Джордж Р. Р. Мартин
Пир за врани (32)

Бриен

Септрията се издигаше на един остров на половин миля от брега, където широкото устие на Тризъбеца още повече се уширяваше, за да целуне Рачешкия залив. Дори от брега се виждаше, че е богат и тучен. Склонът му бе покрит с терасирани ниви, с рибарници долу и вятърна мелница на билото — крилата от дърво и платно бавно се въртяха. Овце пасяха по склона, щъркели газеха из плитчините около салджийския пристан.

— Солниците са оттатък — каза септон Мерибалд и посочи на север над залива. — Братята ще ни превозят със сала, но малко ме е страх от онова, което ще намерим там. Нека се порадваме на хубаво топло ядене, преди да го видим. Братята винаги заделят по някой кокал за Куче. — Куче изджафка и замаха опашка.

Морето се отдръпваше бързо. Водата, която отделяше острова от брега, се оттегляше и оставаше широко пространство лъскави кални плитчини, осеяни с локви, блеснали като златни монети под следобедното слънце.

— Защо го наричат Тихия остров? — попита Подрик.

— Обитателите му изтърпяват наказания, изкупуват греховете си чрез самовглъбяване, молитва и мълчание. Само на Стария брат и неговите проктори е позволено да говорят, прокторите — само веднъж на седем дни.

— Сестрите на мълчанието никога не говорят — каза Подрик. — Чувал съм, че нямали езици.

Септон Мерибалд се усмихна.

— Майките залъгваха дъщерите си с тази приказка още когато бях на твоите години. Нищо вярно нямаше в нея, както няма и сега. Клетвата за мълчание е акт на разкаяние, жертва, чрез която доказваме предаността си на Седмината. Да се обрече ням на мълчание ще е все едно безкрак човек да откаже да танцува. — Поведе магарето си надолу по склона и ги подкани с ръка да го последват. — Ако искате да спите под покрив тази нощ, трябва да слезете от конете и да минете с мен през калта. Пътя на вярата го наричаме. Само вярващите могат да прекосят безопасно. Грешниците ги поглъщат наносите или се удавят, като ги залее приливът. Никой от вас не е грешник, надявам се? Все пак на ваше място бих внимавал къде стъпвам. Вървете точно зад мен и ще стигнете от другата страна.

Пътят на вярата се оказа доста кривуличещ, не пропусна да отбележи Бриен. Макар островът да се издигаше на североизток от мястото, където оставиха брега, септон Мерибалд не пое право натам. Тръгна на изток, към по-дълбоките води на залива, лъснали синьо-сребърни в далечината. Меката кафява кал жвакаше между пръстите му. От време на време спираше да опипа с тоягата пред себе си. Куче стъпваше по петите му, душеше всеки камък, раковина и купчина водорасли. Този път не хукна напред, нито се отдели настрана.

Бриен тръгна след тях: внимаваше да не се отклони от дирите, оставени от кучето, магарето и светия мъж. След нея беше Подрик, а най-последен сир Хюл. На сто разтега напред Мерибалд рязко обърна на юг и се озова почти с гръб към септрията. Продължи още стотина разтега в тази посока, като ги преведе между две плитки локви. Куче топна муцуна в едната и жално изджафка, щом един рак го защипа с щипалото си. Последва кратка, но свирепа битка, преди кучето да затича отново по дирята, мокро и окаляно, и с рака между зъбите.

— Не искаме ли да отидем там? — провикна се зад тях сир Хюл, сочеше септрията. — Като че ли вървим накъде ли не, но не и към нея.

— Вяра — призова септон Мерибалд. — Вярвай, уповавай се и следвай, и ще намерим мира, който търсим.

