Господи! Каква чест! Как беше пропуснала тази новина? Бе толкова впечатлена от постижението му, че едва след секунда си даде сметка колко близо до Бостън бе Уинстън! Чак когато Джон й намигна заговорнически, дойде на себе си от изненадата. Няколко любопитни глави веднага се обърнаха към нея и тя притисна между овлажнените си длани пламнали страни.

— Когато разбрах, че Джонатан е толкова наблизо — продължи диригентът, — реших да му се обадя и да го попитам дали ще може да вмести в програмата си едно изпълнение с нашия оркестър, а той бе така любезен да се отзове с готовност на поканата ми. Дами и господа, моля да приветствате с добре дошъл нашия гостуващ солист, господин Джонатан Стодард! — Джон прие аплодисментите с ленива усмивка. Като отегчен монарх, помисли си Анджела. — И тъй като Джон — вдигна ръка за тишина диригентът — ще остане да свири с нас през останалата част от репетицията, моля някой да донесе още един стол.

Следващите минути за Анджела минаха като в просъница. С всеки свой нерв усещаше присъствието на Джон, който седеше само два реда пред нея. Макар да си казваше, че няма от какво да се притеснява и че всичко отдавна е приключило, чувството за безпокойство не я напускаше. Защото учтивостта изискваше след репетицията да разменят някоя и друга дума. А това я плашеше повече от всичко.

Неочаквано господин Бийч угаси осветлението над диригентския пулт и обяви:

— Колеги, ще се видим следващата сряда. Остават ни само две репетиции. — Той огледа строго музикантите. — Затова бъдете на линия. — След тези думи се запъти към задната част на сцената, където Джон прибираше корната си.

Ох, слава богу, помисли си Анджела, сигурно щяха да обсъждат в кои музикални пиеси ще свири като солист. Без да губи и секунда, тя облече палтото си, взе си нещата и се запъти към изхода.

Навън снегът се сипеше над обляната в разноцветни празнични светлини главна улица. Анджела спря за момент под уличната лампа и затърси из чантата си ключовете от колата. Краката й още трепереха. Вратата зад нея се отвори. Навярно още някой музикант бе нетърпелив да се прибере у дома.

— Хей, госпожице Уестгейт! Накъде хукна?

Спря като закована. Нямаше да се измъкне незабелязано. Стомахът я присви от притеснение, сякаш я бяха заловили на местопрестъплението. Овладя се и се извърна.

— Здравей, Джон.

Той се втурна към нея, остави инструмента си на заснежения тротоар и я притисна в обятията си.

— Не мога да повярвам! — смееше се Джон, повдигайки я от земята.

Анджела бе като зашеметена от внезапната смесица от упойващ аромат на мъжка кожа, парфюм и силни мускули.

— Не мога да повярвам… — отново повтори той.

Какво толкова странно намираше във факта, че я бе видял на репетиция на Уинстънския симфоничен оркестър?! Да не би и тя да бе трябвало да напусне града?

— Как си, Ейнджъл? — пусна я да стъпи отново на земята той, но не свали ръце от раменете й.

Дъхът й секна. Беше забравила. Ейнджъл… Единствено Джон я бе наричал така. Но тогава тя, глупачката, си бе въобразила, че той влага по-особен смисъл в това…

— Много добре. А ти?

— Чудесно! — дари я с една от неподражаемите си усмивки той.

Анджела обаче тръсна дългата си руса коса и погледна встрани. Жестоко се лъжеше, ако си въобразяваше, че девет години е достатъчно дълъг период, за да забрави безцеремонното му егоистично и обидно държание!

Накрая Джон все пак я пусна и отстъпи крачка назад.

— Изглеждаш прекрасно! Истинска изискана млада дама.

— Благодаря. — Винаги се стараеше да подбира облеклото си.

— Не говоря само за дрехите — натърти той. — Лицето, прическата ти… Май полагаш някакви по-специални грижи…

Тя си спомни тригодишните си усилия в тази насока, включващи редовно леко къдрене и скъпоструващо изрусяване и подигравателно рече:

— Да, налага се да използвам гребен.

— Е, чудесно се справяш — с блеснали очи изрече той.

— Бостън значи? — отмина комплимента Анджела.

— Да. — Пролича колко е поласкан.

— Би трябвало да си истински щастлив.

— И съм.

Тя прехапа скришом устни. Макар Бостънският симфоничен оркестър да бе сред най-престижните в света, за него той едва ли бе нещо повече от още една стъпка в кариерата.

— Къде си отседнал? — попита по-скоро от учтивост Анджела. Предпочиташе да е вече в колата си на път за вкъщи.

