Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (14)

Индианците

След като спаха няколко часа, бодри и весели, взеха малкия си багаж и пушките, които бяха скрили на сигурно място и започнаха да обикалят сред високата трева покрай брега на езерото.

С надежда да открият някой дивеч, скрит между шубраците, които растяха тук-там, те се движеха предпазливо, готови всеки момент да открият огън. Но тъй като не познаваха фауната на тези места, не успяха в своето намерение.

Отправиха се към източния бряг на езерото и попаднаха на мочурливи места, в които имаше само змии.

Те продължиха да обикалят с надежда, че все пак ще намерят нещо. Изведнъж чуха свиркане с уста и като се обърнаха, видяха до брега на езерото двама млади и високи индианци, които махаха с ръце и ги викаха.

— Приятелю, животът ни е в ръцете на тези двама непознати — каза Камерлан, като си спомни как зле се бяха отнесли веднъж с него индианците.

— Тогава не ни остава друго, освен да бягаме…

— По-лошо ще бъде! Ако се опитаме да бягаме, те ще се усъмнят в нас.

— Добре, тогава ще отидем при тях и ще им кажем, че нашето присъствие по тези места е съвсем случайно.

Метнаха се на конете си и след малко бяха при двамата индианци, които, след като ги разгледаха добре и ги попитаха откъде идват, ги поканиха в своята колиба.

Балдо и Камерлан чувстваха, че ако се държат любезно с двамата индианци, ще успеят да премахнат всяко съмнение у тях.

Колибата, в която влязоха, беше в доста окаяно положение, с конусообразен покрив от дълга и жилава трева и стени от тръстика. В един от ъглите бяха окачени два пищова, два щита и две ками с костени дръжки.

Точно в средата на колибата гореше огън и от сложената върху него тенджера излизаше приятен аромат на мате. Върху големи зелени листа беше натрупана една камара печена риба.

— Най-сетне намерихме какво да хапнем! — каза Камерлан, поглеждайки лакомо към съблазнителната купчинка.

— Хапнете си колкото желаете — каза единият от индианците.

— От колко време не сте яли? — попита другият.

— От два дни — отвърна Балдо и захапа лакомо една риба дълга около тридесет сантиметра.

Индианците напълниха две тенджери с мате и предложиха на двамата приятели да пият, като постоянно ги подканяха да ядат и ги успокояваха, че езерото е пълно с най-разнообразни риби и че е достатъчно само да се влезе във водата, за да се хванат няколко десетки.

— Вие ни направихте голяма услуга — каза Камерлан.

— Без вас сигурно щяхме да умрем от глад — добави Балдо, като искаше по този начин да изкаже благодарността си към индианците.

— Добре — каза по-старият. — Сега сте под наше покровителство и не трябва да се страхувате от нищо. Тук се живее весело, отиваме на лов за дивеч, за риба и пием колкото ни сърце иска.

— Да бъде благословен този час — извика Камерлан.

— Ние пък имаме пушки и много патрони и така ще ни бъде по-лесно, когато отиваме на лов — заяви Балдо.

— Ура! — извикаха в един глас двамата индианци.

Весели и доволни от новото приятелство, те поканиха Балдо и Камерлан да играят на комар, но щастието не им благоприятствуваше и за няколко минути изгубиха двата си пищова и щитовете.

— Сега оставаме без оръжие — извика ядосано по-младият индианец.

— Но ние нямаме намерение да задържим вашето оръжие — каза Камерлан.

— Никога не можем да приемем оръжието.

— Но какво говорите? — извика нервно Балдо. — Ние не знаем какво да правим с вашето оръжие. Вместо да ви платим за храната, която ни дадохте, ще ви върнем оръжието.

Без да отговорят, но видимо намръщени, двамата индианци легнаха да спят. Балдо и Камерлан, смятайки, че с връщането на оръжието няма вече причина за сръдня, легнаха върху сухата трева и заспаха спокойно.

Но изведнъж, към полунощ, необикновен шум пробуди Балдо.

— Ограбиха ни! — извика той, скочи и се втурна след двамата индианци, които бяха задигнали пушките им.

Камерлан се пробуди и след като разбра какво става, изскочи от колибата и се спусна заедно с приятеля си по дирите на двамата индианци, които бягаха като стрели.

Изминаха около половин километър в лудо гонене през блатистите и обрасли с висока трева места. Виждайки, че двамата младежи ги застигат вече, крадците захвърлиха пушките в храстите, с надежда може би да ги намерят по-късно, завиха вдясно и като стигнаха брега на езерото, се хвърлиха във водата.

Въпреки тъмнината Камерлан видя всичко и като стигна до храстите, спря се да вземе пушките.

— И тук въздухът не е благоприятен за нас — заяви Балдо.

— Къде да отидем тогава?

— Конете са там и ни чакат.

— И ще тръгнем отново на път без храна?

— Ако ти е мил животът, не се двоуми да ме последваш.

