Джордж Р. Р. Мартин
Пир за врани (40)

Церсей

Великият майстер Пицел беше стар, откакто го помнеше, но за последните три нощи сякаш се беше състарил с още сто години. Цяла вечност му отне, докато сгъне пред нея пукащото си коляно, а щом го направи, не можа да се вдигне отново, докато сир Озмунд не го прихвана да го изправи на крака.

Церсей го изгледа с неприязън.

— Лорд Кибърн ме уведоми, че лорд Джилс е изкашлял последната си кашлица.

— Да, ваше величество. Направих всичко, за да облекча кончината му.

— Така ли? — Кралицата се обърна към лейди Мериуедър. — Казах, че искам Росби жив, нали?

— Да, ваше величество.

— Сир Озмунд, вашият спомен за този разговор какъв е?

— Заповядахте на Великия майстер Пицел да го спаси, ваше величество. Всички чухме.

Устата на Пицел се отвори и затвори.

— Ваше величество не може да не знае, че направих всичко, което беше възможно за горкия човек.

— Както го направихте и с Джофри? И с баща му, моя възлюблен съпруг? Робърт беше един от най-силните мъже на Седемте кралства, а го изгубихме от някакъв глиган. О, да не забравяме и Джон Арин. Не се съмнявам, че и Нед Старк щяхте да убиете, ако ви бях накарала да го опазите жив за по-дълго. Кажете ми, майстер, това ли научихте в Цитаделата — да кършите ръце и да се оправдавате?

Старецът потръпна от гласа й.

— Никой нямаше да може да направи повече, ваше величество. Аз… винаги съм служил вярно.

— Когато посъветвахте крал Ерис да отвори портите си с идването на войската на баща ми, това ли беше представата ви за вярна служба?

— Онова… не прецених…

— Добър съвет ли беше това?

— Ваше величество със сигурност трябва да знае…

— Това, което знам, е, че когато синът ми беше отровен, вие се оказахте по-безполезен и от Лунното момче. Това, което знам, е, че Короната отчаяно се нуждае от злато, а нашият лорд-ковчежник е мъртъв.

Старият глупак се вкопчи в това.

— Аз… ще съставя списък на хора, подходящи да заемат мястото на лорд Джилс в съвета.

— Списък. — Нахалството му я развесели. — Мога да си представя що за списък ще ми предложите. Сивобрадци и алчни глупаци и Гарт Грамадния. — Сви устни. — Твърде много се задържате в компанията на лейди Марджери напоследък.

— Да. Да, аз… кралица Марджери беше изпаднала в ужас заради сир Лорас. Осигурявам на Нейно величество отвари за сън и… други лекове.

— Не се съмнявам. Кажи ми, малката ни кралица ли ти нареди да убиеш лорд Джилс?

— Д-да го убия? — Очите на Великия майстер Пицел заприличаха на сварени яйца. — Ваше величество не може да го вярва… беше кашлицата му, в името на всички богове, аз… Нейно величество не би могла… тя не таеше никаква зла воля към лорд Джилс… защо кралица Марджери ще иска да…

— … да умре ли? Ами че за да насади още една роза в съвета на Томен. Сляп ли сте, или сте купен? Росби стоеше на пътя й и тя го слага в гроба му, с ваше съучастие.

— Ваше величество, кълна ви се, лорд Джилс почина от кашлицата си. — Устата му затрепера. — Винаги съм бил верен на короната, на кралството… на дома Ланистър.

„В този ред?“ Страхът на Пицел беше видим. „Напълно е узрял. Време е да изцедим плода и да вкусим сока“.

— Ако си верен както твърдиш, защо ме лъжеш? — заговори му тя като на последен селяк. — Не си прави труда да го отричаш. Започна да се умилкваш на девицата Марджери, преди сир Лорас да замине за Драконов камък, тъй че ми спести приказките как си искал само да утешиш снаха ни в скръбта й. Какво те води толкова често в Девичия свод? Едва ли блудкавите приказки на Марджери, нали? Да не би да ухажваш онази нейна пъпчива септа? Или се занасяш с малката лейди Бълвър? Или шпионираш за нея, донасяш й за мен, за да й послужи в заговорите?

