Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (24)

5

Вятърът утихна. Отведнъж. Въздухът замря. И само след час вълните се уталожиха, скриха рошавите си гриви, загладиха гребените си. Оглушителният им рев заглъхна, превърна се в звучно кънтене. И цветът, им просветна. Кристалният лазур смени тежката куршумена сивота. Засияха весело слънчевите блясъци.

Смазан от умора, Каам заспа, както седеше в байдарата, превит на две, сложил глава върху ръцете си, които и насън не изпускаха греблото.

Когато се събуди, той видя, че течението го бе отнесло до един леден блок, върху който се биеха ожесточено две бели мечки, а на двеста-триста крачки встрани няколко моржа следяха битката като замаяни.

Ловецът хвана греблото, приближи безшумно. Очите му святкаха хищно в радостна надежда. Месо! Толкова месо! Каам ще го отнесе в ярангата и после ще има голямо празненство. Но с кого да започне? Ако застреля мечките, ще избягат във водата моржовете. По-добре да удари морж. Мечките няма да му се изплъзнат.

Той вдигна пушката, прицели се в окото на едно дремещо животно. Натисна спусъка. Чу се гръм. Но моржовете, свикнали с трясъка на ледовете, като че ли не го чуха. И може би щяха да си лежат все тъй безучастни, ако изстрелът се бе оказал смъртоносен.

Сега, кой знае по каква причина — от вълнение или от преумора, — куршумът се отклони, впи се във врата на моржа. Раненото животно изрева от болка, изправи се отвесно, триметрова ревяща колона, и с един скок се метна във водата. Сепнати от тревожния рев, другарите му го последваха. Ледът опустя.

Каам стисна челюсти.

А сега? Сега да се скрие, да издебне, да изчака. Нека животните да се успокоят.

Ала те не го изчакаха. Ранената моржица внезапно изплува до самата лодка. След нея се подадоха още десетина мустакати глави, размахали бивни. Ставаше опасно.

Каам помнеше и друга схватка, която замалко щеше да му струва живота. Спаси го навременният удар по главата на моржчето. И сега трябваше да действува тъй бързо.

Той изстреля втория си патрон в ранената моржица, но и този път не смъртоносно. Нямаше време да напълни повторно пушката. Разярените неприятели настъпваха отвред. Все повече и повече мучащи, заплашителни глави изплуваха от морето, ниреха под него, зад него, стягаха обръча. Но още никой не се решаваше да нападне. Животните само ревяха, предпочитаха да го уплашат, да го пропъдят с рева си.

Когато чу тревожните провиквания на племето си, Острия нокът побесня. Силите му се удесеториха. И ето, в див порив той се извъртя ловко, впи челюсти във врата на врага си. Зъбите му застъргаха в жестока наслада изтънелите мускули и скритите под тях артерии.

Жълтия кожух разбра, че е загубил борбата. С рев на ужас той се отскубна назад. Опита да се изправи, застоя се секунда-две на задните крака и рухна върху убития морж. Без да го погледне, победителят му скочи в морето.

Ловецът не очакваше новата атака. Никога не бе слушал такова нещо — ведно да се бият мечки и моржове. Това пак беше работа на Келе. Но Каам никога не се отказваше от борбата, дори ако насреща му се изправеше самият Келе. Разтреперан от страх, той стисна цевта на пушката и я стовари в мечата глава. Прикладът се строши с трясък. В ръцете му остана голото желязо.

Острия нокът, невредим, още по-разлютен, изрева гръмовито и връхлетя повторно. С един замах ноктите му раздраха байдарата. Водата шурна. Обля краката на лодкаря. Каам прецени мигновено. Размаха греблото и подкара към леда. Водата нахлуваше бързо. Лодката едва се удържаше. Още секунда и щеше да потъне. Всъщност байдара и човек са едно. Потъне ли тя, загива и човекът.

Но Каам успя да достигне плаващия блок. Метна греблото и се вкопчи в острия ръб. В този миг байдарката потъна. Потъна с амулетите от моржови зъби, с харпуна, с куките за хващане убития дивеч, с пушката. Пропадна цялото му богатство. Нищо не остана. Или по-право остана животът. Но нужен ли му беше вече той след толкова несполуки?

