Джордж Р. Р. Мартин
Пир за врани (9)

Джайм

Сир Джайм Ланистър, целият в бяло, стоеше над тялото на баща си, свил петте си пръста около дръжката на големия златен меч.

На свечеряване вътрешността на Великата септа на Белор стана сумрачна и зловеща. Последните лъчи дневна светлина падаха косо през високите прозорци и къпеха високите статуи на Седемте в червена здрачевина. Около олтарите им блещукаха благовонни свещи, а в трансептите се сбираха тъмни сенки и запълзяваха бавно по мраморните подове. Ехото на вечерните песнопения заглъхна със стъпките на последните опечалени.

Бейлон Суан и Лорас Тирел останаха, след като излезе и последният.

— Никой не може да стои на бдение седем дни и седем нощи — каза сир Бейлон. — Кога спахте за последен път, милорд?

— Когато милорд баща ми беше жив — отвърна Джайм.

— Позволете да ви сменя — предложи сир Лорас.

— Той не беше вашият баща. — „Не го уби ти. Убих го аз. Тирион може да е пуснал стрелата на арбалета, която го порази, но аз пуснах Тирион“. — Оставете ме.

— Както заповяда милорд — отзова се Суан.

Сир Лорас изглеждаше готов да спори още, но сир Бейлон го хвана под мишницата и го поведе. Джайм чу заглъхващия ек на стъпките им. И отново остана сам със своя лорд баща, сред свещите и кристалите, и гадно-сладникавата миризма на смърт. Гърбът го болеше от тежестта на бронята, а краката му бяха изтръпнали. Помръдна леко и пръстите му се стегнаха около дръжката на златния меч. Не можеше да върти меч, но можеше да го държи. Липсващата му длан пулсираше. Това беше почти смешно. Чувстваше по-живо ръката, която бе загубил, отколкото всичко друго по тялото си.

„Ръката ми е зажадняла за меч. Трябва да убия някого. Варис за начало, но първо трябва да намеря камъка, под който се крие“.

— Заповядах на евнуха да го отведе на кораб, не в спалнята ти — заговори той на мъртвеца. — Кръвта е толкова по неговите ръце, колкото… и на Тирион. — „Кръвта е толкова по неговите ръце, колкото по моите“, искаше да каже, но думите заседнаха в гърлото му. „Аз накарах Варис да направи каквото направи“.

Онази нощ беше чакал в покоите на евнуха, след като най-сетне бе решил да не позволи малкият му брат да умре. Докато чакаше, беше заточвал камата си и стърженето на камъка по стоманата му носеше странна утеха. Щом чу стъпките, застана до вратата. Варис влезе с лъх на пудра и лавандула. Джайм пристъпи зад него, изрита го в сгъвката на коляното, натисна с крак гърдите му и опря ножа под меката му бяла брадичка.

— Каква приятна среща, лорд Варис.

— Сир Джайм? — изпъшка Варис. — Уплашихте ме.

— Точно това исках. — Изви камата и по острието потече струйка кръв. — Мислех си, че бихте могли да ми помогнете да измъкна брат си от килията му, преди сир Илин да му е отсякъл главата. Грозна глава е, признавам, но му е само една.

— Да… но… бихте ли… махнали ножа… да, леко, ако благоволи милорд, леко, ох, боли… — Евнухът опипа гърлото си и зяпна кръвта по пръстите си. — Винаги ме е отвращавала гледката на собствената ми кръв.

— Скоро ще се отвратите повече, ако не ми помогнете.

— Брат ви… ако Дяволчето изчезне необяснимо от килията си, щ-ще има много въпроси. Ж-животът ми ще е в опасност.

— Животът ви е в ръцете ми. Не ме интересува какви тайни знаете. Ако Тирион умре, няма да го надживеете дълго, обещавам ви.

— Ах. — Евнухът осмука кръвта от пръстите си. — Искате нещо ужасно… да пусна Дяволчето, който уби нашия обичен крал. Да не би да вярвате, че е невинен?

— Невинен или виновен, един Ланистър плаща дълговете си — глупаво отвърна Джайм.

Оттогава не беше спал. Сега виждаше брат си, щом затвореше очи, широката крива усмивка на джуджето под смачкания му нос, щом светлината на факела облиза лицето му.

— Жалък глупав сляп сакат глупак — беше му изръмжал със злоба. — Церсей е лъжлива курва, ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле, и сигурно и с Лунното момче, доколкото знам. А аз съм чудовището, каквото всички казват, че съм. Да, аз убих онова изчадие, син ви.

