Джоана Брандън
Отново Саманта (2)

Втора глава

Облегнала брадичка на дланта си, Саманта се взираше унило през прозореца на офиса, ядосана на себе си, задето позволи на горчиво-сладките спомени да отслабят твърдото й решение да остави миналото зад гърба си.

— Да върви по дяволите! — измърмори тя, яростно почуквайки с блестящия си маникюр в прасковен цвят по плота на бюрото. Просто не бе честно, че Дрю още може да влезе под кожата й.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Хаотични кръгове се въртяха в главата й. Накрая спря да се бори и позволи на съзнанието си да я върне в миналото, изпълнено с болезнено сладки спомени. Може би така ще успее да прогони духовете веднъж завинаги.

Когато преди четири години Винс Гейнър й представи Дрю на един обед, на нея изобщо не й мина през ум, че само за една седмица чарът му щеше да успее да си пробие път в нейния живот. Много висок, със силно изрязани черти на вечно загорялото лице, Дрю бе истинска мечта за младото и впечатлително момиче, каквото бе тя тогава. Саманта си спомняше как се бе взирала в стоманеносивите му очи, надявайки се това страшно парче да няма скрити някъде жена и деца.

Онзи обед бе сложил началото на настойчиво ухажване. Освен че се чувстваше щастлива, че е намерила мъжа, с когото да прекара остатъка от живота си, Саманта помнеше гордостта, която изпита от това, че е предизвикала интереса му. Имаше още няколко секретарки, енергично опитващи да го свалят, но той даде ясно да се разбере, че иска само нея.

Бе живяла в постоянна еуфория, омагьосана от щедрото внимание на Дрю. Никога не бе срещала мъж като него. О, не че бе имала много мъже, за да направи сравнение — преди да напусне Орегон, бе излизала само с няколко момчета от училище.

А Дрю не бе момче! Беше само на трийсет, но на нея, двайсет и две годишната наивница, й се струваше цяло поколение по-стар. Бе опитен и знаещ мъж. Струваше й се, че намира точните думи и действия за всяка ситуация. Преди още да разбере какво става, той дотолкова я бе накарал да хлътне по него, че ако поискаше, можеше да я накара да се закълне, че слънцето изгрява от запад.

И докато тя витаеше из небесата, гледайки света през розови очила и мечтаейки за „… и те заживели весели и щастливи“, Дрю внимателно и прецизно бе подготвял сложния капан за шефа й.

Връщайки се назад в спомените, Саманта си даде сметка, че на Дрю не му се бе налагало да бъде кой знае колко потаен. Той се бе постарал да направи живота й извън LID-Co толкова вълнуващ и изпълнен със смисъл, че тя нито веднъж не прояви любопитство какво прави той, когато не е с нея. Чак когато покривът фактически се срути върху главата й, тя разбра за какво е бил нает Дрю. Тогава разбра защо на Дрю му се бе налагало често да работи до късно, тъй като всъщност неговата работа започваше, когато всички приключваха и се отправяха към домовете си.

Дори и сега на Саманта й бе трудно да повярва, че Винс Гейнър е бил предател за корпорацията, за чието създаване е помогнал. Той бе нисък и оплешивяващ мъж, със започнало да се оформя коремче — образ, нямащ нищо общо с представата за човек, който се занимава с промишлен шпионаж.

Хванат с куфарче, пълно с фотокопия от проекта за новия контейнер за превоз на изотопи през страната, на Винс бе предоставен изборът или да си подаде оставката, или да бъде даден под съд. Той избра първото.

Внезапната оставка на един завеждащ отдел, и то без обичайния за това шум, предизвика нещо повече от учудено вдигнати вежди. Само онези, непосредствено занимаващи се с това, знаеха истината за преждевременното напускане на Винс, но те знаеха и да си държат устата затворена. Това обаче не попречи на слуховете. И те не закъсняха да плъзнат из коридорите. Някои казваха, че Винс бил хванат да бърка в меда. Други предпочитаха да се придържат към твърдението, че той вече бил стар за тази работа, затова мъдро решил да се оттегли. Трети пък разправяха, че бил принуден да си подаде оставката, защото имал работа с жената на президента на LID-Co.

