Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (11)

Между конниците

Балдо, Камерлан и Сантос пътуваха непрекъснато целия ден по посока на езерото Салинас, като спираха от време на време, за да не преуморят конете си.

Благоприятствувани от хладината на нощта, хората и животните, с изключение на Сантос, който постоянно се тревожеше за своята рана, издържаха дългия и мъчителен път.

— Кажи ми, Сантос, какви бяха отношенията ти и тези на твоите другари с този проклет убиец? — попита Камерлан.

— Отлични.

— Не мога да си обясня тогава неговия гняв.

— Аз си го обяснявам много добре. Като видя, че другите се нахвърлиха върху водата, той помисли, че няма да остане за него и изгуби самообладание.

— Само заради това ли?

— Не виждам друга причина.

— Все пак той е престъпник по душа.

— Тежко му, ако ни попадне в ръцете! — заяви Балдо.

— Ах, да! — каза Сантос и нервно потърка челото си с ръка.

Той се отпусна изнемощял върху врата на коня. Дълбоката рана на ръката му го измъчваше страшно. На няколко пъти, виждайки, че не може да понася страшните болки, той помоли другарите си да го оставят и да продължат сами пътя си.

Но двамата верни приятели, с риск да бъдат изложени на някаква непредвидена опасност, облекчаваха, с каквото можеха непоносимите болки.

— Няма да забравя вашата доброта, даже да живея и хиляда години.

Стигнаха до брега на Салинас, и без да мислят за себе си, Балдо и Камерлан се погрижиха най-напред да облекчат болките на своя другар. Освен това, те мислеха, че присъствието на Сантос беше много ценно за тях, понеже той познаваше добре местността.

След като положението на Сантос се подобри малко, те се отправиха на север през обрасналото с висока трева и храсти поле.

Изведнъж Сантос, който геройски понасяше острите болки от раната, падна от коня. Двамата приятели, след като видяха, че той не е в състояние да се държи на седлото, решиха да го качат на един от своите коне.

След малко раненият заспа дълбоко. Той дишаше тежко и полуотворените му устни мълвяха нещо неразбрано.

Балдо и Камерлан продължиха отново пътя си на север. Спокойни и сигурни в себе си, те запалиха по една цигара и започнаха да разговарят весело. Изведнъж Балдо се повдигна на коня и извика радостно:

— Една колиба!

— Каква колиба? — извика Камерлан, като също се повдигна на коня и погледна напред. — Това е нещо като хан, гостилница! Сега започнах да дишам по-спокойно.

— Ура! — прогърмя гласът на Балдо.

Ханчето беше доста голяма къща, построена с тухли върху едно малко възвишение.

Около постройката нямаше почти никакви дървета. Наоколо имаше три големи кошари, предназначени за затваряне на крави, бикове, биволи, овни и други животни.

Липсата на растителност придаваше на мястото странен вид. Камерлан се обърна към приятеля си и му каза, че ако те двамата бяха господари на това място, за кратко време биха го преобразили.

Собственикът на ханчето, на име Пол, посрещна пътниците много любезно и ги въведе в кухнята, която беше дълга около тридесет и широка около двадесет метра, с огнище в центъра.

Няколко трикраки стола и десетина тенджери бяха наредени наоколо, докато в средата над огъня, на голям синджир, висеше грамаден железен тиган. На Балдо направи впечатление, че вътре нямаше никакви маси.

Когато идваше време за ядене, сътрапезниците изваждаха от тигана месото, което се пържеше, отрязваха една голяма порция и я слагаха в една желязна чиния. В ханчето имаше само една жена, вета. Наоколо имаше три големи кошари, подпрени коси, окъсани дрехи и мръсна кожа. Един пазач, десетина наемници и около тридесет работници бяха постоянните членове на това ханче.

— Тук се живее доста добре — каза Балдо на приятеля си.

— Първото впечатление не е лошо.

— Може да се каже дори, че е отлично.

— Видя ли какви столове имат?

— Да, това са черепи от избитите коне при борбите с биволи и диви животни.

— А хората? Има от всички възрасти и от разни цветове.