Ловецът се прехвърли върху леда, премалял от страх и умора, с наквасени крака, вкочанен от студ. От водата опитваше да се измъкне и Острия нокът, пръхтеше и съскаше като гигантска котка. Каам го изтика решително с греблото обратно. Мечокът налетя повторно и повторно ловецът го отблъсна. Само че този път, както падаше назад, Острия нокът успя да изтръгне със зъби веслото от ръцете му.

Каам остана съвсем беззащитен.

Острия нокът се поемаше пак. В ноздрите му лъхаше страшната незабравима миризма на ловеца и събуждаше рой тежки, кошмарни спомени. Спомени за бягство пред глутница виещи песове, за гърмеж и пареща болка в гърба, за мъки, за смъртна опасност. Мирис на самата смърт, която поразява отдалеч, подло, без смелостта да поеме откритата борба, гърди с гърди, зъби със зъби, нокти с нокти. Злобата преля в цялото му същество, оголи челюстите му, изтръгна от дробовете грозен, вледеняващ рев.

Тогава Острия нокът чу зова на Кривата перка, която го викаше неспокойно при себе си, по-далеч от това опасно двукрако същество, най-опасното от всички същества, които тя познаваше. Той се поколеба. После стадният навик победи. Надви послушанието. И без това леденият къс се отдалечаваше бързо. Значи врагът отстъпваше. Опасността за племето беше отминала.

Белият мечок поплува още малко подире му, колкото да се увери напълно, че няма да се върне, след това сви назад. Достигна брега и се натъкми до майка си сред другите моржове, които бяха налягали да си починат, вече поуспокоени, забравили преминалата опасност.

Каам гледаше изумен. Какво беше това невиждано чудо? Бяла мечка сред моржовото стадо — като приятели, като свои… Не! Това не може да бъде мечка! Това е самият Келе, преобразен в мечка, която пази моржовете! Келе, който е решил да умори от глад ловците! Никой друг, само той!

В този миг някой изръмжа зад гърба му. Каам се извърна със скок. Насреща му пристъпваше, като се поклащаше бавно, оплискан с кръв, Жълтия кожух.

Ловецът неволно отстъпи. Какво друго можеше да стори тъй, обезоръжен, без пушка, без харпун, само с един нож на пояса.

Мечката се застоя на място задъхана, с изплезен език. Изръмжа глухо и залитна към него, изтощена от глад и от загубената кръв, ала все още страшна, заплашителна, настървена.

Ловецът се слиса. Сега накъде? Във водата? Та там го чака сигурна гибел. Тогава?

Той отново отстъпи и мечката го последва с недоволно ръмжене. Така в тая безсмислена гоненица двамата обходиха няколко пъти ледения блок. Най-сетне Жълтия кожух спря. Сгуши се на леда запъхтян, вперил в него алчен поглед.

Седна и Каам да си отдъхне. А ледът го отнасяше все по-далеч от моржовото стадо, сред което лежеше чудната бяла мечка.

Дали и тая мечка тук която не сваля от него очи, не е също Келе, двойник на Келе? Беше умряла, труп — а сега?

Каам пак скочи. Жълтия кожух отново се бе запътил насреща, премалял от глад. Направи две-три крачки, застоя се, пак тръгна. Повече не можа. Легна отново. Задиша уморено.

Спря се и Каам. Но врагът му не го остави да си отдъхне. Изправи се пак и пак го подгони.

Тъй до вечерта, когато слънцето се гмурна в океана. Тъй и през цялата нощ. Не се отказа. Не го остави. Преследваше го неотстъпно, макар че едва се удържаше на крака, с някаква невероятна жизненост, сякаш съзнаваше, че само с неговото месо ще успее да набере сили, ще замести изгубената кръв, ще оживее.

Каам чувствуваше, че повече няма да издържи тъй, съсипан от глада, от борбата с бурята, от преживените изпитания. Краката му се прегъваха от умора, очите му се слепваха за сън. Идеше му да махне с ръка и да се простре върху снега, да затвори очи, да заспи. Да спи, да спи!