„Така и не каза, че се кани да убие баща ни. Иначе щях да го спра. Тогава аз щях да бъда родоубиецът, не той“.

Зачуди се къде ли се крие Варис. Началникът на слухарите благоразумно не се беше върнал в покоите си. Навярно беше взел кораб с Тирион, вместо да остане, за да отговаря на неудобни въпроси. Ако беше така, сега двамата сигурно бяха някъде в открито море и си деляха бутилка арборско златно в каютата на някоя галера.

„Освен ако брат ми не е убил и Варис и не е оставил трупа му да гние под замъка“. Можеше да минат години, преди да намерят кокалите му. Джайм беше завел долу стражи с въжета и фенери. Часове наред бяха обикаляли по криволичещи тунели, в теснини, през които едва можеше да се пропълзи, през скрити врати и тайни стълбища, и шахти, потънали в пълен мрак. Никога не се беше чувствал толкова сакат. Човек приема много неща за даденост, докато е с две ръце. Стълби например. Пълзенето дори не беше лесно — не току-така се казва „на четири крака“. Да не говорим, че не можеше да държи факел и да се катери като другите.

И всичките тези усилия за нищо. Намериха само мрак, прах и плъхове. „И дебнещи долу дракони“. Спомни си мътнооранжевия блясък на въглените в желязната паст на дракона. Мангалът огряваше пещера на дъното на една шахта, където се събираха няколко тунела. На пода й беше открил изтъркана мозайка на триглавия дракон на дома Таргариен, направена от черни и червени плочки. „Познавам те, Кралеубиецо — сякаш казваше звярът. — Тук бях през цялото време, чаках да дойдеш при мен“. И на Джайм му се струваше, че познава този глас, железните нотки на Регар, някогашния принц на Драконов камък.

Денят, когато се сбогува с Регар в двора на Червената цитадела, беше ветровит. Принцът беше облякъл черната си като нощ броня с рубинения триглав дракон, изпъкващ върху нагръдника.

— Ваша милост — помолил го беше Джайм, — разрешете този път Дари да остане да пази краля или сир Баристан. Техните плащове са бели като моя.

Принц Регар поклати глава.

— Царственият ми баща се страхува от баща ви повече, отколкото от нашия братовчед Робърт. Иска вие да сте до него, за да не може лорд Тивин да му посегне. Не смея да го лиша от тази патерица в такъв час.

Гневът на Джайм се надигна чак в гърлото.

— Не съм „патерица“. Аз съм рицар на Кралската гвардия.

— Тогава пазете краля — сряза го сир Джон Дари. — Когато си сложихте този плащ, обещахте да се подчинявате.

Регар сложи ръка на рамото на Джайм.

— Щом тази битка свърши, смятам да свикам съвет. Ще има промени. Отдавна го замислям, но… все едно, няма смисъл да говорим за непоети пътища. Ще разговаряме, щом се върна.

Това бяха последните думи на Регар Таргариен. Пред портите се беше събрала войска, друга се спускаше към Тризъбеца. Тъй че принцът на Драконов камък се метна на седлото и пое към съдбата си.

„Оказа се по-прав, отколкото си мислеше. Когато битката свърши, наистина имаше промени“.

— Ерис си въобразяваше, че нищо лошо няма да го сполети, ако ме държи до себе си — каза той на мъртвеца. — Не е ли смешно? — Лорд Тивин като че ли мислеше така — усмивката му беше станала по-широка. „Като че ли му е приятно да е мъртъв“.

Странно, но не изпитваше скръб. „Къде са сълзите ми? Къде е гневът ми?“ А гневът съвсем не беше непознато чувство за Джайм Ланистър.

— Татко — каза той на мъртвеца, — тъкмо ти ми казваше, че сълзите са белег за слабост у един мъж, тъй че не можеш да очакваш да плача за теб.

Тази сутрин бяха дошли хиляда лордове и лейди, за да минат на върволица покрай мъртвеца, а следобеда — няколко хиляди души от простолюдието. Бяха строго облечени и със строги лица, но Джайм подозираше, че много от тях се радват да видят великия мъж мъртъв. Дори в Запада към лорд Тивин изпитваха повече респект, отколкото обич, а Кралски чертог все още помнеше Грабежа.

От всички опечалени най-объркан изглеждаше Великият майстер Пицел.

— Служил съм на шестима крале — промълви той на Джайм след втората служба, докато душеше подозрително около трупа, — но тук пред нас лежи най-великият мъж, когото съм познавал. Лорд Тивин не носеше корона, но беше такъв, какъвто трябва да е един крал.

