Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1963 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Детска приключенска литература
- Морски приключения
- Приключенска литература
- Творби за животни (анималистична проза)
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2013)
Издание:
Петър Бобев. Самотникът от ледената пустиня
Повест
Редактор: Ганка Димитрова
Художник: Димитър Попвасилев
Художествен редактор: Тончо Тончев
Технически редактор: Лазар Христов
Коректор: Нели Златарева
Библиотечно оформление: Борис Ангелушев
Дадена за печат на 15.II.1963 год. Излязла от печат на 22.V.1963 год. Поръчка №111. Формат 1/16 59/84. Тираж 12 000. Печатни коли 10. Издателски коли 8,30. Цена на книжното тяло 0,37 лв. Обложка 0,05 лв. Твърда подвързия 0,15 лв. Обща цена 0,57 лв.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1963
Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
История
- — Добавяне
17
Тази дружба свърши скоро с приближаването на полярната нощ.
Сцепената устна все по-често се озъбваше на другаря си, все по-често го пъдеше със сподавено ръмжене и раздразнено хапене. Близостта му вече я дразнеше. Диреше самотата. Някакъв блед спомен, неясен порив я влечеше на юг, към непристъпната пещера, където бе родена. Мамеше я е обещанието да даде приют, защита и на нейното майчинство — спокойно, сигурно, далеч от целия свят, сама с предчувствуваното непознато щастие.
Най-сетне раздялата настъпи.
Послушен на своя инстинкт, наследен от хилядите поколения бели самци, които бяха зачитали стремежа за усамотение на бъдещите майки, Острия нокът стоеше върху един леден блок сред снежното поле. Стоеше и гледаше печално след другарката си, която крачеше към юг, без да се обърне, без да го погледне, притегляна от силата на своя инстинкт.
Пещерата! Тя беше сега нейната цел, единственият смисъл. Всичко друго избледняваше, губеше значение.
Най-сетне мечката се скри зад далечните тороси.
Острия нокът остана сам.
Той понечи пак да тръгне подире й, да я догони, да я върне. Но спря насред път. Знаеше — нямаше смисъл. Нещо по-силно властвуваше сега. По-силно и от него, и от нея. Непреодолимо.
Това беше краят.
И ето, той обърна гръб, тръгна към морето с прегърбената си тромава походка.
Дали някога щяха да се срещнат пак? Щеше ли пак да я зърне върху някой плаващ лед сред океана? Щеше ли да види, сгушено до грижливата си майка, и пухкавото меченце, което трябваше да се роди?
Сломен от самотата, Острия нокът се отправи наново по познатия път, към Тихия залив, към моржовото племе, увличан нататък от спомените за недалечното детство, от спомените за сигурното и спокойно детство, под защитата на зъбатата си втора майка. Беше забравил преследванията на недоволните моржици, когато закачаше децата им, беше забравил дори заядливия Стар морж. Останало беше само едно — един светъл, безгрижен спомен. Роденият самотник бе вкусил сладостта на дружбата, сигурността на обществото, покоя. И нямаше да ги забрави. Да спиш безгрижно, когато знаеш, че другар бодърствува до тебе; да ловуваш, когато виждаш, че другар ти помага и подгонва плячката към тебе…
Не! Нямаше да забрави!
Придобитото стадно чувство, поривът към задружен живот, го влечеше неотменимо назад, към моржовете, сред които беше преминал целият му живот.
Той ускоряваше ход, вече подтичваше, прескачаше ледените струпвания, задъхан, нетърпелив, подушил отдалеч миризмата на другарите си, забравил злото, което им бе причинил.
Отдолу, под скалистия хребет, се ширна Тихия залив, натрупал върху гърба си цял метър ледена сланина. Птичият пазар бе опустял. Скалите, завеяни със сняг, немееха в подтискащо безмълвие. Замлъкнали бяха веселите ручеи. Оковани в кристалните си брони, дремеха водопадчетата, превърнати от всесилния вълшебник — мраза, в снопове искрящи сталактити. Там, където през лятото се разбиваше с шум прибоят, сега властвуваше натрошеният озъбен лед, стиснал в яката си прегръдка нацепените базалтови великани.
А долу, накрай ледения пояс, до незамръзващото течение, се изтягаха моржовете. Останали бяха самците. Моржиците с децата бяха поели към зимовищата си. До самия бряг, винаги най-предпазлив, лежеше Счупения зъб.
Острия нокът проточи муцуна и изрева другарския си поздрав. После се спусна тичешком надолу, повлякъл цяла каменна лавина по стръмния сипей.
Няколко полярни лисици, вече побелели за зимата, се пръснаха уплашени при внезапната му поява. Той видя само как се мярнаха върху снега още сивите пискюлчета на опашките им, но не се отклони от пътя си, не ги подгони, както друг път.
С радостен галоп достигна края на леда. Но моржовете бяха избягали, стреснати от рева му, отведени набързо от водача си.