Плитчините лъщяха мокри, изпъстрени със стотици цветове. Калта беше толкова тъмнокафява, че изглеждаше почти черна, но се мяркаха и ивици златист пясък, щръкнали сиви и червени камъни, оплетени кълба черни и зелени водорасли. Щъркели газеха из приливните локви и оставяха дирите си около тях, раци щъкаха по повърхността на плитките води. Миришеше на сол и гнило, а калта засмукваше ходилата им и ги пускаше с неохота, с млясък и влажна въздишка. Септон Мерибалд обръщаше и обръщаше, и пак въртеше насам-натам, а стъпките му се пълнеха с вода почти веднага след като продължеше. Когато теренът стана по-здрав и започна да се издига, бяха извървели поне миля и половина.

Щом се изкачиха през поломените скали, видяха трима мъже. Бяха облечени в сиво-кафявите раса на братя, с широки ръкави и остри качулки. Двама освен това бяха увили с вълнени кърпи долната част на лицата си, тъй че се виждаха само очите им. Заговори ги третият брат.

— Септон Мерибалд. Близо година ще стане. Добре дошъл. И спътниците ви също.

Куче замаха с опашка, а Мерибалд отръска калта от ходилата си.

— Дали ще може да измолим гостоприемството ви за една нощ?

— Разбира се. Тази вечер има рибна яхния. Ще ви трябва ли салът заранта?

— Стига да не е прекалено. — Мерибалд се обърна към спътниците си. — Брат Нарбърт е проктор на ордена, тъй че му е позволено да говори един ден на всеки седем. Братко, тези добри хора ми помогнаха по пътя. Сир Хюл Хънт е от Предела. Младото момче е Подрик Пейн, от западните земи. А това е лейди Бриен, известна като Девата на Тарт.

Брат Нарбърт се стъписа.

— Жена?

— Да, брате. — Бриен откопча иглата и тръсна косата си. — Нямате ли жени тук?

— Не и в момента — отвърна Нарбърт. — Жените, които ни навестяват, идват болни или ранени, или непразни. Седмината са благословили Стария брат с целебни ръце. Върнал е здравето на много мъже, дето и майстери не са могли да изцерят, а и на много жени също.

— Не съм нито болна, нито ранена, нито непразна.

— Лейди Бриен е девица воин — сподели септон Мерибалд. — Тръгнала е да убие Хрътката.

— Тъй ли? — Нарбърт я изгледа смаяно. — И кому ще е угодно?

— На него. — Бриен потупа дръжката на Клетвопазител. Прокторът я изгледа.

— Ти си… яка за жена, вярно, но… май ще трябва да ви заведа при Стария брат. Сигурно ви е видял, че газите през калта. Елате.

Поведе ги по чакълеста пътечка и през ябълкова градина до варосана конюшня със сламен покрив.

— Животните си можете да оставите тук. Брат Гилам ще ги нахрани и напои.

Три четвърти от конюшнята беше празна. В единия край имаше няколко мулета, за които се грижеше дребен кривокрак брат, и Бриен реши, че тъкмо той е Гилам. В другия край, далече от останалите животни, грамаден черен кон изцвили, щом чу гласовете им, и зарита по вратата на яслата.

Сир Хюл го изгледа с възхищение, докато подаваше юздите на коня си на брат Гилам.

— Красиво животно. Брат Нарбърт въздъхна.

— Седмината ни пращат благословията си и Седмината ни дават изпитания. Плавей може да е красив, но съм сигурен, че майка му го е ожребила в ада. Когато се опитахме да го впрегнем в плуга, изрита брат Роуни и му счупи пищяла на две места. Надявахме се, че скопяването ще укроти злия му нрав, но… брате Гилам, би ли им показал?

Брат Гилам смъкна качулката си. Отдолу имаше рошава руса коса, тонзура на темето и кървава превръзка на мястото на едното ухо. Подрик ахна.

— Конят ви е отхапал ухото?

Гилам кимна и отново покри главата си.

— Ще прощавате, брате, но и на мен да посегнете с ножиците, ще ви отхапя и другото ухо — каза сир Хюл.

Брат Нарбърт не прие добре шегата.

— Вие сте рицар, сир. Плавей е бреме. Ковача е дал конете на хората да им помагат в работата. — Обърна се и подкани: — Ако благоволите. Старият брат несъмнено ще ви чака.