Но в следния миг, зърнал приближаващия жълт кожух, чул залитащите му стъпки, той скачаше и побягваше.

Слънцето се показа отново. Но не там, където го очакваше. Преместило се бе. Понесени от течението, ледените късове плаваха все така, един зад друг — ледът на Каам отпред, а другите зад него. Не бяха променили взаимното си положение.

Тогава?

Слънцето трябваше да изгрее от лявата му страна. Какво диреше отдясно? Страшно подозрение вледени съзнанието му. Значи ледът се отправя пак на север, морското течение се е отклонило и го отвлича все по-далеч и по-далеч от родния бряг, от кожената яранга, от близките!

Жълтия кожух пак налетя, още по-зъл, по-нетърпелив. Гърдите му свиреха в несдържано ръмжене. Каам едва свари да отскочи назад, да отбегне яростната атака. Тоя път мечката го гони дълго. Кой знае колко пъти обиколиха тясната си арена. Най-сетне тя спря, по-право рухна на леда.

Каам се взря в нея обнадежден. Но не. Не беше умряла. Още дишаше — дишаше учестено, с мъка. Главата й лежеше неподвижна върху предните лапи със затворени очи. Значи не го виждаше. Значи можеше…

Той не се колеба много. Изведнъж усети колко е гладен. А мечката имаше не само зъби. Тя имаше и месо. Много месо, което можеше да засити дивия му глад.

Стисна по-яко ножа и пристъпи към нея. Крачка, две, три! Още малко! Още две крачки! Беше премерил точно къде ще забие ножа, там, между ребрата, под лявата плешка.

Но зверът го усети и се вдигна напреде му. Каам хукна обратно, следван по петите от залитащия, но тъй издръжлив хищник.

Измина и вторият ден, отърколи се и втората нощ. Ужасен ден, по-ужасна нощ! Тялото му беше изгубило всякаква сила. Беше забравило даже глада си. Искаше сън, крещеше сякаш за сън.

А не биваше! Нямаше право!

Щом се отпуснеше човекът, налиташе зверът — задремеше ли зверът, нападаше го човекът. Уж човек и звяр, а всъщност два безпощадни хищника, дебнещи да се разкъсат.

Кой щеше да падне пръв?

В тая зловеща гоненица на живот и смърт Каам сякаш забрави накъде го отнася течението, сякаш забрави кой е, забрави ярангата си, целия свят. Остана само едно — озъбените челюсти, от които трябваше да се пази, и камарата месо зад тях, до която трябваше да се добере…

Настана третият ден.

И ето, нататък, към изгрева, зад водните гребени се мярна бяла ивица, която неусетно се оплътни, наедря.

Суша!

Леденият блок се връщаше там, отдето бе тръгнал увлечен от коварната клопка на кръговото течение.

Върху брега се изтягаха няколко моржа. Над тях, стоплен от телата им, въздухът трептеше в лека мараня. А наоколо — такава светлина, такъв режещ блясък.

И там…

Каам беше смел ловец, но сега тялото му затрепера.

Сред моржовото стадо се надигна белият мечок, подуши отдалеч миризмата на човека, разлюля гневно глава, изрева. Моржовете се струпаха край него, замучаха гръмогласно.

В този миг Каам усети остра болка в очите, дълбоко вътре. Той ги притисна с ръка. Когато я свали и отново отвори клепачи, разбра с ужас, че е ослепял.

Ослепял… Тъкмо сега… Тук…

Каам дори не можа да допусне, че виновен за това е блясъкът на снега и морето, огънят на слънцето, преумората. Не. Уверен беше, че е работа само на Келе. Ясно, решил бе да го унищожи. Закъде е сляп ловец, така сред океана, до прегладнелия звяр?

Очите боляха, сякаш вътре в тях цвърчаха живи въглени. Такава страшна, огнена слепота. И такава отчайваща безпомощност!

