Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (7)

Подвижните пясъци

Брегът на Рио Неро, на който Балдо и Камерлан успяха да се спасят от ягуарите, беше покрит, както и отсрещния, с гъста трева. Никакви други растения, никакви сенчести дървета. Местността изглеждаше пуста и необитаема.

Балдо се тръшна на земята, капнал от умора.

Побеснелите животни тичаха по отсрещния бряг на реката и виеха страшно. Камерлан нямаше сили да се мръдне от мястото си и тъжно гледаше своя приятел.

Балдо се приближи до него и с развълнуван глас му каза:

— Мислиш ли, че ще можеш да продължиш с моя помощ?

— Да, но не веднага.

— Тогава ще трябва да те оставя няколко часа сам.

— Къде ще отидеш?

— Освирепелите ягуари все още ни заплашват.

— Проклети животни.

Изгладнелите зверове продължаваха да вият страшно. Балдо наметна пушката си през рамо, снабди се с голямо количество патрони и храна и тръгна срещу тези страшни нападатели:

— Ще се върна след няколко часа — каза Камерлан.

— Добре. Дано щастието ти помага!

Балдо тръгна, обмисляйки как да даде един хубав урок на ягуарите. Възнамеряваше да ги избие. Вървеше вече половин час, без да може да види нито следа от нападателите на отсрещния бряг.

Новият ден обещаваше да бъде великолепен. Силният югоизточен вятър, който духаше по безкрайното поле, фучеше страшно и вдигаше облаци прах и пясъци.

Балдо стигна до едно място, където реката правеше остър завой. Чуваше се само фученето на вятъра и глухия бумтеж на реката. Той се приближи до един храсталак и се приюти зад него.

Изведнъж на Балдо се стори, че чува ехото на далечно виене. Вероятно ягуарите търсеха някое място, където течението на реката е по-тясно, за да прескочат на другия бряг и да нападнат отново своите жертви. Но, разочаровани, те се връщаха още по-озверени.

Балдо не се излъга в предположенията си. Доста наблизо той чу виенето на зверовете. Ягуарите се бяха събрали на няколко метра от брега на реката и той трябваше да събере всички сили и хладнокръвие, за да започне отново борбата.

Разярените животни не трябваше да го забележат. За да им попречи да се прехвърлят на другия бряг, Балдо трябваше да почака да се съберат всички около реката и по този начин нито един куршум нямаше да отиде напразно. Той извади от торбата си парче месо и го хвърли на отсрещния бряг. След това насочи пушката си.

Но ягуарите не се мръднаха от мястото си. Може би си спомниха за трагичния край на своя другар, който се осмели да премине реката по импровизирания от Балдо и Камерлан мост. Балдо можа да изброи около петнадесет ягуара и по външния им вид да установи, че от една седмица не са яли нищо. Той реши да свърши с тях колкото е възможно по-бързо. Тъй като водата на това място не беше дълбока повече от метър, той запретна панталоните си и решително влезе в реката.

Изведнъж ягуарите се разбягаха настрани, виейки страшно. Но веднага след това един от тях направи полукръг и бързо се върна към брега, сякаш беше решен да се хвърли в реката и да се бори до смърт със своя неприятел.

Но Балдо не му даде възможност. Когато звярът бе дошъл на няколко крачки до брега, той се прицели и гръмна. Ягуарът се тръшна на земята смъртно ранен. От гърдите му шуртеше кръв. Изплашени, останалите зверове се разбягаха на всички страни.

Свърши се най-сетне. Балдо излезе от водата, този път сигурен, че поне за двадесет и четири часа ягуарите няма да се появят вече на хоризонта.

Но какво ставаше зад гърба му? Обърна се изведнъж и на стотина метра от себе си видя един човек с дълги и черни коси. Без да губи време, той се приближи до него. Беше блед като мъртвец. Падна на колене и започна да протестира, размахвайки ръце.

— Кой си ти? — попита го Балдо.

Но непознатият не отговори. Разтърси го, повдигна главата му, но той продължаваше да мълчи. Балдо губеше търпение.

— Или ми кажи кой си и откъде идваш, или ще те пронижа с ножа си.

