Джордж Р. Р. Мартин
Пир за врани (26)

Бриен

Хюл Хънт настоя да вземат главите.

— Тарли ще ги иска за стените.

— Нямаме катран — възрази Бриен. — Плътта ще гние. Остави ги. Не искаше да пътува през зеления сумрак на боровите гори с главите на тримата мъже, които беше убила.

Хънт все едно не я чу. Отсече главите на тримата мъртъвци, върза ги за косите и ги окачи на седлото си. Бриен нямаше друг избор, освен да се опитва да се преструва, че ги няма, но понякога, особено нощем, усещаше в гърба си мъртвите им очи, а веднъж й се присъни, че ги чува да си шепнат.

Беше студено и мокро. Някои дни валеше, в други се канеше да завали. Така и не можеха да се стоплят. Дори когато си правеха бивак, бе трудно да намерят достатъчно сухи дърва за огъня.

Докато стигнат до портите на Девиче езеро, вече ги съпровождаше рояк бръмчащи мухи, врана бе изкълвала очите на Шагуел, а Пъг и Тимеон гъмжаха от личинки. Бриен и Подрик яздеха на стотина разтега напред, колкото може по-далече от миризмата на леш. Сир Хюл твърдеше, че вече бил загубил всякакъв усет за миризма.

— Изгори ги — казваше му Бриен всеки път, щом се спираха на бивак, но Хънт беше упорит не, ами оттатък. „Най-вероятно ще каже на лорд Рандил, че той ги е убил и тримата“.

За негова чест рицарят не направи нищо такова.

— Заекващият скуайър хвърли камък — обясни той, след като ги отведоха при Тарли в двора на замъка на Мутън. Главите бяха връчени на един сержант от стражата и му наредиха да ги почисти, да ги оваля в катран и да ги набучи над портата. — Мечопачаврата свърши останалото.

— И тримата? — попита невярващо лорд Рандил.

— Както се биеше, можеше и още трима да убие.

— И намери ли онова момиче Старк? — попита я строго Тарли.

— Не, милорд.

— Но затова пък уби няколко плъха. Е, хареса ли ти?

— Не, милорд.

— Жалко. Все едно, вече вкуси кръв. Доказа каквото там искаше да докажеш. Време е да свалиш тази ризница и отново да се облечеш прилично. В пристанището има кораби. Един ще спира в Тарт. Ще уредя да те вземат.

— Благодаря, милорд, но не.

Лицето на лорд Тарли подсказа, че точно в този момент ужасно му се иска да набучи и нейната глава на шип и да я качи над портите на Девиче езеро с Тимеон, Пъг и Шагуел.

— Смяташ да продължиш с тази дивотия?

— Смятам да намеря лейди Санса.

— Ако позволите, милорд — намеси се сир Хюл, — видях я как се би с Глумците. По-силна е от повечето мъже и по-бърза…

— Мечът й е бърз — сопна се Тарли. — Свойство на валирианската стомана. По-силна от повечето мъже, казваш? Мда. Цяло страшилище е, не мога да го отрека.

„Такива като него никога няма да ме заобичат, каквото и да направя“, помисли Бриен.

— Милорд, Сандор Клегейн може би знае нещо за момичето. Ако успея да го намеря…

— Клегейн се оказа разбойник. Вече ходи с Берик Дондарион, както изглежда. Или пък не, слуховете са различни. Покажи ми къде се крие и с радост ще му разпоря корема, ще му извадя червата и ще ги изгоря. Вече сме обесили десетки разбойници, но главатарите ни се изплъзват. Клегейн, Дондарион, червеният жрец, а сега и тази жена, Каменно сърце… как смяташ да ги намериш, щом аз не мога?

— Милорд, аз… — Нямаше убедителен отговор. — Мога само да се опитам.

— Ами опитай. Имаш си го писмото, разрешението ми не ти трябва, но все едно, ще ти го дам. Ако извадиш късмет, единственото, което ще спечелиш, е синините на задника от седлото. Ако не, Клегейн може и да те остави жива, след като цялата му глутница те изнасили. Можеш да допълзиш обратно до Тарт с копелето на някое псе в корема си.

Бриен пропусна това покрай ушите си.

— Ако благоволи милорд, колко души яздят с Хрътката?