Без брадата си Пицел изглеждаше не само стар, но и немощен. „Обръсването му бе най-жестокото нещо, което направи Тирион“, помисли Джайм; знаеше какво е да загубиш част от себе си, онази част, която те прави такъв, какъвто си. Брадата на Пицел беше величествена, бяла като сняг и мека като агнешка вълна, буйно обрасла по бузите и брадичката и сипеща се на къдрици чак до пояса. Великият майстер имаше навик да я глади по време на тържествените служби; придаваше му мъдра осанка и прикриваше всички противни неща: отпуснатата кожа, провиснала под челюстта на стареца, малката му кисела уста и липсващите зъби, бръчките, брадавиците и безбройните старчески петна. Пицел се опитваше да възстанови изгубеното, но без особен успех. От сбръчканите му бузи и отпусната брадичка стърчаха само кичурчета и туфи, толкова тънки и рехави, че под тях се виждаше петнистата розова кожа.

— Сир Джайм, виждал съм ужасни неща през живота си — каза старецът. — Войни, битки, най-подли убийства… бях момче в Староград, когато сивата чума отнесе половината град и три четвърти от Цитаделата. Лорд Хайтауър изгори всички кораби в пристана, затвори вратите и заповяда на стражите да избият всички, които се опитат да избягат, било то мъже, жени или бебета. Убиха го, когато чумата отмина. В същия ден, в който отново отвори пристанището, го смъкнаха от коня му и му срязаха гърлото, и младия му син убиха също. До ден днешен невежите в Староград плюят, щом се спомене името му, но Квентон Хайтауър направи онова, което трябваше. Вашият баща беше от същия сорт. Мъж, който правеше каквото трябва.

Затова ли изглежда толкова доволен от себе си?

Очите на Пицел се бяха навлажнили от изпаренията, вдигащи се от трупа.

— Плътта… когато плътта съхне, мускулите се стягат и издърпват устните нагоре. Това не е усмивка, само… изсъхване, нищо повече. — Примига да махне сълзите. — Трябва да ме извините, много съм уморен. — Закрета бавно към изхода на септата, подпираше се тежко на тоягата си. „Той също умира“, осъзна Джайм. Нищо чудно, че Церсей го наричаше безполезен.

Милата му сестричка, разбира се, смяташе половината двор или за безполезни, или за предатели: Пицел, Кралската гвардия, Тирелите, самия Джайм… дори сир Илин Пейн, немия рицар, който служеше като палач. Като Кралска справедливост, той отговаряше и за тъмниците. След като бе лишен от език, Пейн ги беше оставил в ръцете на подчинените си, но Церсей все пак го обвиняваше за бягството на Тирион. „Беше моя работа, не негова“, за малко не й каза Джайм. Вместо това бе обещал да разбере каквото може от главния тъмничар, превития на две старец Ренифър Дълги води.

— Виждам, че се чудите що за име е това — задърдори той, когато Джайм отиде да го разпита. — Името е старо, наистина. Не съм от тия, дето се хвалят, но в жилите ми тече кралска кръв. Потомък съм на принцеса. Баща ми ми разправяше тази история още когато бях момченце. — Ако се съдеше по петнистото му теме и белите косми по брадичката, Дълги води трябваше да е бил момченце доста отдавна. — Била най-прелестното съкровище на Девичи свод. Лорд Сърцат юмрук, великият адмирал, изгубил сърцето си по нея, макар да бил женен за друга. Родила му син, чието копелешко име било „Води“ в чест на баща му, а когато пораснал, станал велик рицар, както и синът му, който сложил „дълги“ пред „води“, та да знаят хората, че той самият не е с долно потекло. Тъй че имам в себе си едно драконче.

— Да, за малко щях да ви сбъркам с Егон Завоевателя — отвърна Джайм. — „Води“ беше обичайно копелешко име край залива Черна вода; старият Дълги води по-скоро беше потомък на някой дребен рицар, отколкото на принцеса. — Впрочем, имам по-спешни грижи от потеклото ви.

Дълги води кимна.

— Избягалият затворник.

— И липсващият тъмничар.

— Рюген — уточни старецът. — Тъмничар. Отговаря за третото ниво, черните килии.

— Разкажете ми за него — подкани го Джайм. Знаеше кой е Рюген, макар Дълги води да не знаеше това.

