Джордж Р. Р. Мартин
Пир за врани (42)

Алайн

Тя завъртя желязната халка и открехна лекичко вратата.

— Миличък Робин? Може ли да вляза?

— Внимавайте, милейди — предупреди старата Гретчел, като кършеше ръце. — Негово благородие хвърли нощното си гърне по майстера.

— Значи няма какво да хвърли по мен. Нямаш ли си някаква друга работа? И ти, Мади… всички ли прозорци са затворени и със спуснати кепенци? Всички ли мебели са покрити?

— Всички, милейди — отвърна Мади.

— Иди да се увериш. — Алайн се шмугна в тъмната спалня. — Само аз съм, миличък Робин.

Някой подсмръкна в тъмното.

— Сама ли си?

— Да, милорд.

— Приближи се тогава. Само ти.

Алайн затвори плътно вратата. Беше от здрав дъб, педя дебела; Мади и Гретчел можеха да подслушват колкото искат, но нямаше да чуят нищо. И толкова по-добре. Гретчел умееше да си държи езика зад зъбите, но Мади клюкарстваше безсрамно.

— Майстер Колемон ли те прати? — попита момчето.

— Не — излъга тя. — Чух, че на миличкия ми Робин му е зле. — След срещата си с нощното гърне майстерът се бе оплакал на сир Лотор и пратиха Брун при нея.

— Ако милейди успее да го уговори мило да стане, няма да го измъкна насила — изръмжа рицарят.

„Не можем да си го позволим това.“ Когато се държаха грубо с Робърт, той получаваше пристъпи.

— Гладен ли сте, милорд? — попита тя малкия владетел на Орлово гнездо. — Да пратя ли долу Мади за сметана и боровинки или за топъл хляб и месо? — Спомни си със закъснение, че топъл хляб няма; кухните бяха затворени и пещите — изстинали. „Ако това изкара Робърт от леглото, ще си струва труда да се напали огън.“

— Не искам храна — отвърна капризно малкият лорд. — Днес ще си остана в леглото. Можеш да ми почетеш, ако искаш.

— Тук е много тъмно за четене. — От тежките завеси на прозорците в стаята беше черно като нощ. — Нима моят сладък Робин е забравил кой ден е днес?

— Не съм — отвърна той кисело. — Но няма да тръгна. Искам да си остана в леглото. Можеш да ми почетеш за Крилатия рицар.

Крилатия рицар беше сир Артис Арин. Според легендата той бе отблъснал Първите хора от Долината и отлетял на върха на Великанска пика на огромен сокол, за да убие Краля Грифон. Сто приказки имаше за неговите приключения. Сладкият Робин ги знаеше всички толкова добре, че можеше да ги изреди наизуст, но при все това обичаше да му ги четат.

— Трябва да заминем, миличък — каза тя на момчето. — Но ти обещавам, щом стигнем Портите на Луната, ще ти прочета две приказки за Крилатия рицар.

— Три — мигом отвърна той. Каквото и да му предложеше човек, Робърт винаги искаше повече.

— Три — съгласи се тя. — Може ли да пусна малко слънце?

— Не. От светлината ме болят очите. Ела в леглото, Алайн.

Тя все едно отиде до прозореца, като заобиколи на пръсти счупеното нощно гърне — не го виждаше, но го надушваше.

— Няма да ги дръпна много. Само колкото да видя лицето на Сладкия Робин.

Той изсумтя.

— Щом трябва.

Завесите бяха от син плюш. Тя набра едната и я завърза. В бледия утринен лъч заиграха прашинки. Ромбовидните стъкълца на прозореца се бяха замъглили от скреж. Алайн отърка едно с длан колкото да зърне ясното синьо небе и белия блясък от планинския склон. Орлово гнездо бе загърнат в ледена мантия, а Великанска пика над него бе в дълбоки до кръста снегове.

Робърт Арин седеше подпрян на възглавниците и я гледаше. „Владетелят на Орлово гнездо и Защитникът на Долината.“ От кръста надолу беше загърнат в дебело вълнено одеяло. Над кръста беше гол, отпуснато бледо момче с коса, дълга като на момиче. Робърт имаше тънки ръце и крака, мека хлътнала гръд и малко коремче, а очите му винаги бяха зачервени и гуреливи. „Не е виновен той, че е такъв. Родил се е малък и болнав.“

— Много силен изглеждате тази сутрин, милорд. — Обичаше да му казват колко силен изглежда. — Да заръчам ли на Мади и Гретчел да ви приготвят гореща вода за баня? Мади ще ви изтрие гърба и ще умие косата ви, да ви направи чист и царствен за пътуването ви. Няма ли да е приятно?

— Не. Мразя Мади. Тя има брадавица на окото и търка толкова силно, че ме боли. Когато мама ме търкаше, никога не ме болеше.

— Ще кажа на Мади да не търка Сладкия ми Робин толкова силно. Човек се чувства по-добре, когато е свеж и чист.

— Не искам баня, казах ти! Главата ме боли ужасно.

— Да донеса ли топла кърпа за челото ви? Или чаша сънно вино? Но съвсем мъничко. Мия Камък ни чака долу в Небе и ще я заболи сърцето, ако й заспите. Знаете колко много ви обича.

— Аз пък не я обичам! Тя е проста мулетарка. — Робърт изсумтя. — Майстер Колемон сложи снощи в млякото ми нещо горчиво, усетих го. Казах му, че искам сладко мляко, но той не ми донесе. Дори когато му заповядах. Аз съм господарят, трябва да прави каквото кажа. Никой не прави каквото кажа.

— Ще поговоря с него — обеща Алайн, — но само ако станете от леглото. Навън е красиво, Сладък Робин. Слънцето блести ярко, денят е прекрасен за слизане от планината. Мулетата ни чакат в Небе с Мия…

Той се намръщи.

— Мразя ги тези миризливи мулета. Едно веднъж се опита да ме ухапе! Кажи на Мия, че оставам тук. — Беше готов да се разреве. — Никой не може да ме нарани, докато си стоя тук. Орлово гнездо е несъкрушим.

— Че защо ще иска някой да нарани моя Сладък Робин? Вашите лордове и рицари ви обожават, а простолюдието с радост зове името ви.

„Страх го е и с основание.“ Откакто лейди майка му беше паднала, момчето не искаше дори да застане на тераса, а пътят надолу от Орлово гнездо до Портите на Луната беше достатъчно опасен, за да притесни всекиго. Сърцето на самата Алайн се бе качило в гърлото при изкачването й с лейди Лиза и лорд Петир, а всички бяха съгласни, че спускането е още по-страшно, защото човек през цялото време гледа надолу. Мия можеше да разкаже за велики лордове и храбри рицари, които пребледнявали и намокряли долните си гащи по планината. „А и никой от тях не е имал тези пристъпи.“

Все едно, нямаше как да се остане. Есента в долината все още се задържаше, топла и златиста, но зимата здраво бе стегнала планинските върхове. Бяха преживели три снежни виелици и една ледена буря, която за две седмици превърна замъка в кристал. Орлово гнездо можеше да е несъкрушим, но скоро щеше да стане и недостъпен, а пътят надолу с всеки изминал ден ставаше все по-рискован. Повечето слуги и войници на замъка вече бяха започнали спускането. Само десетина все още се задържаха тук, за да придружат лорд Робърт.

— Сладки ми Робин — нежно заговори тя, — спускането ще е много весело, ще видиш. С нас ще са сир Лотор и Мия. Нейните мулета са се качвали и слизали по тази планина хиляда пъти.

— Мразя мулетата — настоя той. — Мулетата са гадни. Казах ти, едно се опита да ме ухапе, когато бях малък.

