Джордж Р. Р. Мартин
Пир за врани (31)

Джайм

Полетата извън стените на Дари се разораваха отново. Плугове обръщаха изгорелите ниви и съгледвачите на сир Адам донесоха, че са видели жени в браздите да плевят бурена и волски впряг да разчиства нова земя за оран в окрайнините на леса. Работниците по полето ги пазели десетина брадати мъже с брадви.

Когато Джайм и колоната му стигнаха до замъка, всички бяха избягали зад стените. Дари се оказа затворен за него също като Харънхъл. „Ледено посрещане от хора от моята кръв“.

— Изсвири с рога — заповяда той.

Сир Кенос Кайски смъкна от рамото си Рога на Хенрок и го наду. Докато чакаше от замъка да се отзоват, Джайм хвърли око на знамето, развяло се кафяво и пурпурно над барбикана на братовчеда му. Лансел явно беше събрал в диагонално раздвоения си герб лъва на Ланистър с орача на Дари. Видя в това ръката на чичо си, както и в брачния избор на Лансел. Домът Дари беше властвал над тези земи още откак андалите бяха покорили Първите хора. Сир Кеван несъмнено разбираше, че на сина му ще е по-леко да управлява, ако селяните виждат в него продължение на старата родословна линия, в смисъл че владее тези земи по брачно право, а не по кралски декрет. „Кеван трябваше да е Ръката на Томен. Харис Суифт е гаден блюдолизец и сестра ми е глупачка, ако си мисли друго“.

Портите на замъка бавно се отвориха.

— Братовчед ми няма да намери достатъчно място да настани хиляда души — обърна се Джайм към Силния глиган. — Ще вдигнем лагер под западната стена. Искам да се изкопае ров и да се набият колове. По тези места все още има банди разбойници.

— Трябва да са луди да нападнат сила като нашата.

— Луди или прегладнели. — Докато не научеше повече за тези разбойници и силата им, Джайм нямаше намерение да рискува. — Ров и колове — повтори той, преди да сръга с шпорите Чест към портата. Сир Дермът яздеше до него с щандарта с кралския елен и лъва, а сир Хюго Ванс с белия щандарт на Кралската гвардия. Джайм бе възложил на Ронет Червения задачата да отведе Уилис Мандърли в Девиче езеро, за да не му се налага да се грижи за него повече.

Пия яздеше със скуайърите на Джайм, на коня, който й беше намерил Пек.

— Този замък е като играчка — чу я да казва. „Не познаваше друг дом освен Харънхъл. Всеки замък в кралството ще й изглежда малък, освен Скалата“.

Джосмин Пекълтън й обясняваше същото.

— Не бива да съдиш по Харънхъл. Черния Харън го е строил прекалено голям.

Пия го слушаше сериозна като момиченце, поучавано от септата си. „Тя си е точно това, момиченце в женско тяло, наранено и уплашено“. Пек обаче се привързваше към нея. Джайм подозираше, че момчето още не е познало жена, а Пия си беше достатъчно хубава, стига да си държи устата затворена. „Нищо лошо няма, ако легне с нея. Стига тя да поиска“.

Един от мъжете на Планината бе посегнал да я изнасили в Харънхъл и изглеждаше искрено объркан, когато Джайм заповяда на Илин Пейн да му отсече главата.

— Имах я и преди, сто пъти — повтаряше нещастникът, докато го смъкваха на колене. — Сто пъти, милорд. Всички й се изредихме. — Когато сир Илин показа главата му на Пия, тя се усмихна през избитите си зъби.

По време на боевете Дари беше сменял на няколко пъти страната и замъкът бе подпален веднъж и оплячкосан два пъти, но Лансел явно не пестеше време за възстановителните работи. Крилата на портата бяха нови, грубо одялани дървени талпи, подсилени с железни пъпки. На мястото на изгорялата конюшня вдигаха нова. Стъпалата към цитаделата бяха подменени, както и кепенците на много прозорци. Черното по каменните зидове показваше къде са близали пламъците, но времето и дъждовете щяха да го заличат.

По бойниците обикаляха стрелци с арбалети, някои в пурпурни плащове и шлемове с лъвската грива, други — в синьото и сивото на дома Фрей. Когато Джайм подкара в лек тръс през двора, под краката на Чест се разхвърчаха пилци, заблеяха овци и го зяпнаха навъсени селяци. „Въоръжени селяци“, не пропусна да отбележи той. Някои държаха коси, други — криваци, трети — остро наточени мотики. Мяркаха се и брадви тук-там, а забеляза и неколцина брадати мъже с червени седемлъчи звезди, пришити на опърпаните мръсни ризи. „Още проклети врабци. Откъде дойдоха всички те?“

От чичо му Кеван нямаше и помен. Нито от Лансел. Само един майстер се появи да го поздрави, сивото расо плющеше около мършавите му крака.

