Джордж Р. Р. Мартин
Пир за врани (12)

Дъщерята на кракена

Залата кънтеше от пиянски ревове. Всички до един бяха все далечни братовчеди, Харлоу. Всеки лорд бе окачил знамето си зад пейките, на които седяха хората му. „Твърде малко — помисли Аша Грейджой, щом погледна надолу от галерията. — Твърде, твърде малко“. Три четвърти от пейките бяха празни.

Карл Девицата й го беше казал, когато „Черният вятър“ подходи към пристана. Беше преброил корабите, вързани за кейовете под бащиния й замък, и беше свил устни.

— Не са дошли — изсумтя. — Или поне не са дошли достатъчно.

Не че грешеше, но Аша не можеше да се съгласи с него, не и на открито, където екипажът можеше да чуе. Не се съмняваше в предаността им, но дори железнородените щяха да се поколебаят да отдадат живота си за явно загубена кауза.

„Толкова малко приятели ли имам?“ Между знамената видя сребърната риба на Ботли, каменното дърво на Каменните дървета, черния левиатан на Волмарк, клуповете на Майр. Другото бяха все коси на Харлоу. Бормунд беше поставил своята на светлосиньо поле, тази на Хото бе обкръжена със зъбчата ивица, а на Рицаря беше с пъстрия паун на дома на майка му. Дори Зигфрид Среброкосия беше решил да носи герба си — две коси, кръстосани на косо раздвоено поле. Само лорд Харлоу показваше сребърната коса чисто, на тъмночерно поле, все едно че се носеше в безкрайната нощ преди зората на времето: Родрик, наричан Четеца, Владетеля на Десетте кули, лорд на Харлоу… любимият й вуйчо.

Тронът на лорд Родрик беше празен. Двете коси от ковано сребро се кръстосваха над него толкова грамадни, че дори великан щеше с мъка да борави с тях, но под тях имаше само празни възглавници. Аша не се изненада. Пирът отдавна бе приключил. Само кокали и мазни плата бяха останали по грубите маси. Останалото беше пиене, а вуйчо й никога не си беше падал по компанията на свадливи пияници.

Аша се обърна към Трите зъба, старица на страховита възраст, служила като стюард на вуйчо й още откакто я знаели като Дванайсетте зъба.

— Вуйчо ми при книгите си ли е?

— Че къде другаде да е? — Жената беше толкова стара, че един септон веднъж бе казал, че вероятно е кърмила Старицата. Беше когато на островите все още търпяха Вярата. Лорд Родрик бе задържал септони в Десетте кули: не заради душата си, а заради книгите си. — При книгите, с Ботли.

Щандартът на Ботли висеше в залата — ято сребърни риби на светлозелено поле, макар Аша да не беше видяла „Бързоперка“ сред другите бойни кораби.

— Чух, че чичо ми Вранско око заповядал да удавят Савейн Ботли.

— Тоя тука е Тристифер Ботли.

„Трие“. Зачуди се какво ли е станало с по-големия син на Савейн, Харън. „Съвсем скоро ще разбера, не се съмнявам. Неловко ще е“. Не беше виждала Трие Ботли, откакто… не, не биваше да мисли за това.

— А милейди майка ми?

— Легна си — отвърна Три зъба. — Във Вдовишката кула.

„Че къде другаде?“ Вдовицата, на която бе наречена кулата, беше леля й. Лейди Гуинис се беше върнала в траур у дома, след като съпругът й бе загинал край Светлия остров по време на първия бунт на Бейлон Грейджой. „Ще остана тук само докато ми мине скръбта — важно бе заявила тя, — макар че по право Десет кули би трябвало да е мой, защото съм със седем години по-голяма от теб“. Много години бяха изтекли оттогава, но вдовицата си стоеше, потънала в скръб, и от време на време мърмореше, че замъкът трябвало да е неин. „А сега лорд Родрик си има още една полупобъркана сестра под покрива си — помисли Аша. — Нищо чудно, че търси утеха в книгите“.