— Аз… се подчинявам. Майстерът дава клетва да служи…

— Великият майстер дава клетва да служи на кралството.

— Ваше величество, тя е… тя е кралицата…

— Аз съм кралицата.

— Искам да кажа… тя е жената на краля и…

— Знам коя е. Това, което искам да разбера, е защо се нуждае от теб. Да не би снаха ни да е неразположена?

— Неразположена? — Старецът подръпна онова, което наричаше брада, снопчето тънки бели косми от отпуснатите розови гуши под брадичката си. — Н-не е неразположена, ваше величество. Клетвите ми забраняват да разкривам…

— Клетвите ти няма да помогнат много в черните килии — предупреди го Церсей. — Ще чуя истината или ще нахлузиш веригите.

Пицел се смъкна на колене.

— Моля ви… бях верен на лорд баща ви и ваш приятел по въпроса с лорд Арин. Няма да мога да преживея тъмниците, повече не…

— Защо те вика Марджери?

— Тя иска… тя…

— Кажи го!!!

Той прошепна угоднически:

— Лунен чай. Лунен чай за…

— Знам за какво е лунният чай. — „Най-сетне“. — Добре. Стегни ги тези меки колене и се опитай да си спомниш какво е да си мъж. — Пицел се опита да стане, но му отне толкова време, че й се наложи да каже на Озмунд Черно котле отново да го дръпне. — Колкото до лорд Джилс, не се съмнявам, че Бащата Свише ще го осъди справедливо. Остави ли деца?

— Не от неговата плът, но има храненик…

— Той не е от кръвта му. — Церсей махна пренебрежително. — Джилс знаеше колко ужасно се нуждаем от злато. Не се съмнявам, че ти е казал желанието си да остави всички свои земи и богатства на Томен. — Златото на Росби щеше да й помогне да понапълни хазната, а земите и замъкът на Росби можеше да се дадат на някой от нейните, като награда за вярна служба. „Лорд Води може би“. Аурейн бе започнал да намеква, че му трябва владение; лордската му титла беше празна чест без замък и земи. Церсей знаеше, че е хвърлил око на Драконов камък, обаче там се целеше твърде високо. Росби щеше да подхожда повече на потеклото и положението му.

— Лорд Джилс обичаше Негово величество с цялото си сърце — заговори Пицел, — но… повереникът му…

— … несъмнено ще разбере, щом чуе от устата ви за предсмъртната воля на лорд Джилс. Вървете и го свършете.

— С ваше позволение… — Великият майстер Пицел само дето не изхвърча от робата си в бързината да напусне.

Лейди Мериуедър затвори вратата след него и се обърна към кралицата.

— Лунен чай. Колко глупаво от нейна страна. Защо ще го прави, да поема такъв риск?

— Малката кралица има апетити, каквито Томен все още е малък да задоволи. — Това винаги беше опасността, когато пораснала жена се омъжи за дете. „Още повече вдовица. Може да твърди, че Ренли не я е пипнал, но няма да го повярвам“. Жените пиеха лунен чай само по една причина; девиците изобщо нямаха нужда от него. — Изменили са на моя син. Марджери има любовник. Това е углавна измяна, наказуема със смърт. — Дано само оная сбръчкана вещица, майката на Мейс Тирел, да доживееше достатъчно, за да види процеса. С настояванията си Томен и Марджери да се оженят лейди Олена бе дала драгоценната си роза на меча на палача. — Джайм отведе сир Илин Пейн. Предполагам, че ще трябва да намеря нов Кралско правосъдие, който да й клъцне главата.

— Аз ще го направя — предложи небрежно ухилен Озмунд Черно котле. — Марджери има хубава шийка. Един добър остър меч ще я клъцне лесно.

— Би могло — каза Таена. — Само че Тирел имат армия при Бурен край и друга при Девиче езеро. Те също разполагат с остри мечове.