— Немарлив, небръснат, груб. Неприятен ми беше, вярно, признавам. Беше тук още когато дойдох, преди дванайсет години. Назначил го крал Ерис. Рядко се навърташе тука, трябва да се каже. Това го отбелязах в рапортите си, милорд. Определено го отбелязах, давам ви честната си дума за това, думата на човек с кралска кръв.

„Ако още веднъж ми споменеш за тази кралска кръв, може и да пролея от нея“, помисли Джайм.

— Кой видя рапортите?

— Някои от тях отидоха при главния ковчежник, други — до началника на слухарите. Всички — до главния тъмничар и Кралската справедливост. В тъмниците винаги е било така. — Дълги води се почеса по носа. — Рюген беше тук, когато трябваше, милорд. Това трябва да се каже. Черните килии се използваха малко. Преди да пратят в тях малкия брат на ваше благородие, държахме за известно време Великия майстер Пицел, а преди него — предателя лорд Старк. Имаше и трима други, от простолюдието, но лорд Старк ги даде на Нощния страж. Лично аз не мислех, че е добре да ги освобождава, но документите бяха редовни. Всичко това го отбелязах в рапорта си, можете да сте сигурен в това.

— Кажете за другите двама тъмничари, заспалите.

— Тъмничари ли? — Дълги води изсумтя. — Те не бяха тъмничари. Бяха само ключари. Короната плаща за двайсет ключари, милорд, цели двайсет, но откакто съм тук, не сме имали никога повече от дванайсет. Трябва да имаме шест тъмничари, по двама на всеки етаж, но имаме само трима.

— Вие и други двама?

Дълги води отново изсумтя.

— Аз съм главният тъмничар, милорд. Аз съм над тъмничарите. Отговарям за сметките. Ако милорд пожелае да прегледа сметките ми, ще се увери, че са точни. — Дълги води отвори една голяма, подвързана с кожа книга. — В момента имаме четирима затворници на първия етаж и един на втория, освен брата на ваше благородие. — Старецът се намръщи. — Който избяга, разбира се. Вярно. Ще го задраскам. — Вдигна едно перо и почна да го остри.

„Шестима затворници — помисли кисело Джайм. — А плащаме заплати за двайсет ключари, шестима тъмничари, главен тъмничар и Кралска справедливост“.

— Искам да разпитам тези ключари.

Ренифър остави неподостреното още перо и го изгледа учудено.

— Да ги разпитате ли, милорд?

— Чухте ме.

— Да, милорд, разбира се, но… милорд може да разпита когото пожелае, вярно, не е моя работа да казвам може ли, или не може. Но, сир, ако ми позволите дързостта, мисля, че едва ли ще ви отговорят. Те са мъртви, милорд.

— Мъртви?! По чия заповед?

— Вашата собствена, помислих, или… на краля може би? Не попитах. Не е… не е моя работа да задавам въпроси на Кралската гвардия.

Това беше сол за раната му: Церсей беше използвала неговите хора да свършат кървавата работа. Тях и скъпите на сърцето й Черни котлета.

— Безмозъчни глупаци — изръмжа след това Джайм на Борос Блънт и Озмунд Черно котле в килията, воняща на кръв и смърт. — Какво сте направили?

— Само това, което ни се каза, милорд. — Сир Борос беше по-нисък от Джайм, но по-широкоплещест. — Нейно величество го заповяда. Сестра ви.

Сир Озмунд беше пъхнал палец под колана си.

— Каза, че трябвало да заспят завинаги. И ние с братята ми се погрижихме.

„То си личи“. Единият труп се беше проснал по лице върху маса та като заспал на пир, само че локвата около главата му беше кръв, не вино. Вторият ключар беше успял да се надигне от пейката и да извади камата си, преди да го пронижат с меч в ребрата. Личеше, че неговият край е бил по-дълъг и мръсен. „Казах на Варис никой да не пострада при бягството — помисли Джайм, — но трябваше да го кажа и на брат ми и сестра ми“.

— Мръсна работа, сир.

Сир Озмунд сви рамене.

— Няма да липсват на никого. Бас слагам, че са участвали в това, с оня, дето липсва.

„Не — можеше да им каже Джайм. — Варис им е сложил нещо във виното, за да ги приспи“.

Ако е така, можехме да изтръгнем истината от тях. — „… ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле, и сигурно и с Лунното момче, доколкото знам…“ — Ако бях подозрителен тип, можеше да си помисля защо толкова сте бързали тези двамата да не бъдат подложени на разпит. Да не би тяхното мълчание да прикрива вашето участие в това?

— Нашето?! — Черно котле едва не се задави. — Направихме само каквото нареди кралицата. Честна дума, като ваш Заклет брат.