— Лорд-командир, за Дари е висока чест тази… неочаквана визита. Трябва да ни простите, че не сме се подготвили. Бяхме разбрали, че сте тръгнали за Речен пад.

— Дари беше на пътя ми — излъга Джайм. „Речен пад ще почака“. А ако случайно обсадата се окажеше приключила, преди да стигне до замъка, щеше да си спести необходимостта да вдигне оръжие срещу дома Тарли.

Слезе и подхвърли юздите на Чест на едно конярче.

— Ще намеря ли чичо си тук? — Нямаше нужда да уточнява името. Сир Кеван беше единственият му жив чичо, последният оцелял син на Титос Ланистър.

— Не, милорд. Сир Кеван ни остави след сватбата. — Майстерът подръпна металната верига на шията си, сякаш изведнъж му беше станала много тясна. — Знам, че лорд Лансел ще се радва да се види с вас… и всичките ви доблестни рицари. Макар че трябва с болка да ви призная, Дари не може да изхрани толкова.

— Носим си провизии. А вие сте?

— Майстер Отомор, ако благоволи милорд. Лейди Амерей искаше да ви посрещне лично, но се грижи за подготовката на пира във ваша чест. Надява се, че ще ни зачетете с присъствието си тази вечер, с вашите главни рицари и командири.

— Топла храна ще е добре дошла. Дните бяха студени и мокри. — Джайм огледа брадатите лица на врабците из двора. „Твърде много са. И твърде много Фрей също така“. — Къде ще намеря Хардстоун?

— Получихме съобщение за разбойници отвъд Тризъбеца. Сир Харвин взе със себе си петима рицари и двайсет стрелци и отиде да се разправя с тях.

— А лорд Лансел?

— Усамотил се е в молитвите си. Заповядал ни е по никакъв повод да не го безпокоим, докато се моли.

„Двамата със сир Бонифер ще си допаднат“.

— Добре. — Щеше да има достатъчно време да поговори с братовчед си по-късно. — Покажете ми стаите и поръчайте да донесат вана.

— Ако не възразявате, настанили сме ви в Цитаделата на Орача. Ще ви заведа.

— Знам пътя. — Джайм познаваше замъка. Двамата с Церсей бяха гостували тук два пъти, веднъж на път за Зимен хребет с Робърт и отново — на връщане за Кралски чертог. Макар и малък като за замък, беше все пак по-голям от хан, с добър ловен терен покрай реката. Робърт винаги с огромно удоволствие се възползваше от гостоприемството на поданиците си.

Цитаделата си беше точно както я помнеше.

— Стените още са голи — отбеляза Джайм, докато майстерът го водеше през галериите.

— Лорд Лансел се надява някой ден да ги покрие с гоблени — отвърна Отомор. — Сцени на благочестие и свята набожност.

„Благочестие и набожност“. Нищо не му оставаше, освен да се изсмее. Стените бяха пак така голи и при първото му гостуване. Тирион бе посочил квадратите по-тъмен камък, където бяха висели гоблени. Сир Реймън можеше да ги е свалил, но не можеше да свали следите, които бяха оставили. По-късно Дяволчето беше бутнал шепа сребърни елени на един от слугите на Дари за ключа на мазето, където бяха скрити липсващите гоблени. Показа ги на Джайм, ухилен на светлината на свещта: тъкани портрети на всички крале Таргариен, от първия Егон до втория Енис.

— Ако кажа на Робърт, току-виж направил мен лорд на Дари — каза с кикот джуджето.

Майстер Отомор го отведе на най-горния етаж на цитаделата.

— Вярвам, че тук ще ви е удобно, сир. Има и нужник, щом естеството позове. Вътрешният ви прозорец е с изглед към гората на боговете. Спалнята е съседна на нейно благородие, с килиите на слугите помежду им.

— Това са покоите на самия лорд Дари.

— Да, милорд.

— Братовчед ми е много мил. Нямах намерение да лишавам Лансел от собствената му спалня.

— Лорд Лансел преспива в септата.

„Преспива с Майката и Девата, след като си има топла жена само през една врата?“ Джайм не знаеше да се засмее ли, да заплаче ли. „Може би се моли курът му да се втвърди“. В Кралски чертог се носеше клюка, че раните на Лансел са го направили неспособен като мъж. „Все пак би трябвало да има достатъчно разум поне да опитва“. Властта на братовчед му над новите земи нямаше да е сигурна, докато не направеше син на жена си. Джайм започна да съжалява, че е дошъл. Благодари на Отомор, напомни му за банята и поръча да му пратят Пек.