Никакъв отговор. Непознатият го гледаше с полуотворени очи, като непрекъснато мърдаше устните си.

— Може би е ням — помисли Балдо. После го вдигна на гърба си и го сложи до едно дърво върху тревата.

От белезите, които непознатият имаше по лицето си, Балдо остана с убеждението, че той е хапан от змия, но тъй като беше невъзможно да се изтръгне нито една дума от устата му, Балдо го остави на мира. Чувствувайки се капнал от умора, той се изтегна под сянката на дървото и заспа дълбоко.

Горещината стана непоносима. Привечер югоизточният вятър престана.

Когато Балдо се пробуди, беше мръкнало. Огледа се наоколо и остана изненадан, когато не видя дървото, под което беше заспал. На десетина крачки от него седеше непознатият.

— Къде сме? — попита Балдо своя нежелан другар, без да очаква отговор от него. Той обаче промълви:

— Аз не правя нищо лошо.

— Дявол да те вземе! Сега ти се развърза езикът. Къде е дървото, под което бяхме легнали?

Човекът с дългите коси се намръщи и отвърна:

— Аз те спасих от една змия.

— Каква змия? Къде е торбата, какво ще ядем сега? Хайде да ме заведеш, където бяхме легнали.

— Утре — отвърна непознатият.

След това Балдо не можа да го накара повече да проговори.

И така, нощта премина в ободрителен сън. Но когато на сутринта Балдо отвори очи, той не намери пред себе си този глупав човек. Вероятно беше избягал. Обикаляйки насам-натам, той искаше да се ориентира, но не успя. От глухото бучене, което долиташе до ушите му, той остана с убеждението, че реката минава на стотина метра от него. Вървейки напред, той срещна най-сетне едно дърво и, мислейки, че е същото, под което беше легнал предишния ден, се приближи до него.

Изведнъж силни викове отекнаха в тишината. Той се обърна и видя непознатия зад един храст, размахвайки ръце като обезумял. Не можеше да разбере какво иска да каже с тези движения и непрекъснати викове. Изведнъж обаче той видя нещо страшно, което ставаше близо до него.

Бързо се покатери на дървото и се заслони зад клоните. Долу пред очите му се водеше страшна борба между един ягуар и една грамадна змия. Огненият поглед на ягуара сякаш искаше да прониже дългото и жилаво тяло на змията, която се беше увила около врата и тялото на звяра.

От време на време змията повдигаше глава и захапваше ягуара ту по главата, ту по врата. Животното се премяташе безпомощно ту на едната, ту на другата страна. Борбата между двете животни беше на живот или смърт.

Балдо следеше със затаен дъх тази жестока борба и когато му омръзна да гледа, вдигна пушката, прицели се добре и с няколко куршума спря кървавата борба.

Ягуарът отпусна глава, направи още няколко движения с тялото си и животът у него угасна, докато змията, която беше засегната от няколко куршума, пропълзя няколко метра и умря. Гърмежите на Балдо сякаш пробудиха ново желание за борба. Появиха се изведнъж четири ягуара, които преследваха една лама.

Този път обаче, не беше необходимо Балдо да се намеси, за да прекрати борбата, защото изгладнелите зверове се нахвърлиха върху четириногото, събориха го на земята и с неописуемо настървение, каквото Балдо никога досега не бе виждал, го разкъсаха на парчета.

Макар да личеше, че отново бе зацарило спокойствие, Балдо не се решаваше да слезе от дървото. Реши се едва тогава, когато видя непознатият да върви към реката. Той се чувствуваше самотен и изоставен в тази безкрайна и необятна шир.

Не знаеше накъде да върви, за да намери своя другар Камерлан. Дългото ходене по разни посоки не му даваше възможност да се ориентира.

С надежда да привлече вниманието на Камерлан, той изпразни няколко пъти пушката си във въздуха, но не получи никакъв отговор.

По цялата необятна шир, докъдето стигаше погледа на Балдо, не се виждаше никакво възвишение, нито пък някаква стара развалена крепост. Всичко беше равно и еднакво. Балдо вървеше напосоки. Въздухът беше топъл и тежък. Около пладне горещината стана непоносима.