В същия миг той дочу съвсем наблизо запъхтяното дишане на мечката. Сега пък накъде? Отстъпи крачка назад, втора. Жълтият кожух го догонваше. Трета крачка. Изведнъж кракът му увисна над празното, достигнал края на леда. Каам едва успя да отскочи настрана и сигурен, че там няма вода, притича слепешком. Но се спъна, падна и продължи да бяга, като пълзеше по крака и ръце.

Ръмженето на мечката не се чуваше вече. Добре. Пак й избяга. Но докога? Докога щеше да издържи. И то така. Оставаха му само ушите. Само слухът. Ако чуеше врага навреме, все можеше да се надява за още малко живот — за още някоя минута, някой час…

Каам не усети нападението. Може би бе задрямал, смазан от умора. Опомни се в мечите лапи. Друг път тези лапи смачкваха мигновено костите. Но сега и те бяха изгубили чудовищната си сила.

Само една мисъл се мярна в главата му — това е краят!

Но дори така — той беше храбър ловец, а храбрият не умира без борба. Даже в прегръдката на мечката.

Къде ли е ножът му?

Изглежда беше го изтървал в дрямката си.

Нямаше време да го търси.

В някакво неосъзнато движение, наследен опит от многобройните поколения сурови ловци, той вмъкна юмрука си в гърлото на звяра. Натисна по-силно. Натика цялата си ръка до лакътя.

Изненадана от тая неочаквана съпротива, задавена, мечката опита да го отблъсне от себе си. Но Каам знаеше, че ще постъпи така. Всички мечки се бият еднакво. Затова се прилепи плътно към косматото тяло. Гърдите му усетиха как сърцето се блъскаше в гърдите й, които се свиваха и разпускаха в мъчителна спазма за въздух. Блъскаше като чук, неравно и пресилено.

Жълтия кожух се хвърли по гръб, превъртя се по корем, затисна го с тежестта на своите шестстотин килограма. Каам усети как изпращяха ставите му, но напрегна мускули и издържа. Не извади ръката си. И когато зверът, вече задушен, агонизиращ, поотпусна хватката си, ловецът напипа случайно ножа до лявата си ръка. Стисна го трескаво и мигновено го заби в косматата гръд, заби го до дръжката точно там, където се бъхтеше сърцето. Заби го още веднъж и още веднъж, настръхнал от ужас и надежда, освирепял. Топла струя оплиска лицето му. Той подложи уста и жадно засмука бликналата кръв.

После не помнеше…

Когато Каам се събуди, Жълтия кожух лежеше върху него безжизнен. Човекът изпълзя с мъка изпод тежкото туловище и извади ръката си. Като по чудо тя бе почти здрава. Всъщност сега след всичко станало какво значеха няколкото дълбоки рани от мечешките зъби?

Пипнешком, без да вижда нищо, Каам разпра корема на звяра и измъкна черния му дроб. После го заръфа лакомо. Знаеше, че след дълъг глад се яде суров дроб. Вековният опит беше наложил обичая, предаван от баща на син. И всеки, който искаше да оцелее, беше длъжен да му се подчини. В тая ледена страна, лишена от растения и плодове, суровият дроб можеше да предпази от страданията на непълното хранене.

И отново заспа. Спа дълбоко, може би ден, може би два дни.

Когато се събуди, той откри с радост, че беше прогледнал. Снежната слепота бе преминала. Морето се плакнеше с пеещ шепот в леда, диамантени рибки се гонеха по вълните, на небето пак грееше тройното слънце.

Каам издяла с ножа от ребрата на мечката две кръгли пластинки, проби им по два тесни процеса на кръст, прикачи ги към едно сухожилие и ги привърза на очите си. Старите му очила от китова балена бяха отишли заедно с байдарката на дъното. Но и тези щяха да вършат работа, щяха да запазят болните му очи от ослепителния блясък.

Ловецът одра мечата кожа и побърза да се завие с нея. Едва сега усети колко е измръзнал. Едва сега усети: че цялото му тяло се бе вкочанило. От заситения стомах се разливаше по вените му топло доволство. Приспиваше му се отново.