Джордж Р. Р. Мартин
Пир за врани (20)

Удавеният

Чак когато ръцете и краката му изтръпнаха от студа, Ерон Грейджой се добра с мъка до брега и навлече халата си. Беше побягнал от Вранско око, сякаш все още бе онова някогашно слабо същество, ала щом вълните се разбиха над главата му, му напомниха, че онзи мъж е мъртъв. „Аз бях прероден от морето, по-здрав и по-крепък“. Никой смъртен не можеше да го изплаши, тъй както не можеше да го изплаши тъмното, нито костите на душата му, сивите и ужасни кости на душата му. „Скърцането на отваряща се врата, стонът на ръждясала панта“.

Жреческият халат изхрущя, щом го дръпна надолу, още твърд от солта от последното пране преди две седмици. Вълната полепна по мократа му гръд и жадно запи стичащите се от косата му морски сълзи. Той напълни меха си и го метна през рамо.

Докато крачеше по брега, един удавен, връщащ се от зова на естеството, се блъсна в него в тъмното. Ерон положи ръка на главата му, благослови го и продължи. Земята под ходилата му се издигаше, леко отначало, после — все по-стръмно. Когато стръковете трева го зажулиха между пръстите, разбра, че е оставил брега зад себе си. Продължи бавно нагоре, заслушан във вълните. „Морето никога не се уморява. И аз трябва да съм също тъй неуморен“.

На върха на хълма от земята се издигаха четиридесет и четири каменни ребра, като стволовете на огромни бели дървета. При тази гледка сърцето на Ерон затуптя по-бързо. Нага бе първият морски дракон, най-могъщият, раждал се от вълните. Беше се хранила с кракени и левиатани и беше давила в гнева си цели острови, но Сивият крал я беше убил и Удавеният бог бе превърнал костите й в камък, та да не престават хората да се дивят на храбростта на първия от всички крале. Ребрата на Нага се бяха превърнали в греди и стълбове на неговия палат, тъй както челюстите й бяха станали неговия трон. „Хиляда и седем години е властвал тук — припомни си Ерон. — Тук е взел за жена русалка и оттук е замислял войните си срещу Бурния бог. Оттук е властвал над камък и сол, обличал е роби от водорасло тъкани и си е слагал висока бяла корона, направена от зъбите на Нага“.

Ала това бе в зората на дните, когато по суша и море все още обитавали могъщи хора. Палатът му се греел от живия огън на Нага, който Сивият крал превърнал в свой роб. По стените му висели гоблени, тъкани от сребърно водорасло, преблажена гледка за очите. Воините на Сивия крал пирували с морска плячка на маса, изваяна като морска звезда, седнали на тронове от бисерни миди. „Отишло си е всичко това, целият блясък и слава“. Хората сега бяха по-малки. Животът им се бе съкратил. Бурният бог бе удавил огъня на Нага след смъртта на Сивия крал, столовете и гоблените бяха разграбени, покривът и стените бяха изгнили и порутени. Дори великият трон на Сивия крал от зъбите на морския дракон бе погълнат от морето. Само костите на Нага бяха устояли, да напомнят на железнородените за чудото, което някога са били.

„Стига“, помисли Ерон Грейджой.

В камъка бяха всечени девет широки стъпала. Зад тях се извисяваха ветровитите хълмове на Стари Уик, с черните и сурови планини в далечината. Ерон спря там, където някога се бяха издигали портите, отпуши меха, отпи глътка солена вода и се обърна към морето. „Родихме се от морето и в морето трябва да се върнем“. Дори оттук можеше да чуе несекващия грохот на вълните и да усети силата на бога, спотаен под водите. Падна на колене. „Ти прати своя народ при мен — замоли се той. — Оставиха своите палати и колиби, своите замъци и твърдини, за да дойдат тук, при костите на Нага, от всяко рибарско селце и от всяка закътана долина. Дай им сега мъдростта да познаят истинския крал, щом застане пред тях, и да избегнат лъжливия“.

Цяла нощ се моли така, защото щом богът влезеше в него, не му трябваше сън, не повече, отколкото на вълните или на рибите в морето.