Склонът се оказа по-стръмен, отколкото изглеждаше от плитчините долу. За да облекчат изкачването, братята бяха вдигнали дървено стълбище, което въртеше между постройките. След дългия ден в седлото Бриен се зарадва, че ще може да поразтъпче крака.

По пътя си нагоре подминаха десетина братя, закачулени мъже в сиво-кафяво, които ги изгледаха с любопитство, но без да кажат и дума за поздрав. Един водеше две дойни крави към нисък обор с покрив от зелен чим; друг биеше масло в дървена чутура. По-нагоре по склона видяха три момчета, подкарали овце, а още по-нависоко минаха покрай малко гробище, в което някакъв брат, по-едър и от Бриен, копаеше гроб. По движенията му личеше, че е хром. Когато метна през гръб пълната лопата, в краката им се посипаха пръст и камъни.

— По-полека — сгълча го брат Нарбърт. — Да не лапне септон Мерибалд някоя буца пръст. — Гробарят се обърна и наведе глава. Куче отиде да го подуши, а той пусна лопатата и го почеса зад ухото.

— Новак — обясни Нарбърт.

— За кого е гробът? — попита сир Хюл, щом продължиха нагоре по дървените стъпала.

— Брат Клемент, Бащата дано го съди справедливо.

— Стар ли беше? — попита Подрик Пейн.

— Ако четирийсет и осем ги смяташ за старост, да, макар че не годините му го убиха. Издъхна от раните, които получи при Солниците. Беше откарал медовина на пазара в деня, в който разбойниците нападнаха градчето.

— Хрътката ли? — попита Бриен.

— Друг, също толкова жесток. Отрязал езика на горкия Елемент, след като не проговорил. Казал, че щом е дал клетва за мълчание, не му трябва език. Старият брат знае повече. Най-лошите вести отвън ги пази за себе си, да не нарушава спокойствието на септрията. Много от братята ни са дошли тук, за да избягат от ужасите на света, не да се занимават с тях. Брат Клемент не беше единственият пострадал между нас. Някои рани не се виждат. — Брат Нарбърт посочи надясно. — Там е лятната ни градина. Гроздето ни е дребно и стипчиво, но дава пивко вино. Сами си варим и пивото, а медовината и сайдерът ни са прочути надалеч.

— Войната никога ли не стига дотук? — попита Бриен.

— Не и тази война, слава на Седмината. Молитвите ни пазят.

— И приливите ви — подхвърли Мерибалд.

Куче джафна в съгласие.

Челото на хълма беше увенчано с ниска каменна стена без хоросан, обкръжила купчина по-големи постройки: метосите с килиите на братята и общата трапезария, и дървена септа за молитва и съзерцание. Септата беше с прозорци от оловно стъкло, с широки врати, резбовани с ликовете на Майката и Бащата, и седемстенна кула с тераса на върха. Зад нея се виждаше зеленчукова градина, из която няколко по-стари братя плевяха бурени. Брат Нарбърт преведе гостите покрай един питомен лешник до дървена врата, вградена в хълбока на хълма.

— Пещера с врата? — учуди се сир Хюл. Септон Мерибалд се усмихна.

— Наричат я Дупката на отшелника. Първият свят мъж, който се добрал тук, е живял вътре и е вършил такива чудеса, че привлякъл и други. Казват, че било преди две хиляди години. Вратата е направена по-късно.

Дупката на отшелника — навярно влажно и тъмно място преди две хиляди години, с пръстен под и ромон на капеща вода — изобщо не приличаше на пещера: беше топла и уютна светая светих. Земята бе постлана с вълнени килими, стените — покрити с гоблени. Високите восъчни свещи хвърляха обилна светлина. Мебелите бяха странни, но скромни: дълга маса, пейка с висока облегалка, скрин, няколко високи сандъка, пълни с книги, столове. Всичко беше направено от плавей, парчета с чудновата форма, изкусно свързани и толкова из-лъскани, че блестяха под светлината на свещите като тъмно злато.