„Затънала съм в рози“. Тъжна работа. Мейс Тирел все още й трябваше, ако не дъщеря му. „Поне докато Станис не бъде съкрушен. Тогава никой от тях няма да ми трябва“. Но как можеше да се отърве от дъщерята, без да загуби бащата?

— Измяната си е измяна — рече тя, — но трябва да имаме доказателство, нещо по-съществено от лунен чай. Ако се докаже, че е невярна, дори собственият й лорд баща ще трябва да я осъди, иначе позорът й ще стане негов.

Черно котле задъвка края на мустака си.

— Ще трябва да ги хванем в момента на деянието.

— Как? Очите на Кибърн я следят ден и нощ. Слугите й взимат пари от мен, но ни носят само дреболии. Още никой не го е виждал този любовник. Ушите пред вратата й чуват пеене, смях, клюки, нищо от полза.

— Марджери е твърде хитра, за да се хване толкова лесно — каза лейди Мериуедър. — Жените й са като стени на замък. Спят с нея, обличат я, молят се с нея, четат с нея, шият с нея. Когато не ходи на лов със соколи или езда, играе на „влез-ми-в-замъка“ с малката Алисан Бълвър. Когато наоколо й се навъртат мъже, тя е със септата си или с братовчедките си.

— Все някога трябва да се отървава от кокошките си — настоя кралицата. Изведнъж нещо й хрумна. — Освен ако дамите й също не участват… не всички сигурно, но някои.

— Братовчедките ли? — Дори Таена се усъмни. — И трите са по-малки от малката кралица и по-невинни.

— Разпътници, облечени в девиче бяло. Това само прави греховете им още по-възмутителни. Имената им ще живеят в позор. — Изведнъж кралицата почти го вкуси. — Таена, лорд съпругът ти е мой юстициар. Двамата трябва да вечеряте с мен още днес. — Искаше да се свърши бързо, преди в мъничката глава на Марджери да се пръкне мисълта да се върне в Планински рай или да отплава за Драконов камък, за да е с ранения си брат на прага на смъртта му. — Ще наредя на готвачите да опекат глиган. И разбира се, трябва някаква музика, да помогне на храносмилането.

Таена схвана много бързо.

— Музика. Точно така.

— Иди да кажеш на лорд съпруга си и уреди за певеца — подкани я Церсей. — Сир Озмунд, вие можете да останете. Имаме да обсъдим много неща. Ще ми трябва и Кибърн.

За жалост се оказа, че в кухните нямат подръка глиган, а нямаше време да се пращат ловци. Вместо него готвачите заклаха една от свинете на замъка и им поднесоха бут с карамфил, полят с мед и сухи череши. След това имаше печени ябълки и пикантно бяло сирене. Лейди Таена се наслади на всяка хапка. Не и Ортън Мериуедър, който от супата до сиренето си остана намръщен и пребледнял. Пиеше тежко и се озърташе към певеца.

— Колко жалко за лорд Джилс — най-сетне каза Церсей. — Смея да твърдя обаче, че на никого от нас няма да му липсва кашлянето му.

— Да, не мисля, че ще ни липсва.

— Ще ни е нужен нов лорд-ковчежник. Ако в Долината не бяха толкова размирни, щях да върна Петир Белиш, но… наумила съм си да опитам на поста сир Харис. Може да се справи не по-зле от Джилс, а и най-малкото няма да кашля.

— Сир Харис е Кралската ръка — напомни Таена. „Сир Харис е заложник и хилав при това“.

— Време е Томен да разполага с по-силна Ръка. Ортън вдигна очи от чашата.

— Силна. Разбира се. — Поколеба се. — Кой?