Тъмни облаци побягнаха пред вятъра и първата светлина се прокрадна над света. Черното небе стана сиво като аспид; черното море стана сиво-зелено; черните планини на Голям Уик отвъд залива добиха синьо-зеленикавия цвят на стройните смърчове. А щом цветът се върна на света, заплющяха сто знамена. И видя Ерон сребърната риба на Ботли, кървавата луна на Винч и тъмнозелените дървета на Оркууд. Видя бойни рогове, левиатани и коси, и навсякъде — големите златни кракени. Под тях пристъпваха раби и солени жени, разбъркваха за нов живот тлеещи въглени и кормеха риба, да закусят капитани и крале. Зората докосна скалистия бряг и той видя мъже да се будят от сън, да мятат настрана завивки от тюленова кожа и да подвикват за първия си рог с ейл. „Пийте дълбоко — помисли Ерон, — че божия работа имаме да свършим днес“.

Морето също оживяваше. Вълните се надигнаха с усилващия се вятър и замятаха пенести гребени по дългите кораби. „Удавеният бог се пробужда“, помисли Ерон. Чуваше гласа му, надигащ се от морските дълбини. „Ще бъда тук с теб в този ден, мой силен и верен слуга — рече му гласът. — Безбожник няма да седне на моя Престол от Морски камък“.

Тук, под свода на ребрата на Нага, го намериха неговите удавени, изправен, висок и неумолим, с развятата от буйния вятър дълга черна коса.

— Време ли е? — попита Рус. Ерон кимна и рече:

— Вървете и огласете призива.

Удавените вдигнаха криваците си от плавеи и ги заудряха, заслизаха надолу по хълма. Присъединиха се и други и тропотът закънтя над целия бряг. Шумът и трясъкът, който вдигаха, бе толкова страховит, че сякаш стотици дървета се биеха едно друго с могъщите си клони. Заудряха и бойни барабани, изрева рог, а след него — друг.

Мъже заоставяха огнищата и поеха нагоре към костите на Палата на Сивия крал; гребци, кърмчии, тъкачи на платна, корабостроители, воините с брадвите си и рибарите с мрежите си. Някои си имаха раби да им служат, други — солени жени. Трети, плавали твърде често до зелените земи, ги придружаваха майстери, певци и рицари. Простолюдието се струпа в широк полумесец около подножието на хълма, с рабите, децата и жените най-отзад. Капитаните и кралете продължиха нагоре по склоновете. Ерон Мокра коса видя широко умихнатия Зигфри Каменно дърво и Андрик Несмеещия се, и рицаря Харас Харлоу. Лорд Белор Блектайд в самурения си плащ крачеше до Стоунхауз в дрипавата му тюленова кожа. Виктарион се извисяваше над всички, освен над Андрик. Брат му не носеше шлем, но инак целият беше в броня, с плаща на кракена, провиснал златен от раменете му. „Той ще е нашият крал. Кой би могъл да го погледне и да се усъмни?“

Щом Мокра коса вдигна високо костеливите си ръце, барабаните секнаха и бойните рогове замлъкнаха, удавените снишиха криваците си и всички се смълчаха. Остана само шумът на вълните, грохот, който никой смъртен не може да усмири.

— Родихме се от морето и в морето ще се върнем — подхвана Ерон, тихо най-напред, та да напрегнат мъжете слух. — Бурният бог в своя гняв изтръгна Бейлон от замъка му и го захвърли, ала сега той пирува под вълните във водните палати на Удавения бог. — Вдигна очи към небето. — Бейлон е мъртъв! Железния крал е мъртъв!

— Кралят е мъртъв! — ревнаха неговите удавени мъже.

— Ала което е мъртво, не може никога да умре, но се вдига отново, по-крепко и по-силно! — напомни им той. — Бейлон падна, Бейлон, моят брат, който зачете Стария закон и плати желязната цена. Бейлон Храбрия, Бейлон Блажения, Бейлон Трижди коронясания, който върна свободата ни и нашия бог. Бейлон е мъртъв… но железен крал ще се вдигне отново, да седне на Престола от Морски камък и да властва над островите.

— Крал ще се вдигне! — отвърнаха те. — Ще се вдигне!

— Да. Трябва. — Гласът на Ерон изтътна като вълните. — Но кой? Кой ще седне на мястото на Бейлон? Кой ще властва над тези святи острови? Тук ли е той сред нас сега? — Жрецът разпери широко ръце.

— Кой ще е кралят над нас?