Саманта тогава бе твърде заета с преглъщането на новата информация за Дрю, за да обръща внимание на скандалните клюки… докато някой не пусна слух, в който, както й се стори, имаше известна доза истина. Според този слух Винс бил заподозрян, че продавал информация на основния конкурент на LID-Co и че Дрю завъртял главата на Саманта, с цел да се доближи колкото може повече до шефа й. Фактът, че Дрю я бе държал в пълно неведение относно дейността си, като че ли засилваше достоверността на този грозен слух.

Трябваше тогава да се изправи срещу него и да поиска обяснение, вместо да бяга, но по това време тя се бе побъркала от страх да не би слухът да е верен.

И се почувства предадена. Търсейки спокойно място, където да се скрие и оближе раните си, Саманта си подаде оставката и напусна LID-Co, без да каже къде отива. Знаеше, че не е замесена в дейността на Винс, така че си тръгна ако не с леко сърце, то поне с чиста съвест. Взе си малко отпуска и отиде на езерото Тахоу, надявайки се, че веселата и непринудена атмосфера ще притъпи болката. После се върна у дома, в Ашланд, малко по-мъдра, отколкото бе, когато го напусна на осемнайсет години.

Ама че съдба, помисли си тя с въздишка. През изминалите четири години бе работила за Дрю, без даже да го осъзнава.

Но това не променяше ни най-малко нещата! Тя решително вирна брадичка и се закле да държи Дрю умствено, емоционално и физически на една ръка разстояние.

Приключила с това, Саманта стана от бюрото, за да направи няколко копия на новия работен график. Почти бе стигнала до вратата, когато в кабинета й влезе Нийл Вандерман.

— Пак ли няма какво да правиш, Нийл? — каза тя и погледна червенокосия тъмноок мъж, питайки се дали да не помоли Лари да намери работа за племенника на чичо й.

— О, знаеш как е… — Той разпери ръце в безпомощен жест и се отпусна на стола.

Ама че работа! Пак беше неспокоен. Саманта въздъхна. Ако бе на седемнайсет години, възгледите му лесно биха могли да бъдат подминати с обяснението преходни. Но на трийсет? Едва ли!

— Свърши ли уроците по летене? — попита го спокойно, като седна отново на стола си.

— Ами! — отвърна той, вдигайки тесните си рамене. — Май ми има нещо. Не мога да стоя във въздуха постоянно.

Тя кимна с разбиране.

— А какво ще кажеш за?…

— И него зарязах. Не можех да понасям мисълта да съм притиснат отвсякъде с тонове вода.

Загледа го замислено.

— Разбирам. Е, и сега какво ще правиш?

— Мислех си дали не мога да се включа в малката ти театрална трупа? Да ти помагам да ги държиш тия Айви Лиг изкъсо.

Саманта вдигна вежди, неприятно изненадана.

— Не, Нийл. Не мисля, че това е добра идея.

Групичката й бе съставена от студенти първа и втора година и бе съвсем малка, но сплотена. Те нямаха нужда от вдъхновяващото присъствие на Нийл, а тя — от непрекъснато влачещо се подире й попрехвърлило години момче.

Той вдигна рамене примирително.

— Просто питам.

С едва забележимо отпуснати ъгли на устата се наведе напред, подпря лакти на коленете и обхвана лицето си с длани.

— Имаш ли някакви предложения? — Лекичко забарабани с пръсти по бледите си бузи. — Не ме интересува цената, просто искам да е вълнуващо. Нямам никой и нищо, по което да харча пари. — Нийл вдигна глава към нея и я погледна сериозно. — Имам твърде много пари, а ти не ми помагаш да ги харча.

— Остави това, Нийл — предупреди го Саманта.