— Щестима. Или шейсет, или шестстотин. Зависи кого ще попиташ. — На Рандил Тарли явно му беше омръзнал този разговор. Понечи да си тръгне.

— Ако аз и скуайърът ми ви помолим за гостоприемство, докато…

— Моли се колкото щеш. Няма да те търпя под покрива си. Сир Хюл Хънт пристъпи напред.

— Простете, милорд, но този покрив все още е на лорд Мутън. Тарли го изгледа смразяващо.

— Мутън има куража на червей. Няма да ми говорите за Мутън. Колкото до вас, милейди, казват, че баща ви е добър човек. Ако е така, съжалявам го. Някои мъже са благословени със синове, други с дъщери. Никой не заслужава да бъде прокълнат с такова нещо като вас. Живейте или мрете, лейди Бриен, но не се връщайте в Девиче езеро, докато аз управлявам тук.

„Думите са вятър — каза си Бриен. — Не могат да те наранят. Ще те облеят и ще се отнесат“.

— Както заповядате, ми… — опита се да отвърне, но Тарли се отдалечи, преди да е успяла. Излезе от двора като в сън, без да знае накъде отива.

Сир Хюл я догони.

— Има ханове.

Тя поклати глава. Дума повече нямаше да размени с Хюл Хънт.

— Помните ли „Миризливата гъска“? Наметалото й още миришеше на нея.

— Защо?

— Да се срещнем там утре по обед. Братовчед ми Алин беше един от хората, пратени да открият Хрътката. Ще говоря с него.

— Защо ще го правиш?

— Защо не? Ако успеете в това, в което се провали Алин, ще мога да го дразня години наред.

В Девиче езеро все още имаше ханове, тук сир Хюл не грешеше. Някои от тях обаче бяха изгорели след многото набези и още не бяха възстановени, а оцелелите бяха пълни до пръсване с мъже от войската на лорд Тарли. Двамата с Подрик ги обиколиха до един, но никъде нямаше свободни легла.

— Сир? Милейди? — каза Подрик, когато слънцето залезе. — Има и кораби. Корабите имат легла. Хамаци. Или нарове. Койки де.

Хората на лорд Рандил още обикаляха на гъсти рояци по кейовете, като мухите по главите на тримата Кървави глумци, но сержантът им позна от пръв поглед Бриен и я пусна да мине. Местните рибари привързваха лодките за нощта и гласовито хвалеха улова си, но я интересуваха по-големите съдове. В пристанището имаше няколко, макар че един, галеасът „Дъщерята на Титана“, прибираше въжетата, за да отплава с вечерния отлив. Двамата с Подрик обиколиха останалите кораби. Собственикът на „Момичето на гларуса“ я взе за пристанищна курва и им отвърна, че корабът му не е публичен дом, един стрелец с харпун от някакъв ибенски китоловец предложи да купи момчето й, но по другите извадиха повече късмет. Бриен купи на Подрик портокал от „Морски скитник“, търговска гемия, току-що дошла от Староград през Тирош, Пентос и Дъскъндейл.

— Градът на гларуса е следващият — каза й капитанът. — Оттам покрай Пръстите до Систъртън и Бял пристан, ако бурите позволят. „Скитникът“ е чист, няма толкова плъхове като на други, а за ядене имаме дори пресни яйца и масло. Милейди да не търси превоз на север?

— Не. — „Още не“. Изкушаваше се, но…

Докато вървяха към следващия кей, Подрик почна:

— Сир? Милейди? Ами ако милейди се е прибрала у дома? Другата милейди, искам да кажа. Сир. Лейди Санса.

— Те изгориха дома й.

— Все пак. Там са боговете й. А боговете не могат да умрат. „Боговете не могат, но момичетата могат“.

— Тимеон беше жесток човек и убиец, но не смятам, че ни излъга за Хрътката. Не можем да тръгнем на север, преди да разберем със сигурност. Ще има други кораби.

В края на пристанището поне си намериха най-сетне подслон за нощта на борда на една разнебитена от бурята търговска галера с името „Господарката на Мир“. Беше пострадала лошо, след като бе загубила мачтата и половината си екипаж в бурята, но собственикът нямаше пари, за да я поправи, така че с радост взе петаците от Бриен и ги пусна да преспят с Подрик в една празна каюта.