Робърт така и не се беше научил да язди добре. Мулета, коне, магарета — все едно, за него всички те бяха страховити зверове, ужасни като дракони или грифони. Довели го бяха в Долината на шест, на седло и с глава, сгушена между майчините му млечни гърди, и оттогава никога не беше напускал Орлово гнездо.

Все пак трябваше да тръгнат, преди ледът да затвори замъка. Не се знаеше колко дълго ще се задържи лошото време.

— Мия ще пази мулетата да не хапят — увери го Алайн, — а аз ще яздя точно зад теб. Аз съм момиче, не съм толкова храбра и силна като вас. Щом аз мога, знам, че и ти можеш, мой миличък Робин.

— Мога — заяви лорд Робин, — но не искам. — Отри влажното си носле с ръка. — Кажи на Мия, че оставам в леглото. Може би ще сляза утре, ако се чувствам по-добре. Днес навън е студено и главата ме боли. Ти също може да получиш сладко мляко и ще кажа на Гретчел да ни донесе пчелни пити. Ще спинкаме, ще се цункаме и ще си играем, и можеш да ми почетеш за Крилатия рицар.

— Ще ти прочета. Три приказки, както обещах… щом стигнем в Портите на Луната. — Търпението на Алайн се изчерпваше. „Трябва да тръгнем. Иначе още ще сме над линията на снега по залез-слънце.“ — Лорд Нестор е приготвил пир в твоя чест: супа от гъби, сърнешко и кекс. Не искаш да го разочароваш, нали?

— Лимонови кексчета ще има ли? — Лорд Робърт обичаше лимоновите сладкишчета, може би защото Алайн ги обичаше.

— Лимонови лимоненки лимоновички кексчета — увери го тя, — и можеш да си вземеш колкото поискаш.

— Сто? — поиска да разбере. — Ще мога ли да си взема сто?

— Стига да искаш. — Алайн седна на леглото и приглади дългата му коса. „Има хубава коса.“ Лейди Лиза лично му я беше сресвала всяка вечер и я бе подрязвала, когато имаше нужда от подрязване. След като тя падна, Робърт изпадаше в ужасните си пристъпи с треперенето всеки път, щом някой се приближеше до него с остър предмет, затова Петир бе заповядал да оставят косата му да расте. Алайн нави едно кичурче на пръста си и попита:

— Сега ще излезеш ли от леглото, за да те облечем?

— Искам сто лимонови кексчета и пет приказки!

„Бих ти дала сто плесници по дупето и пет шамара по лицето. Нямаше да смееш да се държиш така, ако Петир беше тук.“ Малкият лорд изпитваше хубав, здравословен страх от своя настойник. Алайн се усмихна насила.

— Както желае милорд. Но нищо, преди да бъдеш измит, облечен и на път. Хайде, преди да е минало утрото. — Разтърси го здраво и го измъкна от постелята.

Ала преди да успее да повика слугите, Робин я прегърна с тънките си ръце и я целуна. Беше целувка на малко момче, непохватна и тромава. Всичко у Робърт Арин бе непохватно и тромаво. „Ако затворя очи, мога да си представя, че е Рицарят на цветята.“ Сир Лорас Тирел беше дал веднъж роза на Санса Старк, но така и не я целуна… а никой Тирел нямаше да целуне Алайн Камък. Колкото и красива да беше, беше родена в грешна постеля.

Щом устните на момчето докоснаха нейните, тя неволно помисли за друга една целувка. Все още помнеше какво изпита, когато жестоката му уста се притисна в нейната. Беше дошъл при Санса в тъмното, а небето се беше изпълнило със зелен огън. „Взе песен и целувка, а ми остави само кърваво наметало.“

Все едно. Онзи ден отдавна бе свършил, както и Санса.

Алайн избута от себе си малкия лорд.

— Достатъчно. Можеш отново да ме целунеш, щом стигнем Портите, ако си спазиш думата.

Мади и Гретчел чакаха отвън с майстер Колемон. Майстерът беше измил от косата си мръсотията от нощното гърне и беше сменил халата си. Скуайърите на Робърт също бяха дошли. Теранс и Джилс винаги надушваха неприятното.

— Лорд Робърт се чувства по-силен — каза Алайн на слугините. — Донесете вода за банята му, но гледайте да не го опарите. И не му скубете косата, като я вчесвате, мрази го. — Единият скуайър се засмя и тя му нареди: — Теранс, донеси облеклото за езда на милорд и най-топлото му наметало. Джилс, можеш да почистиш и да махнеш счупеното гърне.

Джилс Графтон се намуси.

— Не съм чистачка.

— Направи каквото ти заповяда лейди Алайн или Лотор Брун ще чуе — каза майстер Колемон. И тръгна с нея по коридора и надолу по витото стълбище. — Благодарен съм за намесата ви, милейди. Умеете да се разбирате с него. — Спря и попита колебливо: — Забелязахте ли треперене, докато бяхте с него?

— Пръстите му малко трепереха, докато държах ръката му, но нищо повече. Казва, че сте му сложили нещо горчиво в млякото.

— Горчиво ли? — Колемон примига и ябълката на гърлото му заигра нагоре-надолу. — Аз само… носът му кърви ли?

— Не.

— Добре. Това е добре. — Веригата му леко подрънна, щом поклати глава на нелепо дългия си мършав врат. — Това спускане… милейди, може би ще е по-безопасно, ако смеся за негово благородие малко от млякото на мака. Мия Камък може да го върже на най-сигурното муле, докато дреме.

— Владетелят на Орлово гнездо не може да слезе от планината вързан като чувал с ечемик. — В това Алайн бе убедена. Баща й я беше предупредил, не можеха да допуснат в пълна степен да се разбере колко слаб и страхлив е Робърт. „Жалко, че не е тук. Щеше да знае какво трябва да се направи.“

Но Петир Белиш бе далече отвъд Долината, да гостува на лорд Лайънъл Корбрей на сватбата му. Четиридесет и няколко годишен вдовец и бездетен, лорд Лайънъл щеше да се венчае за снажната шестнайсетгодишна дъщеря на богат търговец от Града на гларуса. Самият Петир беше уговорил този брак. Казваха, че зестрата на булката била зашеметяваща; трябваше да е, след като родът й не беше знатен. Там щяха да са васалите на Корбрей, с лордовете Уаксли, Графтон, Линдърли, дребни владетели и оземлени рицари… и лорд Белмур, който наскоро се беше помирил с баща си. Очакваше се, че останалите лордове декларанти ще избегнат сватбените празненства, тъй че присъствието на Петир бе съществено.

Алайн много добре разбираше това, но то означаваше, че бремето с безопасното отвеждане долу на Сладкия Робин се пада на нея.

— Дай на негово благородие чаша сладко мляко — каза на майстера. — Това ще спре треперенето му по пътя надолу.

— Получи чаша преди три дни — възрази Колемон.

— И е поискал снощи, а ти си му отказал.

— Много скоро беше. Не разбирате, милейди. Казах на лорд-протектора, щипка сладкосън ще предотврати треперенето, но не напуска плътта и след време…

— Времето ще е без значение, ако негово благородие получи пристъп и падне от планината. Ако баща ми беше тук, знам, че щеше да ви заповяда да държите лорд Робърт спокоен с цената на всичко.

— Опитвам се, милейди, но пристъпите му стават все по-силни, а кръвта му е толкова оредяла, че не смея да го налагам повече с пиявици. Сладкосън… сигурна ли сте, че не кърви от носа?

— Подсмърчаше — призна Алайн. — Но кръв не видях.

— Трябва да говоря с лорд-протектора. Този пир… чудя се дали е разумно след напрегнатото спускане?