Все още беше трудно да се повярва, че крехката болнава лейди Аланис е надживяла съпруга си лорд Бейлон, който беше изглеждал толкова здрав и силен. Когато отплава в открито море на война, Аша го направи със свито сърце, от страх, че майка й като нищо може да умре, преди тя да успее да се върне. Нито веднъж не бе помисляла, че баща й също може да загине. „Удавеният бог си играе жестоки шеги с всички нас, но хората са още по-жестоки“. Внезапно връхлетяла буря и скъсано въже бяха пратили Бейлон Грейджой на смърт. „Така поне твърдят“.

За последен път беше видяла майка си, когато беше спряла в Десет кули за прясна вода, на път да удари Дълбоки лес. Аланис Харлоу изобщо не притежаваше онази красота, която ценяха певците, но дъщеря й обичаше страстното й волево лице и смеха в очите й. На това последно гостуване обаче завари лейди Аланис да седи до един прозорец, свита под купчина кожи и загледана над морето. „Моята майка ли е това, или нейният призрак?“ — помисли си, докато я целуваше по бузата.

Кожата на майка й бе изтъняла като пергамент, дългата й коса беше побеляла. Някаква гордост се бе съхранила в начина, по който държеше главата си изправена, но очите й бяха помръкнали и замъглени, а устата й потрепери, когато попита за Теон. „Върна ли лошото ми момче?“, така попита. Теон беше десетгодишен, когато го отведоха за заложник в Зимен хребет, и за лейди Аланис, изглежда, винаги щеше да си остане на десет. „Теон не можа да дойде — трябваше да й отвърне Аша. — Татко го изпрати да опустошава Каменния бряг“. Лейди Аланис нямаше какво да отвърне на това. Само кимна бавно, но си личеше колко дълбоко са я наранили думите на дъщеря й.

„А сега трябва да й кажа, че Теон е мъртъв, и да забия още една кама в сърцето й“. Там вече се бяха забили два ножа. На остриетата им бяха изписани имената Родрик и Марон и ножовете неведнъж жестоко се бяха извивали в нощта. „Ще отида да я видя утре сутринта“, закле се Аша. Пътуването й беше дълго и уморително, не можеше сега да се изправи пред майка си.

— Трябва да поговоря с лорд Родрик — каза на Три зъба. — Погрижи се за екипажа ми, след като разтоварят „Черен вятър“. Ще доведат пленници. Искам да получат топла постеля и гореща храна.

— Има студено телешко в кухните. И горчица в една делва, от Староград. — При мисълта за горчицата старата се усмихна и от голите й венци щръкна един дълъг кафяв зъб.

— А, не! Пътуването ни беше тежко и бурно. Искам да им дадеш нещо топло. — Аша пъхна палец под широкия си кожен колан с железни шипове. — На лейди Гловър и децата да не им липсва храна и топлина. Тях ги настани в кулата, не в подземията. Бебето е болно.

— Бебетата вечно са болни. Повечето умират и близките им плачат. Ще питам милорд къде да ги сложа.

Аша я стисна с два пръста за носа.

— Ще направиш каквото аз казвам. А ако това бебе умре, никой няма да плаче повече от теб. — Три зъба изплака и обеща да се подчини и Аша я пусна и тръгна да потърси вуйчо си.

Хубаво беше, че може отново да повърви по тези коридори. Винаги беше чувствала Десет кули като свой дом, повече от Пайк. „Не един, а десет замъка, скупчени един до друг“, беше помислила още първия път, когато го видя. Помнеше задъханото си детско тичане нагоре-надолу по стъпала, бойници и покрити мостове, ловенете на риба долу при Дългия каменен кей, дните и нощите, изгубени сред книжното съкровище на вуйчо й. Дядото на неговия дядо беше вдигнал този замък, най-новия на островите. Лорд Теомор Харлоу беше загубил трима сина в бебешката люлка и бе обвинил наводнените мазета, влажните камъни и отровната селитра на древния замък Харлоу. Десет кули беше по-проветрив, по-удобен, разположен на по-добро място… но лорд Теомор бил променчив човек, както би удостоверила всяка от жените му. Беше имал шест, всяка толкова различна, колкото различни бяха и неговите десет кули.