— Вие, милорд. В кръвта ви е. Дядо ви е поел мястото на баща ми като Ръка на Ерис. — Подмяната на Тивин Ланистър с Оуен Мериуедър се бе оказала все едно да подмениш жребец с магаре, разбира се, но Оуен беше свършил старец, когато Ерис го бе издигнал, мил, макар и безполезен. Внукът му беше по-млад и… „Добре де, има си силна жена“. Жалко, че Таена не можеше да служи за Ръка. Беше три пъти по-мъж от мъжа си, а и много по-забавна. Но беше и жена от Мир, тъй че Ортън трябваше да свърши работа. — Не се съмнявам, че сте по-пригоден от сир Харис. — „Съдържанието на нощното ми гърне е по-пригодно от сир Харис“. — Ще се съгласите ли да служите?

— Аз… да, разбира се. Ваше величество ми оказва голяма чест. „По-голяма, отколкото заслужаваш“.

— Служихте ми добре като юстициар, милорд. И ще продължите да го правите в тези… времена на изпитания. — Като видя, че Мериуедър е схванал мисълта й, се обърна с усмивка към певеца. — И ти също трябва да бъдеш възнаграден за всички сладки песни, които ни изсвири, докато се хранехме. Боговете са ти дали голяма дарба.

Певецът се поклони.

— Ваше величество е много мила.

— Не мила — поправи го Церсей. — Само искрена. Таена ми каза, че се наричаш Синия бард.

— Да, ваше величество.

Ботушите на певеца бяха от мека телешка кожа, бричовете — от тънка синя вълна. Ризата отгоре бе светлосиня коприна, обшита с ивици лъскав син сатен. Беше стигнал дори дотам, че да си боядиса и косата синя по тирошкия обичай. Дълга и къдрава, тя падаше по раменете му и ухаеше, все едно че я е мил в розова вода. „От сини рози несъмнено. Зъбите му поне са бели“. Бяха хубави зъби, здрави и нито един крив.

— Друго име имаш ли си?

На бузите му изби лека руменина.

— Като момче ме наричаха Уат. Добро име за орач, но неподходящо за певец.

Очите на Синия бард бяха като на Робърт. Мразеше го дори само за това.

— Лесно е да се разбере защо си фаворит на лейди Марджери.

— Нейно величество е много мила. Казва, че й доставям удоволствие.

— О, убедена съм. Може ли да видя лютнята ти?

— Както пожелае ваше величество. — Под учтивия жест се долови лека тревога, но все пак той й подаде лютнята. Никой не отказва на молба на кралицата.

Церсей дръпна една струна и се усмихна на звука.

— Сладък и тъжен като любов. Кажи ми, Уат… първия път, когато взе Марджери в леглото, преди да се омъжи за сина ми ли беше, или след това?

В първия миг той като че ли не разбра. Когато го проумя, ококори очи.

— Ваше величество е подведена. Заклевам ви се, никога…

— Лъжец! — Церсей натресе лютнята в лицето на певеца с такава сила, че лакираното дърво се пръсна на трески. — Лорд Ортън, повикайте стражата ми и да отведат това нищожество в тъмниците.

Лицето на Ортън Мериуедър бе мокро от страх.

— Това… о, каква низост… дръзнал е да съблазни кралицата?

— Боя се, че е било обратното, но все едно е изменник. Нека да попее на лорд Кибърн.

Синия бард пребледня.

— Не. — Кръв покапа от едната му устна, лютнята я бе разкъсала.

— Никога не съм… — Мериуедър го сграбчи за рамото и той изкрещя:

— Майчице, смили се над мен, не!

— Не съм ти майка — каза Церсей.

Но и в черните килии изтръгнаха от него само отричания, молитви и молби за милост. Скоро кръвта се лееше по брадичката му от всичките изтръгнати зъби, а тъмносините му бричове три пъти се подмокриха, но беше упорит в лъжите си.

— Възможно ли е да сме хванали погрешния певец? — попита Церсей.

— Всичко е възможно, ваше величество. Не бойте се. Ще си признае, преди да свърши нощта. — В тъмниците Кибърн носеше кожена ковашка престилка. На Синия бард рече: — Съжалявам, ако стражите са били груби с теб. Ужасно им липсва вежливост. — Тонът му беше мил, съчувствен. — Искаме само да кажеш истината.

— Казах ви истината — изхлипа певецът. Железни пранги го държаха прикован за студената каменна стена.