Призрачните пръсти на Джайм потрепериха.

— Доведете тук Озни и Осфрид и почистете мръсотията, която сте направили. И следващия път, когато милата ми сестра ви заповяда да убиете човек, първо елате при мен. Иначе да не ми се мяркате пред очите, сир.

Думите отекваха в главата му в сумрака на Септата на Белор. Прозорците високо горе бяха притъмнели и се виждаше смътната светлина на далечните звезди. Слънцето беше залязло. Вонята на смърт се усилваше въпреки благовонните свещи. Миризмата напомняше на Джайм Ланистър за прохода под Златния зъбец, където бе спечелил бляскава победа в първите дни на войната. На заранта след битката враните бяха пирували с победители, както и с победени, както някога бяха пирували с Регар Таргариен след Тризъбеца. „Колко може да струва една корона, щом една врана може да се угощава с крал?“

Джайн подозираше, че и в този момент над седемте кули и купола на Септата на Белор кръжат врани, черните им криле плющят в нощния въздух и търсят пролука, за да влязат. „Всяка врана в Седемте кралства би трябвало да ти отдаде почит, татко. Ти ги хранеше добре, от Кастамийр до Черна вода“. Мисълта възрадва лорд Тивин — усмивката му се ушири още повече. „Ужас! Ухилил се е като младоженец на брачното си ложе“.

Беше толкова гротескно, че го накара да се изсмее на глас.

Звукът отекна през трансепти, крипти и параклиси, все едно че мъртвите, погребани в стените, също се смееха. „Защо не? Това е по-нелепо от уличен фарс, аз да стоя в бдение за баща, за чието убийство съм помогнал, да пращам хора да заловят брата, комуто помогнах да избяга…“ Беше заповядал на сир Адам Марбранд да претърси Улицата на Коприната.

— Надникни под всяко легло, знаеш колко си пада брат ми по курвенските бардаци.

Златните плащове щяха да намерят по-интересни неща под полите на курвите, отколкото под леглата им. Зачуди се колко ли копелета ще се родят от това безсмислено издирване.

Мислите му неволно се отклониха към Бриен Тартска. „Глупава твърдоглава грозна пачавра“. Къде ли беше сега? „Дай й сила, татко“. Почти в молитва… но бога ли призоваваше, Бащата Свише, чиято огромна позлатена статуя сияеше нд мигащата светлина на свещите в отсрещния край на септата? Или се молеше на лежащия пред него труп? „Има ли значение? Те така и не ме чуваха, нито единият, нито другият“. Воинът беше станал богът на Джайм, откакто бе пораснал достатъчно, за да може да държи меч. Други мъже можеха да бъдат бащи, синове, съпрузи, но не и Джайм Ланистър, чийто меч беше златен като косата му. Той беше воин и така щеше да е винаги.

„Би трябвало да кажа истината на Церсей. Да й призная, че аз освободих малкия ни брат от килията“. Та нали с Тирион истината вървеше толкова добре. „Аз убих гнусния ви син и сега съм тръгнал да убия и баща ви“. Джайм сякаш чуваше смеха на Дяволчето в тъмното. Огледа се, но само собственият му смях се връщаше. Затвори очи и също толкова бързо ги отвори. „Не трябва да заспивам“. Ако заспеше, можеше да засънува. О, как се кискаше Тирион… „лъжлива курва, ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле…“

В полунощ пантите на Вратите на Бащата изскърцаха и няколкостотин септони се проточиха в дълга процесия. Някои бяха със сребърните халати и кристалните диадеми, отличаващи Преблагочестивите. По-низшите им братя носеха кристалите си на кожени каишки на шиите, белите им халати бяха стегнати с колани от по седем сплита, всеки сплит в различен цвят. През Вратите на Майката от обителта си се заредиха белите септи, по седем в редица, подели тихото си песнопение, а от Стъпалата ка Странника в тънка нишка заслизаха сестрите на мълчанието. Слугините на Смъртта бяха облечени в сиво, със скрити под качулките лица и забулени така, че да се виждат само очите им. Появи се и върволица от братя, кафяви, млечножълти, ръждивочервени и дори небоядисани вълнени раса, стегнати с конопено въже. На вратовете на някои висеше чукът на Ковача, други носеха просешките си паници.

Никой от благочестивите не обърна внимание на Джайм. Обиколиха огромното пространство на септата, като спираха пред всеки олтар да отдадат почит на седемте облика на божеството. На всеки бог поднасяха жертва, на всеки изпяваха химн, гласовете им се извисяваха, звучни и тържествени. Джайм притвори очи да послуша, но отново ги отвори, щом започна да се олюлява. „Уморен съм“.