Книжната кула беше най-дебелата от десетте, осмоъгълна и съградена от огромни блокове дялан камък. Стълбището беше вградено между дебелите й стени. Аша го изкачи бързо до петия етаж и стаята, в която четеше вуйчо й. „Не че има стаи, където да не чете“. Лорд Родрик рядко го виждаха без книга в ръка, било то в нужника, на палубата на „Морска песен“ или докато даваше аудиенция. Аша често го беше виждала да чете и на трона под сребърните коси. Изслушваше всеки случай, който му представяха за съд, произнасяше присъдата си… и прочиташе страница-две, докато началникът на гвардията доведеше следващия молител.

Намери го изгърбен над една маса до прозореца, обкръжен от пергаментови свитъци, които можеше да са оцелели още от Валирия, преди да я сполети Ориста, и тежки, подвързани в кожа томове с ключалки от бронз и желязо. Свещи от пчелен восък, високи и дебели колкото мъжка ръка, горяха от двете страни на стола му на красиво изковани железни стойки. Лорд Родрик не беше нито дебел, нито тънък; нито висок, нито нисък; нито грозен, нито пък красив. Косата му бе кафява както и очите, макар че късата му подкастрена брада бе посивяла. Общо взето на външност беше съвсем обикновен, отличаваше го единствено любовта му към писаното слово, нещо, което толкова много железнородени мъже смятаха за немъжествено и извратено.

— Вуйчо. — Тя затвори вратата. — Кое четиво е толкова неотложно, че да оставиш гостите си без домакин?

— „Книга за изгубените книги“ на архимайстер Марвин. — Той вдигна очи от страницата и я погледна. — Хото ми донесе копие от Староград. Има дъщеря и иска да се оженя за нея. — Лорд Родрик почука с нокът по книгата. — Ей тука, виждаш ли? Марвин твърди, че е открил три страници от „Знаци и поличби“, видения, записани от девствената дъщеря на Енар Таргариен, преди Ориста да сполети Валирия. Лани знае ли, че си тук?

— Още не. — Лани беше галеното му име за майка й; само Четеца я наричаше така. — Нека си почине. — Аша премести купчината книги от едно столче и се настани. — Три зъба май е загубила още два от трите. Един зъб ли й викаш вече?

— Рядко я викам изобщо. Тази жена ме плаши. Кой час е сега? — Лорд Родрик погледна към прозореца и огряното от луната море. — Стъмнило се е. Толкова скоро? Не бях забелязал. Ти закъсня. Чакахме те още преди няколко дни.

— Ветровете бяха срещу нас, а и докарах пленници. Жената и децата на Робет Гловър. Най-малкото е още кърмаче, а млякото на лейди Гловър пресъхна по пътя. Нямах друг избор, освен да спра „Черен вятър“ край Каменен бряг и да пратя хората си да намерят кърмачка. Намериха коза. Момичето не върви на добре. Дали ще се намери кърмачка в селото? Дълбок лес е важен за плановете ми.

— Плановете ти трябва да се променят. Много късно дойде.

— Късно и гладна. — Тя изпъна дългите си крака под масата и разлисти някаква книга: описание на войната на Мегор Жестокия срещу „Окаяниците“. — А, и жадна също. Един рог ейл ще ми дойде добре, вуйчо.

Лорд Родрик сви устни.

— Знаеш, че не разрешавам храна и пиене в библиотеката си. Книгите…

— … може да пострадат. — Аша се засмя. Вуйчо й се намръщи.

— Много обичаш да ме ядосваш.

— О, не гледай толкова тъжно. Не познавам мъж, когото да не ядосвам, би трябвало вече да го знаеш. Но стига за мен. Ти как си?

Той сви рамене.

— Нормално. Очите ми отслабват. Поръчах да ми пратят лещата от Мир, да чета по-лесно.

— А леля как е?

Лорд Родрик въздъхна.

— Още е със седем години по-голяма от мен и е убедена, че Десет кули би трябвало да е неин. Все повече забравя, но това не забравя. Скърби за умрелия си съпруг толкова дълбоко, колкото в деня, в който умря, макар че не винаги може да си спомни името му.

— Не съм сигурна дали изобщо го е знаела. — Аша тупна книгата на септона в ръцете си и я остави настрана. — Убит ли беше баща ми?

— Така вярва майка ти.

„Имаше времена, в които самата тя с радост щеше да го убие“, помисли Аша.