Старият брат изобщо не се оказа онова, което очакваше да види Бриен. Първо, много трудно можеше да се нарече „стар“: докато плевящите градината братя си имаха полагащите се на старци превити гърбове, този беше прав и висок и се движеше с живостта на мъж в разцвета на годините си. Нито имаше нежното миловидно лице, което тя очакваше като за лечител. Главата му беше голяма и четвъртита, очите сурови, носът — покрит с жилки и червен. Имаше тонзура, но черепът му бе обрасъл с четина също като квадратната челюст.

„Прилича повече на мъж, създаден да кърши кости, отколкото да ги лекува“, помисли Девата на Тарт, докато Старият брат пристъпи да прегърне септон Мерибалд и да погали Куче.

— Винаги е радостен ден, когато нашите приятели Мерибалд и Куче ни почетат — заяви той, преди да се обърне към другите си гости. — А нови лица винаги са добре дошли. Толкова рядко виждаме нови лица.

Мерибалд изпълни обичайната церемония с вежливото представяне, след което се настани на пейката. За разлика от септон Нарбърт, Старият брат не изглеждаше толкова смаян от пола на Бриен, но усмивката му все пак пробяга и се затаи, когато септонът му каза защо са дошли двамата със сир Хюл.

— Разбирам — сдържано отвърна той и отклони темата с: — Сигурно сте прежаднели. Моля, пийнете от сладкия ни сайдер да отмиете от гърлата си прахта от пътя. — Наля им сам. Чашите също бяха издялани от плавей, една с друга не си приличаха. Бриен ги похвали, а той рече: — Милейди е много мила. Само дяламе и лъскаме дървото. Тук сме благословени. Там, където реката се среща със залива, се борят течения и приливи и много странни и удивителни неща се изхвърлят към нас, а водата ги отмива по бреговете ни. Плавеят е най-малкото. Намирали сме сребърни чаши и железни котлета, чували с вълна и топове коприна, ръждясали шлемове и бляскави мечове… и рубини, мдамм.

Това заинтригува сир Хюл.

— Рубините на Регар?

— Може би. Знае ли човек? Битката беше на много левги оттук, но реката е неуморна и търпелива. Шест сме намерили. Всички чакаме за седмия.

— По-добре рубини, отколкото кокали. — Септон Мерибалд търкаше стъпалото си и калта се лющеше под пръста му. — Не всички дарове на реката са приятни. Добрите братя събират и мъртвото. Удавени крави, удавени сърни, умрели свине, подути колкото коне. И човешки трупове, мда.

— Твърде много трупове напоследък. — Старият брат въздъхна. — Гробарят ни не знае отдих. Речни хора, западняци, северняци, всичко се изхвърля тук. Рицари, както и негодници. Заравяме ги един до друг, Старк и Ланистър, Блекууд и Бракън, Фрей и Дари. Това е дългът, който иска от нас реката в замяна на всичките си дарове, и ние правим каквото ни е по силите. Но и жена ще намерим понякога… или още по-лошо — някое малко дете. Това са най-жестоките дарове. — Обърна се към септон Мерибалд. — Надявам се, че ще намериш време да ни опростиш греховете. Откакто разбойниците убиха септон Бенет, няма кой да ни изслуша изповедите.

— Ще намеря време — отвърна Мерибалд. — Дано само греховете ви да са по-хубави от последния път, когато наминах. — Куче излая. — Видя ли? Даже Куче се отегчи.

Подрик Пейн въртеше очи озадачен.

— Нали никой не бива да говори? Да де, не никой. Братята. Другите братя, не вие.

— На всички ни е позволено да нарушим мълчанието, когато се изповядваме — отвърна Старият брат. — Трудно е да говориш за грях с жестове и кимане.

— Изгориха ли септата на Солниците? — попита Хюл Хънт.