Веднъж направи грешка и излезе с него, за да направи удоволствие на леля Хлоя. Но повече никога нямаше да я повтори!

Ами сега, запита се тя, когато внушителната фигура на Дрю изпълни вратата.

— Вандерман, нямаш ли си някъде бюро? — попита Дрю строго, вперил неприкрито враждебен поглед в по-младия мъж.

— Имам. Но дойдох да кажа на Сами добре дошла и да й помогна да навлезе в работата.

Я виж ти! Как бързо включва! Саманта се изви на стола и погледна към Нийл. Одобрението й от бързата му реакция намери израз в бавно намигане със силно гримираното синьо око. Нийл се усмихна и отвърна с намигане.

Дрю се включи в играта и се усмихна неприятно.

— Радвам се, че си готов да услужиш — каза той, натъртвайки на последната дума. Пристъпи към бюрото на Саманта, взе работния график, обърна се и го тикна в неособено пъргавите ръце на Нийл. — Можеш да започнеш, като направиш шест копия на това нещо. Едно копие ще закачиш на вратата на шофьорската стая, едно — в приемната и едно тук, на дъската за обяви на мис Джордън. Дай едно и на Лари, а останалите остави на бюрото ми.

— За Сами — винаги! — откликна Нийл с мазен глас, който накара Саманта да зяпне изумена. — Ще се видим по-късно! — обърна се той към нея на излизане от кабинета.

Гледайки с каква готовност Нийл излиза от кабинета й, Саманта едва се удържа да не се разсмее. Даже Лари не можеше да го накара да бърза така!

Тя се обърна към Дрю. Чертите на лицето му изразяваха неудоволствие. В гърлото й пак се надигна смях, но тя го потисна, като видя ядосаните му очи.

— Искахте ли нещо от мен, мистър Кингстън? — попита го с делови тон.

За секунда сякаш изглеждаше, че това, което иска, е да й дръпне едно конско, но промени намерението си и се усмихна.

— Да, мила моя мис Джордън. Исках да ви помоля за вашето присъствие на обед, на вечеря… а може и на закуска, ако желаете.

Той се ухили цинично и в очите му проблесна едва сдържан смях.

Саманта почти се задави. С принудена усмивка и ледено спокойствие каза:

— Забрави. Когато съм на работа, времето ми изцяло принадлежи на „Хогън Фрейт“. Но свободното ми време си е мое и предпочитам да си остане така.

Той се усмихна, явно невпечатлен.

— А ако обедът е делови?

— А такъв ли ще е?

— А мислиш ли, че ще те лъжа? — отвърна Дрю на въпроса с въпрос и тъмната му коса лекичко се плъзна надолу, за да скрие дяволитото пламъче в очите му.

— Без да ти мигне окото, ако мислиш, че ще ти се размине!

Той се засмя и тихият галещ звук на смеха му я обгърна, изпълвайки я, въпреки вътрешната й съпротива, с приятно усещане за нещо хубаво. Саманта не можа да сдържи меката усмивка, потрепнала на устните й.

— Имаш прекрасна усмивка, Саманта. Трябва по-често да я използваш. — Пристъпи напред, хвана я за лакътя и леко я вдигна на крака. — Винаги съм я харесвал — добави с нежен глас, който като топъл ветрец погали устните й.

Усмихвайки се, постави ръце на раменете й и я придърпа към себе си.

Какво ти става? — писна тревожно някакъв вътрешен глас. Натискът върху раменете й почти не се усещаше, но топлината на пръстите му проникваше през сакото и блузата й, сякаш ги нямаше.

Дрю също бе объркан. Мислеше, че може да се приближи толкова, без да му стане нищо, но тялото му подсказваше, че се лъже. Отново желаеше тази жена, както я бе желал винаги.

— Хайде, мис Джордън — каза той. — Хайде да тръгваме да обядваме, преди гладът от съвсем друго естество да ме е накарал да забравя, за каквато и да е храна.