Зад гърба му изкрещя чайка. Тълпата се размърда, като хора, събуждащи се от сън. Всеки оглеждаше съседите си да види кой би дръзнал да поиска корона. „Вранско око никога не е бил търпелив — каза си Ерон Мокра коса. — Може да проговори пръв“. Станеше ли тъй, щеше да си е негова грешка. Капитаните и кралете бяха дошли отдалече за този пир и нямаше да изберат първото блюдо, което им поднесат. „Ще искат да вкусят и да опитат, хапка от един, залък от друг, докато не намерят оногова, който най им допада“.

Юрон също трябваше да го е разбрал. Стоеше сред своите неми чудовища, скръстил ръце на гърдите си. Само вятърът и вълните отвърнаха на зова на Ерон.

— Железнородените трябва да имат свой крал — настоя жрецът след дълго мълчание. — Пак питам. Кой ще е кралят над нас?

— Аз ще съм — дойде отговор отдолу. Мигом се надигнаха викове:

— Джилбърт! Джилбърт крал!

Капитаните отвориха път, за да минат претендентът и поборниците му и да застанат до Ерон, под ребрата на Нага.

Претендентът за крал беше висок и мършав, с гладко обръснати хлътнали бузи и тъжно лице. Тримата му поборници застанаха две стъпки по-надолу, с неговия меч, щита и знамето му. И тримата определено приличаха на високия лорд и Ерон реши, че са синовете му. Единият развя знамето му, черен дълъг кораб на залязващо слънце. — Аз съм Джилбърт Фарвинд, владетелят на Самотна светлина — заяви той на кралския събор.

Ерон познаваше неколцина от рода Фарвинд, особняци, които държаха земите по най-западния бряг на Голям Уик и пръснатите отвъд него островчета, толкова малки скали, че повечето можеха да крепят само един дом. От тях Самотна светлина бе най-далечният, на осем дни плаване на северозапад, през места, където се въдеха тюлени и моржове. Фарвинд бяха повече от странни. Някои мълвяха, че били превъплъщенци, нечестиви създания, които можели да се превръщат в морски лъвове, моржове и дори в петнисти китове, вълците на дивото море.

Лорд Джилбърт заговори. Заговори за земя на чудеса, отвъд Морето на залеза, земя, непознаваща глад и зима, където смъртта нямала власт.

— Направете ме свой крал и ще ви отведа там — извика той. — Ще построим десет хиляди кораба като Нимерия някога и ще отплаваме с целия си народ в земята отвъд залеза. Там всеки мъж ще е крал и всяка жена — кралица.

Очите му, видя Ерон, бяха ту сиви, ту сини, променчиви като морските води. „Очи на луд — помисли той. — Очи на глупак“. Видението, за което говореше, несъмнено бе клопка, поставена от Бурния бог, за да примами железнородените към унищожение. Даровете, които хората му пръснаха пред кралския събор, бяха тюленови кожи и бивни от моржове, гривни от китова кост и рогове, обковани в бронз. Капитаните ги поглеждаха и се обръщаха, оставяха на по-низшите да си вземат по някой дар. Щом глупакът спря да говори и поборниците му завикаха името му, само Фарвинд подеха вика, а и далеч не всички. Скоро виковете „Джилбърт! Джилбърт крал!“ заглъхнаха и наново се възцари тишина. Чайките крещяха високо над тях и кацаха по ребрата на Нага, докато владетелят на Самотна светлина слизаше бавно по склона.

Ерон Мокра коса отново пристъпи напред.

— Пак питам. Кой ще е кралят над нас?

— Аз! — прогърмя дълбок глас и тълпата отново се раздвои.

Извикалия го понесоха нагоре в издялан от плавей стол, на раменете на внуците му. Грамаден мъж развалина, двайсет камъка на тегло и деветдесет на години, загърнат в тежка бяла меча кожа. Косата му също беше бяла като сняг, а огромната брада го загръщаше като одеяло от бузите до бедрата, тъй че беше трудно да каже човек къде свършва брадата и почва кожата. Макар внуците му да бяха едри и здрави мъже, огъваха се под тежестта му по стръмните каменни стъпала. Оставиха го под Палата на Сивия крал, а трима останаха под него като поборници.

„Преди шейсет години тоя като нищо можеше да спечели благоволението на събора — помисли Ерон. — Но часът му е изтекъл отдавна“.