— Ние знаем по-добре. — Кибърн държеше бръснач, острието му проблясваше на светлината на факлата. Сряза дрехите на Синия бард и го остави гол, само с високите му сини ботуши. На Церсей й стана забавно, като видя, че космите между краката му са кафяви.

— Кажи ни как задоволяваше малката кралица — заповяда тя.

— Никога не съм… само пеех, пеех и свирех. Дамите й ще ви кажат. Те винаги бяха с нас. Братовчедките й.

— Колко от тях си познал плътски?

— Николко. Аз съм обикновен певец. Моля ви…

— Ваше величество, може би този нещастен човек само е свирил за Марджери, докато тя се е забавлявала с други любовници — рече Кибърн.

— Не. Моля ви! Тя никога не… Аз пеех, само пеех…

Лорд Кибърн прокара длан по гърдите му.

— Взимаше ли ти цицките в устата си по време на любовната игра? — Хвана едната между палеца и показалеца си и изви. — На някои мъже им харесва. Зърната им са чувствителни като на жена. — Бръсначът блесна, певецът изпищя. Мокро червено око на гърдите му заплака кръв. На Церсей й призля. Дощя й се да затвори очи, да се обърне, да го спре. Но беше кралицата, а това бе измяна. „Лорд Тивин нямаше да се обърне“. Накрая Синият бард им разказа целия си живот, още от раждането си. Баща му бил бъчвар и Уат бил обучен в занаята, но като дете открил, че има повече дарба да прави лютни, отколкото бъчви. На дванайсет избягал с трупа музиканти, които чул да свирят на един панаир. Обходил половината Предел, преди да дойде в Кралски чертог, с надежда да намери благоволение в двора.

— Благоволение? — Кибърн се изкиска. — Така ли му викат вече жените? Боя се, че си намерил твърде много, приятелю… и си объркал кралицата. Истинската стои пред теб.

„Да!“ Церсей обвиняваше Марджери Тирел за това. Ако не беше тя, Уат можеше да си живее дълъг и плодоносен живот, да си пее песничките и да спи с малки свинарки и дъщери на орачи. „Нейните коварства ми го наложиха. Просмукана е с измяна“.

До заранта високите сини ботуши на певеца бяха пълни с кръв и той им беше разказал как Марджери често се галела, докато гледала как братовчедките й го задоволяват с уста. В други дни й пеел, докато засищала похотта си с други любовници.

— Кои бяха те? — настоя кралицата, а нещастникът Уат изреди сир Талад Високия, Ламберт Търнбъри, Джалабхар Ксхо, близнаците Редвин, Озни Черно Котле, Хю Клифтън и Рицаря на цветята.

Това не й хареса. Не смееше да посрами името на героя от Драконов камък. А и никой, който познаваше сир Лорас, нямаше да го повярва. Редвините също не можеше да са замесени в това. Без Арбор и флотата му кралството изобщо не можеше да се надява, че ще се отърве от този Юрон Вранско око и проклетите му железни.

— Само ни изреждаш имената на мъже, които си виждал край покоите й. Искаме истината.

— Истината. — Уат я погледна с едното синьо око, което му беше оставил Кибърн. От дупките на мястото на предните му зъби бликаше кръв. — Може да съм… запомнил погрешно.

— Хорас и Хобър не участваха в това, нали?

— Да — призна той. — Те не.

— Колкото до сир Лорас, убедена съм, че Марджери се е стараела да скрие от брат си какво върши.

— Да. Сега си спомних. Веднъж трябваше да се скрия под леглото й, когато сир Лорас дойде да я види. „Не трябва да разбере“, така каза.

— Предпочитам тази песен пред другата. — Да се оставят големите лордове извън това беше най-добре. Виж, другите… Сир Талад беше безимотен рицар, Джалабхар Ксхо — изгнаник и просяк, Клифтън — просто един от гвардейците на малката кралица. „А Озни е ягодката, която прави сладкиша“. — Зная, че се чувстваш по-добре, след като ни каза истината. Ще гледаш да си го спомниш, когато Марджери бъде изправена на съд. Ако започнеш отново да лъжеш…

— Няма. Ще кажа истината. А после…

— … ще ти се позволи да облечеш черното. Имаш думата ми за това. — Церсей се обърна към Кибърн. — Погрижете се раните му да се почистят и превържат и му дайте от млякото на мака за болката.