Очите на Саманта забележимо се разшириха. За момент не можа да намери какво да отговори — просто стоеше и го гледаше, неспособна да реагира. После разбра, че ако не го постави на място още сега, той ще продължи да подхвърля такива забележки и всеки път, когато тя ги подминава, без да им обръща внимание, ще му дава повод да си мисли, че се прави на недостъпна. Тя не беше недостъпна… беше невъзможна!

Канеше се да му каже какво да прави с поканата си за обед, със задните си мисли и с работата си, но реши, че има и друга възможност да го ухапе.

— Е, щом е бизнес… — отбеляза с делови тон, като се измъкна от ръцете му. — Тъй като съм и секретарка по съвместителство, няма да е зле да си водя и бележки — обясни тя, забивайки химикалката в спираловидната пружина на бележника, но се чувстваше така, сякаш го забива в гърба му. — Сигурна съм, че още не си свършил… — прокашля се и довърши с неподправен сарказъм: — … с подобренията си.

Изненадата изопна приятните черти на лицето на Дрю и то помръкна. Почувства се като измамен — обстоятелство, което някак си не се връзваше с него. Бавно и дълбоко си пое дъх, за да скрие раздразнението си. Грешка! Парфюмът й насити сетивата му с познатия съблазнителен аромат, напомняйки му за топли нощи и пясъчни плажове. На устните му се появи колеблива усмивка.

— Е, добре — промърмори мъжът. — Мисля, че и на това трябва да съм доволен. Засега.

— Хайде тогава — продължи, обгърна раменете й с ръка и я изведе от кабинета.

Навън прекрасният топъл ден я накара да си спомни с тъга за чудесните безгрижни дни, прекарани в Мексико. Сините й очи се смекчиха, като си спомни за един висок и весел французин и един опасно дързък мексикански estanciero^[1] направили тези дни незабравими.

— Искаш ли да споделиш с мен какво ти е толкова весело? — подкани я Дрю, почуквайки с пръст по рамото й, за да привлече вниманието й.

Без да съзнава, че лицето й отразява приятните мисли, Саманта вдигна объркано очи.

— Какво? — примигна тя. — О, нищо особено. Просто си спомних колко е приятно в Мексико по това време на годината, колко любезни и гостоприемни са хората…

Особено „високият страхотен баск“, за когото бе писала в писмото си до Лари, подскачайки го със заплахи, че ще приеме поканата му да отиде с него във Франция. Мускулите на челюстта му заплашително се издуха, но Дрю успя да придаде на гласа си небрежен тон:

— Да, и аз така съм чувал.

Докосвайки леко гърба й с огромната си длан, той я насочи към червения севил, паркиран до поостарелия линкълн континентал на Лари.

Кървавочервен. Колко подходящо, помисли си Саманта с насмешка. Тя огледа колата, питайки се мрачно чия ли разбита кариера представлява. Спомни си колата, която той си бе поръчал точно преди тя да напусне Калифорния — син металик „Ел Дорадо“, за която Винс казваше, че била купена с премията, която Дрю получил за разрушаването на кариерата му.

Дрю отключи колата, без да откъсва поглед от нея.

— Не ти ли харесва?

В гласа му прозвуча разочарование и Саманта се изненада. Тя вдигна рамене.

— Не съм аз тази, която да ти казва какви коли да си купуваш.

Влезе в колата и се стресна от силата, с която той блъсна вратата след нея. Явно не му беше много приятно.

— А какво ще кажеш за „Хамлетс Руст“? — попита я Дрю и се намести зад волана.

— Все ми е едно.

Гледайки го как пъха дългия сребрист ключ в контакта, мислите й отново се върнаха на спомена за ръцете върху раменете й, топлината, която се плъзна по седефената й кожа дълго след като се бе измъкнала изпод ръцете му.

Тя стрелна бърз поглед към него и забеляза, че челюстта му е напрегната, сякаш стиска зъби. Но ако му бе неприятно, че тя не умря от радост, като го видя, за това си бе виновен само той. Освен всичко не тя го бе молила да дойде с него.