— Аз, да! — ревна мъжът от стола си с глас, огромен, колкото огромен беше самият той. — Защо не? Кой ще е по-добър? Аз съм Ерик Ковача на желязо, за тия, дето са слепи. Ерик Справедливия. Ерик Трошача на наковални. Покажи им чука ми, Тормон. — Един от поборниците му го вдигна високо, да го видят всички. Чудовищно сечиво, с дръжка, увита в стара кожа и с глава — стоманена тухла, голяма колкото самун хляб. — Не мога да преброя колко ръце съм смазал на каша с тоя чук — рече Ерик, — но някой крадец сигурно би могъл да каже. Не мога да кажа и колко глави съм строшил върху наковалнята си, но някои вдовици биха могли. Мога да ви разкажа всичките си подвизи в битки, но съм на осемдесет и осем и няма да живея толкова, че да свърша. Ако старостта е мъдрост, никой не е по-мъдър от мен. Ако голямото е сила, никой не е по-силен. Искате крал с наследници? Имам повече, отколкото мога да преброя. Крал Ерик, да, харесва ми как звучи. Хайде, кажете го с мен: ЕРИК! ЕРИК ТРОШАЧА НА НА КОВАЛНИ! ЕРИК КРАЛ!

Щом внуците подхванаха виковете му, синовете му излязоха напред, понесли сандъци на раменете. Когато ги обърнаха в подножието на каменните стъпала, се изсипа порой от сребро, бронз и стомана: железни гривни, нашийници, ками и ножове, брадви за мятане. Неколцина от капитаните награбиха от най-добрите изделия и добавиха гласовете си към мощния рев. Но щом викът се надигна, проряза го женски глас.

— Ерик! — Мъжете се отдръпнаха, за да пропуснат жената. Тя стъпи на най-ниското стъпало и пак извика: — Ерик, стани.

Врявата стихна. Духаше вятър, вълните се разбиваха в брега, мъжете замърмориха. Ерик Ковача зяпна отгоре Аша Грейджой.

— Момиче. Трижди проклето момиче. Какво каза?

— Стани, Ерик — извика тя. — Изправи се и аз ще извикам името ти с всички останали. Стани и аз ще съм първата, която ще те последва. Искаш корона, да. Стани и я вземи.

Вранско око се изсмя. Ерик го изгледа с гняв. Ръцете на грамадния мъж се впиха здраво в облегалките на трона от плавей. Лицето му почервеня, после посиня. Мишците му затрепериха от усилие. Ерон видя как се изду дебелата синя жила на врата му, докато се мъчеше да се вдигне. За миг като че ли щеше да успее, но дъхът му излезе отведнъж, той простена и се отпусна немощно на възглавницата. Юрон се изсмя още по-силно. Едрият мъж отпусна вяло глава и се състари — за едно мигване на окото. Синовете му бавно го понесоха надолу по склона.

— Кой ще властва над железнородените? — попита отново Ерон Мокра коса. — Кой ще е кралят над нас?

Мъжете се споглеждаха. Някои се озъртаха към Юрон, други — към Виктарион, малцина — към Аша. Зелени и бели вълни се разбиваха в дългите кораби. Чайки закрещяха отново — дрезгави и скръбни писъци.

— Предяви си правото, Виктарион — извика Мерлин. — Хайде да свършваме с тоя фарс.

— Когато бъда готов — викна му в отговор Виктарион. Ерон беше доволен. „По-добре да изчака“.

После излезе Дръм, друг старец, макар и не толкова стар като Ерик. Качи се по склона сам, понесъл на бедрото си Червен дъжд, прочутия си меч, изкован от валирианска стомана във времената преди Ориста. Поборниците му бяха лични мъже: синовете му Денис и Донел, и двамата яки борци, а между тях Андрик Несмеещия се, мъж великан, с ръце и бедра, дебели като дървета. Добре говореше за Дръм, че такъв мъж е пожелал да застане за него.

— Къде е писано, че нашият крал трябва да е кракен? — подхвана Дръм. — Какво право има Пайк да ни управлява? Голям Уик е най-големият остров, Харлоу — най-богатият, Стар Уик — най-святият. Когато черното коляно бе погълнато от драконов огън, железнородените дадоха първенството на Викон Грейджой, да… но като владетел, не като крал.

Беше добро начало. Ерон чу одобрителни викове, ала те заглъхнаха, щом старецът заговори за славата на Дръм. Говореше за Дейл Страшния и за Рорин Разбойника, и за стоте сина на Гормонд Дръм, Стария баща. Извади Червен дъжд и им разказа как Хилмар Дръм Хитрия взел меча от рицар в броня, с хитрини и с дървен кривак. Заговори за отдавна изгубени кораби и забравени битки отпреди осемстотин години и тълпата се изнерви. А той говори и говори, а после говори още.

