Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (13)

13

Със загубата на бивена си в страшната схватка с ледената броня Острозъбия загуби и водачеството в стадото. Винаги когато опиташе да излезе отново напред, младият му заместник, Късорога, който бе успял тогава да разбие коварния леден таван, връхлиташе стръвно отгоре му, готов да го прониже с дебелия си меч, готов да се бори до смърт за извоюваното надмощие.

Острозъбия бе почнал да разбира, че времето му е отминало — да разбира и да се примирява. Както бе побеждавал другите, така бяха победили и него. Затова все по-рядко и по-рядко оспорваше правото на съперника си.

Нарвалите се носеха през кипналите гребени на вълните в редици — мъжки, женски и деца. Носеха се плавно, спокойно, без суетня, готови всеки миг за лов и отбрана.

Вдясно сияеха с ослепителната си белота ледените грамади, хаотично натрупани по крайбрежието от някакви титанични сили. А вляво морето искреше с всяка своя гънка. По копринената му кожа пролазваха ритмично дълги брилянтени тръпки. Понесени от теченията, един след друг, плувнали като лебеди в разплискания лазур на океана и накъдрили в него белите си отражения, пъплеха на юг величествени айсберги. По снагите им зееха с тъмни виолетови сенки безброй причудливи пещери, мостове и сводове, каквито само безграничното въображение на природата би могло да извае.

Макар и осакатен, обезоръжен, Острозъбия беше опитен самец, винаги нащрек, с остро ухо и бързи рефлекси. Не току-тъй толкова години бе водил стадото сред безчислените опасности на океана. Сега пак той пръв откри огромния пасаж полярни трески. Откри го и по навик протръби под водата радостния сигнал на водача, след което потъна в изумрудената бездна. Стадото се стъписа. Сега накъде? След стария или след новия водач? Редът му се разстрои.

Но само за миг. Късорога, ревнив за отскоро добитата власт, мигновено се стрелна подире му, като пищеше пронизително бойния си призив.

Битката се разгоря дълбоко, там дето синият здрач преливаше неусетно в чернотата на морската дълбина. Беше кратко, но яростно счепкване. Младият налетя с устрема на младостта, заслепен от ревност. Но срещна съобразителността и богатия опит на непобедения от друг самец, предишен водач. Острозъбия отскочи ловко встрани, пропуснал смъртоносното острие на врага само на няколко сантиметра от тялото си, после се стовари в целия си устрем върху дебелия му врат. Друг път това означаваше край. Дългият бивен пронизваше вражия гръклян и го отправяше надолу, плячка на акулите.

Сега счупеният зъб само се блъсна в дебелата кожа, като я одраска леко.

Късорога повтори атаката си и отново зъбът му не улучи противника. Отново Острозъбия стовари безполезния прицел на притъпения си бивен върху врата на младия, на познатото, добре премерено, най-уязвимо място.

Чак тогава старият водач почувствува напълно цялата си безпомощност. Обречен беше на поражение, в една предварително загубена битка. Или трябваше да отстъпи, или да загине. И той отстъпи. С болезнен стон обърна гръб и полетя нагоре за въздух, нагоре към просветващата синева. И никога вече след този жесток урок нямаше да помисли за разплата, осъзнал и примирен с участта си. Младият искаше само това. С тържествуващ рев той поведе отново стадото към открития от съперника му рибен пасаж.

Скоро под тях сред сиво-синкавия здрач заблестяха седефените блясъци на хилядите, на милионите люспести, гърбове, които се стрелкаха отдолу като сребърен поток, тяло до тяло, в плътна, замайваща върволица, сякаш извираха от синия безкрай и се стопяваха в другия син безкрай. Носеха се в сляп унес напред, към някаква далечна, само тям известна цел. И сякаш не виждаха, не чуваха, не усещаха нищо. Сред искрящите струи на този жив порой се врязваха безброй тъмни сенки — акули, белухи, делфини.

С радостни провиквания нарвалите захванаха пиршеството. Един до друг се врязаха в живата грамада. Острозъбия и Късорога, забравили скорошната свада пред обилната, опияняваща плячка.

Това страшно нападение най-сетне разбърка рибния поток. Разкъса го. Смутени, рибите се отклониха встрани, все повече и повече, преследвани от безпощадните хищници, обърнаха назад — километър, два, три, четири, докато достигнаха края на своята колона. Видели пред себе си други трески, те избързаха, смесиха се с тях, последваха ги.

Може би от страх, а може би от някакъв инстинкт на безволевост, стадните риби предпочитат да бъдат водени. Все по-добре е друг да върви отпред, да дири храната, да открива враговете. Затова първите риби с такава радост се прилепиха в края на пасажа, успокоиха се, заплуваха облекчено. Най-сетне! Вече не те, а други щяха да водят.

Целият пасаж се завъртя в нелепо, безсмислено хоро, в истински омагьосан кръг, подчинени на слепия стаден инстинкт. Всяка риба следваше рибената опашка пред себе си и нямаше да се откъсне от нея до края на силите си, докато загине от глад или докато хищници, по-лакоми и по-настървени, разкъсат гибелната въртележка.

Един след друг нарвалите изплуваха към повърхността и се отпускаха върху вълните с преситени стомаси. Белухите поемаха към далечното ледено поле. Само акулите продължаваха да гълтат, да гълтат — единствени те, със своята страхотна, ненаситна лакомия.

Изведнъж откъм брега, от далечната бяла тундра връхлетя с писък кратък, отсечен като удар порив на вятъра, награбил от снежните навеи облак снежен прах. Изплющя и затихна. След няколко минути повторно налетя.

И ето, поривите зачестиха, затишията между тях ставаха все по-къси, все по-неспокойни. После слънцето помръкна, снегът се надигна от брега като лавина и се понесе в неудържими свистящи потоци. Морето се начумери, посивя. Атлазената му кожа се и нагърчи с неравни тръпки, върху които поникна някаква наежена бяла козина. Косматите вълни нарастваха застрашително, зареваваха, налитаха стръвно върху айсбергите, като ги заливаха до върховете с гейзери водни пръски.

Акулите забиха в дълбините, морските бозайници навлязоха в морето, по-далеч от опасния бряг. А треските, увлечени в безсмислената си орбита, продължаваха да се въртят безконечно, всяка след опашката на другата риба.

Ако случаят не ги бе затворил в коварната клопка на стадния инстинкт, първите риби, челниците, щом усетеха връхлитащата буря, щяха да увлекат всички към дъното, на сигурно. Щяха да се спасят. Но сега нямаше челници. Сега всеки се мъкнеше след другия. Нелепото хоро продължаваше да се върти плитко до повърхността, без да се разстрои, без да направи опит да се откъсне от гибелната магия.

Морето вече не се вълнуваше, то се мяташе с неистов рев и диво стенание като ранен звяр. Вълните нарастваха все повече, източваха се нагоре, огромни, синкаво-черни, настръхнали. Те поемаха в кристалните си лапи цели грамади риби и ги изхвърляха на брега. Отдръпваха се назад с кикот, после отново налитаха, награбили нови живи купища.

Обезсилени от беса на морето, от грозния удар в твърдия бряг, от умора, нещастните жертви продължаваха да се мятат вяло на сухото, докато безпощадният мраз сковеше напълно движенията им и ги превърнеше в късчета лед, споени с огромните ледени блокове.