Счупения зъб отвърна откъм вълните с грозен, предупреждаващ рев и заплува още по-бързо, следван от дружината си. Никога вече той нямаше да се измами от приятелския поздрав на никоя мечка.
Острия нокът спря до самото море и проследи с недоумяващ поглед отминалото стадо.
На няколко крачки встрани, вдадена сред топлото течение, под купчина обрулени от подводния листопад ламинарии се чернееше Скалата на безнадеждните. Там лежеше безпомощен, грохнал Стария морж, изгубил сили, изоставен от всички, да изчака края си тук, в Тихия залив, където бе преминал в тържество и победи дивият му живот. От помътнелите му, угасващи очи лъхаше ужасяващият хлад на примирението и обречеността.
А над морето, далече на юг угасваше последният залез пред полярната нощ. Огненото слънчево кълбо се отразяваше в притихналата повърхност, сякаш над света грееха две слънца.
Острия нокът продължаваше да стои на брега и да се взира в помръкващите води, където отплуваха доскорошните му другари.
Към нозете му налитаха със съсък змийчетата от пяна на укротения прибой. На север океанът се белееше в някаква въздушна белота, която преливаше неусетно в потъмняващото небе, а колкото се отиваше по̀ на юг, трептящата повърхност изменяше цвета си в рязко очертани ивици: белезникава, розова, златиста, алена и накрай, там където току-що се бе гмурнало слънцето, припламваше в огнени струи, които бавно угасваха с догарянето на кървавия небосклон. От север полазваха тъмни сенки, някакви виолетови мъгли, които избърсваха чудните блясъци на морето. Те посърваха, почерняваха и неусетно падаше нощта. Прекрасното море се превръщаше в зла, заплашителна стихия. В скалите се плискаше черна смола, върху която кипваха съскащи гребени от мътногълъбова пяна. Само плясъкът оставаше същият, може би само по-отчетлив във вечерното затишие.
Ставаше все по-тъмно. Очите вече не различаваха дори запенените гребени. Единствени ушите долавяха как отдалеч се задаваше с шепот новата вълна. Шепотът се усилваше, забучаваше, заплашваше, сякаш се надигаше не една вълна, а цялото море. После водата се блъсваше с трясък в скалата, пръските изплющяваха отгоре й, а отстъпващите струи зашуртяваха през множеството водопадчета обратно към морето. Вълна подир вълна. Плясък след плясък.
Решил изведнъж, Острия нокът се метна във водата, заплува след моржовото стадо. Нямаше сили да остане сам. Сам — до умиращия морж…
На юг, отвъд кръгозора, три пъти избликва утринната заря, без да настъпи денят. А той все плуваше и плуваше, подаваше глава над вълните и проточваше умолителния си зов. Пресрещаше с гърди прииждащите вълни, врязваше се под накъдрените им гриви и продължаваше да се носи напред сред водните пръски.
Но моржовете не отвръщаха на зова му, а още по̀ забързваха, понасяха се лудо напред, уплашени от упоритостта му, отвеждани все по-далеч от новия си водач, от предпазливия Счупен зъб. Защото той още помнеше. Смъднала от солената вода, раната на тила му напомняше настойчиво какво означава този коварен зов.
А не помисляше да върне стадото назад, да го нападне във водата, да го унищожи. Не съзнаваше защо. Но не можеше, само бягаше.
Над мразовития свят отново цареше със суровото си великолепие полярната нощ — някаква тъмна бездна, като тъмната бездна, която зееше отдолу. И сякаш не съществуваше нищо друго — само небе, дълбоко и вечно, захлупило друго, дълбоко и вечно, разплискано море от чер туш.
Пустош!
И сред нея — само той, сам сред кошмара на самотата!
Острия нокът се покатери върху един леден блок, истински плаващ остров, отръска се, после се залови да изчиства със зъби висулките, които бяха смразили за минута мократа му козина.
Луната отскочи над хоризонта — огромна, студена, оградена с бледожълто сияние, което ту набъбваше, ту се свиваше, когато вятърът прекараше пред нея разкъсаните облаци.
Леденият остров се белееше с матова лъскавина — тежък, металноплътен и в същото време приказно нереален и въздушен. Лунната светлина струеше във всички посоки като резедава мъгла, преливаше, запълваше пукнатините, заличаваше гънките, изглаждаше всичко в своята измамлива мекота.
Острия нокът стоеше накрай леда сам, със своята удължена сянка, и се взираше нататък, където изчезнаха другарите му — тъжен и все още недоумяващ. Защо отказваха дружбата му? Защо? Все още не можеше да схване колко невероятна, колко неприемлива и противоестествена беше тази дружба, тази жестока шега на слепия случай.
Изведнъж горе, около Голямата мечка затрептя полярното сияние. Разгоря се и угасна. Мракът отново заля света.
А Острия нокът стоеше все тъй неподвижен и самотен — сам със своята сянка, която лежеше до него върху синкавия сняг.