Спалнята на лорда беше променена след последното му гостуване, но не към по-добро. Вместо някогашния хубав мирски килим подът беше застлан с груби сплъстени черги, а всички мебели бяха нови и грубо издялани. Ложето на сир Реймън Дари можеше да побере шест души и беше с кафяви кадифени завеси и стълбове от дъб, резбовани на лози и листа. Постелята на Лансел беше груб степан сламеник, постлан под прозореца, където първият слънчев лъч със сигурност щеше да го събуди. Старото легло навярно беше изгорено или потрошено, или откраднато, но все пак…

Щом донесоха коритото, Лю събу ботушите на Джайм и му помогна да свали златната си ръка. Пек и Гарет донесоха вода, а Пия му намери чисто облекло, в което да отиде на вечеря. Момичето го погледна свенливо, докато смъкваше жакета. Джайм изпита неудобство, щом очите му се спряха на извивката на бедрото и на гърдите й под грубата кафява рокля. Неволно през ума му минаха нещата, които Пия му беше шепнала в Харънхъл, когато Кибърн я беше пратил да стопли ложето му. „Понякога, когато съм с някой мъж, затварям очи и си представям, че вие сте върху мен“, точно така бе казала.

Беше благодарен, когато водата в коритото стана достатъчно дълбока да скрие възбудата му. Щом се отпусна в нея, си спомни за друга една баня, която бе споделил с Бриен. Мъчеше го треска и беше премалял от загубата на кръв, а горещината толкова го замая, че неволно заговори неща, които бе по-добре да премълчи. Този път нямаше извинение. „Не забравяй клетвата си. Пия е по-годна за леглото на Тирион, отколкото за твоето“.

— Подай ми сапун и четка — каза на Пек. — Пия, можеш да си вървиш.

— Да, милорд. Благодаря, милорд. — Покри устата си с шепа, докато говореше, да скрие счупените си зъби.

— Искаш ли я? — попита той Пек, щом тя излезе. Скуайърът почервеня като цвекло.

— Ако и тя те иска, вземи я. Не се съмнявам, че ще те научи на някои неща, които ще са ти от полза в брачната нощ, а и едва ли ще й оставиш копеле. — Пия беше отваряла краката си за половината войска на баща му, без нито веднъж да зачене; най-вероятно беше ялова. — Но ако легнеш с нея, бъди мил.

— Мил ли, милорд? Как… как да…

— Сладки думи. Нежни милувки. Не искаш да се жениш за нея, но докато спите, отнасяй се с нея като със своята младоженка.

Младокът кимна.

— Милорд, но… къде бих могъл да я взема? Никъде няма място за… за…

— Да останете насаме? — Джайм се усмихна широко. — Вечерята ще е няколко часа. Този сламеник изглежда степан, но ще свърши работа.

Пек се ококори.

— Леглото на милорд?

— Ако Пия си знае работата, ти самият ще се чувстваш като лорд, щом свършите. — „А и някой все пак трябва да го използва тоя жалък сламеник“.

За нощния пир Джайм Ланистър облече жакет от червено кадифе на ивици от златоткан плат, със златна верижка, обсипана с черни диаманти. Върза си и златната ръка, излъскана до блясък. Мястото не беше подходящо за бялото. Дългът му го чакаше в Речен пад, по-тъмна нужда го беше довела тук.

Голямата зала на Дари можеше да се нарече „голяма“ само от учтивост. От стена до стена бяха разпънати груби подвижни маси на магарета, а таванските греди бяха почернели от пушек. Джайм го настаниха на подиума, вдясно от празния стол на Лансел.

— Братовчед ми няма ли да вечеря с нас? — попита той, щом седна.

— Милорд предпочита да пости — отвърна жената на Лансел, лейди Амерей. — Поболял се е от скръб по горкия Върховен септон. — Беше дългокрака, с пълни гърди, налято осемнайсетгодишно момиче; здрава брантия на вид, макар че дребното й лице леко напомняше на Джайм за покойния му и непрежалим братовчед Клеос, който винаги му беше приличал някак на невестулка.

„Пости? Той е още по-голям глупак, отколкото очаквах“. Братовчед му трябваше да набляга да направи на вдовицата наследниче с лице на невестулка, вместо да пости до смърт. Интересно какво ли щеше да каже сир Кеван за новото увлечение на сина си? Дали това не бе причината чичо му така изведнъж да си тръгне?

Над купите с бобена супа с бекон лейди Амерей разказа на Джайм как първият й съпруг бил убит от Сандор Клегейн, докато Фрей още се биеха с Роб Старк.

— Молех го да не тръгва, но Пейт беше, ох, толкова храбър, закле се, че щял лично да убие онова чудовище. Искаше да си спечели слава.

„Всички искаме“.

— Когато бях скуайър, си казвах, че един ден аз ще убия Смеещия се рицар.

— Смеещия се рицар? — учуди се тя. — Кой е той? „Планината от детството ми. Не толкова голям, но два пъти по-луд“.

— Един разбойник, умря отдавна. Ваше благородие няма защо да се притеснява.

Устната на Амерей потрепери. Сълзи рукнаха от кафявите й очи.

— Трябва да простите на дъщеря ми — намеси се една възрастна дама. Лейди Амерей беше довела цяла тумба Фрей със себе си в Дари: сестра, чичо, разни братовчеди… и майка си, самата тя Дари по род. — Още скърби за баща си.

