Петър Бобев
Самотникът от ледената пустиня (30)

11

Острия нокът изплува до Скалата на безнадеждните.

Престарелите моржове го изгледаха с воднистите си ириси, без да мръднат. Останаха неподвижни. Отгоре от скалите птиците го усетиха и се разхвърчаха тревожно.

Внезапно силни ревове го накараха да обърне глава. Отсреща, върху Скалата на чакащите почваше нов бой. Самотните самци гонеха някакъв едър морж, преследваха го донякъде и го оставиха.

А на брега в Тихия залив животът се бе успокоил. Мъжките битки бяха привършили, победителите се пъчеха сред харемите си и само изрядко, когато някой недостатъчно надран младок ги наближеше, семейните самци, сплотени сега в общото си щастие, се спускаха да го прогонят дружно.

Ето Счупения зъб! Ето малко настрана и Кривата перка! Ето всички моржове!

Той ги познаваше по цвят, по големина, по миризма, по нрав. Едни лежеха по корем, други на хълбок, трети се търкаляха по гръб, чешеха се със задни лапи, а сред тях кацаха чайки и събираха изронените моржови въшки, най-досадните мъчители на моржовото племе.

Нейде отдалеч, откъм хълмистата тундра, се носеше на леки вълни ароматът на треви и цветя. Но щом се променеше вятърът или слънцето се затулеше зад облак, отведнъж лъхваше хладината на морето, наситена с дъх на водорасли и плаващи ледове.

Прибоят клокочеше под краката му, птиците крещяха прегракнали, ревяха моржовете — привична, делнична глъчка на крайбрежието. Несмущавана, спокойна.

Толкова покой!

Пред него нацепените скали се подаваха над водата w безредни архипелази от причудливи островчета и полуостровчета. В падините между всеки две вълни се зъбеха опасни, остри рифове. Синееха се живописни фиорди ту плитки, задръстени с люшкани от вълните водорасли, ту по-дълбоки, тъмни, с отвесни, сякаш бездънни стени. Те кривуличеха, препречваха пътя на прибоя в назъбени вълноломи, другаде заграждаха цели лагунки, наредени една над друга в причудливи стъпала.

Вълните прииждаха, сякаш цялото море се бе устремило към брега, ала щом го доближеха, неочаквано се издуваха, изкорубваха се и връхлитаха с грохот. Пресрещаха ги първите подводни зъбери, раздираха атлазената им кожа и оттам изригваха цели гейзери. Но вълните, не усетили дори тези бели рани, продължаваха напред, сгромолясваха се върху надводните скали, изплискваха нови бисерни фонтани ту тук, ту там, а пяната се хлъзваше подире им като чудновата бяла кръв. Най-сетне раздърпани, омаломощени, те достигаха скалния масив. Там — нов, последен взрив. През тесните процепи водата нахлуваше нагоре, по стъпалата, в странни обратни водопади, запълваше лагунките. Чак тогава, изгубила устрема си, тя се отдръпваше назад уморена, за да се слее с идващата вълна, да поеме нейната сила за другия пристъп, а лагунките рукваха надолу в безброй нови водопадчета с плясък и шуртене.

Моржът, когото прогониха чакащите самци, бавно доплува до Скалата на безнадеждните, опита да се изкатери върху й, но не можа, а се простря така наполовина на сухо, наполовина във водата, като дишаше неравно и тежко. На тила му зееше разкъсана рана.

Острия нокът го позна — Стария. Затова се приготви за бой. Оголи челюсти и изръмжа, ала моржът сякаш не го чу. Лежеше и пъшкаше, достигнал последното стъпало в моржовото поприще — Скалата на безнадеждните. Всичко друго, каквото и да дойдеше, щеше да бъде по-добро.

А в дълбочината под него, сред синия начупен блясък се белееха купчините моржови зъби, трупани в този природен мавзолей от стотици години.

Внезапно грозен рев огласи залива, блъсна се в крайбрежните скали, забоботи, удесеторен като гръмотевица. Острия нокът се обърна рязко. По брега тичаше бяла мечка, а моржовете се хвърляха в ужас във водата един подир друг, докато цялото лежбище опустя.

Уви! Не цялото!

Един морж, по-муден от другите, куц, със схваната лапа, изостана назад и мечката връхлетя отгоре му.

Острия нокът нямаше време даже да изреве. Метна се от десетметровата скала направо във водата и с всички сили заплува към мястото на боя. Но когато изскочи на каменната площадка, Кривата перка вече не се нуждаеше от помощта му. Затиснала с ноктеста лапа едрото й тяло, Сцепената устна я разкъсваше лакомо, с доволно, заситено ръмжене.

Побеснял от гняв, от отчаяние, Острия нокът връхлетя диво. И ако насреща му стоеше някой мечок, щеше да го убие на място, щеше да го разкъса на части.

Но сега… Сега с трупа на Кривата перка пируваше мечка.

Изведнъж в него заговори друг глас — заговори неписаният, негласен закон на племето му, просмукал цялото му мъжко същество. Никой самец няма право да нападне самка. Заговорил беше най-мощният инстинкт на дивото му сърце.

И ето, той ръмжеше отстрани, заканваше се ту заплашващо, ту жално. Почваше да скимти и да се моли, опитваше да отвлече убийцата, да я отстрани от тялото на Кривата перка. После яростта отново замъгляше очите му и той беше готов да се хвърли и да я стисне за гърлото, но само едно нейно движение, едно измъркване го обезсилваше, сковаваше го, свързваше го в някакви непознати до днес безволевост и примирение.

От водата гледаха слисани другите моржове, ревяха заплашително, ала все не решаваха да излязат на брега, да напуснат стихията си.

Позаситила глада си, Сцепената устна поглеждаше ласкаво силния самец, без да разбира гнева му, и с нежно изръмжаване го подканяше да се нареди до нея, да се нахрани и той. Месо имаше много, дори двамата да преядат — пак ще остане.

Снегът рукна изведнъж. Изплували неусетно над тундрата, облаците само за няколко минути затиснаха света, оловносиви и заплашителни. И толкова ниски, като че ли опираха върху скалите. Гъст и мокър, снегът прибули далечината в плътна трептяща мрежа. Засипа каменните тераси, засипа и накацалите птици, а на моржовото леговище натрупа половин метър сняг. Застла с бялата си покривка недоогризания труп на старата моржица, избърса алените петна от кръвта й. Скри под невинната си белота кървавата драма.

Уталожила глада си, мечката си тръгна с тихо, мамещо мъркане. Подчинен на този непреодолим зов и в същото време вледенен от скръб, с тъжно, болезнено скимтене, като се обръщаше при всяка крачка назад към нарастващата бяла могилка, Острия нокът я последва.

Снежната виелица ги погълна, скри ги зад неспокойната си завеса.