Нощта мина неспокойно. Бриен се буди на три пъти. Веднъж — когато заваля дъждът, и веднъж от едно пращене, което я накара да си помисли в съня, че Дик Чевръстия се промъква, за да я убие. Втория път се събуди с нож в ръка, но разбра, че няма нищо. В мрака на тясната каюта й трябваше малко време, докато си спомни, че Дик Чевръстия е мъртъв. Когато най-сетне отново се унесе, засънува мъжете, които беше убила. Подскачаха около нея, подиграваха й се, посягаха да я ощипят, а тя ги сечеше с меча си. Сечеше ги на тънки кървави късове, но те продължаваха да се въртят около нея… Шагуел, Тимеон и Пъг, да, но и Рандил Тарли също, и Варго Хоут, и Червения Ронет Конингтон. Ронет държеше роза. Когато й я подаде, тя отсече ръката му.

Събуди се плувнала в пот и остатъка от нощта изкара свита под наметалото си и заслушана в ромона на дъжда по палубата над главата й. От време на време до ушите й стигаше далечен гръм и тя си помисляше за браавошкия кораб, отплавал с вечерния отлив.

На заранта отиде в „Миризливата гъска“, събуди размъкнатата й собственичка и й плати за няколко мазни наденички, пържен хляб, чаша вино, стомна преварена вода и две чисти чаши. Жената гледаше с присвити очи как Бриен слага пак стомната на огъня.

— Ти си оная, дето тръгна с Дик Чевръстия. Помня. Измами ли те?

— Не.

— Изнасили те?

— Не.

— Открадна ти коня?

— Не. Убиха го разбойници.

— Разбойници? — Изглеждаше по-скоро обзета от любопитство, отколкото притеснена. — Винаги съм мислила, че Дик ще свърши на бесилото или ще го пратят на Вала.

Изядоха пържения хляб и половината наденички. Подрик Пейн ги преглътна с вода с няколко капки вино, а Бриен отпиваше от чашата си с разредено вино и се чудеше защо е дошла тук. Хюл Хънт не беше истински рицар. Честното му лице беше шутовска маска. „Не ми трябва помощта му, не ми трябва закрилата му, не ми трябва изобщо — каза си. — Сигурно изобщо няма да дойде. Това, че ми каза да се срещнем тук, беше поредната подигравка“.

И тъкмо реши да си тръгне, когато сир Хюл пристигна.

— Милейди. Подрик. — Погледна чашите и чиниите с недоядените наденици, изстиващи в жълтеникавата мазнина. — Богове, надявам се, че не сте яли тук.

— Какво сме яли не е твоя грижа — отвърна Бриен. — Намери ли братовчед си? Какво ти каза?

— Сандор Клегейн са го видели за последно в Солниците, в деня на нападението. После е тръгнал на запад, покрай Тризъбеца.

Тя се намръщи.

— Тризъбеца е дълга река.

— Да, но не мисля, че нашето псе ще се е отдалечило много от устието й. Вестерос, изглежда, е изгубил чара си за него. В Солниците е търсил кораб. — Сир Хюл извади от ботуша си навито на руло парче кожа, избута настрана надениците и го разви. Оказа се карта. — Хрътката е заклал трима от хората на брат си в стария хан на кръстопътя, оттук. Повел е нападението над Солниците, тук. — Почука с пръст Солниците. — Може би е в капан. Фрей са тук горе на Близнаците, Дари и Харънхъл са на юг, оттатък Тризъбеца, на запад се бият Блекууд и Бракън, а лорд Рандил е тук, в Девиче езеро. Планинският път към долината е затворен от снега, дори да можеше да мине покрай планинските кланове. Къде ще отиде едно псе?

— Ако е с Дондарион…

— Не е. Алин е убеден в това. Хората на Дондарион също го търсят. Пуснали са приказка, че като го хванат, ще го обесят за онова, което е направил в Солниците. Самите те нямат пръст в това. Лорд Рандил го приписал на тях с надеждата да настрои простолюдието срещу Берик и неговото братство. Никога няма да може да хване Господаря на мълнията, докато простолюдието го защитава. Освен това имаме и другата банда, водена от онази жена, Каменно сърце… любовница на лорд Берик, според един от слуховете. Уж била обесена от Фрей, но Дондарион я целунал и я съживил, и вече не може да умре, като него.