А когато отвориха сандъците на Дръм, капитаните видяха скъперническите дарове, които им беше донесъл. „Никой трон не е бил купуван с бронз“, помисли Мокра коса. И тази истина ясно отекна, когато виковете „Дръм! Дръм! Дънстан крал!“ бързо заглъхнаха.

Ерон усети как се е стегнал на възел стомахът му и му се стори, че вълните затътнаха по-силно. „Време е. Време е Виктарион да заяви правото си“.

— Кой ще е крал над нас? — извика отново жрецът, ала този път гневните му черни очи намериха брат му сред тълпата. — Девет сина се родиха от слабините на Квелон Грейджой. Един беше по-могъщ от всички тях и не позна страх.

Виктарион срещна погледа му и кимна. Капитаните се раздвоиха пред него, щом започна да се изкачва по каменните стъпала.

— Братко, дай ми благословията си — рече той, щом стигна на върха. Коленичи и сведе глава. Ерон отпуши меха и изля струя солена вода на челото му.

— Което е мъртво не може никога да умре — рече жрецът, а Виктарион отвърна:

— … но се вдига отново, по-крепко и по-силно.

Когато Виктарион стана, под него се подредиха поборниците му: Ралф Куция, Червения Ралф Стоунхауз и Нют Бръснаря, все лични воини. Стоунхауз носеше знамето на Грейджой: златния кракен на поле, черно като среднощно море. Като го развя, капитани и крале зареваха името на лорд-капитана. Виктарион изчака да млъкнат и рече:

— Всички ме знаете. Ако искате сладки слова, търсете другаде. Език на певец аз нямам. Имам брадва и имам тези. — Вдигна грамадните си облечени в стомана юмруци да ги видят; Нют Бръснаря им показа брадвата му, страховит къс стомана. — Бях верен брат — продължи Виктарион. — Когато се ожени Бейлон, мен прати в Харлоу да доведа невястата му. Аз водих бойните му кораби в много битки и ни една не загубих. Първия път, когато Бейлон взе короната, мен прати в Ланиспорт да отрежа опашката на лъва. Втория път пак мене прати да одера кожата на Младия вълк, ако нададе вой. Всичко, което ще ви дам, е повече от даровете от Бейлон. Само това имам да ви кажа.

Щом свърши, поборниците му завикаха:

— ВИКТАРИОН! ВИКТАРИОН! ВИКТАРИОН КРАЛ! — Под тях мъжете му заизсипваха сандъците, порой от сребро, злато и драгоценни камъни, натрупано с грабежи тежко имане. Заблъскаха се капитани, заграбиха с шепи от най-скъпоценните неща и се разкрещяха: — ВИКТАРИОН! ВИКТАРИОН! ВИКТАРИОН КРАЛ! — Ерон следеше Вранско око. „Сега ли ще проговори, или ще остави кралския събор да продължи?“ Оркууд от Оркмонт шепнеше нещо в ухото на Юрон.

Но не Юрон бе този, който сложи край на виковете, беше Аша. Пъхна два пръста в устата си и изсвири, остър пронизителен звук, който проряза глъчта като нож масло.

— Чичо! Чичо!!! — Наведе се, сграбчи от купчината усукан златен наниз и се заизкачва по стъпалата. Нют я хвана за ръката и за миг Ерон се обнадежди, че поборниците на брат му ще я усмирят, но Аша се издърпа от хватката на Бръснаря, каза нещо на Червения Ралф и го принуди да се отдръпне. Щом продължи нагоре, виковете заглъхнаха. Беше дъщерята на Бейлон Грейджой и тълпата бе любопитна да чуе думите й.

— Хубаво е, че си донесъл такива дарове на краличиния ми събор, чичо — заговори тя високо. — Но нямаше нужда да обличаш толкова броня. Обещавам, че няма да те нараня. — Аша се обърна към капита ните. — Няма по-храбър мъж от моя чичо, нито по-силен или по-свиреп в битки. И може да брои до десет, като всеки друг, с очите си съм го виждала… макар че когато потрябва да ги докара до двайсет, си събува ботушите. — Това ги разсмя. — Но си няма синове, уви. Жените му все умират. Вранско око е по-стар и има повече право…

— Има, я! — ревна отдолу Червения гребец.