— Няма да е голям пир — увери го тя. — Не повече от четиридесет гости. Лорд Нестор и неговото домакинство, Рицаря на Портата, няколко по-дребни лордове и свитите им…

— Лорд Робърт не обича непознати, знаете го, а и ще има пиене, шум… музика. Музиката го плаши.

— Музиката го успокоява — поправи го тя. — Особено лирата. Пеенето не може да понася, откакто Марилион уби майка му. — Алайн беше повтаряла тази лъжа толкова пъти, че почти го помнеше така; другото приличаше само на някакъв лош сън, който понякога тревожеше нощите й. — Лорд Нестор няма да има певци на пира, само флейти и цигулки за танците. — Какво щеше да прави тя самата, щом музиката засвиреше? Въпросът я безпокоеше, сърцето отвръщаше едно, а главата друго. Санса обичаше да танцува, но Алайн… — Просто му дай чашка сладко мляко, преди да тръгнем, и още една на пира, и няма да имаме никакви неприятности.

— Добре. — Спряха долу на стълбището. — Но това трябва да е последното. За половин година или повече.

— Това го уточнете с лорд-протектора.

Бутна вратата и тръгна през двора. Колемон искаше само най-доброто за своя подопечен, но нещата, които бяха добри за момчето Робърт и за лорд Арин, бяха различни. Петир го беше казал и беше вярно. „Майстер Колемон се грижи само за момчето. Двамата с татко имаме по-големи грижи.“

Дворът беше загърнат в стар сняг, ледените висулки висяха като кристални копия от тераси и кули. Орлово гнездо беше замък, издигнат на бяла скала, и зимният плащ го правеше още по-бял. „Толкова е красив — помисли Алайн. — Така несъкрушим.“ Не можеше да го обикне, колкото и да се опитваше. Още преди стражите и слугите да тръгнат надолу, замъкът бе започнал да изглежда пуст като гробница, а още повече — след като го нямаше Петир Белиш. Никой не пееше тук, от Марилион насам. Никой не се засмиваше гръмко. Боговете дори бяха безмълвни. Орлово гнездо си имаше септа, но без септон; гора на боговете, но без дърво на сърцето. Често си мислеше: „Тук никой не отвръща на молитви“, макар понякога да се чувстваше толкова самотна, че се налагаше да опита. Отвръщаше й само вятърът с безкрайната си въздишка около седемте тънки бели кули и хлопането на Лунната врата при всеки по-силен порив. „През зимата ще е още по-лошо. През зимата ще е студен бял затвор.“

И все пак мисълта за тръгването я плашеше почти колкото плашеше Робърт. Баща й казваше, че нищо срамно няма в това да изпитваш страх, срамно е само когато показваш страх.

— Всички хора живеят в страх — така казваше.

Алайн не беше сигурна, че го вярва. Нищо не плашеше Петир Белиш. „Казва го само за да ме направи храбра.“ Долу, където възможността да я разкрият бе по-голяма, щеше да й е нужна храброст. Приятелите на Петир в кралския двор го бяха известили, че кралицата е пратила хора да издирват Дяволчето и Санса Старк. „Ще ми струва главата, ако ме открият — напомни си тя, докато слизаше по заледените каменни стъпала. — Трябва непрекъснато да бъда Алайн, и външно, и отвътре.“

Лотор Брун беше в помещението с рудана и помагаше на тъмничаря Морд и двама слуги да натоварят сандъците с дрехи и другия багаж в шестте огромни дъбови бурета, всяко достатъчно да побере трима души. Верижните макари бяха най-лесният начин да се стигне до междинния замък Небе, на шестстотин стъпки под тях; иначе човек трябваше да се спусне през естествения каменен комин от долната килия. „Или да тръгне като Марилион и лейди Лиза преди него.“

— Момчето стана ли? — попита сир Лотор.

— Къпят го. До час ще е готов.

— Дано. Мия няма да чака до следобед. — Помещението с рудана не беше затоплено и дъхът му излизаше на пара с всяка дума.

— Ще чака — отвърна Алайн. — Трябва да чака.

— Не бъдете сигурна, милейди. Тя си е наполовина муле. Мисля, че по-скоро ще ни остави да измрем от глад, отколкото да подложи животните си на риск.

Усмихна се, като го каза. „Винаги се усмихва, щом заговори за Мия Камък.“ Мия беше много по-млада от сир Лотор, но когато баща й уреждаше брака между лорд Корбрей и неговата щерка на търговец, й каза, че младите момичета винаги са най-щастливи с по-стари мъже.

— Невинността, съчетана с опит, дава съвършен брак — така й каза.

Алайн се зачуди как ли приема Мия сир Лотор. Със смачкания му нос, четвъртитата челюст и рошавата посивяла коса Брун не можеше да се нарече хубав, но не беше и грозен. „Простовато и честно лице.“ Макар да се беше издигнал до рицар, потеклото му беше много ниско. Една вечер й бе споделил, че е родственик на Брун от Кафява падина, стара рицарска фамилия от нос Краклоу.

— Отидох при тях, след като баща ми умря — беше й признал, — но те ми се изсмяха и казаха, че не съм от тяхната кръв.

Не искаше да говори какво бе станало след това, освен че се беше научил на бойни умения по трудния начин. Беше трезвен и кротък мъж, но силен. „И според Петир е верен. Вярва му повече, отколкото на всеки друг.“ Брун щеше да е добра партия за незаконородено момиче като Мия. „Можеше да е по-друго, ако баща й я бе признал, но така и не го е направил. А според Мади не е и девица.“

Морд изплющя с камшика и първите два вола се затътриха в кръг да въртят макарата. Веригата започна да се развива, задрънча по камъните в дългия си път надолу към Небе. „Горките волове“, помисли Алайн. Морд щеше да им среже гърлата и да ги насече, преди да тръгне, и да ги остави на соколите. Останеше ли нещо, щом отвореха отново Орлово гнездо, щеше да се опече за пролетния пир, стига да не се е развалило. Добър запас замръзнало на кокал месо предричаше изобилно лято, както твърдеше старата Гретчел.

— Милейди — заговори сир Лотор. — По-добре да го знаете. Мия не дойде сама. С нея е лейди Миранда.

— О!

„Защо е трябвало да бие целия този път до върха само за да тръгне отново надолу?“ Миранда Ройс беше дъщерята на лорд Нестор. Единствения път, когато Санса бе посетила Портите на Луната на път за Орлово гнездо, с леля й Лиза и лорд Петир, я нямаше, но оттогава Алайн беше слушала много за нея от войниците и слугинчетата в замъка. Майка й отдавна беше умряла, тъй че лейди Миранда поддържала бащиния си замък; според слуха дворът му бил много по-оживен, докато тя била там, отколкото когато я нямало.

— Рано или късно ще трябва да се срещнеш с Миранда Ройс — беше я предупредил Петир. — Внимавай с нея. Обича да се прави на весела глупачка, но е по-проницателна и от баща си. Дръж си езика в нейно присъствие.

„Ще внимавам — помисли си. — Но не знаех, че ще ми се наложи толкова скоро.“

— Робърт ще е доволен. — Той обичаше Миранда Ройс. — Ще трябва да ме извините, сир. Трябва да си приготвя багажа.