— А моят вуйчо в какво вярва?

— Бейлон падна и загина, когато един въжен мост се скъса под него. Бурята се усилила, мостът се е люлял и извивал с всеки порив на вятъра. — Родрик сви рамене. — Така поне ни казаха. Майка ти получи птица от майстер Вендамир.

Аша измъкна камата си и почна да чисти черното под ноктите си.

— Три години далече в морето и Вранското око се връща в деня, в който загива баща ми.

— На следващия ден, както чухме. „Тишина“ все още е бил в открито море, когато Бейлон умря, така поне твърдят. Все пак ще се съглася с теб, че връщането на Юрон беше… навременно, да го наречем?

— Аз не бих го нарекла така. — Аша заби камата в масата. — Къде са ми корабите?! Преброих четиридесет бойни кораба вързани долу. Съвсем недостатъчно, за да изхвърля Вранско око от бащиния ми стол.

— Призовах ги. От твое име, заради обичта, която храня към теб и майка ти. Домът Харлоу се събра. Каменно дърво също, и Волмарк. Някои от Майр…

— Всички от острова на Харлоу… един остров от седемте. Видях само едно-едничко знаме на Ботли в залата, от Пайк. Къде са корабите от Солена скала? От Оркууд, от двата Уика?

— Белор Блектайд дойде от Черен прилив да се посъветва с мен и веднага отплава. — Лорд Родрик затвори „Книгата за изгубените книги“. — Сега е на Стари Уик.

— Стари Уик? — Аша се беше страхувала, че ще каже, че всички са на Пайк, да се врекат във вярност на Вранско око. — Защо на Стари Уик?

— Мислех, че ще си чула. Ерон Мокра коса е свикал кралски събор.

Аша отметна глава и се изсмя.

— Удавеният бог трябва да е натикал риба бодливец в задника на чичо Ерон. Кралски събор?! Това някаква шега ли е, или го мисли сериозно?

— Мократа коса не се е шегувал, откакто се удави. И другите жреци подеха призива му. Берон Блектайд Слепия, Тар Трижди уда вения… дори старият Сив гларус напусна скалата, на която живее, за да проповядва този кралски събор из цял Харлоу. В момента капитаните се събират на Стари Уик. Аша беше смаяна.

— Вранското око съгласил ли се е да присъства на този свещен фарс и да приеме решението му?

— Вранското око не споделя с мен. Откакто ме призова в Пайк да му се закълна като васал, не съм получавал вест от него.

„Кралски събор. Това е нещо ново… или по-скоро нещо много старо“.

— А чичо ми Виктарион? Той как приема идеята на Мокра коса?

— Виктарион е известен за смъртта на баща ти. Както и за този кралски събор, несъмнено. Нищо друго не мога да кажа.

„По-добре кралски събор, отколкото война“.

— Мисля, че ще целуна миризливите крака на Мократа коса и ще почистя водораслите между пръстите му. — Аша издърпа камата и я прибра в канията. — Кралски събор, моля ви се!

— На Стари Уик — потвърди лорд Родрик. — Моля се само да не е кървав. Прегледах „История на железнородените“ на Херег. Когато морските крале и кралете на скалите за последен път са се срещнали на кралски събор, Урон от Оркмонт пуснал сред тях брадварите си и ребрата на Нага почервенели от кръв. Домът Грейайрън управлявал, без да е избран, хиляда години след онзи черен ден, докато не дошли андалите.

— Трябва да ми заемеш книгата на Херег, вуйчо. — Трябваше да научи всичко за кралските събори, преди да стигне в Стари Уик.

— Можеш да я прочетеш тук. Стара е и листата се трошат. — Изгледа я намръщено. — Архимайстер Ригни пише, че историята е колело, защото човешката природа е фундаментално непроменчива. Случвалото се преди задължително ще се случи отново, според него^[1]. Сещам се за това всеки път, щом се замисля за Вранското око. Юрон Грейджой някак странно звучи като Урон Грейайрън за старческите ми уши. Аз няма да ида на Стари Уик. Не би трябвало да идеш и ти.

Аша се усмихна.

— И да пропусна първия кралски събор, свикан от… колко време е минало наистина, вуйчо?