— Разбойниците го убиха — изхлипа лейди Амерей. — Татко отиде само да откупи Петир Пъпката. Занесе им златото, което поискаха, а те въпреки това го овесиха.

— Обесиха. Ами. Баща ти не беше гоблен да го овесят. — Лейди Мария отново се обърна към Джайм. — Вярвам, че го познавахте, сир.

— Бяхме заедно скуайъри някога, в Крейкхол. — Не можеше да твърди, че са били приятели. Когато Джайм беше пристигнал, Мерег Фрей безчинстваше в замъка, тормозеше всички по-малки момчета. „После се опита да набие и мен“. — Беше… много силен. — Нищо друго похвално не можа да му хрумне. Мерет беше бавен, тромав и тъп, но силен.

— Били сте се заедно срещу Братството на Кралския лес. — Лейди Амерей подсмръкна. — Татко често ми е разказвал истории.

„Татко се дуеше и лъжеше, искаш да кажеш“.

— Така е. — Главният принос на Фрей за битката бе да прихване мръсна пъпка от една лагерна курва и да се остави да го плени Белия фавн. Разбойническата кралица беше жигосала герба си на задника му, преди да го върне срещу откуп на Съмнър Крейкхол. Мерет не можеше да седне две седмици, макар Джайм да се съмняваше, че нажеженото желязо е било толкова гадно, колкото котлетата с лайна, които другите скуайърчета го накараха да изяде, щом се върна. „Момчетата са най-жестоките същества на земята“. Нагласи златната си ръка около чашата с вино и я вдигна. — Светла му памет на Мерет. — По-лесно беше да пие, отколкото да говори за него.

След тоста лейди Амерей престана да плаче и разговорът на масата се насочи към вълците, от четирикракия вид. Сир Дануел Фрей твърдеше, че били повече, отколкото помнел и дядо му.

— Изгубили са всякакъв страх от хора. Глутници нападнаха обоза ни на път от Близнаците. Стрелците трябваше да надупчат десетина-петнайсет, преди другите да побягнат.

Сир Адам Марбранд призна, че и тяхната колона била срещнала подобни трудности на път от Кралски чертог.

Джайм се съсредоточи върху гощавката. Късаше залъци хляб с лявата ръка и опипваше чашата вино с дясната. Гледаше как Адам Марбранд ухажва момичето до него, гледаше как Стефон Суифт разиграва битката за Кралски чертог с парченца хляб, орехи и моркови. Сир Кенос дръпна едно слугинче да седне в скута му и взе да го подканя да му погали рога, а сир Дермът забавляваше някакви скуайъри с приказки за рицарски подвизи из Дъждовния лес. По-надолу на масата Хюго Ванс беше затворил очи. „Разсъждава над загадките на живота — помисли Джайм. — Или просто е решил да дремне между двете блюда“. Обърна се отново към лейди Мария.

— Разбойниците, които са убили съпруга ви… бандата на Берик ли беше?

— И ние така помислихме отначало. — Косата на лейди Мария беше посребряла, но тя все още бе чаровна жена. — Убийците се пръснаха, след като оставиха Старите камъни. Лорд Випрен проследи една банда до Тържището, но там ги изгубил. Черния Уолдър поведе хрътки и ловци в Блатото на Хаг след другите. Селяните отричаха да са ги видели, но като ги подложиха на по-суров разпит, запяха друга песен. Говореха за едноок мъж и за друг, с жълт плащ… и за жена, загърната в наметало и с качулка.

— Жена? — Човек да помисли, че Белия фавн е научила Мерет да стои настрана от брантии разбойнички. — Имаше една жена в Братството на Кралския лес.

— Знам за нея. — „Как не, след като си остави дамгата върху мъжа ми“, намекваше тонът й. — Казват, че Белия фавн била млада и красива. Тази забулена жена не е нито едното, нито другото. Селяните, които са я видели, са убедени, че лицето й било раздрано и с белези, а очите й били страшна гледка. Твърдят, че тя предвождала разбойниците.

— Предвождала ги? — Беше му трудно да го повярва. — Берик Дондарион и червеният жрец…

— … не са ги видели. — Лейди Мария го каза съвсем убедено.

— Дондарион е мъртъв — избуботи Силния глиган. — Планината е забил нож в окото му, имаме хора, които са го видели.

— Това е едната приказка — намеси се Адам Марбранд. — Други казват, че лорд Берик не може да бъде убит.

— Според сир Харвин това са лъжи. — Лейди Амерей засука кичурче коса на пръста си. — Той ми е обещал главата на лорд Берик. Много е галантен. — Страните й се изчервиха под сълзите.