Все ми е едно, продължаваше да звучи в главата на Дрю подигравателният й глас. А това, малко или много, отразява истинските й чувства, мислеше си той. Лари го бе предупредил, че що се отнася до мъжете, тя била започнала да се държи твърдо и цинично с тях. „Без съмнение, благодарение на теб“ — припомни си той думите му. „Дяволите да те вземат, Лари! — бе казал той, когато за първи път влезе в «Хогън Фрейт» и табелката с името й привлече вниманието му. С гравирани златни букви, поставена на тежко дъбово бюро, тя носеше името на жената, за която си мислеше, че е изгубил завинаги. — Ти си знаел, че именно Саманта е момичето, за което ти бях говорил, и въпреки това не си направи труда да ми кажеш, че тя е тук.“

Отговорът на Лари го бе шокирал.

„Тя не искаше да я намериш.“

„Тя ли ти каза?“ — попита го тогава Дрю с внезапно отпаднал глас.

„Нямаше нужда да ми казва. Виждах и сам колко я боли. И като знаех каква репутация имаш с жените…“ Повдигнатите рамене на Лари красноречиво бяха довършили изречението.

Дрю свали стъклото, вдъхна дълбоко хладния и свеж въздух на орегонската пролет и почувства, че самообладанието му се връща. Той се обърна и се усмихна на Саманта.

— Разкажи ми за Плайя дел Сол — предложи й.

Плайя дел Сол! Очите й заблестяха при спомена за безгрижните дни, прекарани под топлото мексиканско слънце, бавното и мързеливо плуване в кристалната вода, нощите. Ах, тези нощи! Саманта нямаше намерение да споделя тези спомени с него, но не виждаше нищо лошо да опише мястото, станало й дом за кратко, и за изпълненото с чудесни спомени време.

Дрю я поглеждаше от време на време, докато тя разказваше, и трябваше да признае, че откакто се бяха видели тук, не я бе виждал по-щастлива. И защо да не е? Тя бе отново в Мексико, а не до него, тръгнала за някакъв си натрапен й насила бизнес обед. Стиснал ядосано челюсти, той насочи вниманието си върху пътя и остави Саманта с мислите й.

Няколко минути по-късно Дрю вкара колата в току-що освободилото се място на паркинга пред известния ресторант в Ашланд. Изгаси двигателя, но не направи опит да излезе от колата. Вместо това се изви към нея, постави лакътя си на волана и остана така за момент, изучавайки профила й — малкия нос, съвсем лекичко вирнат нагоре, деликатно очертаната уста с пълна долна устна, нежно оформената брадичка.

— Защо си тук с мен, Саманта?

— Защото ти каза, че това е бизнес обед — посочи му тя бележника си.

— Не, не това е причината — възрази той, отмествайки кичурче копринена коса, паднало върху бузата й.

Веждите й учудено се повдигнаха.

— О? — Тя погледна бележника си, хвърли го до предното стъкло и се обърна към него със съвършено спокойно изражение. — Е, тогава ти ми кажи защо съм тук.

— Знаеш защо. Само че си твърде упорита, за да си го признаеш.

Саманта знаеше какво има предвид, но отхвърли мисълта, че може да се окаже прав. Бързо и студено каза:

— Не ми е приятно да ви разочаровам, мистър Кингстън, но това е единствената причина.

Сардонично усмихнат, Дрю попита:

— Сигурна ли си? — Гласът му преливаше от съмнение.

Вече разсърдена не на шега, Саманта почти изкрещя:

— Толкова сигурна, колкото съм сигурна, че Лари е единствената причина да не ти кажа да вървиш по дяволите с твоята работа и…

— Внимавай!

С блеснали от гняв очи Саманта седеше, вперила поглед в него.

— О, колко добре познавам този упорит оттенък в характера ви, мис Джордън! — подигра я той и сивият цвят на очите му потъмня от удоволствие. — Добре поне, че не хвърляш разни неща по мен. Това е все пак някакъв напредък.

