Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (9)

Конниците

На другия ден, още призори, когато бурята беше вече престанала над безпределното поле, Балдо и Камерлан излязоха от своето скривалище и сложиха мокрите си дрехи да съхнат на хубавото лятно слънце. Направиха една обиколка около разрушената от огъня колиба и кошарите за животни, които още пушеха.

Вървяха бавно, с пушки в ръка, страхувайки се някое скрито животно да не ги изненада. В кошарите личаха следите от усилията на животните, които са се мъчели да избягат от гръмотевиците и урагана. По земята лежаха обгорени и обезобразени труповете на овце, коне и бикове. И жената, която им даде по една чаша мате, беше вероятно засегната от урагана. От нея нямаше никаква следа.

Двамата приятели, примирени с положението, прибраха от изгорялата колиба две въжета и някои неща, които биха им послужили и след това се нахраниха добре.

— Готов ли си да тръгваме? — попита Балдо изведнъж.

— Готов съм.

Половин час след това те бяха готови за път. Падналият през нощта проливен дъжд беше направил почвата невъзможна. Краката им затъваха в калта и двамата пътници трябваше да се снабдят с бастуни, за да запазят равновесие. При все това, от време на време те падаха в калта.

Блатистата местност, през която минаваха, беше пълна с най-разнообразни змии, които можеха всеки момент да ги изненадат. След продължително ходене те най-сетне преминаха блатистите места и стъпиха на здрава почва.

Като изкачиха едно малко възвишение, пред очите им изпъкна страшна гледка. В дъното на долината, върху едно доста голямо пространство, заобиколено с изкуствена ограда, лежеше избито от гръмотевицата цяло стадо бикове.

Голяма част от тях бяха обгорени, други разкъсани на парчета, някои от тях издаваха признаци на живот.

— Истинска касапница! — каза Балдо.

— Никога не съм виждал подобно нещо.

— Хайде, по-добре да мислим за себе си.

— Имаш право, но искам да ти кажа, че най-големите неприятели на тези животни не са все пак хората, а природните стихии.

— Все пак, добре ще бъде да не срещаме вече такива озверени животни — каза Камерлан в заключение.

Балдо отряза езиците на няколко от убитите животни и по този начин двамата приятели имаха прясна храна за няколко дни.

Продължиха към север и преди още слънцето да залезе, те видяха наблизо една колиба. Това беше втората, която срещнаха в тази необятна равнина.

След като прегледаха цялата колиба и всичко наоколо, за да се уверят, че е напълно изоставена, те решиха да прекарат нощта вътре.

На другия ден продължиха пътя си, като вървяха винаги на север. Привечер, след уморителен път, измъчвани от горещината и жажда, те стигнаха до десния бряг на река Колорадо.

Бързите води на реката, осветлявани от лъчите на горещото слънце, се провираха между обраслите със зеленина брегове. Двамата пътници разгледаха местността и решиха да преминат на отсрещния бряг на реката, който беше по-богат с растителност.

И наистина, с помощта на големи камъни, те успяха да минат на отсрещния бряг, където намериха и удобно място за спане.

Дълбока тишина, прекъсвана от време на време от граченето на птици, които хвърчаха около реката, цареше над безкрайната шир. Балдо и Камерлан, седнали наблизо до огъня, който бяха наклали, разговаряха спокойно и хвърляха от време на време пръчки върху жарта.

Изведнъж до ушите им достигна далечният вой на много животни.

— Какво става? — каза Балдо и се изправи.

— Трябва да са ягуари или пък вълци.

Балдо гръмна напосоки във въздуха и за миг виенето стана още по-страшно.

— Внимавай, идват!

С вперен поглед в тъмнината, те следяха със затаен дъх всяко движение и след малко видяха да се приближава към реката една глутница червени вълци. Колко бяха: пет, десет, двадесет? Тъмнината им пречеше да могат да ги преброят точно.

— Да се покатерим на това дърво — каза Камерлан и се затича напред.

Балдо последва приятеля си, като проклинаше животните.

Червените вълци престанаха да вият, но продължиха да вървят напред. Когато двамата приятели се намериха на дървото, откриха огън с пушките си. Тогава вълците се втурнаха срещу тях и започнаха отново да вият страшно и да скачат нагоре.

За миг, като че ли падна от небето, пред вълците се изпречи един грамаден ягуар. Те се разбягаха изплашени и изчезнаха, гонени от свирепото животно.

След малко под дървото отново се събраха вълците и започнаха страшно да вият.

— Изглежда, че ягуарът е пострадал — каза Балдо.

— Дано не пострадаме и ние — отговори Камерлан.