— Четири хиляди години, ако може да се вярва на Херег. Два пъти по-малко, ако приемеш аргументите на майстер Денестан във „Въпроси“. Ходенето на Стари Уик няма да ти донесе нищо. Тази мечта за кралство е лудост в кръвта ни. Казах го на баща ти още когато се издигна, а сега е още по-вярно. Това, което ни трябва, е земя, а не корони. Докато Станис Баратеон и Тивин Ланистър спорят за Железния трон, имаме рядката възможност да подобрим съдбата си. Да вземем едната страна или другата, да им помогнем за победата с флотите си и да поискаме земите, които ни трябват, от един благодарен крал.

— Това може би заслужава да се обмисли, след като седна на Престола от Морски камък — отвърна Аша.

Вуйчо й въздъхна.

— Няма да ти е приятно да го чуеш, Аша, но няма да бъдеш избрана. Никоя жена не е управлявала железнородените. Гуинис наистина е със седем години по-голяма от мен, но когато баща ни умря Десетте кули станаха мои. Същото ще е с теб. Ти си дъщеря на Бейлон, не негов син. И имаш трима чичовци.

— И един вуйчо.

— Аз не се броя.

— Броиш се. Докато си в Десет кули, имам Харлоу.

Харлоу не беше най-големият от Железните острови, но беше най-богатият и населен, а силата на лорд Родрик не беше за пренебрегване. На Харлоу Харлоу нямаше съперник. Волмарките и Каменните дървета имаха големи владения на острова и се гордееха с прочутите си капитани и свирепи воини, но и най-свирепите се огъваха под косата. Кенинг и Майл, някогашни непримирими врагове, отдава бяха съкрушени и превърнати в покорни васали.

— Братовчедите са ми верни и във война бих командвал мечовете и платната им, но виж, на кралски събор… — Лорд Родрик поклати глава. — Под костите на Нага всеки капитан застава като равен. Някои ще извикат твоето име, не се съмнявам. Но няма да са достатъчно. А щом виковете закънтят за Виктарион или за Вранското око, някои от онези, които пият долу в залата ми, ще се присъединят към другите. Пак ти казвам: не вдигай платна в тази буря. Битката ти е безнадеждна.

— Никоя битка не е безнадеждна, преди да си я повел. Моите права са най-неоспорими. Аз съм наследничката на властта на Бейлон.

— Все още си си същото упорито дете. Помисли за горката си майка. Само ти остана на Лани. Ако потрябва, ще подпаля „Черен вятър“, за да те задържа тук.

— И ще ме накараш да плувам до Стари Уик?

— Дълго плуване ще е, в студени води, и то заради корона, която не можеш да задържиш. Баща ти имаше повече кураж, отколкото разум. Старият закон е служил добре на островите, докато сме били малко кралство между многото, но Завоеванието на Егон сложи край на това. Бейлон отказа да види онова, което беше съвсем видимо пред очите му. Старият закон умря с Черния Харън и синовете му.

— Знам. — Аша беше обичала баща си, но не се заблуждаваше. В някои отношения Бейлон наистина беше сляп. „Храбър мъж, но лош владетел“. — Означава ли това, че трябва да живеем и мрем като роби на Железния трон? Ако отляво на борд има скали, а отдясно — буря, мъдрият капитан избира трети курс.

— Покажи ми го този трети курс.

— Ще го направя… на събора. Вуйчо, как може изобщо да си помислиш да не присъстваш? Това ще е история, жива…

— Предпочитам мъртвата история. Мъртвата история е написана с мастило, живата се пише с кръв.

Искаш да умреш като страхливец в леглото си?

— Как иначе? Но не преди да съм свършил с четенето. — Лорд Родрик отиде до прозореца. — Не ме попита за лейди майка си.

„Страхувах се“.

— Как е тя?

— По-силна. Може да надживее всички ни. Теб със сигурност, ако продължиш да упорстваш в тази глупост. Храни се повече, отколкото когато дойде тук, и вече не се буди толкова често нощем.