Дрю отвори вратата и излезе навън.

„Напредък!“ — гръмна в съзнанието й. Как успя да го направи, така и не разбра, но когато Дрю й отвори вратата, тя се усмихна снизходително и му позволи да й подаде ръка, после се освободи и тръгна пред него към ресторанта.

„Хамлетс Руст“ бе издържан в такъв стил, който Саманта с любов наричаше непретенциозен лукс. Подовите плочки и тапицерията на диваните в сепаретата бяха тъмнокафяви. Стените бяха украсени с графики на сцени или герои от Шекспирови пиеси. Атмосферата бе топла, приятна и уютно позната на Саманта.

— Предполагам, че си обядвала тук още като си ходила на училище — каза Дрю и се огледа с любопитство наоколо, местейки учуден поглед от маса на маса.

— По някой път.

— А по някой път и в парка, нали?

— По някой път.

Дрю повдигна тъмните си вежди и сивите му очи заблестяха раздразнено, вперени в неутрално любезното изражение на лицето й. Играта, която тя бе започнала, му бе известна и той я ненавиждаше. Щеше да му подхвърля едносрични отговори, докато около устата му се появи пяна от отвращение.

Той се прокашля и се взря в нея със загадъчен поглед.

— Не искам да се карам с теб, Саманта — започна бавно. — Тъй като, така или иначе, се налага да работим заедно, не мислиш ли, че е по-добре да сключим някакво примирие?

Твърдо решена безапелационно да го отреже, тя се изненада, като чу въпроса си:

— При какви условия?

Той се засмя с дълбок гърлен смях и леко повдигна рамене.

— Ако исках да се предадеш, щях да кажа „безусловна капитулация“, но тъй като примирието бе поискано от мен, ще се задоволя и с „прекратяване на огъня“.

Той весело вдигна вежди и Саманта усети как по гърба й пробяга лека тръпка. Каква ли дяволия се крие зад този порочен блясък в очите му? Не можеше да каже, но щеше да се довери на инстинктите си, а те в момента й нашепваха да бъде много, много внимателна с този мъж.

— Добре — съгласи се тя, съобразила, че ако животът в „Хогън“ стане непоносим след така нареченото примирие, все ще успее да си намери работа на друго място.

Сервитьорката дойде и взе поръчките им. Саманта почувства внезапен глад и не обърна внимание на леката усмивка, появила се на устните на Дрю, когато си поръча хамбургер с всичките му допълнения и ягодов млечен шейк с една топка ягодов сладолед в него.

— Човек лесно би задържал жена като теб, ако трябва да я храни с такава храна — подкачи я той, когато поставиха поръчаното пред нея.

— Аз пък бих могла да те затворя в клетка, като се има предвид, че това, с което трябва да те храня, е само заешка храна! — отвърна тя, поглеждайки салатата пред него.

Той също погледна бързо в чинията си. Салатата бе живописно и апетитно подредена — блюдото бе пълно догоре с варени яйца, дебели резени домати, аспержи и лентички шунка с кашкавал.

— Всички останали зайци ще ми завиждат — каза той, като се засмя и взе черния пипер от поставката.

Саманта присви очи, като видя, че салатата му почти почерня.

— Хапни и малко салата с пипера — ухапа го тя.

— Обичам пипер — защити се той и се усмихна обезоръжаващо.

— Не си спом… — Тя прехапа език и усети как смущението обагри бузите й. Моментално сведе поглед към вплетените в скута си ръце.

— Хей, всичко е наред, Сами! — каза Дрю и по тона му тя усети, че е разбрал. Ръката му се пресегна през масата и кокалестите му пръсти обхванаха брадичката й. Много нежно повдигна лицето й нагоре. — Не позволявай на старите спомени да те обсебят. Аз не им позволявам — усмихна се Дрю окуражително.