Вълците продължаваха да вият и да се хвърлят нагоре, но след като разбраха, че всички опити отиват напразно, започнаха да гризат със зъби дънера на дървото.

— Това положение е непоносимо — каза Камерлан.

След малко пушките и на двамата започнаха да бълват огън.

Няколко вълка бяха повалени мъртви на земята и останалите се разбягаха настрани. Камерлан и Балдо използуваха момента, скочиха от дървото и се втурнаха към реката.

В тъмнината попаднаха на едно малко островче в средата на реката, но не можаха дълго да се радват на своя успех, защото скоро разбраха, че островчето е пълно с отровни водни змии, наречени колинас.

Като видяха на каква опасност са изложени, те скочиха във водата и започнаха да плуват към отсрещния бряг. Но тъй като се опасяваха да не попаднат там на нещо по-опасно, продължиха да плуват надолу по течението на реката, като се хванаха за едно дърво, което бурята вероятно беше откъртила и тласнала в реката.

Тъмните облаци, които се бяха надвесили над безпределната шир, правеха още по-мрачни нощта и двамата младежи не можеха да видят нищо пред очите си. Изведнъж предната част на дървото се заби в пясъка на брега и Балдо и Камерлан успяха да се измъкнат от водата.

След една почивка от два часа, те продължиха пътя си с намерение да се върнат в колибата, където прекараха предишната нощ, но тъй като не можаха да пресметнат разстоянието, което ги отделяше, отказаха се от намерението си.

Изгревът на слънцето ги завари седнали на тревата до един храст, с пушки в ръце, готови да продължат своя път. Изведнъж в далечината те съзряха един кон, който бягаше, преследван от глутница вълци.

— Бързо в реката! — извика Камерлан.

Вълците преследваха коня и виеха страшно. Едва ли нещастното четириного щеше да се отърве от свирепите си преследвачи.

Изморен от дългото тичане, издраскан и изхапан по краката от изгладнелите вълци, конят падна върху тревата и за миг свирепите животни се нахвърлиха върху него и го разкъсаха. След като се нахраниха добре с месото на своята жертва, вълците изчезнаха.

Балдо и Камерлан тръгнаха бавно напред. Местността, където сега се намираха, беше богата с растителност, която ставаше все по-гъста и по-гъста.

Няколко часа преди залез-слънце двамата приятели видяха наблизо една група конници, които препускаха с конете си по обрасналото с гъста трева поле.

Балдо и Камерлан се позамислиха за момент, след това решиха да се приближат до тези обитатели на пампаса.

— Това са опитни ездачи — каза Камерлан, като видя как шестимата конници препускаха в галоп с конете си.

— Такова нещо не бяхме срещали досега по тези места — отвърна Балдо и потърка челото си.

— Мисля, че ще имаме полза от тях.

— Какво те кара да мислиш така?

— Изглеждат решителни и смели хора, а освен това, те като че ли си играят с тези буйни животни.

— Дано ни посрещнат добре — каза Балдо.

Когато шестимата конници видяха двамата пътници, те обърнаха конете към тях, за да ги пресрещнат и след като разбраха кои са и откъде идат, нахраниха ги добре и ги отведоха при своите шатри, които се намираха наблизо.

Балдо и Камерлан се радваха, че се намират между тези смели обитатели на пампасите, които посрещат всекидневните опасности с небивало хладнокръвие. Един от конниците, едър и снажен мъж с черни коси, предложи на двамата пътници по един хубав кон.

— Индианците са ни подушили — каза той, обръщайки се към Камерлан — и всеки момент трябва да бъдем нащрек и да търсим спасение.

— Пламъците на ада да изгорят тези проклети индианци! — извика Балдо ядосано, като си припомни за страшните и мъчителни приключения, които той и другарят му бяха преживели с индианците.

— Не пламъците на ада, а нашето оръжие — каза конникът.

След това Балдо и Камерлан извадиха от джобовете си няколко сребърни монети и ги подариха на своите нови другари. После им дадоха и двете си остри ками, които толкова пъти се бяха забивали в месата на биковете и биволите.

Конниците благодариха сърдечно на двамата пътници и малко по-късно ги поканиха да се качат на конете, за да направят първата проба, а също така и конете да свикнат с тях.

— Добре — каза Камерлан на Балдо, когато се върнаха от ездата, — смяташ ли, че можем да се доверим на тези хора?

— Защо не? Те са толкова любезни с нас.

— И освен това, са неприятели на индианците.

— Следователно са наши приятели.

Последните лъчи на залязващото слънце багреха в червено околните възвишения. Настъпващата нощ беше приятна и спокойна. На изток вече се показваше засмяното лице на луната.