— Това е добре. — През последните години на Пайк лейди Аланис не можеше да спи. Нощем обикаляше по коридорите със свещ в ръка и търсеше синовете си. „Марон? — викаше пронизително. — Родрик, къде си? Теон, мъничкият ми, ела при мама“. Неведнъж Аша бе виж дала майстерът да вади сутрин трески от петите на майка й, след като е минала боса по люлеещия се дървен мост до Морската кула. — Сутринта ще я видя.

— Ще те пита за Теон. „Принцът на Зимен хребет“.

— Ти какво си й казал?

— Почти нищо. Какво да й кажа? — Поколеба се. — Ти сигурна ли си, че е мъртъв?

— Не съм сигурна в нищо.

— Намерихте ли трупа му?

— Намерихме части от много трупове. Вълците ни бяха изпреварили… четирикраките, но не бяха проявили особено уважение към двукраките си родственици. Костите на убитите бяха пръснати, разчупени заради мозъка. Признавам, трудно беше да се разбере какво точно е станало. Изглеждаше все едно северняците са се били помежду си.

— Врани ще се бият над плътта на мъртвец и ще се убиват за очите му. — Лорд Родрик зарея поглед над морето, загледан в играта на лунната светлина по вълните. — Имахме един крал, после — пети ма. Сега виждам само врани, дърлещи се над трупа на Вестерос. — Затвори кепенците. — Не отивай в Стари Уик, Аша. Остани с майка си. Боя се, че скоро ще я загубим.

Аша помръдна в стола си.

— Майка ми ме възпита да бъда храбра. Ако не отида, до края на живота си ще се чудя какво е могло да стане, ако съм отишла.

— Ако отидеш, животът ти ще се окаже твърде кратък за чудене.

— По-добре, отколкото да запълня остатъка от дните си с недоволство, че Престолът от Морски камък по право е бил мой. Не съм Гуинис.

Той трепна от думите й.

— Аша, двамата ми големи синове нахраниха раците на Светлия остров. Едва ли ще се оженя отново. Остани и ще те обявя за наследница на Десетте кули. Задоволи се с това.

— Десетте кули? — „Де да можех“. — Братовчедите ти няма да го харесат. Рицаря, Зигфрид, Хото Гърбицата…

— Те си имат свои земи и замъци.

„Съвсем вярно“. Влажният, разпадащ се замък Харлоу беше на стария Зигфрид Харлоу Среброкосия; седалището на гърбавия Хото Харлоу беше в Бляскавата кула, на една скала над западния бряг. Рицаря, сир Харас Харлоу, бе в Сива градина; Бормунд Синия властваше над хълма Харидан. Но всички бяха поданици на лорд Родрик.

— Бормунд има трима синове, Зигфрид Среброкосия има внуци, а Хото има амбиции — каза Аша. — Всички смятат да те надживеят, дори Зигфрид. Тоя се кани да живее вечно.

— Рицаря ще е владетелят на Харлоу след мен — отвърна вуйчо й. — Но може да управлява от Сива градина толкова добре, колкото и оттук. Закълни му се като васал срещу замъка и сир Харас ще те защитава.

— Мога да се защитавам сама. Вуйчо, аз съм кракен. Аша, от дома Грейджой. — Стана рязко, готова да си тръгне. — Искам бащиния си трон, не твоя. Тези коси изглеждат опасни. Някоя може да падне и ми отреже главата. Ще седя на Престола от Морски камък.

— Значи си още една врана, грачеща за леш — въздъхна Родрик. — Върви. Ще ми са да се върна към майстер Марвин и проучването му.

— Ако е намерил още една страница, ми се обади. — Вуйчо й си беше вуйчо й. Никога нямаше да се промени. „Но ще дойде на Стари Уик, каквото и да казва“.

Екипажът й вече сигурно се хранеше долу в залата. Аша знаеше, че трябва да иде при тях, да поговори за това събиране на Стари Уик и какво означава то за тях. Хората щяха твърдо да застанат зад нея, но й бяха нужни и другите, братовчедите й Харлоу, хората на Волмарк и на Каменно дърво. „Тях трябва да спечеля“. Победата й при Дълбок лес щеше да й послужи добре, щом хората й започнеха да се хвалят с нея, а тя знаеше, че ще го направят. Екипажът на „Черен вятър“ изпитваше извратена гордост от подвизите й. Половината я обичаха като своя дъщеря, а другата половина искаха да разтворят краката й, но и едните, и другите бяха готови да умрат за нея. „И аз за тях“, помисли си, докато се промушваше през вратата на долната площадка на стълбището и пристъпи в огрения от лунната светлина двор.