— Ваше величество е много милостива. — Кибърн пусна бръснача във ведро с оцет. — Марджери може да се чуди къде е отишъл певецът й.

— Певците идват и си отиват, скандално са прочути с това. Изкачването по тъмното стълбище от черните килии я остави без дъх. „Трябва да си почина“. Изтръгването на истината бе уморителна работа и тя се боеше от това, което щеше да последва. „Трябва да съм силна. Това, което трябва да направя, го правя заради Томен и кралството“. Жалко, че Маги Жабата беше умряла. „Пикая на пророчеството ти, старице. Малката кралица може да е по-млада от мен, но никога не е била по-красива, а скоро ще е мъртва“.

Лейди Мериуедър я чакаше в спалнята й. Беше късна нощ, всъщност скоро щеше да се съмне. Джослин и Доркас бяха заспали, но не и Таена.

— Ужасно ли беше? — попита тя.

— Представа нямаш. Трябва да спя, но се боя от лоши сънища.

Таена я погали по косата.

— Всичко е заради Томен.

— Да. Знам. — Церсей сви рамене. — Гърлото ми е пресъхнало. Бъди мила и ми налей вино.

— О, за мен това е огромно удоволствие.

„Лъжкиня“. Знаеше какво удоволствие желае Таена. Тъй да бъде. Щом бе толкова замаяна по нея, това само щеше да гарантира верността на двамата със съпруга й. В свят, толкова пълен с измяна, това си струваше няколко целувки. „А и не е по-зле от повечето мъже. Поне няма опасност да ми направи дете“.

Виното помогна, но недостатъчно.

— Чувствам се… мръсна — оплака се кралицата.

— Една баня ще те оправи, мила. — Лейди Мериуедър събуди Джослин и Доркас, прати ги за гореща вода и щом напълниха коритото, помогна на кралицата да се съблече, като развърза с ловки пръсти връзките и смъкна роклята от раменете й. После смъкна и своята и я пусна да се свлече на пода.

Двете се изтегнаха заедно във водата, Церсей в прегръдката на Таена.

— На Томен трябва да му се спести най-лошото — заговори тя на мирската жена. — Марджери продължава всеки ден да го води в септата, за да молят боговете да изцерят брат й. — Сир Лорас все още досадно се беше вкопчил в живота. — Той и към братовчедките й се е привързал. Ще му е тежко да ги загуби всички.

— Може да не са виновни и трите — подхвърли лейди Мериуедър. — Какво пък, една от тях може да не е участвала. Ако се е засрамила и й се е догадило от нещата, които е видяла…

— … може да бъде убедена да свидетелства срещу другите. Да, много добре, но коя точно е невинната?

— Ала.

— Свенливата?

— Така изглежда, но у нея има повече лукавство, отколкото свян. Това го остави на мен, мила.

— С радост. — Само признанието на Синия бард изобщо нямаше да стигне. Певците лъжеха, за да се препитават, в края на краищата. Виж, Ала Тирел щеше да е от помощ, стига Таена да успееше да й я осигури. — Сир Озни също ще признае. Другите трябва да бъдат накарани да разберат, че само с признанието си могат да си спечелят кралската милост и Вала. — За Джалабхар Ксхо истината щеше да се окаже привлекателна. За останалите не беше толкова сигурна, но Кибърн бе убедителен…

Когато излязоха от коритото, вече се зазоряваше. Кожата на кралицата беше бяла и набръчкана от дългото киснене.

— Остани с мен — каза тя на Таена. — Не искам да спя сама. Дори се помоли, преди да се пъхне под завивките — помоли Майката за сладки сънища.