Бриен огледа картата.

— Щом Клегейн са го видели последно в Солниците, там ще е мястото, където може да се хване дирята му.

— Там не е останал никой освен един стар рицар, скрил се в замъка си, според Алин.

— Все пак оттам ще се тръгне.

— Има един човек — каза сир Хюл. — Септон. Дойде през моята порта в деня преди да се появите вие. Мерибалд се казва. При реката е роден и отраснал и тук е служил през целия си живот. Утре тръгва да си направи обиколката. Винаги се отбива в Солниците. Трябва да тръгнем с него.

Бриен го изгледа намръщено.

— Да тръгнем?

— Тръгвам с вас.

— Не.

— Добре, по дяволите. Аз тръгвам със септон Мерибалд за Солниците. Вие с Подрик вървете където си щете.

— Лорд Рандил ли ти заповяда пак да ме проследиш?

— Той ми заповяда да стоя настрана от теб. Лорд Рандил е на мнение, че едно хубаво здраво изнасилване само ще ти е от полза.

— Тогава защо искаш да тръгнеш с мен?

— Или това, или трябва да се върна да пазя проклетата порта.

— Ако лордът ти заповяда…

— Вече не е мой лорд. Това я изненада.

— Напуснал си службата?

— Негово благородие ме уведоми, че повече не се нуждае от меча ми, нито от наглостта ми. И двете водят до едно и също. Оттук нататък ще се порадвам на приключенския живот на странстващия рицар… макар че ако намерим Санса Старк, предполагам, че ще бъдем възнаградени добре.

„Злато и земи, това вижда в цялата работа“.

— Смятам да спася момичето, не да го продавам. Заклела съм се.

— Аз не помня да съм се клел.

— Точно затова няма да тръгнеш с мен. Тръгнаха на заранта, по изгрев слънце.

Беше странна процесия: сир Хюл на неговия дорест жребец и Бриен на високата сива кобила, Подрик Пейн, яхнал дръглива кранта, и крачещият до тях септон Мерибалд с дългата си тояга, повел малко магаре и голямо куче. Магарето носеше толкова тежък товар, че Бриен почти се боеше, че гърбът му ще се прекърши.

— Храна за бедните и гладните по Речните земи — каза им септон Мерибалд. — Зърно, ядки и сушени плодове, овесена каша, брашно, ечемичен хляб, три пити кашкавал от ханчето при Портата на шута, солена треска за мен, солено овче за кучето ми, казва се Куче… а, и сол. Лук, моркови, ряпа, две торби с боб, четири с ечемик и девет с портокали. Имам слабост към портокалите, признавам. Тия ги взех от един моряк и се боя, че ще са последните, които ще опитам до пролетта.

Мерибалд беше септон без септа, само едно стъпало над просещ брат в йерархията на Вярата. Като него имаше стотици — дрипльовци, чиято скромна задача бе да се тътрят от селце на селце, да водят святи служби, да венчават и да опрощават грехове. От тези, при които се отбиваше, се очакваше да го нахранят и подслонят, но повечето бяха бедни като него самия, тъй че Мерибалд не можеше да се задържа дълго на едно място, без да затрудни домакините си. Добри ханджии го пускаха понякога да преспи в кухните им или в конюшните, а имаше и септи и малки твърдини, и дори няколко замъка, където знаеше, че ще му предложат гостоприемство. Когато нямаше такива места подръка, спеше под дървета и в изоставени колиби.

— Много хубави колиби има в Речните земи — увери ги Мерибалд. — Старите са най-добри. Нищо по-добро няма от стара колиба. Спиш си като в хан, а и не те е страх от бълхи.

Септонът не можеше ни да чете, ни да пише, както си призна весело по пътя, но знаеше наизуст сто молитви и можеше да изреди дълги откъси от „Седемлъчата звезда“ по памет, а повече не му и трябваше в селата. Имаше набраздено, обрулено от вятъра лице, къса гъста сива коса и бръчици в ъгълчетата на очите. Макар да беше едър цели шест стъпки на ръст, имаше навика да се изгърбва, докато вървеше, заради което изглеждаше много по-нисък. Ръцете му бяха широки и груби, с червени кокалчета и с кал под ноктите, и имаше най-големите ходила, които Бриен бе виждала — черни и корави като рог.