Тъй като засега Камерлан, Балдо и Сантос нямаха никакво друго намерение, те се присъединиха към работниците. Привечер всички обитатели на ханчето насядаха около огнището, за да пият по чаша мате и да изпушат по една цигара.

На сутринта, веднага, щом като слънцето се покажеше на хоризонта, всички се качваха на конете си и за няколко минути се пръскаха из полето, за да съберат стадата. Около пладне се връщаха в ханчето за обяд.

Двамата младежи не можеха да повярват на очите си, когато гледаха колко много месо изяждаха тези хора. Можеше да се каже, че един от тях изяждаше на обяд толкова месо, колкото би било достатъчно на двамата за цели четири дни.

Балдо и Камерлан се сприятелиха с един от обитателите на това необикновено жилище на име Барбуд. Той беше висок и снажен мъж, с гъста черна брада и малки живи очи. Те затвърдиха своето приятелство, след като изпиха голямо количество мате.

— Колко дни сте пътували? — ги попита Барбуд.

— Пеша или с коне? — допълни Балдо.

— Какво искаш да кажеш? И пеша ли сте пътували?

— Да, по-голямата част от пътя изминахме пеша.

— Интересно! — каза Барбуд и се почеса по врата.

— Защо се учудвате?

— Аз не бих могъл да мина и един километър пеш.

За да покаже възхищението си, Барбуд предложи на двамата приятели едно шише ром, след това ги покани на обяд, като им сервира добре опечено овнешко месо.

Когато бяха насядали вече около голямата трапеза, навън се разнесе необикновен шум.

— Пристигнаха! — извика Барбуд и скочи от мястото си.

— Кой? — попита Камерлан.

— Една група конници, наши приятели.

След няколко минути кухнята се изпълни с конници. Домакинът, със сияещо от радост лице, канеше всички да си намерят място и да се приготвят за банкета. Камерлан и Балдо гледаха с учудване снажните фигури на тези авантюристи.

От тигана, окачен над огъня, бяха извадени печени бутове овнешко месо, докато в същото време конниците, които идваха отвън, носеха със себе си грамадни парчета печено месо.

Мате и ром се пиеше с теджеир. В кухнята зацари голямо оживление. Скоро банкетът се превърна в шумно пиршество. Всички махаха с ръце, викаха и пееха.

— Да играем! Да играем! — извика изведнъж домакинът, който се беше изправил на крака.

Гостите не чакаха да бъдат поканени повторно. Всеки си избра един или двама другари и шумът в кухнята се увеличи още повече. Два часа след това отекна страшният глас на домакина, който свали ризата си и я захвърли в лицето на своя другар по игра.

— Залага и ризата си!

— И я изгуби.

— Заедно с ханчето и четири хиляди глави добитък.

В това време играчът, върху когото беше хвърлена ризата с такава грубост, се изправи пред собственика на ханчето и започна да вика:

— Искайте извинение, за вашата постъпка!

— Никакво извинение, продължавайте да играете!

— Искайте извинение, защото…

— Какво? Аз ви презирам!

Обиденият гостенин напусна кухнята решително. Неговото държане предизвика общ смях. Не беше така обаче, десет минути по-късно, когато той се върна въоръжен с голям нож. Възползува се от общото смущение, приближи се до съдържателя на ханчето и извика:

— Вие ме обидихте и аз ще си отмъстя!

Като каза това, той заби ножа си в гърдите на своя неприятел, който изпищя и падна смъртно ранен на земята.

За няколко минути настана неописуема паника. В недоумение, гостите се разтичаха из кухнята, без да знаят какво вършат. Някои викаха след убиеца, който беше вече избягал. Други заобиколиха безжизнения труп на домакина.

— Камерлан, този въздух не е вече за нас — каза Балдо.

— Къде отиде Барбуд?

— Той уби домакина и избяга.

— Проклет човек! Нали ти казах аз, че изглежда малко съмнителен.

— Съвсем не. Домакинът го обиди.

— Няма смисъл да говорим повече. На конете и да бягаме.

— Къде са нашите коне?