— Всичко изгориха в Солниците, освен замъка. Само той беше направен от камък… ама все едно че от лой беше направен, толкова работа свърши на града. На мен се падна да се погрижа за някои от оцелелите. Рибарите ги докараха при мене през залива, след като пламъците изгаснаха и те решиха, че е безопасно да пристанат. Една бедна жена я бяха насилили дузина пъти, а гърдите й… милейди, вие сте облечена в мъжка ризница, тъй че няма да ви спестя тези ужаси… гърдите й бяха разкъсани, дъвкани и изядени като от някой… жесток звяр. Направих каквото можах за нея, макар да беше много малко. Докато умираше, най-тежките й проклятия бяха не за изнасилилите я мъже, нито за чудовището, изяло живата й плът, а за сир Куинси Кокс, който залостил портите си, щом разбойниците нахлули в градчето, и си седял на завет зад каменните стени, докато хората му пищели и умирали.

— Сир Куинси е стар човек — каза кротко септон Мерибалд. — Синовете и зетьовете му са далече или са мъртви, внуците му са още момчета, а и има две дъщери. Какво е могъл да направи сам срещу толкова много?

„Могъл е да се опита — помисли Бриен. — Могъл е да умре. Стар или млад, истинският рицар се е заклел да брани по-слабите от него или да умре“.

— Верни и мъдри думи — каза Старият брат на септон Мерибалд. — Като се прехвърлите в Солниците, не се съмнявам, че сир Куинси ще те помоли за опрощение. Радвам се, че си тук, за да му го дадеш. Аз не можах. — Остави настрана чашата от плавей и стана. — Скоро ще удари камбаната за вечерня. Приятели, ще дойдете ли с мен в септата да се помолим за душите на добрите хора от Солниците, преди да седнем да разчупим хляба и да споделим месото и медовината?

— С радост — отвърна Мерибалд.

Куче изджафка.

Вечерята в септрията беше най-странното ядене, което Бриен бе опитвала, макар че ни най-малко не можеше да се нарече неприятно. Храната беше скромна, но много добра: имаше самуни дъхав, още топъл от фурните хляб, буци прясно бито масло, мед от кошерите на септрията и гъста яхния от раци, миди и поне три различни вида риба. Септон Мерибалд и сир Хюл отпиха от медовината, направена от братята, и заявиха, че е чудесна, а тя и Подрик се задоволиха с още сладък сайдер. Обстановката съвсем не беше мрачна. Мерибалд изрече молитва, преди да се поднесе храната, а докато братята се хранеха на дългите маси върху дървени магарета, един им свиреше на арфа — тихи, сладки за ухото звуци. Когато Старият брат извини музиканта, за да може да хапне, брат Нарбърт и още един проктор почетоха поред от „Седемлъчата звезда“.

Щом четенето свърши, новаците, на които бе възложено да обслужват, прибраха остатъците от храната. Повечето бяха момчета почти на годините на Подрик или по-млади, но имаше възрастни мъже, сред които и едрият гробар, когото бяха видели на хълма — вървеше с непохватната залитаща походка на хром човек. Когато трапезарията се опразни, Старият брат помоли Норбърт да отведе Подрик и сир Хюл до постелите им.

— Нямате нищо против да споделите обща килия, надявам се? Не е голяма, но вярвам, че ще ви е удобно.

— Искам да остана със сир — каза Подрик. — Ъъ… с милейди.

— Какво може да правите с лейди Бриен другаде си е между вас и Седмината — рече брат Нарбърт, — но на Тихия остров мъже и жени не спят под един покрив, освен ако не са женени.

— Имаме няколко скромни колиби, заделени за жените, които ни гостуват, все едно дали са благородни дами, или прости селски момичета — каза Старият брат. — Не се използват често, но ги пазим чисти и сухи. Лейди Бриен, ще ми позволите ли да ви придружа до там?

— Да, благодаря ви. Подрик, иди със сир Хюл. Тук сме гости на светите братя. Под техния покрив — техните правила.