Джайм си спомни за главата, която бе поднесъл на Пия. Само дето не чу кикота на малкия си брат. „Къде се дяна даването на цветя на жените?“, щеше да попита Тирион. Щеше да добави и няколко по-цветисти думи по адрес на Плум, макар че галантен нямаше да е сред тях. Братята на Плум бяха едри месести типове с дебели вратове и червендалести лица; шумни и похотливи, бързи на смях и бързи на гняв, и бързо прощаваха. Харвин беше друга порода Плум — с корав поглед и мълчалив, непрощаващ… и смъртно опасен с чука в ръката. Добър мъж да командва гарнизон, но не и мъж за любов. „Макар че…“ Джайм се взря в лейди Амерей.

Слугите разнасяха рибното блюдо — речна щука, печена с дъхави билки и скълцани орехи. Дамата на Лансел я опита, одобри я и нареди първата порция да се поднесе на Джайм. Докато поставяха платото пред него, тя се наведе над стола на съпруга си и докосна златната му ръка.

— Вие бихте могли да убиете лорд Берик, сир Джайм. Убили сте Смеещия се рицар. Моля ви, милорд, от все сърце ви моля, останете и ни помогнете да се справим с лорд Берик и Хрътката. — Бледите й пръсти погалиха неговите златни.

„Да не би да си мисли, че го усещам?“

— Мечът на Утрото уби Смеещия се рицар, милейди. Сир Артур Дейн, по-добър рицар от мен. — Джайм издърпа златните си пръсти и отново се обърна към лейди Мария. — Докъде е проследил Черния Уолдър тази забулена жена и хората й?

— Хрътките му отново са хванали миризмата им на север от блатото — отвърна старата дама. — Кълне се, че бил на не повече от половин ден зад тях, когато изчезнали в Шийката.

— Да изгният там — заяви бодро сир Кенос. — Ако боговете са добри, ще ги глътне плавунът или ще ги изядат лъвогущерите.

— Или ще ги приберат жабоядците — рече сир Дануел Фрей. — Не изключвам блатните хора да предлагат подслон на разбойниците.

— Де да бяха само те — въздъхна лейди Мария. — Някои от речните лордове също са като ръка в ръкавица с хората на Берик Дондарион.

— Простолюдието също — изсумтя дъщеря й. — Сир Харвин казва, че ги крият и ги хранят, а като ги попита накъде са заминали, лъжат. Да лъжат собствените си господари, моля ви се!

— Заповядайте да им отрежат езиците! — подкани ги Силния глиган.

— Големи отговори ще получите тогава, няма що — каза Джайм. — Ако искате помощта им, трябва да ги накарате да ви заобичат. Точно това направи Артур Дейн, когато тръгнахме срещу Братството на Кралския лес. Плащаше на селяците храната, която изяждахме, отнасяше тъжбите им на крал Ерис, разшири пасищата около селата им, дори им спечели правото да секат дърва всяка година и да свалят по някоя от кралските сърни през есента. Горските хора разчитаха на Тойн да ги защити, но сир Артур направи за тях повече, отколкото Братството можеше изобщо да се надява, и ги спечели на наша страна. След това останалото беше лесно.

— Лорд-командирът говори мъдро — съгласи се лейди Мария. — Никога няма да се отървем от тези разбойници, докато простолюдието не заобича лорд Лансел толкова, колкото някога обичаха баща ми и дядо ми.

Джайм погледна към празното място на братовчед си. „Само че Лансел никога няма да спечели любовта им с молитви“. Лейди Амерей нацупи устнички.

— Сир Джайм, моля ви, не ни изоставяйте. Милорд се нуждае от вас, както и аз. Времената са ужасни. В някои нощи не мога да спя от страх.

— Мястото ми е при краля, милейди.

— Аз ще дойда — предложи се Силния глиган. — Щом свършим с Речен пад, ще ме засърби за нов бой. Не че Берик Дондарион ще ми даде бой. Помня го от турнирите преди години. Хубав младок беше, с красив плащ. Обаче си беше слабак.

— Това е било, преди да умре — намеси се младият сир Арууд Фрей. — Селяците казват, че смъртта го е променила. Можеш да го убиеш, но няма да остане мъртъв. Как да се биеш с такъв като него? А и Хрътката. В Солниците е убил двайсет души.

Силния глиган се изсмя.

— Двайсет ханджии сигурно. Двайсет слуги, напикали се в гащите си. Двайсет просещи братя, въоръжени с паници. Не двайсет рицари. Не мен.

— В Солниците имаше един рицар — настоя сир Арууд. — Скрил се зад стените си, докато Клегейн и побеснелите му псета вилнеели из градчето. Не сте видели нещата, които е направил, сир. Аз видях. Когато вестта дойде в Близнаците, тръгнах с Харис Хайг и брат му Донел, с петдесет мъже, стрелци и ратници. Мислехме, че е работа на лорд Берик, и се надявахме да уловим дирята му. В Солниците е останал само замъкът, а сир Куинси беше толкова изплашен, че не щеше да отвори портите си и ни крещеше от бойниците. Останалото са кости и пепел. Цялото градче. Хрътката изгорил всички сгради, изклал мъжете и си тръгнал със смях. Жените… няма да повярвате какво беше направил с някои. Няма да говоря за това на маса. Призля ми, като го видях.