Качи се за последен път до стаята си. Прозорците бяха здраво затворени и с пуснати кепенци, мебелите покрити с платно. Някои от вещите й вече бяха изнесени, други — подредени. Всички коприни и хермелини на лейди Лиза трябваше да се оставят. Най-лъскавият й лен и най-пухкавите кадифета, богатото везмо и фината мирска дантела — всичко това щеше да си остане. Долу Алайн трябваше да се облича скромно, както подобава за момиче със скромно потекло. „Все едно е — каза си тя. — Дори и тук не смеех да обличам най-хубавите й дрехи.“

Гретчел беше оголила леглото й и бе подредила останалото й облекло. Алайн вече носеше вълнен клин под полите си върху двата ката долни дрехи. Сега навлече отгоре връхна дреха от агнешка кожа и кожено наметало с качулка, с извезаната на него птица присмехулник, подарък от Петир. Имаше и шал, и кожени ръкавици, обшити с козина като ботушите й. Щом облече всичко това, се почувства дебела и космата като мече. „Но ще съм доволна с тях сред планината“, трябваше да си напомни. Огледа за сетен път стаята, преди да напусне. „Тук бях в безопасност, но долу…“

Когато се върна при рудана, завари Мия Камък да чака нетърпеливо с Лотор Брун и Морд. „Сигурно се е качила в бурето да види какво толкова ни забавя.“ Тънка и жилава, Мия изглеждаше корава като старите кожени дрехи, които носеше под сребристата си ризница. Косата й беше черна като гарваново крило, толкова къса и чорлава, че Алайн подозираше, че си я подрязва с кама. Най-хубавото у Мия бяха очите й, големи и сини. „Би могла да е хубава, ако се облече като момиче.“ Алайн неволно се зачуди дали сир Лотор я харесва повече в желязото и кожите й, или си я мечтае облечена в дантела и коприна. Мия обичаше да казва, че баща й бил козел, а майка й улулица, но Алайн бе научила истината от Мади. „Да — помисли си, докато я гледаше сега, — тези очи са неговите, а и косата, гъстата черна коса, като на двамата с Ренли.“

— Къде е той? — попита момичето-копеле.

— Негово благородие го къпят и обличат.

— Трябва да побърза малко. Застудява, не усещате ли? Трябва да слезем под Сняг преди залез-слънце.

— Вятърът лош ли е? — попита Алайн.

— Можеше да е и по-зле… и ще е, щом се стъмни. — Мия избута един кичур от челото си. — Ако продължи така с къпането, ще се заклещим тук за цяла зима без нищо за ядене и ще трябва да се ядем един друг.

Алайн не знаеше какво да отвърне. За радост пристигането на Робърт Арин й го спести. Малкият лорд беше в небесносиньо кадифе, с верижка от злато и сапфири и бяло наметало от меча кожа. Всеки от скуайърите му държеше по един край, за да не се влачи наметалото по пода. Придружаваше ги майстер Колемон в грубо сиво наметало, обшито с катерича кожа. Гретчел и Мади идеха след тях.

Щом усети студения вятър, Робърт спря и се дръпна, но Терънс и Джилс бяха зад него, тъй че не можеше да избяга.

— Милорд, ще се качите ли с мен? — каза Мия.

„Много направо — помисли Алайн. — Трябваше първо да го поздрави с усмивка, да му каже колко силен и храбър изглежда.“

— Искам Алайн — отвърна лорд Робърт. — Ще тръгна само с нея.

— Бурето може да побере и трима ни.

— Искам само Алайн. Ти миришеш лошо, като муле.

— Както желаете. — Лицето на Мия остана равнодушно.

Някои от веригите на рудана бяха вързани за плетени кошове, други — приковани към дебели дървени бурета. Най-голямото бе по-високо от Алайн, с железни обръчи, стягащи тъмнокафявите дъги. При все това сърцето й се качи в гърлото, щом хвана ръката на Робърт и му помогна да влязат. Вратичката зад тях се затвори, дървото ги обкръжи от всички страни. Само горницата беше отворена. „Така е най-добре — каза си тя. — Не можем да гледаме надолу.“ Под тях бе само Небе и небе. Шестстотин стъпки небе. За миг неволно се зачуди колко ли дълго е падала леля й от това разстояние и каква ли е била последната й мисъл, когато планината е връхлетяла да я посрещне. „Не, не трябва да мисля за това. Не трябва!“

— Спускай! — стигна до ушите й викът на сир Лотор. Някой бутна силно бурето от ръба. То се люшна и се наклони, застърга по пода и се понесе надолу. Тя чу как изплющя камшикът на Морд и как издрънча веригата. Започнаха да се спускат, отначало на резки дръпвания и друсания, след това по-гладко. Лицето на Робърт беше пребледняло, а очите подпухнали, но ръцете му бяха спокойни. Орлово гнездо над тях се смали. Заради небесните килии на долните нива замъкът отдолу приличаше на нещо като пчелна пита. „Пчелна пита от лед — помисли Алайн — и замък от сняг.“ Вятърът свиреше около бурето.

На сто стъпки надолу внезапният му порив изведнъж ги задържа. Бурето се люшна настрани, завъртя се във въздуха, след което силно издумтя в скалата. Отгоре им се посипаха ледени късове и сняг, дъските запращяха. Робърт ахна и се вкопчи в нея, зарови лице в гърдите й.

— Милорд е храбър — промълви Алайн, щом усети, че трепери. — Аз съм толкова уплашена, че едва мога да говоря, но не и вие.

Усети го как кимна на гърдите й.

— Крилатият рицар е бил храбър, аз също — похвали се момчето. — Аз съм Арин.

— Ще ме прегърне ли силно моят Сладък Робин? — попита тя, макар той вече да я държеше толкова силно, че едва можеше да диша.

— Щом искаш — прошепна той.

И вкопчени един в друг, продължиха право надолу към Небе. „Да наречеш това замък е все едно да наречеш дъното на нощно гърне езеро“, помисли Алайн, щом бурето се отвори, за да могат да излязат в междинния замък. Небе представляваше само една полукръгла стена от камък без хоросан, обкръжаваща каменна издатина и зейналата паст на пещера. Вътре имаше складове и конюшни, дълга естествена кухина и вкопаните ръкохватки в скалата за изкачването до Орлово гнездо. Отвън теренът беше осеян с камъни и канари. Земни насипи осигуряваха достъп до стената. На шестстотин стъпки горе Орлово гнездо изглеждаше толкова малко, че можеше да го затули с длан, но далече долу Долината се простираше зелена и златиста.

В междинния замък ги очакваха двадесет мулета с двама водачи и лейди Миранда Ройс. Дъщерята на лорд Нестор се оказа ниска понаедряла жена на годините на Мия Камък, но докато Мия беше тънка и жилава, Миранда беше с мека плът и ухаеше сладко, широка в бедрата и в кръста, и с пищна гръд. Гъсти къдрици с лешников цвят обкръжаваха закръглени червени бузки, малка уста и две игриви кафяви очи. Когато Робърт пристъпи боязливо от бурето, тя коленичи в преспата сняг и зацелува ръката и страните му.

— Милорд — възкликна тя, — толкова сте пораснал!

— Нали? — отвърна Робърт доволен.

— Скоро ще сте по-висок от мен — излъга дамата. Изправи се и изтупа снега от полите си. — А вие трябва да сте дъщерята на лорд-протектора — добави, а бурето с дрънчене се заиздига към Орлово гнездо. — Чух, че сте били красива. Виждам, че е истина.

Алайн отвърна с учтив реверанс.

— Милейди е много мила.

— Мила? — Миранда се засмя. — Колко досадно би било. Стремя се да съм лукава. Трябва да ми разкажеш всичките си тайнички, докато яздим надолу. Може ли да те наричам Алайн?

— Както пожелаете, милейди. — „Но никакви тайни няма да измъкнеш от мен.“

— „Милейди“ съм в Портите, но тук горе в планината можеш да ме наричаш Ранда. На колко си години, Алайн?