— Аша? — Една сянка пристъпи иззад кладенеца.

Ръката й светкавично посегна за камата… но лунните лъчи превърнаха тъмния силует в мъж, загърнат в наметало от тюленова кожа. „Още един призрак“.

— Трие. Мислех, че ще те намеря в залата.

— Исках да те видя.

— Коя точно част от мен, интересно? — Усмихна се широко. — Е, тука съм. Пораснала. Гледай всичко, което поискаш.

— Жена. — Той се приближи. — И красива.

Тристифер беше наедрял от последното им виждане, но имаше същата буйна коса, с която го помнеше, и очи, големи и доверчиви като на тюлен. „Сладък е, наистина“. Това му беше бедата на горкия Тристифер — твърде сладък беше за Железните острови. „Лицето му е станало хубаво“. Като момче, много го мъчеха луничките. Аша страдаше от същото; може би точно това ги беше привлякло един към друг.

— Съжалявам за това, което чух за баща ти — каза тя.

— И аз скърбя за твоя.

„Защо?“, едва се сдържа да попита Аша. Тъкмо Бейлон беше прогонил момчето от Пайк, за да стане повереник на Белор Блектайд.

— Вярно ли е, че вече си лорд Ботли?

— На име, да. Харън загина при Рова Кайлин. Един от блатните дяволи го простреля с отровна стрела. Но съм лорд без владения. Когато баща ми отхвърли претенцията на Вранското око за Престола от Морски камък, той го удави и принуди чичовците ми да му се закълнат във вярност. Но въпреки това даде половината земи на баща ми на Железния хълм. Лорд Винч беше първият, който коленичи и го нарече крал.

Домът Винч беше силен на Пайк, но Аша се постара да не издаде смущението си:

— Винч никога не е имал куража на баща ти.

— Чичо ти го купи — отвърна Трие. — „Тишина“ се върна с трюмове, пълни със съкровища. Кюлчета злато и перли, смарагди и рубини, сапфири, големи колкото яйце, и торби с монети, толкова тежки, че никой не може да ги вдигне… Вранското око си купува приятели наляво и надясно. Чичо ми Джърмънд вече се нарича лорд Ботли и управлява във Владетелски пристан като човек на чичо ти.

— Ти си законният лорд Ботли — увери го тя. — Щом си взема Престола от Морски камък, земите ти ще бъдат възстановени.

— За мен е без значение. Колко си хубава на луната светлина, Аша. Вече си жена… но още помня онова слабичко момиче с лице, цялото в лунички.

„Защо трябва винаги да ми напомнят за луничките?“

— И аз го помня това.

„Макар и не с такава нежност като теб“. От петте момчета, които майка й бе довела на Пайк като повереници, след като Нед Старк беше взел последния й жив син за заложник, Трие беше най-близо по възраст с Аша. Не беше първото момче, което бе целунала, но беше първият, който развърза връзките на кожения й елек и пъхна потната си ръка, за да опипа напъпващите й гърди.

„Щях да му позволя да опипа повече, стига да беше достатъчно смел“. Първото й разцъфване бе дошло по време на войната и събуди желанието й, но и преди това Аша беше любопитна. „Просто беше до мен, на моите години, и му се искаше, нищо повече… и пълната луна“. Все пак щеше да го нарече „любов“, докато Трие не се увлече в приказки за децата, които щяла да му роди: дузина синове най-малкото и, о, няколко дъщери отгоре. „Не искам дузина синове“, беше му отвърнала ужасена. „Искам приключения“. Скоро след това майстер Кален ги хвана увлечени в играта им и младият Тристифер Ботли бе отпратен в Черен прилив.

— Писах ти писма — каза той, — но майстер Джоусран не искаше да ги праща. Веднъж дадох сребърен елен на един гребец на търговска галера на път за Владетелски пристан и той обеща да ти предаде писмото ми.

— Свил ти е парите и е хвърлил писмото в морето.

— Боях се точно от това. И твоите писма не ми даваха.