Нашият герой вървя до залез-слънце и привечер, когато гладът започна да го измъчва, той започна да събира корени, треви и рошкови, за да утоли глада си. В това му помогна и непознатият, който, живеейки от дълго време по тези места, познаваше много добре какво може да се яде и какво не.

— Досега всичко върви добре — каза Балдо и седна на тревата до една голяма дупка. — Но аз бих искал да знам, що за човек си ти.

Изгледа непознатия от глава до пети и зачака отговор. Но той, сякаш не беше чул думите на Балдо, го гледаше с учудване.

— Нима трябва да ти пробия стомаха, за да те накарам да проговориш?

— Да спиш, господарю, внимавай… Тука много опасно…

— Има опасност да ми откраднеш пушката. Нима толкова се страхуваш да оставиш върху тревата твоите бълхи? Кожата ти трябва да е дебела като на крокодил, щом като можеш да живееш в тази страшна пустиня.

— Внимавай, господарю.

— Какво искаш да кажеш с това?

Но вместо да отговори, непознатият слезе в дупката и легна да спи. След малко Балдо дочу от различни страни ревът на зверове, които обикаляха да търсят плячка. За щастие не бяха много близо, но всеки момент можеха да се появят наоколо.

Страхувайки се да не заспи и по този начин да се случи някакво нещастие, Балдо стана от тревата и продължи пътя си. Нощта беше великолепна, при все че въздухът все още беше топъл, но от време на време лекият югоизточен ветрец разведряваше уморения пътник.

След четиричасово ходене той се спусна в една малка падина и седна да почива. Изяде всичко, каквото му беше останало и прегледа внимателно пушката си. На стотина метра от него течеше реката. Макар и да знаеше, че покрай водата винаги се събират разни животни, за да утолят жаждата си, той не се поколеба нито за момент.

Зората наближаваше и хоризонтът на изток започна да се зачервява. Балдо тръгна напред, но още при първите стъпки краката му започнаха да пропадат.

— По дяволите! Подвижен пясък!

За момент той се почувствува изгубен. Вдигна единия си крак, стъпи напред, но видя, че целият пясък наоколо се движеше като гъста течна маса. Краката му все повече и повече затъваха в пясъка.

Ботушите му бяха затънали до глезените и бяха сковали краката му. След малко щяха да затънат до коленете, после до кръста и най-сетне щеше да потъне целият…

В този момент той видя на брега на реката един бивол, който се оглеждаше наоколо с намерение да се нахвърли върху първата жертва, която се изпречи пред него.

— Този път наистина е свършено — помисли си Балдо, докато от челото му падаха едри капки пот.

За момент той помисли, че ще може да се отърве от този страшен капан. Направи усилия да вдигне единия си крак, но веднага забеляза, че затъва отново. Изведнъж биволът обърна голямата си глава към него и като видя неподвижната човешка фигура, втурна се срещу него. Направи няколко скока, размахвайки опашка, и се намери зад гърба на Балдо.

С голяма мъка Балдо успя навреме да се обърне и да насочи пушката си срещу разяреното животно. Предните крака на грамадния бивол бяха затънали в пясъка и Балдо лесно можа да се прицели и да изпразни пушката си в главата му. Биволът отпусна глава на земята, без да помръдне, тъй като все повече и повече затъваше в подвижния пясък.

Беше спасен! Балдо се намираше само на една крачка от главата на бивола. Хвана се за рогата му и с големи усилия успя да се измъкне от пясъка. Напълни отново пушката си, за да се предпази от неочаквани изненади и докато биволът бавно, но сигурно потъваше в пясъка, той се покачи по височината и излезе горе.

Въпреки умората, той продължи пътя си край реката. Минавайки покрай един храст, той видя върху тревата непознатия, който му беше другар за няколко часа.

Изглеждаше, че спи, но беше възможно и да е умрял. При все това, Балдо не пожела да узнае, защото бързаше да се отдалечи от това страшно място. Привечер той изяде няколко корена и малко рошкови, но не намери за благоразумно да се спре да почива.

Изведнъж, гледайки напред, му се стори, че вижда в далечината да се издигат към хоризонта кълба дим. Когато се стъмни добре, той можа да види и светлината на огън.

— Напред — каза на себе си Балдо. — Там трябва да е брегът.