Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (33)

14

Над високите ламинарии в замътената от цъфналия планктон вода плуваше някакъв смешен грозд от сплетени едно в друго морски кончета. Бащата извеждаше на разходка децата си, като пърхаше бързо-бързо с прозрачните си перки. Наоколо се стрелкаха във весела игра цели купчини морски игли. До водната повърхност шареха орляк малки трески и чертаеха подире си трептяща мрежа от лъснали браздички. От време на време те се спускаха сред фукусите, озобваха накацалите морски бълхи, охлювчета и червеи — коя що свари, — после пак се стрелваха нагоре, към по-топлите слоеве.

Изведнъж смешният грозд се спусна надолу, скри се сред водораслите. Пръснаха се морските игли и малките трески, които до преди миг играеха тъй безгрижно. Пробила бляскавия воден таван, помъкнала подире си шумящ рой въздушни мехури, се гмурна белязаната тюленка, тъй тромава и непохватна на сушата и тъй пъргава, надарена с такава дива грация във водата. Тя се изви плавно насам, сгъна се, обърна се по гръб, сякаш опиянена от собственото си изкуство, и достигна плячката си. Костурът изчезна мигновено в устата й. После Белязаната отново подгони друга жертва, сгъвайки тяло в изящни извивки. Наблизо се учеше да лови риба детето й.

Внезапно насреща й изплува от зеленоватата мъглява далечина тъмният силует на еднозъб морж. Тя го позна. Хищникът! И друг път бе бягала от него. Затова с едно плясване на плавниците си излетя към повърхността, метна се на леда.

Счупения зъб я последва начаса̀. Не видя тюленчето. Пое се с единствения си бивен и измъкна огромното си туловище. После запълзя към безпомощната жертва. След толкова битки със самците беше огладнял здраво. Морските птици не можеха да го заситят, още по-малко случайно уловената риба или отмъкнатите миди от самките.

Тюленката опита да го измами, запълзя надясно, после рязко свърна назад и забърза към водата. Детето й вече беше избягало. Ала хитростта й не успя. Не можеше да успее срещу този по-хитър враг.

Счупения зъб пресече пътя й и тя пак зави назад.

Вечерта тихо лягаше над света, загръщаше се в бледотеменужено було, изтъкано от морски изпарения и предзалезни лъчи. Откроен върху огнения ореол на пламналото слънце, над хоризонта светеше като изкован от старо злато един накъдрен облак. По силата на някаква лоша магия изумрудът на морето се превръщаше в запалена черна смола, облизвана от боязливи, още неразгорели се пламъчета. Планинските върхове в далечината проточваха дълги сини сенки, които се свличаха из урвите, запълваха ги, преливаха навън, послушни на същата всесилна магия, и удавяха света в неземния си синкав здрач.

Като всеки морж Счупения зъб не се отделяше от морето, готов всеки миг да се гмурне в него, сред спасителните му дълбини. Затова и сега не се осмели да преследва навътре бягащата тюленка, а полегна до брега, готов да пресече пътя й, щом тя се отправи към морето.