— Да, но моето право е и над неговото. — Аша игриво нагласи наниза на главата си и златото блеона над черната й коса. — Брат на Бейлон не може да е пред син на Бейлон!

— Синовете на Бейлон са мъртви — извика Ралф Куция. — Тук виждам само дъщеричката на Бейлон!

— Дъщеричка? — Аша бръкна под кожения си елек. — Охо! Какво е това? Да ви го покажа ли? Някои от вас не са го виждали, откакто са ви отбили. — Мъжете се разсмяха отново. — Цици на крал са нещо ужасно, така казва една песен. Да, Ралф, жена съм… макар и не бабичка като теб. Ралф Куция… май трябваше да е Ралф Мекия? — Аша извади кама между гърдите си. — И майка съм също, а това тук ми е сукалчето! — Вдигна я високо. — А, ето ги и поборниците ми. — Минаха покрай тримата на Виктарион и застанаха под нея: Карл Девицата, Тристифер Ботли и рицарят сир Харас Харлоу, чийто меч Сум рак бе също толкова легендарен като Червен дъжд на Дънстан Дръм. — Чичо ми каза, че го знаете. И мене ме знаете…

— Искам да те позная по-добре! — викна някой отдолу.

— Иди си вкъщи и познай жена си — рязко отвърна Аша. — Чичо казва, че ще ви даде повече, отколкото ви даде баща ми. Е, и какво беше то? Злато и слава, ще кажат някои. Свобода, още по-сладко. Да, така е, той ни даде това… и вдовици ви даде също така, както ще ви каже лорд Блектайд. На колко от вас им изгоряха домовете, когато дойде Робърт? На колко от вас дъщерите им бяха насилени и опозорени? Изгорени села и срутени замъци, това ви даде моят баща. Разгром ви даде. А чичо ми тук ще ви даде още повече. Не и аз.

— Ти какво ще ни дадеш? — попита високо Лукас Код. — Плетки?

— Да, Лукас. Аз ще ви изплета кралство. — Аша запремята камата от ръка в ръка. — Трябва да си вземем урок от Младия вълк, който спечели всяка битка… и загуби всичко.

— Един вълк не е кракен — възрази Виктарион. — Каквото сграбчи един кракен, не го пуска, било то кораб или левиатан.

— А какво сме сграбчили ние, чичо? Севера? Какво е то, освен левги, и левги, левги и левги, далече от песента на морето? Взели сме Рова Кайлин, Дълбоки лес, Тореново поле, че и Зимен хребет. Какво имаме да покажем от тях? — Махна с ръка и мъжете й от „Черен вятър“ поеха напред, със сандъци от дъб и желязо на раменете. — Давам ви богатството на Каменния бряг — рече Аша, щом обърнаха първия. Надолу по стъпалата затрополи порой от камъчета — камъчета сиви, черни и бели, огладени от морето. — Давам ви богатствата на Дълбоки лес — каза Аша и отвориха втория сандък. Изсипаха се шишарки и заподскачаха надолу към тълпата. — И най-сетне, златото на Зимен хребет. — От третия сандък се изсипаха жълти репи, кръгли, твърди и големи колкото мъжка глава, и се спряха сред купчината камъни и шишарки. Аша набучи една на камата си. — Хармънд Шарп — извика, — твоят син Хараг умря в Зимен хребет, заради това. — Дръпна ряпата от острието и му я хвърли. — Мисля, че имаш други синове. Ако искаш да замениш живота им за ряпа, извикай името на чичо ми!

— А ако викна твоето име? — ревна отдолу Хармънд. — Тогава какво?

— Мир — отвърна Аша. — Земя. Победа. Ще ви дам нос Морски дракон и Каменния бряг, черна земя, високи дървета и камъни, достатъчно за всеки от по-младите ви синове да си вдигне палат. Ще имаме и северняците… за приятели, да застанат с нас срещу Железния трон. Изборът ви е прост. Мен коронясайте, за мир и победа. Или коронясайте чичо ми, за още война и още разгром. — Прибра камата в пазвата си. — Какво ще поискате, железнородени?

— Победа! — извика високо Родрик Четеца, събрал шепи пред устата си. — Победа и Аша!

— АША! — отекна гласът на лорд Белор Блектайд. — АША КРАЛИЦА!