Години бяха изтекли, откакто за последен път беше стоял на бдение. „По-млад бях тогава, петнайсетгодишно момче“. Тъкмо беше заслужил бронята си, най-обикновена бяла ризница. Септата, в която бе изкарал нощта, не беше и една третина по-голяма от която и да било от седемте трансепти на Великата септа. Джайм беше положил меча си върху коленете на Воина, скупчил бе ризницата си в краката му и беше коленичил на грубия под пред олтара. Когато дойде утрото, коленете му бяха изподрани и целите в кръв.

— Всички рицари проливат кръв, Джайм — беше му казал сир Артур Дейн, като го видя. — Кръвта е печатът на нашата преданост. — С изгрева на зората го потупа по рамото; бялото острие беше толкова остро, че дори това леко докосване сряза туниката на Джайм и му пусна още кръв. Така и не го усети. Коленичил беше момче, изправи се рицар. „Младия лъв, не Кралеубиеца“.

Но това бе отдавна и момчето беше мъртво.

Така и не усети кога свършиха песнопенията. Навярно беше заспал прав. Великата септа отново бе тиха. Свещите бяха като стена от звезди, грейнали в тъмното, макар въздухът да бе натежал от вонята на смърт. Джайм размърда схванатите си пръсти на дръжката на златния меч. Може би все пак трябваше да позволи на сир Лорас да го смени. „На Церсей няма да й хареса“. Рицарят на цветята все още си беше момче, нагло и суетно, но го влечеше величието, имаше го у него порива към подвизи, достойни за Бялата книга.

Бялата книга щеше да го чака, щом свършеше това бдение, със страницата му, разтворена в ням укор. „На късове ще я съсека проклетата книга, но няма да я напълня с лъжи“. Но ако не излъжеше, какво можеше да напише освен истината?

Пред него стоеше жена.

„Пак вали“, помисли, щом видя колко е мокра. Водата се стичаше от наметалото й на локва около ходилата й. „Как е влязла? Така и не я чух да влиза“. Беше облечена като кръчмарска слугиня, в тежко грубо наметало, лошо боядисано на кафяви петна, протрито. Лицето й беше скрито под качулката, но той видя пламъчетата на свещите, затанцували в зелените езера на очите й, а когато пристъпи към него, я позна.

— Церсей. — Изрече го бавно, като човек, който се събужда от сън и все още се чуди къде е. — Какъв час е?

— Часът на вълка. — Сестра му смъкна качулката и направи гримаса. — Удавения вълк навярно. — Усмихна му се сладко. — Помниш ли първия път, когато дойдох така при теб? Беше в някакъв жалък хан на улица „Невестулка“ и облякох слугинска дреха, за да не ме познаят стражите на татко.

— Помня. Улицата беше „Змиорка“. — „Иска нещо от мен“. — Защо си тук в този час? Какво искаш от мен? — Последната дума отекна из септата, менменменменменменмен, и заглъхна до шепот. За миг си позволи да се надява, че търси само утехата на прегръдката му.

— Тихо. — Гласът й прозвуча странно… без дъх и почти уплашено. — Джайм, Кеван ми отказа. Няма да служи като Ръка. Той… той знае за нас. Каза го.

— Отказа? — Това го изненада. — Как е могъл да го научи? Трябва да е чел написаното от Станис, но там няма никакви…

— Тирион знаеше — напомни му тя. — Кой знае какво е разправяло мръсното джудже и пред кого? Чичо Кеван е най-малкото зло. Върховният септон… Тирион му даде короната, след като дебелият умря. Той също може да знае. — Пристъпи към него. — Ти трябва да си Ръката на Томен. Не мога да се доверя на Мейс Тирел. Ако е замесен в смъртта на баща ни? Може да е заговорничил с Тирион. Дяволчето може да е на път за Планински рай…

— Не е.

— Стани моята Ръка — примоли се тя — и двамата ще властваме заедно над Седемте кралства, като крал и кралица.

— Ти беше кралица на Робърт. Но няма да си моя.

— Щях да бъда, ако смеех. Но синът ни…

— Томен не е мой син, както не беше и Джофри. — Гласът му прозвуча твърдо. — Ти и тях направи синове на Робърт.

Сестра му трепна.

— Ти се закле да ме обичаш винаги. Не е любов да ме принуждаваш да моля.