— На четиринайсет, милейди. — Беше решила, че Алайн Камък трябва да е по-голяма от Санса Старк.

— Ранда. Имам чувството, че съм била на четиринайсет преди сто години. Колко невинна бях. Ти невинна ли си, Алайн?

Тя се изчерви.

— Не бива да… да, разбира се.

— За лорд Робърт се пазиш, а? — подразни я лейди Миранда. — Или има някой пламенен скуайър, който си мечтае за благоволението ти?

— Не — отвърна Алайн, а Робърт каза:

— Тя е моя приятелка. Терънс и Джилс не могат да я имат.

Междувременно пристигна и второто буре, тупна леко в преспата замръзнал сняг. Майстер Колемон се появи със скуайърите Терънс и Джилс. Следващата макара спусна Мади и Гретчел с Мия Камък, която бързо пое нещата в ръцете си.

— Не бива да се скупчваме в планините — обърна се към другите двама водачи на мулета. — Аз взимам лорд Робърт и спътниците му. Оси, ти ще свалиш сир Лотор и другите, но ми дай поне час преднина. Карот, ти поемаш сандъците. — Обърна се към Робърт Арин и вятърът разроши черната й коса. — Кое муле желаете да яздите днес, милорд?

— Те всичките миришат. Ще взема сивото, със сдъвканото ухо. Искам Алайн да язди до мене. И Миранда.

— Където пътят е достатъчно широк. Хайде, милорд, да ви качваме на мулето. Във въздуха намирисва на сняг.

Изтече още половин час, докато се подготвят за тръгване. Мия Камък нададе отривиста команда и двама от войниците на Небе отвориха портите. Мия ги поведе с лорд Робърт плътно зад нея, загърнат в наметалото от меча кожа. След тях поеха Алайн и Миранда Ройс, а после Гретчел и Мади, Терънс Линдърли и Джилс Графтон. Майстер Колемон пое ариергарда, водеше второ муле, натоварено със сандъци с билки и отвари.

Извън стените вятърът рязко се усили. Намираха се над линията на дърветата, изложени на стихиите. Алайн беше благодарна, че се е облякла толкова топло. Наметалото й шумно заплющя зад нея, внезапният порив смъкна качулката й. Тя се изсмя, но няколко разтега напред лорд Робърт изскимтя:

— Много е студено! Да се върнем и да почакаме да стане по-топло.

— По-топло ще е в долината, милорд — отвърна Мия. — Ще видите, като слезем.

— Не искам да видя — каза Робърт, но Мия продължи напред, без да му обръща внимание.

Пътят представляваше криволичеща линия от всечени в стръмния планински склон каменни стъпала, но мулетата познаваха всяка стъпка по тях. Алайн се радваше на това. Тук-там камъкът беше напукан и изранен от напора на безброй сезони с тяхното топене и замръзване. Преспи ослепително бял сняг се бяха вкопчили в скалата от двете страни на пътеката. Слънцето блестеше ярко, небето бе синьо и соколи кръжаха над главите им, яхнали вятъра.

Тук горе, където склонът беше най-стръмен, стъпалата се виеха, вместо да се спускат право надолу. „Нагоре се изкачи Санса Старк, но надолу се спуска Алайн Камък.“ Странна мисъл. Спомни си, че при изкачването Мия я беше предупредила да гледа само пътеката напред.

— Гледай нагоре, не надолу — бе казала… но при спускането това беше невъзможно. „Мога да затворя очи. Мулето си знае пътя, няма нужда от мен.“ Но това изглеждаше по-скоро присъщо на Санса, онова уплашено момиче. Алайн беше по-голяма — и смела копелдачка.

Отначало яздеха в колона по един, но по-надолу пътеката се ушири достатъчно, за да продължат по двама, и Миранда Ройс се изравни с нея.

— Получихме писмо от баща ти — заговори я толкова небрежно, че все едно си седяха със септата и плетяха. — Казва, че се връща и се надява скоро да види скъпата си дъщеря. Пише, че Лайънъл Корбрей бил много доволен с младоженката си, а още повече — от зестрата й. Дано само лорд Лайънъл да помни с коя от двете трябва да легне. Лейди Уейнууд се появила на брачното празненство с Рицаря на Девет звезди, казва лорд Петир, за изумление на всички.

— Аня Уейнууд? Наистина? — Явно лордовете декларанти се бяха свели от шестима до трима. В деня, когато си тръгнаха от върха, Петир Белиш беше уверен, че ще спечели на своя страна Симънд Темпълтън, но не и лейди Уейнууд. — Друго има ли? — Орлово гнездо бе толкова самотно място, че тя жадуваше за новини от външния свят, колкото и да бяха дребни и незначителни.

— От баща ти — не, но получихме и други птици. Войната продължава навсякъде освен тук. Речен пад се е предал, но Драконов камък и Бурен край още държат страната на лорд Станис.

— Лейди Лиза беше много мъдра да ни опази от това.

Миранда отвърна с лукавата си усмивчица:

— Да, тя беше самата душа на мъдростта, добрата ни лейди. — Намести се в седлото. — Защо мулетата трябва да са толкова кокалести и зли? Мия не ги храни достатъчно. Едно хубаво тлъстичко муле щеше да е по-удобно за яздене. Знаеш ли, че си имаме нов Върховен септон? А, и Нощният страж си има ново момче командир, някакво копеле на Едард Старк.

— Джон Сняг ли? — изломоти тя изненадана.

— Сняг? Да, Сняг трябва да е, предполагам.

Не беше помисляла за Джон сякаш от векове. Беше й само наполовина брат, но все пак… след като Роб, Бран и Рикон бяха мъртви, Джон Сняг й оставаше единственият брат. „Сега и аз съм незаконно дете, също като него. О, колко хубаво би било да го видя отново.“ Но това, разбира се, никога нямаше да се случи. Алайн Камък нямаше братя, незаконни или не.

— Нашият братовчед Йон Бронзовия уредил меле при Рунстоув — продължи разсеяно Миранда Ройс. — Малко, само за скуайъри. Било е, за да може Хари Наследника да спечели почестите, и ги е спечелил.

— Хари Наследника ли?

— Повереникът на лейди Уейнууд. Харолд Хардинг. Явно вече трябва да го наричаме сир Хари. Бронзовия Йон го е помазал в рицарство.

— О! — Алайн беше объркана. Защо повереникът на лейди Уейнууд трябваше да е неин наследник? Тя си имаше синове от нейната кръв. Единият беше Рицарят на Кървавата порта, сир Донел. Но не искаше да изглежда глупава, затова каза само: — Моля се да се докаже като добър рицар.

Лейди Миранда изсумтя.

— Аз се моля да го хване шарката. Има незаконна дъщеря от някакво си момиче от простолюдието. Милорд баща ми се надяваше да ме ожени за лорд Хари, но лейди Уейнууд не искаше и да чуе. Не знам мене ли ме намери за неподходяща или зестрата ми. — Въздъхна. — А ми е нужен съпруг. Имах един преди време, но го убих.

— Нима? — възкликна стъписана Алайн.

— О, да. Издъхна върху мен. В мен, честно казано. Знаеш какво става в едно брачно ложе, предполагам?

Помисли си за Тирион и за Хрътката, и как я беше целунал, и кимна.

— Сигурно е било ужасно, милейди. Да издъхне. Искам да кажа… докато… докато…

— … ме ебеше? — Лейди Миранда сви рамене. — Смущаващо беше, определено. Да не говорим, че беше неучтиво. Не прояви дори обичайното приличие да ми насади дете. Старите мъже имат слабо семе. Тъй че ето ме, вдовица, но почти неизползвана. Хари можеше да направи нещо по-лошо. И ще го направи, смея да твърдя. Лейди Уейнууд най-вероятно ще го ожени за някоя от внучките си или за някоя на Бронзовия Йон.