— Обуща не съм носил от двайсет години — обясни той. — Първата година имах повече мехури, отколкото пръсти, а петите ми кървяха като клани прасета, щом стъпя на камък, но се молех и Обущарят небесен направи кожата ми на табан.

— Няма небесен обущар — възрази Подрик.

— Има, момко… макар че ти може би го наричаш с друго име. Ями кажи, кой от седемте богове обичаш най-много?

— Воина — отвърна Подрик без миг колебание. Бриен се окашля.

— Във Вечерен пад септонът на баща ми винаги казваше, че има само един бог.

— Един бог със седем облика. Така е, милейди, и много сте права, че го изтъквате, но мистерията със Седемте, Които са Един е твърде трудна, за да я схване простолюдието, пък и аз съм простичък човек, затуй говоря за седем бога. — Мерибалд се обърна към Подрик. — Едно момче не съм познавал, което да не обича Воина. Аз обаче съм стар и като съм стар, по обичам Ковача. Без неговия труд какво щеше да пази Воина? Всеки град си има ковач, и всеки замък. Те правят плуговете, дето ни трябват да сеем зърното, пироните, с които си строим корабите, железните подкови, дето пазят копитата на верните ни коне, бляскавите мечове на нашите господари. Никой не може да се съмнява в ползата от един ковач, та затуй сме нарекли единия от Седемте в негова чест, но също тъй лесно можехме да го наречем Земеделеца или Рибаря, Дърводелеца или Обущаря. Не е важно каква работа върши. Важното е, че работи. Бащата управлява, Воинът се бие, Ковачът се труди, и всички заедно вършат каквото е редно за човек. Както Ковачът е един облик на божественото, тъй и Обущарят е един облик на Ковача. Точно той ми чу молитвата и ми заздрави ходилата.

— Боговете са добри — каза сухо сир Хюл, — но защо си ги притеснил, като си могъл просто да си запазиш обущата?

— Да ходя бос ми беше наказанието. Дори и светите септони може да са грешници, а плътта ми някога беше слаба колкото щеш. Млад бях и с гореща кръв, а момичетата… един септон може да изглежда галантен като принц, ако е единственият мъж, мяркал се на повече отмиля от селцето ти. Като им кажа едно-друго от „Седемлъчата звезда“… Книга на Девата най вършеше работа, порочен мъж бях, преди да си захвърля обущата. Срам ме хваща, като си помисля на колко девици съм откъснал цветето.

Бриен помръдна неловко в седлото — спомни си за лагера под стените на Харънхъл и за баса на сир Хюл и другите кой ще легне първи с нея.

— Ние търсим една девица — сподели Подрик Пейн. — Благородно момиче, тринайсетгодишно, с кестенява коса.

— Мислех, че търсите разбойници.

— Тях също — призна момчето.

— Повечето пътници правят всичко, за да избегнат такива хора — рече септон Мерибалд. — А пък вие ги търсите.

— Само един разбойник търсим — каза Бриен. — Хрътката.

— Сир Хюл ми каза. Седмината да ви спасят дано, чедо. Разправят, че оставял след себе си диря от заклани бебета и насилени девици. Бясното псе от Солниците, така чух, че го наричали. Какво може да искат добри хора от такова същество?

— Девицата, за която спомена Подрик, може да е с него.

— Тъй ли? Тогава трябва да се молим за горкото момиче.

„И за мен — помисли Бриен. — Молитва и за мен трябва. Помоли Старицата да вдигне светилника и да ме отведе до лейди Санса, и Воина да даде сила на ръката ми, та да мога да я защитя“. Но не го каза на глас; не и след като Хюл Хънт щеше да я чуе и да й се присмее за женската й слабост.