Ама че неподходящ израз! Старите спомени… Тя си спомни как Дрю влезе в кабинета и заедно с Елдън Болдуин, президента на LID-Co, и без да каже нищо, продължи към личния кабинет на Винс Гейнър. Дрю стоеше зад Болдуин, докато я чакаше да наслага всичките документи на Винс в един кашон. После излезе след Болдуин, без да й каже нито дума. Също така си спомни и гласа на Дрю, стигнал до нея, след като двамата затвориха вратата след себе си.

„Не, сър. Не мисля, че мис Джордън е замесена в работите на Гейнър. Щях да разбера…“

Тя потрепери, изведнъж почувствала хлад. Кого е нацелил тоя път? Пак ли смята да я използва? Съвест няма ли? Ами Лари? Той знае ли какво става? И защо, по дяволите, не й се бе доверил?

Да, защо Лари не й каза, че „добрият стар Анди“ е всъщност Андрю Кингстън, човекът, който й бе причинил толкова много болка? Саманта отблъсна чинията пред себе си, отвратена от мъжете изобщо и от двамата съдружници на „Хогън Фрейт“ в частност.

— Какво, да не загуби апетит? — попита я тихо Дрю и погледът му се премести от наполовина изядения хамбургер към високата чаша, все още почти пълна с млечния й шейк.

— Да, но не само заради обеда, Дрю — изрече тя сухо, вперила гневен поглед в ръката му, протегнала се през масата да я докосне.

Дрю се намръщи. Враждебността й отново се появи, давайки му повод да се запита дали не е преценил правилно шансовете си, като я принуди да дойде на този обед.

Какво би казала, ако знаеше, че е единствената причина, поради която реши да остане в Ашланд? Дали изобщо щеше да му повярва? Той прехапа вътрешната част на бузата с белите си здрави зъби и замислено се вгледа в жената пред себе си. На пръв поглед тя изглеждаше много нежна и женствена, но дали Лари не е прав, като настоява, че е твърда и цинична?

Съвестта го гризеше, въпреки че съзнанието му напомняше, че не той я е направил такава. Дали му харесваше или не, но се чувстваше отговорен и това не бе никак приятно.

— И аз нещо изведнъж загубих апетит.

Той се измъкна иззад стола си и застана до Саманта, спокойно изчаквайки я, докато и тя стане. После двамата се отправиха към касата.

 

 

Часът неусетно стана пет. Край на работното време. Тя плъзна поглед по бюрото и с въздишка на удовлетворение установи, че е доволна от постигнатото през този следобед. Не бе лесна работа да се поемат задълженията и на Ан. Имам пълното основание да се гордея със себе си, помисли си тя, отблъсна се от бюрото и уморено се изправи.

Нахлузи калъфа на машината, взе сакото и чантата си от закачалката и излезе. Няколко минути по-късно вече вървеше към колата си и изпитваше странно и тревожно чувство, че нещо ще се случи, нещо, което не бе способна да предотврати. Хвърли разтревожен поглед през рамо, почти очаквайки да види Дрю, забързан след нея.

През целия следобед се бе хващала, че се ослушва да чуе стъпките му, че поглежда през прозореца, питайки се неспокойно дали пак няма да се появи и да й развали следобеда, както бе развалил и сутринта й.

Но той не дойде и всъщност тя не си спомняше да го е виждала следобед.

— Да благодарим на Бог и за дребните услуги — промърмори Саманта, вдигайки поглед към небето.

Хвърлила още един крадлив поглед към сградата, тя отвори вратата на колата и се настани зад волана. Пъхна ключа в контакта и двигателят веднага забръмча. Със сърдито свирещи гуми колата изхвърча от паркинга. Обикновено Саманта не се отнасяше грубо с колата си, но този път бе толкова възбудена, че даже и не забеляза.

Десет минути по-късно вече влизаше в Ашланд. Градът на стария Бард даваше своя принос в туризма, но Саманта бе благодарна, че у него все още се усещаше духът на старите малки градчета, който тя толкова харесваше. Пое по трилентовия булевард и вече подминаваше академичното градче, когато си даде сметка, че тревожното чувство, което изпита, като излизаше от сградата на „Хогън Фрейт“, не я е напуснало.