— Както кажете, милейди. — Алайн си спомни предупреждението на Петир.

— Ранда. Хайде, моля те, можеш да го кажеш. Ран-да.

— Ранда.

— Е, така е много по-добре. Боя се, че съм длъжна да ти се извиня. Знам, ще си помислиш за мен, че съм разпътна, но спах с онова хубаво момче, Марилион. Зная, че беше чудовище. Пееше прелестно и можеше да прави най-сладки неща с пръстите си. Изобщо нямаше да го взема в леглото, ако знаех, че ще бутне лейди Лиза през Лунната врата. По правило не лягам с чудовища. — Огледа Алайн. — Ти си по-хубава от мен, но моите гърди са по-големи. Според майстерите по-големите гърди не дават повече мляко от малките, но не го вярвам. Не си виждала кърмачка с малки ненки, нали? Твоите са доста едри за момиче на твоята възраст, но като са копелдашки цици, не би трябвало да ме притесняват. — Миранда придърпа мулето си по-близо. — Вярвам, знаеш, че Мия не е девица?

Знаеше го. Дебелата Мади й го беше прошепнала веднъж, когато Мия им донесе продукти.

— Мади ми каза.

— Не се съмнявам. Устата й е голяма като баджаците, а баджаците й са огромни. Мичъл Редфорт беше единият. Беше скуайър на Лин Корбрей. Истински скуайър, не като онова недодялано хлапе, сегашния скуайър на сир Лин. Разправят, че го е взел за пари. Мичъл беше най-добрият младеж с меча в Долината, и галантен… или така поне си мислеше горката Мия, докато не се ожени за една от дъщерите на Бронзовия Йон. Лорд Хортън не му е оставил избор по въпроса, убедена съм, но все пак беше жестоко за Мия.

— Сир Лотор я харесва. — Алайн погледна към мулетарката на двайсетина стъпки по-надолу. — Повече от харесва.

— Лотор Брун? — Миранда повдигна вежда. — Тя знае ли? — Не дочака отговор. — Никаква надежда няма горкият. Баща ми се опита да намери партия за Мия, но тя ги отхвърли всички. Тази наистина си е половин муле.

Въпреки предпазливостта си Алайн неволно изпита топлина към Миранда. След бедната Джейни не си беше имала приятелка, с която да може да поклюкарства.

— Мислиш ли, че сир Лотор я харесва такава, каквато е сега, в ризница и в кожи? — попита. Миранда изглеждаше много по-веща в светските неща. — Или си я мечтае облечена в коприни и кадифета?

— Той е мъж. Мечтае си я гола.

„Опитва се отново да ме накара да се изчервя.“

Лейди Миранда сякаш прочете мислите й.

— Само как хубаво порозовяваш. Аз когато се изчервя, приличам на ябълка. Не съм се изчервявала от години обаче. — Наведе се към нея. — Баща ти смята ли да се жени отново?

— Баща ми? — Алайн изобщо не беше мислила за това. Самата идея, кой знае защо, я смути. Неволно си спомни изражението на Лиза Арин, когато политна от Лунната врата.

— Всички знаем колко предан беше на лейди Лиза — продължи Миранда, — но не може да скърби вечно. Трябва му някоя хубавичка млада жена, която да отмие скръбта. Предполагам, че би могъл да си избере между половината знатни девици в Долината. Какъв по-добър съпруг от нашия храбър лорд-протектор? Жалко само, че си нямаше някое по-хубаво прозвище от това Кутре. Колко му е малък, знаеш ли?

— Пръстът му ли? — Отново се изчерви. — Не… никога не съм…

Лейди Миранда се засмя толкова силно, че Мия Камък пред тях се обърна през рамо.

— Все едно, Алайн, сигурна съм, че му е достатъчно голям.

Минаха под изваяна от ветровете каменна арка, от дългите ледени висулки капеше вода. От другата страна пътеката се стесняваше и се спускаше стръмно на стотина или повече стъпки. Миранда се принуди да се задържи отзад. Стръмнината в този участък от спускането накара Алайн здраво да се вкопчи в седлото. Стъпалата бяха толкова изтъркани от железните подкови на всички мулета, минавали оттук, че приличаха на низ от плитки каменни купи. Дъната им бяха пълни с вода, блеснала като топено злато под следобедните лъчи. „Сега е вода — помисли Алайн, — но щом се стъмни, всичко ще стане на лед.“ Усети, че е затаила дъх, и издиша. Мия Камък и лорд Робърт почти бяха стигнали до скалния шпил, където склонът наново се изравняваше. Постара се да гледа към тях и само към тях. „Няма да падна — каза си. — Мулето ще ме преведе.“ Вятърът свиреше около нея, докато се подрусваше и бавно пълзеше надолу, стъпало по стъпало. Сякаш продължи безкрайно.

А после изведнъж се озова долу, с Мия и малкия лорд, свити под извития скален шпил. Отпред се изпъваше каменен ръб, тесен и заледен. Алайн чу писъка на вятъра и усети как задърпа наметалото й. Помнеше това място от изкачването. Тогава я беше уплашило, изплаши я и сега.

— По-широк е, отколкото изглежда — говореше с бодър тон Мия на лорд Робърт. — Цял разтег е широк и не повече от осем дълъг, нищо не е.

— Нищо не е — повтори Робърт. Ръката му трепереше.

„О, не — помисли Алайн. — Моля ви. Не и тук. Не и сега.“

— Най-добре е да преведем мулетата — каза Мия. — Ако благоволи милорд, ще преведа първо моето и ще се върна за вашите. — Лорд Робърт не отвърна. Беше вторачил зачервените си очи в тесния ръб. — Няма да се бавя, милорд — обеща Мия, но Алайн се съмняваше, че момчето изобщо може да я чуе.

Мия поведе мулето си извън скалното прибежище; вятърът я захапа със зъбите си. Наметалото й се вдигна и заплющя във въздуха. Мия се олюля и за кратък миг на Алайн й се стори, че вихърът ще я издуха в пропастта, но водачката им успя някак да запази равновесие и продължи.

Алайн стисна треперещата ръка на Робърт.

— Сладки Робин, страх ме е. Дръж ми ръката и ми помогни да мина. Знам, че теб не те е страх.

Той я погледна, черните му зеници бяха малки като глави на карфици, а очите големи и бели като варени яйца.

— Не ме е страх?

— Теб — не. Ти си моят Крилат рицар, сир Робин Сладкия.

— Крилатият рицар е можел да лети — прошепна Робърт.

— По-високо от върховете. — Тя стисна ръката му по-силно.

Лейди Миранда тъкмо бе стигнала при тях и като видя какво става, потвърди:

— Да, можел е.

— Сир Робин Сладкия — промълви лорд Робърт и Алайн разбра, че не бива да чака връщането на Мия. Помогна на момчето да слезе от седлото и ръка за ръка двамата тръгнаха по голия каменен ръб. Всичко наоколо беше пуст въздух и небе, теренът се спускаше отвесно от двете страни. Под ходилата им имаше лед и натрошени камъни, дебнещи да изкълчат глезен, а вятърът виеше свирепо. „Като вълк вие — помисли Санса. — Призрачен вълк, голям като планините.“

А сетне се озоваха от другата страна и Мия Камък се разсмя, прегърна Робърт и го вдигна.

— Внимавай — каза Алайн. — Може да те удари, ако замаха с ръце. Не би допуснала, но може.

Намериха място за момчето, цепнатина в скалата, където да го заслонят от студения вятър. Алайн го подържа в прегръдката си, докато треперенето му отмине, а през това време Мия се върна да помогне на другите.