— В Кеймбридж. Наел съм апартамента на един харвардски професор, докато изнася лекции в чужбина през този семестър. — Очите му се местеха по прозорците и тухлените фасади на магазините, които изглеждаха досущ като в детството им и за момент на лицето му се изписа изненада. — Слушай, няма ли къде да изпием по едно кафе? — попита изведнъж.

— К-кафе ли? — Не очакваше подобно нещо от него. Дали и той като нея не изживяваше болезнено объркване? — Съжалявам, Джон, но… не мога.

— Да, разбирам. Може би следващата седмица тогава? — По лицето му премина сянка.

— Следващата седмица ли?

— Да. Нали имаме репетиция?

С трепереща от вълнение ръка Анджела махна снега от миглите си.

— Джон, ако има някой, който не се нуждае от репетиции, това си ти. Ти се открояваше сред всичките седемдесет оркестранти.

— Да, но това е чудесен повод да те видя отново — вдигна рамене той.

Почувства се неловко. Не желаеше да идва заради нея. Знаеше що за птица е. Първо се срещат просто така, а на другия ден животът й заприличва на приключение в увеселителен парк. Не, нямаше никакво намерение да допуска това. Харесваше живота си такъв, какъвто беше — спокоен, уравновесен и целенасочен.

— Ейнджъл, сигурна ли си, че не можеш да ми отделиш от вечерта си време, колкото за едно кафе?

— Имам да върша куп неща… — въртеше неспокойно между пръсти дръжката на чантата си тя.

— Поне колкото за чашка кафе? — Джон се надвеси над нея с обезоръжаваща усмивка.

Стана й още по-неловко.

— Е, щом е за чашка… Горе на пътя има закусвалня.

— Не звучи толкова зле. — Явно беше разочарован.

Анджела се почувства ужасно неучтива.

— Бихме могли да отидем и у нас…

— Това вече е добре — мигом възвърна усмивката си Джон.

Снегът се топеше по пламналите й страни. Ето че отново се поддаваше на чара му!

— Да тръгваме — вдигна калъфа с корната си Джон. — Къде си паркирала?

— От другата страна на улицата.

— Чудесно, ще карам след теб. — Той бързо закрачи към скъпа спортна кола, в бронята, на която се пречупваха уличните светлини в наситеносини отблясъци.

— Да не би да е твоя? — погледна го невярващо Анджела.

— Да, горд съм, че я имам — кимна Джон.

Младата жена се приближи към колата и я огледа с интерес, достоен за извънземен кораб.

— Но това е мерцедес!

— Как позна, дявол да го вземе!

Тя надникна в купето и заоглежда скъпия интериор.

— Нали се бяхме заклели да не си купуваме мерцедеси?

— Това беше много отдавна. Всъщност, защо се заяждаш?

— З-защо ли? — заекна Анджела. Нямаше от какво да се възмущава, сама си го бе изпросила като първа заговори с този фамилиарен тон. — Защото ти се возиш в подобно чудо, а аз — в петгодишен форд.

— Типично в твой стил, Уестгейт.

— Ще се видим след малко — отвърна тя, подразнена от всезнаещия му тон и побърза да се качи в колата си.

Докато изминаваше деветте километра до дома си, успя да се вкисне съвсем. Типично в мой стил, повтаряше си възмутено тя, вперила поглед в огледалото за обратно виждане. В очите й блестяха отразени мощните халогенни фарове на мерцедеса.

Какво знаеше Джон за нея и начина й на живот? Да не би да си въобразяваше, че единствената промяна у нея е външността й? Пръстите й барабаняха нервно по волана. Никога не бе я опознал истински, проклетият му себелюбец! Веднъж, когато бяха на шестнайсет, й каза, че е написал пиеса за пиано, която й е посветил. Това я бе изненадало и дори поласкало. Ала това усещане се бе изпарило, когато чу композицията. Беше валс, „Ейнджъл валс“, както го бе нарекъл. Тогава не му бе казала нищо, защото не осъзнаваше причината за подобна неприязън от своя страна. Ала по-късно я бе прозряла. Тази сладникава еднообразна мелодия бе идеална емблема на тяхното приятелство. С нея Джон бе изразил онова, което мислеше за нея. А именно: че е човек, който не създава проблеми и не е в състояние да изненада никого. Ясна и предсказуема.

Ако обаче Джонатан Стодард би имал възможност да я опознае понастоящем, би останал доста изненадан. Само че Анджела нямаше никакво намерение да му предоставя подобна възможност!

Предстоеше му да изпие най-краткото кафе в живота си!