— Аз плаках, като го чух — каза лейди Амерей.

Джайм отпи от виното си.

— Откъде сте сигурен, че е бил Хрътката? — Както го описваха, приличаше повече на работа на Грегър, отколкото на Сандор. Да, Сандор беше корав и жесток, но истинското чудовище на дома Клегейн беше брат му.

— Видели са го — отвърна сир Арууд. — Шлемът му не може да се сбърка лесно, нито да се забрави, а имаше и неколцина оцелели, които да разкажат. Едно насилено от него момиче, няколко момчета, които се скрили, жена, затисната под овъглена греда, рибарите, които гледали касапницата от лодките си…

— Не го наричайте касапница — промълви лейди Мария. — Така обиждате честните касапи. Солниците… Това е дело на пъклен звяр в човешка кожа.

„Време за зверове — помисли Джайм. — За лъвове, вълци и побеснели псета, за гарвани и врани“.

— Зла работа. — Силния глиган си напълни отново чашата. — Лейди Мария, лейди Амерей, злочестината ви ме трогна. Имате думата ми: щом падне Речен пад, ще се върна да заловя Хрътката и да ви го убия. Псета мен не ме плашат.

„Точно това — би трябвало“. И двамата бяха едри и силни, но Сандор Клегейн беше по-бърз и се биеше с диващина, на която Лайл Крейкхол не можеше и да се надява, че ще устои.

Но лейди Амерей беше възхитена.

— Вие сте истински рицар, сир Лайл, така готов да помогнете на една отчаяна дама.

„Добре поне, че не се нарече «девица»!“ Джайм посегна за чашата си и я събори. Ленената покривка попи виното. Сътрапезниците му се престориха, че не забелязват. „Вежливостта на знатната трапеза“, каза си, но си беше чисто съжаление. Стана рязко.

— Милейди. Моля да ме извините. Лейди Амерей го погледна стъписана.

— Искате да ни напуснете? Сега ще дойде сърнешкото, и скопени петлета, пълнени с праз и гъби.

— Не се съмнявам, че са чудесни, но за съжаление не мога да изям и хапка повече. Трябва да видя братовчед си. — Джайм се поклони и ги остави с вечерята им.

В двора също ядяха. Врабците се бяха събрали около десетина огъня да се сгреят и да погледат цвърчащите тлъсти наденици над пламъците. Бяха поне стотина. „Безполезни гърла“. Джайм се зачуди колко ли наденици е заделил братовчед му и как смята да_ изхрани _врабците, след като свършат. „Зимата ще ядат плъхове, освен ако не съберат жътва“. Толкова късно есента вероятността за още една реколта не беше добра.

Намери септата във вътрешния двор на замъка — седемстенна постройка без прозорци, наполовината дървена, с резбовани врати и покрив от каменни плочи. На стъпалата седяха трима врабци. Станаха, когато Джайм се приближи.

— Къде отивате, милорд? — попита единият, най-дребният от тримата, но с най-голямата брада.

— Вътре.

— Негово господарство е вътре, моли се.

— Негово господарство е мой братовчед.

— Ами тогаз, милорд — заговори друг врабец, едър и плешив, със седемлъча звезда, изрисувана над едното му око, — значи няма да искате да притеснявате братовчед си в молитвите му.

— Лорд Лансел моли Бащата Свише за напътствие — каза третият, беше безбрад. Джайм го беше взел за момче, но гласът издаде, че е жена, облечена в дрипи и с ръждясала плетена ризница. — Моли се за душата на Върховния септон и на всички други, които загинаха.

— И утре ще има мъртви — отвърна й Джайм. — Бащата Свише има повече време от мен. Знаете ли кой съм?

— Някой лорд — рече едрият, със звездното око.

— Някой сакат — рече дребният с голямата брада.

— Кралеубиеца — рече жената. — Но ние не сме крале, само Бедни братя, а вие не можете да влезете, освен ако негово господарство не каже, че можете. — Опипа дебелия кривак с шиповете в ръцете си, а дребният надигна брадва.

Вратите зад тях се отвориха.

— Пуснете братовчед ми да влезе с мир, приятели — рече тихо Лансел. — Очаквах го.

Врабците се отдръпнаха.

Лансел изглеждаше по-слаб, отколкото в Кралски чертог. Беше бос и облечен в дълга проста туника от небоядисана вълна, в която приличаше повече на просяк, отколкото на лорд. Темето му беше гладко обръснато, но брадата не бе пораснала много. Да я нарече човек прасковен мъх щеше да е обида за прасковата. Връзваше се странно с белите косми около ушите му.

— Братовчеде — заговори Джайм, щом останаха сами в септата, — да не си си изгубил проклетия ум?