Джайм подуши страха й дори през задушливата воня от трупа. Искаше му се да я вземе в прегръдката си и да я целуне, да зарови лицето си в златните й къдрици, да й обещае, че никога повече няма да я нарани… „Не тук — каза си, — не тук, пред боговете и татко“.

— Не. Не мога. Няма да стана.

— Нужен си ми. Нужна ми е другата ми половина. — Дъждът трополеше високо горе в прозорците. — Ти си аз и аз съм ти. Имам нужда да си с мен. В мен. Моля те, Джайм. Моля те!

Джайм погледна да се увери, че лорд Тивин не се надига с гняв от ковчега си, но баща му си лежеше изстинал, вкочанен и гниещ.

— Създаден бях за бойното поле, не за залата на съвета. А вече може да не съм годен и за това.

Церсей изтри сълзите си с дрипавия ръкав.

— Добре. Щом искаш бойни полета, ще ти дам бойни полета. — Дръпна сърдито качулката над главата си. — Глупава бях, че дойдох. Глупава бях дори че те обикнах. — Стъпките й шумно отекнаха в тишината. По мраморния под останаха само мокри петна.

Утрото дойде почти ненадейно. Щом стъклото по купола взе да просветлява, безброй дъги заблещукаха по стените, пода и колоните и окъпаха тялото на лорд Тивин в разноцветно сияние. Ръката на краля гниеше видимо. Лицето му бе придобило зеленикава патина, а очите се бяха превърнали в черни вдлъбнатини. Страните му се бяха напукали, а през люспите на великолепната златно-пурпурна броня се процеждаше мръсна бяла слуз и се сбираше на локва под тялото му.

Септоните го забелязаха първи, щом се върнаха след утринните си приношения. Запяха песнопенията си, заредиха молитвите си и сбърчиха носове. На един от Преблагочестивите толкова му призля, че се наложи да го изнесат. Скоро след това се изсипа рояк новаци, разлюляха кандила и въздухът се насити с благовоние, а саркофагът потъна в гъст облак дим. Дъгите се стопиха в парфюмираната мъгла, но вонята се задържа — сладникава миризма на гниеща плът. На Джайм му се гадеше.

После отвориха вратите. Тирелите бяха сред първите влезли, както подобаваше на ранга им. Марджери бе донесла огромен букет златни рози. Постави ги с показна почтителност в подножието на постамента на лорд Тивин, но задържа една и я поднесе към носа си, щом зае мястото си на каменната скамейка. „Момичето е не само красиво, но и умно. На Томен можеше да му се падне много по-лоша кралица. Случвало се е на други“. Дамите от антуража на Марджери последваха примера й.

Церсей изчака всички да заемат местата си, преди да влезе с Томен. Сир Озмунд Черно котле крачеше до тях с бялата си лъскава ризница и бял вълнен плащ.

„… лъжлива курва, ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле, доколкото знам…“

Джайм беше виждал Черно котле гол в банята, виждал беше черните косми на гърдите му и още по-грубия храсталак между краката му. Представяше си яките му гърди, притиснати в гърдите на сестра му, космите, дращещи меката й кожа. „Не би могла да направи това. Дяволчето лъже“. Предено злато и черна тел, сплетени и потни. Сякаш виждаше тесните бузи на Черно котле, стягащи си при всеки негов тласък. Сякаш чуваше в ума си стоновете й. „Не. Това е лъжа“.

Със зачервени очи и пребледняла, Церсей се качи по стъпалата, коленичи до баща им и придърпа Томен до себе си. Момчето се присви от страх пред гледката, но майка му го стисна за китката, преди да е побягнало. „Моли се“, прошепна му и Томен се опита. Но беше само на осем, а лорд Тивин беше въплътеният ужас. Отчаяно поемане на дъх и Томен извърна глава и захлипа. „Престани!“, изсъска Церсей. Томен завъртя глава, преви се и заповръща. Короната му падна и се затъркаля по мраморния под. Майка му се отдръпна отвратена, а кралят вече тичаше към вратите толкова бързо, колкото можеха да го носят осемгодишните му крака.

— Сир Озмунд, сменете ме — каза рязко Джайм, щом Черно котле се обърна да подгони короната. Връчи му златния меч и закрачи бързо след краля. Догони го и го хвана в Коридора на Светилницете, пред очите на двайсетина стъписани септи.

— Без да искам — проплака Томен. — Утре ще се справя по-добре. Мама казва, че кралят трябва да е пример за всички, но от миризмата ми прилоша.

