Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (10)

За една капка вода

Балдо, Камерлан и шестимата конници рано на другия ден се качиха на конете и тръгнаха на път. На две мили на изток от мястото, където бяха пренощували, те стигнаха до една малка гора. Из пътя видяха само една колиба, построена в средата на едно изсъхнало блато. Полето беше покрито с жълта трева.

По-нататък срещнаха едно стадо овни и няколко коня, които спокойно пасяха, и тъй като наближаваше часът за закуска, те убиха един овен и спряха да го опекат.

Скоро тлъстото месо на животното започна да се върти над огъня и придоби хубав червеникав цвят и приятен аромат. Осемте пътника, седнали в кръг, се нахраниха добре и след един час се метнаха на конете си и продължиха своя път през изсъхналите блата.

Чувство на безпокойство обзе всички, когато разбраха, че в местността, в която се намираха, нямаше никъде вода. Мисълта, че ще трябва да пътуват няколко дни наред, без да могат да утолят жаждата си, ги тревожеше много.

— Сантос — каза Камерлан на един от конниците, чието лице беше покрито с прошарена брада, — къде ще намерим вода за пиене?

— Имате на разположение джин и ром.

— По дяволите вашият алкохол! — протестира Камерлан.

— Вода, вода! — извика Балдо. — Заведете ни при някоя река.

— Далече сме от течението на реката — каза Антоний, снажен мъж с голяма глава.

— Тогава ще умрем от жажда!

— Е, момчета мои… Кой знае? — добави Сантос тайнствено.

Но думите на Сантос не се харесаха на Камерлан, който спря коня си и заяви, че ще се върне назад към реката, за да донесе вода.

— Тръгнали сме вече и няма да прекъсваме пътя си — заяви Деметрий.

— Не трябва да губим време, ако искаме да успеем — добави Антоний.

От думите на Антоний се подразбираше, че шестимата конника пътуваха, за да се присъединят към една група приятели, които се бяха пръснали след една битка с индианците. Но това съвсем не интересуваше Камерлан и Балдо. Жаждата ги измъчваше и те решиха да се отделят от конниците.

Но Иларий, най-старият от конниците, се обърна към тях и им каза:

— Значи, вие сте наши неприятели? Хайде с нас. Ако трябва да търпим жажда, ще търпим всички, заедно.

След това погледна строго двамата приятели и добави:

— Проклятието на Всевишния да падне върху главите на нашите неприятели.

Камерлан и Балдо разбраха, че беше неблагоразумно да се отделят от конниците и да упорствуват срещу тях. Качиха се отново на конете си и продължиха пътя, без да продумат нито дума.

Но привечер, когато големи сиви облаци бяха заобиколили залязващото слънце, Камерлан се приближи до стария Иларион и му каза, че има намерение да отиде да търси вода за пиене.

— Къде мислите да отидете? — попита го Иларий.

— За това ще мисли Сантос, който ще дойде с нас.

— Добре. Надявам се, че ще ни настигнете след няколко дни.

Двамата приятели и Сантос обърнаха конете и препуснаха в галоп към езерото Салинас. Лекият ветрец освежаваше тримата пътници.

Тъмнината на нощта се спускаше бавно. Тримата конника стигнаха до една просторна гора, от която долиташе песента на хиляди птици. Слязоха от конете, за да си починат, и пуснаха животните да пасат.

След това те препуснаха отново по равното поле под светлината на засмяната луна. Когато вече се зазоряваше, стигнаха до езерото Салинас.

Спуснаха се по стръмния бряг на езерото и стигнаха до водата. След като утолиха жаждата си, започнаха да обикалят около езерото, за да убият нещо за храна. Привечер избраха подходящо място край брега, за да пренощуват и на другия ден, след като напълниха с вода съдовете, които бяха взели от колибата, тръгнаха обратно, за да настигнат другарите си.

Камерлан и Балдо яздеха на един кон. Сантос вървеше напред и радостен, че ще може да занесе малко вода на своите другари, надигаше от време на време шишето с ром.

След като изпи всичкия алкохол, главата му започна да тежи. При все това, той искаше да скрие от приятелите си, че е пиян и с мъка се държеше на седлото. Пуснат на свобода, конят му вървеше напосоки и едва привечер Балдо и Камерлан забелязаха, че от два часа се движат по погрешен път. Изведнъж Сантос падна от коня.

— Пак се залутахме! — извика Камерлан и скочи от коня.

— Проклет човек!

— Пиян е като свиня!

С големи усилия те успяха да го изправят на крака, но докато Сантос произнасяше неразбрани думи и проклинаше своите неприятели, Балдо и Камерлан видяха с изненада, че конете им бяха легнали на земята, изтощени от продължителния път.