Женските колиби бяха в източната страна на острова, с изглед към широки кални плитчини и далечните води на Рачешкия залив. Тук беше по-студено, отколкото на подветрената страна, и по-диво. Хълмът беше по-стръмен и пътеката лъкатушеше между бурени и трънливи храсти, обрулени от вятъра скали и извити бодливи дървета, вкопчили се в каменистия склон. Старият брат беше взел фенер да осветява пътя им. На един от завоите спря.

— В ясна нощ човек може да види оттук огньовете на Солниците. Ей там, отвъд залива. — Посочи й.

— Нищо няма — отвърна Бриен.

— Останал е само замъкът. Дори и рибарите се махнаха, малцината щастливци, излезли с мрежите, когато дойдоха разбойниците. Гледаха горящите си домове и слушаха писъците и виковете, разнасящи се над залива, без да могат да пристанат — от страх. Когато най-сетне се върнаха на брега, беше само за да погребат приятели и близки. Какво е останало сега за тях в Солниците освен кости и горчиви спомени? Преселиха се в Девиче езеро и други градове. — Махна с фенера и продължиха. — Солниците никога не са били важно пристанище, но все пак от време на време се отбиваха кораби. Точно това искаха разбойниците, някоя галера или гемия, да ги пренесе през Тясното море. След като не дойде нищо, си изляха гнева и отчаянието върху хората в градчето. Чудя се, милейди… какво се надявате да намерите там?

— Едно момиче — отвърна му тя. — Знатна девица, на тринайсет, с красиво лице и кестенява коса.

— Санса Старк. — Изрече името тихо. — Вярвате, че това бедно дете е с Хрътката?

— Дорнецът каза, че е била на път за Речен пад. Тимеон. Беше наемник, от Храбрата дружина, убиец, изнасилвач и лъжец, но не мисля, че ме излъга за това. Каза, че Хрътката я откраднал и я отвел.

— Разбирам. — Пътеката зави и видяха колибите. Старият брат ги беше нарекъл скромни. Такива си бяха. Приличаха на кошери от камък, ниски и кръгли, без прозорци. — Тази — посочи той най-близката, единствената с дим, издигащ се от отвора в средата на покрива й. Бриен трябваше да се наведе при влизането, за да не си удари главата в гредата. Вътре завари пръстен под, сламеник, кожи и одеяла, ведро с вода, стомна сайдер, хляб и сирене, малък огън и две ниски столчета. Старият брат седна на едното и остави фенера на пода. — Може ли да поостана? Чувствам, че трябва да поговорим.

— Ако желаете. — Бриен разкопча колана с меча, метна го на другото столче и седна кръстато на сламеника.

— Вашият дорнец не е излъгал — подхвана Старият брат, — но се боя, че не сте го разбрали. Преследвате друг вълк, милейди. Едард Старк имаше две дъщери. Сандор Клегейн избяга с другата, по-малката.

— Аря Старк? — Бриен зяпна слисана. — Знаете за това? Сестрата на лейди Санса е жива?

— Тогава беше — рече Старият брат. — Сега… не знам. Може да е била с децата, убити в Солниците.

Думите я срязаха като нож в корема. „Не. Не, това би било прекалено жестоко“.

— Може да е била… значи не сте сигурен?

— Сигурен съм, че детето беше със Сандор Клегейн в хана до кръстопътя, който държеше старата Маша Хедъл, преди лъвовете да я обесят. Сигурен съм, че двамата бяха на път за Солниците. По-натам… не знам. Не знам къде е, нито дали е жива дори. Но едно знам. Мъжът, когото гоните, е мъртъв.

Беше поредната изненада.

— Как е умрял?

— От меч. Както живя…

— Знаете това със сигурност?

— Сам го погребах. Мога да ви покажа къде е гробът му, ако желаете. Покрих го с камъни, да не изровят лешоядите плътта му, и поставих шлема му върху гроба да означи мястото на сетния му отдих. Беше голяма грешка. Някой друг минал оттам, намерил знака ми и си го взел. Мъжът, който насилваше и убиваше в Солниците, не беше Сандор Клегейн, макар може би да е също толкова опасен. Речните земи са пълни с такива негодници. Няма да ги нарека вълци. Вълците са по-благородни… псета по-скоро според мен.