Оказа се напразно. Боговете се оказаха глухи, както винаги. Церсей сънува, че отново е долу в черните килии, само че този път на мястото на певеца окованата на стената беше тя. Беше гола и кръв капеше от гърдите й, където Тирион бе откъснал зърната й със зъбите си. „Моля те — умоляваше го, — моля те, не децата ми“. Тирион само й се ухили. Той също беше гол, обрасъл с груби косми, от което приличаше повече на маймуна, отколкото на човек. „Ще ги видиш короновани — каза й — и ще ги видиш как умират“. После взе в устата си кървящата й гърда и започна да смуче, а болката я прониза като нажежен нож.

Събуди се разтреперана в прегръдката на Таена.

— Лош сън. Крещях ли? Съжалявам.

— Сънищата се разпадат на прах на дневната светлина. Пак ли беше джуджето? Защо толкова те плаши този глупав дребосък?

— Той ще ме убие. Беше ми предречено, когато бях на десет. Исках да узная за кого ще се омъжа, но тя каза…

— Тя ли?

— Майги. — Думите се заизливаха от устата й. Още чуваше настояването на Мелара Хедърспун, че ако не проговорят пред никого за предсказаното, то няма да се сбъдне. „Само че в кладенеца не беше толкова мълчалива. Викаше и пищеше“. — Тирион е валонкар. Тази дума използвате ли я в Мир? На висш валириански е и означава „малък брат“.

Таена я погали по ръката.

— Била е някоя злобна жена, стара, болна и грозна. Ти си била млада и красива, изпълнена с живот и с гордост. Каза, че е живяла в Ланиспорт, тъй че трябва да е знаела за джуджето и как е убил лейди майка ви. Не е посмяла да те удари заради това, което си била, затова е решила да те нарани със змийския си език.

„Възможно ли е?“ Искаше й се да го повярва.

— Но Мелара умря точно както тя предсказа. Не се омъжих за принц Регар. А Джофри… джуджето уби сина ми пред очите ми.

— Един син — отвърна лейди Мериуедър. — Но имаш друг, сладък и силен, и той няма да пострада.

— Никога, докато съм жива. — Това, че го каза, й помогна да го повярва.

„Сънищата се разпадат на прах на дневната светлина“. Утринното слънце грееше през мъглива облачна пелена. Церсей се измъкна от завивките.

— Тази сутрин ще закуся с краля. Искам да видя сина си. — „Всичко, което правя, го правя за него“.

Томен й помогна да се съвземе. Не помнеше някога да й е бил толкова скъп като тази сутрин, докато бърбореше за котенцата си и топеше в меда залъци топъл хляб.

— Сир Нокътчо хвана мишка — каза й. — Но лейди Мустачки му я открадна.

„Аз никога не съм била толкова сладка и невинна — помисли Церсей. — Как изобщо може да се надява да управлява в това жестоко кралство?“ Майката у нея искаше само да го защити. Кралицата у нея знаеше, че трябва да стане по-твърд, иначе Железният трон ще го изяде.

— Сир Нокътчо трябва да се научи да защитава правата си. В този свят слабите винаги са жертви на силните.

Кралят го премисли, докато облизваше меда от пръстите си.

— Като се върне сир Лорас, ще се науча да се бия с пика, с меч и боздуган, също като него.

— Ще се научиш да се биеш — увери го Церсей, — но не от сир Лорас. Той няма да се върне, Томен.

— Марджери каза, че ще се върне. Ние се молим за него. Молим Майката за милост и Воина да му даде сила. Елинор казва, че това е най-трудната битка за сир Лорас.

Тя приглади косата му — меките златни къдрици, които толкова напомняха за Джайм.

— С жена си и братовчедките й ли ще прекараш следобеда?

— Днес не. Тя трябва да пости и да се очисти, така каза.