„Няма да стане така. Твърде много наострени уши и любопитни очи“.

— Да излезем навън, ваше величество.

Джайм изведе момчето навън. Въздухът бе толкова свеж и чист, колкото можеше да е в Кралски чертог. Кралеубиеца отведе краля настрана, далече от чужди уши, и го сложи да седне на мраморните стъпала.

— Не се уплаших — настоя момчето. — Прилоша ми от миризмата. На тебе не ти ли прилоша? Как можа да я изтърпиш, чичо, сир?

„Мирисал съм собствената си гниеща ръка, когато Варго Хоут ме накара да я нося на врата си“.

— Човек може да изтърпи почти всичко, ако потрябва — каза Джайм на сина си. „Мирисал съм печена човешка плът, когато крал Ерис опече онзи в бронята му“. — Светът е пълен с ужаси, Томен. Можеш да се бориш с тях или да им се надсмееш, или да ги гледаш, без да ги виждаш… като се отдръпнеш вътре в себе си.

Томен помисли.

— Аз… също съм се отдръпвал в себе си — призна. — Когато Джофи…

— Джофри! — Церсей стоеше над тях, вятърът плющеше в полите й. — Твоят брат се казваше Джофри. Той никога нямаше да ме посрами така.

— Без да искам. Не се уплаших, мамо. Просто лорд дядо мирише толкова лошо…

— Да не мислиш, че на мен ми мирише приятно? И аз имам нос. — Хвана го за ухото и го дръпна да стане. — И лорд Тирел има нос. Видя ли го да повръща в свещената септа? Видя ли лейди Марджери да реве като бебе?

Джайм се изправи.

— Церсей, престани. Ноздрите й се разшириха.

— Сир? Вие защо сте тук? Заклехте се да стоите в бдение над баща ни, докато не свърши утринната служба, доколкото помня.

— Тя свърши. Идете го вижте.

— Не. Седем дни и седем нощи казахте. Вярвам, че лорд-командирът не е забравил да брои до седем. Вземете пръстите на ръката си и добавете два.

Други вече бяха започнали да излизат на площада, подгонени от зловонието в септата.

— Церсей, по-тихо — предупреди Джайм. — Лорд Тирел идва насам.

Това поне стигна до ума й. Кралицата дръпна Томен до себе си. Мейс Тирел се поклони пред тях.

— Негово величество е добре, надявам се?

— Кралят е съкрушен от скръб — отвърна Церсей.

— Като всички нас. Мога ли да направя нещо за…

Високо над главите им изграчи врана. Беше кацнала на статуята на крал Белор и сереше върху святата му глава.

— За Томен можете да направите много и много, милорд — каза Джайм. — Може би ще удостоите нейно величество да вечеряте с нея след вечерните служби?

Церсей му хвърли изпепеляващ поглед, но поне намери благоразумие да замълчи.

— Вечеря? — Тирел като че ли се стъписа. — Ами… разбира се, за нас с милейди съпругата ми ще е чест.

Кралицата се усмихна насила и вежливо потвърди поканата. Но щом Тирел се отдалечи, а Томен тръгна със сир Адам Марбранд, изръмжа ядосано:

— Пиян ли сте, или бълнувате, сир? Мога ли да знам защо според вас трябва да вечерям с този алчен глупак и вдетинената му жена? — Вятърът разроши златната й коса. — Няма да го назнача за Ръка, ако това е…

— Тирел ти е нужен — прекъсна я Джайм. — Помоли го да завземе Бурен край за Томен. Поласкай го и му кажи, че ти трябва на бойното поле, да замести баща ни. Мейс си въобразява, че е велик войн. Или ще ти осигури Бурен край, или ще го оплеска и ще изглежда глупак. И в двата случая печелиш.

— Бурен край? — Церсей помисли. — Да, но… лорд Тирел ясно даде да се разбере, че няма да напусне Кралски чертог, докато Томен не се ожени за Марджери.

Джайм въздъхна.

— Тогава нека се оженят. Ще минат години, докато Томен порасне достатъчно, за да консумира брака. А дотогава съюзът винаги може да се разтрогне. Дай на Тирел сватбата му и го отпрати да си играе на война.

По лицето на сестра му пропълзя хитра усмивка.

— Дори обсадите крият опасности. Какво пък, нашият владетел на Планински рай може дори да загуби живота си в такава авантюра.

— Риска го има — призна Джайм. — Особено ако този път търпението му изневери и реши да щурмува портата.

Церсей го изгледа продължително.

— Знаеш ли, за миг сякаш чух баща ни.