С вървящия пешком септон Мерибалд и носещото му толкова тежък товар магаре, се движеха много бавно. Не хванаха по главния път на запад, пътя, по който Бриен беше минала със сир Джайм, за да заварят Девиче езеро опустошен и пълен с трупове. Вместо по него поеха на северозапад, покрай брега на Рачешкия залив, по някаква крива и толкова тясна пътека, че я нямаше и на двете скъпоценни карти на сир Хюл. От тази страна на Девиче езеро нямаше и помен от стръмните хълмове, черните тресавища и боровите гори на нос Краклоу. Земите, през които минаваха, бяха ниски и мокри, пустош от пясъчни дюни и солени блатясали плитчини под огромния синьо-сивкав небесен свод. Пътят навремени се губеше в тръстики и изникваше отново на миля по-нататък. Бриен разбираше, че без Мерибалд със сигурност щяха да го изгубят. Често пъти теренът беше мек и на такива места септонът тръгваше напред и тупаше с тоягата си да се увери, че няма да поддаде. Дървета не се мяркаха на мили околовръст, само море, небе и пясък.

Едва ли съществуваше друга земя, по-различна от Тарт с тамошните планини и водопади, с високите ливади и сенчести долини, но и това място си имаше своя красота. Прекосиха десетина лениви потока, оживели от жаби и щурци, гледаха птици рибари, полетели високо над залива, чуха зова на късокрили кюкавци някъде сред дюните. Веднъж даже лисица прекоси пътя им и кучето на Мерибалд залая свирепо.

А и хора имаше. Някои живееха сред тръстиките в къщи, построени от кал и слама, други се препитаваха с лов на риба в залива — плуваха с кожени лодчици и строяха домовете си на дървени колове. Повечето, изглежда, живееха сами, без други обиталища наоколо освен тяхното. Изглеждаха общо взето боязлив народ, но някъде към обед кучето отново залая и от тръстиките се появиха три жени и дадоха на Мерибалд плетена кошница, пълна с миди. Той на свой ред даде на всяка от тях портокал, макар мидите в този свят да бяха обичайни като калта, а портокалите да бяха редки и скъпи. Едната жена беше много стара, другата с натежал с дете корем, а третата беше момиче, свежо и хубаво като пролетно цвете. Щом Мерибалд ги отведе настрана да изслуша греховете им, сир Хюл се изкиска и каза:

— Боговете май вървят с нас… поне Девата, Майката и Старицата. — Подрик изглеждаше толкова слисан, че се наложи Бриен да го успокои:

— Не, това са просто три жени от блатата.

После, щом подновиха пътя си, тя се обърна към септона.

— Тези хора живеят на по-малко от един ден път от Девиче езеро, а боевете не са ги засегнали.

— Няма за какво да ги засегнат, милейди. Съкровищата им сараковини, камъни и кожени лодки, най-добрите им оръжия са ножове от ръждиво желязо. Родили са се, живеят, обичат, умират. Знаят, че лорд Мутън управлява земите им, но малцина изобщо са го виждали, а Речен пад и Кралски чертог за тях са само имена.

— Но боговете познават — каза Бриен. — Това е ваша работа, мисля. Откога обикаляте из Речните земи?

— Ще станат вече четирийсет години — отвърна септонът, а кучето му излая силно. — От Девиче езеро до Девиче езеро, обиколката миотнема по половин година, а често и повече, но няма да твърдя, чепознавам Тризъбеца. Зървал съм замъците на големите лордове самоотдалече, но познавам тържищата и твърдините, селцата, толкова малки, че си нямат и име, плетовете и хълмовете, ручейчетата, къдетожадният може да се напие, и пещерите, където може да се подслони. И пътищата на простите хорица, кривите кални пътеки, дето ги нямана картите от пергамент. — Изсмя се. — Би трябвало. Ходилата ми саизгазили всяка миля от тях, безброй пъти.

„Черните пътища ги използват разбойниците, а пещерите са идеалните места за скривалища на преследваните“. Жегналото я подозрение накара Бриен да се зачуди колко добре познава сир Хюл този човек.

— Доста самотен трябва да е този живот, септон.

— Седмината винаги са с мене — отвърна Мерибалд. — А си имам и своя верен слуга, и Куче.

— Кучето ти има ли си име? — попита Подрик Пейн.

— Трябва да има — почеса се Мерибалд. — Само че не е мое. — Кучето джафна и замаха с опашка. Беше огромно и космато, поне седемдесет кила, но дружелюбно.

— На кого е? — попита Подрик.

— Ами на себе си, на кого. И на Седмината. Колкото до името му, не ми го е казвал. Викам му Куче.

Подрик явно не можеше да реши какво да мисли за куче, наречено Куче. Помисли малко и каза: — Аз като малък си имах едно куче. Наричах го Герой.