„Пост и очищение… о, за Деня на Девицата!“ Години бяха изтекли, откакто Церсей бе задължена да съблюдава точно този свят ден. „Трижди вдовица, но още иска да ни накара да повярваме, че е девица“. Скромна и в бяло, малката кралица щеше да отведе кокошките си в Септата на Белор, за да запалят високите бели свещи в нозете на Девата и да навесят гирлянди от пергамент на свещената й шия. „Някои от кокошките й поне“. В Деня на Девата вдовици, майки и курви не ги пускаха в септите, както и мъжете, за да не осквернят свещените химни на невинността. Само девствени момичета можеха да…

— Майко? Нещо лошо ли казах?

Церсей целуна сина си по челото.

— Каза нещо много умно, миличкото ми. Хайде, тичай да си поиграеш с котенцата си.

После повика сир Озни Черно котле. Той дойде запотен и наперен от учебния двор, а когато коленичи, я съблече с очи, както винаги.

— Станете, сир, и седнете до мен. Веднъж ми направихте доблестна услуга, но сега имам по-твърда задача за вас.

— Мда, и аз имам нещо твърдо за вас.

— Това ще трябва да почака. — Погали го леко с връхчетата на пръстите си по белезите.

— Помниш ли курвата, която ти ги остави? Ще ти я дам, щом се върнеш от Вала. Би ли ти харесало?

— Теб искам.

Това бе правилният отговор.

— Първо трябва да изповядаш измяната си. Греховете на мъжа могат да отровят душата му, ако се оставят да заберат. Знам, че ти е тежко да живееш с онова, което си сторил. Крайно време е да се отървеш от срама си.

— Срам ли? — изуми се той. — Казах на Озмунд, Марджери само дразни. Никога не ми позволява да направя повече от…

— Кавалерско е, че я защитаваш — прекъсна го Церсей, — но си прекалено добър рицар, за да продължиш да живееш с престъплението си. Не, трябва сам да идеш във Великата септа на Белор още тази нощ и да говориш с Върховния септон. Когато греховете на човек са толкова черни, само Негова върховна святост може да го освободи от мъките на ада. Кажи му как си спал с Марджери и братовчедките й.

Озни примига.

— Какво, и братовчедките ли?

— Мега и Елинор — реши тя. — Ала — не. — Тази малка подробност щеше да направи цялата история по-достоверна. — Ала е седяла и е плакала, и е молела другите да спрат прегрешението си.

— Само Мега и Елинор? Или и Марджери?

— Марджери определено. Тя е зад всичко това.

Каза му всичко, което бе намислила. Озни слушаше и на лицето му бавно се изписа разбиране. Когато свърши, й каза:

— След като й отрежеш главата, искам да си взема онази целувка, която така и не ми даде.

— Можеш да си вземеш всичките целувки, които поискаш.

— И после на Вала?

— Само за малко. Томен е милостив крал. Озни се почеса по белега на бузата.

— Обикновено, когато лъжа за някоя жена, аз съм този, който твърди, че не съм ги ебал, а те настояват, че съм. Обаче… никога досега не съм лъгал Върховен септон. Мисля, че човек отива в някой ад за това. Някой от по-лошите.

Кралицата се изуми. Последното, което очакваше от Черно котле, беше набожност.

— Отказваш да ми се подчиниш?

— Не. — Озни докосна златната й коса. — Работата е, че в най-хубавите лъжи има нещо вярно… да им придаде малко вкус, нали. А ти искаш да ида да кажа как съм ебал кралица…

За малко да го зашлеви през лицето. Почти. Но беше стигнала много далече и залогът беше висок. „Всичко, което правя, го правя за Томен“. Обърна глава, взе ръката на сир Озни в своите и целуна пръстите му. Бяха груби и корави, мазолести от меча. „Робърт имаше такива ръце“.

Церсей го прегърна.

— Не искам да се каже, че съм те превърнала в лъжец — прошепна дрезгаво на ухото му. — Дай ми час и ще се срещнем в спалнята ми.

— Достатъчно дълго чакахме. — Той заби пръсти в корсажа на роклята й, дръпна и коприната се разпра с толкова силно пращене, че Церсей се побоя, че половината Червена цитадела е чула. — Смъквай другото, преди да съм съдрал и него — каза й. — Короната можеш да си оставиш. Харесвам те с корона.