Екипажът на Аша подхвана вика:

— АША! АША! АША КРАЛИЦА! — Тупаха с крака, размахваха юмруци и деряха гърла, а Мокра коса слушаше и не можеше да повярва. „Готова е да развали стореното ст баща й!“ Но Тристифер Ботли викаше за нея, и много от Харлоу, от Гудбрадър и лорд Мерлин с почервенялото лице, повече мъже, отколкото бе готов да повярва жрецът… за жена.

Но други мълчаха или мърмореха сърдито.

— Никакъв страхлив мир! — ревна Ралф Куция. Червения Ралф Стоунхауз развя знамето на Грейджой и изрева: — Виктарион! ВИКТАРИОН! ВИКТАРИОН! — Мъжете започнаха да се бутат, някой хвърли шишарка по главата на Аша. Щом тя се приведе, импровизираната корона се смъкна от косата й. За миг на жреца му се стори, че стои над гигантски мравуняк, с хиляди кипнали мравки в краката му. Викове „Аша!“ и „Виктарион!“ изригваха на вълни и заглъхваха, и сякаш свирепа буря всеки миг щеше да ги погълне всички. „Бурният бог е сред нас — помисли жрецът, — сее гняв и раздор“.

Рязък като забивка на меч, воят на рог разцепи въздуха.

Силен и гибелен бе гласът му, всяващ тръпки нажежен писък, и костите му сякаш запулсираха с него. Воят се проточи във влажния морски въздух.

Всички очи се извърнаха към звука. Рога надуваше един от мелезите на Юрон, чудовищен мъж с бръсната глава. По ръцете му лъщяха гривни от злато, нефрит и гагат, а на широката му гръд бе жигосана някаква хищна птица, от чиито свити нокти капеше кръв.

Рогът, който надуваше, бе лъскаво черен и извит, по-висок от човешки бой и вдигнат в двете му ръце. Обкован беше с пръстени от червено злато и тъмна стомана и гравиран с древни валириански глифове, които сякаш проблясваха тъмночервени с усилващия се вой.

Звукът беше ужасен, вой, изпълнен с болка и гняв, от който ушите сякаш изгаряха. Ерон Мокра коса запуши своите и се замоли дано Удавеният бог да прати могъща вълна, да пръсне рога и да го накара да замълчи, но писъкът не секваше и не секваше. „Това е рогът на ада“, искаше му се да изкрещи, макар че никой нямаше да го чуе. Бузите на татуирания мъж толкова се бяха издули, че сякаш всеки миг щяха да се пръснат, а мускулите по гърдите му се гърчеха, все едно че птицата се напряга да се изтръгне от плътта и да полети на воля. А глифовете вече пламтяха ярко, всяка черта и буква блестяха, нажежени до бяло. Ехтеше и ехтеше адският звук, отекваше през виещите хълмове и над водите на Люлката на Нага, разбиваше се в планините на Голям Уик и се връщаше, ехтеше и ехтеше, докато не изпълни целия мокър свят.

И когато вече изглеждаше, че звукът никога няма да спре — спря.

Дъхът на свирача най-сетне свърши. Той залитна и едва не падна.

Пред очите на жреца Оркууд от Оркмонт го прихвана под мишницата и го задържа, а Лукас Код Левака пое от ръцете му огромния извит рог. От рога се вдигна тънка ивица дим и жрецът видя кръв и мехури по устните на мъжа, който го беше надул. Птицата на гърдите му също кървеше.

Юрон Грейджой се заизкачва бавно, очите на всички бяха приковани в него. Високо над главите им чайките крещяха и крещяха. „Безбожник не може да седи на Престола от Морски камък“, помисли Ерон, но знаеше, че трябва да позволи на брат си да говори. Устните му се размърдаха в безмълвна молитва.

Поборниците на Аша отстъпиха встрани, тези на Виктарион — също. Жрецът отстъпи назад и опря длан в студения грапав камък на ребрата на Нага. Вранско око спря на най-горното стъпало, при портите на Палата на Сивия крал, и извърна око — смеещото се око — към капитани и крале, но Ерон усети и другото му око, онова, което криеше.