— Беше ли?

— Какво да е било?

— Герой.

— Не. Но беше добро куче. Умря.

— Куче ме пази по пътищата дори и в трудни времена като тези. Нито вълк, нито разбойник не смеят да ме закачат, когато Куче е до мен. — Септонът се намръщи. — Вълците са станали ужасни напоследък. Има места, където сам човек е добре да си намери дърво, на което да спи. През всичките ми години най-голямата глутница, която съм виждал, нямаше и дузина вълци, но сега голямата глутница, дето скита покрай Тризъбеца, наброява стотици.

— Ти срещал ли си ги? — попита сир Хюл.

— Размина ми се, Седмината да ме пазят дано, но съм ги чувал нощем, и то неведнъж. Толкова гласове… кръвта може да му се съсири в жилите на човек. Чак и Куче се разтрепери, а Куче е убило и аз не знам колко вълци. — Почеса кучето по главата. — Някои ще ви разправят, че са демони. Казват, че глутницата ги водело чудовищно женско вълчище, дебнеща сянка, мрачна, сива и огромна. Ще ви разправят, че са я виждали сама да събаря зубри, че нито капан, нито трап могат да я хванат, че ни от стомана се бои, ни от огън, убива всеки вълк, който се опита да й се качи, и яде само човешка плът.

Сир Хюл Хънт се изсмя.

— Е, сега вече ни смая, септон. Горкият Подрик, очите му станаха като варени яйца.

— Не са — възмути се Подрик. Куче изджафка.

Вечерта вдигнаха бивак сред дюните. Бриен прати Подрик да обиколи по брега да намери плавей за огъня, но момчето се върна с празни ръце и окалян до коленете.

— Дошъл е отливът, сир. Милейди. Няма вода, само кални плитчини.

— Стой настрана от калта, чедо — поучи го септон Мерибалд. — Калта не обича странници. Влезеш ли не където трябва, ще се отвори и ще те глътне.

— Тя е само кал — опъна се Подрик.

— Докато не ти напълни устата и не ти запълзи в носа. Тогава е смърт. — Усмихна се, за да отнеме мраза от думите си. — Изчисти я тази кал и си вземи портокалче, момче.

Следващия ден беше почти същото. Закусиха с осолена треска и портокали и хванаха пътя, когато слънцето се издигна, с розово небе зад тях и виолетово небе — пред тях. Куче водеше, душеше тръстиките и спираше тук-там да опикае някоя; явно познаваше пътя не по-зле от Мерибалд. Утринният въздух тръпнеше от зова на птиците, водите на прилива прииждаха с шум.

Към пладне спряха в едно селце, първото, на което се натъкнаха, с осем къщи на кокили над малък поток. Мъжете бяха излезли за риба с кожените си лодки, но жените и децата заслизаха по въжените стълби и се сбраха около септон Мерибалд за молитва. След службата той им опрости греховете и им остави малко ряпа, торба боб и два от драгоценните си портокали.

Вече по пътя септонът им каза:

— Добре ще е тази нощ да се пазим. Селяните казват, че из дюните се спотайвали трима прекършени, на запад от старата наблюдателница.

— Само трима? — Сир Хюл Хънт се засмя. — Трима са мед за меча на нашата дама. Едва ли ще безпокоят въоръжени пътници.

— Освен ако не умират от глад — каза септонът. — Из тези блата има храна, но само за ония, които имат очи да я намерят, а тези хора тук са чужденци, оцелели от някоя битка. Ако рекат да ни доближат, сир, моля ви, оставете ги на мен.

— Какво ще правиш с тях?

— Ще ги нахраня. Ще ги помоля да си изповядат греховете, та да мога да им ги опростя. Ще ги поканя да дойдат с нас до Тихия остров.

— Все едно да ги поканиш да ни прережат гърлата, докато спим — отвърна Хюл Хънт. — Лорд Рандил знае по-добър начин за справяне с прекършени — стомана и въже.

— Сир? Милейди? — попита Подрик. — Прекършен разбойник ли значи?

— Повече или по-малко — отвърна Бриен.

Септон Мерибалд не се съгласи.