След като преминаха няколко възвишения и блатисти места, без да мислят повече за двамата индианци, те намериха конете си и няколко минути след това полетяха в галоп на юг от езерото Урре. Когато преминаваха върха на един хълм, едно стадо биволи изскочи изведнъж в полето. Малко след това се появи и една група конници, които летяха като стрели след биковете.

Двамата приятели спряха изведнъж конете си и веднага обърнаха назад, за да не бъдат забелязани и разкъсани от разярените животни. После навлязоха в гората. За нещастие опитът им не успя, защото гонените животни поеха най-прекия път, за да се укрият и то тъкмо на това място, което бяха избрали двамата другари.

— Дявол да ги вземе! И тук нямаме мира.

— Конниците ни забелязаха вече.

— И биволите ще връхлетят върху нас.

— Готов ли си да се спуснем в галоп?

— Готов.

— Напред!

Въпреки бързината, с която препускаха и завоя, който направиха, за да изменят посоката, за няколко минути те се видяха обградени от множество черни муцуни и дълги рога.

Уморен от непрекъснатия бряг, Балдо извика на приятеля си:

— Пълна ли е пушката ти?

— Да, и имам голямо желание да я изпразня срещу индианците.

— Внимавай тогава!

Камерлан последва примера на своя приятел, като спря коня си и докато индианците напредваха, без да подозират нищо, те започнаха да стрелят непрекъснато.

Изплашени от внезапните гърмежи, индианците се пръснаха на разни страни, като издаваха нечовешки викове. Няколко души изпопадаха от конете смъртно ранени.

През това време биволите продължаваха да тичат безцелно из полето. Балдо и Камерлан разбраха, че нямат време да напълнят отново пушките си, защото индианците се бяха съвзели и се събираха отново заедно. Двамата приятели шибнаха конете и полетяха напред.

В лудия бяг на биволите имаше нещо страшно. Двамата приятели успяха да настигнат животните и да ги подкарат към една падина, оградена с малки възвишения.

Бяха започнали да се появяват първите звезди по синьото небе, когато Балдо и Камерлан, след като бяха успели да успокоят малко изплашените животни, потърсиха подходящо място, откъдето да изненадат индианците.

— Мислиш ли, че са изчезнали? — попита Балдо.

— Твърде е възможно. Гърмежите на нашите пушки ги накараха да се позамислят малко.

— Бих искал да е вярно това, което казваш. Все пак е опасно да не се промъкнат през тъмната нощ и да ни нападнат изведнъж.

— Колко бяха?

— Сигурно повече от двадесет.

— Дявол да ги вземе! Тези индианци все още продължават да ни тревожат.

Нечовешки викове, подобно кънтеж на канонада, се разнесоха в тишината на тъмната нощ, тъкмо когато Балдо произнесе тези думи. Индианците се бяха появили отново.

— Ето ти нова неприятност — извика Камерлан.

— Къде са конете?

— На десет крачки оттук. Безсмислено е да бягаме. Ще стоварим с пушките си няколко килограма олово върху тези проклети хора и след това ще видим.

— Добре.

Те видяха как индианците се движеха напред във фронт от около двеста метра, пръснати на групи. Някои бяха на коне, други вървяха пеша.

— Трябва да ги изиграем — пошепна Балдо на ухото на другаря си.

— Как?

— Насочи пушката си срещу биволите и стреляй безмилостно.

— Разбрах твоя план! — извика Камерлан с радост.

Последваха няколко минути на неописуема паника. Подплашени от непрестанните гърмежи, биволите започнаха да мучат страшно и полетяха през полето. Индианците, които в този момент се намираха срещу тях, бяха смачкани и разпокъсани от побеснелите изплашени животни.

— Така се постъпва с неприятелите — извика Балдо.

— Дотук добре, но сега? Не всички индианци са били разкъсани от рогата на биволите и смазани от техните копита.

— Тези, които са се спасили, са в окаяно положение.

— Кой може да е сигурен в това?

— Ела с мен.

След като напълниха пушките си, те отидоха при конете, метнаха се на гърбовете и полетяха като стрели далече от това опасно място. Но клетите животни, след като изминаха няколкостотин метра, намалиха изведнъж вървежа си и паднаха на земята.

— Дяволите да ги вземат! Съвсем са изтощени.

— Имаме на разположение конете на индианците — обади се Балдо.

— Каква блестяща идея.

На другата страна на хълма намериха четири великолепни черни коня. Те бяха неспокойни и непрекъснато цвилеха. Балдо се метна на гърба на единия от тях, но беше изхвърлен веднага на земята. Хвърли се на друг и успя да се задържи, докато Камерлан беше полетял вече като стрела с друг кон.

Балдо шибна своя кон и бързо настигна другаря си, който правеше свръхчовешки усилия да се задържи на гърба на коня.

В тъмната и дълбока нощ, като вътрешността на някоя дълга пещера, двата коня, истински демони на Пампас, летяха като стрели напред и носеха двамата младежи към нови борби и нови приключения.