— Малко знам за този Сандор Клегейн — продължи той. — Беше заклет щит на принц Джофри години наред и дори тук чувахме това-онова за деянията му, зли или добри. И половината от онова, което чувахме, да е било вярно, той беше вгорчена, изтерзана душа, грешник, който се подиграваше и с богове, и с хора. Служеше, но не намираше гордост в службата си. Биеше се, но победата не му носеше радост. Пиеше, за да удави болката си в море от вино. Не обичаше, нито беше обичан от някого. Това, което го тласкаше, беше омраза. Макар да бе извършил много грехове, опрощение така и не подири. Докато другите хора мечтаят за любов, за богатство или слава, този мъж, Сандор Клегейн, мечтаеше да убие родния си брат, грях толкова ужасен, че потръпвам само като го спомена. Ала това бе хлябът, който го хранеше, това подхранваше пламъка в душата му. Колкото и позорно да е, надеждата да види кръвта на брат си върху острието на своя меч бе единственото, заради което живееше това тъжно и гневно същество… но и това му беше отнето, когато принц Оберин Дорнски прониза сир Грегър с отровно копие.

— Говорите все едно, че ви е жал за него — промълви Бриен.

— Жал ми беше. И вие щяхте да го съжалите, ако бяхте видели края му. Намерих го при Тризъбеца, привлечен от предсмъртните му викове. Той ме помоли за дара на сетната милост, но съм се заклел повече да не убивам. Вместо това умих пламналото му чело с речна вода и му дадох да пийне вино и отвара за раната му, но усилията ми бяха нищожни и много закъснели. Хрътката умря там, в ръцете ми. Може би сте видели един едър черен жребец в конюшнята ни. Беше неговият боен кон, Странник. Богохулно име. Предпочитаме да го наричаме Плавей, след като бе намерен край реката. Боя се, че притежава нрава на бившия си господар.

„Конят“. Беше видяла жребеца, чула беше как рита, но не беше разбрала. Бойните коне бяха обучени да ритат и хапят. Във война да служат като оръжие, също като мъжете, които ги яздят. „Като Хрътката“.

— Значи е вярно — промълви тя. — Сандор Клегейн е мъртъв.

— Почива в мир. — Старият брат замълча. — Ти си млада, детето ми. Аз съм навъртял четиридесет и четири… което прави два пъти твоите години, мисля. Ще те изненада ли ако научиш, че и аз някога бях рицар?

— Не. Приличате повече на рицар, отколкото на свят мъж. — Изписано беше в гърдите и раменете му, а и в здравата четвъртита челюст. — Защо сте се отказали от рицарството?

— Не съм го избирал. Баща ми беше рицар, както и неговият преди. Както и братята ми, всички до един. Обучаваха ме за бой от деня, в който решиха, че съм достатъчно голям, за да държа дървен меч. Виждах се като един от тях и не се опозорих. Имах и жени, виж, там се опозорих, защото някои взимах силом. Имаше едно момиче, за което исках да се оженя, по-малката дъщеря на дребен лорд, но бях третият син на баща си и нямах нито земя, нито богатство, което да й предложа… само меч, кон и щит. Общо взето — бях тъжен човек. Когато не се биех, пиех. Животът ми беше изписан в червено, в кръв и вино.

— Кога се променихте? — попита Бриен.