— ЖЕЛЕЗНОРОДЕНИ — заговори Юрон Грейджой. — Чухте рога ми. Сега чуйте думите ми. Аз съм брат на Бейлон, най-големият жив син на Квелон. В жилите ми тече кръвта на владетеля Викон и кръвта на Стария кракен. Но съм плавал по-далече от всеки от тях. Само един жив кракен никога не е познал поражение. Само един никога не е свеждал глава. Само един е стигал до Асшаи при Сянката и е видял чудеса и ужаси невъобразими…

— Ако толкова ти е харесала Сянката, върни се там — извика розовобузият Карл Девицата, от поборниците на Аша.

Вранско око го пренебрегна.

— Малкият ми брат иска да довърши войната на Бейлон и да вземе Севера. Милата ми племенница иска да ни даде мир и борови шишарки. — Сините му устни се кривнаха в усмивка. — Аша предпочита победа пред поражение. Виктарион иска кралство, не няколко жалки разтега суша. От мен ще имате и двете.

— Вранско око ме наричате — продължи той. — Е, кой има по-остро око от враната? След всяка битка враните идват, стотици и хиляди, да пируват с падналите. Една врана зърва смъртта отдалече. И аз казвам, че цял Вестерос умира. Ония, които ме последват, ще пируват до края на дните си.

— Ние сме железнородените и някога сме били завоеватели — викна Юрон. — Думата ни е властвала навсякъде, където се чува шумът на вълните. Моят брат иска да се примирите със студения окаян север, племенницата ми — с още по-малко… Но аз ще ви дам Ланиспорт. Планински рай, Арбор, Староград, Речните земи и Предела, Кралския лес и Дъждовния лес, Дорн и Граничните земи, Лунните планини и Долината на Арин, Тарт и Каменните стъпала. Казвам: да вземем всичко. Казвам: да вземем Вестерос. — Обърна се към жреца. — Всичко това — заради още по-голямата слава на нашия Удавен бог, разбира се.

За кратък миг дори Ерон бе пометен от дързостта на думите му. Жрецът бе сънувал същия сън още когато бе зърнал в небето червената комета. „Ще пометем с огън и меч зелените земи, ще изкореним седемте богове на септоните и белите дървета на северняците…“

— Вранско око — извика Аша, — в Асшаи ли си оставил ума си? Щом не можем да задържим Севера — а не можем, — как можем да завладеем целите Седем кралства?

— Че защо, нима не е ставало и преди? Толкова малко ли е научил Бейлон дъщеря си на бойна слава? Виктарион, щерката на нашия брат май никога не е чувала за Егон Завоевателя.

— Егон? — Виктарион скръсти ръце над бронята на гърдите си. — Какво общо има Завоевателя с нас?

— Знам за войната не по-малко от тебе, Вранско око — каза Аша. — Егон Таргариен е завладял Вестерос с дракони.

— Ние — също — закани се Юрон Грейджой. — Рога, който чухте, го намерих сред димящите руини на някогашната Валирия, където никой не е посмявал да стъпи… освен мен. Чухте неговия зов и усетихте силата му. Това е драконов рог, обкован с червено злато и валирианска стомана, натежала от магии. Древните господари на дракони са надували някога такива рогове, преди да ги погълне Ориста. С този рог, железнородени, мога дракони да подчиня на волята си.

Аша се изсмя.

— Рог, с който да подчиниш кози, щеше да ти е повече от полза, Вранско око. Няма вече дракони.

— Отново грешиш, момиче. Три са, и знам къде да ги намеря. Това, разбира се, заслужава една корона от плавей.

— ЮРОН — извика Лукас Код Левака.

— ЮРОН! ВРАНСКО ОКО! ЮРОН! — ревна Червения гребец. Немите и мелезите от „Тишина“ обърнаха сандъците на Вранско око и изсипаха даровете му пред капитани и крале. И жрецът чу вика на Хото Харлоу, докато пълнеше шепите си със злато. Горолд Гудбрадър също извика, а след него Ерик Трошача на наковални.

— ЮРОН! ЮРОН! ЮРОН! — Викът се усили и се превърна в рев. — ЮРОН! ЮРОН! ВРАНСКО ОКО! ЮРОН КРАЛ! — Затъркаля се нагоре по хълма на Нага като Бурния бог, затрещял с облаците. — ЮРОН! ЮРОН! ЮРОН! ЮРОН!

Дори един жрец може да изпита съмнение. Дори един пророк може да познае ужас. Ерон Мокра коса бръкна дълбоко в себе си да подири своя бог и откри само тишина. Хиляди гласове ревяха името на брат му, а той чуваше само писъка на ръждясала желязна панта.