— По-скоро по-малко, отколкото повече. Има много видове разбойници, както има много видове птици. И кюкавецът, и буревестникът имат криле, но не са едни и същи. Певците обичат да пеят за добри хора, принудени да нарушат закона, за да се бият срещу някой зъл лорд, но повечето разбойници са по-скоро като вилнеещата Хрътка, отколкото като Господаря на мълнията. Прекършените повече заслужават жалостта ни, макар че може да са също толкова опасни. Почти всички са обикновени хорица, простолюдие, което не се е отделяло на повече от миля от дома, в който се е родило, докато някой ден господарят им не ги е събрал, за да ги отведе на война. Оскъдно облечени и обути, тръгват под знамената му, често с не повече от сърп или наточена мотика за оръжие, или боздуган, като овържат с кожения ремък някой камък за дебелия кривак. Братя тръгват с братя, синове с бащи, приятели с приятели. Слушали са песни и приказки и тръгват с жадни сърца, с мечти за чудеса, които да видят, за богатства и слава, с които да се сдобият. Войната им изглежда чудесно приключение, най-великото нещо, което повечето от тях ще преживеят.

— А после виждат какво е битката.

— За някои само това е достатъчно, за да ги прекърши. Други продължават с години, докато не изгубят броя на всички битки, в които са се били, но дори човек, който е преживял сто боеве, може да се прекърши на сто и първия. Братя виждат как братята им умират, бащи губят синовете си, приятели виждат как приятелите им се мъчат да задържат червата си, след като ги е изкормила брадва. Виждат как господарят, който ги е повел, пада посечен и някакъв друг им реве, че вече са негови. Нанасят им рана и още преди тя да е зараснала, им нанасят друга. Яденето все не стига, обущата се разпадат от ходене, дрехите се късат и гният и половината се насират в гащите си от пиене на лоша вода.

— Ако искат нови ботуши или по-топло наметало, или да речем някой ръждясал шлем, трябва да го вземат от някой труп, а скоро почват да крадат и от живите, от простите хорица, в чиито земи воюват, мъже също такива, каквито са били и те. Колят овците им и им крадат пилците, а оттам има само една стъпка до отвличането и на дъщерите им. А един ден се оглеждат и разбират, че всичките им приятели и близки са си отишли, че се бият сред чужди, под знамена, които едва познават. Не знаят къде са, нито как да се върнат у дома, а господарят, за когото се бият, не знае имената им, крещи им да се строят, да се бият и да не отстъпват. А рицарите им връхлитат, безлики мъже, облечени от глава до пети в стомана, и железният тътен на щурма им сякаш изпълва света… — Той въздъхна. — И човек се прекършва.

— И се обръща и бяга, или пълзи върху труповете на убитите, или се измъква мълчешком в черната нощ и намира някъде да се скрие — продължи след кратко мълчание. — Всякаква мисъл за родния дом вече си е отишла, и крале, господари и богове значат за него по-малко от някоя мръвка вмирисано месо, която ще го опази жив още за ден, или мях вкиснато вино, което може да удави страха му за няколко часа. Прекършеният живее от ден за ден, от ядене до ядене, повече звяр, отколкото човек. Лейди Бриен не греши. Във времена като тези пътникът трябва да се пази от прекършени хора и да се бои от тях… но би трябвало и да ги съжали също.

Мерибалд свърши и малката им група потъна в гробно мълчание. Бриен чуваше вятъра, шумолящ в крайречните върби, и смътния далечен зов на гмурец. Чуваше тихия задъхан хрип на Куче. Тишината се проточи дълго. Накрая тя промълви:

— На колко си бил, когато те отведоха на война?

— Ами че не на повече, отколкото е вашето момче — отвърна Мерибалд. — Вярно, много бях малък за такова нещо, но всичките ми братя отиваха и не исках да остана само аз. Вилам рече, че мога да съм му скуайър, нищо че Вил не беше никакъв рицар, само прислужник, с един кухненски нож за оръжие, отмъкна го от селския хан. Той умря на Каменните стъпала, без и един удар да нанесе. Него го взе треската, тя и за брат ми Робин се погрижи. Оуен умря от един боздуган, разцепи му главата, а приятеля му Джон Пъпката го обесиха за насилване.

— Войната на кралете на деветте петака ли? — попита Хюл Хънт.

— Така я нарекоха. Макар че нито крал видях, нито петак спечелих. Но си беше война. И още как.