— Когато умрях в битката на Тризъбеца. Сражавах се за принц Регар, макар той така и да не знаеше името ми. Не мога да ти кажа защо, освен че лордът, на когото служех, служеше на лорд, който служеше на лорд, който бе решил да подкрепи дракона вместо елена. Ако беше избрал обратното, щях да съм от другата страна на реката. Битката беше кървава работа. Певците искат да повярваме, че само Регар и Робърт са се били сред потока заради една жена, към чиято любов се домогвали и двамата, но те уверявам, и други мъже се биеха, и аз бях един от тях. Получих стрела в бедрото, и още една в ходилото, и коня под мен го убиха, но продължих да се бия. Още си спомням как отчаяно исках да си намеря друг кон, защото нямах пари да си купя, а без кон нямаше вече да съм рицар. Честно казано, само за това мислех. Така и не видях удара, който ме повали. Чух зад гърба си копита и помислих: „Кон!“, но преди да успея да се обърна, нещо се стовари върху главата ми и ме отпрати в реката, където по право трябваше да се удавя… Ала вместо това се събудих тук, на Тихия остров. Старият брат ми каза, че ме изхвърлил приливът, гол както ме е майка родила. Мисля си, че някой ме е намерил в плитчините, смъкнал ми е бронята, ботушите и бричовете и ме е избутал в по-дълбоката вода. Реката е свършила останалото. Всички се раждаме голи, тъй че предполагам е било съвсем в реда на нещата да дойда във втория си живот по същия начин. Десет години изкарах в мълчание.

— Разбирам. — Бриен не разбираше защо й разказва всичко това, нито знаеше какво друго да каже.

— Наистина ли? — Опрял ръце на коленете си, той се наведе към нея. — Ако е тъй, откажи се от това твое търсене. Хрътката е мъртъв, а и все едно, той изобщо не е бил с твоята Санса Старк. Колкото до този звяр, който носи шлема му, ще го намерят и ще го обесят. Войните свършват, а тези разбойници не могат да оцелеят в мир. Рандил Тарли ги излавя от Девичето езеро и Уолдър Фрей от Близнаците, а и този нов млад лорд в Дари, благочестив мъж, който със сигурност ще въдвори ред в земите си. Върни се у дома си, дете. Ти все пак имаш дом, нещо, което мнозина не могат да кажат в тези мрачни времена. Имаш благороден баща, който със сигурност те обича. Помисли за скръбта му в случай, че не се върнеш. Навярно ще му донесат меча и щита ти, след като паднеш. Навярно дори ще ги окачи в залата си и ще ги гледа с гордост… но ако би го попитала, зная, ще ти каже, че би предпочел жива дъщеря вместо разбит меч.

— Дъщеря. — Очите на Бриен се напълниха със сълзи. — Той заслужава това. Дъщеря, която да може да му пее, да краси замъка му и да му носи внуци. И син заслужава, силен и галантен син, да носи чест на името му. Но Галадон се удави, когато бях на четири, а той на осем, а Алисан и Ариан умряха още в бебешката люлка. Аз съм единственото дете, което боговете му опазиха. Грозотилото, негодно нито за син, нито за дъщеря. — И тогава всичко се изля от душата на Бриен, като черна кръв от рана: предателствата и годежите, Ронет Червения и неговата роза, лорд Ренли и танцът му с нея, облогът за девичеството й, горчивите сълзи, които проля, когато нейният крал се ожени за Марджери Тирел, рицарският бой при Горчивия мост, многоцветният плащ, с който толкова се беше гордяла, сянката в кралския павилион, издъхващият в ръцете й Ренли, Речен пад и лейди Кейтлин, пътуването по Тризъбеца, двубоят с Джайм сред горите, Кървавите глумци, Джайм с неговия вик: „Сапфири!“, Джайм в къпалнята в Харънхъл и парата, вдигаща се от тялото му, вкусът на кръвта на Варго Хоут, когато отхапа ухото му, мечата яма, скачащият върху пясъка Джайм, дългата езда до Кралски чертог, Санса Старк, клетвата, която даде на Джайм, клетвата й пред лейди Кейтлин, Клетвопазителя, Дъскъндейл, Девиче езеро, Дик Чевръстия и Краклоу, и Шепотите, мъжете, които беше убила…

— Трябва да я намеря — завърши тя. — И други я търсят, всички искат да я пленят и да я продадат на кралицата. Трябва да я намеря първа. Обещах на Джайм. Клетвопазител, така нарече той меча. Трябва да се опитам да я спася… или да умра.