— По-скоро бих казал, че съм намерил вярата си.

— Къде е баща ти?

— Замина. Скарахме се. — Лансел коленичи пред олтара на другия си Баща. — Ще се помолиш ли с мен, Джайм?

— Ако се помоля хубаво, Бащата ще ми даде ли нова ръка?

— Не. Но Воинът ще ти даде кураж, Ковачът ще ти влее сила, а Старицата ще ти даде мъдрост.

— Ръка ми трябва на мен. — Седемте богове се извисяваха над резбованите си олтари, тъмното дърво лъщеше на светлината на свещите, миришеше на тамян. — Тук ли спиш?

— Всяка нощ си правя постеля под различен олтар и Седмината ми пращат видения.

Белор Блажения някога също беше имал видения. „Особено когато е постил“.

— От колко време не си ял?

— Вярата ми дава всичката храна, от която се нуждая.

— Вярата е като каша. Мляко и мед е по-добре.

— Сънувах, че ще дойдеш. Сънувах, че знаеш какво съм сторил. Как съгреших. Ти ме уби заради това.

— По-скоро сам ще се убиеш с този пост. Белор Блажения не се ли е докарал до гроба с постенето си?

— „Седемлъчата звезда“ казва, че животът ни е като пламъче на свещ. Всеки блуждаещ полъх на вятъра може да го угаси. В този свят смъртта никога не е далече и седем ада чакат грешниците, неразкаяли се за греховете си. Моли се с мен, Джайм.

— Ако го направя, ще изядеш ли паница каша? — Братовчед му не отговори и Джайм въздъхна. — Би трябвало да спиш с жена си, а не с Девата. Трябва ти син с кръв на Дари, ако искаш да запазиш този замък.

— Купчина стари камъни. Никога не съм молил за него. Не съм го искал. Исках само… — Лансел сви рамене. — Седмината да ме спасят дано, колко исках да съм тебе.

Джайм се засмя насила.

— По-добре да си мене, отколкото Блажения Белор. Дари има нужда от лъв, братовчеде. Както и малката ти Фрей. Тя се подмокря между краката всеки път, щом се спомене за Хардстоун. Ако не е спала още с него, скоро ще го направи.

— Ако го обича, желая им радост един с друг.

— Един лъв не бива да носи рога. Ти я взе за жена.

— Изрекох някакви си думи и й дадох червеното наметало, но само за да угодя на баща ми. Бракът изисква консумиране. Крал Белор е бил принуден да се венчае за сестра си Даена, но не са живели като мъж и жена и той я отхвърлил веднага щом взел короната.

— За кралството щеше да е по-добре, ако беше затворил очи и я беше наебал. Достатъчно история знам, за да го разбера. Все едно, ти едва ли ще минеш за Белор Блажения.

— Няма — призна Лансел. — Той е бил рядък дух, чист, храбър и невинен, недокоснат от злините на света. Аз съм грешник, много и много имам да изкупвам.

Джайм сложи ръка на рамото му.

— Какво знаеш ти за греха, брат’чед? Аз убих своя крал.

— Храбрият мъж убива с меч, страхливецът — с вино. И двамата сме кралеубийци, сир.

— Робърт не беше истински крал. Някои дори биха казали, че еленът е естествена плячка за лъва. — Джайм усети костите под кожата на братовчед си… и още нещо. Носеше козинява риза под туниката. — Какво друго си сторил, че да е нужно толкова изкупление? Кажи ми.

Братовчед му наведе глава, по страните му потекоха сълзи. Тези сълзи бяха отговорът, който търсеше Джайм.

— Убил си краля… а после си нашибал кралицата.

— Изобщо не…

— … не си лягал с милата ми сестричка? — „Кажи го! Кажи го!“

— Не излях семето си в… в нейната…

— … путка? — предложи Джайм.

— … утроба — довърши с неохота Лансел. — Не е измяна, ако не свършиш вътре. Предложих й утеха, след като кралят умря. Ти беше пленник, баща ти беше на бойното поле, а брат ви… тя се боеше от него, и с пълно право. Заради него я излъстих.

— Нима? — „Лансел и сир Озмунд, и кой още? Частта за Лунното момче само подигравка ли беше?“ — Принуди ли я?

— Не! Аз я обичах. Исках да я защитя.

„Искал си да си мене“. Призрачните пръсти го засърбяха. В деня, в който сестра му бе дошла в Кулата на Белия меч да го помоли да отхвърли клетвите си, се беше изсмяла, след като й отказа, и се похвали, че го е лъгала хиляда пъти. Джайм го беше приел за непохватен опит да го нарани, както я беше наранил той. „Може да е било единствената истина, която ми е казвала“.

— Не мисли лошо за кралицата — замоли го Лансел. — Всяка плът е слаба, Джайм. Нашият грях не причини никаква вреда. Никакво… копеле.