В Сняг ги чакаха отпочинали мулета и гореща яхния от козешко с лук. Алайн яде с Мия и Миранда.

— Е, значи не само си красива, а и смела — каза й Миранда.

— Не съм. — От похвалата отново се изчерви. — Не съм. Ужасно бях изплашена. Не мисля, че щях да мога да мина без лорд Робърт. — Обърна се към Мия Камък. — Ти за малко щеше да паднеш.

— Грешиш. Никога не падам. — Косата на Мия се беше изсипала над бузата й и скриваше едното й око.

— Казах „за малко“. Видях те. Не се ли уплаши?

Мия поклати глава.

— Помня един мъж — подхвърля ме във въздуха, когато бях много мъничка. Издигаше се висок до небето и ме хвърляше толкова нависоко, че все едно летя… Двамата се смеем, смеем се толкова много, че едва мога да си поема дъх, а накрая се смея толкова силно, че се напишквам, но това кара и него да се разсмее още по-силно. Никога не ме беше страх, когато ме хвърляше. Знаех, че винаги ще е до мен, за да ме хване. — Избута косата си назад. — После един ден него вече го нямаше. Мъжете идват и си отиват. Лъжат или умират, или те оставят. Но планината не е мъж, а камъкът е дъщеря на планината. Вярвам на баща си и вярвам на мулетата си. Няма да падна. — Изправи се. — Време е да привършваме. Още ни чака дълъг път, а надушвам буря.

Докато напускаха Камък, най-голямото и най-ниското от междинните укрепления, бранещи подстъпите към Орлово гнездо, заваля. Вече се здрачаваше. Лейди Миранда подхвърли, че може би ще е по-добре да се върнат, да изкарат нощта в Камък и да продължат спускането след изгрев-слънце, но Мия не искаше и да чуе.

— Дотогава снегът може да натрупа пет стъпки, а стъпалата са опасни дори за мулетата ми. По-добре да продължим. Ще вървим бавно.

Така и направиха. Под Камък стъпалата бяха по-широки и не толкова стръмни, извиваха се сред високите борове и сиво-зелените смърчове, загърнали по-ниските склонове на Великанска пика. Мулетата на Мия явно познаваха всеки корен и всеки камък по пътя надолу, а и да бяха забравили някой, водачката им го помнеше. Половината нощ изтече, преди да зърнат светлините на Портите на Луната през сипещия се сняг. Последната част от пътуването им беше най-спокойна. Снегът се сипеше тих и несекващ, загръщаше целия свят в бяло. Робин задряма в седлото, полюшваше се напред-назад с хода на мулето. Дори лейди Миранда взе да се прозява и да се оплаква, че е уморена.

— Имаме приготвени стаи за вас — каза тя на Алайн. — Но ако искаш, тази нощ можеш да споделиш моето легло. Достатъчно голямо е за четирима.

— За мен ще е чест, милейди.

— Ранда. Имаш късмет, че съм толкова уморена. Искам само да се гушна под одеялата и да спя. Обикновено дамите, които лягат при мен, трябва да платят дан за възглавницата и да ми изповядат всички грешни неща, които са правили.

— Ами ако не са правили никакви порочни неща?

— Е, тогава трябва да ми изповядат всички грешни неща, които искат да направят. Ти не, разбира се. Виждам колко добродетелна си само като погледна тези твои розови бузки и големи сини очи. — Прозя се отново. — Надявам се, че краката ти са топли. Ужасно мразя да лежа с момичета със студени крака.

Когато най-сетне стигнаха бащиния й замък, лейди Миранда също дремеше, а Алайн си мечтаеше за леглото. „Ще е с пухена постеля — казваше си, — мека и топла, и дълбока, отрупана с дебели кожи. Ще сънувам сладък сън, а щом се събудя, отвън ще лаят кучета, жени ще си бърборят при кладенеца и в двора ще кънтят мечове. А след това ще има пир с музика и танци.“ След мъртвата тишина на Орлово гнездо беше закопняла за викове и смях.

Но докато ездачите слизаха от мулетата си, един от стражите на Петир излезе от цитаделата и рече:

— Лейди Алайн, лорд-протекторът ви очаква.

— Той се е върнал? — възкликна тя изненадана.

— Привечер. Ще го намерите в западната кула.

Беше след полунощ, по-близо до изгрев, отколкото до заник слънце, и повечето замък спеше, но не и Петир Белиш. Алайн го завари да седи до пращящия огън и да пие греяно вино с трима мъже, които не познаваше. Всички станаха, щом тя влезе, и Петир се усмихна топло.

— Алайн. Ела, мило, дай целувка на татко.

Тя го прегърна прилежно и го целуна по бузата.

— Съжалявам, че се натрапих, татко. Никой не ми каза, че имате компания.

— Изобщо не се натрапваш, миличко. Тъкмо разказвах на тези добри рицари каква предана дъщеря си имам.

— Предана и прекрасна — каза един елегантен млад рицар с буйна руса грива, която се спускаше на вълни по раменете му.

— Да — рече вторият рицар, едър мъж с гъста късо подрязана брада, червен и прорязан със синкави вени нос и широки като лопати ръце. — Точно тук прекъснахте, милорд.

— И аз щях да го направя, ако беше моя дъщеря — каза последният рицар, нисък жилав мъж с лукава усмивка, остър нос и четинеста рижа коса. — Особено при такива грубияни като нас.

Алайн се засмя.

— Грубияни? — подхвърли им закачливо. — Хм, аз пък ви взех и тримата за галантни рицари.

— Рицари са си — рече Петир. — Галантността им тепърва ще се доказва, но можем да се надяваме. Позволи ми да ти представя сир Байрон, сир Моргат и сир Шадрич. Господа, лейди Алайн, моя доведена и много умна дъщеря… с която се налага да поговоря, стига да сте така добри да ни извините.

Тримата рицари се оттеглиха с вежлив поклон. Високият с русата коса целуна ръката й, преди да напусне.

— Странстващи рицари? — попита Алайн, щом вратата се затвори.

— Гладни рицари. Реших, че няма да е зле да разполагаме с още няколко меча край себе си. Времената стават все по-интересни, миличко, а когато времената са интересни, мечовете никога не са излишни. Рицарят Мерлинг се върна в Града на гларуса, а старият Осуел има да разкаже някои истории.

Беше достатъчно благоразумна да не пита какви истории. Ако Петир поискаше да ги научи, щеше да й ги каже.

— Не очаквах, че ще се върнеш толкова скоро. Радвам се, че дойде.

— Изобщо нямаше да го разбера по целувката, която ми даде. — Придърпа я към себе си, хвана лицето й в шепи и я целуна продължително по устните. — Ето това е целувка за добре дошъл. Гледай следващия път да си по-добра.

— Да, татко. — Тя се изчерви.

— Няма да повярваш и на половината от това, което става в Кралски чертог, миличко. Церсей залита от една идиотщина към друга, не без помощта на нейния съвет на глухите, тъпите и слепите. Очаквах, че ще опропасти кралството и ще се самоунищожи, но изобщо не очаквах, че ще успее да го постигне чак толкова бързо. Доста дразнещо е. Бях се надявал, че ще разполагам с четири-пет кротки години да посадя някои семена и да оставя плодовете да узреят, но сега… добре поне, че вирея в хаоса. Боя се, че малкото мир и ред, който ни оставиха петимата крале, няма да надживее дълго трите кралици.

— Три кралици? — Не го разбра.

А и Петир не обясни. Вместо това се усмихна и каза:

— Донесъл съм подарък на миличкото ми момиче.

Алайн беше толкова доволна, колкото и изненадана.