Двамата приятели клекнаха до нещастните животни и бързо започнаха да разтриват мускулите на краката им. Нищо не помагаше. След няколко минути телата им се покриха с пот и от устата им започна да излиза кървава пяна.

— Свършено е — каза Балдо.

— Ето още едно нещастие — промълви Камерлан.

— Не остава друго, освен да продължим пеша.

— Сантос! — извика Камерлан на пияния конник, който беше легнал на тревата.

Сантос се изправи с мъка на краката си и последва приятелите си, като залиташе ту на едната, ту на другата страна.

От изток се показа засмения лик на луната. Тримата пътници, изгладнели и отпаднали, крачеха напред. Твърдата жълтеникава почва беше покрита тук-таме с гъста трева. Закъснели птици прелитаха високо и се отправяха към брега на реката.

От време на време между гъстата трева се чуваше монотонното бръмчене на някое насекомо.

Вървежът на тримата пътници се затрудняваше от високата и гъста трева. Сантос беше изтрезнял напълно и крачеше напред мълчаливо, на десетина метра зад Балдо и Камерлан.

— На прав път ли сме? — го попита изведнъж Балдо.

Преди да отговори, той каза нещо намръщено.

— Напред без страх! — отвърна той.

— И ти говориш за страх, пияницо!

— Нима искате да ме убиете заради това? Това, което пих вчера, няма да пия утре — добави той съвсем равнодушно.

— Бих желал само да знам, дали ще намерим твоите другари? — каза Камерлан.

— Преди още да огрее слънцето, ще ядем печено месо и ще пием мате с нашите приятели — отвърна Сантос.

Отговорът беше такъв, че ободри двамата приятели и им даде надежда. При все това пътуването беше много мъчително. Опасността да не бъдат нападнати изведнъж от някое стадо бикове или от някоя глутница ягуари, държеше пътниците в постоянно напрежение.

Най-сетне, около четири и половина часа, хоризонтът на изток започна да се зачервява и Балдо с радост позна дърветата, заобиколени с храсти, които беше забелязал при своето заминаване.

Птиците се пробуждаха и песента им отекваше из просторната шир. От тревата излетяха многобройни насекоми.

В този момент се чуха два гърмежа, и веднага Сантос, който знаеше, че това е сигналът на неговите другари, гръмна няколко пъти с пистолета си.

— Ура!

— Ура! — извикаха Балдо и Камерлан един след друг, оставиха съдовете с водата на земята и започнаха с всички сили да викат конниците.

Те се показаха между храстите и като видяха водата се спуснаха като обезумели. Първите двама, които пристигнаха най-напред, грабнаха съдовете и започнаха да пият с такава жажда, сякаш никога през живота си не бяха пили вода. Другите протестираха, и като видяха, че от техните протести няма никакъв резултат, започнаха да се бият с юмруци и ритници.

Запазвайки хладнокръвие, Камерлан се изправи между тях с надежда да сложи ред при разпределяне на водата, но нито заплашванията, нито клетвите можаха да въдворят мир.

Изведнъж той видя как Иларий извади ножа от пояса си и го заби в гърба на Деметрий. Той падна на земята смъртно ранен. Тогава други двама конници се нахвърлиха върху Иларий и го нараниха тежко във врата.

После единият от тях искаше да вземе пръстения съд, в който беше останал може би половин литър вода, но другият, извън себе си от престъплението, което бяха извършили, се нахвърли върху другаря си, заби ножа си в гърба му и го повали на земята.

Тогава дойде ред и на Сантос, който не искаше да попречи на своя другар да утоли жаждата си, но искаше само да го обезоръжи. Озвереният конник успя да се отскубне от ръцете на Сантос и побягна. При боричкането Сантос получи тежка рана в ръката си.

Пред очите на изплашените младежи лежаха труповете на трима убити в борбата конници.

— Веднага по следите му! — извика Балдо, бледен като смъртник и се приближи до окървавените трупове.

— По-добре да спасим онзи — отвърна Камерлан и се притече на помощ на Сантос, който се превиваше от болки.

Вътрешната страна на дланта му беше порязана от единия до другия край и раната беше дълбока повече от половин сантиметър.

Камерлан откъсна парче от дрехата му и пристегна ръката му, за да спре кръвта.

— Трябва да го оставим да почива — каза Балдо. — Ако раната се инфектира, той няма да издържи до довечера.

Сантос не се страхуваше от инфекция. Метна се на коня и искаше да се върне при езерото Салинас, водата, на което, според него, била много лековита.

От избягалия конник нямаше вече нито следа.

— Имаме един кон повече — каза Балдо, когато се приближи до дърветата, където бяха вързани животните.

— По-добре за нас. Ще употребим единия за товар.