— Ще вземем първите, които ни попаднат.

— Ето и Сантос.

— Повикай го.

— Няма да чуе.

— Дявол да го вземе.

— Ето, видя ни.

Той му направи знак с ръка и Сантос веднага се приближи към тях. Обясниха му намерението си и незабелязано излязоха навън. Сантос знаеше къде могат да намерят хубави коне и, без да губят време, тримата напуснаха бързо ханчето.

Около пет часа след пладне нашите бегълци, сигурни, че няма да бъдат обезпокоявани от никого, спряха да почиват до една малка горичка с ниски дървета и се нахраниха добре с провизиите, които бяха успели да вземат от ханчето.

През време на пребиваването им в ханчето те можаха да узнаят, че една многобройна банда индианци вилнее в околността и помита и запалва всичко, каквото срещне по пътя си. Това принуди тримата бегълци да се отправят на изток и да потърсят някое по-безопасно място за почивка.

Страшната сцена, на която присъствуваха, беше предмет на разговор, преди да заспят, след което, като пийнаха по малко мате, заспаха под спокойното и обсипано с безброй звезди небе. На другия ден, малко преди пладне, те възседнаха конете си и продължиха пътя си на изток. Тук-таме срещаха големи дупки, изровени храсти и изпочупени дървета.

Сантос, който добре познаваше почвата на Пампас, спря коня си и взе от земята едно доста голямо парче конска грива, останало вероятно от някой кон, нападнат от зверове.

— Приятели — каза той, — трябва да внимаваме, защото, струва ми се, че по тези места са минали преди няколко дни опасни зверове.

— Тъкмо това мислех и аз — отвърна Камерлан.

— По дяволите! — добави Балдо. — Да се махаме тогава оттука.

— Можем да се отбием в крепостта Независимост — предложи Сантос.

— Къде се намира?

— На няколко мили оттук.

— Ако смяташ, че няма някаква опасност, да вървим.

Тръгнаха по посока на крепостта, но когато бяха наближили вече до нея, Сантос промени намерението си. Той обясни на другарите си, че хората, които обитаваха местността през този сезон, вдъхваха недоверие и беше опасно да се излагат на такъв риск.

Решиха да продължат на юг и преди слънцето да се скрие зад хоризонта, те пристигнаха в едно доста голямо ханче, около което имаше и други постройки, които служеха за солене и запазване на големите количества месо от многото животни, които се колеха там.

Един едър и снажен мъж, с дълга брада и мустаци, с очи като на малко дете, ги посрещна доста любезно. Нощта премина спокойно за тримата пътници и на другия ден Балдо и Камерлан имаха възможност да присъствуват на едно необикновено зрелище.

Под един обширен покрив, направен от греди и дървета, те видяха двадесетина души, които одираха кожите на дивите бикове, убити с чук в главата.

След като биваха убити, други хора пренасяха, като дърпаха с въжета, грамадните трупове на убитите животни, сложени върху специални колички. Няколко души с голяма вещина и необикновена бързина забиваха ножовете си в телата на животните и изваждаха вътрешностите им.

С отрязана глава и крака, одраното животно биваше разрязвано на четири парчета и друга група работници пренасяха парчетата в една грамадна стая, пълна с големи дървени съдове, прилични на бъчви, където прясното месо се осоляваше от други работници и се слагаше в дървените съдове.

Вън на двора, друга група работници разпределяха кожите, рогата и лойта от убитите животни.

В помещенията, където се извършваха всичките тези работи, миришеше така отвратително, че беше невъзможно да се остане десет минути, без човек да се задуши. Камерлан и Балдо последваха Сантос, който беше намерил в ханчето един свой стар приятел и го беше поканил да гуляят тази нощ.

— Няма ли да се повтори същата шега, на която бяхме свидетели през миналата нощ? — попита Камерлан.

— Не се страхувай, приятелю — каза Сантос. — Тук може да се ядат големи порции печено месо и да се лее мате, без да има каквато и да е опасност.

— Добре тогава! — извика радостно Камерлан.

— Гладен съм като вълк — заяви Балдо.