— Мда. Копелетата рядко се пръкват върху корема. — Зачуди се какво ли щеше да каже братовчед му, ако признаеше собствените си грехове, трите измени, които Церсей бе нарекла Джофри, Томен и Мирцела.

— Бях се ядосал на Нейно величество след битката, но Върховният септон каза, че трябва да й простя.

— Признал си греховете си на Негова върховна святост, нали?

— Той се моли за мен, когато бях ранен. Беше добър човек. „Сега е мъртъв“. Имаше ли представа братовчед му какъв плод бяха родили думите му?

— Лансел, ти си един проклет глупак.

— Не споря — отвърна Лансел. — Но глупостта я загърбих, сир. Помолих Бащата Свише да ми посочи пътя и той го стори. Отказвам се от тази владетелска титла и от тази жена. Хардстоун е добре дошъл и за двете, ако иска. Утре се връщам в Кралски чертог и вричам меча си на новия Върховен септон и на Седмината. Решен съм да положа клетвата и да се присъединя към Синовете на Воина.

Хлапакът говореше безсмислици.

— Синовете на Воина са извън закона от триста години.

— Новият Върховен септон ги е възродил. Разпратил е призив към доблестни рицари да обрекат живота и мечовете си в служба на Седмината. Бедните братя също ще бъдат възстановени.

— И как ще го позволи Железният трон? — Един от ранните крале Таргариен беше водил безкрайни битки, за да премахне двата военни ордена, спомни си Джайм, макар да не помнеше кой точно. Мегор може би, или Джеерис. „Тирион щеше да го знае“.

— Негова върховна святост пише, че крал Томен е дал съгласието си. Ще ти покажа писмото, ако искаш.

— Дори това да е вярно… ти си лъв от Скалата, ти си лорд. Имаш замък, жена, земи, които да браниш, хора да закриляш. Ако боговете са добри, ще имаш синове от своята кръв, които да те наследят. Защо трябва да отхвърлиш всичко това заради… някаква клетва?

— Ти защо го направи? — попита тихо Лансел.

„За чест — можеше да отвърне Джайм. — За слава“. Но щеше да е лъжа. Честта и славата имаха своето място, но най-вече беше заради Церсей. От устните му се изтръгна смях.

— По Върховния септон ли си хукнал, или по милата ми сестра? Моли се за това, братовчед. Моли се здраво.

— Ще се молиш ли с мен, Джайм?

Огледа септата и боговете. Майката, изпълнена с милост. Бащата, строгия съдник. Воина, с ръката на меча. Странника в сенките, с получовешкото му лице, скрито под дълбоката качулка на мантията му. „Мислех, че аз съм Воинът, а Церсей е Девата, а през цялото време тя беше Странникът, скрила истинското си лице от погледа ми“.

— Моли се заради мен, ако искаш — отвърна на братовчед си. — Забравил съм всички думи.

Врабците още бяха на стъпалата.

— Благодаря ви — каза им Джайм. — Вече се чувствам наистина свят.

А после намери сир Илин и два меча.

Дворът на замъка беше пълен с очи и уши. За да се отърват от тях, подириха гората на боговете на Дари. Там врабци нямаше, само голи и унили дървета с дращещи небето черни клони. Килим от сухи листа пращеше под нозете им.

— Виждате ли онзи прозорец, сир? — Джайм посочи с върха на меча. — Там беше спалнята на Реймън Дари. Където спа крал Робърт, на връщането ни от Зимен хребет. Спомняте си, че дъщерята на Нед Старк избяга, след като вълкът й наръфа Джоф. Сестра ми искаше момичето да изгуби ръка. Старото наказание за посегателство върху особа от кралска кръв. Робърт й каза, че е жестока и луда. Караха се половина нощ… е, Церсей се караше, Робърт пиеше. След полунощ кралицата ме повика. Кралят хъркаше проснат на мирския килим. Попитах сестра ми дали иска да го отнеса в леглото. Каза ми, че нея трябва да отнеса на леглото, и си смъкна робата. Взех я върху ложето на Реймън Дари, след като прекрачих през Робърт. Ако кралят се беше събудил, щях да го убия на място. Нямаше да е първият крал, умрял от меча ми… но онази история я знаете, нали? — Замахна към един дебел клон и го отсече. — Докато я шибах, Церсей викаше: „Искам!“ Мислех, че е за мен, но тя искаше момичето на Старк, сакато или мъртво. — „Нещата, които правя от любов“. — Беше чиста случайност, че един от хората на Старк намери момичето преди мен. Ако я бях спипал пръв…

Белезите от шарката по лицето на сир Илин бяха като черни дупки на светлината на факела. Тъмни като душата на Джайм. А от устата му излезе онзи грак.

„Смее ми се“, разбра Джайм Ланистър.

— И ти си шибал сестра ми, пъпчив кучи сине — изсъска той. — Добре, затвори си проклетата уста и ме убий, ако можеш!