„Не съм ти писала“. Всъщност беше изпитала облекчение, когато отпратиха Трие. Опипванията му вече бяха започнали да й досаждат. Но той едва ли държеше да чуе точно това.

— Ерон Мокра коса е свикал кралски събор. Ще дойдеш ли да говориш за мен?

— С теб ще отида навсякъде, но… Лорд Блектайд казва, че този кралски събор е опасна глупост. Смята, че чичо ти ще ги избие всичките, като Урон.

„Достатъчно е луд, за да го направи“.

— Няма достатъчно сила.

— Нищо не знаеш за силата му. Събира хора на Пайк. Оркууд от Оркмонт му е довел двайсет бойни кораба, а Джон Майр Мършавия — дванайсет. С тях е Лукас Код Левака. И Харън Халфхор, Червения гребец, Кемет Пайк Копелето, Родрик Фриборн, Торволд Кафявия зъб…

— Дребни фигури. — Аша ги знаеше, всички до един. — Синове на солени жени, внуци на роби. Хората на Код… знаеш ли им девиза?

— „Дори да ни презират всички“ — отвърна Трие. — Но хванат ли те в мрежите си, ще умреш толкова лесно, колкото ако бяха господари на дракони. Има и по-лошо. Вранското око е довел чудовища, да… и магьосници.

— Чичо ми открай време си пада по шарлатани и шутове — отвър на Аша. — Баща ми често се караше с него за това. Магьосниците да си призовават боговете. Мокра коса ще призове нашия и ще ги удави. Имам ли гласа ти на събора, Трие?

— Имаш ме целия, Аша. Аз съм твой, завинаги. Аша, искам да се оженя за теб. Лейди майка ти е дала Съгласие.

Тя едва потисна стона си. „Можеше първо да попиташ мен… макар че отговорът изобщо нямаше да ти хареса“.

— Вече не съм вторият син — продължи той. — Аз съм законният лорд Ботли, както сама каза. А ти си…

— Какво съм ще се реши на Стари Уик. Трие, вече не сме деца, които се опипват и се мъчат да разберат кое къде се пъха. Мислиш си, че искаш да се ожениш за мен, но не искаш.

— Искам. Само теб сънувам. Аша, заклевам се в костите на Нага. Никога не съм докосвал друга жена.

— Ами иди и докосни някоя… или две, десет. Аз съм докосвала повече мъже, отколкото мога да преброя. Кои с устни, кои с брадва.

Беше отдала девичата си чест на шестнайсет — на един красив русокос моряк на търговска галера, дошла от Лис. Знаеше само шест думи на Общата реч, но една от тях беше „ебане“ — същата, която се надяваше да чуе. След това благоразумно потърси горска вещица, която й показа как да си прави отвара от лунен чай, за да опази корема си плосък.

Ботли примига, сякаш не разбра съвсем думите й.

— Ти… мислех, че ще чакаш. Защо… — Потърка устата си с длан. — Аша, насилиха ли те?

— Толкова ме насили, че му скъсах туниката. Не искаш да се ожениш за мен, повярвай ми. Ти си сладко момче и винаги си бил такъв, но аз не съм сладко момиче. Оженим ли се, много скоро ще ме намразиш.

— Никога. Аша!

Беше й омръзнал. Болна майка, убит баща и цяла напаст чичовци бяха предостатъчно за всяка жена; не й трябваше и болно от любов пале отгоре на всичко.

— Намери си бардак, Трие. Там ще ти изцерят болката.

— Никога не бих могъл да… — Тристифер поклати глава. — Двамата сме един за друг, Аша. Винаги съм знаел, че ще си моя жена и майка на моите синове. — Сграбчи я за лакътя.

Камата й се опря в гърлото му.

— Пусни ме или няма да доживееш да си направиш син. Веднага!

— И щом я пусна, отдръпна камата.

— Искаш жена? Добре. Ще ти вкарам една в леглото тази нощ. Представяй си, че съм аз, ако ти достави удоволствие, но да не си и помислил пак да ме пипаш. Аз съм твоята кралица, не съм жена ти. Запомни това.

Прибра камата в канията и го остави. Сам, с една тлъста капка кръв — стичаше се бавно по шията му, черна на бледата лунна светлина.