Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (16)

Лагерът на индианците

Един час след това Камерлан, Балдо и индианците напуснаха привременния лагер, за да отидат на постоянния такъв на племето, който беше отдалечен на около десет часа с кон. Двамата пътници, които бяха следени от десет души, яздеха мълчаливо пред колоната. Ноа-Гай им беше забранил, под страх от строго наказание, да разговарят помежду си на език, непознат за него.

Тъй като искаха да избегнат излишните неприятности, двамата приятели се показаха видимо примирени със своята участ. Зад тях яздеше жестокият главатар Ноа-Гай, заобиколен с по-важните личности на племето, докато центърът на колоната и опашката бяха образувани от носачи на сандъци с най-различни неща и провизии.

Местността, която преминаваха, изглеждаше пуста и тиха. От време на време те срещаха върху тревата разпокъсани от зверовете трупове на коне.

След седем часа път, по знак на главатаря всички слязоха от конете си и след като бяха поставени хора да пазят пленниците, на индианците беше раздадена в изобилие храна и мате.

Преди да продължат пътя си, Ноа-Гай повика двамата нещастници и искайки да покаже своето внимание към тях, ги покани да пият в две златни чаши, украсени с рубини и сапфири.

— Вярвам, че схващате моето добро разположение спрямо вас.

— Не сме почувствали такова нещо! — отвърна Балдо.

— Държа ви под око, за да бъда по-сигурен! — заяви главатарят на индианците. — Досега вие не сте показали с нищо някакви приятелски чувства спрямо мен, нито пък сте се заклели във вярност.

— Ти искаш твърде много — отвърна строго Камерлан.

— Пригответе се тогава да понасяте строгия надзор за през цялото време, докато бъдете под моя власт — каза натъртено Ноа-Гай.

Един час след това колоната отново потегли на път и привечер главатарят заповяда няколко конници да избързат и да съобщят в лагера за тяхното пристигане.

Влизането в лагера стана при необикновена тържественост. Пленниците веднага бяха отведени в една колиба и завързани добре.

Безсилни да се противопоставят, те трябваше да посрещнат клетвите и нападките на индианките, които, мислейки ги от Буенос Айрес, очакваха с нетърпение тяхната смърт. Една от тях, с жълто набръчкано лице, започна да им скубе косите и да им удря плесници. Други започнаха да ги плюят и дращят по лицето и след като ги събориха на земята, започнаха да ги търкалят като топки.

— Да им извадим очите! — викаше една.

— Да ги изгорим! — се обади друга.

— Помощ! Помощ! — викаха двамата нещастници и правеха свръхчовешки усилия да се освободят от въжетата.

— Удряйте! Удряйте! — викаха обезумелите жени.

— Помощ! Помощ!

Изведнъж една група индианци, водени от Ноа-Гай, влезе в колибата и подгони озверелите жени.

— Още веднъж ви спасих живота — каза главатарят.

— Какво да ги правим? — каза индианецът, който ги беше развързал, като видя, че двамата другари не даваха признаци на живот.

— Ей, шмекери, не се преструвайте! — извика тогава Ноа-Гай. — Ако не искате да ви се случи нещо по-лошо, станете да превържете раните си и да се приготвите за ядене. Устройвам голямо тържество, в което трябва да вземете участие и вие. След два часа трябва да бъдете на мое разположение.

Отправи се към вратата и преди да излезе добави:

— Пет души да следят всяко тяхно движение.

Балдо и Камерлан разбраха, че положението им е много тежко и че не трябва повече да дразнят главатаря на индианците.

С разни мехлеми, които индианците им донесоха, те превързаха раните си и се радваха в себе си, че успяха да избегнат смъртта. След това, заобиколени от няколко души, отидоха при главатаря.

— Радвам се, че ви виждам — каза Ноа-Гай, който беше изпил вече няколко чаши ром. — Яжте и после ще видим.

— Какво? — попита Камерлан.

— Ще узнаете после.

— Ако имаш намерение да ни дереш кожите, ние те молим да направиш това по-скоро.

— Засега нямам такова намерение — каза Ноа-Гай със сатанинска усмивка.

Няколко часа след банкета Ноа-Гай, съвсем пиян, покани двамата приятели да се качат на конете си и да дадат един спектакъл от игри за племето. Камерлан и Балдо, съвсем нови за този род развлечения, трябваше да приемат поканата, за да не дразнят главатаря.

Индианците викаха от радост и се смяха като луди, когато двамата пленници, преобразени на палячовци и правейки разни упражнения с конете, загубваха за момент равновесие и трябваше да се хващат за опашките на конете, за да не паднат на земята и си счупят врата.

Когато след повече от един час на Ноа-Гай омръзна това необикновено зрелище, той даде нареждане да се приготвят за път.

Нищо особено не се случи през последната част от пътя, който разделяше кервана от реката Десангвадеро. Безпределната равнина, осеяна тук-там със слаби възвишения и долини, сякаш нямаше край. Около три часа след пладне керванът спря на около половин миля от брега и Ноа-Гай даде нареждане лагерът да се построи така, че племето да бъде запазено от евентуалните нападения на диви зверове.

Бяха пътували цели три дни. Времето беше великолепно. Сега, при края на втория ден, слънцето клонеше вече на запад. Небето беше чисто като кристал и целият керван, след като се нахрани, приятно почиваше върху тревата.

След кратката почивка керванът отново потегли.