— Рокля ли е? — Беше чувала, че в Града на гларуса има великолепни шивачки, а и толкова й бе омръзнало да се облича бедняшки.

— Нещо по-добро. Опитай пак.

— Накити?

— И най-хубавият накит не може да се надява, че ще надмине хубостта на очите на дъщеря ми.

— Лимони? Да не си намерил лимони? — Беше обещала на Сладкия Робин лимонови кексчета, а за лимонови кексчета трябват лимони.

Петир Белиш я хвана за ръката и я придърпа в скута си.

— Уредил съм ти брачен договор.

— Брачен… — Гърлото й се стегна. Не искаше да се жени отново. Не и сега, може би никога. — Но аз не… Не мога да се оженя. Татко, аз… — Алайн погледна към вратата да се увери, че е затворена, и прошепна: — Аз съм женена. Знаеш го.

Петир опря пръст на устните й да я накара да замълчи.

— Джуджето се ожени за дъщерята на Нед Старк, не за моята. Както и да е. Това е само годеж. Бракът ще изчака, докато Церсей не приключи и Санса не овдовее. А ти трябва да се запознаеш с момчето и да спечелиш одобрението му. Лейди Уейнууд няма да го принуди да се ожени против волята му, много е твърда за това.

— Лейди Уейнууд? — Алайн не можеше да го повярва. — Но защо ще жени някой от синовете си за… за…

— … копелдачка ли? Първо, ти си копелдачката на лорд-протектора, не го забравяй никога. Уейнууд са много стари и много горди, но не толкова богати, колкото навярно си мислиш, както открих, щом започнах да изкупувам дълга им. Не че лейди Аня изобщо би продала син срещу злато. Виж, един повереник… младият Хари е само братовчед, а зестрата, която предложих на нейно благородно, е по-голяма и от онова, което получи Лайънъл Корбрей. Наложи се, за да поеме риска с гнева на Бронзовия Йон. Това ще обърка всичките му планове. Обещана си за Харолд Хардинг, миличко, стига да можеш да спечелиш момчешкото му сърце… което не би трябвало да е трудно за теб.

— Хари Наследника? — Алайн се опита да си спомни какво й беше казала за него Миранда горе в планината. — Той едва е получил рицарството си. И има незаконна дъщеря от някакво просто момиче.

— И още една, от друга пачавра. Хари може да бъде изкусителен, несъмнено, С неговата мека руса коса, тъмносините очи и трапчинките, когато се усмихва. И много галантен, както разбрах. — Усмихна й се закачливо. — Незаконна или не, миличко, когато тази партия бъде огласена, ще ти завиди всяка знатна девица в Долината, а и някои от Речните земи и от Предела също.

— Защо? — Алайн беше объркана. — Сир Харолд… как може да е наследник на лейди Уейнууд? Тя няма ли си свои родни синове?

— Трима — призна Петир. Тя усети виното в дъха му, с миризмата на карамфил и мускатово орехче. — Дъщери също така, и внуци.

— Те не са ли преди Хари? Не разбирам.

— Ще разбереш. Слушай. — Петир хвана ръката й и леко започна да я гали с пръст по дланта. — Да започнем с лорд Джаспър Арин. Бащата на Джон Арин. Той се сдобил с три деца, двама сина и дъщеря. Джон бил най-големият, тъй че Орлово гнездо и лордството се прехвърлили на него. Сестра му Алис се омъжва за сир Елис Уейнууд, чичо на настоящата лейди Уейнууд. — Направи гримаса. — Елис и Алис, страхотно, нали? По-малкият син на лорд Джаспър, сир Ронел Арин, се оженва за момиче на Белмур, но я изклатил само веднъж-дваж, преди да умре от болен корем. Синът им Елберт се родил в едно легло, докато горкият Ронел издъхвал в друго в същия коридор. Следиш ли внимателно мисълта ми, миличко?

— Да. Имало е Джон, Алис и Ронел, но Ронел е умрял.

— Добре. Значи, Джон Арин се жени три пъти, но двете му първи жени не му оставят деца, тъй че за дълго време племенникът му Елберт е неговият наследник. Междувременно Елис доста усърдно оре Алис и тя му тръска дечица веднъж годишно. Ражда му девет дечица, осем момичета и едно скъпоценно момченце, поредния Джаспър, след което издъхва изтощена. Момченцето Джаспър, пренебрегвайки героичните усилия, вложени в създаването му, се оставя да го ритне един кон, докато е още на три годинки. Скоро след това шарка отнася две от сестрите му и остават шест. Най-голямата се омъжва за сир Денис Арин, далечен братовчед на владетелите на Орлово гнездо. Из Долината имаме пръснати няколко разклонения на дома Арин, всички толкова горди, колкото и бедни, освен Арините от Града на гларуса, проявили рядкото благоразумие да се свържат с търговци. Богати са, но съвсем неизвестни, тъй че никой не говори за тях. Сир Денис произлиза от едно от бедните и горди разклонения… но той също така е прочут в рицарски турнири, чаровен, галантен и изключително изискан. И притежава това вълшебно име Арин, което го прави идеална партия за най-голямото момиче на Уейнууд. Децата им щели да носят фамилията Арин и да са следващите наследници на Долината, в случай че нещо лошо сполети Елберт. Е, както се оказа, Елберт го сполетя, от Лудия крал Ерис. Знаеш историята, нали?

Знаеше я.

— Лудият крал го убил.

— Точно така. А скоро след това сир Денис остави бременната си съпруга Уейнууд, за да тръгне на война. Загина в Битката на Камбаните, от прекомерна храброст и от брадва. Когато съобщили на дамата му за кончината, тя умряла от скръб, а скоро я последвал новороденият им син. Все едно, през войната Джон Арин се сдоби с млада жена, за която имаше основание да вярва, че е плодовита. Сигурен съм, че е бил много обнадежден, но двамата с тебе знаем, че от Лиза получи само помятания, мъртвородени и горкичкия Сладък Робин.

— Което ни връща към петте останали дъщери на Елис и Алис — продължи той. — Най-голямата от тях останала с ужасни белези от същата болест, която убила сестрите й, тъй че станала септа. Друга била изкусена от един наемник. Сир Елис я прокудил и тя станала сестра на мълчанието, след като копелето й умряло като бебе. Третата се омъжила за владетеля на Папс, но се оказала ялова. Четвъртата била на път към Речните земи, за да се омъжи за някой от Бракъните, когато я отвлекли Изгорените. С което останала най-малката, която се омъжила за оземлен рицар, заклет васал на Уейнууд, дала му син, когото нарекла Харолд, и умряла. — Обърна дланта й и нежно целуна китката й. — И тъй, кажи ми, миличко, защо е Хари Наследника?

Очите й се разшириха.

— Той не е наследник на лейди Уейнууд. Той е наследникът на Робърт! Ако Робърт умре…

Петир повдигна вежда.

— Когато Робърт умре. Горкичкият ни храбър Сладък Робин е болно момче, въпрос е само на време. Когато Робърт умре, Хари Наследника става лорд Харолд, Защитник на Долината и Владетел на Орлово гнездо. Знаменосците на Арин никога няма да обикнат мен, нито глупавичкия ни треперещ Робърт, но ще обичат своя Млад сокол… а когато се съберат на сватбата му и ти се появиш с дългата си кестенява коса, загърната в девичия плащ в бяло и сиво, с извезано на гърба вълчище… ами, всеки рицар в Долината ще врече меча си да върнеш рожденото си право. Ето това е подаръкът ми за теб, моя сладка Санса… Хари, Орлово гнездо и Зимен хребет. Заслужава си още една целувка, не мислиш ли?