Тя намали, свали стъклото и пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на богатия аромат на цветята, растящи в живописно изобилие пред спретнатите домове. Напрежението постепенно я напусна и тя облегна глава на тапицираната облегалка, оставяйки красивата вечер да повдигне настроението й.

След като заобиколи внимателно с хондата си малката неравност по пътя, свързващ Ийст Мейн с Уинбърн, Саманта отново вдигна крак от педала, тъй като нямаше закъде да бърза.

Погледът й разсеяно се плъзна по грижливо поддържаните тревни площи и горички, ширнали се от двете страни на пътя. По устните й заигра по детски замечтана усмивка.

Напред се простираше Лития Парк. Според нея това беше едно от най-красивите кътчета в щата Орегон. Без значение дали бе ден или нощ — неповторимо удоволствие бе да се разхождаш по алеите му или бавно да караш по пътя, минаващ покрай него. Паркът бе свързан с много хубави спомени от детството й. Освен това той бе мястото, където тя репетираше и правеше представления с малката си театрална трупа, напомни си младата жена, а утре вечер щеше да се състои първата й среща с нея. Трябваше да се обади по телефона на няколко места, да изготви сценария.

При мисълта за любимото си хоби Саманта усети как умората я напуска, оставяйки след себе си приятна възбуда, която раздвижи кръвта и извика на устните й доволна усмивка. Би могла да направи сценична кариера, ако не бе едно странно обстоятелство — изпитваше страх от публика. Въпреки това обичаше всичко, свързано с театъра, и страшно се зарадва на възможността да ръководи малката трупа, когато предишният й режисьор бе извикан за малка роля в една пиеса на Бродуей.

Тя увеличи скоростта и след няколко минути паркира пред дома си. Мушнала чантичката си под мишница, излезе от колата и почти се затича към къщата, предчувствайки удоволствието от горещата вана, придружена от чаша с любимия й билков чай.

Тъкмо бе сложила чая да се запари и телефонът в кухнята иззвъня. Поколеба се дали да отговори, страхувайки се, че от другия край можеше да се окаже Бил.

От друга страна пък, можеше и да е Брион… Саманта сложи чайника на масата и отиде до телефона.

— Ало? — каза колебливо.

— Саманта?

Трябваше да се сетя, укори се тя безмълвно.

— Какво има, Дрю? — каза уморено, но всичките й сетива застанаха нащрек. — Да не би да съм забравила да си изключа машината?

Чу как той рязко пое въздух, а след това и пресиления му смях.

— Ами мислех… всъщност… — Той млъкна изведнъж и единственият звук, който се чуваше, бе нетърпеливото барабанене на пръстите му по бюрото. — Какво ще кажеш за вечеря?

— Съжалявам… — започна тя и внезапно обхваналото я разочарование я спря. Ядосана на себе си, тя продължи с доста по-хладен тон: — Имам друг ангажимент.

— Защо не го отмениш?

— Не мога.

Стори й се, че той изруга, но не беше сигурна. Обаче раздразнението в гласа му бе съвсем ясно, когато каза:

— Съжалявам, че те обезпокоих.

Аз също съжалявам, че ме обезпокои, помисли си тя, неохотно признавайки най-сетне, че този мъж наистина успя да смути душевния й покой.

Монотонният сигнал в слушалката й подсказа, че Дрю вече е затворил. С гримаса на лицето тя бавно отпусна слушалката върху вилката и замислено забарабани с пръсти по синята пластмаса на апарата.

— Звяр! — промърмори и удари с длан по телефона. Никога преди не се бе чувствала толкова изтормозена. Толкова напрегната!

Когато телефонът иззвъня отново, Саманта почти излезе от кожата си.

— А, не! Тоя път няма да ти отговоря! — изкрещя и с гневна крачка излезе от къщата, отправяйки се към колата.

На леля й щеше да й е все едно дали е още облечена с работните си дрехи или не.